Позитронният човек

3

Наближи рожденият ден на Мис. Ендрю вече знаеше, че рожденият ден на човека е важно събитие във въртележката на живота — отбелязване на годишнината от деня, когато е излязъл от утробата на майка си.

Смяташе, че изборът на хората е странен — да отбелязват точно деня на излизането си на бял свят като важен. Знаеше доста за човешката биология и според него много по-важно би било да се празнува денят на истинското създаване на организма, когато сперматозоидът е влязъл в яйцеклетката и е започнал процесът на клетъчното делене. Нали точно тогава възниква всеки човек!

През деветте месеца, прекарани в утробата, новият човек вече е жив, макар и не самостоятелен. А и човешките същества не са особено способни да функционират самостоятелно веднага след напускането на майчиния организъм, така че разликата между времето преди раждането и самото раждане, толкова съществена за хората, не означаваше почти нищо за Ендрю.

Самият той бе готов да изпълнява всички програмирани в него функции от мига на последната фаза от монтажа, щом схемите му получиха стартов импулс. Но новороденото дете съвсем не можеше да се оправя само. Ендрю не виждаше никаква решаваща разлика между плода през различните етани на развитие вътре в майката и същия плод, родил се ден-два по-късно. Единият е вътре, а другият — отвън, това е всичко. И в двата случая детето е еднакво безпомощно. Защо не празнуваха годишнината от зачеването вместо годишнината на излизането от утробата?

Но колкото повече размишляваше, откриваше логика и в двата възгледа. Например, какво би избрал той за свой рожден ден, ако роботите въобще изпитват нужда да празнуват рождени дни? Старта на производството в завода или монтажа на позитронния му мозък и включването на соматичния контрол? Кога е бил „роден“: когато са събрали първите детайли за арматурата му или в първия миг на единствено нему присъщите възприятия, представляващи NDR–113? Простата арматура не беше той, каквото и да представляваше. Той беше позитронен мозък. Или пък съчетание от позитронен мозък, монтиран надлежно в тялото, създадено да го носи. Значи рожденият му ден…

Ох, толкова се обърка! А от роботите не очакваха да се объркват. Техните позитронни умове бяха по-сложни от обикновените цифрови „мозъци“ на непозитронните компютри, които действаха изцяло на елементарна двоична основа и съществуваха само в света на „да-не“, „включено-изключено“, „положително-отрицателно“. Понякога заложената сложност предизвикваше възникването на противоречиви потенциали. При все това роботите оставаха логични същества и почти винаги имаха способността да излизат от такива конфликти, обработвайки данните разумно. Защо тогава му бе толкова трудно да си изясни въпросът — кога е рожденият ден на всеки.

Защото рождените дни са чисто човешка идея, отговори си той. Тя няма нищо общо с роботите. А ти не си човек и не е нужно да се тревожиш кога трябва или не трябва да си празнуваш рождения ден.

Както и да е, сега дойде ред на рождения ден на Мис. Сър по изключение се върна вкъщи рано, въпреки че Регионалното законодателно събрание кипеше от заплетени спорове относно междупланетните зони за свободна търговия. Цялото семейство се премени в празнични дрехи и се събра в трапезарията около грамадната маса от полирано червено дърво. Запалиха свещи и Ендрю поднесе изискана вечеря, за чието обмисляне той и Мадам посветиха дълги часове. След това Мис официално прие и разопакова подаръците. Получаването на подаръци — нова собственост, която другите ти дават — явно е главната част от ритуала на рождения ден.

Ендрю гледаше, без да разбира. Знаеше, че хората придават голямо значение на притежанието на вещи — различни предмети, които принадлежат само на тях — но се затрудняваше да осъзнае каква стойност представляват предметите за хората и защо толкова държат да ги притежават.

Малката Мис, научила се да чете само преди година-две, даде на сестра си книга. Не касета, не инфодиск, не холокуб, а истинска книга с подвързия, корица и страници. Малката Мис беше много привързана към книгите. Също и Мис, особено към книгите с поезия — начин да се пише със загадъчни фрази, построени в неравни редове — една изключителна тайна за Ендрю.

