Последно изкушение

Глава 38

Петра си каза, че телевизионният канал явно беше насочил целия си бюджет за осветление към студиото. Ако някой обществен паркинг беше толкова зле осветен, хората веднага щяха да почнат да се оплакват, че се създават благоприятни условия за крадците. Все пак тук мястото сигурно беше безопасно, защото не беше лесно да се мине покрай охраната на портала. Ако Камал беше тръгнал да дава интервю в телевизията, а не към полицейското управление, Марлене никога нямаше да успее да го застреля.

Натисна бутона на радиото за търсене на друга станция, раздразнена от глупавите телефонни обаждания. Защо се бавеше Радецки? Предаването беше свършило преди петнайсет минути. Надали бе останал да пият по едно с водещия и останалите гости в студиото. Не беше възможно вече да си е тръгнал — нощем единственият изход от сградата беше през задния вход и паркинга. Освен това от мястото си тя виждаше ясно черния мерцедес на Радецки и добре познатия й профил на Дарко Красич, който седеше зад волана.

Божичко, как се надяваше да я отведат при Тони! И как се молеше да е още жив! Съвсем не беше сигурно, че Радецки не е излъгал Карол. Тони можеше да е бил убит още преди онзи полски мръсник да е отишъл при нея. Но Петра продължаваше да не разбира как се е провалило прикритието на Карол. Бяха подготвили всичко толкова внимателно. Как е съумял Радецки да открие връзката между Тони и Карол? И защо бяха отвлекли Тони?

Как беше възможно операцията, която вървеше идеално същата тази сутрин, вечерта да се е превърнала в руини? Е, може би щеше да открие поне някои от отговорите до края на нощта. Беше уверена, че се е справила добре с организацията. В преследването участваха още три коли освен нейната. Акулата караше един от командосите. Двама други се движеха в полицейска кола без отличителни знаци. Командирът на специалния отряд караше собствения си джип. Петра не изпадна във възторг, когато установи, че е взел със себе си Лари Гандал и някакво английско ченге на име Морган, но нямаше как да им каже да се разкарат и да оставят местната полиция да си върши работата. Поне всички шофьори бяха професионалисти и знаеха номера с периодичната подмяна на последната кола в колоната. Според нея нямаше начин Красич да им се измъкне.

Задната врата на сградата се отвори и навън излязоха трима мъже, увлечени в разговор. Петра веднага разпозна Радецки. В друг случай незабавно би се обадила на останалите по радиостанцията, но сега се бяха споразумели да не водят разговори. При преследването на двама толкова опитни престъпници като Красич и Радецки не беше редно да се поема и минимален риск. Последните събития бяха доказали, че те винаги могат да объркат плановете им.

Радецки се ръкува с останалите двама мъже и се отправи забързано към колата си. Още преди да стигне до мерцедеса, Красич беше включил двигателя и запалил фаровете. Петра също запали двигателя, докато мерцедесът излизаше бавно от мястото за паркиране и се насочваше към изхода. Тя го последва на прилично разстояние. Спря зад него, докато чакаха да се вдигне бариерата. Мерцедесът зави наляво и съгласно уговорката тя обърна колата си надясно, примигвайки с фаровете си към другите коли. Те потеглиха в разпокъсан конвой, а тя направи обратен завой и последва колата на командира на специалния отряд.

Никой не забеляза черното БМВ Z8, което се движеше зад колата на Петра.

— Те са — възкликна развълнувано Карол, докато мерцедесът излизаше от паркинга. — Тръгвай, Марейке, давай!

— Чакай малко. Петра и нейните хора ще го следват. Не бива да им се пречкаме. Освен това, ако те види, тя ще те прати да се прибираш.

Марейке наблюдаваше внимателно и забеляза, че колата, която се движеше непосредствено зад мерцедеса, изостана, направи обратен завой и се нареди зад другите превозни средства, които тръгнаха след него.

— Сега може ли? — попита Карол.

Марейке кимна и потегли.

— Сега вече става.

— Благодаря — каза за пореден път Карол, облегна се на седалката и замечта болката в главата й да престане. Преди да тръгнат, беше глътнала четири парацетамола, но те не бяха облекчили и на косъм страданията й.

Спорът с Марейке само влоши общото й състояние. Холандката упорито настояваше да не мърдат от апартамента, но Карол повтаряше не по-малко упорито, че не бива да губят нито минута. След като се убеди, че няма да постигне нищо, Карол се отправи, залитайки, към вратата.

