Позитронният човек

17

Магдеску сигурно недвусмислено бе обяснил всичко на Съвета на директорите, защото спешността на случая проникна в съзнанието им. След един наистина твърде разумно кратък срок до Ендрю стигна новината, че корпорацията би искала да започне бизнес с него. ЮСРММ щеше да изработи горивната камера и да я вгради в андроидното му тяло на свои разноски. И беше готова да започне преговори за лицензен договор относно производството и разпространението на цялата гама протезиращи органи, които Ендрю би създал.

Под наблюдението на Ендрю изработиха прототип на метаболичния преобразовател и го подложиха на всевъзможни лабораторни изпитания в Северна Калифорния — отначало в тела на роботи, после в току-що произведени андроидни тела без позитронни мозъци, но с външни системи за поддържане на живота.

Всички се съгласиха, че резултатите впечатляват. Накрая Ендрю обяви, че е готов за вграждането на устройството в самия него.

— Съвсем сигурен ли си? — попита Магдеску.

Самоувереният директор по изследванията сега изглеждаше угрижен. Докато се осъществяваше проектът, между Магдеску и Ендрю възникна необичайно, но здраво приятелство и Ендрю му се радваше много, защото останал без нито един Чарни, той осъзна ясно, че има нужда от близка връзка с човешки същества. Знаеше, че не иска да бъде абсолютен самотник, че всъщност не би могъл да преживее спокойно в пълно уединение, макар и да не схващаше защо е така. Нищо в мозъчното устройство на един робот не налага нуждата от общуване. Но Ендрю често размишляваше, че в много отношения е повече човек, отколкото робот, разбираше, че съществува в странно неопределимо колебание — нито човек, нито машина, взел от качествата и на двата вида.

— Да — каза той. — Не се съмнявам, че работата ще бъде добре и умело извършена.

— Не говоря за нашата част от работата. Говоря за твоята.

— Едва ли би могъл да подозираш, че горивната камера няма да действа!

— След тестовете нямам съмнения.

— Тогава какво?…

— Ендрю, нали знаеш, че от самото начало съм против това. Но не ми се вярва напълно да разбираш защо.

— Защото мислиш, че рязкото дърпане нагоре в технологията, което ще предизвикат моите протезиращи устройства в „Ю Ес Роботс“, ще бъде прекалено сложно за фирмата и тя няма да се справи.

— Не! Нищо подобно! Твърде далеч си от истината! Аз съм изцяло за експериментите в името на самите експерименти! Да не би да смяташ, че не искам да видя някакво движение напред в тази наша проклета област, след всичките десетилетия на тъпо и безполезно рачешко пристъпяне назад към все по-прости роботи, а сега и съвсем безмозъчни? Не, Ендрю, аз се тревожа за тебе.

— Но ако горивната камера…

Магдеску рязко вдигна ръце.

— Безопасна е, безопасна! Никой не спори. Но… виж какво, Ендрю, ще отворим тялото ти, ще извадим атомната батерия и ще монтираме куп революционно нови елементи, после ще свържем всичко с твоите позитронни схеми. Ами ако нещо се обърка с тялото ти по време на операцията? Винаги съществува опасност да стане — може би е малка, но е реална. Нали вече не си просто позитронен мозък, настанен в метална форма. Мозъкът ти има много по-сложни връзки с андроидното ти тяло. Знам как би трябвало да е осъществена операцията по прехвърлянето. Позитронните ти схеми са свързани чрез симулирани нервни пътища. Да предположим, че на операционната маса андроидното ти тяло престане да работи както трябва? Да предположим, че започне да отива към окончателна повреда?

— Може да умре, това ли се опитваш да ми кажеш?

— Да, ако умре. Ако твоето тяло започне да умира.

— Точно до него на съседната маса ще има резервно андроидно тяло.

— А ако не успеем да извършим прехвърлянето навреме? Ако, докато се мъчим да освободим позитронния ти мозък от милион и една връзки, създадени по времето на Смит-Робъртсън, с него се извършат необратими процеси, а ние не смогнем да го пренесем в резервното тяло? Твоят позитронен мозък си ти самият, Ендрю. Няма начин да измислим резерва за мозък, независимо дали е позитронен или не. Ако се повреди ще е завинаги. Ако се повреди над определена степен, ти ще си мъртъв.

— И затова не си сигурен в операцията?

