Последно изкушение

Глава 34

Ако продължаваше да вали така, не съществуваше опасност какъвто и да било плавателен съд да потегли по Рейн в близкото бъдеще. Така поне мислеше Тони през този мрачен следобед, докато се взираше през предното стъкло на наетия опел. Ако можеше да се вярва на картите, които беше разпрострял на седалката до себе си, наближаваше до малко пристанище на края на някакъв канал. Вече беше обиколил няколко подобни места край Кьолн, но не откри нищо. Започваше да му омръзва ту да се мокри до кости под дъжда, ту да се спарва от отоплението в колата.

Забеляза тясното отклонение вдясно тъкмо навреме, за да успее да завие, но не можа да подаде сигнал. Беше прекалено съсредоточен в пътя, за да забележи фолксвагена, който го сподири — на волана седеше Радо Матич. Навлязоха в тясна уличка, която почти приличаше на тунел — от двете й страни се издигаше висок жив плет. Радо изостана значително. След около половин километър излязоха на открит кей, край който бяха пристанали няколко натоварени речни кораба.

Тони паркира колата и излезе отново под поройния дъжд. Изобщо не видя фолксвагена, който го подмина и продължи, а после се скри зад някаква олющена постройка наблизо. Тръгна бързо към пристана. От там можеше да прочете имената на първите три кораба — но нито един от тях не беше „Вилхелмина Розен“. Продължи нататък и провери останалите три — но нямаше късмет. Когато влезе отново в колата, избра номера на Марейке на мобилния си телефон.

— Задраскай и номер седем в списъка — каза той уморено, веднага щом чу гласа й.

— Съжалявам, Тони — каза тя. — Само си загуби времето.

— И това трябваше да се свърши.

— Не, не ме разбираш, като ти казвам, че наистина си си губил времето. Един от моите хора започна да се обажда в по-големите пристанища в областта — такива, където се плаща, за да оставиш кораба си. И току-що откри къде е „Вилхелмина Розен“.

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко. „Вилхелмина Розен“ е пристанала в „Марина Виденфелд“. Това е пристанище на левия бряг на Мозел, малко след Кобленц.

— Къде се намира това? — той започна да прехвърля едромащабните карти, докато намери една регионална.

— Връщаш се натам, откъдето си дошъл — пътуваш към Бон, надолу по Рейн до мястото, където Мозел се влива в нея. Ако съдя по моята карта, ще ти отнеме не повече от час.

— Добре — изохка той. — Тъкмо ще поизсъхна, преди отново да се измокря до кости.

— Успех — каза Марейке. — Няма да разговаряш с него, нали?

— Не, само ще го огледам. Обещавам.

Затвори телефона и запали двигателя. За негово учудване дъждът спря в момента, в който се качи на магистралата. Тони се усмихна.

— Така е по-добре — каза той. — Вече не вали. Мога да се поразходя по пристана и да похваля красивия ти кораб. Дръж се, Джеронимо, идвам.

Петра гледаше гневно Хана Плеш, застанала пред бюрото й.

— Вие се съгласихте, че е логично да координираме нашия арест с работата на Карол Джордан в Ротердам. Но тя заминава за Холандия чак след два дни. Ако притиснем Радецки и Красич отсега, те могат да се откажат от пътуването и ще провалим шансовете да унищожим цялата им мрежа.

— Говорим за живота на едно дете. Нямам намерение да рискувам нито за момент. Можем да изведем Кребс от затвора още тази нощ. Ще кажем, че е отведена в затворническата болница с апандиситна криза. Това ще ни даде малко спокойствие, ако има напрежение около заложницата във фермата. Искам да започнем операцията тази вечер.

Петра беше позеленяла от гняв.

— Вие бяхте тази, която настояваше да отстъпим случая на Европол и да допуснем включването на англичаните. А сега искате да си присвоите заслугите за успеха на операцията.

Плеш я изгледа хладно.

