Последно изкушение

Глава 16

Три дни наистина не бяха достатъчни. Карол се взираше намръщено в дрехите, окачени в гардероба й. Някои от тях щяха да свършат работа, но повечето не ставаха. Морган й беше отпуснал за тоалети сума, която я накара да повдигне вежди, но пазаруването щеше да й отнеме цял ден. После трябваше да се заеме с приготвянето на багажа в съответствие с новата си идентичност, и трябваше да внимава да не сложи в него нещо, което да я издаде.

Брат й Майкъл вече беше обещал да се погрижи за Нелсън; той трябваше да пристигне тази вечер от Брадфийлд, за да отведе котарака в елегантния, просторен апартамент, в който живееха някога двамата. Майкъл поне не задаваше неудобни въпроси, като например защо се налагаше да гледа котарака за неограничен период от време, докато сестра му заминава в неизвестна посока. В момента, когато тя каза, че не може да дава никакви обяснения, защото става дума за секретна операция, той млъкна.

Много й се искаше да може да се довери на Тони. Знаеше, че идеите му могат да й бъдат от полза, и нещо повече — подкрепата му щеше да й даде допълнителна увереност. Но случаят беше толкова сериозен, че не можеше да споделя сведения нито по телефона, нито по интернет. Беше се свързала с него след срещата си с Морган, и колкото и да й беше неприятно, не сподели нищо. Намекна, че мълчанието й се дължи единствено на съмнение в сигурността на съобщенията, и също като Майкъл, той не настоя повече.

Карол започна да рови сред закачалките, да подбира дрехи, които й се струваха подходящи, и да ги хвърля на леглото зад себе си. Беше доволна, че ще може да остави почти всичко, което отразяваше истинската й личност. Мисълта, че Карол Джордан може да има нещо общо с новоизлюпената Каролайн Джексън, дори на съвсем повърхностно ниво, не й се нравеше. Малко се притесняваше от голямата прилика в имената, въпреки че Морган обясни какви са причините.

— По-добре е малкото име да е колкото е възможно по-близко до истинското, за да се избегнат ужасните ситуации, в които някой се обръща към теб по име, а ти не реагираш. Добре е и това, че инициалите съвпадат. Специалистите твърдят, че това улеснява психологически задачата и намалява риска да се издадеш.

Карол приключи с подбора на подходящи дрехи от личния си гардероб и затвори двойната врата. Започна да се разхожда из спалнята, галеше познатите предмети по нощното шкафче и библиотеката, като че ли с докосването на пръстите щеше да ги запечата в паметта си, така че да се връща към тях всеки път, когато й се налагаше да си припомни коя е всъщност. Спря пред трите снимки, поставени срещу леглото й. На едната се виждаше Майкъл, прегърнал жената, с която живееше от две години. Изглеждаше истински щастлив. На другата бяха родителите й на празненството по случай сребърната им сватба. Майка й беше отпуснала глава на рамото на баща й и го гледаше с израз на нежна привързаност; баща й гледаше право в обектива, познатата крива усмивка повдигаше ъгълчето на устата му. Накрая беше снимката й с Тони и бившия й шеф Джон Брандън, направена когато празнуваха успешното приключване на първото си съвместно разследване. Тримата имаха леко разконцентрирания поглед на хора, които са пийнали, но не са още съвсем пияни.

Мислите й бяха прекъснати от рязкото избръмчаване на звънеца на входната врата, Карол се намръщи. Не очакваше никого. Отиде в дневната и взе слушалката на домофона.

— Да?

През пропукването на статичното електричество се разнесе глас с метален тембър.

— Карол? Аз съм, Тони.

Тя отдръпна слушалката от ухото си и се вторачи в нея, като че ли я виждаше за първи път. Свободната й ръка натисна автоматично копчето за отваряне на вратата, докато тя се опитваше да осмисли това, което бе чула току-що. Постави обратно слушалката като насън и тръгна да отвори вратата на апартамента. Апартаментът имаше чудесна звукоизолация, но когато отвори вратата, чу познатото бръмчене на асансьора.

