Последната теорема

15.Представяне на един (или повече) от големите галактици

Първото нещо, което трябва да уточним за този голям галактик, е дали той е „той“, дали изобщо е личност, и дали е „един“ (а не фрагмент от „един“) голям галактик.

Никой от тези въпроси няма лесен отговор. Затова ще направим друго — ще обърнем гръб на фактите и ще се задоволим с отговори, които са ни по силите, нищо че са съвсем погрешни. Първо ще кажем, че тази личност наистина е личност, нищо че едновременно с това е част от по-голямата „личност“, съставена от всички големи галактици.

Големи галактици има навсякъде, от ускоряващите се покрайнини на галактиката до сравнително неподвижното й ядро и навсякъде помежду. Колко големи галактици има в галактиката ли? Този въпрос също е лишен от смисъл. Има много, но от друга страна, многото са един, защото винаги когато поиска, всеки голям галактик може моментално да се слее с друг или с всички.

Както вероятно сте забелязали, използваме местоимение от мъжки род, но това е единствено по причини от езиково естество. И в никакъв случай не означава, че големите галактици практикуват сексуални сношения по начин, дори смътно разбираем за човеците. Не го правят. Просто не може вечно да изреждаме „той“, „тя“, „то“ или „те“, затова ще разсечем Гордиевия възел и ще го наречем „той“.

Току-що си позволихме една доста голяма свобода. Хайде да си позволим и втора. Хайде да „му“ дадем и име. Ще го наречем „Бил“. (Не Бил. „Бил“. Позволихме си твърде голяма свобода и е редно да го признаваме навсякъде чрез въвеждането на кавички.)

Така, какво друго би ни било полезно да знаем за големите галактици на този етап?

Например, полезно ли би било да знаем колко са големи? Или — понеже една единица от големите галактици може да бъде на хиляда или на милиард светлинни години от друга конкретна единица — полезно ли би било да знаем как измерват разстоянието?

Нека приемем, че действително би било полезно, без да забравяме, че като всичко друго, свързано с големите галактици, отговорът ще е сложен. Да започнем с факта, че големите галактици не харесват произволните мерни единици, които се използват от човешките същества. И действително, оказва се, че човешките мерки неизменно отразяват някаква чисто човешка характеристика, като разстоянието от пръстите до мишницата или част от разстоянието между полюса и екватора на конкретната планета, обитавана от човеците. Мерките на големите галактици винаги се изчисляват по скалата на Планк, което означава, че са много, много малки. Размерът на една Планкова единица е 1,616 x 10^-35 метра. Най-лесният начин да се проумее колко малко е това, е да се помни, че е толкова малко, та нищо по-малко не може да се измери.

(Защо да не може? Защото не можеш да измериш нещо, което не виждаш, а нищо не може да се види без помощта на онези пренасящи светлината частици, наречени фотони. А всеки фотон, който е достатъчно силен, за да освети разстояние по скалата на Планк, би бил толкова мощен — и следователно толкова немислимо масивен, — че моментално би се превърнал в черна дупка. Понякога, когато казваме, че нещо не може да се направи, го казваме като предизвикателство. В този конкретен случай обаче невъзможността е чисто и просто факт.)

Така, за да измерят нещо, в което и да е от трите измерения, било то обиколката на електрон или диаметъра на самата вселена, големите галактици просто изчисляват броя на Планковите единици от точка А до точка Б.

Това неизменно е адски голямо число, но големите галактици нямат нищо против. От известна гледна точка, самите те са едни адски големи числа.

И сега, след като намерихме начин, ако не друго, поне да идентифицираме неразбираемото, нека се върнем към онова далеч по-просто същество — Ранджит Субраманиан.

Когато Ранджит беше малък, неговият високопоставен в религиозната йерархия баща го окуражаваше да чете някои доста странни книги, една от които, написана от човек на име Джеймс Бранч Кейбъл, разказваше за природата на писането и писателите. (За известно време Ганеш Субраманиан вярваше, че синът му може да се отдаде на писателска кариера.) Според Кейбъл някои кандидат-писатели се опитвали да кажат на света: „Бременни сме с думи и ако не родим лексикологично, ще умрем“.

Колкото и да е странно, точно така се чувстваше Ранджит в момента.

Вече от дни той молеше за помощ, викаше към празните коридори и обясняваше ли, обясняваше, макар че нямаше кой да го чуе, че разполага с нещо, което непременно и незабавно трябва да бъде публикувано в специализирано списание. Отговор нямаше. Дори накуцващият старец не обелваше дума на своя незнаен език, само оставяше храната и се изнасяше по най-бързия начин.

Затова, когато чу провлечената походка на стареца по коридора, Ранджит не прояви особен интерес. Само че този път имаше и други стъпки — на човек, който не куца. След миг вратата на килията му се отвори. Старецът цъфна на прага, както можеше да се очаква, но на стъпка-две зад него имаше и друг човек — човек с изопнато от потрес лице, чиито черти Ранджит познаваше не по-зле от своите собствени.