— Бих предположила, че това ще се стори привлекателно на амбициозна жена като теб, Петра.

Петра сви ръце в юмруци.

— Признавам, исках тъкмо аз да разруша империята на Радецки. Но не ако цената е провалът на работата на друг — и нечий живот.

— Нашата операция не излага Джордан на опасност. Затова пък не можем да бъдем сигурни, че животът на Таня Кребс не е застрашен. От къде да знам, Дарко Красич може да е оставил инструкции да убият детето, ако нещо се случи с него или с Радецки.

— И за какво му е да го убиват? — изфуча Петра. — Ако ги арестуват, животът на детето е допълнителна застраховка за тях. Търсите си повод да оправдаете това, което сте решили да направите.

Плеш удари с длан по бюрото.

— Достатъчно! Самозабравяте се, Бекер. Аз ръководя този отдел. Ако искате да продължите да работите в него, е крайно време да научите къде свършва спорът и започва неподчинението.

Петра си наложи да преглътне гнева си. Ако сега дадеше воля на напиращата ярост, това нямаше да помогне на никого.

— Да, госпожо — процеди тя през стиснати зъби.

Двете се гледаха мрачно през бюрото. Когато Плеш проговори отново, по някакво чудо бе успяла да възстанови спокойния тон на гласа си.

— Предполагам, че искаш да участваш в операцията.

— Да, госпожо.

— Добре. Извикала съм хора от специалните части, които ще проведат нападението на фермата. Ти ще ръководиш операцията от наше име. Искам освен това да се видиш с Марлене Кребс и да й обясниш какво ще се случи. Необходимо е тя да ни сътрудничи, и съм убедена, че тъкмо ти ще съумееш да я убедиш. И тъй, срещни се първо с момчетата от специалните части, и после върви в затвора да поговориш с Кребс. След един час ще я преместят в болничното крило.

— Тъй вярно — Петра се завъртя на пета и тръгна към вратата.

— Петра? — подвикна Плеш, докато тя натискаше дръжката.

Петра се обърна отново с лице към нея.

— Да?

— Вярвай ми, така е по-добре.

Погледът на Петра говореше, че не вярва на нито една дума на Плеш. Но на глас каза само:

— Щом казвате.

И излезе.

Пет минути по-късно Акулата я откри, застанала под проливния дъжд на паркинга. Беше взела отнякъде едно парче тухла и блъскаше ожесточено с него по стената. Той прояви достатъчно разум да не казва нищо и да изчака мълчаливо, докато тя се изтощи и пусна тухлата на земята. Двамата се спогледаха. Дъждовната вода се стичаше по лицата им.

— Всичко ще бъде наред — каза тя.

— Така ли мислиш?

— Длъжни сме да се справим — тя обви раменете му с ръка и двамата влязоха обратно в сградата.

Внушителният силует на мерцедеса се плъзгаше по крайната лява лента на магистралата. Шофираше Красич.

— Гадно време — измърмори той, докато чистачките се бореха с водата, плисната върху предното стъкло от минаващ камион. Пейзажът наоколо представляваше само размити зелени петна, прорязани от водни струи.

— Както казваше навремето баба ми, ако няма как да се отървеш, трябва да се научиш да търпиш — Тадеуш вдигна за миг очи от списанието за ловни оръжия, което четеше.

— Така да е. Ама се хващам на бас, че на нея не й се е налагало да пътува за шибания Кьолн, за да спасява пратка хероин, защото Рейн била придошла и транспортът е спрян — изръмжа Дарко.

— Стига, Дарко, това е обикновено неудобство. Освен това можеш да погледнеш на нещата от добрата им страна — полицаите ненавиждат такова време не по-малко от нас. Така ще бъдем по-спокойни.

Красич изсумтя. Явно не беше убеден в правотата на думите му.

— Дано да не е толкова гадно, когато тръгнем за Ротердам.

