Позитронният човек

21

Законодателната Ли-Синг беше забележимо по-възрастна, отколкото при първата си среща с Ендрю. Вече не си позволяваше блещукащи прозрачни одеяния. Сега носеше по-строга цилиндрична дреха. Някога лъскавата черна коса, беше вече прошарена и отрязана доста по-късо.

Както можеше и да се очаква, Ендрю въобще не се бе променил. И както винаги, по лицето му не се виждаха бръчки. Меката хубава коса си оставаше кестенява. И доколкото му позволяваха господстващите вкусове, придържаше се към свободното облекло, модно по времето, когато за първи път реши да носи дрехи — преди повече от век.

Наближаваше краят на годината. Острите ледени ветрове вееха край древните стени на Ню Йорк и малки снежинки се въртяха из въздуха около светещата кула, приютила Световното законодателно събрание. Словесните битки бяха свършили заедно със сесията.

Но за Ендрю борбата като че никога не достигаше края си. Споровете продължиха сякаш цяла вечност. Разгневените, объркани законодатели се опитваха да заемат всички възможни становища, а гласоподавателите, неспособни да избистрят някаква ясна философска позиция, се свлякоха назад към чувствата, към първобитния страх, към дълбоките корени на предразсъдъците и несигурността…

Законодателката Ли-Синг оттегли своя законопроект и го промени съществено, искаше да отчете упоритата съпротива, с която се сблъска. Но все още не го внасяше отново в Събранието.

— Какво смятате да правите? — попита я Ендрю. — Ще внесете ли преработения законопроект през новата сесия или не?

— А вие какво искате да направя?

— Знаете какво искам.

Ли-Синг кимна уморено.

— Ендрю, някога ви казах, че вашата кауза всъщност не е моя и че може да се наложи да я зарежа, ако на везните натежи кариерата ми. Е, моята кариера вече е застрашена. А аз още не съм ви изоставила.

— И досега ли мислите, че моята кауза не е и ваша?

— Не. Стана моя. Не се съмнявам, че вие сте човек, Ендрю — нека това да е творение на собствените ви ръце, но въпреки всичко сте човек. И съзнавам, че да се откаже признаване на принадлежността към човешкия род дори на един негов член, означава да се възроди възможността за подобно отрицание спрямо цели общности, както твърде често се е случвало в нашето мрачно минало. Не бива никога да позволяваме това да се случи. Но все пак… все пак, Ендрю…

Тя се запъна.

— Продължавайте — подкани я Ендрю. — Сега следва моментът, когато ще ми кажете, че независимо от всичко ме изоставяте, нали, Чи?

— Не съм казала подобно нещо. Но трябва да бъдем реалисти. Стигнахме толкова далеч, колкото можахме.

— Значи няма да внесете преработения законопроект.

— И това не съм казала. След ваканцията смятам да опитам още веднъж. Но честно казано, Ендрю, невъзможно е да спечелим. Погледнете числата. — Тя натисна бутон и на стената на кабинета светна екран. — Групата в лявата част на диаграмата, оцветена в зелено, представлява членовете на Събранието — неизменни противници на разширените определения. Около четирийсет процента — непоклатими, решени да ви се противопоставят докрай. Частта в червено — вашите поддръжници. Двайсет и осем процента. Останалите не са решили.

— Но и те са в два цвята. Защо?

— В жълто е групата, която се колебае, но клони във ваша полза. Дванайсет процента и половина. Сините се колебаят, но са срещу вас. Деветнайсет и половина процента.

— Ясно.

— За да съберем мнозинство, трябва да запазим всички от жълтата част и да спечелим поне половината с неясно мнение, но с тенденция да гласуват против. Разбира се, и да запазим твърдата подкрепа от вашата основна група — двайсет и осемте процента. Даже ако успеем да привлечем неколцина от упоритите ви противници, не ми се вярва да съберем нужните гласове.

— Тогава защо въобще си правите труда да внасяте законопроекта за обсъждане?

— Защото ви го дължа. Сам виждате, че няма да стане, а се боя, че това ще бъде моят последен опит. Не защото се отдръпвам от борбата, нямам намерение, а защото няма да имам възможността да го правя и по-нататък. На следващите избори всичко, което правя за вас, ще ми бъде стегнато като въже около врата и загубата ми е сигурна. Не се съмнявам. Ще загубя мястото си.

— Знам — каза Ендрю, — и се притеснявам. За вас, не за себе си. Отдавна виждахте как това наближава, вярно ли е, Чи? И въпреки всичко останахте с мен. Защо? Защо, след като в началото ми казахте, че ще се махнете, ако моят случай застраши кариерата ви? Защо не постъпихте така?

— Нали знаете, всеки може да промени мнението си. Ендрю, така се получи, че ако ви изоставя, ще платя по-висока цена, отколкото съм склонна — за някакъв си още един мандат. В Законодателното събрание съм повече от четвърт век. Като си помисля, предостатъчно ми е.

— Но щом вашето мнение се промени, защо не се променя и у останалите?

— Склонихме всички, които се вслушват в гласа на разума. Другите, и за съжаление те са мнозинство, просто не могат да се променят. Говорим за дълбоко насадена емоционална антипатия.

