Последно изкушение

Глава 6

Аплодисментите се разбиваха като вълни над главата на Даниел Баренбойм, докато той се обръщаше с лице към оркестрантите, за да ги подкани да се изправят. „Моцарт е ненадминат в способността си да събужда добронамереността у хората“, мислеше Тадеуш, докато ръкопляскаше беззвучно в самотната си ложа. Катерина обичаше операта — почти толкова, колкото обичаше да се гласи за поредната вечер в запазената ложа в Берлинската опера. Кой го бе грижа откъде идват парите? Важно беше как ги харчиш. А Катерина умееше да харчи със стил — харчеше така, че всички около нея да почувстват живота си като нещо специално. Престижните места в операта бяха нейна идея, макар и на него идеята веднага да му се бе сторила подходяща. Днешното му идване тук бе нещо като помен, но той не бе пожелал да сподели с някого това пространство — най-малко пък с някоя от многото префърцунени дами, които му поднасяха демонстративно съболезнованията си във фоайето преди представлението.

Той изчака, докато по-голямата част от публиката излезе, взирайки се невиждащо в противопожарната завеса, която бе вече спусната пред сцената. После се изправи и оправи гънките на консервативно скроения си смокинг. Навлече самуреното палто и бръкна в джоба, за да активира телефона си. После излезе от операта в звездната пролетна нощ. Промъкна се край групичките бъбрещи хора, зави по „Унтер ден Линден“ и се насочи към осветената с прожектори Бранденбургска врата. Вдясно блестеше сградата на новия Райхстаг. До апартамента му в луксозния квартал Шарлотенбург имаше два-три километра, но тази вечер той не искаше да седи затворен в колата — предпочете да походи по берлинските улици. Също като вампирите изпитваше нужда в жилите му да се влее нов живот. Все още нямаше сили да навлезе в играта на социалните контакти, но в нощния град бликаше енергия, която го захранваше.

Тъкмо бе минал покрай паметника на съветската армия до зоологическата градина, когато телефонът завибрира до бедрото му. Той го издърпа нетърпеливо от джоба си.

— Ало?

— Шефе?

Тадеуш разпозна дълбокия бас на Красич.

— Да? — по телефона не се споменаваха имена; имаше прекалено много компютърни маниаци, които си нямаха друга работа и се ровеха из ефира, за да прихващат произволни разговори. Да не говорим пък за множеството държавни агенции, които следяха гражданите така старателно, сякаш Червената опасност все още съществуваше.

— Имаме проблем — заяви Красич. — Трябва да поговорим. Къде да те намеря?

— Прибирам се пеш. След около пет минути ще бъда при Колоната на победата.

— Ще те взема от там — Красич прекъсна разговора без размяна на учтивости.

Тадеуш изпъшка. Поспря за миг и се взря в небето през напъпилите клони на дърветата.

— Катерина — каза той нежно, сякаш се обръщаше към жива любима жена. В такива моменти се чудеше дали мрачната пустота, която бе останала, след нея, щеше някога да изчезне. Точно сега му се струваше, че с всеки изминал ден се чувства по-зле и по-зле.

Изправи рамене и забърза към извисяващия се паметник на пруската военна мощ, който Хитлер бе преместил така, че да сгърчи насред уличното движение, изтъквайки още повече внушителната му височина. Позлатената крилата фигура на победата най-отгоре сияеше като сигнален фар сред градските светлини — предизвикателно обърната с лице към Франция, сякаш отричаща претърпените през изминалия век поражения. На ъгъла Тадеуш спря. Красич още не се виждаше, а пък не му се искаше да се върти на едно място и да се набива на очи. От опит знаеше, че предпазливостта никога не вреди. Прекоси улицата, отиде до самия монумент и започна да обикаля пиедестала, преструвайки се, че разглежда пищните мозаични пана, изобразяващи обединението на германския народ.

„Сърцето на баба ми, полякинята, щеше да се пръсне, ако ме видеше тук, каза си той, все едно, че я чувам. «Не съм те отгледала, за да се превърнеш в шарлотенбургски принц», така щеше да вика“. Устните му се извиха в иронична усмивка.

Тъмен мерцедес спря безшумно до бордюра и примигна дискретно с фарове. Тадеуш прекоси кръговото движение и се мушна през отворената врата в купето.

