Позитронният човек

15

Сякаш го бяха създали отново. Дни, седмици, месеци наред Ендрю не се чувстваше същия както преди и дори най-простите действия го караха да се замисля.

Винаги бе владял напълно тялото си. Още щом възприемеше необходимостта от някое движение и беше в състояние да го направи — безотказно, автоматично. Сега му се налагаше да прави съзнателни усилия, да се насочва сам. Вдигни си ръката, казваше си той. Премести я там. Сега я спусни надолу.

Това ли преживяваше и малкото дете, когато се бореше да овладее майсторството на съгласуваните движения?

Може би. Възрастта му надхвърляше сто години, но сега се чувстваше по-скоро дете, защото се движеше в едно съвършено ново тяло.

Тялото беше великолепно. Направиха го висок, но не прекомерно, за да не изглежда високомерен или заплашителен. Беше широк в раменете и тънък в кръста, крайниците му бяха гъвкави и атлетични. Избра си светлокестенява коса, защото червената му се струваше твърде крещяща, русата се набива в очи, а черната — прекалено мрачна. Човешката коса като че няма други цветове, ако не се смятат сивите, белите и сребристите оттенъци на старостта, но той не искаше да изглежда така. Очите му — фотоклетки наистина, но съвсем като истински на вид — също бяха кафяви, с леки златисти искрици. За тен на кожата Ендрю подбра нещо неутрално, смес от преобладаващото сред разнообразните човешки типове — по-наситено от бледорозовото на всички Чарни, но не особено тъмен. Така никой не можеше от пръв поглед да го причисли към определена раса, а и нали той не принадлежеше към нито една. Накара дизайнерите от „Ю Ес Роботс“ да нагласят видимата му възраст някъде между трийсет и пет и петдесет човешки години — достатъчно възрастен, за да бъде зрял, но не и да изглежда стар.

Да, чудесно тяло. Вярваше, че ще бъде щастлив в него, щом свикне.

Всеки ден отбелязваше малък напредък. Всеки ден овладяваше по-добре елегантната си фигура на андроид. Но процесът беше ужасно бавен, мъчително бавен…

Пол беснееше.

— Ендрю, те са те повредили. Ще заведа иск срещу тях.

— Не бива, Пол. Никога няма да докажеш, че са били з-з-з…

— Злонамерени ли?

— Да. Злонамерени. Пък и ставам по-силен, по-ловък. Това е само тр-р-р…

— Треперене?

— Травма. Преди никога не е имало такова п-п-п…

Ендрю говореше много бавно. Учудващо трудно се справяше с речта, всъщност това като че най-силно го затрудняваше, бореше се да оформи всеки звук. За Ендрю беше мъчение да измъкне думите от себе си, както беше мъчение и за всеки, който го слушаше. Целият гласов механизъм коренно се различаваше от предишния. Безотказният електронен синтезатор, който толкова убедително наподобяваше човешките звуци, отстъпи място на резониращи камери и подобни на мускули нишки, които ги управляваха. Би трябвало да възпроизвеждат глас, абсолютно неотличим от човешкия. Но сега Ендрю сам оформяше всяка сричка по начин, който му бе спестен преди от автоматиката и това се оказа трудна работа, много трудна.

Но не се отчайваше. Не беше способен да преживява отчаяние, знаеше колко временни са проблемите му. Можеше да усеща мозъка си отвътре. Никой друг не беше способен на това. И никой друг не би могъл да знае с такава увереност, че мозъкът му е непокътнат, че е останал невредим след операцията по прехвърлянето. Мислите му течаха свободно по нервните връзки на новото тяло, дори и ако то още не реагираше достатъчно бързо на тях. Всеки параметър минаваше безупречно проверките.

Само дребни проблеми във връзките между съставните части. Знаеше, че като цяло е здрав и само му беше необходимо време, за да овладее напълно новото тяло. Наложи си да мисли за себе си като за много младо същество. Като за дете, за новородено.

Минаваха месеци. Координацията се подобряваше непрекъснато. Бързо се придвижваше към пълно взаимодействие на позитронния мозък с тялото.

И все пак не всичко задоволяваше желанията му. Ендрю прекарваше часове пред огледалото и се преценяваше, докато изпълняваше целия си репертоар от телесни движения и изражения на лицето. Видяното далеч не съвпадаше с очакванията му от новото тяло.

