Последно изкушение

Глава 33

Докато лежеше по корем в една кална канавка край плета, Петра си мислеше, че Акулата не беше преувеличил в описанията си на прасетата. Миризмата беше нетърпима, но той бе пропуснал да спомене плъховете. Вече бе срещнала лъскавите очички на един и можеше да се закълне, че още плъхове претичват по краката й. Дори само мисълта за това я караше да настръхва.

Плеш беше настояла, че преди да нареди организирането на операция за освобождаването на Таня Кребс, трябва да получи потвърждение на видяното от Акулата.

— Не се съмнявам в способностите ти — излъга тя, — но не е трудно човек да сгреши, да види това, което иска да види, а не това, което е пред него в действителност. Затова, преди да вдигнем шумотевица, искам Петра също да отиде до фермата и да потвърди, че държат момичето там. Ако това е така, ще наредя организирано проследяване, и ще подготвим стратегия за освобождаване на заложницата.

Петра не беше виждала Плеш в толкова добро настроение. Беше приела без никакви възражения идеята й да поставят Марлене под специална охрана по програмата за защита на свидетели. Съгласи се, че трябва да действат бързо, за да координират нападението на фермата с ареста на Радецки в Ротердам. Дори прасетата и плъховете не можеха да потиснат възторга на Петра при мисълта за предстоящия триумф.

Освен това, въпреки песимизма на Марейке, тя считаше, че имат напредък и по отношение на серийните убийства, донякъде благодарение на доктор Хил. Странен човек беше той, помисли си Петра. Очевидно между него и Карол съществуваше някаква отдавнашна история. И двамата добиваха малко смутен вид, когато говореха един за друг, а откакто той пристигна в Берлин, Карол беше много по-спокойна. Е, можеше само да им пожелае късмет. Знаеше колко важно беше да имаш връзка с човек, който е наясно с професията ти.

Тя се нагласи по-удобно, така че да може да извади бинокъла само с едно движение. Лежеше тук от часове, а не се беше случило нищо, само старият Матич дойде да нахрани прасетата. Тя се вторачи яростно в дебелата стара свиня, която се беше насочила с клатушкане към нея.

Поне не валеше.

Засега.

Тони лежеше на удобното легло и се наслаждаваше на хладния допир на памучните чаршафи. Не си спомняше кога за последен път е изпитвал такъв пълен покой. Със сигурност не е било по време на преследването на убиец. Но тази сутрин се чувстваше като плувец, който най-сетне се е добрал до спасителния бряг след нескончаема битка с вълните. Още от мига, когато видя Карол за първи път, той се опитваше да си изясни чувствата, които тя будеше у него.

Първоначално опита да се защити, като ги отричаше — защото не можеше да й даде сексуалното удовлетворение, от което тя се нуждаеше. После се опита да ги класифицира като „приятелство“, защото се опасяваше, че съвместната им работа обременява и двамата с прекалено много емоционален багаж. Накрая реши да избяга, на принципа „далече от очите, далече от сърцето“.

Всички тези стратегии се провалиха. Но сега комбинацията от едно малко синьо хапче и увереността, която му бе придала връзката с Френсиз, елиминира първата пречка. Втората пречка бе изличена от убеждението, че това, което бяха преживели заедно, можеше да ги направи по-силни, вместо да смути интимната им връзка. А сега и разстоянието между двамата беше изчезнало — и не беше настанал краят на света.

През целия си професионален живот той не бе считал за възможно да разговаря открито с някого за ужасните неща, които хората причиняваха на себеподобните си. Но снощи бе споделил терзанията си с Карол, без да се поколебае нито за миг. Още докато говореше, някакъв глас в мислите му го предупреждаваше, че откровеничи прекалено. Но той не му обърна внимание, и не срещна стреснато отдръпване, а състрадание. След ужасите, които бе изчел в архивите на нацистите, той се опасяваше, че няма да посмее да затвори очи от страх, че ще сънува прочетеното. По някакъв начин Карол му беше подействала като лековит балсам, беше го освободила от страховитата мощ на собственото му въображение.

