Последно изкушение

Глава 37

Дарко Красич седеше зад волана на мерцедеса и пушеше. Предпочиташе да не мисли за това, което ставаше три етажа по-нагоре. Нито за миг не се беше хванал на тъпата история, която Хил се опита да им пробута. Но Тадеуш беше налапал сериозно въдицата на тази жена, толкова сериозно, че беше готов да се хване и за сламка. Ако зависеше от Красич, щяха да пречукат Хил в Кобленц и да го оставят да гние в онази лодка. Защото, ако се окажеше прав и Карол Джордан беше наистина ченге, те бяха свършени — и вместо да се мотаят нагоре-надолу, трябваше да пуснат в действие изготвените отдавна планове за бягство.

Когато остави Тадеуш пред жилището на Карол, той закара Тони до един малък склад в индустриалната зона на града, който използваха понякога за временен престой на пратките. Вкара колата направо в склада, после извади увитото в платнища тяло и го стовари на пода. Дори не провери жив ли е още или не. Беше му все едно.

Когато седна отново зад волана, го обзе изкушение да зареже всичко и да побегне. Но предаността надделя над първичния му инстинкт и той се върна да вземе Тадеуш съгласно уговорката им. През цялото време беше убеден, че се държи като глупак. Изтръска пепелта от пурата през отворения прозорец и хвърли поглед към часовника на арматурното табло. Времето беше разпределено до секунда. Ако Тадеуш имаше намерение да отиде в студиото за предаването на живо, което започваше след три четвърти час, редно беше вече да се появи.

Наистина предпочиташе да не мисли защо се бави толкова.

Най-сетне вратата на сградата се отвори и Тадеуш излезе на улицата. Тръгна забързано към колата, така че полите на палтото му се развяваха. Отвори вратата и скочи бързо вътре. Излъчваше остър мирис на пот и секс, който надделя дори над мириса от пурата на Красич. Сърбинът попита мрачно, докато палеше мотора:

— Какво стана?

Беше убеден, че мръсницата отново е омотала шефа му.

— Ченге е — каза Тадеуш. От него сякаш извираше нервна енергия, която наелектризираше цялата атмосфера в колата.

— Значи ни прекараха, така ли?

Тадеуш се изсмя остро.

— Има някой прекаран, но не се знае още кой е — той потри очи с юмрук. — Но работите наистина отиват на лошо, Дарко.

— Значи се изнасяме, нали?

— Да, още тази вечер. Веднага щом свърша всичко, което имам да върша. Отиваме в телевизията, ще си изпълня там номера, а после трябва да си разчистим сметките с доктор Хил. След това потегляме. Утре на обяд ще сме в Белград.

Красич се намръщи. Това не звучеше добре. Опитът му подсказваше, че не бива да отлагат тръгването. Много важно, че не са приключили с пълната програма.

— А защо да не тръгнем веднага?

— Защото не искам да алармирам полицията. Ако Джордан е казала на местните ченгета всичко, което знае и аз не се появя за предаването, което е предварително анонсирано, може да предположат, че съм решил да изчезна. И тогава може да не успеем да минем границата.

— Така да е, върви в телевизията, но остави онзи задник Хил.

— Няма да стане. Той трябва да умре.

— Таджо, той ще си умре и без това. Овързан е като коледен подарък и съм му тикнал гащите в устата, за да не може да вика. Има няколко счупвания и е напълно гол. Освен това никой няма представа къде може да бъде. Ще умре, при това бавно и мъчително.

Тадеуш поклати глава.

— Това не ми е достатъчно. Искам да го видя как умира. Нямам намерение да оставя нищо на случайността.

— А нея уби ли? — осмели се да попита Красич.

Тадеуш извърна глава и се загледа през прозореца.

— Не. Затова трябва да убия него. Искам тя да остане жива и да разбере какво значи да живееш с мисълта, че си загубил човека, когото обичаш, и че той е загинал без никаква вина. Не се тревожи, Дарко. Оставих я в такова състояние, че няма никаква опасност да насъска ченгетата по петите ни. Завързал съм я здраво.