Недостатъчно човешко! Лицето беше застинало, прекалено втвърдено и той се съмняваше, че с времето ще постигне подобрение. Притискаше с пръст бузата си и плътта поддаваше, но не както би поддала истинска човешка кожа. Можеше да се усмихва, да се зъби, да се мръщи, но това бяха заучени гримаси, имитации. Пращаше сигнала за усмивка или за мръщене, или за каквото и да е, мускулите послушно нагласяваха лицето му да покаже усмивка, да се смръщи, раздвижваха очертанията в съответствие с грижливо изпипаната програма. Но той винаги съзнаваше ролята на тази машинария, макар и органична, която тромаво се напъваше под кожата му, за да предаде желаното изражение. Ендрю предполагаше, че при човешките същества въобще не е така.

А и движенията му бяха прекомерно волеви. Липсваше им безгрижната свобода на човешките. Надяваше се, че с времето и това ще дойде — вече се отдалечи много от потискащите първи дни след операцията, когато се тътреше неловко из стаята като груб автомат от предпозитронната ера, но нещо му показваше, че и с превъзходното ново тяло никога няма да се движи по естествения начин, който всяко човешко същество притежава по рождение.

Както и да е, не всичко изглеждаше толкова зле. Хората от „Ю Ес Роботс“ спазиха своята част от сделката и извършиха прехвърлянето с цялата си налична страховита технологична мощ. И Ендрю получи каквото искаше. Наистина, едва ли би заблудил наблюдателните, че е човек, но поне далеч надминаваше другите роботи като подобие на човек и можеше да носи дрехи, без над тях смехотворно да стърчи нелепо безизразно метално лице.

Най-накрая Ендрю заяви:

— Пак започвам да работя.

Пол Чарни се засмя:

— Значи си добре. С какво ще се захванеш? С нова книга?

— Не — сериозно отвърна Ендрю. — Животът ми е прекалено дълъг, за да ме сграбчи за гърлото едно-единствено занимание и да не ме пусне повече. Имаше време, когато бях преди всичко художник и все още почуквам с длетото от време на време. Имаше време, когато бях историк и винаги мога да напиша още една-две книги, ако почувствам нужда да го направя. Но аз трябва да вървя напред. Пол, сега искам да бъда робобиолог.

— Искаш да кажеш робопсихолог?

— Не. Това би означавало да изучавам позитронни мозъци, а в момента те не ме интересуват. Според мен един робобиолог следва да се занимава с работата на тялото, свързано с този мозък.

— Това не съвпада ли със заниманията на специалистите по роботика?

— Някога — да. Но те работят с метални тела. Аз ще изучавам органичното хуманоидно тяло. Доколкото ми е известно, аз притежавам единственото. Ще изследвам как функционира, как наподобява истинското човешко тяло. Искам да знам за изкуствените човешки тела повече, отколкото производителите на андроиди.

— Стесняваш кръга на търсенията си — замислено прецени Пол. — Като художник разполагаше с цялото богатство от изразни средства. И произведенията ти можеха да издържат сравнение с най-доброто по света. Като историк се занимаваше предимно с роботи. А като робобиолог ще бъдеш единствен обект на изследванията си.

Ендрю кимна.

— Така изглежда на пръв поглед.

— Наистина ли желаеш да обърнеш поглед навътре?

— Да разбираш себе си е отправна точка за разбирането на цялата вселена. Поне според мен е така. Новороденото смята, че то е цялата вселена, но греши и скоро започва да го открива. Необходимо е да изучава нещата извън себе си, опитва се да определи къде са границите между него и останалата част от света, за да стигне до някакво схващане кой е и как да живее живота си. Пол, в много отношения аз сега съм като новородено. Преди бях нещо друго, нещо механично и сравнително лесно за разбиране, но сега представлявам позитронен мозък в почти човешко тяло и едва започвам да осъзнавам себе си. Знаеш, че съм сам в света. Няма друг като мен. И никога не е имало. Когато се движа сред хората в техния свят, никой няма да разбира какво съм аз, а и на мен не ми е много ясно. Значи трябва да уча. Ако наричаш това обръщане на погледа навътре, Пол, нека е така. Но трябва да го направя.

Ендрю бе принуден да започне отначало, защото не знаеше нищо за обикновената биология, и почти нищо за друг клон от науката, освен роботиката. Същността на органичния живот, химическите и електрическите му основи бяха загадка за него. Преди не бе възниквала никаква причина да се запознава с тях. Но сега самият той беше органичен (поне тялото му) и изпитваше невероятна потребност да разшири знанията си за живите същества. За да разбере как създателите на неговото андроидно тяло можеха да имитират на процесите в човешкото, първо трябваше да схване как работи оригиналът.

Присъствието му в библиотеките на университети и медицински институти стана обичайно — прекарваше там часове, наред пред електронните каталози. Изглеждаше съвсем нормален с дрехи и не предизвикваше никакви вълнения. Малцината, които знаеха, че е робот, не се опитваха да му пречат.

