Последно изкушение

Глава 25

Дарко Красич беше убеден, че би могъл да прекарва по-полезно времето си, вместо да седи пред някаква жилищна сграда близо до Курфюрстендам и да чака някаква жена. От друга страна, времето, посветено на стремежа да попречи на шефа си да се държи като глупак, не беше изгубено. Като че ли му беше малко да се завира на предна линия — ето докъде ги беше докарал. Наложи се Красич да урежда не само убийство, ами и да търси детегледачка, и той не беше убеден коя от двете задачи е била по-трудна.

Но желанието да се появи на първа линия в собствения си бизнес беше поне разбираемо — докато фантазирането създаваше лошо име на един мъж, особено в техния бизнес. В кръговете, където Красич и шефът му припечелваха парите си, леката мегаломания беше напълно приемлива, а параноята — почти задължителна. Но да ти се привиждат чертите на мъртва жена на лицето на някаква случайно срещната непозната граничеше с пълна лудост. Красич беше убеден, че ако не пресече цялата история от корен, днес-утре щеше да записва шефа на сеанси при екстрасенс. Щяха да станат за посмешище. Само това му липсваше тъкмо сега, когато лудите албанци искаха ракети земя — въздух, а китайските гангстери навлизаха в бизнеса с хероина и нелегалните емигранти като много сериозна конкуренция.

Понамести се на седалката на безличния опел, който бе подбрал за наблюдението. Тази кола не беше проектирана за хора с широки рамене. Ставаше за кльощави интелектуалци, но не и за истински мъже. Беше вече девет и половина, но не се беше появила жена, отговаряща на описанието на Таджо. Киснеше тук от седем и половина, но не беше забелязал никакви подобия на Катерина да влизат или да излизат от сградата.

„Наистина жалко за Катерина“, мислеше той. Не беше каква да е жена. Не беше от типа на малоумните гангстерски гаджета, но не беше и от рода на устатите кучки, които се имат за толкова умни, че все гледат да те поставят на мястото ти. Пък беше и хубавица. Най-хубавото й беше, че с нея Таджо беше щастлив. А когато беше щастлив, играеше великолепно. А тъкмо сега шефът не беше щастлив, а почваше и да къса лентата в бизнеса. Рано или късно трябваше да приеме, че злополуката си е била злополука и нищо повече. Но така, както Красич виждаше нещата, до настъпването на този момент им предстоеше да загубят още много време.

Точно в този миг вратата на сградата се отвори и челюстта на Красич увисна. Ако не беше видял трупа на Катерина със собствените си очи, би се заклел, че на улицата излезе тя — в кръв и плът. Е, да, прическата беше различна, а и тази жена беше като че ли по-стегната и мускулеста от Катерина, но от такова разстояние изобщо не би могъл да ги различи.

— Да му се не види — изръмжа той вбесено. Това можеше да му послужи за урок — на Таджо все още можеше да се разчита.

Беше толкова стъписан, че едва не забрави за какво седи тук. Тя вече го беше подминала, когато той се съвзе и излезе припряно от колата. Вървеше бързо и стегнато, дългите й крака, облечени в удобни ниски обувки, крачеха твърдо и уверено. Наложи му се да побърза, за да не я губи от очи. Тя стигна до ъгъла на „Оливаерплац“ и зави надясно.

Когато и той стигна до ъгъла, видя, че тя е застанала пред една будка за вестници. Той се смеси с хората, които чакаха светофара да светне зелено, докато тя си купуваше английски вестник. После жената продължи до едно кафене. Собственикът беше извадил маси отвън в пристъп на оптимизъм, но на повечето берлинчани им беше студено да си пият кафето там. Каролайн Джексън също влезе вътре.

Красич се поколеба. Възможно бе да има среща с някого, а може би искаше да говори по телефона. Не му се щеше да привлича вниманието толкова отрано, но не биваше и да я остави да се измъкне. Мина забързано покрай кафенето и установи, че вътре има доста хора. Достатъчно за прикритие.