— Ти си единствен. Ще ми бъде мъчно да те загубя.

— И на мен би ми било мъчно да се загубя, Алвин. Но не вярвам това да стане.

Магдеску го погледна унило.

— Значи настояваш да го направим?

— Настоявам. Вярвам напълно в уменията на хората от „Ю Ес Роботс“.

Всичко остана както си беше. Магдеску не успя да промени намеренията му. Ендрю още веднъж тръгна на изток към центъра на „Ю Ес Роботс“, където цяла сграда бе преустроена в операционна зала.

Преди да потегли, един следобед той дълго се разхожда по брега под стръмните ръбести скали, покрай множеството езерца оставените от отлива, където Мис и Малката Мис толкова обичаха да играят като деца. Стоя дълго, загледан в тъмното бурно море, в гигантския свод на небето, в белите петънца на облаците на запад.

Слънцето клонеше към залез. По водата се простираше пътека от златиста светлина. Каква красота! Ендрю си казваше, че светът наистина е изпълнен с великолепие. Море… небе… залез… блестящо от росата листо… всичко. Всичко!

И си помисли, че може би е единственият робот, способен да откликне така на красотата в света. Повечето роботи бяха скучна сбирщина черноработници. Изпълняваха си задълженията и толкова. Това и се очакваше от тях. Всеки искаше да бъде така.

Ти си единствен, бе казал Магдеску.

Да. Вярно беше. Имаше дарба за естетическо чувство, далеч превъзхождаща емоционалните ограничения, на който и да е друг робот.

За него красотата означаваше нещо. Харесваше му да я гледа. Той сам създаваше красота.

И ако никога повече не види всичко това, колко жалко ще бъде.

Ендрю се усмихна на глупостта, си. Жалко ли? За кого? Ако операцията се провали, той никога няма да го узнае. Красотата на света ще бъде изгубена за него, но не е ли все едно? Той ще е престанал да функционира. Ще бъде окончателно повреден. Ще бъде мъртъв и тогава няма значение дали може да възприема прелестите на света. Такава е същността на смъртта — пълно прекратяване на функциите, край на цялата обработка на информация.

Да, съществуват рискове. Но той беше длъжен да ги поеме, защото иначе…

Иначе…

Просто трябва. Няма никакво иначе. Не може да продължава да е такъв, какъвто е, външно с повече или по-малко човешка форма, но лишен от основни човешки биологични функции — дишане, хранене, усвояване, изхвърляне…

След час Ендрю пътуваше на изток. Алвин Магдеску лично го посрещна на летателната площадка пред „Ю Ес Роботс“.

— Готов ли си? — попита Магдеску.

— Напълно.

— Е добре, Ендрю, аз също съм готов.

Очевидно не желаеха да допускат рискове. Бяха създали чудесна, с много по-големи възможности от някогашната операционна зала, в която извършиха прехвърлянето му от металното в андроидното тяло.

Величественото правоъгълно помещение бе осветено от кръстовидно разположени в най-високата му точка хромирани приспособления — цялата зала се изпълваше с ярка, но не заслепяваща светлина. От една стена, по средата между пода и тавана, се подаваше платформа, а върху нея се виждаше смайващ прозрачен асептичен балон, в който щяха да извършат хирургическата операция. Под платформата имаше апарат за поддържане на определена среда в балона — огромен куб от матовозелен метал, със сложни плетеници от помпи, филтри, нагреватели, резервоари за стерилизиращи химикали, овлажнители и разни други уреди. В срещуположната част на залата на цяла стена бе монтиран огромен комплекс от допълнителни съоръжения — автоклав, лазери, измервателни апарати, камера и екрани за преглеждане на записите, така че хирурзите-консултанти извън операционния балон да имат възможност да следят събитията.

— Какво мислиш за това? — гордо попита Магдеску.

— Внушително е. Вдъхва ми сигурност. И много ме ласкае.

— Знаеш, че не искаме да те загубим, Ендрю. Ти си твърде важен… индивид.

Ендрю не пропусна лекото колебание в гласа на Магдеску преди последната дума. Сякаш Магдеску се канеше да каже човек и се поправи едва в последния миг. Ендрю се усмихна леко, но не отговори нищо.

