И тя наистина отиде.
Не веднага, разбира се. Много работа имаше да се свърши, преди да се проведат първите лунни олимпийски игри — доста работа по самата Луна, и дори повече по Небесната кука, ако искаха да закарат пътници на Луната с поне приблизително добри шансове да пристигнат там живи. Сега, когато докладите станаха малко по-пълни, Ранджит ги изчиташе с точките и запетаите веднага щом пристигнеха, обзет от юношеския ентусиазъм, който Йорис Ворхулст беше запалил у него и състудентите му преди години.
За негово успокоение светът, изглежда, беше стъпил на правия път. Втората доза „Тих гръм“ беше отрезвила някои от най-безотговорните световни лидери. Семинарите на Ранджит вървяха достатъчно добре, за да е доволен д-р Давоодбхой, а малкото му семейство все така беше източник на радост и спокойствие.
Особено Наташа. След няколко години й предстоеше постъпване в колеж, но това не беше проблем. Далеч по-трудна беше подготовката й за лунните олимпийски игри, обещани от д-р Ворхулст. В сравнение с тренировките за това състезание подготовката за които и да било други олимпийски игри приличаше на десетминутно сутрешно разкършване срещу образуване на паласки.
Разбира се, Наташа не беше единствената, която тренираше за това безпрецедентно състезание. Млади атлети по целия свят се питаха дали има начин да влязат във върхова форма за надпреварата по летене. А понеже подготовката трябваше да се извършва в тираничните условия на безкомпромисната земна гравитация, освен всичко останало се изискваше и сериозна изобретателност.
Към полета на собствена „тяга“ можеше да се подходи по два начина. „Балонистите“ вярваха в използването на пълни с газ мехури с всякаква форма и размер, които поддържаха атлетите във въздуха, така че те да впрягат цялата си мускулна сила във въртенето на перка. Небесните колоездачи от друга страна предпочитаха да правят всичко единствено с мускулите си. За тях производителите на спортни стоки измислиха широка гама от задвижвани с перка устройства. Благодарение на нанотръбите от въглерод-60 — същите молекули, които бяха превърнали Небесната кука от мечтателски брътвеж в действащо транспортно средство — тези устройства бяха толкова леки, че дори на Земята можеха да се вдигнат с една ръка, а на Луната… с един пръст!
Уви, никой от тези амбициозни атлети не разполагаше с тренировъчна зала, където гравитацията да е шест пъти по-слаба от земната. Справяха се както могат, обикновено с помощта на специални противотежести, които имитираха лунната гравитация. А това означаваше, че изобретателност не стига. Нужни бяха и много пари.
Сума, която далеч би надхвърлила финансовите възможности на един университетски преподавател, но за щастие, усилията на Наташа получиха значителна подкрепа от шриланкци на високи постове. Дори онези, които не се интересуваха особено от спортни състезания, се гордееха искрено с факта, че Шри Ланка се е превърнала в световен портал към космоса. Затова нужната сума беше гласувана, отпусната и в предградията на Коломбо беше издигнат голям гимнастически салон с лунна гравитация. Там Наташа можеше да се упражнява колкото й душа иска.
Салонът беше само на десетина минути път с кола от дома им, така че семейството на Наташа често наминаваше да погледа. И не само да погледат; Робърт се захласваше и не изпускаше и за миг от поглед кака си, която хвърчеше в „небето“ на салона. Още повече му хареса, когато в програмата се освободи пролука и той на свой ред получи шанс да полети.
Разбира се, Наташа не беше единствената с достъп до нискогравитационния салон. Обнадеждени кандидати от целия остров подаваха молби да си опитат късмета и уменията с машините и трийсетина получиха тази възможност. Но Наташа Субраманиан неизменно ги побеждаваше всичките.
И в деня, когато отборът на Шри Ланка най-после се строи на терминала, готов за първото си космическо пътешествие, именно Наташа беше състезателят, на когото островът възлагаше надеждите си за победа.
Когато видя цените, които туристическите компании рекламираха за лунните олимпийски игри, Мира въздъхна издълбоко.
— О, Ранджит — простена тя с ръка на сърцето. — Не можем да оставим Таши сама горе, но как да отидем?
Ранджит побърза да я успокои. Семействата на състезателите щяха да получат значителна отстъпка. Както и членовете на консултативния съвет, Ранджит включително, и като приспаднеш двете отстъпки, цената на пътуването ставаше само безобразно висока.
