Позитронният човек

13

Седмици след смъртта на Малката Мис чувството на печал не напусна Ендрю. Той си казваше, че сигурно е твърде пресилено да го нарича мъка, защото подозираше, че в позитронните му схеми няма място за чувство, съответстващо на човешката мъка.

Но въпреки това, несъмнено преживя тежко време и знаеше, че е свързано със загубата на Малката Мис. Трудно му беше да го определи точно: известна инертност в мисленето, особена мудност в движенията, общо разбъркване в ритъма на импулсите си — усещаше тези неща, но се съмняваше, че съществува уред, който да улови някаква измерима промяна в способностите му.

За да облекчи това, което не смееше да нарече мъка, се потопи в изследванията по история на роботите и съчинението му нарастваше с всеки изминат ден.

В краткия увод разгледа идеята за роботите в историята и литературата — металните хора от древногръцките митове, автоматите, измислени от хитроумни разказвачи като Е. Т. А. Хофман, Карел Чапек и други подобни фантазии. Набързо обобщи остарелите приказки. Ендрю искаше да се занимава с позитронния робот — с истинския робот, с оригинала.

Скоро премина към годината на основаването на „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл Мен“ от нейния пророк — Лорънс Робъртсън. Почти преживя наново цялата история, докато разказваше за първите години на борба в нескопосно приспособените, твърде проветриви стари складове; за първия драматичен пробив в конструирането на платинено-иридиевия позитронен мозък след безбройни проби и грешки. За замисъла и усъвършенстването на незаменимите Три закона. За ранните успехи на ръководителя на изследванията Алфред Ленинг, създал подвижни и цялостни роботи — тромави, бавни и неспособни да говорят, но достатъчно развити да разбират човешки заповеди и да подбират най-добрия вариант от няколко възможни действия. Последвани от първите говорещи роботи в началото на двайсет и първи век.

После Ендрю се зае с нещо много по-неприятно за самия него — периода на отрицателни реакции сред хората, истерията и бездънния ужас, предизвикани от новите роботи, световния взрив на законодателство, забраняващо труда на роботите по цялата Земя. Тогава миниатюризацията на позитронния мозък била все още в началните си етапи, а сложните системи за охлаждане — неизбежни, затова и първите говорещи роботи станали гиганти — почти четириметрови, вдъхващи ужас чудовища. Те изтласкали на повърхността всички човешки страхове от изкуствените същества — творението на Франкенщайн, Голем и всевъзможни кошмари.

Ендрю посвети цели три глави от книгата си на времето, когато опасенията от роботите стигаха до крайности. Беше му извънредно трудно да ги напише, защото се занимаваше само с човешката ирационалност, а за Ендрю се оказа почти невъзможно да я разбере.

Справи се, доколкото можа, стараеше се да заеме мястото на хората, които, макар и да знаели, че Трите закона осигуряват надеждна защита срещу възможността роботите да им навредят, упорствали в уплахата и отвращението си. След време и Ендрю успя да схване, доколкото беше възможно, защо хората са се чувствали несигурни въпреки наличието на толкова мощни предпазни мерки.

Докато ровеше из архивните материали по роботика, откри, че Трите закона не са толкова несъкрушима преграда, както изглеждаха на пръв поглед. Всъщност са пълни с двусмислици и скрити източници на противоречия. И понякога неочаквано изправяли роботите — праволинейни същества, разбиращи всичко буквално — пред необходимостта да вземат решения не непременно идеални от човешка гледна точка.

Например роботът, изпратен на друга планета с опасното поръчение да намери и донесе жизненоважно за оцеляването на човек-изследовател вещество, усетил такъв сблъсък между Втория закон за подчинението и Третия за самосъхранението, че изпадал в безнадеждно равновесие и не бил в състояние да мръдне ни напред, ни назад. И в тази безизходица чрез бездействието си роботът можел да създаде пряка заплаха за човека-повелител, въпреки забраните на Първия закон, който уж винаги има предимство пред другите два. Защото как можел роботът да бъде уверен, че преживяваният от него конфликт между Втория и Третия закони излага на опасност човека? Ако предварително характерът на задачата не е поставен ясно, роботът остава в неведение относно последствията от своето бездействие и не разбира, че докато се мотае, нарушава Първия закон.

Или роботът, който поради дефекти в един детайл или грешки в програмите си решил, че определен човек въобще не е човек и следователно не е под защитата, гарантирана му от Първия и Втория закон…

Или пък роботът, който получил зле формулирана заповед и я изпълнил толкова буквално, че навредил на хората наоколо…

Архивите бяха пълни с десетки подобни случаи. Първите специалисти по роботика, особено Сюзън Келвин, суровата и респектираща жена, работили дълго и упорито, за да се справят с възникващите една след друга трудности.