Извършиха операцията на следващата сутрин. Беше безспорно успешна. Не стигнаха до употреба на сложните предпазни устройства, монтирани от хората на „Ю Ес Роботс“. Операционният екип следваше процедурата, в чието разработване помогна и Ендрю — без бавене специалистите премахнаха атомната батерия, вградиха горивната камера и направиха новите нервни връзки. Изпълниха внимателно ролята си без най-малкото запъване.

Половин час по-късно Ендрю седна и провери позитронните си параметри, проучи потока от променена информация, течащ из мозъка му — от новата му метаболична система нахлуваше лавина от данни. Магдеску стоеше до прозореца и го гледаше.

— Как се чувстваш?

— Чудесно. Казах ти, че няма да възникнат проблеми.

— Да, да.

— И както казах: доверието ми към уменията на вашите специалисти беше непоколебимо. Сега вече съм способен да се храня.

— Така е. Е, поне можеш да си пийваш зехтин.

— Това е хранене. Чувал съм, че зехтинът имал прекрасен вкус.

— Добре де, сърбай си колкото искаш. Разбира се, знаеш, че ще се налага и периодично почистване на горивната камера. Бих казал, че е досадно, но няма как да се избегне.

— Ще бъде досада засега. Но не е невъзможно да се направи самопочистваща се камера. Вече ми хрумнаха някои идеи за това. И за други неща.

— Други неща? Какви по-точно?

— Модификация за твърда храна.

— Твърдата храна ще съдържа фракции, които не могат да бъдат разложени, Ендрю. Несмилаеми вещества, така да се каже, и ще се наложи да бъдат изхвърляни.

— Това ми е ясно.

— Ще трябва да се оборудваш и с анус.

— С неговия еквивалент.

— Да, с еквивалент… Ендрю, какво друго смяташ да си сложиш?

— Всичко останало.

— Всичко?

— Всичко, Алвин.

Магдеску подръпна края на брадичката си и вдигна вежда.

— И полови органи ли?

— Не виждам причина да не го направя. Ти виждаш ли?

— Няма как да придобиеш и размножителни способности, Ендрю. Просто няма как.

Ендрю изобрази лека усмивка.

— Доколкото разбирам, човешките същества използват половите си органи и в моменти, когато въобще не ги интересува размножаването. Всъщност в най-добрия случай за тази цел ги използват само един-два пъти през живота си, а през останалото време…

— Да, Ендрю, знам.

— Не ме разбирай погрешно. Не искам да кажа, че възнамерявам да имам сексуални връзки с когото и да било. Силно се съмнявам, че бих го направил. Но въпреки това искам да имам и тези анатомични органи. Разглеждам тялото си като платно, на което смятам да нарисувам…

Остави изречението недовършено.

Магдеску се взря в него и зачака продължението. Когато се увери, че няма да го чуе, той довърши мисълта — този път Магдеску каза думата, която не можа да произнесе преди операцията.

— Човек ли, Ендрю?

— Да, човек. Може би.

Магдеску въздъхна:

— Разочарован съм от теб. Това всъщност е прекалено дребнава амбиция. Ендрю, ти си по-съвършен от човек. Превъзхождаш го във всичко, за което се сещам. Тялото ти е защитено от болести, може да бъде поддържано и поправяно, на практика е неуязвимо, то е удивително елегантен пример за възможностите на биоинженерството. Не са му нужни други подобрения. Но не, поради някаква си причина ти искаш да пъхаш в себе си абсолютно безполезна храна, а после търсиш начин как да я изхвърляш. Искаш да си прикачиш полови органи, макар че не те бива във възпроизводството, а сексът не те интересува. Май скоро ще поискаш да имаш телесни миризми и гниещи зъби… — Поклати глава с укор. — Не знам, Ендрю. Както виждам нещата, откакто предпочете органиката, ти непрекъснато се смъкваш надолу.

— Мозъкът ми не е засегнат.

— Не е, признавам. Но няма гаранция, че новият комплект изменения, които си замислил, ще мине без съществени рискове, ако се захванем с вграждането им. Защо се оставяш на случайността? Можеш да спечелиш съвсем малко, но да загубиш всичко.

— Алвин, ти просто не успяваш да погледнеш на нещата от моята гледна точка.