Той постоя умислено пред витрината на някакъв магазин, после се върна и влезе в заведението. Седна на бара така, че можеше да я вижда в гръб. Предпочиташе да не вижда лицето й — беше прекалено стряскащо да гледа физиономията на жена, за която знаеше, че е мъртва.

Тя не правеше нищо подозрително — просто си четеше вестника и пиеше кафе. Той си поръча еспресо и „Джак Даниълс“ и започна да пие много бавно. След трийсет и пет минути тя сгъна вестника, прибра го в чантата, плати сметката и излезе. „Тръгна към Курфюрстендам“, помисли той мрачно. Какво им ставаше на тези жени, като видеха магазини?

Два часа по-късно той продължаваше да я следи. Тя беше влязла в пет-шест магазина за дрехи, беше ровила из бутиковите модели. Беше си купила два диска с класическа музика и не беше разговаряла с никого, освен с продавачите. Беше му дошло до гуша, особено като се има предвид, че във всички тези магазини се чувстваше съвсем не на място. Трябваше да намери някой друг да я следи — най-добре да е жена. Или ако не можеше да намери жена, трябваше да прибегне до някой от онези хубавци, които се вълнуваха повече от „Армани“, отколкото от леки картечници.

Пак се повлече подир нея, докато тя зави обратно по уличката и влезе в сградата, където се намираше наетият от нея апартамент. Това си беше една напълно пропиляна сутрин. Предстоеше й да се срещне с Таджо след един час, и Красич беше убеден, че в този интервал от време няма да се случи нищо особено. Имаше време да намери някой друг, комуто да повери следенето. Красич седна отново в опела и извади телефона си. Ако около Каролайн Джексън имаше нещо съмнително, той щеше да го открие. Но можеше да прехвърли тичането на друг.

Петра Бекер се издигаше в очите на Тони с всеки изминал миг. Беше му се обадила в девет и седемнайсет минути, за да го уведоми, че е пратила колата, която трябваше да го откара до летище „Темпелхоф“ за краткия полет до Бремен. Там трябваше да го посрещне един от криминалистите, на които бе поверен случаят Шилинг.

— Как, по дяволите, успя да уредиш всичко? — попита той, замаян от недостига на сън.

— Излъгах — отвърна тя спокойно. — Казах, че си един от водещите профайлъри, които сътрудничат на британското министерство на вътрешните работи, пристигнал по работа към Европол, и подчертах, че ще сме им много задължени, ако ти съдействат по всички възможни начини.

— Ти си невероятна жена, Петра — каза той.

— Чувала съм го и преди, но обикновено не от мъж — каза тя сухо.

— Правилно ли предполагам, че в Бремен още никой не е направил връзката с убийството в Хайделберг?

— Момчетата от Хайделберг толкова припираха да прехвърлят нерешения си случай на нас, че пробутаха на местната преса версията за някакво обичайно разчистване на сметки между наркодилъри. Изобщо не се споменаваше нищо за ритуално убийство, затова и историята не стигна до първите страници на вестниците. Бих се учудила, ако на някой в Бремен му е попадала информация за случая.

— Не ти ли се струва странно, че си единственото ченге в Германия, което е в състояние да направи връзката? — не можеше да устои на изкушението да я поразпита. Никога не бе устоявал на такова изкушение.

— Искаш ли да ти кажа истината?

— Разбира се.

— Доставя ми страхотно удоволствие. Разбира се, знам, че ще трябва да се върна в границите на закона, не мога да продължа да действам като на кино, но засега се забавлявам. Само че в момента не е време да говорим за това. Ще изпуснеш самолета.

Тони се усмихна. Беше очевидно измъкване, но той не настоя.

— Благодаря, че уреди всичко.

— За мен беше удоволствие. Желая ти успех. Ще се чуем скоро, нали?

— Надявам се скоро да имам нещо за теб, но не очаквай чудеса — предупреди я той.

