Последната теорема

18.Компания

На седмия ден от престоя на Ранджит в дома на Ворхулст икономът го уведоми за появата на поредния посетител, този път — Мира де Сойза.

— Да не би да ти преча, Ранджит? — попита веднага тя. — Леля Беа каза, че мога да остана колкото искам, стига да не нарушавам почивката ти.

В интерес на истината, той наистина си почиваше, а Мира де Сойза определено му пречеше да го прави. Но не искаше да й го казва, затова се постара да завърже нещо като разговор.

— Ти какво правиш сега? — попита той. — Още ли си в университета?

Не беше. Не била ходила на лекции след онзи курс по социология, който бяха изкарали заедно. Всъщност тъкмо се била върнала от следдипломна квалификация (следдипломна квалификация! Ранджит не бе имал представа, че се е изкачила толкова високо в академичната йерархия) в Масачузетския технологичен институт в Щатите. Затова беше естествено да я попита:

— На каква тема?

— Ами… изкуствен интелект, повече или по-малко. Ранджит реши да прескочи тайнственото „повече или по-малко“.

— И как я кара изкуственият интелект напоследък?

Тя най-сетне се усмихна.

— Ако имаш предвид дали сме близо до създаването на компютър, с който да си говорим като равни, значи я караме ужасно. Но ако се върнем към проектите за изкуствен интелект, разработени в зората на тази научна област, нещата изглеждат другояче. Чувал ли си за човек на име Марвин Мински?

Ранджит разрови паметта си, но не откри нищо.

— Май не.

— Жалко. Бил е сред най-големите умове, опитали се да дадат дефиниция на мисленето и да намерят начин компютрите да правят нещо подобно. Обичал да разказва една история, която ми се струва изключително насърчителна. — Млъкна, сякаш не беше сигурна в интереса на слушателя си. Ранджит, който не би имал нищо против да я слуша и как обявява влакови закъснения или цените на затваряне на фондовата борса, издаде съответните окуражителни звуци и тя продължи: — Ами, работата е там, че когато започнали проучванията на изкуствения интелект, той и другите пионери в тази област смятали, че разпознаването на модели е един от крайъгълните камъни на ИИ. А после проблемът с разпознаването на модели бил разрешен за нула време. Касовите четци във всеки супермаркет по света разчитали цените по баркода. И какво станало? Просто предефинирали що е ИИ. Разпознаването на модели било изхвърлено от уравнението, защото вече му били схванали цаката, нищо че компютрите все още не можели да измислят виц, нито пък да се досетят, че страдаш от махмурлук само по вида на лицето ти.

— А сега могат ли вече да измислят вицове? — попита Ранджит.

Мира изправи гръб.

— Де да можеха — каза замечтано тя, а после въздъхна. — Всъщност интересите ми вече не са насочени към този аспект на ИИ. Интересувам се по-скоро от приложенията. И най-вече от автономните протези. — А после промени изражението си и темата. Попита без предупреждение: — Ранджит, защо непрекъснато си криеш устата?

Толкова личен въпрос не беше очаквал от нея. Ясно му беше, че ръката му все се мотае някъде пред лицето. Както и в момента. Мира настоя:

— Заради зъбите ли се притесняваш?

Той кимна.

— Знам как изглеждам.

— И аз знам, Ранджит. Изглеждаш като честен, почтен и изключително интелигентен мъж, който още не е намерил време да иде на зъболекар, за да му оправят захапката. — Тя поклати глава. — Няма по-лесно нещо, Ранджит, и не само ще изглеждаш по-добре, а и ще дъвчеш по-добре. — Стана. — Обещах на леля Беа да не се заседявам повече от десетина минути, и тя ми позволи да те попитам дали не би искал да поплуваме в океана за разнообразие. На плажа Нилавели. Знаеш ли къде е? Имаме малка крайбрежна вила там, така че ако решиш…

О, да, Ранджит го реши на секундата.

