Позитронният човек

25

Състоялата се само преди броени месеци церемония остана като неясен спомен, краят наближаваше. Мислите на Ендрю бавно избледняваха. Намираше се в леглото си, в голямата къща над Тихия океан.

Той отчаяно се опитваше да ги задържи.

Човек! Беше човек, най-после беше човешко същество! Десетилетие след десетилетие той се бореше да изкачи стълбата нагоре, над произхода му на робот. Отначало не разбираше накъде го тласкат стремежите му, но постепенно те се избистряха в ума му. Накрая постигна желаната цел, станала толкова важна за него. Направи нещо почти невъобразимо — нещо уникално в историята на човешкия род.

Искаше това да бъде последната му мисъл. Искаше да се разтвори в нищото — да умре с нея.

Ендрю отвори още веднъж очи и за последен път позна Ли-Синг, застанала в тъжно очакване до леглото му. Имаше и други, дошли да присъстват на последните му мигове, както той преди много години стоеше край Сър и Малката Мис. Но тези хора бяха сенки, само смътни сенки. Вече забравяше лица и имена, всичко. Изплъзваха му се натрупаните спомени от двеста години.

Нека си отиват, каза си той. Нека всичко си отиде.

Само стройната фигура на Ли-Синг оставаше безпогрешно различима на фона на сгъстяващата се сивота. Последната от неговите приятели. Бе имал мнозина през тези два века, но те си отидоха, тя остана единствена. Бавно, несигурно, Ендрю протегна ръка към нея и съвсем слабо усети как тя я пое. Каза му нещо, но той не успя да чуе думите.

Тя се стапяше в погледа му, последните мисли изтичаха като струйка в мрака.

Усещаше студ, страшен студ и Ли-Синг изчезваше, потъваше в тъмната мъгла, която го обгръщаше.

После една последна мисъл се върна при него и остана за миг, преди всичко да спре. За секунда се мярна проблясващият лик на първия човек, който разбра истинската му същност преди почти двеста години. Обкръжаваше я ореол от топлина и светлина. Златната коса грееше като ослепителен изгрев. Тя му се усмихваше… викаше го…

— Ендрю… — меко каза тя. — Ела, Ендрю. Хайде. Ела. Знаеш коя съм.

— Малка Мис — прошепна той, твърде слабо, за да го чуе някой.

Затвори очи, мракът го погълна и — най-после истински човек — той му се остави без никакво съжаление.