— Защо не искаш да летим? Няма да носим нищо подозрително със себе си.

— Не обичам да ползвам самолети, ако не е абсолютно наложително — отвърна Красич. — Имената в списъка на пасажерите са следа, която оставяш зад себе си.

— Добре де, а защо да не пътуваме с влак? По-удобно е, отколкото с кола.

— Много хора има. Във влака не можеш да разговаряш. Пълно е с любопитни бабички, тръгнали на гости на внуците си.

— Господи, днес наистина си в много добро настроение. Какво те тормози?

Красич се поколеба дали да каже нещо за Каролайн Джексън и Антъни Хил. Накрая реши да изчака, докато събере повече сведения. Не можеше да си представи, че ще се открие някакво невинно обяснение на това, което бе видял предната вечер, но като се имаше предвид, че шефът се беше побъркал по тази загадъчна жена, му се искаше да разполага с възможно най-голямо количество аргументи, преди да каже нещо против нея.

— Просто не обичам дъжд — каза той.

През останалата част от пътя почти не разговаряха. Тадеуш отново се зачете в списанието. Бяха изминали около три часа. Зад гърба им беше останал две трети от пътя, когато мобилният телефон на Красич иззвъня. Той бръкна в джоба си и го включи, докато Тадеуш цъкаше укорително, защото Дарко така и не се бе научил да ползва високоговорителя, за да не пуска волана.

— Ало? — каза Красич.

— Приключих с търсенето — каза човекът на другия край. Гласът му беше допълнително деформиран от някакво електронно устройство.

— Е?

— Трябва сам да видиш резултатите. Такова нещо не се казва по телефона.

Тази работа ставаше все по-съмнителна. Красич знаеше много добре, че хакерите са едни от най-видните параноици, но това не означаваше, че винаги грешат.

— Точно сега не мога да дойда. Намирам се на четиристотин километра от Берлин.

С ъгълчето на окото си той забеляза, че Тадеуш е заинтригуван.

— Можеш ли да намериш някое интернет кафе?

— Какво?

— Интернет кафе. Място, където можеш срещу заплащане да ползваш компютър с достъп до интернет.

— Знам какво е интернет кафе. Какво да правя в него?

— Ще ти открия адрес и ще пратя всичко на него. Ще ползвам hotmail, com. Ще напишеш www.hotmail.com, а после ще въведеш името си като адрес. Ще ползвам името и фамилията ти. Парола ще бъде името на улицата, на която живея. Ясно ли е? Ще запомниш ли?

— Разбира се, че мога да запомня шибаната тъпотия — www.hotmail.com, после моето име и името на улицата, на която живееш. Мислиш ли, че начинът е безопасен?

— Много по-безопасен, отколкото да говорим по телефона. И на твое място не бих се бавил. Налага се да видиш това, което ще ти пратя колкото е възможно по-бързо — събеседникът му затвори телефона.

— Майната му — Красич хвърли гневно телефона към арматурното табло. — От къде да намеря сега интернет кафе?

— Какво става, Дарко? — попита Тадеуш. — Кой се обади?

Красич изпсува под нос на сръбски.

— Ханзи, хакерът. Бях му възложил да търси нещо и се оказа, че трябва да видя спешно данните. Трябва да намеря интернет кафе.

— Ами излез по първото отклонение. Напоследък във всяко градче има по някое кафе с достъп до интернет. За какво става дума?

Красич се намръщи.

— Това, което ще ти кажа, няма да ти хареса.

— Ако отлагаш, няма да ми стане по-приятно.

— Снощи, след като си тръгна от твоя апартамент, Каролайн Джексън се срещна с друг мъж.

Тадеуш го изгледа стреснато.

— Значи си продължил да я следиш?

— Да, продължих да я следя. Да не мислиш, че ще приема напълно непознат човек на доверие? От момента, в който ми разказа за нея, пратих човек да върви по петите й. Онази вечер за първи път направи нещо по-различно, освен да пазарува и да ходи на фитнес.