— Ще измислим нещо — каза тя и за негова изненада го прегърна. — Липсваше ни — добави Мира и се дръпна да го погледне. — Гамини каза, че си го питал за старото му гадже. Искаш ли да зададеш такъв въпрос и на мен?

— Ъъ — изломоти той. После: — Ами да, сигурно имаш предвид онзи канадец.

Тя се ухили.

— Да, май това имам предвид. Ами, последно чух, че канадецът бил в Бора-Бора, където строели още по-голям хотел. Но това беше отдавна. Не поддържаме връзка.

Ранджит не предполагаше, че Гамини и Мира дори се познават, какво остава да са толкова близки, че да си споделят неща от лично естество. Това не беше и единственият неизвестен му факт. Посетителите му сякаш нямаха край. Появи се и адвокатът от кантората на д-р Бандара с още документи за подписване.

— Не че завещанието на баща ви е толкова сложно — каза извинително той. — Само че са ви обявили за изчезнал и някой чиновник е решил, че това е равносилно на мъртъв. И сега трябва да оправим тази работа.

От полицията също го посетиха. Не че някой подозирал Ранджит в каквото й да било. Де Сарам изрично изяснил това, преди да им позволи да го разпитат. Не, просто имало неясноти около случая с пиратското отвличане, а Ранджит бил единственият, който можел да им помогне.

Стоеше и въпросът с „автономните протези“ на Мира де Сойза, каквото и да представляваха те. Проучването в нета не му помогна особено. Ясно му беше, че става дума за изкуствени крайници и слухови апарати, но какво общо имаше това с ИИ?

По този въпрос му помогна Беатрикс Ворхулст.

— О, тук не става дума за умни дървени крака, Ранджит — каза тя. — Доста по-сложно е. Идеята е да се конструират миниатюрни роботчета, които да бъдат инжектирани в кръвообращението ти. Роботчета, които са програмирани да разпознават и унищожават ракови клетки, да речем.

— Ха — промърмори той, обмисли идеята и я хареса. Точно видът проект, който би заинтригувал Мира де Сойза. — И тези малки роботчета… имат ли успех в разработката им?

Мевроу Ворхулст се усмихна тъжно.

— Ако ги бяха измислили няколко години по-рано, може би нямаше да съм вдовица. Не, все още не са постигнали нищо конкретно. Просто не разполагат с необходимото финансиране. И Мира чака вече толкова време да финансират проекта й, но без успех. О, пари за наука има колкото искаш… стига крайният резултат от изследванията да е някакъв вид оръжие.

Когато Ранджит реши, че е в състояние да се отзове на поканата на Мира де Сойза, Беатрикс Ворхулст с радост му осигури кола и шофьор. Наближаваха плажа и Ранджит започна да различава познати ориентири. С Гамини бяха отметнали и този плаж по времето, когато изследваха града. Почти нищо не се беше променило. Налице беше обичайната квота от хубави млади жени с оскъдни бански костюми — доста голяма квота всъщност.

Ранджит нямаше представа как изглежда вилата на Де Сойза, докато шофьорът не му я посочи — покрив от каменни плочи, веранда с много цветя. Чак когато вратата се отвори и Мира де Сойза застана на прага с лек халат над бански костюм, който беше точно толкова моден и оскъден, колкото на другите девойки по плажа, чак тогава Ранджит се убеди, че е попаднал на правилното място.

А после пак го нападнаха колебания, защото точно зад Мира надничаше момиченце на пет или шест години. Зави му се свят, като да беше попаднал в паралелна реалност.

Шестгодишно момиченце?

На Мира ли беше?

Толкова дълго ли беше отсъствал?

