Последната теорема

24.Калифорния

Американският Източен бряг може и да смяташе себе си за средище на влияние, власт или култура. (Разбира се, зависи за кой от градовете по Източния бряг става въпрос — Ню Йорк, Вашингтон или Бостън.) Но в едно много важно отношение Източният бряг отстъпваше на срещуположното северноамериканско крайбрежие — Западното. О, там имаше изобилие от палмови дървета и още по-голямо изобилие от цветя, но не те впечатлиха семейство Субраманиан. Все пак Ранджит и Мира бяха шриланкци и пищната екзотична растителност беше естествената им среда. Не, най-хубавото на Калифорния беше топлото й време! Никога не ставаше неприятно студено, особено в района на Лос Анджелис, където всъщност изобщо не ставаше студено.

С други думи, Пасадена се оказа страхотно място за живеене. Поне ако не броиш вероятността от земетресения. Или горските пожари, които можеха да заличат цели квартали през сухия сезон. Или наводненията, които можеха да заличат друг квартал, от онези, които са застроени върху нестабилни парцели, защото всички стабилни парцели отдавна са били застроени, наводнения, които само чакаха някой горски пожар да унищожи достатъчно от ниската растителност и да ускори ерозията.

Няма значение. Може пък да нямаше повече земетресения, пожари и наводнения. Или поне докато семейство Субраманиан бяха там. Защото все някой ден щяха да си заминат. Междувременно обаче, мястото беше страхотно за отглеждане на деца. Мира буташе доволно детската количка покрай рафтовете на местния супермаркет, пълен с други майки, които правеха същото, и си мислеше, че никога не е била толкова щастлива в живота си.

Ранджит, от друга страна, хранеше някои съмнения.

О, животът в Калифорния му харесваше не по-малко, отколкото на Мира. Двамата с удоволствие разглеждаха забележителностите, които бяха коренно различни от всичко, което можеше да се види в Шри Ланка — например катранените ями в сърцето на града, където екологична катастрофа отпреди хиляди и хиляди години беше уловила в капан древни животни и съхранените им останки дивяха хората от двадесет и първи век. Филмовите студия в отворените за посетители дни, с интересните изложби и великолепните влакчета за разходка. (Мира се колебаеше дали да заведе Таши на такова място, но малката Наташа си прекара чудесно, гукаше и се заливаше от смях.) Обсерваторията „Грифит“ със сеизмографите, телескопите и просторната поляна за пикник с изглед към града.

Работата обаче не му харесваше.

Осигуриха му всичко, което Т. Орион Бледсо беше обещал, вярно, както и някои неща, които Ранджит не би се сетил да поиска. Разполагаше със самостоятелен кабинет, който беше просторен (пет на три метра), макар и без прозорци (защото, като по-голямата част от сградата, и неговият кабинет се намираше на двайсетина метра под земята), обзаведен с голямо бюро и голям кожен фотьойл зад него, както и няколко не толкова първокласни столове около голяма дъбова маса за гости и съвещания. Плюс не един, не два, а цели три компютърни терминала с неограничен достъп до почти всичко. Достатъчно беше да въведе няколко команди, за да се сдобие с копие на всяко математическо списание по света. Не само получаваше списанията — на хартиен носител или в електронен вид, когато „издателите“ се бяха ограничили до него. Получаваше и преводи — ужасно скъпи, но платени от явно бездънните банкови сметки на агенцията — на онези статии, които бяха написани на език, пред който Ранджит беше безпомощен.

Проблемът беше, че нямаше какво да прави.

През първите няколко дни беше доста ангажиран, защото трябваше да го разведат из местата, където се твореше бюрокрацията, за да добавят и неговия принос към общия запас — карти за достъп, документи за подписване, изобщо цялата неизбежна бумащина, която задръстваше големите организации през двадесет и първи век. А после — нищо.

В края на първия месец Ранджит, който никога не се цупеше, вече се събуждаше нацупен всяка делнична сутрин. Лечение имаше. По една доза Наташа и Мира обикновено тушираха симптомите, преди да е приключил със закуската, но привечер, когато се прибираше от работа, настроението му беше успяло да се срине отново. Което го изпълваше с чувство за вина.

— Не искам да си го изкарвам на теб или на Таши, Мира, но тук само си губя времето. Никой не ми казва какво се иска от мен. Когато намеря кого да попитам, получавам поклони и безумния отговор, че това, видите ли, зависело от мен.

Но после, след като приключеше с вечерята, изкъпеше Таши, сменеше й памперса или просто я подрусаше на колене… кой би могъл да се цупи в присъствието на малкото съкровище? Ранджит определено не можеше, затова усмивката се връщаше на лицето му, смехът му кънтеше из стаята и така до следващата сутрин, когато трябваше да отиде на работа, за да не върши нищо.