— Не можеш да ме задържиш тук против волята ми — заяви тя и допълни иронично: — Тук си извън границите на вашата юрисдикция.

— . И какво смяташ да правиш? С такси ли ще го преследваш? — попита Марейке, взе раницата си и последва Карол, която излезе от апартамента.

— Знам откъде мога да взема кола — тя погледна часовника си. — Предаването ще продължи още петнайсет минути. Вземам такси до мястото, откъдето ще се кача на колата, и от там карам към студиото. Може да успея.

— Да не би да си решила да шофираш? — възмути се Марейке.

— Че как иначе ще стигна?

— Имаш травма на главата. Била си в безсъзнание. Може всеки момент да припаднеш и тогава ще се пребиеш.

Карол сви рамене и примижа от болка.

— Има само един начин да се избегне тази възможност. Ако шофираш ти.

Марейке не беше срещала по-голямо упорство през живота си. Вдигна ръце и се предаде.

— Добре, ти печелиш. Къде е колата?

— При апартамента на Радецки. Каза, че ще ми остави ключовете, ако искам да я ползвам.

Имаха късмет. Само след минута успяха да спрат такси и скоро се озоваха на тротоара пред жилището на Радецки.

— По-добре ще е ти да изкараш колата — каза Карол. — Видът ми е такъв, като че ли вече съм претърпяла една катастрофа. Представи се с моето име на човека, който охранява паркинга, и кажи, че господин Радецки е оставил за теб ключовете на БМВ-то си.

Марейке подпря Карол на стената и хукна към входа на сградата. Останала сама, без занимание, което да отклонява вниманието й, тя не можа да предотврати връхлитането на кошмара. Въображението й я предаде, започна да й натрапва отвратителните картини, които Карол се надяваше да изличи завинаги от мислите си. Лицето на Радецки над нейното, жестоката болка, разкъсала тялото й, превръщането на нещо, което винаги бе считала за удоволствие, в сблъсък с жестокостта. Убийственото съзнание, че е загубила себе си, което я остави разкъсана и опустошена. И сълзите, които се стичаха от очите й въпреки опитите й да ги спре.

Нямаше къде да избяга, нямаше как да изтръгне тези спомени от съзнанието си. Имаше чувството, че досегашният й живот е бил залят с някакво разяждащо вещество и сега се гърчеше и разпадаше пред очите й. За бъдещето изобщо не можеше да мисли, защото едно бъдеще без Тони нямаше да й донесе нищо друго, освен вечното съзнание за собствената вина.

Спасението от тези размисли дойде под формата на БМВ кабриолет, който се появи с ръмжене от изхода на подземния гараж. Карол отиде до него с накуцване и се разположи внимателно на седалката до шофьора.

— Не знам пътя — каза тя и почувства, че пак ще се разплаче.

Марейке се усмихна.

— Затова пък аз го знам. Попитах човека на паркинга. Съвсем наблизо е, на няколко минути път.

Карол погледна часовника си.

— Ще закъснеем. Предаването е свършило преди десет минути.

— Ами да побързаме тогава — Марейке натисна педала на газта и колата подскочи напред.

Пазачът на паркинга се оказа прав. Сградата на телевизионното студио се намираше през няколко улици от дома на Радецки.

— Сигурно сме го изтървали — каза Карол мрачно, когато паркираха на двайсетина метра от портала.

— Надали — отвърна Марейке. — Току-що подминахме две паркирали коли, чиито шофьори си седят на волана. А ми се струва, че вътре има и още хора, освен шофьорите.

Карол затвори очи и се позволи да повярва.

— Трябва да са хората, които ще го следят. Благодаря ти, Петра.

Не чакаха дълго. А сега вече следваха конвоя, който може би, ако имаха късмет, щеше да донесе спасение на Тони.

Пътуваха вече около двайсет минути, като през цялото време изпълняваха обичайната схема. През няколко минути колата, която следваше непосредствено мерцедеса, завиваше в някоя странична улица, обръщаше и заставаше най-отзад, така че Красич виждаше в огледалото различни фарове. Петра нямаше представа накъде са тръгнали. За щастие беше ясно, че не са се насочили към апартамента на Радецки. Това увеличаваше шансовете да пътуват към мястото, където бяха скрили Тони.