За първи път в живота си имаше какво да очаква — освен успешното приключване на следствието. Перспективата беше много привлекателна. Но първо трябваше да си свърши работата. Тони седна в леглото. Някаква мисъл се въртеше в главата му, но той още не можеше да я формулира точно. Беше свързана с нещо, което бе видял или чул в Бремен, подробност, която тогава му се бе сторила незначителна, но сега като че ли бе придобила стойност.

— Къде си, Джеронимо? — попита той тихо. — Следващото убийство ли подготвяш? Къде ще нанесеш следващия си удар? Накъде ще те отведе реката? Водата е твоята естествена среда — затова и си решил да давиш жертвите си. Може би човекът, който те е накарал да страдаш, също е понесъл някакви мъчения, свързани с вода. Може баща ти или дядо ти да са подлагани на мъчения с вода в онази килия на замъка Хохенщайн. Това ли е символичната връзка, с която утвърждаваш надмощието си над своите жертви? Начинът, по който се убеждаваш, че владееш магия, по-силна от тяхната.

Тези мисли затвърдиха убеждението му, че търсят човек, тясно свързан с европейските водни пътища. Водата беше ключът към загадката, това беше сигурно.

И тогава, защото човешкият мозък функционира по напълно неразбираем начин, мисълта, която се бе опитвал да улови, неочаквано се появи в съзнанието му.

— Реката! — възкликна той. Скочи от леглото и нахлузи смачканата риза, която беше хвърлил снощи. Лек полъх от парфюма на Карол достигна до ноздрите му и го накара да се усмихне.

Лаптопът беше отворен на писалището. Включи го и започна да пише съобщение, което искаше да разпрати на Карол, Петра и Марейке.

Радо се отегчаваше. Седеше в колата от сутринта, а Каролайн Джексън не се беше появявала, нито пък мъжът от апартамента на първия етаж. Завесите в жилището на Каролайн бяха още спуснати, макар че минаваше девет часа. Нищо не се случваше. Чичо му Дарко си беше добре, защото седеше в едно кафене на ъгъла. Беше му топло, наливаше се с кафе и имаше наблизо тоалетна. Да висиш в паркирана кола не беше кой знае колко приятно.

Тъкмо се чудеше дали да не притича до будката на ъгъла, за да си купи вестник, когато входната врата на сградата се отвори и мъжът от номер 102 се появи на улицата. Носеше лаптоп в чанта през рамо. Радо натисна бутона, с който набираше чичо си.

— Здрасти, Радо е — каза той задъхано. — Мъжът излезе. Тръгна към Курфюрстендам. Сигурно ще се опита да хване такси.

— Следвай го. Ако тръгне да се връща към апартамента, ми се обади — каза Красич. Затвори телефона, допи кафето си и остави на масата банкнота от двайсет марки, за да покрие сметката. Излезе от кафенето и се насочи право към сградата, но се оглеждаше за Каролайн Джексън. Само това му липсваше, да се сблъска с нея.

Когато се упъти към вратата, късметът му проработи. Някакъв мъж на средна възраст излезе припряно, стиснал папка под мишница. В ръцете си държеше купчина документи. Красич успя да задържи вратата, преди автоматът да щракне. Влезе и изтича нагоре по стълбите към апартамент номер 102. С ключалката се справи за три минути.

Този път започна от банята. На пода имаше кожен сак с цяла дузина разделения и вътрешни джобове. Красич започна да го преравя методично. В един от вътрешните джобове, затворен с цип, намери паспорт. Извади една смачкана фактура от джоба си и надраска на нея данните. Някой си доктор Антъни Хил. Дата и място на раждане, печати за влизане и излизане в САЩ, Австралия, Канада и Русия. Нищо друго в сака не събуди интереса му.