Вратата се плъзна встрани и тя се стегна, за да прикрие познатото вълнение, което я обземаше всеки път, когато го видеше. На яркото осветление кожата на лицето му изглеждаше сива като дървесна пепел, той й заприлича на черно-бяла снимка. После Тони пристъпи напред и лицето му възстанови нормалната си окраска. Докато идваше към нея, тя отбеляза, че се беше подстригал, откакто се видяха за последен път, и изглеждаше непривично доволен от себе си.

— Дано не съм ти попречил — започна той.

Карол отстъпи назад и го покани с ръка да влезе.

— Какво правиш тук? — трудно й беше да преглътне смеха, който напираше в гърлото й.

Тони влезе, докосна леко лакътя й, наведе се и я целуна приятелски по бузата.

— Извини ме, ако се натрапвам, но по телефона ми звучеше като жена, която има нужда от морална подкрепа. А съдейки по малкото, което зная за теб, бях убеден, че няма да откровеничиш пред друг, за да я получиш — той разпери ръце в жест на всеотдайност. — И ето ме тук.

— Но… не си ли на работа? Как дойде? Кога пристигна?

Преди той да успее да отговори, се появи Нелсън, дочул познат глас. Котаракът започна да се търка в краката на Тони и по джинсите му веднага полепнаха черни косми. Тони клекна, за да го почеше между ушите.

— Здрасти, Нелсън. Ти си все същият красавец.

Нелсън започна да мърка, присви очи и загледа Карол, сякаш искаше да й каже, че би могъл да я научи на това-онова. Тони също вдигна очи.

— Пристигнах с редовния полет от Единбург тази сутрин. Днес нямам часове, затова реших да рискувам с надеждата, че ще те намеря у дома.

— Скъпичко ти е излязло — отбеляза Карол. — Можеше да се обадиш по телефона, за да си сигурен.

Тони се изправи.

— Понякога ми омръзва да се държа прозаично.

Карол не успя да се сдържи и попита:

— А на какво мнение е Френсиз по този въпрос?

Още щом произнесе думите, в лицето му нещо се промени. Като че ли зад очите му се спусна завеса.

— Френсиз няма вече нищо общо с нещата, които решавам да правя — каза той. Тонът му отряза темата като с нож.

Тя почувства как стомахът й се свива от удоволствие. Не можеше да е съвпадение, че се беше разделил с Френсиз толкова скоро след като се бяха срещнали отново. Което означаваше… много неща, които тя не можеше да си позволи да мисли. Трябваше да се задоволи с това, че сега той беше при нея — при това по свой избор, не по нейна молба.

— Седни някъде — каза тя. — Ще пиеш кафе, нали?

— Да, разбира се. Може да са успели да разшифроват човешкия геном, но още не са се научили да сервират прилично кафе в самолетите.

— Чувствай се като у дома — Карол махна с ръка към двете канапета, поставени под ъгъл така, че седящите на тях да могат да се наслаждават на гледката. — Идвам след минута.

Тя тръгна към кухнята.

Тони обаче не седна, а закрачи из стаята. Повечето от вещите тук му бяха познати, но имаше и нови. Имаше два големи плаката на Джак Ветриано от поредицата, които беше правил за филмови трилъри. В тези тежки позлатени рамки, купени от някой антикварен магазин, плакатите нямаше да са на място в къщичката, където живееше Карол преди, но сега стояха ефектно на високите бели стени. Имаше нови дискове — съвременни китаристи, чиито имена му звучаха познато, но никога не беше слушал техни изпълнения. Не му беше познат и пъстроцветният ориенталски килим, който беше естественият център на помещението.

Но и новите вещи хармонираха напълно с представата му за Карол. Тя си оставаше човек, когото той познаваше. Той застана на прозореца и се вгледа в старата църква, толкова несъвместима с модерните сгради наоколо. Не беше убеден, че е постъпил правилно, но смяташе, че понякога трябва да се поемат и рискове. Как иначе човек би осъзнал, че е жив?

Гласът на Карол прекъсна мислите му.

— Ето го кафето — каза тя и постави кафеник и две чаши на ниската стъклена масичка.

Той се обърна с лице към нея и се усмихна.

— Благодаря.

Свали якето си и остана по черен пуловер от фина вълна. Карол отбеляза, че е започнал да се облича по-модерно. Двамата взеха чашите си и седнаха — на различни канапета, но достатъчно близо до ъгъла, така че можеха да се докоснат, стига да искаха.