Тя се разсмя.

— Не вярвам в чудеса.

Детективът, който го посрещна в Бремен, беше набит русоляв мъж на трийсетина години с много лоша кожа. Говореше отличен английски и се представи като „Бернд Хефс, наричай ме Бернд“. Имаше леко отегченото изражение на човек, който трудно може да бъде шокиран. Тони беше наблюдавал това поведение и у други криминалисти. Обезпокоителното беше, че то обикновено не бе поза или защитен механизъм, а по-скоро показател за притъпена чувствителност и унищожени способности за съпреживяване.

Бернд определено не проявяваше особена симпатия към жената, чиято смърт бе натоварен да разследва. През цялото време, докато пътуваха към Бремен, я наричаше „Шилинг“. Тони напук и подчертано всеки път назоваваше Маргарете с титлата й.

Наближиха града и преминаха по високия мост над придошлата Везер, чиито вълни имаха цвета на мътна бира.

— Нивото е много високо — отбеляза Тони, колкото да поддържа разговор, след като Бернд очевидно беше изчерпал малкото безполезна информация, която можа да даде за убийството.

— Не е толкова зле, колкото Рейн и Одер — отвърна Бернд. — Не мисля, че ще се стигне до наводнение.

— А речните кораби как се оправят?

— Ами никак — очевидно. Моторите им нямат необходимата мощност, за да се справят с такова силно течение. Ако нивото се вдигне още малко, ще затворят реката за търговски кораби. Рейн вече е затворен. Корабите са закотвени по крайречните пристанища. Шкиперите сигурно беснеят, защото губят ужасно много пари, а екипажите пият от сутрин до вечер.

— Сигурно създават проблеми на местната полиция.

Берн сви рамене.

— Поне не вилнеят по улицата — изхили се той с тънък глас, странно несъответстващ на набитата му фигура. — А това там е катедралата — допълни той. По тона му личеше, че счита забележката за излишна. Изключено беше човек да не забележи кулите — близнаци. — Шилинг се е разхождала из центъра в деня на смъртта си. Вечеряла сама в едно малко заведение на пазарния площад.

— Далеч ли сме от дома на доктор Шилинг? — попита Тони.

— Около десет минути път.

— Приятелят й успя ли да си спомни нещо за нападателя?

— Гаджето ли? От него полза, колкото от евнух в бардак. Нищо не видял, нищо не чул. Знае само, че видял непозната кола, паркирана пред къщата. Фолксваген голф — или черен, или тъмносин. Разбираш ли, дори не е забелязал дали номерът е местен или от друг град. Имаш ли представа колко черни и тъмносини голфове има само в Бремен?

— Сигурно са доста.

Бернд изсумтя.

— Толкова много, че просто няма смисъл да започнем да ги проверяваме — той зави от главната улица по тиха уличка с дървета. — От тук започва предградието, където е живяла. Нашият човек трябва да е минал по този път — това е единственият логичен маршрут за влизане и излизане от квартала.

Тони погледна през прозореца и се опита да си представи как изглежда улицата след смрачаване. Къщите бяха построени навътре в дворовете, пред тях имаше малки, грижливо подстригани морави. Обитателите охраняваха строго личния си живот зад затворените входни врати. Нямаше причини някой да е забелязал колата, докато е пътувала към съдбоносното място. Замисли се дали убиецът не е проучил предварително околностите. Такива хора често го правеха, проучваха територията, следяха жертвите, разучаваха живота им, интересуваха се кому ще липсват, когато умрат. Но той имаше чувството, че Джеронимо не е от този тип убийци. Той беше тласкан от друг вид подбуди.

Опита се да си го представи как се озърта из смрачените улици, как проверява дали е завил на правилното място. Маршрутът беше сложен, и на много места бе възможно да се озовеш в задънена улица.

— Дали се е лутал? Възможно ли е някой от обитателите на околните къщи да се е подразнил, защото е ползвал алеята му, за да направи обратен завой?