Прибави голяма стая към къщата си, за да я използва като лаборатория и я оборудва с грижливо подбрана апаратура. Библиотеката му също набъбна. Започна изследователски проекти. Те отнемаха цели седмици от неговите безсънни двайсет и четири часа в денонощието — и сега Ендрю не изпитваше нужда да спи. Макар и с човешка външност, той имаше начини да възстановява и увеличава силите си, които далеч превъзхождаха вида, по чието подобие бе оформен.

Загадките на дишането, храносмилането, обмяната на веществата, деленето на клетките, кръвообращението и температурата, цялата сложна и чудна система на телесното равновесие, поддържаща функционирането на човешките същества осемдесет, деветдесет или все по-често даже сто години, престанаха да бъдат загадки за него. Той задълба сериозно в устройството на човешкото тяло — за Ендрю хората бяха също такива механизми, както продуктите на „Ю Ес Роботс енд Мекеникъл Мен“. Да, органични механизми, но все пак чудесно създадени механизми с неотклонни закони на ритъма в обмяната на веществата, на равновесието и гниенето, на разпадането и възстановяването.

Минаваха години, спокойни години не само за уединението на Ендрю в старото имение Мартин, но и за външния свят. Населението на Земята беше стабилно, поддържаше го не само ниската раждаемост, но и непрестанната емиграция към множащите се космически колонии. Гигантските компютри се справяха с повечето икономически колебания, поддържаха в равновесие търсенето и предлагането между Регионите, така че древните цикли на растеж и стагнация се превърнаха в меко извиващи се криви по диаграмите. Не беше епоха нито на движение и предизвикателства, нито на вълнения и опасности.

Ендрю почти не обръщаше внимание на събитията отвъд прага на жилището си. Искаше и се налагаше да изследва по-значителни неща и той се занимаваше с тях. През това време само те имаха стойност за него. Доходите му се състояха от постъпленията от предишни вложения, когато се занимаваше с изкуство и от парите, оставени му от Малката Мис. Бяха повече от достатъчни, за да поддържа тялото си и да покрива разходите по изследванията.

Имаше свой собствен, затворен живот — точно какъвто го искаше. След първите дни на тромавост овладя напълно андроидното си тяло и често се разхождаше из гората на хълма или по бурния бряг, където някога ходеше с Малката Мис и сестра й. От време на време влизаше да плува — ледената вода не беше никакъв проблем за него — и дори се случваше да рискува плувайки до самотната скала на кормораните, където Мис искаше да го прати като дете. И за него не беше леко да плува до там, а и кормораните явно не понасяха добре присъствието му, но му харесваше да пробва силите си в такова предизвикателство. Знаеше, че нито един човек, дори и най-силният плувец, не би могъл да отиде невредим до скалата и обратно в студеното, неспокойно море.

Но повечето време прекарваше в изследвания. Често се случваше да не излиза от къщи много седмици.

Един ден Пол Чарни дойде при него:

— Ендрю, отдавна не сме се виждали.

— Вярно е.

Напоследък рядко се срещаха, макар че не се дължеше на взаимно отчуждаване. Семейство Чарни поддържаше дома си на северния калифорнийски бряг, но Пол имаше навика да живее по-близо до Сан Франциско.

— Още ли си потънал в своята програма за биологически изследвания? — попита Пол.

— Напълно.

Стресна се, когато видя колко е стар Пол. Ендрю изучаваше с особен интерес човешкото остаряване като явление и смяташе, че си е изяснил достатъчно причините и протичането му. И все пак, при целия си опит със стареенето на поколенията в това семейство — от Сър през Малката Мис и Джордж до Пол — той винаги се изненадваше колко бързо човеците стават сиви, сбръчкани, прегърбени и стари. Пол също. Тялото с дълги ръце и крака изглеждаше по-ниско, раменете му — превити напред, появяваха се и промени в костната структура на лицето му — брадичката изпъкваше напред, а скулите сякаш хлътваха. Сигурно и зрението му бе пострадало от годините, защото на мястото на очите му се виждаха светещи фотоклетки също като тези, с които Ендрю наблюдаваше света. Сега с Пол си приличаха повече поне в едно нещо. Пол въздъхна:

— Жалко, че историята на роботите вече не те интересува, както някога. Сега би се наложило да добавиш нова глава в книгата си.

— Какво намекваш, Пол?

— Говоря за глава, която да разгледа качествено новата политика на „Ю Ес Роботс“.

— Нищо не знам. За каква нова политика говориш?

