Позитронният човек

11

Този ден Ендрю не се добра до библиотеката. Никога преди не бе ходил там — рядко възникваха причини да помисли да отиде до близкия град, надолу по пътя от имението Мартин, но не очакваше, че ще има проблеми. Изучи картата много внимателно и следователно познаваше пътя, или поне така си въобразяваше.

Но щом се отдалечи малко от имението, всичко наоколо му се стори непознато. Релефът край пътя не наподобяваше абстрактните символи по картата, поне не и за неговия начин на мислене. Спираше непрекъснато, сравняваше пейзажа с нещата, които очакваше да види и като повървя, установи, че се е загубил. Някъде бе завил неправилно и вече не можеше да свърже нищо наоколо с картата.

Какво да прави? Да се върне и да започне отначало? Или да продължи с надеждата, че някак ще излезе на верния път?

Най-доброто решение, помисли си Ендрю, беше да попита. Така вероятно би се върнал към правилната посока с относително най-малко усилия.

Но кого ли можеше да пита? Близо до къщата в нивите видя робот, но тук нямаше никой. Мина кола, но не спря. Надяваше се друга да я последва. Стоеше нерешително, което означаваше в спокойна неподвижност. После зърна двама души, които пресичаха по диагонал полето отляво.

Обърна се към тях.

Те също го видяха и свърнаха към него. Поведението им се промени. До преди миг говореха гръмко, смееха се и подвикваха, гласовете им се носеха надалеч, но сега млъкнаха. По лицата им се появи изражение, което Ендрю свързваше с несигурност у хората.

Бяха млади, но не прекомерно. Двайсетинагодишни, може би? Или на около двайсет и пет? Ендрю никога не се усъвършенства много в определяне възрастта на хората.

Преди да го доближат съвсем, им каза:

— Моля да ме извините, господа. Ще бъдете ли така любезни да ми посочите пътя към градската библиотека?

Те застинаха и го зяпнаха.

Единият, слаб и висок, с тясна черна шапка, кацнала на главата му като тръба, така че го издължаваше глуповато, подметна, но не на Ендрю, а на другия:

— Като гледам, тоя е робот.

— Мисля си, че си прав — съгласи се другият — нисък и затлъстял, с нос като патладжан и подпухнали клепачи. — Лицето му е едно такова роботско, а?

— Ами да. Съвсем роботско си е.

— Само че той носи дрехи.

— Че и много лъскави дрешки е облякъл.

— Глей ти к’во става. Робот носи лъскави дрешки! А утре к’во ли ще вземат да измислят, а?

— Моля за извинение, господа, — повтори Ендрю. — Необходима ми е помощ. Опитвах се да открия къде се намира градската библиотека, но изглежда съм се загубил.

— Ама точно като робот си говори — забеляза високият.

— И лицето му точно като на робот — добави другият.

— Значи трябва да е робот.

— Че к’во друго да си помисли човек, а?

— Ама носи дрехи.

— Дрехи. Да бе. Няма как да не видиш, нали така?

— Роботите не носят дрехи, прав ли съм?

— Аз поне не съм чувал.

— И щом носи дрехи, как мислиш, дали е робот?

— Лицето му е от метал. Всичко му е от метал. И като е робот, защо носи дрехи?

Високият щракна с пръсти.

— Знаеш ли кой е тоя, бе? Свободният робот. Роботът, дето живее в имението на дъртия Чарни, никой не му е собственик, хващам се на бас, че е той. Иначе защо ще носи дрехи?

— Я го питай — подкани онзи с дебелия нос.

— Добре се сети — похвали го другият и пристъпи няколко крачки към Ендрю: — Ти ли си роботът от имението на Чарни?

— Аз съм Ендрю Мартин, сър, — отговори Ендрю.

— Ти май си доста нахален за робот, а? — констатира високият. — Като те питам нещо, отговаряй направо.

— Мястото, където живея, е имението Мартин, сега притежание на семейство Чарни. Преди беше дом на Джералд Мартин. Следователно аз съм Ендрю Мартин.

— Робот си, нали?

— Разбира се, сър.

— Тогава защо носиш дрехи? Нали роботите не носят дрехи, а?

— Нося дрехи, когато реша — невъзмутимо каза Ендрю.

— Гадна работа. Гнусна гледка си, както си се издокарал. Страшно гнусна! Робот да носи дрехи! Кой е чувал такова нещо? — Погледна спътника си. — Ти виждал ли си друг път такава гадория? — Обърна се към Ендрю. — Сваляй дрехите.