— И кой е този мъж? Къде се срещнаха? — Тадеуш се опитваше да говори с безразличен тон, но Красич долавяше напрежението в гласа му.

— Наел е апартамент в същата сграда, в която живее и тя. Когато се прибра, тя отиде право при него. Радо ги видя на прозореца. Целували се.

Тадеуш поклати глава.

— Трябва да е сбъркал. Нали знаеш, Радо не блести с ум. Сигурно просто са се поздравили.

Красич поклати глава.

— Не е това. После ги видях и аз. Целуваха си се съвсем сериозно. При това по всичко личеше, че не им е за първи път. Тя остана в апартамента му повече от час и половина.

Тадеуш сви юмруци.

— Но не остана там цяла нощ?

— Не. Чак толкова глупава не е. Нали е знаела, че ще й се обадиш по телефона — Красич бръкна грубо с пръст в раната. — Водеше те за носа, шефе.

— И какво е търсел Ханзи?

— На другата сутрин, когато онзи мъж излезе, претърсих апартамента. Открих името му и всякакви други данни, и наредих на Ханзи да види до какво още може да се добере. Вероятно точно това е направил.

— Кой е този мъж?

— Някой си доктор Антъни Хил. Преподава в университета „Сейнт Андрюз“. Това е в Англия, нали?

— Всъщност в Шотландия — гласът на Тадеуш беше сух и рязък. — След малко ще стигнем до отклонение. Хайде да видим какво ще ни каже Ханзи за този доктор Антъни Хил. После ще решим как ще постъпим с госпожа Джексън.

Красич хвърли кос поглед към шефа си. Профилът му беше суров, мускулите на челюстта — изхвръкнали от стискане. Не би искал да е на мястото на Каролайн Джексън следващия път, когато го срещне. „Пада й се на мръсницата“, каза си той доволно, докато включваше мигача, за да сигнализира смяна на платното. На жена вяра да нямаш.

Цяла нощ го тресеше, койката се беше просмукала от потта му. Сърцето му биеше, като че ли щеше да изхвръкне, черни вълни пулсираха в слепоочията му. Цялата вечер бе имал чувството, че корабът е капан, който се затваря около него. Принудителното бездействие го влудяваше. Нямаше какво да върши освен някакви дребни механични дейности, които не можеха да отклонят съзнанието му от постоянния спор, който водеше сам със себе си. Дори Гюнтер и Манфред забелязаха, че нещо не е наред. Накрая, когато се опитаха да изразят за пореден път загрижеността си за него, той им се разкрещя. Стреснатите им лица бяха ужасно предупреждение за това, което можеше да се случи, ако изгубеше контрол над себе си.

Не можеше да си позволи никакви грешки — в противен случай всичко, към което се бе стремил с такива усилия, щеше да бъде загубено. Трябваше да измине още много път, преди да се убеди, че светът ще разбере смисъла на това, което правеше. Напомняше си го непрекъснато. Трудно беше да се овладее, докато главата му се пръскаше от противоречиви мисли. Всеки път, когато решеше, че си е изяснил нещата, някаква нова мисъл се прокрадваше коварно в съзнанието му и объркваше всичко. Първоначално се беше убедил, че е унищожил смисъла на мисията си, като се вслуша в гласа на дядо си и се остави да бъде изкушен от онази кучка Калве. После се убеди, че е постъпил правилно, защото по този начин я бе подчинил изцяло на себе си. Малко по-късно обаче махалото се залюляваше в обратна посока и той си оставаше все така объркан.

На всичкото отгоре се струпа и шокът, който преживя, когато прочете във, вестниците статии, в които се коментираше делото му. Въпреки че беше очаквал този момент и мислеше, че е подготвен за него, сблъсъкът с действителността го обърка. Наричаха го чудовище, както беше очаквал. Но се беше надявал, че ще се намери поне един човек, който да осъзнае, че това, което се случваше с тези арогантни мръсници, имаше солидно, сериозно основание. Но никой не бе казал и една дума против тях.