Веждите на Пол се вдигнаха.

— Не си чул? Наистина ли? Ами ето какво направиха, Ендрю, — започнаха да произвеждат централни контролни станции за своите роботи, всъщност гигантски позитронни компютри: чрез микровълнови предавания могат да общуват с много роботи наведнъж — от десетина до хиляда. Сега произведените роботи вече нямат мозъци.

— Нямат мозъци? Но как…

— Огромните централни мозъци обработват цялата информация вместо тях. Самите роботи не са нищо друго, освен подвижни крайници на основните мислещи центрове.

— Това по-ефективно ли е?

— Специалистите от „Ю Ес Роботс“ твърдят, че е така. Не мога да кажа, дали е истина. Но според мен цялата работа преди всичко е дългосрочен начин да си разчистят сметките с тебе. Смит-Робъртсън утвърдил новата насока малко преди да умре, нали разбираш. Беше стар и болен, но пробутал своята програма и ги накарал да се заемат с нея. Подозирам, че е искал да бъде сигурен — фирмата никога повече да не се сблъсква с робот, способен да им причини тревоги като теб. Затова са започнали да отделят мозъка от тялото. Безмозъчната механична работна единица не може да се разглежда като заслужаваща граждански права или законова защита. А голям мозък поместен в кутия е обикновен компютър. Този мозък не може да се появи някой ден в кабинета на председателя на управителния съвет и да предяви желание за преместване в хубавичко ново тяло. А роботите-тела, след като въобще нямат мозъци, не могат да поставят никакви искания.

— Струва ми се, че това е твърде голяма крачка назад — каза Ендрю. — Те заличиха двеста години напредък в роботиката, само за да си спестят дребни политически неприятности.

— Вярно. Вярно. — Пол се усмихна и бавно поклати глава. — Ендрю, твоето влияние върху историята на роботиката е изумително. Твоите художествени занимания подтикнаха „Ю Ес Роботс“ да прави роботите по-точно, при това по-специализирани, защото ти им се струваше прекомерно умен, а те се страхуваха да не уплашат хората. След като спечели свободата си, бе установен принципът за правата на роботите. И твоето настояване да получиш андроидно тяло накара „Ю Ес Роботс“ да предприеме разделяне на мозъка и тялото.

Ендрю каза:

— Предполагам, че накрая корпорацията ще създаде свят, в който един огромен мозък ще управлява няколко милиарда роботи-тела. Все едно да носиш всичките си яйца в една кошница. Опасно е. Въобще не е разумно.

— Смятам, че си прав — съгласи се Пол. — Но не ми се вярва това да се случи до един век. Значи няма да съм тук, за да го видя.

Бе пресякъл стаята, застана пред отворената врата и се загледа в горичката насреща. Мек и влажен пролетен бриз вееше от океана, Пол вдъхна дълбоко, сякаш го пиеше. След малко се обърна с лице към Ендрю и като че изведнъж остаря с десет години.

— По-точно — гласът му сякаш ехтеше в празна черупка, — може би няма да дочакам и следващата година.

— Пол!

— Не се чуди толкова. Ние сме смъртни, Ендрю. — Пол сви рамене. — Не сме като теб и досега би трябвало да си разбрал какво означава.

— Разбирам. Но…

— Да, да. Знам. Съжалявам, Ендрю. Знам колко привързан си към нашето семейство и колко тъжно и тягостно е за теб непрекъснато да ни гледаш как растем, остаряваме и накрая умираме. Е, да ти кажа, и на нас не ни харесва кой знае колко, но няма смисъл да се бунтуваме срещу това. Живеем двойно по-дълго, отколкото е било нормално за хората само преди няколко века. За повечето от нас е достатъчно, както предполагам. Просто трябва да се отнасяме философски.

— Но аз не разбирам. Как можеш да си толкова спокоен пред…

Пред пълното унищожение? Пред окончателния край на всичките ти стремежи, на цялото ти желание да достигнеш нещо, да се учиш, да растеш?

— Мисля си, че нямаше да е така, ако сега бях на двайсетина години, или дори на четирийсет. Но не съм. А част от системата, Ендрю — добрата част — се състои в това, че след определена възраст, обикновено не е толкова важно за теб дали ще умреш скоро. Ти всъщност вече нищо не достигаш, не научаваш и не растеш. За добро или за зло, изживял си живота си и си направил, каквото си могъл за света и за себе си, а сега времето ти привършва, твоето тяло го знае и се примирява. Ние страшно се уморяваме, Ендрю. Ти не знаеш какво е това, нали, поне не истински? Не. Не знаеш, както виждам. Не можеш. Не се уморяваш и затова само на теория знаеш какво означава. Но при нас е друго. Ние се влачим седемдесет, осемдесет, може би сто години и постепенно ни идва много, затова присядаме, после лягаме, накрая затваряме очи и повече не ги отваряме, в последния миг знаем, че това е краят, но вече просто не ни интересува. Или пък нямаме нищо против — не знам дали наистина е същото, но може и да е… Ендрю, не ме гледай така.