Започна да прехвърля бързо дрехите в гардероба. Във вътрешния джоб на едно поизтъркано сако от туид откри преподавателска карта със снимка, от която личеше, че Хил е член на клуба на преподавателите в Университета „Сейнт Андрюз“. Записа отново всички данни. Огледа дневната, но тя почти нямаше вид на обитавана. На писалището имаше куп бели листа, но най-горният беше празен.

Когато телефонът му иззвъня, Красич подскочи.

— Какво има, Радо? — изръмжа той.

— Исках само да ти съобщя, че таксито го закара до някакъв апартамент точно срещу парка Кройцберг. Отвори си със свой ключ.

— Добре, запиши адреса и не го изпускай от очи. Обади се, когато потегли насам.

Той прибра телефона в джоба си и продължи с претърсването. Единственото друго нещо, което представляваше интерес, беше оръфано томче с поезията на Т. С. Елиът. Книгата беше надписана със следното посвещение: „На Тони от Карол, La Figlia Che Piange.“ Красич прегледа стихотворението със същото заглавие, но нищо не разбра. Разправяше се за някаква статуя на плачещо момиче.

Няма значение. Беше намерил това, което търсеше. Знаеше къде точно ще открие всичко, което трябваше да се знае за доктор Антъни Хил.

Марейке се появи на паркинга и примижа на дневната светлина. Преди малко бе изпитала чувството, че ако не излезе на чист въздух, ще започне да крещи. Струваше й се, че от седмици диша въздух, употребяван поне от още двайсет чифта бели дробове. Започна да тръска ръцете си в китките, после поразкърши раменете си. Ако разсъждаваше разумно, съзнаваше, че бележат някакъв напредък, но емоционално погледнато, се чувстваше затънала в тресавище от хартии и електронни комуникации. Дори само обемът на информацията, която непрекъснато пристигаше, означаваше, че тя не би могла да насмогне да я преглежда, камо ли пък да я анализира и да взема адекватни решения. На всичкото отгоре трябваше да вкарва и предложенията, които й изпращаше Тони, като ги представяше за лично свои. Цяла сутрин беше възлагала всевъзможни задачи на останалите от екипа, докато накрая изгуби представа какво е поискала и какво още предстои да бъде направено. А Мартенс щеше да се появи всеки момент и да иска да му докладва.

Беше се облегнала на стената и се самосъжаляваше, когато от участъка се появи един от цивилните чиновници и се огледа неуверено. Когато погледът му падна върху нея, лицето му светна и той веднага я заговори.

— Вие сте капитан Ван Хаселт, нали?

Марейке кимна.

— Точно така.

— Аз съм Дан Класенс? Обработвам данните от камерите за наблюдение на автомобилното движение? — имаше дразнещия маниер да произнася всяко изречение така, че звучеше като въпрос.

— Приятно ми е да се запознаем, Дан — каза тя уморено.

— Тази сутрин бях в кафенето? Седяхме с някои от вашите колеги и те разговаряха за убийството на Де Гроот и другите убийства? Казаха, че сте им възложили да изгледат филмите от камерите за наблюдение на движението? Записите от деня, когато е бил убит Де Гроот? Трябвало да търсят тъмен фолксваген голф с немска регистрация?

— Така е, това е една от възможните улики, които проучваме.

— Тогава си помислих, че може да прегледам бележките от деня — той замълча. Очевидно очакваше подкана.

— Да? — тя беше прекалено уморена, за да демонстрира нещо повече от учтив интерес.

— Когато се върнах, направих проверката? И открих това — той й поднесе със замах някакъв лист, който извади от папката в ръката си. Държеше се гордо като куче, което носи на стопанина си добре олигавена пръчка.

Беше бележка за превишена скорост, регистрирана от една от автоматичните камери, които бяха поставени в покрайнините на града. Датата и часът отговаряха на данните от убийството на Питер Де Гроот. Заснет беше черен фолксваген голф с немски регистрационен номер. Като онзи, който приятелят на Маргарете Шилинг беше видял на входната алея пред дома й. Докато четеше подробностите, Марейке усети, че дланите й се изпотяват. Колата беше регистрирана на името на Вилхелм Алберт Ман. Двайсет и шестгодишен. Като постоянен адрес беше цитиран корабът „Вилхелмина Розен“, регистриран към една хамбургска корабна компания.