Красич разбра, че няма какво да отговори. Таджо беше извън контрол — когато изпадаше в такова състояние, нямаше никакъв смисъл да спори с него. Спомняше си го много добре от дните непосредствено след смъртта на Катерина. Единственото, което можеше да стори, бе да внимава да не стане голяма беля.

— Добре — каза той. — Но трябва да действаме бързо и чисто. В полунощ трябва вече да сме на път.

— Не се безпокой, ще бъдем.

Красич намали, защото наближаваха бариерата пред паркинга на телевизията. Искрено се надяваше последното изказване да не се запомни като прочути последни думи.

Накрая тя се беше престорила, че припада. Това не й струва особено усилие, защото и без друго едва се държеше в съзнание. Чуваше го как се движи из спалнята, как се облича, после чу стъпките му, докато отиваше към антрето и най-сетне, с огромно облекчение, хлопването на външната врата.

Едва тогава си позволи да се разплаче. Горещи и тежки, сълзите се стичаха изпод клепачите й, надолу по слепоочията, и се смесваха с потта, слепила кичурите коса около тях. Той не можа да я види разплакана. Не беше кой знае каква победа, но и това й стигаше, за да не се чувства напълно унищожена.

Всъщност точно в този момент не изпитваше почти нищо. Имаше чувството, че след като нахлу в тялото й, Радецки го остави лишено от съдържание. Физическата болка й помагаше. Това беше нещо, върху което можеше да съсредоточи съзнанието си. Пребитото, насилено по всички възможни начини тяло й създаваше достатъчно проблеми.

Но дори в замайването, причинено от болките и скръбта, и от надделяващото над всичко останало чувство на унижение, Карол съзнаваше, че не може да си позволи да бездейства. Той щеше да убие Тони. Вероятно вече беше късно да го спре, но беше длъжна да направи всичко възможно.

Отново се опита да освободи ръцете си. Беше безнадеждно. Не знаеше с какво я е вързал, но беше нещо абсолютно неподатливо. Понечи да раздвижи краката си и разбра, че и те са завързани. Отчаян хлип се надигна в гърлото й. Трябваше да успее по някакъв начин.

Карол заби здраво пети в леглото и се сгърчи, когато нови болки започнаха да се надигат на вълни от корема й и да обхващат цялото й тяло. Постепенно, мъчително, сантиметър по сантиметър, успя да се довлече до долната част на леглото. Плъзна се малко по-напред и успя да спусне завързаните си крака на пода. Мускулите й се гърчеха от болка, докато се изправяше с усилие, за да седне. Успя и се отпусна задъхана.

После, много внимателно, опита да се изправи. При първия опит коленете й затрепериха и тя рухна обратно на леглото. В гърлото й се надигна стомашен сок и тя го изплю. Слюнките се стичаха по гърдите й, но на нея й беше все едно. При втория опит се справи по-добре. Залиташе като разлюляна от вятъра тръстика, но стоеше права.

Стоеше, но нямаше как да се придвижи напред. Не можеше да скача със завързани крака — това беше също толкова невъзможно, колкото и да докосне тавана с вързаните си ръце. Нямаше друг изход, трябваше да се търкаля. Почти плачейки от отчаяние, тя се отпусна на пода. С търкаляне и гърчене се добра до дневната, като се блъскаше болезнено в рамките на вратите. Разстоянието до бюрото, където беше телефонът, й се стори невъзможно за преодоляване, но трябваше да опита да се добере до него. Крепеше я единствено съзнанието, че животът на Тони може би зависеше от малкото сили, които й бяха останали. Не можеше да си позволи точно сега да мисли за това, което й се беше случило; имаше много по-важни неща.

Замаяна от тревога, тя успя да се претърколи през стаята и се блъсна в бюрото. Изви се така, че захапа със зъби телефонния кабел, отдръпна рязко главата си назад и слушалката падна на няколко стъпки от нея. През подутите си от плач и удари клепачи тя се взря с усилие в бутоните. Бе запомнила наизуст номера на Петра — имаше чувството, че това е станало в някакъв отминал живот и се молеше да може да си го припомни сега.