Обърнаха на изток, по Карл Маркс Алее. Намираха се вече в покрайнините на Лихтенберг. Петра беше втора в колоната, след джипа. Внезапно мерцедесът сви рязко към една неголяма индустриална зона, близо до разпределителната гара. Командирът на специалния отряд продължи след него, а Петра загаси фаровете си и едва тогава зави. Изостана доста, но не дотолкова, че да изгуби от поглед задните светлини на мерцедеса. Присветнаха светлините на стоповете, после мерцедесът потъна в тъмнина. Петра също спря и загаси двигателя, защото се боеше, че може да го чуят. Черният силует на колата на Акулата се очертаваше на фона на някакъв склад. Петра изключи вътрешното осветление и излезе от колата, като възпря рефлекса си да затвори вратата с трясък. Извади Валтера си и пусна чантата в джоба на вратата.

Седем сенки се струпаха около нея.

— Спряха малко по-напред, на петдесетина метра — каза тихо Петра. — Трябва да поразузнаем. Разпръснете се и се приближавайте към предната част и двете страни на постройката. Ако се убедим, че Тони е вътре, аз влизам първа. Специалният отряд зад мен. Акулата остава отвън да ни прикрива. Всичко ясно ли е?

Командирът на специалния отряд се ухили и белите му зъби лъснаха в мрака.

— Звучи убедително. Само че аз минавам първи с теб. Вие двамата идвате отляво, а ти минаваш вдясно заедно с Акулата. Събираме се на входа, ако всичко е наред.

— Ние също ще дойдем — каза Морган.

— Няма да стане — заяви категорично Петра.

— Вижте какво, представа нямам как се е набъркал Тони Хил в моята операция, но той е британски поданик и аз нямам намерение да седя със скръстени ръце. Залагам пенсията си, че съм преживял повече подобни операции от вас, инспектор Бекер.

— Имате ли оръжие? — попита Петра.

— Не.

— В такъв случай само ще ни затруднявате.

— Ще вървя най-отзад.

— Губим време — измърмори шефът на специалния отряд. — Нека дойде. Ако го застрелят, не поемаме никаква отговорност.

Петра вдигна ръце.

— Чудесно. Идвайте, щом държите, но чиновникът — тя посочи Гандал — остава с Акулата.

Морган кимна.

— Добре, да тръгваме.

Някой дръпна рязко единия край на платнището и Тони се изтърколи на цимента. Почувства как кожата му се ожули, докато се търкаляше, но когато спря, не помръдна. Само очите му примигнаха на внезапно блесналата светлина. Нямаше и сили за нещо повече. Радецки стоеше пред него, разкрачен, със скръстени на гърдите ръце.

— Ти ме излъга — заяви той спокойно. — Извади парцала от устата му, Дарко.

Красич се наведе и освободи устата му. Тя беше толкова пресъхнала, че Тони почувства как се бели лигавицата, залепнала за плата. Езикът му се беше подул и беше напълно неподвижен. Дори да имаше какво да каже, надали би успял.

— Лъжата беше убедителна — продължи Радецки. — Част от мен почти се хвана на въдицата. Признавам, исках да повярвам. Тя е красива жена — или по-скоро беше красива. Не мисля, че външният й вид ще й бъде от полза за в бъдеще.

Тони се опита да прикрие мъката, която му причиниха думите на Радецки. Не отклони погледа си, очите му следяха нетрепващо лицето на другия.

— Подложих я на един малък тест, нали разбираш. Знаех, че умираше да я изчукам снощи, но се дръпна в последния момент. Беше ясно, че ако говориш истината, тя ще отстъпи, за да не провали сделката със своята неотстъпчивост. Но ако думите ти бяха лъжа, тя никога не би се съгласила да спи с мен, защото това би обезценило показанията й в съда, нали? Ако делото изобщо стигнеше до съда, адвокатът ми щеше да я направи на пух и прах — той отпусна ръце и бръкна в джобовете на панталона си. Жестът беше демонстративен, и Тони го разбра много добре.

— И така, успях да си докажа напълно задоволително, че си ме излъгал — устата му се изкриви в невесела усмивка. — Поне успях да я изчукам отвсякъде. Трябва да си ми благодарен, че ще те убия, защото след това, което направих с нея, не би могъл да я погледнеш нито за миг.