Бяха описвани като невинни жертви, изтъкваше се, че е напълно неразбираемо защо е трябвало да загинат от ръцете му.

Разбира се, имаше всевъзможни предположения за евентуалните мотиви. В един-два вестника се споменаваше дори, че той може да е побъркан застъпник на правата на животните, който протестира по този начин срещу вивисекциите. Невероятно! Отговорът беше очевиден, а те бяха толкова глупави, че не го виждаха.

Колкото повече четеше, толкова повече се вбесяваше. Започна да си мисли, че ще се наложи да им обясни за какво става дума, но все още не му се искаше да прави нещо, което би могло да го изложи на опасност. Имаше още работа, а сега осъществяването на плановете му щеше да бъде много по-трудно. В един от вестниците се появи съобщение, че полицията отправяла предупреждение към учените психолози да съобщават за всякакви запитвания, отправени към тях от непознати хора, представящи се за журналисти. Не му беше ясно как бяха открили начина му да се свързва с тях, но този вариант беше вече провален. Всеки един от тези мръсници щеше да е нащрек. Нямаше вече да може да използва досегашното си прикритие, за да ги примамва и да упражнява властта си над тях. Не и в Германия.

Но така или иначе следващият му ход трябваше да бъде осъществен в Холандия. Тези мръсни колаборационисти бяха не по-малко виновни от немските психолози — в това беше убеден. Може би в Холандия щеше да успее да мине още веднъж под същото прикритие, защото единният европейски пазар като че ли не се отнасяше до новините. Налагаше се да опита, защото още не беше измислил алтернативен вариант, а не можеше да чака повече. Имаше нужда от нещо, което да изтрие спомена за Калве, нещо, което да му докаже, че не е неудачник. Просто трябваше да бъде по-внимателен. А след това вече щеше да измисли нещо ново, друг начин да залавя жертвите си.

Тези постоянни размисли го съсипваха. Когато си легна, му се виеше свят. А после тялото му изневери и се поддаде на температурата, която ту го хвърляше в огън, ту го караше да зъзне от студ, предаде го и мозъкът и го лиши от сън.

Едва на зазоряване потъна в дълбок, укрепителен сън. Когато се събуди, установи, че се бе случило чудо. Мъглата се беше вдигнала, объркването беше изчезнало — съзнанието му беше чисто като в деня, когато осъзна за първи път, че трябва да принесе кръвна жертва.

Беше умен. Щеше да успее да измисли нова примамка за жертвите си. Може би следващия път щеше дори да почака повече. Щеше да изчака да отмине суматохата, докато жертвите му забравят, че имената им може да са в неговия списък. Всичко щеше да се оправи.

Единственото, което му трябваше сега, бе реката да се прибере в коритото си.

Тадеуш се оказа прав. Дори в малкото градче, в което влязоха веднага след отклонението, достъпът до киберпространството не представляваше проблем. Нямаше точно интернет кафе, но собственикът на местното магазинче за вестници бе проявил предприемчивост и бе отделил част от помещението за нещо, което гордо бе нарекъл „Нет Зона“. Там имаше три маси с компютри на тях, и един автомат за кока-кола. Мъж и жена се бяха вторачили неотстъпно в екраните.

Красич изсумтя вбесено.

— Мамка им — изсъска той през стиснати зъби.

— Дръж се прилично, Дарко — каза сухо Тадеуш. Пристъпи напред и се покашля. — Сто марки за първия, който прояви гостоприемство и отстъпи терминала на човек, който идва за първи път в града.

Жената вдигна поглед и се изкиска. Момчетата се спогледаха объркано. После едното скочи на крака.

— За сто марки е ваш.

Тадеуш извади две банкноти от джоба си и направи знак на Красич да седне пред компютъра.