Някъде към средата на двайсет и първи век проблемите станали особено заплетени — тогава от лабораториите на ЮСРММ започнали да излизат роботи с по-усъвършенствани позитронни схеми. Те имали по-разширени възможности за мисловни процеси, можели да оценяват ситуации и да разбират сложността им с почти човешка дълбочина на мисълта — роботи като самия Ендрю Мартин, макар че той се погрижи да не го казва направо. Новите роботи с генерализирани схеми получили способността да обработват данните много по-свободно от предшествениците си и често реагирали неочаквано за човешките същества. Разбира се, винаги в рамките на Трите закона, но понякога от гледна точка, непредвидена от създателите на законите.

Докато проучваше летописите за развитието на роботите, Ендрю най-после осъзна защо толкова много човеци се плашат от тях. Не че Трите закона бяха лошо замислени — съвсем не. Те наистина представляваха майсторско произведение на логиката. Но проблемите на самите хора невинаги се подчиняваха на логиката, понякога дори се оказваха напълно несъвместими с нея. Затова и роботите невинаги смогваха да следват скоковете, криволиците и извивките на човешката мисъл.

Така че нерядко самите хора тласкаха роботите към нарушение на един или друг закон и за да оправдаят антилогичното си поведение, обвиняваха своите създания, че са направили нещо нежелателно, докато всъщност то им е било заповядано от господарите.

Ендрю вложи в тези глави много внимание и такт, преработваше ги за кой ли път, за да избегне всяка възможност да подразни някого. Нямаше намерение да пише разобличително слово за недостатъците на човечеството. Както винаги, основната му цел бе да служи на хората.

При започването на книгата, първоначалният му стремеж беше по-добре да обясни собствените си отношения с хората — неговите създатели, но с напредването на работата разбра, че ако напише по-задълбочено съчинение, то може да се превърне в безценен мост между хора и роботи, в източник на просветление не само за роботите, но и за вида от плът и кръв, който ги породи на този свят. Всичко, даващо възможност на двете страни да се разбират по-добре, щеше да позволи и на роботите да увеличат приноса си към човечеството. А нали това беше смисълът на съществуването им.

Когато преполови книгата, Ендрю помоли Джордж Чарни да прочете написаното и да предложи как да бъде усъвършенствано. Няколко години бяха минали от смъртта на Малката Мис и самият Джордж вече не изглеждаше здрав — едрото му някога тяло отслабна, почти цялата му коса опада. Погледна внушителното творение на Ендрю със зле прикрито неудобство:

— Не съм много изкусен в писането, Ендрю, нали знаеш.

— Джордж, не те моля да дадеш мнение за моя литературен стил. Искам да прецениш идеите ми. Трябва да знам дали в този ръкопис има нещо обидно за хората.

— Сигурен съм, че няма, Ендрю. Винаги си бил самата любезност.

— Вярно е, никого не бих обидил съзнателно. Но вероятността без да искам…

Джордж въздъхна:

— Да, да. Разбирам. Добре, Ендрю, ще прочета книгата. Но нали знаеш колко лесно се уморявам напоследък. Може би ще ми трябва доста време, за да преора целия текст.

— Не бързам за никъде — каза Ендрю.

Наистина на Джордж му беше нужно доста време — почти година. Накрая върна ръкописа на Ендрю, но към него бе прибавена едва непълна страница бележки, само дребни поправки за някои факти и нищо повече.

Ендрю каза меко:

— Джордж, надявах се на по-обширни критични бележки.

— Нямам такива. Това е забележителен труд. Забележителен. Изключително задълбочено проучване на темата. Можеш да се гордееш с резултата от работата си.

— Но аз засягам темата за човешката ирационалност, която често води до затруднения с Трите закона…

— Ендрю, направо си уцелил десетката. Ние наистина сме създания с твърде несъвършен разум. Понякога сме блестящи, невероятни творци, но пълни с всякакви объркани противоречия. Ендрю, сигурно ти се струваме безнадеждно нелогична сбирщина, нали?