Но не и невъзможна. Така че Мира, Ранджит и Робърт се озоваха на терминала. Като всички други по света, които разполагаха с телевизор — тоест почти всички, по груби сметки — и те бяха гледали възторжените репортажи за преустройството, позволило на Небесната кука да превозва пътници. Знаеха как работят пътническите капсули и какво е усещането да се носиш към небето с постоянна скорост от метри в секунда.
Не си бяха давали напълно сметка за друго обаче — колко много секунди, дори при тази скорост, ще отнеме преходът от Шри Ланка до Залива на дъгите. Един уикенд определено не им стигна.
След първите десетина дни бяха стигнали едва до долния слой на пояса на Ван Ален, пак тогава се наложи да влязат в специално защитно убежище — заедно с другите семейства на борда, — което да ги предпази от смъртоносната радиация на пояса. Въпросното убежище се състоеше от оборудвани с тройна защита спални и санитарни помещения на капсулата. Те включваха тоалетни, комично миниатюрни бани и двайсет изключително тесни кушетки окачени по пет една над друга. На влизане в убежището пътниците имаха право да внесат специалното облекло, с което са облечени (изключително леко, за да се пести товар, и незадържащо петна и мръсотия, доколкото това беше по възможностите на текстилните технологии, защото за пране и дума не можеше да става), лекарства при необходимост и нищо друго. Нищо. Включително и най-вече — чувство за срам и неудобство.
На Робърт убежището не му хареса. С внучето на друго от семействата се надпреварваха кой ще плаче по-сърцераздирателно. Липсваше му по-голямата (макар и минимална сама по себе си) свобода на незащитената капсула с нейните тъмни кьошета, ластиците за упражнения и прозорците — дълги, тесни и плътни, но все пак милостиво прозрачни. Но най-вече му липсваха познатите легла със свое собствено осветление, екрани и достатъчно пространство да се обърнеш, почти като в средностатистически ковчег. Дори достатъчно широки, за да си поканиш гости от време на време, стига с госта да сте в строго интимни отношения.
Първият им престой в убежището трая само четири дни. После отново се озоваха в чисто пространство… за девет дни, след което сирените се включиха отново. Време беше да се приберат в убежището за прехода през горния слой на пояса на Ван Ален.
Космическите пътешествия бяха станали възможни за обикновения човек. Но със сигурност не бяха лесни. Нито особено приятни.
Когато излязоха от горния слой на пояса на Ван Ален, се случи нещо странно. Робърт се беше втурнал към любимото си място — двуметровата ивица дебела пластмаса, която беше основният им прозорец към вселената отвън. Мира нахлузваше каишите на ластичната люлка, а Ранджит се чудеше дали да не се мушне в собственото си легло, за да подремне на спокойствие, когато момченцето се върна с подскоци и писъци на вълнение. На Робърт му се разбираше трудно дори в спокойно състояние, а когато беше превъзбуден, речта му ставаше съвсем нечленоразделна. Нито Мира, нито Ранджит различиха друго, освен „риба“. Детето не можеше или не искаше да обясни, а Наташа не беше подръка, за да превежда. Можеха да разчитат само на тригодишното момиченце, което пътуваше със семейството си в тяхната капсула. То се заслуша мълчаливо в разговора им, после, все така без да обелва дума, дръпна Робърт настрана и се зае да го учи на нещо, което приличаше на бойно изкуство.
Това беше малката Лео, дъщеричка на двойката от Тайпе. Семейство Кай наброяваше общо шест души, включително две възрастни дами — майките на господин и госпожа Кай. Семейството се занимаваше с хотелиерство и бизнесът им очевидно вървеше повече от добре, иначе не биха били сред първите истински туристи, на които разчиташе Олимпийският комитет. Същото важеше за семейството от Южна Корея и за младата двойка от Казахстан. Норвежкото семейство може и да не беше червиво с пари, но пък едно от децата им щеше да участва в състезанията по дълъг скок, така че ползваха отстъпка в цената.
Проблемът със седемнайсетте спътници на семейство Субраманиан беше езиков — никой от тях не говореше английски, още по-малко тамилски или синхалезе. По-младата госпожа Кай владееше свободно френски, така че Мира имаше с кого да си говори. Останалите общуваха помежду си на руски, китайски и нещо като немски, прецени Ранджит, което изобщо не му помагаше.
Отначало поне. Но пък време имаха предостатъчно. Седмици до междинната точка, още толкова седмици до крайната, където капсулата им поемаше по лунна траектория, после още ден-два до кацането в Залива на дъгите.