— И така — започна Тони. — Искаш ли да разговаряме за твоята задача?

Карол подви крака под себе си и стисна чашата в две ръце.

— Умирам да си поговорим. Искат от мен да се потопя напълно. Работа под прикритие, включваща цялостно приемане на чужда самоличност.

— По линия на Европол ли?

— Не точно. Операцията се ръководи от Обединеното кралство. Откровено казано, има големи неясноти. Не съм наясно докъде свършват функциите на специалния отдел и откъде почват прерогативите на митническите власти и икономическата полиция. А не бих се учудила, ако се установи, че и разузнаването има някакво участие — тя се усмихна криво. — Единственото, което знам със сигурност, е, че аз получавам нареждания от Морган, който е началник на отдел в НСС. Доколкото разбирам, нямам и право да знам нещо повече.

Тони беше натрупал достатъчно опит при разпитите на серийни престъпници, затова и успя да прикрие нарастващото си безпокойство. От самото начало цялата история звучеше зле. От няколкото случая, когато беше сътрудничил на британската полиция, беше разбрал, че неуточнените отговорности в една операция дават възможност да се отрече всякакво участие в нея. Ако се стигнеше до провал, единствената, която щеше да пострада, беше Карол. Притесняваше го и това, че тя самата отказва да го признае дори пред себе си.

— Какво трябва да правиш?

Карол разказа всичко, което беше научила от Морган за Тадеуш Радецки.

— Морган каза, че когато видял молбата ми за работа в Европол, не могъл да повярва на очите си. Катерина била мъртва, но се оказало, че съществува нейна двойница, която обича да участва в рискови полицейски операции. От там му дошла идеята да организира операция, в която да ме ползва като примамка, за да хване Радецки.

— Приемаш чужда самоличност, за да прелъстиш Радецки? — Тони имаше чувството, че губи почва под краката си. Досега мислеше, че тези похвати са изчезнали след края на Студената война.

— Не, не, планът е много по-рафиниран. Става дума за ужилване. Според Морган Тадеуш имал изгодна уговорка с някакъв мошеник от Есекс на име Колин Озбърн. Озбърн поемал част от нелегалните емигранти, докарани от Радецки, и ги пращал да работят в нелегални цехове за изработка на облекло в Източен Лондон. През няколко месеца уведомявал свой познат чиновник в имиграционните служби, оттам организирали проверка, прибирали нелегалните и после ги репатрирали. А Озбърн поставял на тяхно място новата пратка от Радецки. Привидно си оставал незамесен, защото цеховете били регистрирани под фалшиво име, с чужди документи.

— Чиста работа — отбеляза Тони.

— И още как. Така или иначе, преди няколко седмици Озбърн бил застрелян при някакво разчистване на сметки между гангстери. Гадната му малка империя още не е разпределена между наследниците. А засега никой не предлага удобен канал за нелегалните, които прекарва Радецки.

— И тук се намесваш ти?

— Именно — тя се усмихна — Появявам се в Берлин с делово предложение за Радецки. Името ми е Каролайн Джексън — тя посочи с палец към малкия кабинет, който се виждаше през отворената врата на дневната — Там има една дебела папка с животоописанието на Каролайн Джексън. В какви училища е учила, кога е загубила девствеността си, кога и как са починали родителите й, къде е живяла, какво е работила. Понастоящем тя е заможна бизнес дама с доста съмнителни връзки.

Тони вдигна предупредително пръст.

— Не „тя“, Карол. Отсега нататък говори в първо лице.

Карол изду устни, признавайки грешката си.

— Взела съм на лизинг една бивша база на американските военновъздушни сили в Източна Англия. Имам там фабрика за производство на дървени играчки, поддържам и сградите на някогашната казарма. Имам източник, който ме снабдява с фалшиви италиански паспорти. Познавала съм Колин Озбърн и съм знаела, че Радецки го снабдява с работници. А сега, след като Колин е мъртъв, имам желание аз да поема тази работа. Имам нужда от работници и мога да направя предложение, което е по-изгодно от някогашните условия на Колин. Работят ми безплатно в продължение на година и после получават документи за Европейския съюз. А Радецки отново ще си има пазар за нелегалните.

Тони кимна.

— Това действително ще му се стори привлекателно. И за какво им е предложението да идва тъкмо от жена, която прилича на починалата му приятелка?