— Чудесна е! — възкликна Мис, щом извади книгата от весело оцветената опаковка. — „Рубайлт“ на Омар Хайлм! Винаги съм си мечтала за нея! Но ти откъде изобщо знаеш, че има такова нещо? Аманда, кой ти е казал за тази книга?

— Прочетох за нея — отвърна леко смутената Аманда. — Мислиш си, ме нищо не знам, само защото съм с пет години по-малка, но виж какво, Мелиса…

— Момичета, момичета! — намеси се Сър внушително. — Нека не се препираме точно на вечерята в чест на рождения ден!

Мис отвори следващия подарък — от майка й: прекрасен пуловер от кашмир, бял и пухкав. Мис така се развълнува, че го навлече върху другия, с който беше в момента.

После разпечата малкото пакетче с подаръка от баща й и зяпна. Защото Сър бе купил медальон от розова слонова кост, чиято великолепна и сложна гравюра бе така изящно изработена, че дори безупречното зрение на Ендрю с мъка различи всички виещи се плетеници. Мис излъчваше щастие. Вдигна медальона за тънката златна верижка, нахлузи го през глава и го нагласи грижливо в средата на новия пуловер.

— Честит рожден ден, Мелиса — каза Сър. Мадам се присъедини, Малката Мис също и всички запяха „Честит рожден ден“. После Мадам поиска да я изпеят отново, но този път направи знак на Ендрю да се включи в хора.

За миг се зачуди дали не трябва и той да й подари нещо. Не, каза си, тя като че не очаква това от него. И защо ли да очаква? Той не беше член на семейството. Представляваше елемент от домашната машинария. Поднасянето на подаръци за рождения ден си беше човешко занимание.

Вечерята мина чудесно. Само едно нещо като че ли не беше наред — Малката Мис явно горчиво завиждаше на Мис за възхитителния медальон.

Разбира се, опита да прикрие чувствата си. Все пак не искаше да разваля вечерята в чест на сестра си, но през цялото време крадешком хвърляше погледи към медальона, меко проблясващ в розово и златно върху пуловера на Мис. Не беше нужно Ендрю да прояви кой знае каква изтънченост на възприятията, за да усети колко е нещастна.

Искаше му се да направи нещо, за да я развесели. Но цялата тази история с рождените дни, подаръците, сестрите, завистта и други човешки особености надхвърляха способността му да разбира. Като робот, според проекта, притежаваше доста умения, но неговите създатели явно не схващаха защо трябва да го надаряват с възможността да осъзнае как едно момиче може да се разстрои от красив предмет, подарен на друго момиче — нейна сестра, по случай рожден ден.

След ден-два Малката Мис дойде при него:

— Ендрю, може ли да поговоря с тебе?

— Разбира се.

— Хареса ли ти медальонът, който татко подари на Мелиса?

— Стори ми се много красив.

— Той е много красив. Най-хубавото нещо, което съм виждала.

— Да, доста е хубав — съгласи се Ендрю. — И аз съм сигурен, че Сър ще ви подари нещо не по-малко красиво, щом дойде вашият рожден ден.

— Да, но до моя рожден ден има още три месеца — въздъхна Малката Мис. Сякаш говореше за цяла вечност.

Ендрю изчака, не можеше да определи накъде върви разговорът.

Малката Мис отиде при шкафа, където бе оставила парчето дърво от плажа. Подаде му го.

— Ендрю, ще ми направиш ли медальон? От това.

— Дървен медальон?

— Е, нямам слонова кост под ръка. Но дървото също е много хубаво. Нали знаеш как се гравира? Или можеш да се научиш, така си мисля.

— Уверен съм, че уменията ми в механичните действия ще бъдат достатъчни за работата, но ще имам нужда от някои инструменти и…

— Ето — каза Малката Мис.

Беше взела малък нож от кухнята. Връчи му го с тържествена сериозност, като че му предлагаше цял комплект инструменти на скулптор.

— Май това ще стигне. Имам ти доверие, Ендрю.

Хвана металната му ръка в дланите си и я стисна.

През нощта, в тишината на стаята, където обикновено се настаняваше след края на дневната работа, Ендрю огледа с особено внимание парчето дърво — може би цели петнайсет минути изучаваше структурата му, плътността, извивките. Разгледа придирчиво ножа и го опита върху парче дърво от градината, за да провери дали ще свърши работа. После прецени ръста на Малката Мис и размера на медальон най-подходящ за съвсем малко момиче, което нямаше да остане такова безкрайно дълго време.