Ендрю не реагира веднага. Гласът говореше толкова дълго, без да чува заповед в него, че в този миг схемите на Втория закон се претовариха отведнъж. Високият каза:

— Ама ти какво чакаш, бе? Нали ти казах да сваляш тия дрехи? Заповядвам ти да ги свалиш!

Макар и бавно, Ендрю се подчини. Откопча верижката и внимателно я остави на земята. После свали копринената риза и я сгъна грижливо, за да не изглежда намачкана, когато я облече отново. Сложи я на земята до верижката.

— Я по-бързо — обади се високият. — Не губи време да ги сгъваш. Пускай ги долу, чуваш ли? Сваляй всичко. Всичко.

Ендрю разкопча кадифения панталон. Свали и елегантните обувки. Онзи с дебелия нос одобри:

— Е, поне изпълнява заповеди.

— Длъжен е. Всеки робот се подчинява. Няма шест-пет. Нали така ги правят — да се подчиняват. Казваш му да скочи в езерото и той скача. Казваш му да ти донесе чиния с ягоди и той отива веднага да ти намери отнякъде ягоди, ако ще да не растат по това време.

— Като те слушам, не е лошо да си имаш такъв да се върти около тебе.

— Че как. Все съм се чудил като как ще е да си имам мой робот. А ти?

Другият сви рамене.

— Скъпо е, как да стане?

— Ей тоя ни е съвсем под ръка. Щом никой не му е собственик, може да е наш, както на всеки друг. Само трябва да му кажем, че ни принадлежи. Да звучи като заповед, светна ли ти?

Високият примига.

— Ей! Точно така си е!

— Ще го караме да ни изпълнява поръчки. Ще ни върши всякаква работа. Каквото поискаме, ще трябва да го прави. И никой не може да ни се пречка. Не крадем от никого. Тоя не е на никого.

— Да, ама ако някой опита да ни го вземе със същия номер?

— Ще му заповядаме да не отива при никой друг — реши дебелият нос.

Високият се намръщи.

— Може и да не стане. Щом трябва да се подчинява на човешки заповеди, ще се подчини и на всеки друг, а не само на нас, нали?

— Ами…

— Добре де, после ще му търсим цаката… Ей, ти! Ти бе, робота! Я застани на главата си!

— Главата ми не е предназначена… — започна Ендрю.

— Казах ти да застанеш на глава. Това е заповед. Ако не знаеш как се прави тая работа, сега му е времето да се научиш.

Ендрю пак се поколеба. После наведе глава към земята и се подпря на ръце, за да пренесе върху тях тежестта си. Но в схемите му нямаше заложено нищо, което да позволи на Ендрю лесно да се справи с подобно объркано положение и той почти незабавно загуби равновесие. Преобърна се и тежко се стовари по гръб. Миг полежа неподвижно, опитваше се да отстрани последствията от падането, преди бавно да се надигне.

— Не — спря го високият. — Остани си на земята. И да не съм чул звук от тебе. — Обърна се към другия. — Хайде на бас, че можем да го разглобим и пак да го сглобим. Ти разглобявал ли си робот?

— Не. А ти?

— Не. Ама винаги ми се е искало.

— Как мислиш, той ще ни позволи ли?

— Че как може да ни спре?

Наистина, нямаше начин Ендрю да ги спре, ако му заповядаха достатъчно настоятелно да не се съпротивлява. Вторият закон за подчинение към хората щеше винаги да надделее над Третия за самосъхранението. А и при всяко положение за него беше невъзможно да се защитава срещу тях, без риск да ги нарани, а това би означавало да наруши Първия закон. При тази мисъл, както бе изпънат на земята, всичките му двигателни звена се напрегнаха леко и Ендрю затрепери.

Високият пристъпи и го побутна с върха на обувката си.

— Тежък е. И май ще ни трябват инструменти за тая работа.

Дебелият нос се усъмни:

— К’во ще стане, ако после не можем да го сглобим както трябва?

— И к’во ще стане?

— Ами ще прахосаме един хубав робот, дето може да ни свърши куп неща. Знаеш ли к’во, я да му заповядаме сам да се разглоби. Сигурно знае правилния начин. Поне ще бъде голям цирк да го гледаме как се опитва. После ще го сглобим.

— Добре — замислено се съгласи високият. — Само дай да го махнем от пътя. Ако някой вземе да дойде…

Беше твърде късно. Някой наистина взе, че дойде и това се оказа Джордж. От мястото, където лежеше, Ендрю успя да го види как се появи на малко възвишение наблизо. Би искал да го повика на помощ, но последната получена заповед гласеше „да не чуват звук от него“ и тя го обвързваше, докато не бъде отменена от заповядалия или друго човешко същество.