— Да, има моменти, когато ви виждам така. Но не съм искал да пиша книга с упреци към човешките същества. Много далеч съм от това, Джордж. Искам да дам на света нещо, което ще сближи хората и роботите. И ако изглежда, че по някакъв начин проявявам пренебрежение към умствените способности на хората, получило се е точно обратното на моите намерения. Затова се надявах, че докато четеш ръкописа, ще отбележиш всички пасажи, които могат да бъдат изтълкувани като…

— Може би трябваше да помолиш сина ми Пол да прочете ръкописа вместо мен — предложи Джордж. — Знаеш, че е безспорен професионалист. Много по-запознат с всички тънкости и нюанси, отколкото аз сега.

Най-после Ендрю проумя, че Джордж Чарни въобще не е искал да чете книгата. Джордж Чарни беше стар и уморен, наближаваше последните години от живота си. Колелото на поколенията себе завъртяло още веднъж. Глава на семейството стана Пол. Сър ги напусна, после Малката Мис, сега идваше ред и на Джордж. Хората с фамилии Мартин и Чарни идваха на този свят и си отиваха, а Ендрю оставаше, не съвсем непроменен (от време на време тялото му преминаваше през технологично обновление, струваше му се, че и неговите мисловни процеси непрекъснато се задълбочават и стават по-богати, вече си позволяваше да признае собствените си изключителни способности), но несъмнено неуязвим за разрушителното влияние на отминаващите години.

Занесе почти готовия ръкопис на Пол Чарни. Пол го прочете веднага и изказа не само похвали, но както Джордж предположи, направи предложения как да бъде преработен. В текста имаше места, където Ендрю, неспособен да схване резките нелинейни скокове на човешкия ум, стигаше до прекалено опростяване и необосновани изводи. Преди всичко Пол смяташе, че книгата е прекалено доброжелателна към човешката гледна точка. Каза, че няма да е излишна повечко критика към неразумното човешко отношение спрямо роботите, и към науката въобще.

Ендрю не очакваше това:

— Пол, но аз не желая да обиждам никого.

— Досега не е написана достойна за прочит книга, която да не е обидила никого — отвърна Пол. — Ендрю, напиши това, което смяташ за истина. Ще се изумя, ако всички хора по света се съгласят с тебе. Но твоята гледна точка е уникална. Можеш да дадеш на света нещо истинско, нещо ценно. То обаче няма да струва нищо, ако потиснеш чувствата си и напишеш само онова, което според тебе искат да прочетат другите.

— Но Първият закон…

— По дяволите Първия закон, Ендрю! Първият закон не е всичко! Как можеш да навредиш някому с една книга? Може би само ако го халосаш с нея по главата. Иначе не. Идеите не вредят, дори лошите идеи, дори глупавите и злите идеи. Хората причиняват вреда. Понякога се хващат за определени идеи и ги използват като оправдание за безсъвестни и възмутителни постъпки. Човешката история е пълна с такива примери. Но идеите са само идеи. Не бива никога да бъдат потискани. Трябва да бъдат изразени открито, проучени, проверени и ако е нужно — публично отхвърлени… Както и да е, Първият закон не казва нищо за роботи — автори на книги. Тоягите и камъните, Ендрю, — те могат да причинят вреда. Но думите…

— Както ти току-що отбеляза, Пол, човешката история е пълна с пагубни събития, започнали от най-обикновени думи. Ако тези думи не са били произнесени, нямало е да се случат и пагубните събития.

— Не разбираш какво искам да кажа, нали? Или все пак разбираш? Мисля, че разбираш. Ти знаеш каква сила имат идеите и не вярваш много-много в умението на хората да различават добрите от лошите идеи. Е, аз също, понякога. Но накрая лошите идеи изчезват. Такава е историята на човечеството от хилядолетия. Доброто наистина надделява, рано или късно, без значение какви ужаси стават по пътя му. Затова е вредно да се потиска идея, която може да се окаже полезна за света. Виж какво, Ендрю — ти може би си най-близкото подобие на човек, излизало някога от заводите на „Ю Ес Роботс“. Ти единствен имаш възможността да разкажеш на света, какво е нужно да знае за връзката човек-робот, защото донякъде принадлежиш и на двете страни. И така ще помогнеш за заздравяването на тази връзка, която дори в нашите развити времена страда от проблеми. Напиши своята книга. Честно — напиши я.

— Да. Ще я напиша, Пол.

— Между другото, мислил ли си за издател?

— Издател ли? Ами не. Още не съм стигнал дотам.

— Би трябвало. Добре, нека аз се заема вместо теб. Имам приятел в издателския бизнес, мой клиент всъщност. Имаш ли нещо против да му подхвърля две-три думи?

— Ще бъде много любезно от твоя страна — каза Ендрю.

