Последно изкушение

Глава 40

Той ставаше все по-силен с всеки изминал ден. Тони чувстваше как силите се връщат в тялото му, докато шегите и мускулите постепенно се възстановяваха. Още беше далеч от най-добрата си форма, но вече не страдаше от безпомощността на първите няколко дни, след като Радецки и Красич го пребиха. Движеше се малко вдървено и несръчно, но поне можеше да ходи, без да изпитва чувството, че тялото му всеки момент ще се разпадне на части.

Трябваше да признае, че имаше нещо особено целебно в пътуването по вода — особено след такива травматични преживявания. Беше настоял да съпровожда Марейке на срещата в Кьолн, за да изложи съображенията си и да настоява да се заеме лично с Ман. Но въпреки че представителите на немската полиция го бяха уверили в своята благодарност за съставения психопрофил, те заявиха категорично, че не могат да подкрепят такава нетрадиционна операция. По-висшите служители настояваха, че подобна процедура ще бъде окачествена в съда като „умишлено подвеждане“ и отказаха да рискуват възможността да изградят стабилно обвинение, като приемат идеята на Тони. Той беше прибягнал до всички аргументи, за които можа да се сети, но те останаха непреклонни. Съгласиха се единствено да не прекратяват следенето на Ман и да контролират движението на кораба му.

След срещата Марейке го заведе в едно тихо заведение близо до полицейското управление.

— Първоначално и аз бях против идеята ти — призна тя, — но днес, когато те слушах, разбрах, че това е може би единственият начин да го спрем.

Тони се взираше в масата пред себе си. Съзнаваше, че ако Марейке можеше да предположи защо той толкова държи да се справи лично с Ман, веднага би оттеглила подкрепата си. В една полицейска операция нямаше нищо по-опасно от смесването на личните чувства със служебните задължения. Той беше убеден, че откакто е пристигнал в Германия, е могъл само да причини жестоки страдания на жената, която обичаше, и изпитваше отчаяно желание да направи нещо, за да изкупи вината си. Запазвайки тези мисли за себе си, той просто отвърна, че в момента имат нужда от план.

— В академичните среди вероятно се носят всякакви слухове — започна той. — Както казах и на срещата, възможно е той да реши да не предприема нищо, докато шумът около убийствата не затихне, а може и следващият, когото си избере за жертва, да откаже да се срещне с него. Трудно е да се предвиди как ще реагира той, ако намеренията му бъдат възпрепятствани по този начин. Знам, че днес се обсъждаше варианта да бъде използвана примамка, но идеята не е много практична, защото потенциалните жертви са прекалено много, а и той може да промени начина, по който уговаря срещите си. Разбирам защо полицията не може да приеме моята идея да се противопоставя лично на Ман, но не виждам друг начин. Как тогава да убедим твоите хора да ме подкрепят?

Разговаряха надълго и нашироко, докато най-сетне им хрумна идея, която криеше някакви възможности. Марейке, която в момента беше любимка на Мартенс, го беше убедила да й позволи да участва в преследването. Беше наела една двайсет и деветфутова спортна лодка, която разполагаше с кабина с две легла, малка кухничка и вмирисана химическа тоалетна. Идеята беше да не прекъсват визуален контакт с „Вилхелмина Розен“, докато корабът пътува по Рейн към Холандия. Ако по пътя Ман дадеше признаци, че се е ориентирал към нова жертва, немската полиция щеше да предприеме необходимото. Но ако преминеха границата с Холандия без нещо да се случи, Тони щеше да се опита да влезе в личен контакт с Ман и да изтръгне по някакъв начин признание от него, а хората на Марейке щяха да го охраняват. Марейке трябваше да вложи цялата убедителност, на която бе способна, но накрая успя да накара Мартенс да се съгласи с тази стратегия. Изкушението да успее там, където немските му колеги се бяха провалили, се оказа непреодолимо. Петра ги беше снабдила с всичко необходимо за следенето: малък микрофон, вграден в химикалка, чийто сигнал можеше да бъде приеман от радиостанцията на Марейке. Щом преценяха, че Тони е изтръгнал достатъчно доказателствен материал, Марейке и останалите щяха да му дойдат на помощ.

Планът беше много рискован, но и Тони, и Марейке бяха категорични, че убиецът трябва да бъде спрян.