— Съжалявам, че ти развалих вечерта, Таджо — каза Красич. — Но нали ти казах, имаме проблем.

— Не се притеснявай — каза Тадеуш, облегна се и разкопча сакото си. Колата вече се движеше по Бисмаркщрасе. — Онова копеле, което кара мотор БМВ, ми развали вечерта, не ти. И така, какъв е проблемът?

— По принцип не бих те безпокоил за такова нещо, но… Помниш ли онзи пакет хероин, дето го купихме от китайците?

— Има си хас да забравя. От толкова време не бях пипал такова нещо, та не бих могъл да го объркам с друг. Какво за него?

— Ами като че ли има примеси на някаква гадост. Вече четирима наркомани са умрели в S-036, а доколкото разбирам, още седем са приети в болница и лежат в интензивното.

Тадеуш повдигна вежди. Източен Кройцберг, по-често назоваван с пощенския си код от времето на ГДР, беше мястото, където младите се забавляваха. Беше пълен с барове, клубове, заведения с жива музика и районът около Ораниенщрасе кипеше всяка нощ от оживление. Там живееха и повечето турци в града, а по улиците на неугледното, съмнително предградие се срещаха повече продавачи на дрога, отколкото на кебап.

— От кога взе да ти пука за измрелите наркомани, Дарко?

Красич повдигна нетърпеливо рамене.

— Не ми пука за тях. Утре нови четирима ще заемат мястото им. Работата е друга, Таджо. На един умрял наркоман никой не обръща внимание. Но дори на ченгетата им се налага да се поразмърдат малко, ако им тръснат четири трупа в моргата, а се очаква да пристигнат и още.

— От къде знаеш, че са измрели тъкмо от нашата стока? Не сме единствената фирма в района.

— Поразпитах тук-там. Всички, които са умрели, си купували стоката през дилъри, които се снабдяват от нашата верига. Ще се вдигне шум около тази история.

— И друг път ни се е случвало — каза спокойно Тадеуш. — Каква е разликата?

Красич изсумтя нетърпеливо.

— Разликата е в това, че този път стоката не е пристигнала по обичайните канали. Не помниш ли? Ти лично я връчи на Камал.

Тадеуш се намръщи. Онова чувство на празнота в стомаха му се появи отново. Припомни си неприятното предчувствие, което бе имал за тази сделка, тревогата, която го бе обзела в онази корабостроителница на брега на Дунава. Беше се опитал да измами съдбата, променяйки рутината, но се оказваше, че тъкмо мерките, които бе предприел, за да избегне неприятности, станаха причина да изпадне в затруднение.

— Камал е много далеч от уличните търговци — изтъкна той.

— Може и да не е толкова далеч — изръмжа Красич. — Преди между теб и Камал винаги е имало посредници. Никога не е бил в състояние да каже „Тадеуш Радецки лично ми достави този хероин“. Не знаем и какво точно е известно на ченгетата. Може почти да са се добрали до него. И ако му предложат сделка, която ще му спести много неприятности, може и да му хрумне да те накисне.

Сега вече Тадеуш слушаше внимателно, ленивото безразличие се бе изпарило от говора му.

— Мислех, че Камал е сигурен.

— Никой не е сигурен, ако му предложат подходяща цена.

Тадеуш се извърна на седалката и прикова яркосините си очи в лицето на Красич.

— Това и за теб ли важи, Дарко?

— Таджо, аз съм сигурен, защото никой не може да си позволи да плати толкова, колкото струвам — заяви Красич и постави масивната си ръка върху коляното на шефа си.

— И така, какво предлагаш? — Тадеуш отдръпна крака си, несъзнателно подчертавайки разстоянието, което съществуваше между двамата.

Красич се поразмърда на мястото си и се загледа през прозореца откъм страната на Тадеуш.

— Можем да се лишим от Камал.