Не, оказа се. Ада Лаброй беше племенница на Мира, дете на сестра й, която била в напреднала бременност и затова нямала нищо против да угоди на щерка си да прекара колкото се повече време с любимата й леля. Мира също се радваше на компанията на малката фея, не на последно място и защото сестра й беше пратила с Ада и бавачката й, която да се грижи за детето. Когато Ранджит се преоблече и Мира го намаза с крем против слънчево изгаряне — само по себе си това беше от най-приятните му преживявания напоследък, — двамата притичаха по нагорещения пясък към приятно хладната прегръдка на океана.

Едно от най-хубавите неща на плажовете в Шри Ланка — освен компанията — беше плитката вода по крайбрежието. На двайсетина метра от плажа човек можеше да застане прав, без да губи дъното под краката си.

Двамата с Мира влязоха само на десетина метра навътре, където водата стигаше до кръста, и не толкова плуваха, колкото се мятаха и плискаха във водата. Ранджит не устоя на изкушението и демонстрира колко дълго може да плува под вода — близо сто метра, което беше доста по-малко от разстоянието, което изминаваше като тийнейджър при скалата Свами, но все пак достатъчно, за да впечатли Мира, а това беше и основната цел на упражнението.

Малко по-късно ползата от присъствието на бавачката стана повече от очевидна. Докато двамата вземат душ и се преоблекат, жената им беше приготвила лек обяд. Когато се нахраниха, бавачката сложи Ада да спи, а самата тя изчезна където там изчезваше, когато го позволяваха задълженията й.

Като цяло, тази част от деня най-много хареса на Ранджит. А когато Мира каза, че наистина трябвало да преплува стоте си метра за деня, но той не бивало да идва с нея, защото кожата му още не била свикнала със слънцето и не трябвало да прекалява с излагането си на него, Ранджит нямаше нищо против, защото знаеше, че тя ще се върне. А и преди двайсетина минути внезапно му беше хрумнало, че може би е сгрешил и в тълкуването на една от постановките на Софи Жермен.

Почти беше успял да убеди себе си, че всичко е наред и не е допуснал грешка, когато малката Ада се събуди от следобедния си сън. Огледа се за леля си, но се успокои, когато Ранджит й посочи към морето, където Мира плуваше енергично.

Момиченцето си сипа плодов сок и седна да види какво толкова прави Ранджит.

Като цяло, Ранджит предпочиташе да се бори с математиката насаме. Само че Ада явно имаше свои виждания по въпроса. Не се размрънка, че иска да влезе във водата, не се нацупи дори. След като Ранджит й купи сладолед от един плажен сладоледаджия, тя го изяде бавно, без да откъсва очи от нещата, които Ранджит пишеше в тетрадката си. Когато изяде сладоледа, Ада изтича до водата да си изплакне ръцете, после се върна и попита учтиво:

— Може ли да видя какво правиш?

Междувременно Ранджит вече се беше успокоил за формулировката на Жермен. Отвори тетрадката и я сложи на масата пред себе си. Реши, че ще е интересно да види как ще възприеме малката Ада тъждеството на Жермен.

Ада разглежда известно време знаците, после обяви:

— Това май не го разбирам.

— Трудно е — съгласи се Ранджит. — А и не мисля, че ще мога да ти го обясня. Много си малка. Макар че…

Той млъкна и я погледна. Беше много по-малка от Тифани Канакаратнам, разбира се, но пък идваше от много по-образовано и културно семейство, а това си беше значително предимство.

— Искам да ти покажа нещо — каза той. — Можеш ли да броиш на пръсти?

— Разбира се, че мога — каза детето, едва прикривайки негодуванието си. — Гледай — каза тя, вдигна юмручета и започна да изправя пръсти един по един. — Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет.

— Браво — похвали я Ранджит, — но така можеш да преброиш само до десет. Искаш ли да те науча как да броиш до хиляда и двадесет и три?

Тъкмо показваше на детето как изглежда числото 1023 в двоична система — с всичките десет пръста изпънати, — когато Мира се върна и се заслуша в обясненията му.

Когато Ранджит завърши урока, Ада вдигна поглед към леля си, която стоеше права до тях и си бършеше косата с пешкир.