Цифра по цифра Карол натискаше бутоните с брадичка. Надяваше се да действа достатъчно бързо, защото електронната наборна система щеше да прекъсне набирането при такива големи интервали между цифрите. Най-сетне успя и измести малко главата си, така че я притисна към слушалката. Чу благословения сигнал на свободна линия. Прозвъняванията прекъснаха, чу се електронен сигнал и се включи секретар. Гласът на Петра каза весело нещо на немски, после отново изписука електронният сигнал.

Карол се опита да проговори, но само изграчи. Изкашля се болезнено и опита пак.

— Петра, аз съм, Карол. Имам нужда от теб — веднага. Ела в апартамента. Моля.

Не можа да говори повече. С последните капки енергия, които й бяха останали, прекъсна разговора, като се претърколи върху слушалката.

Успяла да свърши това, което беше необходимо, Карол най-сетне си позволи да изпадне в безсъзнание.

Тони си мислеше, че никога през живота си не е мръзнал така. Достатъчно зле се беше чувствал в багажника на колата, но той поне беше облицован с мокет. Нямаше никаква представа къде се намира сега, но лежеше на каменен или циментов под. Преди известно време беше започнал да трепери неудържимо, но сега вече тялото му не можеше да издържи и на това усилие. Мускулите му бяха болезнено сгърчени и при всяко вдишване счупените му ребра се опираха болезнено едно в друго. Така ли се бяха чувствали децата в замъка Хохенщайн? Изоставени, самотни, премръзнали, изтерзани от болка, в очакване на смъртта?

Въпреки всичко, физическото страдание беше изместено от постоянния психически тормоз. Той не можеше да разбере как бе станало така, че Радецки го откри в Кобленц, и как го беше разпознал. Беше си помислил, че е много умен, като му поднесе първата измислица, която му мина през ум. А единственото, което постигна, беше да изложи Карол на още по-голяма опасност.

Най-лошата страна на таланта му да проследява начина, по който разсъждаваха другите, беше това, че отдавна не хранеше илюзии относно страданията, които едно човешко същество бе в състояние да причини на друго. Някой не толкова проницателен човек може би нямаше да долови подтекста в поведението на Радецки — той беше решил безусловно да спи с Карол. Тони беше убеден, че това никога няма да се случи по взаимно съгласие; затова знаеше, че Карол ще бъде изнасилена именно поради жалките му опити да я спаси.

Беше се наслушал на твърдения, че изнасилването не е най-лошото, което може да се случи на една жена, но така и не успя да ги намери за убедителни. При жена като Карол, чието усещане за идентичност се основаваше предимно на убеждението, че е силна и практически неуязвима, изнасилването можеше да доведе до хаос в психиката. Можеше дори да доведе до дезинтеграция на личността. Щяха да й останат само отломки от живота, който бе считала за личен и неприкосновен. Преживяното щеше да подкопае всичко, което бе мислила, че знае за себе си.

А той не само бе допуснал това да й се случи — беше станал причина за нещастието й. Ако беше мълчал, положението нямаше да бъде толкова лошо, колкото бе сега. Дори ако беше признал цялата истина, шансовете й да оцелее щяха да са може би по-големи.

„Хайде, стига!“, упрекна го вътрешният му глас. „Стига си чоплил все едно и също. Придаваш си важност, като се отдаваш на чувството си за вина. В мига, в който Радецки реши, че Карол е участница в тайна полицейска операция, на която е станала жертва неговата приятелка, участта й беше решена. Спри да се самосъжаляваш и започни да мислиш.“

Лошото беше там, че при сегашното му положение никакво мислене нямаше да помогне. Също като онези деца, чиято съдба беше решена и ги бе следвала неотклонно от мига, когато бяха прекрачили прага на мрачната крепост, той беше напълно безпомощен. Беше завързан, със запушена уста, увит във вмирисани платнища, тялото му беше прекалено обезсилено, за да окаже каквато и да било съпротива. Щеше да умре тук — по една или друга причина. Или Радецки щеше да се върне и да го убие, или чисто и просто щяха да го оставят да умре от бавна и мъчителна смърт. И всичко това, защото някакво копеле, болно от мегаломания, беше поставило Карол в центъра на някаква тайна операция.

