Последната теорема

35.Ваксинацията и нейните употреби

Д-р Дхатусена Бандара наистина се оттегли от управлението на Pax per Fidem, за да се кандидатира за президент на Шри Ланка. Но не това порази Ранджит, а фактът, че на негово място е издигнат не друг, а Бандара младши — старото приятелче на Ранджит Субраманиан сега беше част от екипа, контролиращ „Тих гръм“.

Ранджит си легна озадачен, а когато се събуди на следващата сутрин, го чакаше нов повод за озадачение. Откъм кухнята долу се носеше ухание, което нямаше нищо общо с вида закуска, който Мира предпочиташе. И още по-странно, когато излезе от банята и започна да се облича, Ранджит чу жена си да пее позабравена песен — приличаше на религиозните химни, които децата пееха в неделното училище. Напълно объркан, Ранджит метна една риза и тръгна към кухнята.

Мира наистина си пееше и изглеждаше в приповдигнато настроение. Млъкна, когато Ранджит влезе, и поднесе устни за целувка, после му махна да сяда на масата.

— Можеш да започнеш със сока — инструктира го тя. — Яйцата ще са готови след минутка.

Ранджит най-сетне разпозна миризмата.

— Бъркани яйца? Наденица и пържени картофи? Какво има, Мира, да не ти е домъчняло за Калифорния?

Тя отвърна с мила усмивка.

— Не, но знаеш, че от време на време обичам да приготвям такава закуска, а и имаме повод да празнуваме. Рандж, хрумна ми страхотна идея тази сутрин! Знам как хем да зарадваме стария Сураш, хем да не изневерим на принципите си!

Ранджит си изпи сока и зачака с нетърпение Мира да напълни чинията му.

— Ако наистина е така — заяви той, — ще накарам Гамини да те включи в управителния съвет на Pax per Fidem.

Тя се усмихна отново, но каза само:

— Ще можеш ли да изядеш четири наденички? Таши не ги погледна дори. Каза, че щяла да хапне нещо в университета.

Ранджит се намръщи театрално.

— Мира! Стига си говорила за наденички, а казвай какво си измислила!

— Ами — поде тя, като седна до него и си сипа чаша чай, — нали знаеш, че днес ще водя Робърт за повторна имунизация. И тази нощ сънувах нещо в тази връзка. Сънувах, че Робърт си е у дома, играе на компютъра, само че от цялото му тяло стърчат хартиени фунийки, от онези, заострените. И когато извадих една от рамото му, видях, че листът е изписан с библейски текст.

Този път Ранджит смръщи вежди не на шега.

— Съвсем нормално е да сънуваш нещо такова, при положение че ще водиш детето да го имунизират — отсъди той.

— Е, да — кимна Мира, — но въпросът е срещу какво го имунизираме? Имунизираме децата срещу дребна шарка, за да не се разболяват от нея, когато пораснат. Така че ако ги инжектираме с библейски текстове като малки… мисля си за нещо като неделното училище, където ме водеха като дете… няма ли да…

— Бъдат имунизирани срещу религия, когато пораснат! — извика Ранджит. Скочи и я прегърна. — Ти си най-страхотната съпруга на света! — каза й той. — Идеята е чудесна! — После се поколеба. — Мислиш ли, че Наташа ще иска да отдели време за неделно училище? И без това е твърде заета.

— Да — призна Мира, — това може да се окаже проблем. Нека все пак пробваме да я убедим.

Но когато Наташа се върна от заниманията си в университетския тренировъчен център за слънчеви платна, тя буквално грееше от щастие.

— Пристигна! — извика тя и размаха някаква разпечатка в лицата на родителите си. — Одобрена съм за състезанието!

Ранджит никога не се беше съмнявал, че ще я одобрят, но въпреки това я прегърна силно и дори направи опит да я завърти… но бързо се отказа, защото щерка му вече беше с три сантиметра по-висока от него и атлетична като жребче. Мира я целуна звучно, после се зае да прочете документа с официалния печат на Международния олимпийски комитет.

— Одобрили са десет участници — оповести тя. — А кой е този Р. Олсос от Бразилия? Пилот на слънчево платно. Името ми звучи познато.

Наташа издаде звук, който можеше да се определи единствено като кикотене.

— Това е Рон — поясни. — Роналдиньо Олсос, спринтьорът на сто метра, с когото ви запознах на Луната.

Мира я изгледа подозрително.

— И кога се е превърнал от спринтьор в пилот на слънчево платно?

— О — махна с ръка Наташа, — навярно има нещо общо с мен. Все говореше колко ми завиждал за това, което правя. Ние, такова, често се чуваме след лунната олимпиада.

— Ясно — промърмори Мира, която за пръв път чуваше за това. Но понеже добре помнеше какво е да си тийнейджърка и как собствените й родители последни научаваха за експерименталните й флиртове с младежи, Мира де Сойза не настоя за повече подробности. Вместо това прати домашната помощница до най-близката свястна сладкарница със заръката да купи хубава торта, после лично я украси с рисунка на кораба със слънчево платно, който Наташа щеше да управлява, и превърна вечерята в истински празник.

Семейство Субраманиан беше свикнало с празненствата. Натрупаният опит беше усъвършенствал уменията им и когато Наташа духна свещичките и си намисли традиционното желание (което не биваше да се казва на никого и най-вече на родителите й), всички бяха в чудесно настроение. Точно тогава Робърт се метна на врата на кака си и й прошепна нещо в ухото.