— Това беше много хубаво, нали, лельо Мира? — После се обърна към Ранджит. — Знаеш ли и други трикове?

Ранджит се поколеба. Имаше само още един трик, а него не беше показвал дори на Тифани Канакаратнам, но този път и Мира беше сред публиката му.

— Ами, знам — каза той и слезе от верандата, за да начертае кръг в пясъка.

○

— Това е една рупия — посочи. — Е, само рисунка на рупия, разбира се, но нека си представим, че е истинска монета. Ако я хвърлиш, има два възможни начина, по които да се обърне при падането — ези или тура.

— Или на ръбче, ако я хвърлиш в пясък — допълни Ада.

Ранджит я погледна, но изражението й беше съвсем невинно.

— Значи няма да я хвърляме на плажа. Хвърляме я на игрална маса в казино. Така, ако хвърлиш две монети…

○ ○

— … всяка от тях може да покаже ези или тура при падането си. Тоест имаме четири възможни резултата — ези-ези, ези-тура, тура-ези или тура-тура. Но ако монетите са три…

○ ○ ○

— … възможностите стават осем. Ези-ези-ези, ези-ези-тура, ези-…

— Ранджит — прекъсна го Мира, с усмивка, но и с едва доловим намек за раздразнение в гласа. — Ада знае колко прави две на трета степен.

— Знам, че знае — отвърна той. — Ето какво ще направим. Вземи пръчката и начертай колкото монети искаш в редичката. Аз няма да гледам. Когато си готова, аз за не повече от десет секунди ще ти напиша точния брой на възможните резултати от подхвърлянията на монетите, които си нарисувала. Освен това — добави той и вдигна пръст, — за да стане още по-интересно, ще ти позволя да закриеш колкото монети искаш и от който край на редичката искаш, така че да не знам колко точно монети има.

Ада, която слушаше внимателно, възкликна:

— Уха! Може ли да го направи, лельо Мира?

— Не — твърдо заяви тя. — Освен ако не наднича или не мами по някакъв друг начин. — После се обърна към Ранджит. — Няма да надничаш, нали?

— Няма.

— И няма да знаеш колко монети има в редицата?

Той сви устни.

— Е, не съм казвал нищо за това какво ще знам… но, да, няма да знам,

— В такъв случай е невъзможно — обяви тя. И когато Ранджит я подкани да го изпита, тя го накара да се обърне, а на Ада заръча да го наблюдава зорко, в случай че някой от прозорците на къщата му служи като огледало. После бързо заличи повечето от нарисуваните монети, като остави само три. Намигна на Ада и метна хавлията си, покривайки две от трите, както и цял метър от несъществуващи монети…

… и каза:

— Ти си.

Ранджит се обърна бавно, сякаш разполагаше с цялото време на света, нищо, че Ада надаваше викове:

— Бързо, Ранджит! Имаш само десет секунди! Не, останаха пет. Или само две…

Той се усмихна на детето.

— Не се притеснявай — успокои я. После се наведе напред и за пръв път погледна „чертежа“. Взе пръчката и начерта права линия в единия край на редичката. После махна хавлията на Мира и обяви: — Ето го отговора. — И се ухили, възхищавайки се на резултата. — Много умно. — И зачака реакцията на Мира относно изписаното в пясъка число:

Мира зяпна изумено рисунката, после изражението й се проясни.

— О, Боже! Ами да! Това е двоичното представяне на… чакай малко… на десетичното число осем! И е верният отговор!

Все така ухилен, Ранджит се обърна към Ада. Не беше съвсем сигурен какво да очаква от детето. Трябваше ли да обясни още веднъж как се работеше с двоичните означения — 1, 10, 11, 100 за едно, две, три, четири? Поколеба се.

Но момиченцето вече се усмихваше широко.

— Ти не каза, че ще го напишеш двоично, Ранджит, но и изобщо не спомена как ще го напишеш, така че си беше честно. Хубав номер.