— Мили Боже, Ранджи — възкликна Гамини Бандара, — това ти ли си наистина?

От всички въпроси, които би могъл да зададе на този неочакван гост от своето минало, Ранджит се спря на най-простичкия:

— Ти пък какво правиш тук, Гамини?

— А ти какво мислиш, че правя, за Бога? Дойдох да те измъкна и ако мислиш, че ми е било лесно, значи си по-луд, отколкото изглеждаш. Най-напред май трябва да те заведем на зъболекар, като гледам. Какво е станало с предните ти зъби? Или не, първо май трябва да те види лекар… Какво?

Ранджит се беше изправил и трепереше от вълнение.

— Никакви доктори! Ако наистина можеш да ме измъкнеш оттук, най-напред ми трябва компютър!

Гамини го изгледа сащисано.

— Компютър? Е, сигурно може да се уреди, но първо трябва да сме сигурни, че си добре физи…

— По дяволите, Гамини! — изкрещя Ранджит. — Глух ли си? Слушай, мисля, че открих доказателството! Трябва ми компютър, веднага! Имаш ли идея какъв ужас ме тресе? Ами ако забравя някой ред?

Ранджит получи обещания лекарски преглед. Получи и компютър също така — всъщност получи двете неща едновременно, но преди това Гамини го изведе от затвора и го качи на хеликоптер, който чакаше с въртящ се ротор. Докато се качваше в машината, Ранджит забеляза двама мъже, които стояха наблизо. Единият беше Намигвача; изглеждаше изумен и притеснен, но нито каза, нито направи нещо, дори за довиждане не махна. Последва двайсетминутен полет над високи планини с грейнали ледени шапки. Ранджит засипа Гамини с въпроси, но този път приятелят му не искаше да говори.

— По-късно — каза той и кимна към пилота, който беше с униформа, каквато Ранджит виждаше за пръв път.

Кацнаха на истинско летище, на десетина метра от истински самолет — и то не какъв да е самолет, забеляза Ранджит, а ВАВ-2200, най-бързият и в някои от конфигурациите си най-луксозният модел, създаван някога от „Боинг-Еърбъс“. Носеше синята емблема с глобуса и венеца на Обединените нации. Интериорът му беше още по-впечатляващ. Седалките бяха с кожена тапицерия и с размерите на фотьойли. Екипажът се състоеше от пилот (с униформата на полковник от американските военновъздушни сили) и две много хубави стюардеси (със същите униформи, но с капитански нашивки, плюс хубави бели престилки с финтифлюшки).

— Прибираме ли се, сър? — обърна се пилотът към Гамини.

Получил утвърдителен отговор, полковникът се прибра без повече приказки в пилотската кабина. Една от стюардесите заведе Ранджит на мястото му (седалката се оказа люлееща се, както своевременно установи той) и закопча предпазния колан.

— Това е Джени — информира го Гамини, докато другата стюардеса го настаняваше на неговото място. — И е лекар, освен всичко останало, така че по-добре я остави да те прегле…

— Компютърът! — прекъсна го Ранджит.

— Ще си получиш проклетия компютър, Ранджи, но първо трябва да излетим. Имай малко търпение.

Междувременно двете жени се бяха настанили на седалките си до преградната стена и самолетът пое по пистата. И веднага щом знакът за предпазните колани угасна, втората стюардеса („Аз съм Ейми, здравейте!“) като по магия материализира лаптоп от плота на масичката до креслото на Ранджит, а другата, Джени, се приближи със стетоскоп, апарат за кръвно налягане и други медицински джаджи.

Ранджит не възрази. Остави лекарката да го ръчка, натиска и преслушва на воля, а самият той бавно и тромаво тракаше по клавиатурата, като на всеки два реда спираше, за да припомни на Гамини, че трябва спешно да му намери адреса на списание „Нейчър“. („Редакцията им е някъде в Англия.“) Или просто да се мръщи на клавиатурата, докато паметта му не изплюеше съдържанието на следващия ред. Работата вървеше бавно, но когато Гамини събра смелост да го попита дали иска нещо за ядене, Ранджит му каза да млъкне с ожесточен и неподлежащ на коментар тон.

— Дай ми още десетина минутки — добави след това. — Или половин час най-много. Не мога да спра сега.

Не бяха десетина минутки, разбира се. Не беше и половин час. Мина повече от час преди Ранджит да вдигне глава, да въздъхне и да каже на приятеля си:

— Трябва да се подсигуря, така че по-добре да пратя копие до твоята къща. Кажи ми имейл адреса си.

Натрака адреса, прикачи файла, натисна бутона за изпращане и най-сетне се облегна назад.

— Благодаря ти — каза той. — Извинявай, че се държах толкова грубо, но наистина беше важно за мен. Измислих го преди близо половин година и оттогава живея в ужас, че може да забравя някаква част от доказателството, преди да съм го записал. — Млъкна и облиза устни. — Още нещо. От доста време ме измъчва мисълта за истинска храна. Да ти се намира малко прясно изцеден плодов сок, какъвто и да е? И сандвич с шунка, да речем, или бъркани яйца?