Именно по време на последния преход Мира и Ранджит не се отделяха от екраните, защото тогава се провеждаха квалификациите в лунната олимпиада. Финалът щеше да е пряк двубой между един крилат летящ и един балонист. Седем крилати бяха отпътували, за да вземат участие в състезанието… и докато семейство Субраманиан изминаваха последния етап от полета си, а Луната висеше гигантска отвъд прозорците, дъщеря им беше обявена за победител в квалификациите.
Междувременно пътниците в капсулата бяха научили по някоя и друга дума от езиците, които се говореха на борда, и използваха наученото, за да поздравят семейство Субраманиан.
Наташа посрещна семейството си при елеватора от повърхността до олимпийското село. Беше щастлива, не спираше да говори и за изненада на Ранджит, беше придружена от висок млад мъж с цвят на кафе от Бразилия. И двамата бяха с оскъдното облекло, което носеха всички тук — в среда, чиято среднодневна температура се движеше около двадесет и три градуса по Целзий.
— Това е Рон — представи го Наташа на родителите си. — Роналдиньо. Бягане на сто метра.
Едва когато Мира и Ранджит си направиха експеримента да видят дъщеря си през очите на Роналдиньо от Бразилия, двамата си дадоха сметка, че петнайсетгодишното им момиче е заприличало на привлекателна млада жена. За изненада на Ранджит Мира не изглеждаше притеснена. Здрависа се топло с Роналдиньо, а малкият Робърт само го избута от пътя си и се хвърли с рев да прегръща кака си.
След като нацелува малкия, Наташа прошепна нещо в ухото на Рон и той кимна.
— Приятно ми беше да се запознаем — каза той на родителите й и изчезна с дългите крачки на забавен каданс, които ниската лунна гравитация поощряваше.
— Трябва да тренира — обясни Наташа. — Моето състезание е утре, но неговото е чак в сряда. Той ще прибере багажа ви, така че с вас можем да идем да хапнем нещо свястно. — Хвана Робърт за ръка и го поведе. С нейна помощ братчето й бързо усвои нелошо подобие на стъпката, която Рон беше демонстрирал. Ранджит не можеше да се похвали със същото. Откри, че е по-лесно, макар и не толкова изящно, да се придвижва със забавени скокове.
Не беше далеч, а когато стигнаха, решиха, че си е заслужавало усилията. Храната нямаше нищо общо с пресования фураж от капсулата — салата, месни крокети и свежи плодове за десерт.
— Повечето ги карат от Земята — обясни Наташа, — но ягодите и някои от продуктите за салатата ги отглеждат в друга тръба тук.
Но не храната интересуваше родителите й. А Наташа — как се справя и как се чувства. Дъщеря им пък искаше да чуе за пътуването им и ги слушаше с търпеливата усмивка на ветеран, който вече е минал през всичко това. Разказаха й за случката с „рибата“ и тя попита Робърт на собствения им бебешки език, но той се интересуваше повече от кексчето в чинията си, отколкото от разясненията.
— Казва само, че е видял през прозореца нещо, което приличало на риба. Странно. Някои от хората тук също споменаха, че са видели нещо по пътя насам.
Мира се прозина.
— Сигурно е било замръзнала астронавтска урина — каза сънливо тя. — Помните ли онези истории как екипажите на мисиите „Аполо“ уж били видели космически светулки? Таши, ти не спомена ли нещо за стая? С истинско легло?
Стая имаше, както и легло, при това не какво да е, а широко цели деветдесет сантиметра, достатъчно, за да се сгушат в него Мира и Ранджит. Гледката на това царско легло беше неустоима. Само кратка дрямка, каза си Ранджит, прегърнал жена си, която вече спеше. А после ще ида да разгледам това невероятно място… е, след като най-после си взема истински душ.
Такова беше твърдото му намерение. Не беше виновен, че се успа. Събуди го Мира — буташе го по рамото с думите:
— Рандж? Спиш вече четиринайсет часа. Ако станеш сега, ще имаме време да закусим и да разгледаме тръбата, преди да тръгнем за състезанието.
Повечето олимпийски състезания бяха наблюдавани от стотици хиляди зрители. В сравнение с тях непосредствената публика на първите лунни игри беше нищожна. По стените на тръбата бяха закрепени хиляда и осемстотин седалки от лек материал и пак толкова бяха зрителите. Семейство Субраманиан извади късмет и местата им бяха на няма и стотина метра от линията на финала.
Докато вървяха натам, Ранджит си даде сметка, че отдавна не се е чувствал толкова добре. Наспал се беше до насита, взел си беше бърз душ с истинска, пък била тя и рециклирана вода — само трийсет секунди според вградения таймер, но пък за трийсет секунди можеше да се намокриш предоволно, — а после и бързата разходка из тръбата. Изобщо, денят беше започнал чудесно. Очаквал бе жилищните помещения да са в тръбата със стадиона, но те всъщност се намираха в съседна, по-малка тръба, свързана с олимпийската посредством изкуствено изграден тунел.