— Морган казва, че не за първи път обмислят подобна операция. Но досега имали задръжки, защото се опасявали, че така ще получат доказателства само за края на нелегалния канал. Така че, дори да можели да намерят доказателства срещу Радецки, не биха могли да разбият мрежата му. Тогава попаднали на мен. Надяват се, че пред мен би се разкрил повече, отколкото пред когото и да било друг. Ако успея да спечеля доверието му, ще мога да разбера как точно функционира организацията му. Ако си изиграя добре козовете, ще можем да разбием едновременно търговията с оръжие и наркотици, и канала за нелегални имигранти. Това би си струвало риска.

Ентусиазмът й го разтревожи. Знаеше, че за да се справи успешно с толкова трудна задача, Карол трябваше да е много уверена в себе си. През по-голямата част от времето щеше да разчита единствено на себе си, и ако започнеше да изпитва съмнения, всичко щеше да пропадне. Но му се струваше неприсъщо за нея да си затваря очите за рисковете на една задача, изтъкана от опасности.

— От психологическа гледна точка е ясно, че подходът им е правилен — започна той. — Радецки неминуемо ще се почувства привлечен от теб. А емоционалният му ангажимент ще те облекчи при поддържането на фалшивата ти самоличност. Няма да бъде толкова подозрителен към теб, колкото би бил към друг. Но въпреки всичко ти ще работиш абсолютно сама. Ако маскарадът пропадне, опасността за теб ще бъде далеч по-голяма, отколкото за друг полицай, работещ под прикритие. Няма да му бъде достатъчно просто да те елиминира. Ще иска да те накара да страдаш. Разбираш ли?

— Не отричам, че ми е минавало през ума. Но нали знаеш, не обичам да се отдавам на черни мисли.

— Трябва да си наясно с възможните клопки. Няма да ти бъда от полза, ако започна да те успокоявам с банални фрази в смисъл, че ще се справиш съвършено. Работата под прикритие е най-трудната задача, която може да бъде възложена на един полицай. — Той се приведе напред и я загледа сериозно. — Докато изпълняваш тази задача, няма предвидено време за почивка. Не можеш да си позволиш да изпитваш носталгия по истинската си личност. Трябва да живееш новия си живот, а няма по-самотна съдба от тази. На всичкото отгоре ще бъдеш и в чужда страна, което ще усили усещането за изолация.

Думите му сякаш увиснаха във въздуха между тях — напрежението подсказваше нещо повече от повърхностния им смисъл. Изведнъж й стана ясно, че той й говори за себе си и за начина на живот, който си е избрал.

— Говориш така, като че ли тези усещания са ти познати — каза тя тихо.

„Да се представяш за човешко същество“, мина му през ума.

— Толкова са ми познати, че са ми омръзнали — той се опита да говори шеговито. — Академичната общност не е естествената ми среда. — Карол изглеждаше разочарована и той си каза, че има основания. Тя заслужаваше да бъде по-откровен с нея. — Нито пък животът с Френсиз — добави той. — Но не съм дошъл тук, за да говорим за мен. Ще имаме ли някаква възможност да поддържаме връзка?

— Надявам се. Морган обеща да ми намерят сигурен интернет достъп.

Тони допи кафето и си наля още.

— Това би било добре. Не че мога да ти оказвам практическа помощ, но ще е добре да знам, че не си в опасност. А сигурно и на теб ще ти е приятно да има място, където ще можеш да бъдеш Карол Джордан, макар и по за няколко минути дневно. От друга страна, това може да ти попречи да поддържаш илюзията. Най-добре е да решаваш в движение, когато видиш как ще се почувстваш на практика.

Карол остави чашата си на масата и стана. Отиде до прозореца и се загледа навън. Той виждаше профила й — съчетание от равнини и линии, което бе ясно запечатано в съзнанието му. Някои от бръчиците край очите й бяха станали по-дълбоки, но това беше единствената промяна от деня, в който се бяха запознали. Тъкмо сега, въпреки че устните й бяха упорито и решително стиснати, в погледа й се таеше безпокойство.

— Страх ме е, Тони. Опитвам се да не се страхувам, защото знам, че не бива да започна операцията със страх. Но наистина, наистина ужасно ме е страх.