Бернд го изгледа, като че ли беше полудял.

— Какво предлагаш, да обикаляме от врата на врата, за да проверим дали някой не се е подразнил от неизвестен шофьор?

— Вероятно е безсмислено — съгласи се Тони, — но човек никога не знае. Хората могат да бъдат много чувствителни на тема собственост, особено ако непознати шофьори постоянно ползват входната им алея за обратни завои.

На лицето на Бернд се изписа изражение, което Тони бе забелязвал и у други полицаи. Това беше физическият израз на мисъл, която гласеше горе-долу така: „Шибани психари, нямат никаква представа от работата на полицията“. Реши да си затваря устата и да запази хрумванията си само за Карол и Петра.

Колата зави по малка сляпа уличка с не повече от дузина къщи — краят й представляваше асфалтов полукръг. Навлязоха във входната алея на една от къщите, прилична досущ на всички останали, като изключим лентите, с които полицията я бе оградила като сцена на престъпление.

— Ето я — Бернд слезе от колата и се упъти към къщата, без да се обръща, за да провери дали Тони го следва.

Тони поспря за миг до колата и огледа останалите къщи на улицата. Всеки, който погледнеше в този миг от който и да е прозорец на която и да е къща, би могъл да го види съвсем ясно.

„Не се боиш, че може да те видят, така ли, Джеронимо? Все ти е едно дали някой ще те мерне или не. Убеден си, че си толкова невзрачен, че няма да си спомнят после нищо за теб.“

Кимна доволно и последва Бернд, който потропваше нервно, застанал със скръстени ръце на прага на къщата.

Влязоха едновременно, като и двамата автоматично понечиха да изтрият крака в отсъстващата изтривалка.

— Взеха я от лабораторията — като че ли очакват да открият някакъв рядък вид кал, която се среща в една-единствена каменоломна около Рур — отбеляза саркастично Бернд. — Убийството е извършено тук — и го поведе към кухнята.

Независимо от тънкия слой прашец, посипан при вземането на отпечатъци, всичко изглеждаше удивително уютно. Тони установи, че помни дори масата. Бяха седели край нея и бяха обсъждали възможностите да напишат съвместен реферат, бяха пили чаша след чаша кафе и евтино червено вино. От мисълта, че Маргарете е загинала на същата тази маса, му призля. Започна да кръстосва кухнята, която правеше впечатление на спретната и подредена. Изобщо не приличаше на сцена на брутално престъпление. Нямаше видими следи от кръв, нямаше и помен от миризмите, които човек неволно свързваше с жестока насилствена смърт. Невъзможно беше да си представиш, че в тази съвсем обикновена кухня се е разиграло ужасно престъпление.

— Няма кой знае какво за гледане — каза Бернд. — Повечето подобни местопрестъпления приличат на кланици, но тук, ако почисти прахта, човек може направо да седне да вечеря.

— Има ли следи, които да говорят, че е обикалял и другаде из къщата?

— Според приятеля й нищо не е било пипано. Не, не е бъркал в чекмеджето за фино бельо, нито пък е мастурбирал в спалнята, ако имаш нещо подобно предвид.

Тони не можа да се сети за учтив отговор на подобно изказване. Вместо това отиде до прозореца и загледа отвъд градината, към гората.

— И по тази линия не открихме нищо — обади се Бернд. — Проверихме да не би да я е следил, скрит в горичката, но нямаше никакви следи, които да говорят, че някой е стоял близо до оградата отзад.

— Не мисля, че я е следил, не и във физическия смисъл на думата. Интересувал се е от умствената й работа, не от физическото й присъствие — каза Тони по-скоро на себе си. Обърна се и се усмихна на Бернд. — Благодаря, че ме доведе до тук. Прав си, няма какво да се види.

— Детектив Бекер спомена, че искаш да видиш снимките от местопрестъплението, така ли е?

Тони кимна.

— Ако е възможно.