Но важното беше, че е тук! На Луната! Със скъпите си съпруга и син в деня, който с малко късмет можеше да остане паметен в живота на скъпата му дъщеря!
Макар налягането на изкуствено създадената атмосфера в тунелите да беше едва наполовина колкото земното налягане на морското равнище, въздухът беше щедро обогатен с кислород. Този факт беше от по-голямо значение за балониста, прекия съперник на Наташа, Пайпър Дуган, отколкото за самата нея, макар че при слабата лунна гравитация му беше достатъчен капацитет от трийсетина кубически метра водород, за да се издигне. Дуган беше австралиец. Появи се, придружен от трима помощници на въжетата, които имаха грижата машината да не избяга. Водородният цилиндър с обтекаема форма се носеше над главата му.
С появата му на стадиона невидим оркестър подхвана химна на Австралия и голяма група в другия край на трибуните полудя.
— Охо — прошепна Мира в ухото на Ранджит. — Едва ли има достатъчно шриланкци тук, за да аплодират Таши.
Нямаше, естествено, но пък имаше голям контингент от съседна Индия и дори по-голям от хора с други националности, които даваха предпочитанията си на едно младо момиче от малък остров. Когато Наташа тръгна към старта, зад нея вървеше само един помощник, който носеше нещо като велосипед без колела, но с тънки като паяжина крила. И нея я посрещна музикално изпълнение — вероятно химнът на Шри Ланка, макар Ранджит да не знаеше, че има такъв, — но той веднага потъна във виковете на публиката, подкрепяща Наташа. Скандирането продължи и докато помощниците прикачваха състезателите към техните машини — Пайпър Дуган висеше от водородния си резервоар със свободни ръце и крака, които да въртят педалите; Наташа бе седнала под ъгъл от четиридесет и пет градуса на небесното си колело.
Музиката спря. Скандирането утихна. За миг се възцари мълчание… а после се чу пукотът на пистолета за начало на състезанието.
В началото Дуган се устреми хоризонтално напред, а небесното колело на Наташа пропадна с пет-шест метра, преди тя да е набрала скорост.
А после започна да настига съперника си.
Почти до края на разстоянието двамата се движеха рамо до рамо, подкрепяни ентусиазирано от публиката — и не само от шепата зрители на Луната, а и от стотиците милиони, които наблюдаваха състезанието от Земята.
На двайсетина метра от финала Наташа изпревари съперника си. Прекоси линията със значителна преднина и виковете, крясъците и скандирането на хиляда и осемстотинте зрители бяха най-силният шум, който Луната беше чувала от много, много години.
Обратното пътуване към Земята беше точно толкова дълго и неприятно като пристигането, но този път поне Наташа беше с тях — Наташа, която береше плодовете на своята победа.
Те бяха доста впечатляващи при това. Личният й екран не угасваше и за миг, поздравителни съобщения пристигаха от всичките й познати, както и от много хора, които никога не беше виждала. Сред тях бяха президентите на Русия, Китай и Съединените американски щати, както и лидерите на почти всички други страни от Обединените нации. Също д-р Дхатусена Бандара от името на Pax per Fidem, всичките й бивши съученици и учители, приятелите и родителите на приятелите. Както и онези, на чието мнение Наташа държеше най-много, като Беатрикс Ворхулст и цялата домашна прислуга в имението Ворхулст. Да не споменаваме другата категория, която искаше това или онова от нея — телевизионни предавания, които молеха за интервю, представители на няколко десетки движения и благотворителни организации, които я призоваваха да направи дарение. Не на последно място получи поздравления от Международния олимпийски комитет, който обеща на новата си шампионка място в планираното състезание с космически кораби на слънчеви платна, което щяло да се проведе веднага щом в НОО бъдат построени достатъчно такива апарати, които да се заемат с неотложната задача по колонизирането на Слънчевата система.
— Явно натискът от Големите три се увеличава — заяви подозрително Мира. — Пришпорват нещата за свои собствени цели.
Ранджит я потупа по рамото.
— И какви са тези цели? — попита търпеливо той. — Според теб те така или иначе вече са сложили ръка почти на всичко.
Мира го погледна и сбърчи нос.
— Ще видиш — каза тя, макар да не стана ясно какво точно ще види Ранджит.