Защото, колкото и да бе странно, той не се съмняваше, че Радецки е достигнал до истината. Това беше единственото смислено обяснение на странното съвпадение с приликата между Катерина и Карол. От самото начало му беше трудно да повярва, че Морган и неговите хора са се натъкнали съвсем случайно на Карол след смъртта на Катерина. Но от друга страна беше по-лесно да приемеш мисълта за някаква странна игра на съдбата, отколкото да си представиш безогледната жестокост, с която една невинна жена е била убита, само за да се заложи капан на нейния любовник.

Разбира се, всичко е било планирано така, че да може да бъде отречено. Ако Карол оживееше, за което шансът тъкмо сега беше не повече от петдесет процента, никой никога нямаше да признае начина, по който бе подведена от собствените си колеги. Разбира се, щяха да купят мълчанието й с всичко, каквото си пожелаеше в професионално отношение, но смъртта на Катерина винаги щеше да я кара да се чувства виновна. Всеки път, когато се погледнеше в огледалото, щеше да си припомня, че едно генетично съвпадение бе струвало живота на друга жена.

Както и да завършеше тази нощ за Карол, той беше сигурен, че душата й няма да остане невредима. И макар да знаеше, че за него би било непоносимо да наблюдава съсипването на психиката й, страдаше, че не може да бъде до нея, за да й предложи малкото помощ, на която бе способен. Не беше склонен да се отдава на съжаления и вярваше, че всеки избор на всеки човек е единствено възможният на конкретния етап от неговия живот. Но сега, когато знаеше, че ще умре, осъзна, че съжалението има някаква стойност. Разкаянието за стореното и съжалението за нестореното можеха да предизвикат промени в бъдещето.

Но това беше ясно единствено на хората, които знаеха, че пред тях няма бъдеще.

Когато излезе от охраняваната квартира, Петра беше изпълнена с чувство на дълбоко задоволство.

Майката и дъщерята бяха напълно щастливи след вълнуващата си среща, а Марлене се държеше така, сякаш Петра беше най-добрата й приятелка. За първи път тя доброволно й даде сведения, от които стана ясно, че е далеч неосведомена за делата на Дарко Красич, отколкото бе подозирала Петра.

— Бащата на Таня работеше за Радецки и Красич — призна тя. — Брат му работи в корабна агенция, а Руди беше посредникът, който им помагаше да организират транспорта си, когато започнаха.

— Къде е Руди сега?

— Изпратиха го за храна на рибите. Преди две години тялото му беше извадено от Шпрее. Казаха, че било нещастен случай. Бил пиян, подхлъзнал се и паднал. Но аз никога не съм била убедена в това. Радецки и Красич не обичат някой да им знае спатиите.

Това беше нова линия, по която можеше да тръгне следствието, но можеше да почака до утре. Изтощена, Петра вървеше към колата. Извади мобилния си телефон и го включи отново. Докато беше в квартирата, го бе изключила, защото не искаше да я прекъсват, докато разговаряше с Марлене. В момента, в който го включи, телефонът иззвъня. Имаше съобщение. Тя отвори гласовата поща, за да го чуе. Първоначално не можа да разбере думите — разпозна гласа на Карол, само защото тя говореше на английски. Прослуша съобщението наново, затиснала с пръст другото си ухо, за да изолира шума от уличното движение.

Този път разбра ясно думите — бяха недвусмислени, както и отчаянието в гласа на Карол. Какво, по дяволите, се беше случило? Тя претича последните метри до колата си и я подкара към апартамента на Карол със скорост, приемлива само за пътна полиция в акция. Остави колата на място, където имаха право да паркират само инвалиди, прекоси тичешком улицата и влезе в жилищната сграда, като бъркаше в чантата си за втората връзка ключове от апартамента. Тъкмо се канеше да пъхне ключа в ключалката, когато я обзе съмнение. Ами ако това беше клопка? Ако Красич или Радецки бяха принудили Карол да й се обади?