— Подготвят специален комплект снимки, трябва да отидем до централата, за да ги вземем, а после, ако няма нищо повече, мога да те закарам обратно до летището. Има полет малко след два, но ако не успеем за него, има още един около час по-късно.

Нямаше предложения за обяд, каза си Тони. Очевидно нямаха намерение да прекаляват със сътрудничеството с Европол.

— Чудесно — той се усмихна отново. — Тъкмо ще пристигна в Берлин навреме за следобедния чай.

Бернд го изгледа така, като че ли окончателно се бе убедил във всичко, което бе чувал за ексцентричните англичани. Тъкмо това беше и целта на Тони. Ако Бернд запомнеше нещо от посещението, за предпочитане беше да е това.

Петра влезе в общото помещение с пружинираща походка. До тук операцията „Радецки“ се развиваше по план. Освен това тази сутрин будеше у нея големи очаквания. Дори видът на Акулата, вперил мрачен поглед в екрана на компютъра, не можа да развали доброто й настроение.

— Какво правиш? — тя отиде до бюрото му. — Доколкото си спомням, трябваше да провериш сътрудниците на Красич?

Той вдигна поглед. По слабото му, изпито лице беше изписано възмущение.

— Точно това правя. Някой беше споменал, че Красич имал родини, които живеели в покрайнините на града, и сега се опитвам да ги намеря по официалните общински регистри. В този случай е по-вероятно Красич да се довери на роднините си, а не на друг престъпник.

Добра идея, каза си Петра, едновременно учудена и заинтригувана. Току-виж се оказало, че от него ще стане ченге в края на краищата.

— Отлично разсъждение — каза тя. — Някакви находки?

— Засега нищо. Налага се да проверявам какво ли не, а това отнема часове. Как върви операцията ти?

— Чудесно — тя включи компютъра си и се насочи право към данните от Европол. Имаше файл, в който автоматично се регистрираха всички данни от бюлетините, пристигащи от Хага. Петра установи доволно, че днес е пристигнало ново постъпление.

— Искаш ли кафе? — попита Акулата.

— Ако вариш прясно.

— Смятам да направя.

— Тогава ще пия едно.

Тя отвори бюлетина. В началото имаше някакви досадни административни сведения. Петра започна да превърта страницата и на средата на втората откри това, което търсеше.

— Чудесно — прошепна тя тихо.

Текстът беше кратък и ясен:

Петра не можеше да прикрие доволната си усмивка. Тъкмо препрочиташе текста, когато Акулата цъфна до рамото й.

— Какво е това? — попита той, докато оставяше чашата кафе на бюрото й.

— Бюлетинът на Европол — поясни тя.

— Ти си единственият човек, който се занимава с тези глупости.

— Именно затова съм и единственият човек тук, който има някакви шансове.

Той се наведе над рамото й и започна да чете.

— Уф, че гадост. Типично за холандците. Прекалено са тъпи, за да разрешават собствените си случаи, и ги прехвърлят на който пожелае.

Петра се намръщи.

— Грешиш. Изключително интелигентна постъпка от страна на холандците — първо, успели са да преценят, че може да става дума за сериен убиец, и второ проявили са смелост, като са помолили за помощ.

— Така ли мислиш?

Тя натисна клавиша, за да разпечата съответната страница от бюлетина.

— Не мисля, а знам. А знаеш ли какво е най-интересното в това убийство?

— Предстои ми да узная, ако не се лъжа — той се разположи на единия ъгъл на бюрото й.

— Би трябвало вече да си разбрал. Защото от всички нас се очаква да четем информацията, препращана от колегите на територията на Германия. Също както се предполага, че всички четем бюлетина на Европол.

Той подбели очи и изпъшка.

— Да, добре. Виж какво, признавам, че го прехвърлям набързо, това достатъчно ли е?

— Разбира се, всички бързаме понякога. Но в тези сведения понякога има неща, на които трябва да се обръща внимание. Като например убийството в Хайделберг преди месец и половина. Това говори ли ти нещо?