Наближаваха горния слой на пояса на Ван Ален, когато количеството на съобщенията намаля дотолкова, че и спътниците им да проведат отлаганите досега разговори с домашните си. Този път спътниците им в капсулата бяха шестнайсет — две богати български семейства, макар че откъде идваше богатството им Ранджит така и не разбра, и шепа не по-малко богати канадци. (В техния случай дойната крава бяха петролните находища в Атабасканските катранени пясъци.) Ранджит не чувстваше нужда да се извинява на спътниците си задето Наташа е задръстила комуникационните канали. Но и те нямаха претенции.
— Бог да я благослови — каза най-възрастната от канадките. — Такива прекрасни неща не се случват често на млади девойчета като нея. Пък и новинарският канал си работи. Емисиите пак са пълни с истории за летящи чинии. А за Египет и Кения чухте ли?
Не бяха, а когато чуха, се зарадваха не по-малко от всички останали. Кения и Египет не само; се бяха споразумели да ползват съвместно нилските води, а на внезапно организираните референдуми хората бяха гласували двете страни доброволно да се присъединят към проекта по прозрачността.
— Но това е чудесно! — възкликна Ранджит.
Точно тогава зазвъняха радиационните сирени и стана време всички да се приберат в убежището.
Ранджит въздъхна и тръгна натам. Наташа го последва, хванала майка си за ръка и потънала в разговор с едно от канадските момичета.
За няколко минути всички се събраха в спалното помещение, като сирените звучаха през цялото време. Мира тъкмо оправяше нелепо тънката възглавница на койката си, когато изведнъж спря, огледа се и попита:
— Къде е Робърт?
Отговори един от канадците:
— Преди минутка го видях до вратата.
Това беше достатъчно. Ранджит вече излизаше на бегом през същата тази врата, като викаше момчето по име през воя на сирените. Бързо откри сина си — детето зяпаше многоцветното петно на Ван Аленовия пояс през прозореца — и още по-бързо го завлече обратно в убежището. Затвори вратата и се обърна да успокои Мира и Наташа, както и другите, които се бяха струпали на входа.
— Нищо му няма — оповести той. — Попитах го какво го е прихванало, а той пак подхвана за някаква риба.
Хората въздъхнаха облекчено и се разприказваха. Възрастната канадка сви замислено устни и попита:
— Видял е риба, така ли? Защото по новините съобщиха, че доста хора са видели разни неща от Небесната кука — метални неща, заострени в двата края. През погледа на едно дете може би приличат на риби.
— Същите неща, които хората уж виждали навсякъде — потвърди зет й. — Мислех, че е поредната масова психоза, но вече не знам. Може пък да е истина.
В същото това време онези съвсем истински девет-ръкокраки водеха разгорещени спорове в малките си кораби с форма на канута.
Решението да изключат щитовете, които ги скриваха от погледа на примитивните земляни, им се беше сторило добро в началото. Оттогава обаче всички девет-ръкокраки говореха един през друг по теснолъчевата комуникационна мрежа, която им позволяваше да общуват, без да бъдат засечени от земляните. Дискусиите им имаха само една тема — правилно ли бяха постъпили?
В опит да си отговорят на този въпрос общият правилник беше изтеглен и разпратен на всички, за да го проучат отново. Експертите по комуникациите между девет-ръкокраките и големите галактици размишляваха дълго време, преди да излязат с мнение. И понеже от малки бяха обучавани да тълкуват и разбират всеки нюанс на всяка инструкция, издавана някога от големите галактици, мнението им се уважаваше от всички, а становищата им рядко се оспорваха.
Изразено с терминологията на земните адвокати, мнението им гласеше следното: големите галактици изрично бяха забранили на девет-ръкокраките да осъществяват комуникация с човешката раса. В същото време заповедите не упоменаваха дали девет-ръкокраките да пазят присъствието си в тайна от тях.
Следователно, експертите изказаха становище, че големите галактици не биха имали основание да ги накажат сурово за стореното. А, отбелязаха експертите, в архивите са налице достатъчно данни, които сочат, че големите галактици притежават някаква концепция за справедливост и основателност, или поне нещо от този род. Вероятно биха ги смъмрили. Възможно беше дори да ги накажат. Но едва ли щяха да стигнат дотам, че да унищожат цялата раса на девет-ръкокраките.
Другите клиентски раси на големите галактици изобщо не биха поели подобен риск. Едно-точка-петиците със сигурност не биха го сторили. Също и машинно-складираните. Никоя от подчинените на големите галактици раси не притежаваше необходимото чувство за хумор, нито си бе позволявала някога подобна простъпка. До този момент обаче.