— Невероятно — прошепна тя. Излизаше, че Тони е бил прав от самото начало.

— Това ще свърши ли работа? — попита Дан развълнувано.

— О, да — тя се чудеше как успява да говори спокойно. — Да, ще ни помогне, дори много. Благодаря, Дан. Между другото, нали няма да разказваш за това? Нали знаеш, строго поверително и така нататък…

Той кимна.

— Няма проблеми, капитан Ван Хаселт — обърна се и тръгна забързано към сградата, но на стълбите се обърна и й махна.

Въпросът беше какво да предприеме сега? Имаше чувството, че немските й колеги няма да са убедени, че това е улика, на която трябва да се даде предимство. Като начало, всичко, което можеше да им разкаже, изглеждаше като някакво съчетание от хрумване и съвпадения. Имаше много напълно невинни причини, поради които един немски шкипер можеше да отиде в Лайден. Нямаше дори доказателства, че самият Ман е бил зад волана. Имаше и нещо по-важно. Тя беше наясно с политиката на отношенията между отделните екипи. Колкото и нетърпеливи да бяха всички да приключат случаите, шефовете им не биха приели с готовност напътствия от холандската полиция. Да, искаха да открият убиеца, но по възможност случаите трябваха да бъдат решени от техните хора. Така че, дори да приемеха с радост улика по толкова тежко разследване, надали щяха да се заемат незабавно с нея. Освен това случаят си беше неин от самото начало. Ако не бяха те двете с Петра, немската полиция щеше да е далеч по-назад с диренето. Ако някой заслужаваше похвала за справяне със случая, това бяха те двете. Нямаше намерение да подарява актива си.

Необходимо беше някой от неофициалните й сътрудници да проследи пътя на „Вилхелмина Розен“ и да проучи Вилхелм Алберт Ман. Ако Тони беше прав в предположението си, че убиецът е задържан някъде от пълноводието, не би било трудно да се претърсят околностите на Кьолн за кораба на Ман.

Тя се упъти към участъка, като започна да съчинява наум мейла, който щеше да изпрати.

Красич гледаше пълничкия млад мъж, който се беше разположил пред клавиатурата като миниатюрен Джаба.

— Какво ще кажеш? Можеш ли да научиш нещо за този доктор Антъни Хил?

Хакерът Ханзи се ухили.

— Никакъв проблем. Официалните данни ще имаш след минути, а по-личните неща като адрес и банкова сметка ще ми отнемат малко повече време. Разчитай на мен. Ще ти предам всичко необходимо след няколко часа.

— Добре. И като сме започнали… — той прочете адреса, на който таксито беше закарало Тони същата сутрин. — Искам да знам кой живее на това място. Става ли?

— А кога ще получа парите?

Красич го потупа по мазната коса.

— Когато видя резултатите.

— Винаги съм оправдавал очакванията — каза хакерът. Курсорът вече се плъзгаше по екрана.

— Сега не е моментът да се издъниш — звънът на мобилния телефон прекъсна Красич. Той отиде в ъгъла на стаята — имаше много висок таван, беше част от апартамент в Пренцлауер Берг, където кандидат-членове на контракултурата се срещаха заедно с истински нейни представители, какъвто беше техният човек.

— Ало? — изръмжа той.

— Дарко, обажда се Арджуни.

Дарко прижумя, заслушан в силния турски акцент. Щеше му се новият посредник да запомни, че не бива да си служи с имена, когато говори по телефона.

— С какво мога да ти бъда полезен?

— Закъсваме. Очаквахме една пратка, а тя не идва.

— Знам. Това, с което разполагате, няма ли да ви стигне на първо време?

— Почти всичко свърши. До края на уикенда няма да има нищо.

— Майната му — изръмжа Красич. — Добре, ще гледам да измисля нещо.