Тя пропъди тази мисъл. Карол не би изложила колега на такава опасност. Ако я бяха принудили, щеше да намери начин да скрие в думите си предупреждение. Петра отключи вратата и влезе в жилището.

Вътре цареше пълна тишина, но още от антрето се виждаше трепкащата светлина от телевизионния екран. Тогава обонянието й долови миризма на секс и кръв и тя се закова на място.

После подвикна:

— Карол?

Никакъв отговор. Петра бръкна във вътрешния джоб на чантата, където носеше стандартния си „Валтер РРК“. Измъкна предпазливо оръжието и освободи предпазителя. Пусна внимателно чантата на пода и стисна пистолета с две ръце. После започна да пристъпва бавно, сантиметър по сантиметър, към вратата на дневната, като внимаваше да е с гръб към стената.

Пристъпи бързо в дневната, готова за стрелба. Това, което видя, беше много по-лошо от всичко, което си бе представяла. Карол лежеше сгърчена, в неподвижна купчина. Ръцете и краката й бяха завързани с кожени колани. Лицето й беше набраздено от кръв, слюнка и сълзи. Носът й беше подут и изкривен под неестествен ъгъл. Очите й бяха подпухнали и насинени. По бедрата й имаше следи от стекла се кръв и изпражнения. Нямаше никакво съмнение какво се бе случило.

— Господи — простена Петра. Пъхна пистолета в колана на панталона си и прекоси бързо стаята. Докато търсеше трескаво пулс по шията на Карол, в очите й избиха сълзи от гняв. Когато пръстите й най-сетне доловиха бавните удари на кръвта в каротидната артерия, тя залитна от облекчение.

Какво трябваше да направи първо? Изтича до кухнята и започна трескаво да отваря всички чекмеджета. Търсеше остър нож. После взе една кърпа за съдове и я намокри със студена вода от чешмата.

Сряза внимателно коланите и освободи китките и глезените на Карол. Като видя дълбоките следи, които останаха по тях, започна да ругае. Ръцете на Карол паднаха като отсечени от двете страни на тялото й и от устните й се отрони стон. Петра седна на пода зад нея и я повдигна малко, за да й бъде по-удобно, като внимателно я подпря с ръце. После започна да бърше лицето й с мократа кърпа, без да престава да повтаря.

— Аз съм, Карол, Петра. Тук съм, ще ти помогна.

След минута подутите клепачи на Карол трепнаха и между тях са образува едва забележим процеп.

— Петра? — прошепна тя.

— Тук съм, Карол. Вече си в безопасност.

Карол се задърпа от ръцете й.

— Тони! Хванали са Тони — извика тя.

— Радецки ли беше? — попита Петра, без нито за миг да се съмнява кой е отговорен за този кошмар.

— Заловил е Тони и ще го убие. Той ми го каза. Знае коя съм, разкрил ме е. Ще убие Тони, защото ние сме убили Катерина.

Петра се опитваше да схване това, което й казваше Карол. Какви бяха тези приказки, че са убили Катерина? Тя тръсна глава. В момента не можеше да си го изясни, а беше очевидно, че тъкмо сега я чака по-важна работа. Нямаше представа колко време е минало от изнасилването на Карол. Нямаше представа къде са Радецки и Красич. Но зададе първо най-важния въпрос.

— Къде са го закарали? Знаеш ли?

— Не, не знам, но трябва да ги намериш. Трябва да ги спреш. Не ги оставяй да го убият!

Гласът на Карол звучеше отчаяно. Сълзи се стичаха от ъгълчетата на очите й. Тя се беше притиснала към Петра като уплашено дете.

— Радецки ли ти причини това?

Въпреки всичко имаше нужда от потвърждение.

— Да.