— Започвай.

Той се приведе над рамото на сърбина и се втренчи в екрана.

Красич написа адреса на сайта. Докато вкарваше адреса съгласно инструкциите на Ханзи, собственикът на магазинчето дойде при тях.

— Трябва да платите ползването на компютъра.

— Добре — Тадеуш извади нова банкнота от петдесет марки и му я подаде. — Задръж рестото и ни остави на мира.

— Поне те бива да привличаш вниманието на хората — изръмжа Красич, докато чакаше да влезе в пощата.

— Че откъде ще знаят кои сме? Хайде, Дарко, вади данните на екрана.

Красич отвори пощенската кутия и обещаното от Ханзи съобщение. Към него имаше прикрепени няколко файла и той започна с първия. Той съдържаше основните данни за живота на Тони и професионалната му кариера — от завършването на висше образование до сегашната му работа като университетски преподавател.

— Чете лекции по психология? — озадачи се Красич. — Че откога почнаха да дават пари, за да четеш?

— Така се казва. Означава, че е преподавател — нещо като професор, но с по-ниска степен — отвърна нетърпеливо Тадеуш.

— Остави това сега. Каква е тази история, че бил консултант на Вътрешно министерство по въпросите на психологическото профилиране на престъпници? Този тип да не е профайлър?

— Ами поне такъв е бил, доколкото разбирам.

— Което означава, че работи с ченгета — каза мрачно Тадеуш.

— Продължавай, Дарко.

Ханзи си беше свършил работата добре. Във файла беше въведен адресът на Тони, телефонният му номер и номерът на банковата му сметка.

— Не може да се каже, че е червив от пари — отбеляза Красич. Това, което виждаше, не говореше кой знае колко добре за вкуса на Каролайн Джексън. Тоя тип не беше дори хубав. На жена, която бе склонна да замени шефа му с този жалък мухльо, не можеше да се разчита за точна преценка, това поне беше сигурно.

Той отвори следващия файл. Оказа се вестникарска статия за процеса срещу някакъв сериен убиец на име Джако Ванс.

Ставаше дума за ролята на профайлъра, който го бе заловил, въпросния Тони Хил — основател на Отдела по профилиране към криминалната полиция.

— Работи с ченгета — повтори Тадеуш. Очите му бяха потъмнели от гняв. — Давай нататък.

В следващия файл имаше друга вестникарска статия, този път за някакъв тип, който убил четирима души в един град в Северна Англия, Брадфийлд. Авторът обясняваше как психологът доктор Тони Хил сътрудничел на полицията и изработвал профил на престъпника, който ги довел до него, и как тази негова работа едва не му струвала живота.

— За какво, по дяволите, Каролайн Джексън се занимава с него? — попита Тадеуш. — Нали каза, че си проверил, и че тя работи извън закона, също като нас.

Красич сви рамене.

— Може тя да е причината той вече да не работи с ченгетата. Ако гаджето ти заобикаля закона, не може ти да го защитаваш, нали?

Красич сам не вярваше на думите си, но преценяваше, че шансът му да убеди Тадеуш в опасността, която криеше Каролайн, се увеличаваше, ако прикриваше крайната си неприязън.

Той притихна, защото в този момент се отвори следващият файл. Беше снимка от списание. На преден план се виждаше Тони в три четвърти профил. Като че ли се бе извърнал, за да каже нещо на жената зад себе си. Макар лицето й да не беше съвсем на фокус, нямаше съмнение, че от снимката ги гледа Каролайн Джексън. Ръката на Красич върху мишката не трепваше. Не смееше да превърти снимката нагоре, за да прочете какво пише под нея. Някакво предчувствие вледеняваше стомаха му. Май наистина щеше да стане лошо.

Натисна стрелката и се появи надпис:

— Тя е шибано ченге — изсъска Красич с отровна ярост. — Змия в пазвата ти!