— Никак даже. И аз като теб искам да видя тази книга отпечатана, за да може всеки да я прочете.

И наистина, след няколко седмици Пол осигури договор за издаване книгата на Ендрю. Увери Ендрю, че условията са извънредно благоприятни и приемливи. Ендрю беше доволен. Подписа договора без колебание.

През следващата година, докато работеше върху заключителните части на ръкописа, Ендрю често мислеше за думите на Пол през онзи ден — колко е важно да изрази мислите си честно и за приноса на тази книга, ако го направи. И за своята уникалност. Ендрю не можеше да се освободи от впечатлението на тези думи.

Виж какво, Ендрю — ти може би си най-близкото подобие на човек, излизало някога от заводите на „Ю Ес Роботс“. Ти единствен имаш възможността да разкажеш на света, какво е нужно да знае за връзката човек-робот, защото донякъде принадлежиш и на двете страни.

Така ли беше? Ендрю размишляваше дали Пол наистина мисли по този начин, или го каза само, защото в момента се разгорещи?

Ендрю се питаше непрекъснато и постепенно в ума му се оформи отговорът.

Тогава реши, че е дошло времето пак да посети фирмата „Файнголд и Чарни“, за да поговори с Пол.

Отиде, без да предупреди. Секретарят го поздрави най-официално и Ендрю изчака търпеливо, когато другият робот хлътна във вътрешния кабинет, за да извести Пол, че Ендрю е дошъл. Сигурно щеше да бъде по-рационално, ако роботът-секретар използваше холовръзката, но той несъмнено беше много объркан от необходимостта да приеме робот, а не човек.

След малко секретарят се върна.

— Мистър Чарни ей сега ще бъде при вас — съобщи той и се зае с обичайните си задължения, без да каже дума повече.

Ендрю запълваше времето, като размишляваше за думите. Докато работеше над книгата си, изникваха множество семантични проблеми. Човешкият език, създаден от хора и използван от хора, беше препълнен с подвеждащи мъчнотии. Усилията, необходими, за да се справи с тях, увеличиха активния речник на Ендрю и, както той предполагаше — приспособимостта на позитронните му схеми.

Ендрю седеше в чакалнята — от време на време влизаше някой и го зяпваше. Все пак той беше свободен робот и засега — единственият. Роботът, който се обличаше. Отклонение. Чудак. Но Ендрю нито веднъж не се опита да извърне поглед от любопитните. Спокойно се вглеждаше в очите им и всички бързо обръщаха глава.

Накрая се появи и Пол Чарни. Не се бяха срещали с Ендрю от зимата, когато погребаха бащата на Пол — Джордж, тихо починал в семейната къща. Сега лежеше в гроба на хълм над Тихия океан. Пол сякаш се изненада, или поне на Ендрю така му се стори. Още нямаше вяра на способността си да тълкува правилно израженията на човешките лица.

— Е добре, Ендрю. Радвам се да те видя. Съжалявам, че те накарах да чакаш, но имаше нещо, което бях длъжен да довърша.

— Разбира се. Аз никога не бързам, Пол.

Напоследък Пол носеше тежък грим, наложен от последната мода и за двата пола. Макар че гримът правеше иначе малко безизразните черти на лицето му по-остри и твърди, Ендрю не го одобряваше. Смяташе, че силната, рязка личност на Пол не се нуждае от подобни козметични подобрения. За Пол би изглеждало по-подходящо да има безизразен вид, защото в самия него нямаше нищо безизразно и едва ли трябваше да прибягва до тези боички и пудри.

Естествено, Ендрю не изрази гласно неодобрението си. Но самият факт, че не се отнесе добре към външността на Пол беше нещо ново за него. Такива мисли се появиха у него съвсем отскоро. След първата редакция на книгата, Ендрю откри, че неодобрението спрямо хората не го притеснява колкото би могъл да очаква, стига да не го изказва открито. Обмисляше отрицателното си отношение без никакви трудности и дори можеше да го прави писмено. Сигурен беше, че невинаги е имал тази способност.

Пол го покани:

— Влез, Ендрю. Разбрах, че искаш да говориш с мен, но не очаквах да дойдеш.

— Пол, ако в момента си прекалено зает, за да ми отделиш време, мога да почакам още.

Пол погледна играта на сенки върху циферблата на една от стените — това беше часовникът в офиса — и каза:

— Имам малко време. Сам ли дойде?

— Наех кола-автомат.

— Имаше ли някакви проблеми? — безпокойството на Пол пролича в гласа му.

— Не съм предполагал, че ще имам. Правата ми са защитени.