— Да, предполагам, че си прав. Аз съм обикновен човек от плът и кръв и не мисля, че има нещо особено очарователно в изпотяването, срането, петната по кожата и главоболието. Виждаш ли тази брада? Пуснал съм я, защото иначе настоятелно се появява на лицето ми всеки ден — ненужни, досадни, гнусни косми, някакъв остатък от бог знае кой първобитен период на човешката еволюция. Имам избор — да си правя труда всеки ден да ги махам, за да спазвам разбиранията на обществото за естетика или да ги оставя да растат поне на някои места по лицето ми, за да си спестя неприятностите с депилацията. Това ли искаш? Косми по лицето? Четина ли, Ендрю? Нима смяташ да посветиш огромната си техническа изобретателност на предизвикателството как да откриеш начин в пет часа следобед да ти е набола брадата?

— Не е възможно да ме разбереш.

— Все това повтаряш. Обаче ето какво разбирам — ти създаде патентована поредица от протезиращи устройства и те ще направят огромен технологичен пробив: ще удължат човешкия живот с десетилетия, ще преобразят съществуването на милиони, които иначе биха осакатели с остаряването си. Доколкото ми е известно, вече си богат, но щом твоите устройства се появят на пазара, ще ти донесат невъобразимо богатство. Може би притежанието на повече пари не означава нищо за тебе, но с тях върви и славата — върховни почести, благодарността на цял един свят. Ендрю, това е завидно положение. Защо не те удовлетворява това, което имаш сега? Защо се подлагаш на налудничави рискове при положение, че е възможно да загубиш всичко? Защо упорстваш в желанието си да играеш още с тялото си?

Ендрю не отговори.

И не позволи възраженията на Алвин Магдеску да го отклонят от избрания път. След изясняването на основните принципи, заложени в протезиращите устройства, той можеше да разработи всякакви нови приложения, за да бъдат обхванати почти всички органи. Всичко тръгна точно както го предсказваше Магдеску — парите, почестите, славата.

Но личните рискове, за които говореше Магдеску, си останаха само на думи. През следващото десетилетие Ендрю се подлага на чести изменения, но не възникнаха никакви вредни последствия, а системите на андроидното му тяло все повече се приближаваха към нормалното за човека.

Хората от „Файнголд и Чарни“ му помогнаха да оформи и да се споразумее за лицензния договор, според който защитените с патенти протезиращи устройства на „Лаборатории Ендрю Мартин“ трябваше да бъдат произвеждани и продавани от „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл Мен“ срещу процент от печалбата. В патентите на Ендрю нямаше и най-малка пролука, условията на договора бяха благоприятни. През всички изминали години каквато и неприязън или раздразнение да изпитваха в „Ю Ес Роботс“ от простия факт, че Ендрю съществува, сега ги забравиха или поне ги потиснаха. Щяха-не щяха, наложи се да се отнасят към него с уважение. Сега бяха съдружници.

„Ю Ес Роботс“ създаде специален филиал за производство на устройствата, заводите бяха разпръснати на няколко континента и дори в орбита. Специалистите по маркетинг от основната фирма бяха привлечени да разработят план за продажби на новите продукти навсякъде по Земята и в космическите колонии. Хирурзи — и хора, и роботи — преминаваха обучение в заводите на „Ю Ес Роботс“ за протезиращи устройства, за да се справят със сложните процедури по вграждането им в организма.

Търсенето на устройствата беше невероятно. Потокът от отчисления тръгна мощно от самото начало, а след броени години нарасна шеметно.

Ендрю вече притежаваше цялото имение Мартин-Чарни и големи пространства от околната земя — чудните хълмове и скали над океана на ивица осем-десет километра. Живееше в големия дом на стария Сър, но запази предишната си къщичка като сантиментален спомен за първите дни на независимия живот след получаването на свободата.

По-надолу в имението построи внушителните сгради на изследователския център „Лаборатории Ендрю Мартин“. Имаше известни разправии с местните власти, защото се смяташе, че районът е тихо място за живеене, а изследователският център, който Ендрю искаше да построи, беше с размерите на малко университетско градче. Може би у противниците му говореха и остатъци от настроенията срещу роботите.

Но когато дойде време да се разгледа молбата на Ендрю, неговият адвокат само каза:

— Ендрю Мартин даде на Света протези на бъбрек, на бял дроб, на сърце, на панкреас. В замяна желае единствено да му бъде предоставено правото да продължи своите изследвания на спокойствие, в своето имение, където живее и работи над сто години. Кой сред нас би отхвърлил такава дребна молба, когато идва от такъв велик благодетел на човечеството?