Когато приключи разговора, той веднага се обади на Тадеуш.

— Шефе? Има проблем с доставките. Нали реката е затворена, и пратката още не е пристигнала.

— Далече ли е?

— Край Кьолн. Мога да стигна дотам за четири-пет часа — отвърна Красич.

— Идвам с теб.

— Няма нужда. Ще се оправя.

— Знам, че ще се оправиш, но държа да дойда с теб. Последните няколко дни ме карат да наблюдавам по-отблизо какво става с търговията.

— Доколкото знам, довечера ще даваш интервю на живо в „Берлин и бизнесът“? — възрази Красич.

— Чак в десет вечерта. Като знам как караш, ще сме отишли и ще сме се върнали.

— Ами новата ти партньорка? Нямаш ли среща с нея днес? — Красич внимаваше тонът му да не е заядлив.

— Ако иска, може да дойде с нас. Тя обича да наблюдава събитията отблизо.

— Не може. Това вече е прекалено рисковано. Едно е да й го разкажеш, а съвсем друго — да го види. Ти ела, ако искаш. Но нея няма да взема.

Той чу как Тадеуш въздъхна.

— Е, добре. Ела да ме вземеш след половин час, става ли?

Красич прибра телефона в джоба си и тръгна към вратата.

— Когато намериш това, което ми трябва, се обади.

— Добре, Дарко — хакерът откъсна поглед от екрана. — Обичам да работя за теб. Осигуряваш голямо разнообразие.

Тони отново отвори пощата си. Проверяваше я на всеки петнайсет минути, като се опитваше да се заблуди, че го прави в името на разследването. Истината беше, че искаше да получи вест от Карол. Но все още нямаше нищо от нея. Замисли се какво ли правеше тя сега. Не му беше казала нищо за плановете си — само че очаква Радецки да й се обади, за да уговорят подробности за пътуването до Ротердам. Е, поне Марейке беше писала.

Тя беше права, трябваше да й се обади, но първо искаше да провери нещо. Бръкна в чантата и извади документите от замъка Хохенщайн. Разбира се, ако Ман беше убиецът, когото търсеха, лицето, пострадало от експериментите в замъка, можеше да носи друго фамилно име, дори да е в роднински връзки с него. Дядо му по майчина линия например сигурно носеше съвсем друго име. Но ако му провървеше, можеше да попадне на връзка.

Започна бързо да преравя списъците. Имената бяха подредени по азбучен ред. Името беше доста често срещано. Откри осем деца с фамилно име Ман. Петте отписа веднага, защото бяха класирани за евтаназия поради физически или психически недъзи. Шестото дете на име Клаус беше починало от пневмония няколко седмици, след като бе предадено в замъка от някаква баварска болница. Имаше едно момиче, Гретел, което бе прието в Хоеншьонхаузен, но за него нямаше никакви други данни. Осмото име, Алберт Ман от Бамберг, се наби в очите му. Осемгодишното момче бе прието в замъка Хохенщайн с диагноза „хронично антисоциално поведение“. Единственият коментар по отношение на терапията беше една дума „водна килия“.

Тони сграбчи слушалката и се обади на номера, който му беше дала Марейке.

— Марейке?

— Да?

— Обажда се Тони Хил. Получих мейла ти.

— Мислиш ли, че сме открили нещо?

— Мисля даже, че нещото е много голямо. Току-що попаднах на данни от замъка Хохенщайн, които се засичат с името. Можеш ли да ми пратиш списъка с местата, на които да търся кораба в Кьолн? Ще гледам да си запазя билет за първия полет и ще наема кола.

— Добре, ще ти пратя веднага упътване по мейла.

— Не мислиш ли, че вече е време да уведомиш немската полиция? — попита той.

— Трябват ми малко по-сигурни данни. Освен това случаят си е мой. Ако не бяхме аз и Петра — и ти, разбира се, досега нямаше да има и помен от улики. Мисля, че имам пълно право да организирам сама преследването. Освен това искам да ти благодаря за всичко, което правиш за нас — добави тя. Английският й беше правилен, но малко дървен.