Отряза от върха на парчето. Дървото се оказа много твърдо, но Ендрю разполагаше с физическата сила на робот, така че единственият проблем беше дали ножът ще издържи на натоварването. Ножът издържа.

Съсредоточи се върху отрязаната част от голямото парче. Завъртя я в пръстите си и потърка повърхността. Затвори очи и си представи как би изглеждала, ако махне малко тук, малко там… ако изстърже тук… също и тук… Да.

Зае се с работата.

След като мислено завърши плана си, самото действие почти не му отне време. Механичната координация на Ендрю напълно съответстваше на толкова изтънчена работа, зрението му беше отлично и дървото като че се поддаваше с готовност на желанията му.

Когато свърши, бе вече твърде късно й не можеше да го отнесе на Малката Мис. Сложи медальона настрана и до сутринта не помисли повече за него. Минути преди Малката Мис да изтича навън, за да посрещне училищния автобус, Ендрю взе творбата си и я показа. Малката Мис я прие озадачена и изненадана.

— Направих го за вас — каза Ендрю.

— Ти го направи?

— От дървото, което ми дадохте снощи.

— Ох, Ендрю… Но то е направо страхотно, Ендрю! О, чудесно е! Толкова е хубаво! Въобще не си представях, че можеш да направиш такова нещо. Само като го види Мелиса! Само като го види! И на татко ще го покажа!

Навън клаксонът изсвири. Малката Мис грижливо прибра медальона в чантата си и бързо затича към автобуса. Но след десетина метра по пътеката се обърна да махне на Ендрю… и му прати въздушна целувка.

Вечерта, когато Сър се върна след тежкия си ден в местния Капитолий и Малката Мис представи дърворезбата, в къщата настъпи оживление. Мадам с множество възклицания натърти колко е красива, а Мис прояви достатъчно любезност да признае, че е почти толкова привлекателна, колкото и медальона за рождения й ден.

Самият Сър беше изумен. Не му се вярваше, че Ендрю е изработил накита.

— Откъде взе това, Манди? — Така наричаше Малката Мис, но никой друг не си го позволяваше.

— Нали ти казах, татко. Ендрю го направи за мен. Намерих на плажа парче дърво, изхвърлено от водата и Ендрю го използва.

— Но той не е произведен като робот-занаятчия.

— Какво?

— Дърворезбар — поясни Сър.

— Е, мисля си, че е — натърти Малката мис. — Може да умее още много неща, дето не ги знаем.

Сър погледна към Ендрю. Смръщи се и подръпна замислено мустаците си (Сър имаше забележителни мустаци, големи и бухнали) и се озъби така, че Ендрю — макар опитът му с човешките изражения да беше все още ограничен — разбра колко сериозна е гримасата.

— Ендрю, наистина ли ти направи това?

— Да, сър.

— Нали знаеш, роботите не би трябвало да лъжат.

— Не е съвсем така, Сър. Мога да излъжа, ако ми заповядат или ако е необходимо да кажа неистина, за да предпазя човешко същество от вреда или дори ако моята собствена безопасност… — Той се запъна. — Но аз наистина направих това за Мис.

— И идеята ли? Ти си измислил как да изглежда?

— Да, Сър.

— От какво го копира?

— Копирал ли, Сър?

— Не може да си го измислил ей така. Видял си го в някоя книга, нали? Или си използвал компютър да го проектира вместо тебе, или…

— Уверявам ви, Сър, само изучавах суровия материал известно време, докато не ми хрумна как най-добре да го изрежа във форма, за да зарадва Малката Мис. После го изработих.

— И какви инструменти използва, ако смея да попитам?

— Малък нож от кухнята, Сър. Малката Мис бе любезна да ми донесе.

— Малък нож от кухнята — повтори Сър със странно безизразен глас. Бавно поклати глава и подхвърли дърворезбата на дланта си, сякаш не можеше да схване напълно красотата й. — Нож от кухнята. Тя ти даде парче дърво от плажа и най-обикновен кухненски нож и без друг инструмент ти създаде това?

— Да, Сър.