— Не пренебрегвай ползата от страха — каза Тони. — До края на задачата ще караш на адреналин, а страхът ти го осигурява гарантирано. Освен това страхът те предпазва от самодоволство. Каквото и да мислиш сега, неминуемо трябва да започнеш да харесваш Радецки. Ще започнеш да играеш съзнателно роля, ще се правиш, че той ти се нрави, но дори само упоритото поддържане на тази илюзия ще те накара накрая наистина да се почувстваш привлечена от него. Това е вариант на така наречения „стокхолмски синдром“ — когато заложниците започват да се идентифицират с хората, които са ги пленили. Независимо от това дали ти е приятно или не, ще установиш, че се сближавате, и най-вероятно, че си се привързала към него. Страхът е добра противоотрова и за такива случаи.

Карол потърка очи.

— Толкова искам да осъществя успешно тази операция, че се страхувам от готовността си да направя всичко, каквото е необходимо за успеха й. Ами ако се влюбя в този човек? — тя се обърна към него. По лицето й беше изписана тревога.

— Няма да си първата. Няма и лесна рецепта как да го избегнеш — той отиде при нея и взе ръцете й в своите. — Ако той е мил с теб — а няма причини да не е — ще бъде много изкусително да се поддадеш на усещанията, предизвикани от поведението му. Трябва да се вкопчиш в някакъв факт, свързан с него, който за теб е абсолютно ужасяващ. Не знам какво да ти препоръчам, но сигурно в досието му има някаква подробност, която ти се струва особено отблъскваща. Не я забравяй, и си я повтаряй като мантра — той стисна здраво пръстите й, почувства хладното им докосване по горещата си кожа и пропъди представата как същите тези пръсти докосват гърба му.

— Това е лесно — каза тя. — Най-ужасно е коравосърдечието му. Начинът, по който успява да организира всичко това, без да си цапа ръцете. Не мога да пропъдя спомена за онзи убит търговец на наркотици — как лежи проснат на стълбите, а мозъкът му изтича по паважа. А през това време Радецки седи в луксозния си апартамент в Шарлотенбург, далеч от мръсотията, и слуша Верди или Моцарт, като че ли всичко това няма нищо общо с него. Това ми се струва най-противно.

— Тогава всеки път, когато се почувстваш особено привлечена от него, прибягвай до тези конфликтни представи. Те ще те приземяват и ще ти припомнят истинската ти цел — той отпусна ръце и отстъпи назад. — Можеш да се справиш, Карол. Имаш необходимите способности. Силна си. Освен това имаш и при кого да се върнеш, когато всичко приключи — той се вгледа в очите й. За първи път, откакто се познаваха, й даваше обещание, което се надяваше да успее да спази.

Ако доктор Маргарете Шилинг знаеше, че това е последният следобед от живота й, сигурно би предпочела да го прекара по различен начин. Може би щеше да отиде на разходка с човека, когото обичаше, по любимия им маршрут из гората. Или щеше да поседи край кухненската маса с най-близките си приятели, за да хапнат, да пийнат и да побъбрят. Но най-вероятно щеше да предпочете да поиграе на компютъра с осемгодишния си син Хартмут. Дори онзи коравосърдечен мръсник, бившият й съпруг, не би отказал да наруши строго определените дати за срещи с детето й, ако знаеше, че тя ще умре.

Вместо това, тъй като не можеше да знае какво я очаква, тя считаше, че е оползотворила добре времето си в университетската библиотека. Научните й интереси бяха ориентирани предимно към психологическия ефект на религиозните убеждения, а скорошното й посещение на Римския музей в Кьолн я бе навело на някои идеи относно въздействието, което въвеждането на римските божества бе имало върху местното население, след като Рим е завоювал тези територии. Интересуваше я и изследването на конфликта между двете религиозни системи, и дали той е имал обратен ефект върху римските завоеватели.

Проучванията й бяха още в зародишен стадий. Необходимо беше да набере достатъчен обем информация, преди да започне да гради теории. Това беше уморителната, досадна част от научния процес — часове, прекарани в прашни архиви, проследяване на хрумвания, които най-често те довеждаха до задънена улица. Бе чувала дори за научни работници, които наистина са се разболявали от забравени болести, инфектирани при ровене из материали, които не са били докосвани в продължение на векове, но засега не й се беше случвало нищо чак толкова драматично.

