Позитронният човек

20

Борбата не тръгна към пряк сблъсък. Ендрю бе подсказал на Саймън де Лонг стратегията и се съгласи с избраната за осъществяването й тактика. Обмисленото професионално мнение на де Лонг беше, че кампанията се очертава като обиколна и бавна. Де Лонг го посъветва да прояви търпение.

— Като си помисля, сигурно имам безкрайни резерви от това качество — мрачно промърмори Ендрю.

„Файнголд и Чарни“ се впуснаха в действия за стесняване и ограничаване на бойното поле.

Някой си Роджър Хенеси от Сан Франциско, с присадено преди седем години протезиращо сърце, осигуряваше на „Файнголд и Чарни“ роботи за почистването и поддръжката съгласно договор, сключен още по времето на Пол Чарни. Внезапно „Файнголд и Чарни“ спряха изплащането на сметките, получени от Хенеси. Отношенията им бяха добри и продължаваха твърде много години, затова известно време Хенеси не каза нищо. Но когато се натрупаха неплатени сметки за пет месеца, Хенеси вече намери повод да мине през офиса на „Файнголд и Чарни“, за да си поприказва със Саймън де Лонг.

— Саймън, сигурен съм, че ти нищо не знаеш за случая, но напоследък нещо се е объркало в счетоводните ви операции. Искам да кажа, моите платежни си стоят открити тук още от декември, а пък вече наближава юни и…

— Знам.

— … не прилича на „Файнголд и Чарни“ да зарязват така сметки… — Хенеси се запъна и примига. — Какво каза? Ти си знаел, Саймън?

— Да. Всъщност сметките останаха неплатени по мои преки указания.

Хенеси още примигваше изумено:

— Май слухът ми вече не е наред. Или ти си изкуфял, Саймън. Наистина ли ми казваш, че съзнателно задържаш плащането?

— Да.

— Но защо, за Бога?

— Защото не искаме да ти платим.

— Какво означава това — не сте искали да ми платите? Саймън, ти знаеш ли от колко години моите роботи чистят този офис? И през цялото време имал ли си и най-дребния повод да се оплачеш от качеството на работата?

— Никога. Възнамеряваме да ползваме услугите ти както преди. Но вече няма да ти плащаме, Роджър.

Хенеси се почеса по темето и зяпна Де Лонг.

— Съвсем си се побъркал, а? Седиш си тук спокойно и ми дрънкаш врели-некипели! Хем знаеш, че това са празни приказки, защо се напъваш да ми ги разправяш? Какво ти става бе, човече? В името на Бога и зелената Земя, как можеш да плещиш такива побъркани истории?

Де Лонг се усмихна.

— Има основателна причина.

— И каква ли ще е тя, ако смея да попитам?

— Няма да ти плащаме, защото не сме длъжни. Решихме, че договорът ти с нас е невалиден и отсега твоите роботи ще работят тук безплатно, ако въобще работят при нас. Това е, Роджър. Ако не ти харесва, подай иск в съда срещу нас.

— Какво? Какво? — От устата на Хенеси пръснаха слюнки. — Ама тази работа става още по-сбъркана. Щели да работят безплатно, а? И ще спирате плащането? Ей, хора, вие тук сте адвокати! Как си позволявате да дрънкате такива щуротии? Договорът бил невалиден, значи? О небеса, че защо?

— Защото ти си робот, Роджър. Само един робот в света има право да сключва взаимно обвързващи договори и това е Ендрю Мартин. Вие останалите не сте свободни роботи и нямате никакво законно право да налагате…

Хенеси стана яркочервен и се надигна от креслото.

— Я спри за малко, проклет слабоумнико! Спри ти казвам! Какво каза? Робот ли? Аз? Е, сега вече знам, че си изкукал! — Хенеси яростно раздърпа украсения си пояс и откри обраслия си с косми гръден кош. — Такъв ли е един робот в гърдите, човече? Такъв ли е? Такъв ли е, а? — Хенеси стисна с пръсти изобилната си плът. — Саймън, това месо на робот ли е? По дяволите, хич не разбирам какво става, но ти казвам — ако си мислиш, че ще си седиш тук и ще ме правиш за смях заради някакво сбъркано удоволствие, ще ви съдя, хора, така да бъде, ще ви съдя до посиняване оттук до Марс и обратно, Господ ми е свидетел, и ще се погрижа да ви…

Де Лонг се смееше гръмко.

Хенеси спря, сякаш се блъсна в стена и попита с леден глас:

— От какво ти е толкова дяволски смешно, Саймън?

— Съжалявам. Не биваше да се смея. Дължа ти огромно извинение, защото позволих да стигнем твърде далеч.