— При последното убийство се наблюдава рязка ескалация на насилието. Сега, когато признава открито сексуалния аспект на убийствата, той ще се стреми да изпитва по-често удовлетворението, което те му доставят. Няма причина той да продължава да се ограничава с Германия и Холандия като поле за действие. Ако някъде стане прекалено опасно, за него няма проблем да премине границата и да започне да убива в друга държава. Не можем да седим и да чакаме най-сетне да направи грешка, която да ни даде необходимите доказателства. Няма да седя със скръстени ръце, докато хората от цяла една професионална общност са третирани като жертвени животни — беше казал Тони, когато се качваха на лодката.

И тъй, от два дни те пътуваха нагоре по Рейн. Понякога изпреварваха „Вилхелмина Розен“, понякога изоставаха значително, но винаги единият от двамата наблюдаваше кораба с мощен бинокъл и следеше движенията на тримата мъже, които съставляваха неговия екипаж. На всеки два часа Марейке и Карпф разговаряха, за да уточняват последните развития около движението на „Вилхелмина Розен“. Първата нощ корабът продължи да плава чак до полунощ, а после пусна котва далеч от брега, встрани от корабните маршрути. Наложи се Марейке и Тони да продължат още около миля, докато намериха подходящ пристан. Марейке спеше само четири часа от страх да не изпуснат кораба.

— Започвам да разбирам какво имат предвид немските колеги, като твърдят, че следенето по вода е значително по-трудно — отбеляза тя сухо, докато дърпаше ципа на спалния си чувал.

— Поне можем да сме сигурни, че тази нощ няма да убие никого — каза Тони. — От там няма как да свали колата на сушата.

Марейке седеше в кабината, сгушена над чаша чай, когато „Вилхелмина Розен“ ги подмина малко след шест сутринта. Тя извика Тони да поеме управлението, докато тя отвързваше лодката, и отново потеглиха. Днес пътуването ги отведе до холандската граница, а следеният от тях кораб навлезе в първото търговско пристанище по маршрута — Лобит — Толкамер.

— Какво да правим сега? — попита Тони.

— От един час хората от моя екип са в пълна готовност. Би трябвало да пристигнат тук всеки момент. Ако съдя по картата, и ние можем да използваме същото пристанище — каза Марейке и завъртя руля. — Ще видим къде ще пусне котва „Вилхелмина Розен“, ти ще слезеш там, а пък аз ще потърся мястото, където пристават яхтите. Става ли?

На думи всичко изглеждаше лесно. Съумяха да не изпускат кораба от поглед, но не беше ясно как Тони би могъл да слезе близо до него на сушата. Единствената възможност предполагаше да се изкатери няколко метра по железни скоби, вкопани в стената на пристанището, а Тони трябваше да признае, че такава задача надхвърля сегашните му физически възможности. Накрая Марейке откри един понтон, откъдето той можеше да се изкатери на сушата, но междувременно и двамата бяха изнервени и ядосани.

Тони забърза обратно към мястото, където бе видял за последен път „Вилхелмина Розен“, но то не беше лесно за намиране, защото напълно еднакви понтони и мостове кръстосваха навсякъде водите между доковете. Накрая се озова на един дълъг вълнолом, в чийто край се виждаше закотвеният „Вилхелмина Розен“. Забеляза с облекчение, че черният голф си стои все още на кърмата.

Но тук нямаше удобни места за наблюдение. Това не беше пристанище, където хората отиват, за да се поразходят и да гледат корабите. Беше работно място и хората идваха тук само по работа. Единственото предимство беше, че скоро щеше да се смрачи напълно и след около половин час никой не би го забелязал, ако се скриеше в сенките на ниската тухлена сграда в началото на вълнолома. Опита се да се държи като човек, който чака някого, крачеше напред-назад и все поглеждаше часовника си.

Минаха двайсет минути. Нощният мрак падаше бързо, накъсан от ярките кръгове светлина на лампите над вълноломите и от по-мекото сияние, което се излъчваше от прозорците на някои кораби. Той беше дотолкова погълнат от наблюдението, че не забеляза пристигането на Марейке и я видя едва когато застана до него.

— Говорих с моите хора, ще бъдат тук до двайсет минути. Случи ли се нещо? — попита тя.

— Никакъв признак на живот.

— Тогава да изчакаме екипа.

— Трябва да чакаме така или иначе. Необходимо е да остана насаме с него.

— Добре, но трябва да бъдем готови, когато останалите пристигнат.

Марейке започна да наглася радиостанцията, закачи химикалката за джоба на сакото му и пъхна слушалката в ухото си.

— Сега се разходи надолу по вълнолома и ми кажи нещо — нареди тя, докато включваше последната част от екипировката — записващото устройство.