Тадеуш беше пребледнял. Трябваше да стисне масата с ръце, за да не се види, че те треперят. Това беше жената, с която бе пожелал да спи предната вечер. Жената, на която бе поверил професионалните си тайни. Жената, на която бе позволил да изцели сърцето му. Тя го беше предала.

— Връщаме се в Берлин — каза той, обърна се и излезе като ураган от магазина, без да обръща внимание на стъписаните посетители.

Красич погледна екрана. Имаше още един файл, който не бяха отворили. Отвори го и докато четеше, почувства как изстива. Излезе от пощата и сайта и изключи компютъра. Скочи и изтича след шефа си. Изобщо не чу как собственикът подвикна:

— Ей, компютърът не се гаси така!

Откри Тадеуш, подпрян на заключената кола. Дъждът се стичаше по лицето му като сълзи.

— Ще убия тази мръсница — каза той, когато видя Красич. — Ще убия тази мръсна, лъжлива измамница. — Изправи се и допълни: — Тръгваме.

— Чакай, Таджо. Така или иначе сме стигнали до тук. Само след час ще бъдем в Кьолн, прибираме пратката и се връщаме. Тя няма да избяга. Няма представа, че сме я разкрили. И онова копеле, дето я чука, също не подозира нищо.

— Искам да се върна веднага.

— Трябва първо малко да размислим. Защото има още нещо.

— Какво искаш да кажеш?

— Тази сутрин Хил отиде в някакво друго жилище. Накарах Ханзи да провери кой живее там. Апартаментът е собственост на Петра Бекер, която работи в полицията — в отдела за борба с организираната престъпност. Тъкмо тези копелета, които от години се опитват да ни унищожат.

Тадеуш удари с длан по колата.

— Да тръгваме. Ще го хванем и ще убием онази мръсница.

— Само че той вече не е в Берлин. Радо ми се обади от „Темпелхоф“ — Хил си купил билет за самолета до Бон и Радо се опитваше да си намери място на същия полет. Той извади мобилния си телефон, набра някакъв номер и попита: — Къде си?

Заслуша се внимателно, после каза:

— Чудесно. Обаждай ми се на всеки петнайсет минути, за да ме държиш в течение.

После се обърна към Тадеуш.

— Оня тип обикаля пристаните около Кьолн. Сега бил тръгнал към Кобленц. По-близо сме до него, отколкото до нея. А тя със сигурност ще чака да се върнеш. Ако искаш, можем да спипаме него. А пък ще пратим Радо в Кьолн за хероина.

Тадеуш отново се отпусна и се подпря на колата.

— Вероятно така е по-добре.

Красич отключи колата, отвори вратата на мястото до шофьора и я задържа. Тадеуш беше като изсмукан. Той се свлече на седалката, Красич се настани на волана до него и подкара колата. Когато се качиха на магистралата, стрелката на скоростомера показваше 120 километра в час, но постоянно пълзеше нагоре. Тадеуш се взираше право напред с неразгадаемо изражение на лицето. След двайсетина минути той проговори.

— Нали разбираш какво означава това, Дарко? — гласът му звучеше така измъчено, както непосредствено след погребението на Катерина.

— Означава, че могат да ни прекарат — отвърна Красич.

Тадеуш не му обърна внимание.

— Ако тя е ченге, тази прилика с Катерина не е случайно съвпадение. Тази работа е подготвяна много отдавна. Не са попаднали случайно на двойница на Катерина. Целият план е изграден именно защото са разполагали с професионална криминалистка, която прилича на Катерина като близначка — гласът му се прекъсна от нещо, което приличаше на изхлипване. — Те са я убили, Дарко. Унищожили са жената, която обичах, за да могат да ми подхвърлят примамка. Сега вече знам кого да виня за смъртта на Катерина. Не я е убил някакъв тъп невнимателен моторист, Дарко. Виновна е Карол Джордан.