— И аз така си мисля. Не съм и подозирал, че адвокатите имат много чувство за хумор, ама такава тъпа шега…

— Обаче не е шега. Наистина няма да ти платим сметките, Роджър. И наистина искаме да ни завлечеш в съда. И нашият довод наистина ще бъде, че ти си робот и следователно е съвсем законно да плюем на договора си с тебе. И ще защитаваме тази позиция с всичко, на което сме способни.

— Значи така?

— Но нашата най-голяма надежда и наше намерение — продължи Де Лонг, — е да загубим делото. Щом това стане, ти не само ще получиш всички изостанали плащания, но ще платим и натрупалите се лихви и дори съдебните разноски. И мога да ти кажа, но между нас да си остане, че за тебе ще има и значителни допълнителни обезщетения, за да ти компенсираме всякакви неприятности, причинени от това дело. Твърде значителни обезщетения.

Хенеси си нагласи пояса и седна отново. Пак примига и поклати глава. Вгледа се мълчаливо в Де Лонг и съчувствено прошепна:

— Най-искрено съжалявам за проблемите ти, Саймън. Значи си полудял окончателно. Колко жалко.

— Ни най-малко. С ума си съм както винаги.

— Аха. Така ли мислиш?

— Абсолютно.

— В такъв случай, имаш ли нещо против да ми кажеш за какво е всичко това?

— Боя се, че не е редно да ти разкривам това преди делото. Но ще ти кажа, Роджър, че имаме основателна причина. Ще ти стане ясно след време и аз се надявам да ни помогнеш, макар и на тъмно, така да се каже, заради нашето отдавнашно познанство. Искаме да участваш заедно с нас в пиесата, Роджър, а после ще ти се отблагодарим както се полага.

Хенеси кимна. Като че му поолекна малко.

— Значи е някакъв трик, а?

— Може и така да се нарече.

— Но няма да ми кажеш какво става?

— Не. Не сега. Ще замирише, че те включваме в заговор.

— Но ти вече ме включи в заговора!

Де Лонг се ухили.

— Нима? Ние само отказваме да платим твоите сметки. Играй с нас, Роджър. Няма да съжаляваш. Обещавам ти.

— Добре… — намусено промърмори Хенеси.

И сметките му все така си стояха неплатени. След още три месеца Хенеси по подходящ начин уведоми „Файнголд и Чарни“, че вече не е в състояние да извършва услуги за тях. Той прекрати договора и подаде иск за неплатени суми. „Файнголд и Чарни“ уредиха временно с други почистването на офиса и уведомиха съда, че са готови да защитават позицията си.

Когато се гледаше делото „Хенеси“ срещу „Файнголд и Чарни“, един от младшите партньори се яви да пледира в съда. Той просто обясни, че понеже може да се докаже определението на Роджър Хенеси като робот, а не като човешко същество, „Файнголд и Чарни“ не се смятат за задължени да продължат спазването на договора и едностранно са го анулирали.

Роботът Хенеси, продължи адвокатът, пращал своите почистващи роботи още няколко месеца. При новосъздалото се положение, въпреки че „Файнголд и Чарни“ не са искали от него да го прави, не смятали, че му дължат пари, а Хенеси като робот нямал юридическо право да ги принуди да платят. Младшият партньор изтъкна, че роботите нямат нито една от конституционните гаранции, на които се радват човешките същества. В спорове по договори, включващи и роботи, само собствениците им могат да подават искове в съда, не и самите роботи.

— Но моят клиент не е робот! — гръмовно се намеси адвокатът на Хенеси. — Ясно е като бял ден, че той е човек като останалите присъстващи!

— Вашият клиент — отвърна адвокатът от „Файнголд и Чарни“, — преди няколко години е бил снабден с роботизирано протезиращо сърце. Не е ли точен този факт?

— Защо пък, може и така да е. Ще трябва да го попитам. Но възможно ли е да има връзка с…

— Връзката е пряка, уверявам ви. И аз най-почтително моля съда да поиска потвърждение в тази точка.

Съдията погледна към Хенеси.

— Е, мистър Хенеси?

— Вярно, тук вътре тиктака протеза, ама какво?…

Човекът от „Файнголд и Чарни“ обясни:

— Ваша чест, позицията, която защитаваме е следната — присъствието на изкуствен механизъм от този вид в тялото на мистър Хенеси за поддържане на живота му напълно променя неговото юридическо положение. Имаме основания да твърдим, че без този роботизиран компонент в тялото си той вече нямаше да е между живите. Следователно според нас частично протезираният мистър Хенеси е всъщност робот, при това от няколко години, а от това произтича, че всякакви договори, които може да е сключвал като човешко същество, са нищожни от момента на превръщането му в робот.

— Това било значи! — измърмори под носа си Хенеси. — Бре, да ме удавят дано! Казват, че заради сърцето съм станал робот, а? Значи така, а? — Той отметна глава назад и шумно се разсмя.