— Трябва да отидем до полицейското управление и да съобщим, че си изнасилена. Трябва да те прегледа лекар.

— Това не е толкова важно сега, нали съм жива. А Тони може да умре всеки момент. Направи нещо, Петра.

Преди Петра да успее да отговори, мобилният й телефон отново иззвъня.

— Момент — каза тя и внимателно се измъкна от ръцете на Карол. Стана на крака и взе чантата си.

— Здравей, скъпа — познатият глас прозвуча в пълна дисхармония с обстановката в апартамента.

— Марейке?

— Същата. Познай къде съм.

— Моля?

— Познай къде съм.

— Нямам представа — отвърна нетърпеливо Петра.

— На спирка „Зоологическа градина“. В такси. Къде да дойда?

— Какво? В Берлин ли си? — Петра реши, че започва да се побърква. Тук нещо не беше наред. Какво търсеше Марейке в Берлин?

— Утре трябва да бъда в Кьолн, затова реших да се отклоня от прекия път, за да се видим. Мислех, че ще се зарадваш — тя беше забелязала, че Петра не е обзета от възторг и не можеше да потисне разочарованието в гласа си.

— Господи, Марейке, това е възможно най-неподходящият момент… Не, чакай, ти можеш да ми помогнеш. Нямам време да обяснявам, но трябва да дойдеш в апартамента на Карол. Можеш ли да се оправиш?

— Разбира се. Къде се намира?

Петра й издиктува адреса.

— До скоро. Ще ти обясня всичко, като се видим, трябва да прекъсвам, извинявай — допълни тя, като погледна през рамо и видя, че Карол се опитва да се изправи, подпирайки се на стола.

— Петра, трябва да ги откриеш — повтори тя настоятелно.

— Ще ги открия — Петра отиде при бюрото и вдигна слушалката на телефона. — Всеки момент ще дойде Марейке. Тя ще те отведе до управлението.

— Какво търси Марейке в Берлин? — гласът на Карол издаваше същото объркване, каквото изпитваше и Петра.

— Казва ли ти някой — Петра набра някакъв номер и зачака нетърпеливо отговор.

— Ало? Акуло, ти ли си? Слава богу, че си още там. Слушай, трябва да свършиш нещо. Нямам време за обяснения, но Радецки и Красич трябва да бъдат арестувани незабавно. Обаждаш се в криминална полиция, пътна полиция, на всички. Искам всяко ченге в града да ги търси и да бъдат арестувани незабавно, щом бъдат открити.

По някакви неясни причини Акулата се разсмя.

— Петра, рядко ми се удава случай да разполагам с повече сведения от теб — каза той през смях.

— Какво? Да не искаш да кажеш, че вече са арестувани?

— Не, но тъкмо гледам Радецки — каза той.

— Какво?

— Ами говори по телевизията — „Берлин и бизнесът“. Нали знаеш, онова предаване, по което политици разговарят с видни бизнесмени.

— Искаш да кажеш, че в момента е в телевизията?

Петра не можеше да повярва на късмета си.

— Ами да. Искам да кажа, предаването е на живо.

— Благодаря ти, Господи — прошепна Петра. — Акуло, има ли при теб още някой?

— Само аз съм от нашия отдел. Има още трима от специалния отдел, останаха тук с командира си — пишат доклада за нападението на фермата. Ще ми се и аз да бях с вас, звучи страхотно. А, има и двама англичани — всъщност търсят теб.

— Англичани ли?

— Някакъв голям шеф на име Морган и един от хагските чиновници, казва се Гандър или нещо такова.

Внезапно всичко се беше завъртяло около Берлин.

— Остави сега англичаните, нека си говорят с Плеш. Дай ми веднага командира на специалния отряд. Веднага! — докато чакаше нетърпеливо, Петра покри с ръка микрофона и се обърна към Карол. — Просто не мога да повярвам. В момента Радецки участва на живо в някакво телевизионно шоу. Ще наредя да го следят, и най-вероятно той ще ни отведе право при Тони.