Преди два месеца Тадеуш просто би кимнал и би казал нещо от рода на „Направи необходимото“. Но преди два месеца Катерина беше още жива. Не му се бе налагало да осмисля представата си за загуба на близък човек. Не че хранеше сантименталната представа, че Камал би могъл да бъде за някого това, което Катерина беше за него; познаваше Камал, неговата продажност, опитите му да се докопа до повече власт, перченето му, за да се представи като човек, с когото трябва да се съобразяват. Но това, което преживя, когато внезапна смърт му отне най-близкото същество, отвори в душата му неподозирани способности за съпреживяване. Мисълта да нареди убийството на Камал само поради отдалечената възможност смъртта му да им бъде от полза, смущаваше Тадеуш. Заедно с това съзнаваше, че не бива да разкрива слабите си места пред Красич. Би било наистина много глупаво да покаже на човек като него ахилесовата си пета, макар Красич досега винаги да бе доказвал непоклатимата си преданост. Всичко това премина през съзнанието му за миг.

— Да почакаме — каза Тадеуш на глас. — Ако премахнем Камал веднага, това само ще привлече вниманието на ченгетата в тази посока. Но ако има сигурни признаци, че са се насочили към него… знаеш какво да правиш, Дарко.

Красич кимна доволно.

— Остави всичко на мен. Ще проведа няколко разговора.

Колата мина покрай замъка „Шарлотенбург“ и зави в тихата улица, където живееше Тадеуш.

— Утре ще поговорим — каза той, отвори вратата и я затвори зад себе си тихо и категорично. После тръгна към входа на кооперацията, без да се обръща назад.

Въпреки че небето беше сиво и прихлупено, трябваше да минат няколко мига, докато очите на Карол се адаптират към мрака в малката крайпътна кръчма, където Тони бе предложил да се срещнат. Тя примигна бързо и отбеляза, че на фона се носи тиха кънтри музика. Барманът вдигна очи от вестника, който четеше, и й се усмихна. Тя се озърна, видя окачените на тавана рибарски мрежи и пъстрите плувки, потъмнели от цигарения дим. По стените, облицовани с дървена ламперия, бяха окачени акварелни картини на рибарските пристанища в Ийст Нюк. Единствените други посетители бяха двама възрастни мъже, потънали в игра на домино. Нямаше и следа от Тони.

— Какво да ви предложа? — попита барманът, когато тя доближи.

— Имате ли кафе?

— Готово — той се обърна и включи кафеварката, която стърчеше съвсем не на място сред редиците бутилки с ликьори и аперитиви под рафта с по-силните напитки.

Карол чу как вратата зад нея се отвори. Обърна глава и усети как нещо стегна гърдите й.

— Здравей — каза тя.

Тони измина няколкото крачки, които го деляха от бара. По лицето му бавно плъзна усмивка. Изглеждаше толкова не на място до бара, колкото и навсякъде другаде, освен в собствената си стая.

— Извинявай, че закъснях. Телефонът просто не спираше да звъни.

Двамата се поколебаха за миг, после Карол се обърна към него и се прегърнаха. Пръстите й докоснаха изтъркания туид на сакото му като нещо безкрайно близко. Той беше съвсем малко по-висок, но достатъчно, за да подхожда по ръст на нейните метър и седемдесет.

— Хубаво е да те видя отново — каза той тихо, дъхът му погали ухото й.

Отдръпнаха се един от друг и започнаха да се оглеждат взаимно. Тя забеляза, че косата му бе започнала да посивява по слепоочията. По-дълбоки бяха и бръчиците в ъгълчетата на тъмносините му очи, но призраците, които се криеха в дълбините им, бяха сякаш най-сетне прогонени. Имаше поздрав вид отпреди. Беше си останал слаб и жилав, но когато го прегърна, тялото му й се стори по-плътно, сякаш покрито с нов слой мускули.

— Добре изглеждаш — каза Карол.

— Това е от свежия морски въздух — каза той. — А ти изглеждаш страхотно. Прическата ли си променила? Струваш ми се някак по-различна.

Тя сви рамене.

— Смених фризьора, това е всичко. Като че ли ме подстригва малко по-неравномерно.

„Не мога да повярвам, че разговаряме за моя фризьор — каза си тя объркано. — Не сме се виждали две години, а сега си говорим като случайни познати“.

— Както и да е, изглежда чудесно.

— Какво да е за вас? — намеси се барманът, докато поставяше чашата с кафе до Карол. — Сметана и захар има в кошничката на края на бара — добави той.

— Една пинта от осемдесет шилинга — каза Тони и извади портфейла си. — Аз ще платя.