Произнесе присъдата си сериозно като възрастен и Ранджит продължи да се усмихва. Но любопитството му се беше събудило.

— Кажи ми нещо, Ада. Наистина ли знаеш за двоичните числа?

Тя го изгледа с комично възмущение.

— Естествено, че знам, Ранджит! А ти знаеш ли на кого са ме кръстили нашите по настояване на леля Мира?

Ранджит вдигна смаяно вежди и Мира побърза да обясни.

— Аз съм виновна — каза тя. — Когато сестра ми и мъжът й се скараха как да кръстят бебето, аз предложих да е Ада. Ада Лавлейс беше моята героиня и образец за подражание. Всичките ми приятелки се заплесваха по жени като Савската царица или Жената чудо, или Жана д’Арк, но аз исках да стана като графиня Ада Лавлейс, когато порасна.

— Графиня… — промърмори Ранджит, после щракна с пръсти. — Ами да! Компютърната жена от, кога беше, началото на деветнайсети век? Дъщерята на лорд Байрон, която написала първата компютърна програма за изчислителната машина на Чарлс Бабидж!

— Същата — кимна Мира. — Разбира се, машината така и не била конструирана, защото им липсвала нужната технология, но програмата си била добра. Именно на графинята е кръстен софтуерният език „Ада“.

Пътуванията му до крайбрежната вила на Мира станаха всекидневни, а после Ранджит се сети как да направи нещата още по-хубави. Де Сарам беше отворил кредитна сметка на негово име, докато бъдат освободени средствата от бащиното му завещание, което означаваше, че има истинска банкова сметка с истински рупии в нея, които да харчи, както и кредитна карта в добавка. Над плажа имаше редица от ресторанти и Ранджит реши да изведе Мира на обяд.

Шофьорът спря пред един от ресторантите край пътя и Ранджит отвори вратата, но миризмите не му харесаха. Вторият, който пробва, изглеждаше по-окуражително. Влезе и поиска да види менюто, подуши внимателно въздуха и каза на сервитьора, че най-вероятно ще се върне, но не обеща нищо в този смисъл. В третия ресторант отново поиска менюто, но изобщо не го погледна. Уханията откъм кухнята, усмивките на клиентите, които не бързаха да приключат с десерта и чая си… Ранджит вдиша дълбоко и направи резервация. А когато покани Мира, тя се поколеба само за миг, после каза:

— Ами да. Би било чудесно.

Което означаваше, че в края на този ден Ранджит най-после щеше да има удоволствието той да я почерпи.

Ада не беше при леля си, затова двамата плуваха по-дълго и по-навътре от обикновено, а след като се върнаха във вилата и се преоблякоха, седнаха на верандата с питие в ръка и се отдадоха на ленив разговор. Е, говореше предимно Мира.

— Преди тук беше много по-оживено — отбеляза тя, плъзгайки поглед по почти празния плаж. — Когато бях малка, надолу имаше два луксозни хотела и много повече ресторанти.

Ранджит я погледна любопитно.

— Липсва ли ти оживлението?

— О, не бих казала. Повече ми харесва както е сега, спокойно. Но родителите ми ходеха на танци в хотелите, а сега там няма нищо.

Ранджит кимна.

— Голямото цунами — сети се той.

Но Мира поклати глава.

— Не, беше много по-рано — каза тя. — През 1984-та. Началото на гражданската война. Някои от първите сражения се водиха тук. „Морските тигри“ хвърлиха котва и използваха плажа като плацдарм за нападението си срещу летището. Армията заела позиция в хотелите и „тигрите“ започнали да ги обстрелват. Родителите ми били тук и не могли да се измъкнат, докато положението не се успокоило малко и пътищата не били отворени. Мама казва, че трасиращите ракети приличали на фойерверки, носели се с писъци откъм корабите към хотелите и обратно. Викаха му „дискотеката“.