Потвърждението на мисълта, че му предстои да умре, криеше странно успокоение. Поне нямаше да му се наложи да живее с чувство за вина. Опита се да проговори, но не можа.

— Мисля, че гостът ни има нужда да смаже гласните си струни, Дарко.

Красич изчезна и след малко се появи с бутилка минерална вода. Приклекна, сграбчи Тони за косата и започна да излива ледената вода по лицето и в устата му. Тони плюеше и се давеше, но устата му не беше вече толкова суха.

— Искахте да кажете нещо, доктор Хил? — попита любезно Радецки.

— Досаждате ми — каза Тони. — Свършете това, за което сте тук.

Радецки се нацупи.

— Ама защо вие, англичаните, сте такива? Нямате никакво чувство за хумор. Онази мръсница Карол дори не пожела да се съпротивлява. Пък може и да й е харесало.

Тони нямаше намерение да се поддава на такива прозрачни провокации. Предпочете да мълчи.

— Нали ти е ясно защо ще те убия? Не защото ме излъга, а защото вашите хора убиха Катерина. Тя не беше направила никому зло, единствената й грешка беше, че ме обичаше. Е, и освен това се оказа, че е имала лошия късмет да прилича на някаква ваша служителка от криминалната полиция. И аз трябва да живея с тази мисъл — за първи път лицето му издаваше чувства, по-различни от тържество и презрение. — Също както на Карол Джордан ще й се наложи да живее с мисълта, че е станала причина за твоята смърт.

Той извади пистолет от джоба си.

Тони затвори очи и зачака.

Карол посегна да отвори вратата на колата.

— Чакай — каза Марейке.

— Защо? Не виждам никой от екипа на Петра. След като стигнахме дотук, искам да присъствам.

— Помисли малко — Марейке взе ръката й в своята. — Може да се окаже, че той не е тук. Ако Петра те види, ще побеснее. Ще ни накара да си тръгнем. Знаеш ли, виждаме се за първи път и не ми се иска тя да ме отпише като глупачка. Освен това — допълни Марейке, когато Карол се опита да възрази — ти и без това не можеш да вървиш. Нека изчакаме да влязат, после ще закарам колата до там и ще можеш да видиш всичко.

— Съжалявам, Марейке. Много съм объркана. Ти си права.

— Знам, че ти е много трудно. Обичаш го, нали?

— Да, обичам го — Карол никога не беше правила това признание пред друг човек. Сега вече беше късно, но тя си каза, че дължи поне това на Тони. — Но ми се струва, че той така и не можа да повярва, че го обичам.

— Не си ли спала с него?

Карол поклати глава.

— Историята е много сложна. Моментът все не беше подходящ — или поне на нас така ни се струваше — тя въздъхна. — Сега искам да бяхме решили друго.

— Не се отчайвай. Той сигурно е жив. Петра ще го измъкне.

Карол стисна ръката на другата жена.

— Марейке, дори той да оцелее, вече не съществува никаква възможност да се съберем. Не и след всичко, което ми причини Радецки тази нощ. Освен това аз съм причината той да дойде тук, забрави ли? Ако не го бях помолила да дойде, той щеше сега да си е у дома, жив и здрав.

Марейке си каза, че няма как да отговори на тези думи. Поне в настоящия момент. Беше виждала прекалено много жертви на изнасилване, за да се опитва да я утешава с банални фрази.

Петра си пое дълбоко дъх и тръгна. Прокрадваше се бързо към мястото, където беше мерцедесът, когато светлините му угаснаха. Видя празната кола, паркирана пред малка сграда с метални стени и покрив, разядени от ръжда. Отпред, точно по средата, имаше голяма ролетна врата, а до нея, малка, дървена. Нямаше нищо, зад което да се прикрива, отивайки към вратата, но на фасадата нямаше и прозорци, от които хората вътре биха могли да забележат приближаването й.

Тя наведе глава и хукна напред. Беше с маратонки и стъпките й по асфалта почти не се чуваха. Прилепи се към стената от едната страна на вратата, а Морган и командирът на отряда направиха същото от другата страна. Петра тръгна полека настрани и опря ухо на вратата. Не се чуваше нищо. Тя поклати шава. Командосът й смигна, извади миниатюрна бормашина от джоба си и започна да пробива метала. Петра не чу нищо, въпреки че стоеше до него.