В съдебната зала се вдигна оглушителен ропот. Съдията тропаше с чукчето си и крещеше, но минути наред никой не го слушаше. Накрая през врявата се чу какво казва. Прекратяваше делото с директна присъда в полза на ищеца. Мистър Роджър Хенеси, който според съда беше несъмнено човек, трябваше да получи изостаналите си плащания, плюс натрупаните лихви, плюс обезщетение.

„Файнголд и Чарни“ обжалваха.

Пред по-високата инстанция дебатите по делото бяха от по-усложнено естество, викаха като свидетели различни експерти, за да обсъдят определенията за човек. Разгледаха проблема от всички страни — научна, теологична, семантична, философска.

Присъдата в полза на Хенеси беше потвърдена.

„Файнголд и Чарни“ обжалваха отново.

Водеха борбата умело и упорито, губеха на всяка крачка, но винаги по такъв начин, че проблемът се разширяваше непрекъснато, от простото „Трябва ли да се плати на Хенеси?“ към „Що е това човек?“. Във всяка следваща инстанция те принуждаваха решението да бъде възможно най-общовалидно.

Това отне години и милиони долари. Постепенно делото се изкачи до юрисдикцията на Световния съд.

Съдът потвърди първоначалното решение в полза на Хенеси и подкрепи всички натрупали се допълнителни определения за валидния човешки статус на всички индивиди, в чиито тела са вградени роботизирани протезиращи устройства. Световният съд заяви, че именно мозъкът е най-висшият определител на човешката същност. Използването на помощни устройства за поддържане живота на мозъка по никакъв начин не премахва фундаменталната и неотменима човечност на този мозък. Неприемливо е, постанови съдът, да се твърди, че присъствието на роботизирани протези в тялото на човешко същество превръща съответния индивид в робот.

Когато бе публикувано окончателното съдебно решение, Саймън де Лонг устрои нещо като вечеринка в чест на победата — празнуваха окончателното поражение от юридическа гледна точка. Разбира се, и Ендрю присъстваше в офиса по случай знаменателното събитие.

— Е добре, Ендрю, можем да се чувстваме напълно удовлетворени. Постигнахме двете цели, които си поставихме. Първо, предизвикахме съдебно определение, че какъвто и да е броят на изкуствените протези в човешкото тяло, то не престава да бъде човешко тяло. И второ, ангажирахме общественото мнение в обсъждането по такъв начин, че то безусловно застана в подкрепа на най-широкото и свободно определение на въпроса „що е човек“. Защото няма човешко същество на тази планета или другаде, което да не се надява на много по-дълъг живот чрез многообразието от протезиращи устройства.

— А смятате ли, че сега Законодателното събрание ще ми присъди положението на човешко същество?

Де Лонг го погледна неловко.

— Може би. А може би не.

— Това ли е най-доброто, което можете да ми кажете след толкова години юридически битки?

— Бих искал да съм толкова оптимистично настроен, колкото вие желаете. Но още не сме спечелили истинското сражение. Остава органът, който според Световния съд е критерий за човека.

— Умът.

— Мозъкът, Ендрю. Него използва съдът, а не ума. Умът е абстрактна идея, а мозъкът е телесен орган. Хората имат органични клетъчни мозъци. Роботите имат платинено-иридиеви позитронни мозъци, ако въобще ги имат. А вие несъмнено имате позитронен… Не, Ендрю, недейте да гледате така. Знам какво си мислите. Вече ме увериха, че ни липсват знания, за да възпроизведем функциите на клетъчен мозък в изкуствена структура, която достатъчно да се доближава до органичната и следователно да влиза в обсега на съдебното определение. Даже и вие няма да го постигнете.

— Тогава какво трябва да направим?

— Ще се опитаме, разбира се. Законодателката Ли-Синг ще бъде на наша страна, както и доста други законодатели. Световният координатор неминуемо ще направи каквото реши мнозинството в Събранието.

— Имаме ли мнозинство?

— Не — отрони Де Лонг. — Далеч сме. Но може и да успеем да съберем, ако обществеността поиска да разшири свободното определение и върху вас. Признавам, шансовете ни не са големи. Но в края на краищата, вие сте човекът, който им даде протезите, от тях сега зависи животът им.

Ендрю се усмихна.

— Човекът ли казахте?

— Да, това казах. Нали за това се борим, Ендрю?

— Естествено.

— Значи оттук бихме могли да започнем с този начин на мислене. И да го предадем навън, на целия свят, докато всички се съгласят с нас. Ендрю, няма да е лесно. Нищо досега не е било лесно и нямаме причини да очакваме промяна. Предупреждавам ви, шансовете не са на наша страна. Но ако не сте решил да се откажете, ще поемем този риск.

— Не искам да се отказвам — изрече Ендрю.