Тони тръгна. Нервите му бяха опънати като струни, но той си наложи да върви точно с необходимото темпо. Ако вървеше прекалено бавно, би заприличал на разхождащ се турист, а тук не беше място за туристи. Ако бързаше прекалено, би привлякъл излишно внимание към себе си. А мислите му вече препускаха и се насочваха към предстоящата среща с Ман. Той се опита да се успокои, като съсредоточи вниманието си върху нещата, които го заобикаляха. Хладният вечерен бриз отвиваше острия мирис на дизелови изпарения и миризмата на готвено, която долиташе от време на време от някой от закотвените наблизо кораби. Но на Тони му беше горещо, беше се изпотил и залепналата за гърба му риза го караше да изпитва чувството, че е навлякъл водолазен костюм на сушата.

Беше стигнал до средата на вълнолома, когато от кабината на „Вилхелмина Розен“ излязоха две фигури.

— Майната му — каза той тихо. — Марейке, нещо става. Появиха се две фигури, не мога да преценя дали някой от тях не е Ман.

Сърцето му заби силно. Той продължи напред. Двете фигури слязоха по мостчето и тръгнаха към него. Когато наближиха, той се убеди, че нито един от тях не е този, който му трябваше. Подминаха, без дори да го погледнат, и Тони каза в микрофона.

— Не е той. Мисля, че е останал сам на борда на кораба. Сега ще се върна назад. Ако ме чуваш, излез в осветената част и ми махни. — Той се обърна в посоката, откъдето беше дошъл, и видя как Марейке се появи в конуса светлина под лампата. Тя вдигна ръка и я отпусна.

Единствено разумният начин на действие би бил да се върне при нея и да изчака идването на останалите. Но дотогава Ман можеше да е напуснал кораба. Или пък другите двама от екипажа можеха да се върнат. Пък и Тони не беше склонен да търси разумния вариант.

Не можеше да се противопостави на чувството, че е било писано да се окаже на точното място, и да се откаже от предоставилата му се възможност. Съзнаваше риска, който поемаше, но животът вече не му се струваше толкова съблазнителен, за да го е грижа. Вината за преживяното от Карол гризеше сърцето му като червей и можеше да се очаква, че това чувство ще става все по-мъчително с времето. Не беше убеден, че би могъл да живее с тази мисъл. Ако всичко трябваше да свърши тук, той не би имал нищо против.

— Съжалявам, Марейке, но не мога да чакам. Влизам. Стискай ми палци.

Тони затвори очи за миг и задиша дълбоко. Тялото му се беше вдървило, сякаш още не се беше освободил от въжетата, с които го бе вързал Красич. Нямаше защо да се страхува. Важното бе да се съсредоточи върху Ман.

Той стъпи на мостчето на „Вилхелмина Розен“ и подвикна:

— Ей, има ли някой тук?

Знаеше, че когато човек се качва на кораб, който е същевременно и жилище, трябва да се спазват елементарните правила на учтивост, пък и не си струваше да събужда отрано подозрения у Ман.

Никой не отговори, въпреки че в кабината и в каютите долу се виждаше светлина. Той тръгна нагоре към палубата и подвикна отново. Този път на вратата на кабината се появи някой. Беше младият мъж с конската опашка, когото бе видял в Кобленц. Човекът беше присвил очи, за да разпознае тъмния силует, очертан на фона на пристанищните светлини. Тони заговори на немски.

— Мога ли да се кача на борда? — попита той.

— Кой сте вие? — попита предполагаемият Вилхелм Ман.

— Търся Вилхелм Ман.

— Аз съм Вили Ман. За какво съм ви?

— Може ли да поговорим вътре? Въпросът е поверителен — каза Тони. Постара се да изглежда колкото бе възможно по-безобиден. Беше отпуснал ръце около тялото си, за да няма в стойката му нищо заплашително. Това беше ключовият момент; всичко можеше да бъде загубено от най-дребния жест, предизвикал съмнение у Ман.

Ман се намръщи.

— Какъв е този поверителен въпрос?

— Става дума за дядо ви — Тони направи още една крачка напред, небрежно, с цел да го убеди, че единственото, което иска, е най-обикновен разговор.

Ман го изгледа стреснато.

— Видях ви в Кобленц. Да не би да ме следите? Какво искате от мен?

— Само да поговорим. Може ли? — Тони стигна до края на мостчето, като продължаваше да се държи съвсем естествено.

— Защо не? Заповядайте в кабината — каза кисело Ман.

