Последно изкушение

Глава 8

Натовареният кораб пореше вълните на Рейн надолу към Ротердам. Лъскавият като стъкло килватер почти не се променяше, докато кафеникавата река ставаше все по-широка, долното течение на Рейн незабележимо преминаваше в Лек, а от там в още по-широкото русло на Нюве Маас. През по-голямата част от сутринта той не бе забелязал нито една от нижещите се покрай него картини. Минаваха през малки, но богати градчета, всяко със своята смесица от високи градски домове, ъгловати индустриални постройки и църковни камбанарии, които сякаш пронизваха ниското сиво небе, но той не би могъл да опише нито едно от тях — освен по памет, от някое предишно пътуване. Не бе видял нито обраслите с трева диги, които препречваха гледката към обширните равни земи, нито пък как елегантните дъги на мостовете, по които минаваха шосета и железопътни линии, начупваха речния пейзаж.

Картините, които виждаше той, бяха много различни. Виждаше как Питер де Гроот се бе свлякъл на пода, след като той го бе ударил по тила с палката, която си бе направил сам — беше зашил здраво меката кожа, а после я бе натъпкал със сачми за стрелба по птици. Не можеше да си представи как самият той би сторил това, което направи Де Гроот — да се довери на непознат, и то дотолкова, че да се обърне с гръб към него пет минути, след като го бе видял за първи път. Който проявяваше такава небрежност към собствената си безопасност, заслужаваше всичко, което можеше да му се случи.

Имаше още по-вълнуващи картини. Виждаше паниката в очите на онова безсърдечно копеле, когато дойде на себе си и разбра, че лежи гол, завързан за собственото си бюро. Колкото и да бе странно, ужасът му като че ли намаля, когато шкиперът проговори.

— Ти ще умреш — бе казал той. — Ще умреш, защото го заслужаваш. Мислеше, че можеш да си играеш на Господ. Е, сега ще видиш какво става, когато някой друг реши да се направи на Господ и да си поиграе с теб. Прекалено дълго унищожаваш мозъците на хората, сега е твой ред да бъдеш унищожен. Мога да те убия бързо, а повярвай ми, в твой интерес е да не те убивам бавно. Но ако започнеш да крещиш, като ти отвържа устата, ще ти причиня такава болка, че ще се молиш да умреш.

Реакцията на Де Гроот го изненада. Човекът, който бе негова първа жертва, се беше борил, беше отказал да приеме, че съпротивата е безсмислена. Това му се струваше естествена реакция. Подразни го, защото му пречеше да си върши работата, но предизвика уважението му. Един истински мъж би трябвало да се държи именно така.

Но не и професорът от Лайден. Той се държа съвсем различно. Като че ли веднага разбра, че човекът, който се взираше в него отгоре, отдавна е изгубил способността да възприема всякакви аргументи, които той би могъл да изтъкне в своя защита. Беше се предал още тогава, очите му бяха помътнели от съзнанието, че е загубен.

Той бе извадил предпазливо кърпата от устата му. Психологът дори не се опита да умолява. В този миг той изпита ужасяваща близост с жертвата си. Не знаеше какво се бе случило в живота на този човек, че да породи у него такава способност на примирение, но откри у него отзвук от собственото си заучено поведение, и заради това Де Гроот му стана още по-омразен.

— Много разумно решение — отбеляза той мрачно и се обърна, за да прикрие объркването си.

Не обичаше да си припомня този момент.

Следваха още прекрасни образи. Мъчително повдигащият се гръден кош, конвулсивното потръпване на тялото, което се бореше да не потъва във вечността. Колкото по-често се връщаше към тези новопридобити спомени, толкова по-добре започваше да се чувства. Не си спомняше нещо друго да го е карало да се чувства толкова приятно оживен.

После идваше другото удоволствие, което не бе успял да предвиди. Сега най-сетне можеше да покаже на онези долни уличници кой е господар. След като уби професора в Хайделберг, установи с удивление, докато се връщаше към кораба, че изпитва нужда да бъде с жена. Не повярва много на желанието, което по-рано го бе поставяло в толкова много унизителни ситуации, но си каза, че вече е нов човек, и че ще може да прави всичко, което си поиска.