— Тяхната или на техните гласоподаватели?

— По малко и от двете. Дори повече или по-малко рационалните членове на Събранието понякога са склонни да приемат, че техните избиратели не са настроени негативно. Но се страхувам, че мнозина сред тях изпитват и своя силна неприязън към всичко, свързано с роботите.

— Нима да се осланя на неприязънта си е достоен начин за един законодател да реши как трябва да гласува?

— О, Ендрю…

— Да. Каква ужасна наивност проявих, като казах това.

— Наивност не е точната дума. Но вие знаете — никога няма да признаят, че са гласували, тласкани от емоциите си. Ще предложат едно или друго внимателно обмислено основание за решението си — нещо за икономиката или аналогия с римската история, или някой овехтял религиозен аргумент — каквото и да е, но не и истината. Какво ли значение има? Важното е как ще гласуват, а не защо го правят.

— Всичко се свежда до въпроса за структурата на мозъка, така ли?

— Да, това ни е проблемът.

Ендрю изрече предпазливо:

— Не разбирам защо е нужно толкова упорито да се държат за този аргумент. Най-същественото не е от какво е направен мозъкът — важно е как функционира. Схемите на мислене, времето за реакция, способността да разсъждава и да обобщава опита си. Защо цялото обсъждане трябва да се принизява до равнище „органични клетки срещу позитрони“? Няма ли начин да се прокара функционално определение?

— Функционално?

— Моят мозък прави всичко, което и официално признатият човешки мозък може да прави — в много отношения го прави по-добре, по-бързо, по-точно, по-логично. Вероятно именно това ги смущава. Е да, но вече е твърде късно да крия интелекта си, щом от него идват трудностите. Но нима още ще твърдим, че човешкият мозък трябва да бъде направен от някаква официално призната клетъчна субстанция, за да бъде и по закон човешки? Не може ли просто да приемем, че човешкият мозък е нещо — каквото и да е, органично или не — способно да достигне равнище на достатъчно сложно мислене?

— Няма да мине — въздъхна Ли-Синг.

— Защото, ако определяме човечеството само според мозъчните функции, твърде много човеци ще се окажат под установеното равнище на интелектуални способности? — горчиво попита Ендрю. — Това ли е причината?

— Ендрю, Ендрю! Изслушайте ме — има хора, решени на всяка цена да запазят преградата между себе си и роботите. В името на собственото си самочувствие, ако не друго, те искат да вярват, че принадлежат към единствената законна човешка раса и че роботите са низши същества. През последните стотина години наложихте своите искания, извоювахте си положение, немислимо в началните години на роботиката. Но сега те ви притискат в ъгъла, откъдето не можете да се измъкнете. Вие се преместихте в тяло, по всички показатели толкова близо до човешкото, че разликите вече не са съществени. Вие ядете, дишате, потите се. Посещавате изискани ресторанти и си поръчвате великолепни ястия, пиете от най-добрите вина, доколкото съм забелязала, макар и да не разбирам какво значение има за вас, освен да се покажете.

— Това ми стига.

— Така да бъде. Вероятно и мнозина човеци не могат да оценят скъпите вина, но ги пият. Сигурно го правят по същата причина, която тласка и вас. Органите ви са изкуствени, но такива са вече и доста от техните. Не е невъзможно да има хора, чиито тела на практика са не по-различни от вашето — с голям брой изкуствени заместители в телата, с които са били родени. Но те не са пълни заместители, Ендрю. Никой няма протезиран мозък. И не може да има. Значи се различавате по нещо основно. Вашият мозък е създаден от хора, а човешкият — не. Те са родени, а вие — сглобен. За всяко човешко същество, решено да запази преградата между себе си и роботите, тези разлики са като стоманена стена, дебела пет километра и висока също пет километра.

— Не ми казвате нищо ново. Несъмнено мозъкът ми е различен по състав от техния. Но не и по функциите си. Количествено може да се различава, но не и качествено. Това е мозък — един много добър мозък. А те просто използват „позитроните срещу клетките“ като претекст да не признаят, че съм човешко същество от малко по-друг вид… Чи, ако можем някак да премахнем тяхната неприязън заради произхода ми на робот — източник на тяхната враждебност… Да надделеем тази загадъчна нужда да се провъзгласяват за по-висши от някой, който според всеки разумен критерий е по-висш от тях…

— След толкова години — тъжно пророни Ли-Синг, — вие още се опитвате да убеждавате хората с разсъждения. Клетият Ендрю! Не ми се сърдете, че ви го казвам, но точно роботът във вас ви тласка в тази посока.

— Знаете, че в момента у мен е останало твърде малко от робота.

— Но има нещо.

— Да, нещо. И ако се отърва от това…

Чи Ли-Синг се взря тревожно в него:

— Какво казахте, Ендрю?

— Не знам. Но имам идея. Чи, моят проблем е, че имам човешки чувства, уловени в капана на позитронен мозък. Но това не ме прави човек, а само един нещастен робот. След всичко направено за промяна на тялото ми, аз още не съм човек. Но остава още една крачка, която мога да направя. Ако можех да се реша, само ако можех да се реша…