Гледката беше показателна, каза си Тони, когато влезе в кабината. Всичко блестеше. Дървените части бяха полирани до огледален блясък, месингът сияеше меко, сякаш осветен отвътре. На една лавица се виждаха спретнато сгънати и подредени карти, на масата нямаше дори петно от кафе. Помещението миришеше на препарат за лъскане на мебели, долавяше се и острият химически мирис на ароматизатор за въздух. Ман се облегна на стената със скръстени на гърдите ръце. Изглеждаше много млад и целият настръхнал. За миг Тони видя обърканото дете, което се криеше в мъжа, и го съжали. Кой знае какво бе преживял, за да стигне до тук? Можеше да се предположи, и това не му подейства успокоително. Но едно беше сигурно. Той съзнаваше, че най-лесният начин да пречупи Ман е да възпроизведе агресивното поведение на дядо му, но нямаше намерение да го стори. Трябваше да има друг начин да сложи край на убийствата и той бе длъжен да го открие.

— Какво знаете вие за дядо ми? — попита Ман.

— Знам какво му е било причинено в замъка Хохенщайн.

Очите на Ман се разшириха, той притисна по-здраво ръце около тялото си.

— Какво искате да кажете?

— Знам, че като дете е бил откъснат от семейството си и че с него са се отнасяли като с животно. Знам всичко за експериментите, на които е бил подлаган. Знам дори за водните мъчения. Това са отвратителни жестокости, на които децата са били подлагани уж в името на науката. Вероятно са му са се отразили ужасно.

Тони забеляза, че думите му постигаха целта си. Колкото повече говореше, толкова повече Ман се свиваше и сякаш се смаляваше. Но трябваше да го предизвика, за да започне да откровеничи.

— Вас какво ви засяга всичко това? — тонът на Ман беше враждебен и предизвикателен. Държеше се като човек, който е решил да не се справи със ситуацията.

Тони незабавно взе решение. Колкото и да съчувстваше на Ман за преживените страдания, внимателният терапевтичен подход нямаше да му свърша работа сега. Прекалено дълго време би минало, докато успееше да го докара до там, че сам да пожелае да сподели кошмарите си. Време беше да щурмува укреплението.

— Вероятно това е причината, поради която убивате приятелите ми.

Очите на Ман се присвиха, той сниши глава между раменете си като птица, която застава нащрек. През облака от химически миризми Тони долови острия мирис на пот.

— Немският ви май не е толкова добър, колкото мислех. Говорите някакви безсмислици — каза Ман в жалък опит да се държи предизвикателно. — Кой сте вие всъщност?

— Името ми е Тони Хил. Доктор Тони Хил. Аз съм психолог — той се усмихна. Вече бе стъпил на въжето, а отдолу нямаше осигурителна мрежа. Беше му все едно. — Това е положението, Вили. Аз съм врагът.

— Вие трябва да сте луд. Настоявам веднага да напуснете кораба ми.

Тони поклати глава. Защитата на Ман започваше да се пропуква. Но все още бяха далеч от признанието. Трябваше да го притисне повече.

— Не това искате вие. Желанието ви е някой да осъзнае посланието, което залагате в деянията си. Не сте решили да убивате, защото мисълта за убийствата ви е приятна. Убивате, за да ги накарате да спрат това, което вършат. Само че никой не го разбира, което означава, че извършеното от вас няма никакъв смисъл. Нищо няма да се промени. Те ще продължат да злоупотребяват с мозъците на хората. А пък вие ще лежите в затвора. Защото вече е известно, че вие сте убиецът. И рано или късно ще бъдат открити и доказателствата.

От устните на Ман се изтръгна хрипкав звук, който сигурно бе замислен като смях.

— Не разбирам за какво говорите.

Тони седна на високия стол до масата. За да накара човек като Ман да проговори, беше необходимо да разчете правилно реакциите му и да съобрази с тях подхода си. Време беше за втора смяна на курса. Сега беше моментът да се преструва на спокоен и разумен. Трябваше да се държи така, сякаш това, което казва, не подлежи на спор.

— Можеш да отричаш, колкото си искаш. Но имай предвид, че си под наблюдение. Ще те следят, когато излизаш от кораба — и тази вечер, и утре вечер, и по-нататък. Няма да успееш да убиеш още някого, Вили. Ако не ме послушаш, ти остават две възможности. Или ще спреш, или ще бъдеш заловен. И в двата случая никой няма да те разбере.

По лицето на Ман не трепваше нито един мускул. Той стоеше и гледаше втренчено Тони. Дишате тежко през носа си.

Тони се приведе напред.