Затова зави обратно към пристанищния квартал и качи една проститутка. Тя имаше стая, в която го заведе, а той плати допълнително, за да му разреши да я завърже за мръсното легло също както бе разпънал жертвата си — на собственото му бюро. Този път нямаше унизителни моменти. Беше твърд като скала, бърз и брутален, накара я да стене и да моли за още, но през цялото време не виждаше нея, а обезобразеното тяло, което бе оставил зад себе си. Чувстваше се като бог. Когато свърши, я развърза и я обърна по корем, за да отпразнува новооткритата си потентност. После си тръгна, след като й хвърли шепа монети с демонстративно презрение.

Докато шофираше обратно към кораба, бе изпаднал в неизпитван дотогава екстаз — не се беше чувствал така дори след като уби стария.

Това, което научи от Хайнрих Холц след погребението на дядо си, не повдигна завесата на мрака, покрила съзнанието му, нито пък му помогна да прости на стария. Понякога си задаваше въпроса дали изобщо е способен на прошка; толкова много реакции, които другите хора считаха за естествени, бяха изтръгнати от него със сила. Ако, разбира се, изобщо бяха съществували някога в душата му.

Това, което бе разбрал, бе кого може да използва, за да си създаде нова колекция от спомени, която да му носи светлина и радост. Дълго време бе размишлявал по какъв начин можеше да принуди мъчителите да си платят. Пътят към спасението се откри пред него след ужасното унижение, на което го подложи една унгарска проститутка. Не за първи път му се присмиваха, но за първи път някой говореше с него точно както дядо му навремето. Погълна го мрачен шемет, той не чувстваше нищо, освен неутолима ярост. За миг ръцете му се стегнаха около шията и, лицето й стана мораво, езикът й изскочи като на фигурите по средновековните водоливници. Но в този момент, в който буквално държеше живота й в ръцете си, разбра, че не иска да убие нея.

Бе се свлякъл от нея, задъхан и потен, но със съвсем прояснено съзнание. Беше стъпил на своя нов път. Излезе, залитайки, в нощта. Беше вече нов човек. Имаше мисия.

Манфред пристигна с димяща чаша кафе и наруши удоволствието от спомените за отминали преживявания. Но той не му се разсърди за прекъсването. Време беше да се върне към действителността. Цяла сутрин бе оставил кораба на автопилот, а това не беше подходящо за тази отсечка от реката, в която навлизаха. Претовареният трафик във водите около Ротердам криеше смъртоносни капани за невнимателния шкипер. Докато Маас влачеше води през широките си завои към множеството канали, а от там към доковете и кейовете, наоколо гъмжеше от моторници, влекачи, и други корабчета. Много често някой изскачаше безгрижно иззад ъгъла, при това с убийствена скорост. Цялото му внимание трябваше да бъде съсредоточено в екрана на радара и водите около кораба. Горе, на носа, Гюнтер също наблюдаваше водата — втори чифт очи трябваше да следи какво има пред кораба, там, докъдето погледът на шкипера не стигаше.

Засега се налагаше да се съсредоточи, за да закара кораба на сигурно място в пристанището. Корабът беше най-важен; без него той беше загубен; мисията му би се провалила. Освен това беше горд с шкиперските си умения. Нямаше намерение да става прицел за насмешките на зяпльовците по доковете.

По-късно щеше да има достатъчно време да се отдаде на насладите си, да пропъди мрака и да отвори път на светлината. Докато останалите разтоварваха, той можеше да се върне към спомените си. А може би и да почне да съставя нови планове, за да прибави нови картини в съкровищницата си.