Но Джордж погледна към него. И се затича в тръс. След малко пристигна леко задъхан, застана до Ендрю и се вгледа в него уплашено.

Двамата млади мъже отстъпиха назад и зачакаха навъсено, споглеждаха се неуверено. Джордж попита напрегнато:

— Ендрю, нещо лошо ли ти се случи?

— Много добре се чувствам, Джордж.

— Тогава защо си легнал така? Не можеш ли да станеш?

— Не би ме затруднило, ако поискаш това от мен — каза Ендрю.

— Тогава направи го! Недей да лежиш там!

Ендрю стана с благодарност, щом чу заповедта.

Джордж се озадачи:

— И защо дрехите ти са пръснати наоколо? Как така не ги носиш? Какво става тук?

Високият младеж се обади:

— Ей, образ, твой ли е тоя робот?

Джордж се извърна рязко.

— Ничий не е. Вие двамата игрички ли си играете с него?

— Ами, казахме си, че е доста сбъркано робот да носи дрехи, та най-вежливо го помолихме да ги свали. На тебе к’во ти пука, като не е твой?

Джордж се разтревожи:

— Опитаха ли се да ти навредят, Ендрю?

— Имаха намерение да ме разглобят по някакъв начин. Тъкмо се канеха да ме отведат на някое тихо място и да поискат аз сам да се разглобя.

Джордж стрелна младежите. Стараеше се да изглежда безстрашен и дързък, въпреки че бяха двама, но Ендрю забеляза как трепереше брадичката му.

— Вярно ли е? — сурово ги попита Джордж.

Двамата явно усетиха безпокойството му и започнаха да разбират, че не представлява сериозна заплаха за тях. Джордж вече не беше млад. Децата му пораснаха отдавна и синът му Пол се присъедини към семейната юридическа фирма. Червеникавата коса на Джордж посивя и бузите му (вече без внушителните бакенбарди) бяха меките розови — бузи на човек, свикнал с живот без много движение. Едва ли би могъл да окаже голяма съпротива в сбиване, колкото и свирепо да беше държането му. Щом двамата прецениха обстановката, станаха по-малко предпазливи и по-самоуверени.

Високият небрежно се ухили:

— Да, искахме да видим как ще се оправи. Особено накрая, като му остане само една ръка.

— Доста странни забавления си намирате.

— Това влиза ли ти в работата?

— Както се оказва — да.

Високият се разсмя.

— И к’во ще направиш бе, дебелак? Ще ни напляскаш ли?

— Не — отвърна Джордж. — Няма да се наложи. Знаете ли, че този робот е в моето семейство вече над седемдесет години? Той ни познава и ни цени повече, отколкото когото и да било на този свят. Ето какво ще направя — ще му кажа, че вие двамата застрашавате живота ми и че смятате да ме убиете. Ще го помоля да ме защити. Ще трябва да избере между моя живот и вашия и аз много добре знам какъв ще бъде неговият избор… Знаете ли колко силен е един робот? Знаете ли какво ще ви се случи, ако Ендрю ви нападне?

— Ей, почакай малко — подвикна онзи с дебелия нос.

Пак се смути, другият също. Заотстъпваха.

Джордж предупреди остро:

— Ендрю, изложен съм на пряка опасност. Тези млади мъже смятат да ми причинят вреда. Заповядвам ти да тръгнеш към тях!

Ендрю послушно направи една-две крачки към тях, но се чудеше как ли би могъл да защити Джордж с нещо повече. С внезапно вдъхновение вдигна ръце в подобие на заплашителна поза. Ако цялата работа беше той да изглежда страшно, искаше да се престори на възможно най-страшен.

Застана в позата, излъчваща свирепост. Фото очите му светеха в своя най-ярък червен цвят. Голото метално тяло блестеше на слънчевата светлина.

Двамата младежи не се задържаха да видят какво ще стане по-нататък. Хукнаха през полето с най-голяма скорост и чак когато се отдалечиха на стотина метра и се почувстваха в безопасност, обърнаха се с яростни погледи, размахаха свити юмруци и гневно запсуваха.

Ендрю направи още няколко крачки към тях. Онези се извъртяха и припряно поеха към билото на хълма. След броени мигове превалиха склона и изчезнаха.

Но Ендрю още стоеше заплашително приведен напред.

— Добре, Ендрю, отпусни се — нареди Джордж.