— Точно затова имаш нужда от мен. Защото аз съм единственият човек, който е разбрал какво искаш да кажеш с тези убийства. Ела с мен. Предай се. Ще направя всичко необходимо, за да може посланието ти да стигне до хората. Обикновените хора ще ти съчувстват и ще те разберат. Ще бъдат ужасени, когато разберат какво е причинявано на дядо ти, а после и на теб. Всеки цивилизован човек би се ужасил. Ще принудят психолозите никога да не повтарят злодеянията, които са превърнали детството ти в ад. Ти ще си победител.

Ман поклати глава.

— Не мога да разбера защо ми говорите тези неща — каза той упорито. По горната му устна беше избила пот.

— Защото всичко свърши. Ти направи грешка, не разбираш ли?

Сега вече погледът на човека срещу него стана тревожен.

Ман отклони очи и задъвка долната си устна. Тони разбра, че най-сетне има някакъв напредък.

— Това, което направи с Мари-Терез Калве, беше грешка. Даде повод да се отнасят с теб като с обикновен психопат със сексуална мотивация. Няма да могат да прозрат истината, защото повечето хора са глупави и дребнави. Може би си мислиш, че ще имаш възможност да обясниш мотивите си в съда, но можеш да ми вярваш, че случаят надали ще се гледа в съд. След стореното с доктор Калве ще използват първия удобен повод, за да те застрелят като куче.

Ман изтри устата си с ръка. Най-сетне един жест, с който проявяваше безпокойството си.

— Защо разговаряте така с мен? — гласът му беше умолителен.

— Защото работата ми е да помагам на хора, които са изпаднали в безизходица. Повечето хора биха те счели за чудовище, за луд. А аз виждам жестокостите, които си преживял. Не мога да поправя миналото, но мога да го превърна в нещо, с което може да се живее.

Тези думи бяха грешка. Ман се отблъсна от стената и започна да крачи възбудено в малкото пространство между масата и вратата. Уязвимостта в изражението му бе изчезнала, отстъпила място на гневна и заплашителна гримаса. Думите му се застъпваха трескаво, ръцете му се свиваха и отпускаха спазматично.

— Вие сте шибан психолог. Изкривявате думите на хората. Идвате тук, на моя кораб, в моя дом, и започвате да разправяте някакви лъжи за мен. Нямате право да постъпвате така. Всички вие сте лъжци. Казвате, че искате да помагате, а никога не го вършите. Само влошавате нещата — внезапно той спря и направи една крачка към Тони. Надвеси се над него, отрязал пътя му към вратата. Продължи да говори, но вече бавно и отчетливо. — Мога да ви убия сега. Защото не ви вярвам. Никой не знае кой съм. Никой не ме познава.

Тони се опита да прикрие страха, който се надигна внезапно в гърдите му. Едва сега разбра, че въпреки размислите си на вълнолома, ужасно много искаше да живее.

— Аз те познавам, Вили. Знам, че подбудите ти са били чисти — каза той със свито гърло. Знаеше, че сега единственият му шанс е да не престава да говори. — Разбрал си какво трябва да бъде сторено и си започнал да го вършиш. Но това, което си свършил до тук, е достатъчно, за да обясниш подбудите си на хората. Позволи ми да говоря вместо теб. Да им обясня.

Ман поклати яростно глава.

— Те ще ми вземат кораба. Предпочитам да ме застрелят като куче, отколкото да ми вземат кораба.

Изведнъж той връхлетя върху Тони. В желанието си да избяга Тони бутна стола, падна на пода и изкрещя от болка, когато удари счупеното си рамо и счупените ребра. Сгърчи се на дървения под и зачака удара, който така и не дойде.

Защото Ман не прояви никакъв интерес към Тони. Оказа се, че целта му е била чекмеджето на масата. Издърпа го, бръкна в него и извади голям, недодялан на вид пистолет. Огледа го за миг учудено и постави дулото в устата си. Тони можеше само да гледа — ужасен и безпомощен. Пръстът на Ман натисна спусъка. Но вместо очакваната експлозия, се чу само едно метално изщракване.

Ман извади дулото на оръжието от устата си и го изгледа озадачено. В същия момент Марейке връхлетя през вратата на кабината. Стискаше валтера си с две ръце. Тя огледа сцената за секунди — Тони лежеше на пода, а Ман държеше в ръцете си пистолет. Решението й бе взето за част от секундата.

За втори път в рамките на една минута един пръст натисна спусък.

Този път безукорно чистата кабина на „Вилхелмина Розен“ бе опръскана с кръв, кости и мозък.

Всичко свърши.