— Божичко, така е. Когато дойде тук, ми каза, че след това отивал в телевизията. Каква глупачка съм! — простена Карол.

— Не си глупачка, просто си травматизирана — Петра погледна часовника си. — Предаването е започнало преди седем минути. Продължава четиридесет и пет минути. Телевизионното студио е на пет минути път от тук. Всичко ще бъде наред. — До ухото й се разнесе глас и тя вдигна ръка, за да покаже на Карол, че продължава разговора по телефона.

— Ало? На телефона е Бекер. Слушайте, имам нужда от помощта ви. От известно време подготвяме голяма операция за залавянето на един тип на име Тадеуш Радецки. Той току-що е изнасилил и пребил служителка на полицията и смятаме, че се готви да убие неин колега. Нямам време да минавам по каналния ред, но имайте предвид, че е заложен човешки живот. Можете ли да тръгнете сега и да ме чакате пред студиото на Канал 5 след двайсет минути? Идеята ми е да проследим Радецки, когато излезе от студиото и евентуално да предотвратим убийството.

— Не можете ли да се обърнете към криминална полиция?

Петра се постара да бъде максимално убедителна.

— Не разполагаме с никакво време. Вижте, наистина не бих се обърнала към вас, ако всяка минути не беше ценна. Радецки и неговият помощник, Красич, са замесени във възможно най-тежки престъпления. Трафик на наркотици, оръжия, нелегални емигранти — прекарват всичко. При това са и убийци. Знаят, че сме успели да им влезем в следите и ако не ги заловим сега, може да загинат и повече хора.

— О, майната му. Защо пък не. Добре, чакам ви пред студиото на Канал 5 след двайсет минути.

— Много съм ви задължена — отвърна тя.

— Няма спор. Ще се видим след малко.

Петра затвори телефона, обзета от огромно облекчение.

— Мисля, че този път няма да ни избяга — каза тя тихо. — Знаем къде е, можем да го проследим и остава само да се молим да ни заведе при Тони навреме.

Карол се беше изправила и вървеше със залитане към банята.

— Той трябва да е тръгнал от тук направо към телевизионното студио. Тони сигурно е още жив.

— Къде отиваш? — попита Петра.

— Да се изкъпя. Ще тръгна с вас.

— Не откачай. Трябва да те види полицейски лекар, трябва ни медицинско свидетелство за всичко, което ти е причинил.

Карол продължи невъзмутимо към банята.

— Това вече няма значение. Разполагаме с достатъчно доказателства, за да приберем Радецки завинаги зад решетките. Трябва да бъда с вас. Искам да съм сигурна, че Тони ще оцелее.

— Не се надявай — възрази Петра. — Не си в състояние да ходиш където и да било. Нали затова повиках Марейке, за да се погрижи за теб.

— Тръгвам с вас — повтори упорито Карол.

— Нямаме никакво време. Аз тръгвам — Петра взе чантата си и тръгна към вратата.

— Не можеш да постъпиш така с мен, Петра! — извика Карол.

— Разбира се, че мога. Защото съм убедена, че постъпвам правилно. Налага се да се съсредоточа върху залавянето на Радецки и спасяването на Тони. Не мога да си позволя да се тревожа и за теб. Оставаш тук, а аз ще ти се обадя веднага, щом имаме някакви новини.

Тя се канеше да отвори външната врата, когато иззвъня звънецът на домофона.

— Да? — Петра се заслуша за миг, после натисна бутона. — Марейке се качва. Ще ти се обадя. Обещавам, ще се обадя.

Петра отвори вратата и тръгна към асансьора. И в най-налудничавите си фантазии не би могла да си представи такъв сценарий за първата си среща с Марейке. Трудно бе да се измисли нещо по-неромантично от това да й възложи да се грижи за жертва на изнасилване, докато самата тя тръгва да залови убиец.

Вратата се отвори и двете жени застанаха една срещу друга. Петра не можа да не се усмихне. Марейке беше по-висока, отколкото си я бе представяла, но изглеждаше много по-привлекателна, отколкото на снимките, които й бе изпратила.