Лицето й се изопна и тя се обърна към родителите си.

— Вярно ли е? Че ще карате Робърт да ходи на църква?

— Не на църква — обясни баща й. — На неделно училище. Проверихме и се оказа, че има един курс, който е подходящ за него. Запознават ги с историята на Исус, проповедта му на планината и други такива неща. А и Сураш ще е доволен, че внуците на баща ми не са оставени съвсем без религиозно обучение.

Наташа тръсна глава.

— Лично аз нямам нищо против да остана без религиозно обучение. А Робърт каза, че искате и аз да ходя! Честно, не мислите ли, че вече си имам достатъчно ангажименти? Училището, тренировките…

— Става въпрос за една вечер седмично — уведоми я Мира. — Не искаме от теб да ходиш на неделно училище като Робърт. А да посещаваш заниманията на младежката група към църквата. От време на време си говорят и за Библията, но основно се занимават с проекти, които имат за цел да направят света по-добър.

— Което на този етап — добави баща й — се изчерпва с доброволческа работа по президентската кампания на Бандара старши. Реших, че може би ще ти е интересно да се включиш.

По този въпрос нито Наташа, нито останалите от семейството имаха колебания. Именно Бандара старши беше убедил университета да изгради симулационната лаборатория, където Наташа и други младежи се подготвяха за състезанието със слънчевите платна. Лабораторията беше многократно по-евтина от салона с лунна гравитация, където беше тренирала за лунната олимпиада — представляваше средно голяма зала с форма на шестоъгълник, като и шестте стени бяха заети от огромни екрани. Затова пък компютърните програми, които я управляваха, бяха сложни… и скъпи. Университетът никога не би се съгласил да отдели толкова средства, ако не беше съдействието на д-р Бандара.

— Освен това — продължи Мира и подаде на Наташа личния си екран, — добрах се до снимка на групата от плажното им парти преди няколко седмици. Изглеждат добри деца.

— Ха — измърмори Наташа, оглеждайки двайсетината младежи на екрана.

Не коментира по никакъв начин факта, че поне четири от момчетата изглеждаха забележително добре. Мира също се въздържа от коментар, макар да беше сигурна, че онзи Рон от Бразилия, който така неочаквано се беше върнал на сцената, не е и наполовина толкова привлекателен.

— Разбира се — каза тя, — зависи само от теб. Ако наистина не искаш да…

— О — прекъсна я Наташа, — нищо не пречи да отида един-два пъти. А и не виждам защо да не угодим на Сураш.

Когато се прибра у дома, за да се слее със своето ято от големи галактици, „Бил“ се оказа неподготвен за прилива на радост и задоволство, който му донесе това изживяване. През периода на отделянето си — докато беше далеч, за да се погрижи за това-онова — той бе съществувал в състояние, нетипично за предишния му жизнен опит. Беше сам. А после, когато се сля с другарите си, вече не беше сам и това го изпълваше с дълбока радост.

И му беше донякъде трудно да се отдели отново от ятото.

Нямаше друг избор, разбира се. Ятото беше споделило притесненията му, както и необходимостта да отсъди справедливо. „Тих гръм“ го беше впечатлил и притеснил едновременно. Съществуваше вероятност онези жалки човешки същества вече да не представляват заплаха за галактическия мир. А ако беше така, то унищожението им може би не би било съвсем справедливо.

Големите галактици винаги бяха строги и понякога дори безмилостни. Но никога не вършеха несправедливи неща съзнателно.

Затова „Бил“ пое по обратния път към околностите на малкото жълто слънце, около което се въртеше съмнителната планетка, и прати две съобщения.

Първото беше до армадата на едно-точка-петиците, намираща се в момента на много малка част от светлинната година от планетата, която беше инструктирана да обезлюди. „Отменям инструкциите за обезлюдяване — започваше съобщението. — Прекратете незабавно мисията. Обратно ускорение при пълна тяга. При нужда използвайте извънреден протокол.“

Второто съобщение беше предназначено както за армадата, така и за девет-ръкокраките, и нареждаше да бъдат преустановени всички действия, които издават присъствието им на земните обитатели…

Което създаде известен проблем на машинно-складираните оператори в сто петдесет и четирите кораба на армадата.

Те разбраха заповедите, но такива заповеди беше лесно да издадеш и не толкова лесно да изпълниш. Когато си на космически кораб, не може просто да скочиш на спирачките. Защото спирачки нямаше. Едно беше да включиш обратното ускорение, което те сториха незабавно. Беше си ужасна загуба на електрическа енергия и работна течност, разбира се, но това беше без значение. Тези ресурси, както и всичко останало във видимата вселена, в края на краищата принадлежаха на големите галактици. Щом са решили да ги прахосват, тяхна си работа.

Не това, а втората част от инструкциите притесняваше едно-точка-петиците. Наредено им бе да останат невидими за земните обитатели.

Не че девет-ръкокраките не бяха видели вече сметката на прикритието им. Само че сега, когато едно-точка-петиците изхвърляха гигаджаули енергия през ауспусите си и сто петдесет и четирите им кораба светеха като ярки фарове от йонизирани газове, как да останат незабелязани?