Капитан Марейке ван Хаселт сбръчка нос. Да не се притесняваш от вида на мъртъвци беше едно; но да издържиш на миризмите и гледките, свързани с една аутопсия, изискваше много по-голяма мобилизация. Първоначално беше поносимо. Нямаше нищо смущаващо във вземането на мерки, свалянето на различните пластмасови покрития, вземането на проба изпод ноктите — коментарът на патолога Вим де Врийс се записваше методично на видеокасета. Но тя знаеше какво предстои, а то не беше препоръчително за хора със слаби нерви.

Поне Де Врийс не беше от патоанатомите, които се забавляваха да унижават полицаите, присъстващи на аутопсия. Никога не показваше отделни органи като злорад касапин. Работеше спокойно и внимателно, и проявяваше уважение към покойниците — доколкото разкриването на физическите им тайни го позволяваше. Освен това, ако откриеше нещо, което представляваше интерес за присъстващия служител на полицията, го обясняваше на разбираем език. Всичко това действаше успокоително на Марейке.

Той продължи да коментира деликатно външния оглед.

— Следи от пяна около ноздрите — говореше Де Врийс. — Явление, обичайно съпровождащо смърт чрез удавяне. Но странното е, че няма пяна в устата — допълни той, докато осветяваше устата на мъртвеца. — Всъщност… почакайте — той надникна по-внимателно и посегна за лупата. — Забелязвам някакво кръвонасядане в задната част на гърлото, има и охлузни рани по вътрешността на бузите и по устните.

— Какво означава това? — попита Марейке.

— Рано е да бъдем категорични, но изглежда, че нещо е било насила напъхано в устата му. По-нататък ще си изясним това.

Той взе необходимите проби с опитна ръка и продължи да оглежда външните контузии.

— Изрязването на окосмяването по гениталиите е много чисто — отбеляза той. — Само няколко несигурни среза под пъпа — той посочи мястото с облечения си в гума пръст. — Нали виждате? Никога досега не съм срещал такова нещо. Скалпиране на гениталната област — така горе-долу би трябвало да се определи. Вашият убиец е внимавал много да не увреди самия полов орган.

— Жив ли е бил човекът, когато е станало това?

Де Врийс сви рамене.

— Скалпирането почти е съвпаднало по време с настъпването на смъртта. Или е умирал, или току-що е бил издъхнал. — Продължи да оглежда тялото и спря, когато стигна до лявата страна на главата. — Тук има голяма цицина. — Пръстите му опипаха издутината. — Леко ожулване на кожата. Удар с тъп предмет. Ударен е бил по главата малко преди да умре — Той кимна на санитаря. — Обърни го.

Марейке огледа изпъстрения със синини гръб на жертвата. Основата на врата, частите под кръста и под свивките на коленете бяха морави, защото натам се бе стекла кръвта под въздействие на гравитацията. Там, където тялото се бе опирало на масата, плътта беше ужасяващо бяла. Напомняше на странен образец на абстрактна живопис. Де Врийс натисна с пръст едното рамо. Когато го дръпна, не се забеляза промяна в оцветяването.

— Така значи — каза той, — втори етап на хипостаза. Лежал е мъртъв в това положение поне десет до дванайсет часа. Не е бил местен, след като е настъпила смъртта.

Сега настъпи моментът, от който се страхуваше Марейке. Обърнаха трупа по гръб и започна дисекцията. Тя насочи погледа си встрани. Ако човек не погледнеше отблизо, би си казал, че тя следи внимателно действията на Де Врийс, но всъщност бе приковала очи в таблата с инструментите, като чели животът й зависете от това да запомни точната им поредност. Ето го скалпела за дисекции — за срезове и за отделяне на органи, с метална дръжка от две части и десетсантиметрови подменящи се остриета. Ножът за мозъка — с тънко трийсетсантиметрово острие, за фини срезове на деликатната тъкан. Още ножици, скалпели и клещи, за чието предназначение предпочиташе да не мисли. Блестящото острие на триона, с който се режеха костите, без да се нараняват околните тъкани. Длетото с форма на буквата Т, наречено „черепен ключ“, за разделяне на отделните части на черепната кутия.

Така че тя успя да не види момента, когато Де Врийс отвори гръдния кош и бледите, раздути бели дробове изскочиха от кухината.