— Смъртта е нещо естествено за хората — каза Ендрю. — Разбирам това, Пол.

— Не. Не разбираш. Наистина не разбираш. Не е възможно да разбереш. Тайничко си мислиш, че смъртта е някакъв достоен за съжаление недостатък в конструкцията ни и не проумяваш как така не е поправен, защото би трябвало да е съвсем лесно щом частите се износят и се счупят да се подменят до безкрай, както твоите винаги са били подменяни. Ти дори си смени цялото тяло.

— Но аз съм сигурен, че теоретически е възможно да бъдеш прехвърлен в…

— Не е. И теоретически. Нямаме позитронни мозъци и нашите не могат да бъдат прехвърлени, затова не можем ей така да помолим някой да ни измъкне от износеното тяло и да ни сложи в чудесно, ново и лъскаво. Не осъзнаваш факта, че хората неизбежно достигат момента, когато вече не могат да бъдат кърпени. Но и така е добре. Кой би могъл да очаква от теб да разбираш неразбираемото? Аз скоро ще умра и това е всичко, което може да се каже. И поне в едно мога да те уверя, Ендрю, — ще бъдеш добре осигурен финансово, когато си отида.

— Но аз и сега съм доста добре осиг…

— Да. Знам. И така да е, нещата понякога се променят твърде бързо. Мислим си, че живеем в сигурен свят, но и други цивилизации са си позволявали подобно самодоволство, рано или късно им се налагало да разберат, че са сгрешили. Както и да е, аз съм последният Чарни. Нямам други наследници, освен тебе. Имам далечни роднини, потомци на сестрата на баба, но те не влизат в сметката. Не ги познавам и не ме е грижа за тях. Но ме е грижа за тебе. Парите, които контролирам лично, ще бъдат оставени на твое име и ще бъдеш осигурен икономически до най-далечното предвидимо бъдеще.

— Не е необходимо, Пол, — с мъка изрече Ендрю. Призна пред себе си, че Пол каза истината — не разбираше смъртта, че беше способен да я разбере. През цялото време не успя да свикне със смъртта на всички Чарни.

Пол възрази:

— Да не спорим. Не мога да отнеса парите със себе си и не искам да ги правя нищо друго, освен да ти ги оставя, значи така ще стане. А не желая да хабя нито минута от остатъка на живота си, като се препирам с тебе за това. Да говорим за нещо друго… С какво се занимаваш сега?

— Все още с биология.

— А по-точно?

— С обмяната на веществата.

— Имаш предвид — при роботите? Но нали такова нещо не съществува? Или съществува? Имаш предвид андроидната обмяна на веществата? Или човешката?

— И трите. Нещо като техен синтез. — Ендрю помълча и после се хвърли безогледно напред. Защо ли да крие от Пол? — Проектирам система, която ще позволи на андроидите — говоря за себе си, нали съм единственият функциониращ андроид — да извличат енергия от изгарянето на въглеводороди, а не от атомни батерии.

Пол го изгледа бавно и дълго.

— Значи — съобрази той най-после, — се стремиш андроидът да диша и да се храни по същия начин, както го правят хората?

— Да.

— Ендрю, никога преди не си ми споменавал за подобен проект. Нещо ново ли е?

— Не съвсем. Всъщност, Пол, това е истинската причина въобще да се заема с биологията.

Пол кимна замислено. Сякаш слушаше нещо от много далеч. Изглежда трудно смилаше чутото от Ендрю.

— Досега направи ли нещо значително? — попита след малко.

— Близо съм до нещо значително — каза Ендрю. — Ще трябва още да поработя, но според мен успях да проектирам компактна горивна камера, където с катализатори ще може да се осъществява контролирано разграждане на веществата.

— Но защо, Ендрю? Какъв е смисълът? Знаеш, че няма да бъде толкова добра, като атомната батерия, която тялото ти използва сега.

— Най-вероятно не. Но достатъчно ефективна. Поне колкото системата на човешкото тяло и не особено различна по основните си принципи. Главният проблем при атомната батерия, Пол, е нейната нечовешка същност. Моята енергия — бих могъл да кажа самият ми живот — идва от източник, напълно различен от човешкия. А с това няма да се примиря.