В края на втория месец депресията му се беше задълбочила. Все по-трудно се отърсваше от унинието, защото както казваше на жена си — сигурно за стотен път!

— Става все по-лошо! Днес успях да сгащя Бледсо — което никак не е лесно, защото той почти не се вясва в кабинета си — и го попитах направо какво по-точно се очаква от мен. А той ме изгледа гадно и знаеш ли какво ми отговори? Каза: „Ако разбереш, кажи и на мен, моля те“. Явно е получил заповеди от високо да ме привлече, но никой не го е уведомил в какво ще се състои работата ми.

— Искали са да те назначат, защото си известен и ще подобриш имиджа на агенцията — отсъди Мира.

— И аз си помислих същото, но не може да е това. Цялата операция е толкова секретна, че хората не знаят кой работи в съседния кабинет.

— Значи искаш да напуснеш? — попита тя.

— Ха. По-скоро не. А и да исках, не знам дали бих могъл, защото подписах един куп декларации и документи, чието съдържание не разбрах. Пък и обещах на Гамини.

— В такъв случай — каза Мира, — виж дали няма да намериш нещо хубаво в цялата тази история. Защо не поработиш върху онова равенство P=KP, за което спомена? Пък и утре е събота, така че защо не заведем Таши в зоопарка?

В зоопарка беше страхотно, разбира се, нищо, че в останалата част от света положението беше от лошо по-лошо. Последното развитие ли? Ами огромните стада от крави в Аржентина мряха като мухи от нов вариант на старата болест, позната като син език. Впоследствие беше потвърдено, че епидемията е избухнала заради изкуствено създаден щам на причинителя, разработен като биологично оръжие. Не беше ясно чие дело е. Може би на Венецуела или на Колумбия, както смятаха някои хора в агенцията, защото Аржентина се беше намесила активно в международните усилия да се прекратят стълкновенията между армиите на другите две страни. (Усилията й не се бяха увенчали с особен успех, затова пък й спечелиха трайната омраза на Колумбия и Венецуела.) В останалата част от света цареше обичайният хаос. В Ирак всяка нощ взривяваха коли и обезглавяваха хора, което идваше да покаже, че двата вида иракски мюсюлмани за пореден път са решили да докажат, че има само една истинска ислямска вяра, като за целта се избиват едни други. В Африка броят на официално обявените войни беше нараснал на четиринайсет, без да се смятат няколкото десетки междуплеменни конфликта. В Азия севернокорейците на Любимия водач издаваха комюнике след комюнике, обвинявайки повечето от другите държави по света, че разпространяват лъжи за тях.

Но в Пасадена хората живееха в мир, а малката Таши Субраманиан беше радост за родителите си. Кое друго дете така упорито правеше опити да се обръща в люлката си на толкова крехка възраст? И пак на такава крехка възраст спеше непробудно през половината нощ, е, повечето нощи… добре де, понякога. Наташа Субраманиан несъмнено щеше да е изключително умна, по този въпрос Мира и Ранджит бяха единодушни, нищо, че Джингтинг Жиан, педиатърът, към когото ги бяха насочили от агенцията, се кълнеше, че няма начин да разбереш заложбите на едно бебе, докато не стане поне на четири-пет месеца.

Макар и очевидно да му липсваха нужните познания в тази конкретна област, д-р Жиан беше добър педиатър, особено що се отнасяше до бебешкия плач. Според него някои видове плач означавали, че родителите трябва да реагират моментално; на други не трябвало да обръщат внимание, а просто да оставят Таши да се наплаче. Д-р Жиан дори им предостави записи на различни видове плач, за да се ориентират по-лесно. Изобщо, съветниците от агенцията бяха направили много за Мира и Ранджит. Те им бяха намерили хубавия малък апартамент в кооперация с вътрешен двор — четири стаи, пералня плюс сушилня, лесен достъп до басейна на приземния етаж, озеленен балкон с изглед към ширналия се в ниското Лос Анджелис и може би най-важното в тези неспокойни времена — денонощна охрана, която проверяваше и записваше всички на влизане и на излизане от сградата. Съветниците от агенцията не бяха спрели дотук — помогнали им бяха да изберат най-доброто ателие за химическо чистене, най-добрите ресторанти за доставка на пици по домовете, най-добрите банки и най-добрите агенции за коли под наем (докато не решат да си купят свой автомобил, което те още не бяха решили.)

Дори бяха представили на Мира списък с три агенции за домашни помощници, но тя реши да отхвърли това предложение.

— Апартаментът не е толкова голям — каза тя на Ранджит. — Домакинската работа не е много. Прахосмукачка, готвене, пране, миене, нищо работа.

Ранджит определено беше съгласен.

— Сигурен съм, че ще можеш да се справиш — отбеляза той и си спечели един не особено топъл поглед.