— Така си и мислех — в професионално сухия глас на анатома се прокрадна задоволство и привлече вниманието й като котка, която се търка в нечий крак.

— Какво има? — Марейке откъсна с нежелание очи от хирургическия набор.

— Обърнете внимание на състоянието на белите дробове — той натисна с пръст сивкавата тъкан, която се издуваше между ребрата. На мястото остана вдлъбнатина. — Бил е удавен.

— Удавен ли?

Де Врийс кимна.

— Няма никакво съмнение.

— Но нали казахте, че не е бил местен след настъпването на смъртта!

— Така е.

Марейке се намръщи.

— Но там нямаше никаква вода. Той лежеше по гръб, завързан за бюрото в кабинета си. Не е бил в банята или кухнята. Как би могъл да бъде удавен?

— По крайно неприятен начин — отвърна Де Врийс с равен тон. Очите му следяха това, което ръцете продължаваха да вършат. — Ако съдя по състоянието на устата и на дихателния тракт, мога да предположа, че някаква тръба е била насилствено вкарана в ларинкса и по нея е била наливана вода. Вие казахте, че е бил вързан, а и сам виждам следите. Не би могъл да се съпротивлява кой знае колко.

Марейке потръпна.

— Господи! Ужасно е.

Де Врийс сви рамене.

— Това вече е по вашата част. Аз само разчитам това, което може да каже трупът. За щастие не ми се налага да имам вземане-даване с мозъка, който е родил такова нещо.

„Но на мен ми се налага — помисли Марейке. — А тъкмо този е особено отблъскващ“.

— Значи можем да пишем удавяне като причина за смъртта? — попита тя.

— Знаете, че не мога да бъда абсолютно категоричен на този етап. Но изглежда почти сигурно — Де Врийс отново се обърна към трупа и се зае с вътрешните органи.

„Удавяне — мислеше си тя. — Такъв начин на убийство, който не би хрумнал на човек в момент на афект. Който и да е извършил това, е планирал деянието си много внимателно. Дошъл е, снабден с всичко, от което се е нуждаел“. Ако това беше убийство, подтикнато от някаква емоция, то тази емоция бе наистина извънредно необичайна.

Карол затвори вратата на апартамента зад себе си, облегна се на нея и изрита обувките си. Постави едното си стъпало върху другото и се зае да масажира освободените си най-сетне пръсти. Беше прекарала деня, кръстосвайки пеш уличките на Стоук Нюингтън, Далстън и Хакни, като през цялото време се опитваше да наблюдава света около себе си през очите на престъпник. Гледната точка не беше много по-различна от тази на полицая. И престъпникът, и полицаят се опитваха да намерят възможни пътища за бягство, възможни обекти на евентуално престъпление, възможни пролуки в охраната. Но винаги досега тя беше играла ролята на ловеца. Сега трябваше да прецени от какво се нуждае дивечът.

Беше запаметила задните улички, пустеещите парцели, местата, годни за скривалище. Бе проверила кои кръчми имат задна врата, в кои закусвални човек с бързи реакции, който умее да си проправя път с лакти, би могъл да се добере до втория изход, беше набелязала такситата, карани от цигани, които чакаха малко встрани от главните улици, готови да потеглят незабавно, ако клиентът трябва да бяга. Беше проверила в кои задни дворове се минава лесно, защото това осигуряваше друг вариант за бягство. Беше прекарала три дни сред бензинови изпарения, застояли миризми на готвено и евтини парфюми, беше успяла да се облече така, че облеклото й да е характерно и за хората, които се надяваха да се измъкнат от този начин на живот, и за тези, които съзнаваха, че от тук нататък пътят им ще ги води все по-надолу. Беше се вслушвала в акценти от пет континента, беше проверила кои от минувачите привличаха вниманието на останалите, и кои минаваха незабелязани.

Всичко това далеч не беше достатъчно, но трябваше да се задоволи с толкова. Утре щеше да отдели време за доусъвършенстване на изпълнението, а след това настъпваше моментът за истинската работа.