След кратки обсъждания властите разрешиха промяната и зданията на изследователския център „Лаборатории Ендрю Мартин“ започнаха да се издигат сред меланхоличните кипариси и борове на някогашното гористо имение на Джералд Мартин.

През година-две Ендрю се връщаше в блестящата операционна зала на „Ю Ес Роботс“ за поредното вграждане на собствените си протезиращи устройства. Някои от измененията бяха съвсем дребни — например новите нокти на ръцете и краката, неразличими от човешките. Но някои бяха основни — новата зрителна система: макар и изкуствено отгледана, тя наподобяваше човешката очна ябълка във всичко.

— Недей да ни виниш, ако излезеш оттук сляп завинаги — кисело забеляза Магдеску, когато Ендрю се появи за подмяната на очите.

— Приятелю, ти не се отнасяш към това рационално. Най-лошото, ако изобщо може да ми се случи, е по принуда да се върна към фотоклетки. Няма никакъв риск да загубя зрението си напълно.

— Добре… — отрони Магдеску и сви рамене.

Разбира се, Ендрю се оказа прав. Вече никой не бе принуден да се примирява с вечната слепота. Но имаше различни изкуствени очи — очи фотоклетки, характерни за оригиналното андроидно тяло на Ендрю, но те бяха подменени с новите синтетично-органични очи, доведени до съвършенство в „Лаборатории Ендрю Мартин“. Фактът, че от цяло поколение стотици хиляди хора се задоволяваха с фотоклетки, беше нелепост за Ендрю. За него те изглеждаха изкуствени, нечовешки. Той отдавна искаше истински очи. Сега ги имаше.

След време Магдеску се отказа от протестите си. Успя да разбере, че Ендрю е твърдо решен да наложи своето във всичко и че няма смисъл да възразява срещу замислите му за нови и нови протезиращи устройства. Освен това Магдеску остаряваше, огънят и усърдието, толкова присъщи за него при първата му среща с Ендрю, вече го напускаха. Той самият претърпя няколко операции за вграждане на протезиращи устройства — едновременна подмяна на двата бъбрека, после и нов черен дроб. Предстоеше му скоро да се оттегли от работа.

А после неизбежно ще умре, каза си Ендрю, след десет-двайсет години. Още един изчезнал приятел, отнесен от безмилостната река на времето.

Естествено, самият Ендрю не проявяваше никакви признаци на остаряване. До определен момент това го безпокоеше достатъчно, за да обмисли дали да си добави някои козметични бръчки — например около очите — и да направи косата си сива. Бързо обаче реши, че е глупаво престараване да се занимава с подобни неща. Не така разбираше своите изменения — те въплъщаваха неспирния му стремеж да отхвърли назад свря произход на робот и да се доближи физически до човешките същества. Пред себе си не отричаше, че това се е превърнало в основната му цел, но нямаше смисъл да става по̀ човек от човеците. Идеята да подложи своето все по-човешко, но пак неостаряващо андроидно тяло на такива промени му се струваше празна и абсурдна.

Суетата нямаше нищо общо с решението на Ендрю, само логиката. Знаеше, че хората непрекъснато се опитват с всички сили да прикрият следите от остаряването по външността си. Ендрю съзнаваше, че ще стане смешен, ако освободен от старостта чрез андроидното тяло, се напъва сам да си причини подобни белези.

И така си остана с вечно младия вид. Разбира се и физическите му сили никога не намаляваха — внимателно съставената програма за поддържане го осигуряваше. Но годините отминаваха и то твърде бързо. Ендрю наближаваше сто и петдесетата годишнина от своето създаване.

По това време вече беше не само невероятно богат, но и отрупан с почестите, предсказани му от Алвин Магдеску. Научни дружества се надпреварваха да му предлагат почетно членство и награди, особено едно, посветило се на новата, създадена от него наука. Нарече я робобиология, но стана популярна като протезология. Дружеството го направи свой пожизнен почетен президент. Университетите се бореха кой да го удостои с научна степен. Цяла стая в къщата му — мансардата, която преди пет поколения му служеше за дърворезбарска работилница — бе отделена за складиране на безбройните дипломи, медали и грамоти, за посветените на него томове и други свидетелства на световното признание, че Ендрю е един от най-великите благодетели на човечеството.