Трепереше, лицето му беше бледо и потно. Изглеждаше като човек, чиито нерви са понесли прекалено натоварване. Отдавна бе преминал възрастта, когато можеше спокойно да посрещне сблъсък с един млад мъж, да не говорим за двама.

Ендрю каза:

— Добре стана, че избягаха. Джордж, ти знаеше, че никога не бих могъл да им навредя. Ясно виждах, че не те нападаха.

— Но и това можеше да стане, ако нещата продължаваха така.

— Това е само предположение. Според мен, Джордж…

— Знам. Най-вероятно нямаше да им стигне смелост да вдигнат ръка срещу мен. Както и да е, аз не ти заповядах да ги нападнеш. Само ти казах да тръгнеш към тях. Страхът им свърши останалото. И стойката на шампион, която ти много умно зае.

— Но как е възможно да се страхуват от роботи? Първият закон налага един робот никога да не…

— Страхът от роботите е болест на човечеството и като че за нея няма лек… поне засега. Те си отидоха, ти си цял и невредим и в момента само това има значение. Но бих искал да знам, какво по дяволите правиш тук, Ендрю?

— Отивах в библиотеката.

— Знам. Видях бележката ти. Само че този път не води към библиотеката. Библиотеката е в обратна посока, в града. Обадих се там, а библиотекарката каза, че не си там и не е и чувала за твоето идване. Излязох да те търся на пътя за библиотеката, но те нямаше, а и никой по пътя към града не те бе срещал. Разбрах, че си се загубил. Между другото, сбъркал си посоката със сто и осемдесет градуса.

— Подозирах, че има някаква грешка в плана ми за придвижване — каза Ендрю.

— Несъмнено е имало. Знаеш ли, че се канех да поискам издирването ти чрез спътниково сканиране? После ми хрумна, че може да си се отклонил насам. А каква работа имаш в библиотеката, Ендрю? Понякога в главата ти щъкат твърде странни идеи. Нали знаеш, че с удоволствие ще ти донеса всяка книга, която поискаш.

— Знам, Джордж. Но аз съм…

— Да, да. Свободен робот: С пълното право да се вдигнеш и да потеглиш към града, за да използваш библиотеката, ако такова нещо ти щукне в главата, въпреки че изключителният ти интелект на робот се оказва кой знае защо неспособен да те изведе на нужния път. И мога ли да попитам какво искаше да намериш в библиотеката?

— Книга за съвременния език.

— Ендрю, нима искаш да зарежеш дърворезбата заради езикознанието?

— Чувствам се неадекватен в разговорния език.

— Но ти владееш езика фантастично! Речниковият ти запас, граматиката…

— Джордж, езикът — неговите метафори, разговорните изрази, даже граматиката — са в непрекъснат процес на промени. А моите програми не са. Ако не се осъвременявам, само след няколко поколения ще ми бъде почти невъзможно да общувам с хора.

— Е, може би имаш право.

— Така че трябва да изуча схемите на езиковите промени, както и много други неща. — Изведнъж Ендрю се чу да казва: — Джордж, за мен е важно да науча много повече за човешките същества, за света, за всичко. През тези години живях толкова изолирано в нашето красиво имение на усамотения бряг. Светът зад прага наистина е загадка за мен… Джордж, освен това трябва да науча много повече за роботите. Искам да напиша книга за тях.

— Книга — повтори Джордж озадачено. — За роботите. Наръчник по проектирането им ли?

— Въобще не е това. Имам предвид историята на развитието им.

— Аха — едновременно кимаше и се мръщеше Джордж. — Е, добре. Да си вървим вкъщи, а?

— Разбира се. Може ли да си облека дрехите или да ги нося в ръка?

— Облечи ги. Непременно.

— Благодаря ти.

Ендрю бързо се облече и двамата с Джордж поеха обратно нагоре по пътя.

— Искаш да напишеш книга за историята на роботиката — промълви Джордж, сякаш непрестанно превърташе тази идея из ума си. — Но защо, Ендрю? Вече има поне милион книги по роботика и половината от тях се занимават и с историята на концепцията за роботите. Светът вече се пренасища не само с роботи, но и с информация за тях.

Ендрю поклати глава — човешки жест, който напоследък все по-често използваше.

— Не история на роботиката, Джордж. История на роботите, написана от робот. Сигурен съм, че такава книга още не се е появявала. Искам да обясня какво мислят роботите за самите себе си. И особено за нашите отношения с хората, още откакто на първите роботи бе разрешено да живеят и работят на Земята.

Веждите на Джордж подскочиха нагоре. Но не отговори нищо.