След като направи дупка, той промуши през нея малък микрофон, после й подаде една слушалка. Гласът на Радецки отекна високо и отчетливо в ухото й, като че ли някой беше включил високоговорител.

— … ще те убия? Не защото ме излъга, а защото вашите хора убиха Катерина. Тя не беше направила никому зло, единствената й грешка беше, че ме обичаше.

Петра дръпна слушалката от ухото си.

— Той е тук, Тони е тук, вътре. Радецки го заплашва. Трябва да влезем веднага.

Той кимна.

— Дръпни се.

Петра отскочи, а командирът на отряда извади полуавтоматичен пистолет и стреля. Един откос разби ключалката, той ритна вратата и нахлу вътре. Тя тичаше по петите му, извадила пистолета си за втори път тази нощ. Нямаше представа къде е Морган, но това изобщо не я вълнуваше.

Мозъкът й възприе наведнъж всички детайли на сцената, която се разкри пред очите им. Радецки, който се завърташе, за да бъде с лице към тях, Красич малко по-встрани — той посегна към пистолета си, но спря, видимо объркан и ужасен. Видя и голото тяло на Тони, което се белееше на пода между тях и Радецки.

— Полиция, хвърлете оръжието! — извика нечий глас. Петра осъзна стреснато, че гласът е нейният.

По лицето на Радецки се изписа паника. Той стреля напосоки, куршумът изобщо не достигна до тях. Петра се прицели. Светът около нея се сви до точицата, която фокусираше. Но още преди да натисне спусъка, се разнесе нов автоматичен откос. Алени пръски се разхвърчаха от краката на Радецки, те се подгънаха и той рухна на пода, крещейки. Пистолетът му се търколи далеч от него.

Петра видя с ъгъла на окото си как Красич връхлита към командира на специалния отряд. Завъртя се и стреля, без изобщо да се замисли. Куршумът улучи сърбина в корема и той падна.

Петра стоеше като закована. Ушите й бяха заглъхнали от гърмежите, димът дразнеше ноздрите й. Радецки продължаваше да квичи като прасе, а Красич само бълбукаше. Тя чу тичащи стъпки, после жалостивия глас на Акулата:

— Да му се не види, винаги пропускам интересната част!

— Трябват ни линейки, Акуло. Тези мръсници не бива да умрат от загуба на кръв. Върви да се обадиш и на Бърза помощ, и в криминалната полиция — каза глухо Петра. Хвърли пистолета си на пода и запристъпва като робот към Тони. Клекна до него, свали якето си и го метна на раменете му. Лицето му изглеждаше зле, но не колкото лицето на Карол.

— Дайте ми нож — извика тя.

Дотича един от командосите, отвори швейцарското си ножче и й го подаде. За втори път тази нощ й се случваше да освобождава човек, когото харесваше и уважаваше. Тони неволно извика от болка, когато кръвта затече свободно по крайниците му.

Морган коленичи до Тони и започна да масажира краката му.

— Отвратително е, но минава бързо — каза той.

Тогава Тони реши, че има халюцинации. Защото чу гласа на Карол, разкъсван от тревога:

— Тони? Тони, добре ли си?

Той се опита да се претърколи по гръб, но не му стигнаха сили. Морган го хвана полека за раменете и го обърна с лице към вратата.

Петра скочи на крака. По лицето й се изписа удивление. На прага бяха застанали Карол и Марейке.

— Какво, по дяволите, правите тук вие двете? — извика тя, като плачеше и се смееше едновременно.

Карол изобщо не й обърна внимание. Вървеше право към Тони. Гандал застана на пътя й.

— Инспектор Джордан? — попита той неуверено и се опита да сложи ръка на рамото й.

— Махнете мръсните си ръце от мен — изръмжа тя, бутна го и продължи напред. Без да съзнава как изглежда тя самата, Карол коленичи до Тони и притисна главата му към гърдите си.

— Съжалявам — изхлипа тя задавено. — Толкова съжалявам!

Гласът му изневери. Само я притискаше към себе си. Двамата седяха прегърнати, без да обръщат внимание на суматохата около себе си, докато санитари и криминалисти сновяха наоколо. Не чуваха нищо, докато гласът на Радецки се извиси над шумотевицата.

— Мислиш, че си спечелила, така ли, кучко? — изрева той. Внезапно всички замълчаха. — Аз може и да отида в затвора, но в сравнение с теб съм свободен. А ти никога няма да се освободиш от спомена за мен.