Желанието да бъде признат приносът на Ендрю придоби такива мащаби, че се наложи един секретар на пълен работен ден да отговаря на поканите за церемониални банкети или за връчване на награди и дипломи. Вече рядко ходеше на подобни тържества, но влагаше неизменна вежливост в отказите си с обяснението, че продължава изследователската си програма и не е желателно да пътува много. Но истината беше, че повечето събития от този род вече го дразнеха и му досаждаха.

При получаването на първата почетна степен от голям университет го развълнува чувството за тържество на справедливостта. Нито един робот преди този ден не бе удостояван с нещо подобно.

Но петдесетата почетна степен? Стотната? Те не означаваха нищо за него. Говореха повече за инициаторите, отколкото за заслужилия. Ендрю отдавна доказа каквото искаше за интелекта и творческите си способности, сега желаеше само да продължи работата си на спокойствие, без да го принуждават да пътува насам-натам и да слуша речи в своя чест. Пресити се от почести.

Според Ендрю, скуката и раздразнението бяха черти присъщи изключително на хората. Струваше му се, че е започнал да ги усеща едва през последните двайсет-трийсет години. Доколкото си спомняше, преди не се поддаваше на такива недъзи, макар от самото начало да му бе присъщ елемент на нетърпение, чужд за роботите. Но той дълго не го признаваше. А тази нова раздразнителност… подозираше, че е страничен ефект от измененията му. Не чак тревожен, поне засега.

Сто и петдесет годишнината наближи съвсем и хората от „Ю Ес Роботс“ го уведомиха, че замислят голяма вечеря в негова чест, за да отбележат събитието. С леко раздразнен глас Ендрю нареди на секретаря си да отклони поканата.

— Кажи им, че съм изключително трогнат и така нататък, и така нататък, както обикновено. Но точно в момента съм зает с особено сложен проект и така нататък, и така нататък, а и не бих искал да се вдига много шум около юбилея, но въпреки всичко съм им дълбоко признателен, оценявам голямото значение на този жест и все в такъв дух — и така нататък, и така нататък.

В повечето случаи едно писмо стигаше да го отърве. Но не и този път.

Обади се Алвин Магдеску:

— Виж какво, Ендрю, не можеш да постъпиш така.

— Как?

— Да захвърлиш поканата в лицето на хората от ЮСРММ.

— Но аз не я искам, Алвин.

— Досещам се. Както и да е, ще се наложи да изтърпиш. Имаш нужда поне веднъж да се измъкнеш от тази твоя лаборатория и да позволиш на сбирщина човеци да ти досади до оглупяване, като ти разправя що за забележителност си.

— Благодаря, но през последните десет-двайсет години много ми дойде.

— Добре де, ще поемеш още мъничко. Ендрю, нали не искаш да ме обидиш?

— Тебе ли? Че ти какво общо имаш с това? Какво те засяга?

Магдеску вече беше на деветдесет и четири години, бе се оттеглил преди шест години.

— Защото — горчиво призна Магдеску, — аз предложих цялата история. За да изразя привързаността си към теб, проклета ходеща купчина боклук, а и да покажа благодарността си за разнообразните и фантастични протезиращи устройства марка „Ендрю Мартин“, превърнали и мен в същата купчина боклук, като ми позволиха да доживея такива старини. Аз щях да бъда церемониалмайсторът, главният оратор. Но не, не бива да закачаме Ендрю. Само дето изведнъж се озовах в глупаво положение. Ти си най-съвършеното творение, излизало някога на бял свят от „Ю Ес Роботс енд Мекеникъл Мен“, а не искаш да отделиш една-единствена вечер, за да приемеш отбелязването на този факт и да доставиш на стария си приятел малко удоволствие… малко удоволствие, Ендрю.

Магдеску млъкна. Съсухреното лице, обримчено от сива брада, мрачно гледаше от екрана.

— Ами щом е така… — измънка смутено Ендрю.

Съгласи се да отиде на тържествената вечеря. Специално за случая, бе изпратен луксозен флитер, за да отлети с него до управлението на компанията. Вечерята се състоя в грандиозната облицована с дърво зала за събрания. Присъстваха около триста гости, всички до един пременени във вече древните и неудобни дрехи, но все още смятани за подходящо официално вечерно облекло при най-тържествените случаи.