Пол придоби още по-угрижен вид.

— Ендрю, няколко пъти ти обяснявах, че този закон всъщност е неприложим, поне в повечето случаи. И ако упорстваш да носиш дрехи, накрая ще си навлечеш неприятности, така да знаеш. Точно както първия път, когато се е наложило баща ми да те отърве.

— Един-единствен път, Пол. Но съжалявам, че си недоволен.

— Добре, опитай се да погледнеш нещата така — ти си една жива легенда, не разбираш ли? Има хора, които искат да спечелят поне малко слава, макар и лоша, като създават грижи на знаменитости, а ти несъмнено си знаменитост. Освен това, вече ти казах, че си твърде ценен в твърде много отношения и нямаш право да се подлагаш на рискове. Между другото, как върви книгата?

— Завърших цялостната редакция. Сега се занимавам с последното изглаждане на текста. Поне се надявам да е последното. Издателят е доста доволен от прочетеното досега.

— Това е добре!

— Не знам дали непременно ще му хареса книгата като книга. Според мен някои части го карат да се чувства неудобно. Но предполагам, че очаква да продаде голям тираж и е доволен, само защото това е първата книга, написана от робот.

— Ендрю, боя се, че стремежът да се печелят пари е присъща черта на хората.

— И аз няма да съм недоволен, ако стане. Нека книгата се продава, каквато и да е причината. Мога да намеря добро приложение за парите, които ще ми донесе.

— Ендрю, мислех си, че си доста заможен! Винаги си имал собствени доходи, а и баба ми ти остави значителна сума.

— Малката Мис беше безкрайно щедра. Не се съмнявам, че мога да разчитам на помощ от семейството и в бъдеще, ако разходите ми надхвърлят доходите. Но винаги съм искал да се издържам сам. Не бих желал да ви затруднявам, освен в краен случай.

— Разходи ли? За какви разходи ми говориш? Яхти? Екскурзии до Марс?

— Нищо подобно — отвърна Ендрю. — Но съм замислил нещо наистина скъпо, Пол. Само мога да се надявам, че постъпленията от книгата ще стигнат да довърша това, което искам да направя. Следващата ми стъпка, така да се каже.

Пол се напрегна.

— И каква е тя?

— Нови подобрения.

— Досега винаги си смогвал да плащаш за усъвършенстването си със собствени средства.

— Този път може да се окаже доста по-скъпо.

Пол кимна.

— Значи приходите от книгата ще ти дойдат добре. Но ако разочароват очакванията ти, сигурно ще намерим начин да…

— Въпросът не е само в парите — каза Ендрю. — Има и други усложнения… Пол, този път трябва да се обърна направо към големите шефове. Трябва да се срещна с ръководителя на корпорацията „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл Мен“ и да получа разрешението му за тази работа. Опитвах се да си уредя срещата, но досега не успявам да стигна до него. Не се съмнявам, че е заради книгата ми. Корпорацията не прояви никакъв ентусиазъм, когато там научиха, че пиша книга. Знаеш ли, те не ми оказаха никакво съдействие.

Пол се ухили.

— Съдействие ли, Ендрю? Последното нещо, което можеш да очакваш от тях. Ти ги ужасяваш до побъркване. Не ни съдействаха и на която и да било стъпка в борбата ни за правата на роботите, нали? Всъщност ставаше точно обратното. И ти явно разбираш защо е така. Дай на робота твърде много права и никой няма да иска да го купи, а?

— Това може би е вярно, а може би не е. Във всеки случай, аз смятам да говоря с ръководителя на фирмата за едно много особено искане към тях. Не мога да се справя сам, но ако ти се обадиш заради мен…

— Ендрю, добре знаеш, че не съм им по-симпатичен от теб.

— Независимо от това, ти оглавяваш мощна и влиятелна юридическа фирма, член си на голямо и изтъкнато семейство. Не могат да те пренебрегнат просто така. А ако се опитат, винаги можеш да им намекнеш, че като се срещнат с мен, ще се отърват от нова кампания на „Файнголд и Чарни“ за по-големи права на роботите.

— Ендрю, но нали това ще бъде лъжа?

— Да, Пол, но не ме бива много по лъжите. По-точно въобще не мога да изрека лъжа, освен ако го изисква някой от Трите закона. И затова ще трябва да се обадиш вместо мен.

Пол се закиска.

— Ах, Ендрю, Ендрю! Не можеш да изречеш лъжа, но можеш да подтикваш мен, нали? С всяка минута все повече заприличваш на човек!