— Сигурна съм, че ние ще можем да се справим — поправи го Мира. — Да видим. По-добре аз да се заема с готвенето, защото по ме бива по тази част, а за теб остава разчистването след това, какво ще кажеш? Добре. Прането… знаеш как се пускат пералнята и сушилнята, нали? Пък и в инструкциите всичко е описано съвсем ясно. Грижите около бебето — когато си у дома, можем да се редуваме. Когато си на работа, ще се оправям сама.

И така, точка по точка, те прехвърлиха списъка с домакински задължения, от сменянето на изгорелите електрически крушки и рулата тоалетна хартия до плащането на сметките. Не беше проблем. Никой от двамата не искаше другият да губи излишно време с подобни неща, вместо да го прекарат заедно, защото обичаха да си правят компания във всеки един смисъл на думата и не искаха да се лишават от това удоволствие.

В същия този момент армадата на едно-точка-петиците пътуваше с максималната си скорост от 0.94с, тоест 282 000 километра в секунда. По времевата скала на повечето извънземни създания корабите им щяха да достигнат целта си адски скоро. Разбира се, никое човешко същество не подозираше за това, така че всичките девет милиарда си живееха живота постарому.

А после, докато Ранджит и Мира разчистваха масата след вечеря, по вътрешната уредба се чу глас:

— Д-р Субраманиан? Хенри е, портиерът. При мен има един човек, който би искал да се качи. Не иска да си каже името, каза само, че е бившето гадже на Маги. Да го пусна ли?

Ранджит скочи на крака.

— Гамини! — извика той. — Пусни го веднага, кучия му син, и го питай какво ще пие!

Само че когато гостът се качи, той изобщо не беше Гамини Бандара. Беше значително по-възрастен мъж, който носеше заключено към китката си куфарче. Отключи го, отвори го, извади някакъв чип и го подаде на Ранджит.

— Ще ви помоля да пуснете това — каза той. — Аз не съм упълномощен да присъствам, така че ще изчакам отвън, но за госпожа Субраманиан има специално разрешение, а — тук той ги удостои с любезна усмивка — бебето едва ли ще издаде някоя тайна.

Когато куриерът излезе да чака в коридора, Мира пусна чипа в плейъра и Гамини цъфна ухилен на екрана.

— Извинявайте за цялата тази тайнственост, но тук ходим по тънко въже. Отчитаме се пред правителствата на пет държави, плюс агенцията за сигурност на самото ООН и… е, за това ще си говорим друг път. Важното сега е, че онази, другата работа, за която си говорехме, вече е уредена на сто процента, ако я искаш. А ти ще я поискаш, уверявам те. Обратното би било лудост. Преди да отговоря на всичките ти въпроси обаче, има едно дребно нещо… не, ако трябва да съм откровен, има едно адски голямо нещо, което трябва да стане преди това. Не мога да кажа какво е, но като го чуеш по новините, ще разбереш, и тогава ще можеш да кажеш чао на Пасадена. Затова бъди готов, Рандж. Само това ми позволиха да ти кажа онези откачалки от разузнавателните агенции. Е, както и че ви обичам всичките!

С това записът свърши и екранът потъмня.

След десет минути, когато куриерът вече си беше заминал с все чипа, Мира свали от най-горния рафт на шкафа бутилката вино, която пазеха за специални случаи. Сипа в две чаши, ослуша се за шум откъм детската стая, където Наташа спеше, не чу нищо подозрително и попита:

— Имаш ли представа за какво иде реч?

Ранджит отпи от чашата си, преди да отговори:

— Не. — Поседя мълчаливо, после се ухили. — Но на кого да вярвам, ако не на Гамини? Така че не ни остава друго, освен да чакаме.

Мира кимна, допи виното си, стана да провери как е бебето и каза през рамо:

— Ако не друго, поне чакането, изглежда, няма да продължи дълго.

Наистина не продължи. Минали бяха само три дни, когато Ранджит — който упорито се опитваше да открие още три наистина големи прости числа, с които да си играят криптографите, защото съвестта не му позволяваше да си клати по цял ден краката — чу страховита врява откъм коридора и установи, че половината личен състав се опитва да стигне до фоайето в края му. Хората се трупаха пред телевизорите. А всички новинарски канали показваха едно и също — процесия от военен транспорт, десетки и стотици автомобили, които се изливаха през пробойна в някакво непознато на вид заграждение.

— Корея — извика някакъв мъж в отговор на хора от тревожни въпроси. — Навлизат в Северна Корея! А сега млъкнете, за да чуем какво казват.

Военните транспортни средства наистина навлизаха в Северна Корея, а огромната армия на Любимия водач не правеше нищо, за да ги спре! Дори интерес не проявяваше.

— Ега ти откачената работа! — възкликна мъжът до Ранджит. — Все нещо трябва да е станало!

Размислите му на глас не бяха насочени към Ранджит, но той въпреки това отговори:

— Станало е и още как — каза с широка усмивка. — Станало е нещо голямо.