На следващия ден Сър донесе на Ендрю друго парче дърво от плажа, по-голямо и извито, износено и изцапано от дългото пътешествие по водата. Даде на Ендрю електрически вибронож и му показа как се работи с него. И нареди:

— Направи нещо от това дърво, Ендрю. Каквото пожелаеш. Само искам да те наблюдавам, докато работиш.

— Разбира се, Сър.

Ендрю разгледа дървото, после включи виброножа и прецени движенията на острието с най-финия си оптически фокус, докато разбра какви следи може да остави върху материала. След това се зае със задачата. Сър седеше до него, но щом започна да реже и гравира, почти не осъзнаваше присъствието на човека. Заниманието го погълна изцяло.

В тези мигове за него имаха значение само парчето дърво, виброножът и представата за творбата.

Свърши, подаде дърворезбата на Сър и отиде да вземе прахосмукачката, за да почисти стружките. Когато се върна в стаята, завари Сър неподвижен, безмълвно захласнат в предмета.

— Поисках домашен робот от серия NDR — меко проговори Сър. — Не си спомням да съм настоявал за занаятчийски заложби.

— Прав сте, Сър. Аз съм домашен робот NDR. Нямам специални програми, отнасящи се до занаятчийски умения.

— Все пак направи това. Видях те със собствените си очи.

— Така е, Сър.

— Можеш ли да изработваш и други неща от дърво, как мислиш? Да речем шкафчета? Бюра? Лампиони? Големи скулптури?

— Не бих могъл да кажа, Сър. Никога не съм опитвал.

— Добре, сега ще опиташ.

Оттогава Ендрю отделяше малка част от времето за готвене, сервиране или други дребни всекидневни домашни задължения. Получи заповед да чете книги за дърворезба и дизайн и особено да наблегне на изработката на мебели, а една празна стая в мансардата се превърна в негова работилница.

Продължи да прави малки дървени украшения за Мис и Малката Мис, понякога и за Мадам — гривни, обици, огърлици, медальони — но по предложение на Сър, Ендрю посвещаваше много часове да изработва шкафове и бюра. Замислите му бяха впечатляващо необичайни. Използваше редки и екзотични видове дърво, които Сър намираше, и изобретателно ги изпъстряше със сложни инкрустации.

През ден-два Сър се качваше в работилницата да разгледа резултатите от работата.

— Това са изумителни творби, Ендрю, — повтаряше той всеки път. — Абсолютно изумителни. Ти не си просто занаятчия, разбираш ли? Ти си истински художник. Ти създаваш художествени произведения.

Ендрю каза:

— За мен е удоволствие да ги правя, Сър.

— Удоволствие?

— Не бива ли да използвам тази дума?

— Доста странно е да чуя от устата на робот, че изпитва удоволствие от нещо. Не знаех, че роботите могат да чувстват по този начин.

— Вероятно се изразявам неточно.

— Може би — промърмори Сър. — Но не съм сигурен. Казваш, че за теб е удоволствие да правиш тези мебели. Какво точно имаш предвид?

— Когато работя, импулсите в мозъка ми се движат някак по-свободно. Това ми изглежда като съответствие на човешкото чувство „удоволствие“. Чувал съм ви да използвате тази дума и смятам, че разбирам нейното значение. Както вие я използвате, подхожда и за моите чувства. Затова ми се струва уместно да кажа, че за мен е удоволствие да правя тези: неща, Сър.

— Аха. Ясно.

Сър помълча.

— Ендрю, знаеш ли, че си много необикновен робот?

— Изцяло отговарям на стандартите, Сър. Схемите ми са модули за NDR, нито повече, нито по-малко.

— Така е.

— Заниманията ми с тези мебели безпокоят ли ви, Сър?

— Ни най-малко, Ендрю. По-скоро обратното.

— Въпреки това забелязвам някакво напрежение в тоналността на гласа ви. В нея се забелязва… как да се изразя… известно учудване? Не, „учудване“ не е точно. Несигурност? Съмнение?… Искам да кажа, Сър, че според вас, аз като че ли извършвам действия извън програмираното равнище на своите способности.

— Да — отговори Сър. — Точно това си мисля, Ендрю. Всъщност далеч над програмираното равнище. Разбери, не се тревожа от неочакваната ти проява на художествени заложби. Но бих искал да знам защо ги имаш.