Позитронният човек

24

Странно, но драматичната постъпка — последна в дългия живот на Ендрю заплени въображението на света. Нищо в направеното преди не помръдна хората и на косъм в упорството им да отричат, че е човек. Но Ендрю прие накрая дори смъртта, само и само да стане пълноценно човешко същество. Жертвата се оказа твърде голяма, за да я отхвърлят.

Вестта се разлетя навсякъде като ураган. Никой не говореше за нищо друго. Законопроектът, удовлетворил отдавнашното желание на Ендрю, мина през Световното законодателно събрание без никакво разногласие. Никой не би се осмелил да гласува против. Дори нямаше дебати. Не беше нужно. Да, приемаха нещо безпрецедентно, естествено, но поне веднъж всеки искаше да остави настрана споровете за прецеденти.

Съвсем съзнателно определиха последната церемония за деня, в който се навършваха двеста години от създаването на Ендрю. Световният координатор трябваше публично да сложи подписа си под документа и да го превърне в закон, церемонията щеше да се предава по планетарната мрежа и да се препредава в лунните градове и другите по-далечни колонии в космоса.

Ендрю седеше в инвалидна количка. Още можеше да ходи, но твърде колебливо и би се притеснил да изглежда толкова слаб пред погледите на милиарди хора.

А милиардите гледаха — гледаха навсякъде.

Церемонията беше скромна и съвсем кратка. Световният координатор — по-точно, електронното му изображение, защото Ендрю си беше у дома в Калифорния, а Световният координатор в Ню Йорк — започна с думите:

— Ендрю Мартин, това е един особен ден, не само за вас, но и за целия човешки род. Никога преди не е имало такъв ден. Но и никога преди не е имало такъв като вас.

— Ендрю, преди петдесет години в „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл Мен“ се е състояло тържество по случай сто и петдесетата годишнина от вашата поява на бял свят. Както чух, на това тържество един от ораторите ви е провъзгласил за Сто и петдесет годишния робот. Бил е прав, доколкото е могъл. Но сега съзнаваме, че не е стигнал достатъчно далеч. Затова светът направи крачката към установяване на справедливостта, която ще възтържествува днес.

Световният координатор погледна Ендрю и се усмихна. На малката маса пред него лежеше документ. Световният координатор се наведе над него и със замах написа името си.

След миг вдигна поглед и заговори с най-тържествения, сериозен глас:

— Това е. Указът е официално издаден и неотменим. Оставихте вашата сто и петдесета годишнина зад себе си преди петдесет години. Заедно с положението на робот, с което сте дошъл на този свят, и с което ви определяха до днес. Сега отменяме това положение. Вие вече не сте робот. Току-що подписаният от мен документ променя всичко. Днес, мистър Мартин, ние ви обявяваме… за Двестагодишния човек.

И усмихнатият Ендрю протегна ръка, сякаш да се здрависа със Световния координатор, въпреки че ги делеше цял континент. Репетираха многократно този жест, всичко бе премерено до милиметри. И за милиардите зрители изглеждаше, че двете ръце наистина се срещнаха — топъл човешки жест, който за миг свързва един човек с друг.