Карол взе кафето си и се огледа.

— Къде предлагаш да седнем?

— Онази маса до прозореца, в далечния ъгъл — отвърна Тони, плати и я последва към масата, изолирана от останалата част на помещението с високата облегалка на седалката.

Карол бъркаше бавно кафето си, съзнавайки, че той няма да устои и с хладната точност на професионалист ще определи това като дейност за изместване на вниманието. Когато вдигна очи, тя установи с изненада, че той се е вторачил също толкова съсредоточено в бирата си. През изминалите две години се бе случило нещо, което бе променило тази част на поведението му — беше се научил да щади хората и да не ги подлага непрекъснато на безпощаден анализ.

— Благодаря ти, че отдели време за мен — каза тя.

Той вдигна очи и се усмихна.

— Карол, ако това е единственото, което може да те накара да ми дойдеш на гости, готов съм да платя и по-висока цена. Електронната поща е хубаво нещо, но тя е същевременно и удобен начин да се скриеш.

— Това важи и за теб.

— Не отричам. Но времето си минава.

Тя отвърна на усмивката му.

— И така, ще изслушаш ли моя вариант на „Мисията невъзможна“?

— Караш право към целта, както винаги. Виж какво, предлагам, ако не възразяваш, първо да те настаним в хотела, а после да отидем у нас и да обсъдим какво са ти сервирали. По-спокойно е, отколкото в кръчма. Предложих да се срещнем тук, защото мястото е по-лесно за намиране от къщата ми.

Очевидно беше, че той не й каза всичко. Карол установи с облекчение, че все още може да се ориентира по поведението му.

— Нямам нищо против. Искам да видя къде живееш. Никога не съм била тук преди — много е живописно.

— О, живописно е, няма спор. Дори прекалено живописно. Човек е склонен да забрави, че страстите се разгарят силно и в някое рибарско селце, сякаш извадено от пощенска картичка — също толкова силно, колкото по улиците на града.

Карол отпи от кафето, което се оказа учудващо добро.

— Значи, идеалното място за възстановяване?

— В много отношения — Тони отклони очи за миг, после се обърна и я погледна право в лицето. Устните му бяха свити решително. Тя разбра какво ще последва и се мобилизира, за да успее да покаже само искрена радост. — Аз… от известно време имам връзка с една жена — завърши той.

Карол съзна ясно усилието, което положи с всеки мускул от тялото си, за да успее да се усмихне.

— Радвам се за теб — отвърна тя и се опита с усилие на волята да разбие камъка, натежал в стомаха й.

Веждите на Тони трепнаха въпросително.

— Благодаря — отвърна той.

— Не, наистина се радвам — тя сведе очи към мрачнокафявата течност в чашата. — Ти го заслужаваш. — Вдигна поглед и заговори с насилено жизнерадостен тон. — Е, каква е тя?

— Казва се Френсиз. Учителка е. Много умна, много уравновесена. Мила жена. Запознахме се в бридж-клуба на Сейнт Андрюз. Все се канех да ти кажа, но не исках да избързвам, преди да бъда сигурен, че ще излезе нещо по-сериозно. А после… е, както казах, електронната поща е удобен начин да се прикриваш.

Той разпери ръце в жест, просещ извинение.

— Няма нищо, не си длъжен да ми даваш обяснения — погледите им се срещнаха и се приковаха един в друг. Двамата разбираха, че това е лъжа. Карол искаше да го попита дали обича тази Френсиз, но се боеше, че ще чуе това, което не иска да чуе. — Е, ще ме запознаеш ли с нея?

— Казах й, че тази вечер ще работим, затова няма да дойде. Но мога да я повикам за вечеря, ако нямаш нищо против? — Тони очевидно не беше убеден, че идеята е разумна.

— По-добре недей. Наистина имам нужда да измъкна от теб всичко, което можеш да ми кажеш, а утре трябва да се връщам — Карол допи кафето си. Тони последва примера й и се изправи.

— Знаеш ли, наистина се радвам, че те виждам — каза той, а гласът му прозвуча този път по-меко. — Липсваше ми, Карол.

„Но не достатъчно много“, каза си тя.

— И ти ми липсваше — допълни на глас. — Хайде, работа ни чака.