Тони си каза, че наистина трудно може да се намери по-голяма сила от откровения егоизъм. Но това не му пречеше. Опитът го беше научил, че когато се стигнеше до последния етап в преследването на сериен убиец, колкото по-малък беше екипът, толкова по-добре.

— Виж какво, от кой знае колко време не съм проявявал такъв интерес към живота. Би трябвало аз да ви благодаря, а не вие на мен.

Петнайсет минути по-късно той излезе тичешком от апартамента. Чантата с лаптопа се полюляваше на рамото му. Имаше четиридесет минути, за да стигне навреме за полета до Бон. За щастие взе такси почти веднага.

Беше толкова възбуден, че през ум не му мина да провери дали не го следят.

Карол не помнеше откога не е спала толкова дълго. Беше се мушнала в леглото малко преди полунощ, напълно изтощена, но още превъзбудена. Мислеше, че няма да заспи с часове. Въпреки това бе заспала в мига, в който главата й докосна възглавницата. Когато отвори очи, минаваше десет.

След като се убеди, че часовникът не е спрял през нощта, тя скочи от леглото и хукна към душа. Не беше добавила нито ред към вчерашните доклади. Само писането щеше да й отнеме часове. При това положение Морган и Гандал щяха да решат, че са я убили или че е останала да спи с Радецки. Най-добре беше да ги предупреди, че всичко е наред, и че ще прати докладите по-късно.

— Да му се не види! — викаше тя, докато водата плющеше по тялото й. Толкова й се искаше да се поизлежава в леглото, да си припомни с наслада снощната прегръдка на Тони, да си повтори всяка негова дума. Вместо това трябваше да залепне за клавиатурата и да запише всички подробности от срещите си с Радецки и Красич.

Тъкмо излизаше от банята, когато стационарният телефон иззвъня. Можеше да бъде единствено Радецки. Петра никога не би й се обадила на този телефон, нито пък Тони. А никой друг не знаеше къде се намира в момента. Тя претича гола, ръсейки вода, през дневната, и вдигна слушалката на петото иззвъняване.

— Ало?

— Каролайн? Как се чувстваш днес? — познатия глас звучеше много официално.

— Чудесно, а ти?

— Налага се да свърша нещо, ще отсъствам цял ден.

— Струва ми се, че си сърдит, Таджо — тя се постара да говори спокойно.

— Никак даже — тонът му поомекна. — Съжалявам, защото се надявах, че ще можем да бъде заедно, да поговорим, но е невъзможно. Моля те да ми повярваш, това няма нищо общо със снощи. Двамата с Дарко наистина имаме важен ангажимент.

— Добре, Таджо. Работата си е работа, мисля, че и двамата сме на едно мнение по въпроса. А и аз имам достатъчно неща за вършене.

— Не ми се искаше да помислиш, че това има някаква връзка с предната вечер.

Карол се усмихна. Беше готова да повярва, че го е обработила докрай. Винаги трябва да се молят за още, очевидно принципът си оставаше един.

— Не бих искала между нас да има напрежение — каза тя на глас.

— Чудесно. А пък ако ти трябва БМВ-то, ела до тук. Оставям го в подземния гараж. Ключовете са в портиера. Ще му кажа, че ще дойдеш, става ли?

— Благодаря, но ми се струва, че няма да имам време за разходки. Все пак е добре да знам, че предложението важи. Обади се, като се прибереш.

— Ще се обадя. И когато се върна, ще довършим това, което започнахме, нали?

— Надявам се. До скоро, Таджо — тя остави слушалката на мястото й и отново се усмихна. Всичко се развиваше великолепно. Тадеуш нямаше да й се пречка и не се налагаше да търси извинения, за да има време да напише докладите. И което беше по-хубаво, можеше да прекара вечерта с Тони. Животът щеше да става все по-хубав от тук нататък. Беше убедена в това.