А този беше от най-тържествените. Удостоен с вниманието на пет-шест члена на Регионалното законодателно събрание, един съдия от Световния съд, петима лауреати на Нобелова награда и разбира се, пъстро сборище от Смитовци, Робъртсъновци и Смит-Робъртсъновци, заедно с най-различни други сановници и знаменитости от целия свят.

— Значи се накани да дойдеш — одобри Магдеску. — Съмнявах се до последно.

Ендрю се смая от вида му — толкова малък и прегърбен му се стори Магдеску, толкова крехък и изтощен. Но следа от старото лукавство още проблясваше в очите на стареца.

— Нали знаеш, че не можех да си остана вкъщи. Не бих го направил.

— Радвам се, Ендрю. Добре изглеждаш.

— Ти също, Алвин.

Магдеску се усмихна печално.

— Все повече ставаш човек, а? Лъжеш точно като нас. Ендрю, колко лесно ти се изплъзна от устните това ласкателство! Дори не се замисли.

— Няма забранителен закон за робот да каже неистина на човешко същество. Освен случаите, когато неистината вреди. А и ти ми изглеждаш добре, Алвин.

— Искаш да кажеш — за човек на моята възраст.

— Да, предполагам, че това трябваше да кажа — за човек на твоята възраст. Щом настояваш да бъда точен.

Речите след вечерята бяха от обичайно високопарните и надутите — изразяваха възторзи и учудване от множеството достижения на Ендрю. Един оратор следваше друг, но за Ендрю стилът изглеждаше еднакъв — тежък и отчайващо скучен, дори при онези, които успяваха да проявят остроумие и находчивост. Формата може би се различаваше, но смисълът си оставаше неизменен. Ендрю бе чувал — и то твърде често — всичко това и преди.

И във всяка реч се усещаше подтекст, който не спираше да го безпокои — снизходителното признание, че за един робот бе извършил чудесни неща, че бе почти мистерия, обикновено механично устройство като него да мисли творчески и да превръща мислите си в изключителни творения. Може би казваха истината, но за Ендрю срещата лице в лице с нея си оставаше болезнена, а като че нямаше начин да я избегне.

Предвиждаше се Магдеску да говори последен.

Вечерта се проточи доста. Когато стана, Магдеску имаше блед и уморен вид. Но седящият до него Ендрю забеляза упоритото усилие да се стегне — вдигна високо глава, изпъна рамене, напълни с въздух белите си дробове-протези от „Лаборатории Ендрю Мартин“.

— Приятели мои, няма да ви губя времето, като повтарям казаното тази вечер. Всички знаем какво направи Ендрю Мартин за човечеството. Мнозина сред нас от личен опит познават работата му — известно ми е, че десетки от присъстващите имат вградени в телата си протезиращи устройства, измислени от Ендрю. И аз в това число. Просто искам да ви кажа, че имах голямата привилегия да работя с Ендрю Мартин при зараждането на протезологията и аз имах своята малка роля в създаването на устройствата, толкова важни днес за нашия живот. Особено искам да изтъкна, че ако не беше Ендрю Мартин, сега аз нямаше да присъствам тук. Без него и великолепната му работа щях да съм мъртъв от десет или двайсет години. Както и мнозина от вас.

— Затова, приятели, предлагам тост. Вдигнете чаши с мен и отпийте от това хубаво вино в чест на забележителния индивид, внесъл велики промени в медицинската наука, който днес навършва внушителната и забележителна възраст от сто и петдесет години… Да пием, приятели, за Ендрю Мартин — Сто и петдесетгодишния робот!

Ендрю не успя да си създаде вкус към виното, нито пък разбираше достойнствата му, но с подобренията в горивната си камера поне имаше физиологичната способност да го поглъща. И понякога го правеше, ако социалните обстоятелства го изискваха. Алвин Магдеску се обърна към него с блеснали очи и зачервено лице, с вдигната чаша и Ендрю вдигна своята в отговор, после отпи дълга глътка.

Но радостта му не беше голяма. Макар и лицето му отдавна да беше преустроено и да изразяваше всякакви емоции, през цялата вечер седя със сериозно безразличен вид, в този върхов миг успя само да изобрази небрежна полуусмивка. И даже тя му струваше усилия. Магдеску искаше да направи добро, но от думите му Ендрю изпита болка. Не искаше да бъде Сто и петдесетгодишният робот.