— Здравей — каза тя. — Много те бива да улучваш точния момент.

— Мислех, че ще те зарадвам — каза нацупено Марейке.

— Божичко, Марейке! Карол е изнасилена, Радецки е заловил Тони, скрил го е някъде и се кани да го убие. В момента наистина не мога да мисля за нищо друго.

— Какво говориш? — лицето на Марейке се сгърчи от ужас.

Петра я заобиколи и влезе в асансьора, без да спира да говори:

— По някакъв начин са успели да разкрият Карол. Не знам, нямах време да я разпитвам за това. Радецки я е пребил и я е изнасилил. Тя е в ужасно състояние. Трябва да се опитам да го спра, преди да убие Тони. Погрижи се за Карол, тя не бива да остава сама — Петра целуна Марейке и полека я избута от асансьора. — Ще се обадя. — Докато вратата на асансьора се затваряше, тя подвикна. — Наистина се радвам, че си тук!

Зашеметена, Марейке се взираше в стоманената врата. Не си беше представяла срещата им по такъв начин. Не беше сигурна дали английският й не я е подвел, но според нея Петра беше казала, че Карол е изнасилена и че Тони е в смъртна опасност. Беше много трудно да повярва на думите й. Само преди няколко часа беше разговаряла и с двамата по телефона. Повдигна вежди, нарами по-здраво раницата си и се озърна за апартамент №302.

Вратата беше само притворена. Отвътре се носеше шум на течаща вода. Марейке влезе и затвори. Душът плющеше някъде вляво от нея. Тя остави раницата си на пода и зачука по вратата на банята достатъчно силно, за да бъде чута въпреки шума.

— Ало? — подвикна тя плахо.

Водата спря.

— Марейке? — попита някакъв глас.

— Да, аз съм, Марейке.

— Влизай, не съм заключила.

Водата рукна отново. Марейке влезе и видя една жена, която сигурно беше Карол Джордан. Облегната на стената на душ-кабината, тя се търкаше ожесточено със сапун. Лицето и изглеждаше ужасно. Меките тъкани бяха подути, носът и очевидно беше счупен, очите й бяха насинени. Залепналата за черепа мокра коса влошаваше още повече нещата.

— Толкова съжалявам — каза Марейке.

— Оправям се — отвърна Карол. — Наистина.

— Мисля, че не трябваше да се миеш — каза Марейке.

— Говорих вече с Петра. Това е маловажно. Важното е Тони да бъде спасен. — Карол вдигна ръка и пусна отново водата. — Можеш ли да ми подадеш кърпа. И да ми помогнеш да изляза от кабината?

Марейке припряно й подаде една от големите, пухкави хавлиени кърпи, окачени до душ-кабината.

— Още не мога да разбера какво става тук.

Карол затвори очи, изтощена от усилието да стои права под душа.

— Трябва да седна — каза тя. Марейке й помогна да седне на тоалетната чиния. — Ще ми донесеш ли някакви дрехи от спалнята? Още не мога да събера сили да вляза там. Тя е от другата страна на антрето. Вземи джинси, някакъв пуловер и бельо — каквото ще да е. Обещавам после да ти обясня всичко.

Когато Марейке излезе, Карол успя да се избърше донякъде. Когато кърпата минаваше между краката й, болката беше непоносима. Сега не искаше да мисли за всичко, което Радецки бе разрушил у нея. Имаше цял живот да мисли за това.

Марейке се върна с един наръч дрехи.

— Не е ли по-добре да ти дам някакъв халат? — попита тя.

— Излизам — отвърна уморено Карол.

— По-добре недей — отвърна Марейке. — Не можеш дори да стоиш права.

— Трябва да бъда с тях — настоя Карол. — Ще ми помогнеш ли да се облека?

— Добре, но ми разкажи какво става всъщност, моля те.

Карол изпъшка.

— Дълга история. При това аз не знам всичко.

Марейке клекна и започна да нахлузва чорапите на Карол.

— Тогава започни с това, което знаеш.