Обичайните рискове, свързани с работата й, бяха доста по-различни. Маргарете работеше от години с живи хора, интересуваше се от точките, в които се пресичаха действителните им личности и техните религиозни убеждения. Част от работата й налагаше да се опитва да подкопае тези убеждения, и понякога резултатите бяха, меко казано, обезпокоителни. За обектите на опитите й напомнянето, че са дали писменото си съгласие да участват в клиничен експеримент, не представляваше особено успокоение — нерядко й се случваше да става жертва на ожесточени лични нападки. Въпреки професионалната си подготовка Маргарете страдаше от такива конфликтни ситуации, и си признаваше, че изучаването на реакциите на хора, които отдавна са покойници, е далеч по-спокойна работа.

Тя излезе от библиотеката малко след четири следобед, когато установи, че главата започва да я боли от продължително съсредоточаване върху трудноразбираеми материали. Да излезе навън в облачната привечер й се стори истинско блаженство, въпреки че въздухът беше влажен и сигурно всеки момент щеше да завали. Не й се искаше да се прибира по-рано от необходимото в празното си жилище. Още не беше привикнала да живее сама — стаите й се струваха прекалено големи и кънтяха на празно, откакто синът й не беше при нея.

Това, че основната причина за съсипването на брака й се оказа и най-съществен фактор в битката за родителските права върху детето, й се струваше горчива ирония на съдбата. Бившият й у съпруг беше лентяй и хрантутник, който не искаше да работи под предлог, че гледа детето. Нямаше значение, че той не пипваше нищо в къщи и тя беше тази, която готвеше, чистеше и пазаруваше в промеждутъците между работата си и малкото време, което можеше да отдели на Хартмут. Нямаше значение, че тъкмо той се виждаше с любовницата си, докато детето им ходеше на училище. Той се оказа в идеална позиция да настоява, че тъкмо той се е грижел винаги за Хартмут, и че една промяна би се отразила зле на детето. Това не би било толкова лошо, ако тя можеше да повярва, че той постъпва така от любов към детето. Но тя подозираше, че от негова страна това е последен опит да й наложи своята воля.

Затова и не обичаше да се прибира рано у дома. Работеше до късно, ходеше на театър или концерти, на гости, или оставаше до късно в апартамента на приятеля си. Но не само желанието да не се прибира я накара да се упъти тази вечер към центъра на Бремен. Открай време обичаше да се разхожда по тесните калдъръмени улички на Шнор — квартала с облагородени средновековни къщички, обитавани някога от местните рибари, да разглежда витрините на антикварните магазинчета, въпреки че не би мота да си позволи да купи нещо от изложените стоки. Университетът, където работеше и кварталът, в който живееше, не предлагаха особени естетически наслади за окото, но старият град компенсираше този недостиг.

Тя погледна часовника си. Оставаха й два часа до срещата с журналиста от новото електронно издание. Идеята й се стори интересна — а и винаги беше препоръчително да намериш нова трибуна, от която да представиш научната си работа, особено в наши дни, когато това, че си успял да обучиш добре студентите си, не беше критерий за високо професионално ниво. Маргарете обиколи Шнор и накрая тръгна по една от уличките към придошлата Везер, която влачеше бързо кафеникавите си пролетни води. Повървя няколко минути край реката и после зави по най-ексцентричната улица на Бремен — Бьотхерщрасе, която представляваше произволно съчетание на стилове — готика, ар нуво и чисти архитектурни фантазии, плод на въображението на архитектите от двайсетте години на двайсети век, чиито проекти били финансирани от откривателя на безкофеиновото кафе. Маргарете намираше особено забавна представата, че тази толкова колоритна смесица на стилове е била осъществена благодарение на приходите от толкова безцветен продукт.

Когато стигна края на уличката, тя се упъти към любимото си заведение — „Клайнер Ратскелер“ в приземния етаж на общината. Две чаши бременско бяло вино и чиния горещи наденички щяха да й помогнат да се възстанови и да посрещне предизвикателствата на предстоящото интервю.

Клиентите на заведението, които я забелязаха да влиза, нямаха представа, че утре ще бъдат свидетели в полицейско разследване на убийство.