Той се намръщи.

— Някакъв търговец на наркотици на дребно, това ли беше?

— Това им беше оправданието да прехвърлят случая на нас. А беше очевидно, че убийството няма нищо общо с дрога.

— Сигурно затова не съм обърнал особено внимание — прекъсна я Акулата, за да се защити — Решил съм, че не е по нашата част.

— Едно убийство винаги трябва да представлява интерес за полицая. Аз пък го прочетох. Затова мисля, че човекът, извършил убийството в Лайден, е убивал и преди — в Хайделберг. И още веднъж след това — в Бремен. — Тя потърси с мишката и извади доклада от Лайден, после започна да разпечатва файла. — И затова ще си спечеля червена точка, като представя съвпадението на данните пред шефа.

Тя стана, взе си кафето и отиде до общия принтер. Взе купчината хартии и помаха весело на Акулата.

— Захващай се с Красич — подхвърли тя на излизане.

Откри Плеш в кабинета й, където шефката преравяше исканията за покриване на разноски. Тя вдигна очи и се усмихна с благодарност на Петра.

— Надявам се да ми носиш някакви факти, а не фантасмагории.

Петра сви рамене и се отпусна на стола срещу Плеш.

— Опасявам се, че са по-скоро предположения, отколкото непоклатими факти.

— Е, както и да е. Все е някакво разнообразие. Какво те тревожи?

Петра постави разпечатките на бюрото й.

— Това е извадка от тазсутрешния бюлетин на Европол. Холандската полиция търси възможни връзки между едно убийство, извършено в Лайден, и други подобни престъпления. Миналата седмица прехвърлях досиетата на неразрешените убийства, докато подготвях сегашната операция, за да видя дали няма нещо, свързано с Красич и Радецки. Попаднах на някакъв случай в Хайделберг, който ме заинтригува смътно, затова се обадих на колегите и поисках всички данни за убийството. Когато ги изчетох, се убедих, че не е от нашия ресор. Но когато прочетох подробностите около лайденското убийство, забелязах удивителни съвпадения. Проверих повторно — има удивително сходство в начина на извършване на престъплението.

Плеш взе разпечатката и я зачете. Веднага щом стигна до общите черти на двете престъпления, челото й се смръщи.

— Боже мили — беше коментарът й, когато привърши.

— Има и друго — продължи Петра. — Още едно такова убийство е извършено в Бремен. Извадих данните за него, защото приличаше на хайделбергското. Начинът на извършване е идентичен.

Плеш повдигна вежди.

— Мислиш, че е един и същ психопат?

— Така изглежда. Какво да правим от тук нататък?

Плеш сви рамене.

— Свързваме се с Хайделберг. Като че ли това е първото убийство. Сигурно там изобщо не четат бюлетините на Европол. Трябва да се свържат с холандците и с хората от Бремен. — Тя изду устни и издиша силно. — Да се занимават те, не аз. Какъв кошмар. Започват преписките и бюрократичните тънкости.

— А не може ли ние да задържим случая? — попита Петра.

— Как да се обосновем? Това няма нищо общо с организираната престъпност, не е в ресора ни.

— Но ние сме направили връзката. Освен това сме експерти по анализ на данни и сме привикнали да работим с Европол.

— Ти занасяш ли се? Като че ли ти е малко това, което имаш да вършиш по операцията „Радецки“. Стига, Петра, това не е наша работа и ти го знаеш. Ще се обадя на шефа на разследването в Хайделберг и ще задвижа нещата. Чудесна работа свърши, като забеляза връзката. Но не е редно да настояваш за случая.

Още преди Петра да продължи да спори, вратата се отвори с трясък и на прага застана Акулата, зачервен, с блеснали очи.

— Извинявайте, че нахлух така, госпожо — запелтечи той. — Но… става дума за този случай, който Петра ми показа в бюлетина. Току-що пристигна ново съобщение. Изглежда, че има ново убийство. Само че този път в Кьолн.