Ранджит искаше да реагира някак, но не знаеше как. Не с думи, може би. Всъщност му се искаше да я прегърне. Като компромисно решение и първа стъпка реши да сложи ръка върху нейната на страничната облегалка на стола й.

Мира, изглежда, нямаше нищо против.

— Разрушените сгради още си стояха там, докато растях — продължи тя. — Накрая цунамито им видя окончателно сметката. Ако не беше то, сигурно още щяха да стърчат на плажа.

Обърна се с усмивка към него… и нещо в изражението й му подсказа, че иска да бъде целуната.

Ранджит реши да си пробва късмета.

Оказа се, че преценката му е била правилна. Мира наистина искаше да бъде целуната. И не само това. Хвана го за ръка и го поведе към къщата и към онази невероятно удобна кушетка, идеална за двама, където Ранджит откри, че сексуалният акт с жена е не просто хубав сам по себе си, а няколко пъти по-хубав, когато го правиш с жена, която харесваш, уважаваш и в чиято компания искаш да прекараш дълго време.

А после дойде ред на вечерята в ресторанта и там също си прекараха страхотно. Изобщо и като цяло, онзи ден на плажа се оказа огромен успех и двамата моментално решиха, че трябва да го повторят. Често.

Но не се получи точно така, защото на следващия ден се случи нещо, което промени плановете им.

Ада Лаброй беше с тях въпросния ден, също и бавачката й, която току стрелкаше изпод вежди Мира и Ранджит, което подсказа на младежа, че на лицата им е написано какво са правили тук вчера. Иначе денят си беше съвършено нормален — ако не се брои фактът, че Мира го посрещна с целувка по устните, вместо по бузата, както правеше обикновено, — докато двамата не излязоха от водата и не седнаха да пийнат по нещо, наметнати с халати.

Тогава Ада каза нещо. Вдигнала ръка да заслони очите си от слънцето, тя попита:

— Онова там не е ли чичкото, който работи у Ворхулст?

И когато Ранджит стана да погледне по-добре, видя, че наистина е семейният иконом и че се движи доста по-бързо от обикновено. И стискаше здраво някакви листа. Изглеждаше развълнуван. Не просто развълнуван, а изгарящ от нетърпение да даде листата на Ранджит до такава степен, че се развика отдалеч:

— Сър! Мисля, че това чакахте!

Така беше.

Е, донякъде. Експресната доставка на иконома съдържаше дълъг анализ на статията му, или по-точно пет различни анализа на статията, всеки очевидно написан от различен (но неназован) човек, в които се правеше точен и доста подробен разбор на всички пасажи, в които самият Ранджит беше открил грешки или неточности. Освен тях рецензентите бяха открили още единайсет други пасажа, които се нуждаеха от поправка и които бяха убягнали от вниманието на Ранджит. Листовете бяха четиридесет и два на брой, гъсто изписани с текст и уравнения. Ранджит им хвърляше по един поглед и ги връчваше на Мира, а с всяка следваща страница челото му се набръчкваше все повече.

— Мили Боже — въздъхна накрая той. — Какво се опитват да ми кажат? Изреждат всички причини, които са открили, за да отхвърлят проклетата статия?

Мира хапеше устни, докато изчиташе последната страница за четвърти или пети път. После усмивка цъфна на лицето й и тя я бутна към Ранджит.

— Скъпи — каза тя и покрай вълнението никой от двамата не забеляза обръщението, което Мира използваше за пръв път, — каква е последната дума в края на писмото?

Ранджит грабна листа.

— Каква дума? — попита той. — Тук най-долу ли? Където пише „Поздравления“?

— Точно тя, да — потвърди Мира, а усмивката й беше широка и нежна, и изобщо във всяко отношение беше най-страхотната усмивка, която Ранджит би си пожелал от Мира де Сойза. — Да си чувал да поздравяват някого, задето се е провалил? Ще публикуват статията ти, Ранджит! Смятат, че най-после някой е разбудил загадката, и това си ти!