Позитронният човек

1

— Заповядайте, седнете, сър, — хирургът посочи стола пред бюрото си. — Моля.

— Благодаря — каза Ендрю Мартин.

Той се настани невъзмутимо на стола. Правеше всичко невъзмутимо. Такава беше природата му. Черта, която никога нямаше да се промени. Ако някой го погледнеше в този миг, въобще не би помислил, че Ендрю Мартин се е вкопчил в последната си надежда. Но беше вярно. Прекоси половината континент заради този разговор. В него бе заложена последната останала му надежда да постигне главната цел на живота си — всичко зависеше от това. Всичко.

Лицето на Ендрю беше гладко и безизразно, но внимателен наблюдател можеше и да си представи, че забелязва намек за лека меланхолия в очите му. Косата му беше права, светлокафява, доста хубава, изглеждаше старателно обръснат — нито брада, нито мустаци, нищо. Дрехите му бяха добре скроени и спретнати, предимно кадифени в червено-пурпурна гама. Но безспорно старомодни, свободно развяващи се в стил „драперия“, популярен преди няколко поколения и рядко срещан напоследък.

И в лицето на хирурга се забелязваше несъмнена безизразност. Но това едва ли можеше да учуди някого, защото лицето на хирурга, както и всичко останало, бе направено от леко бронзирана неръждаема стомана. Седеше вдървено изправен зад внушително бюро в стая без прозорци, високо над езерото Мичиган и гледаше към Ендрю Мартин с ненадминато спокойствие и уравновесеност в светещите очи. Пред него на бюрото имаше лъскава метална табелка със серийния му номер — обичайният фабричен набор от букви и цифри.

Ендрю Мартин не обърна никакво внимание на бездушната поредица от знаци. Скучните технически обозначения не го интересуваха в момента, а и от много отдавна. Ендрю не изпитваше нужда да нарича робота-хирург иначе, освен „докторе“.

Хирургът предупреди:

— Това е напълно извън правилата. Знаете, нали, сър. Напълно.

— Да. Знам — потвърди Ендрю Мартин.

— Трудно ми беше да мисля за нещо друго, откакто вашето искане привлече вниманието ми.

— Искрено съжалявам, за неудобствата, които може би съм ви причинил.

— Благодаря. Ценя вашата загриженост.

Всичко беше много официално, много вежливо и много безполезно. И двамата си играеха на думи — никой не искаше да пристъпи към съществената част. Хирургът замълча. Ендрю очакваше да продължи. Но мълчанието се проточи.

Така доникъде няма да стигнем, помисли си Ендрю. А на хирурга каза:

— Докторе, бих желал да знам колко бързо може да бъде направена операцията.

Хирургът видимо се поколеба. После проговори меко, с неизбежната нотка на уважение, която всеки робот винаги използва в разговор с човешко същество:

— Не съм убеден, сър, че напълно разбирам как може да бъде осъществена такава операция, още по-малко как е възможно някой да я поиска. И все още не знам кой ще бъде обектът на предложената операция.

На лицето на хирурга сигурно щеше да се изпише почтителна непреклонност, ако елегантните очертания на неръждаемата стомана бяха в състояние по някакъв начин да покажат такова изражение… или каквото и да е друго.

Дойде ред и на Ендрю Мартин да помълчи.

Вгледа се в дясната ръка на робота-хирург — режещата ръка — отпусната на бюрото в пълен покой. Беше великолепно изработена. Оформените с истинска артистична красота дълги пръсти с източени краища имаха изящно плавни извивки, толкова функционални, че всеки лесно можеше да си представи как скалпелът пасва в тях и незабавно, в началния миг на действието, се слива в идеална хармония с пръстите — хирургът и скалпелът се превръщат в единен инструмент с удивителни способности.

Вдъхва сигурност, помисли Ендрю. Нямаше да има колебания в работата на хирурга, никаква засечка, никакво потрепване, никакви грешки или дори вероятност за грешки.

Разбира се, подобни умения вървяха ръка за ръка със специализацията — така желана от човечеството, че малко роботи в това ново време получаваха самостоятелни мозъци. Мнозинството бяха обикновени придатъци към необхватно мощните централни процесори, чиито изчислителни възможности далеч не можеха да се вместят в пространствено ограничените размери на отделния робот.

Един хирург също нямаше защо да представлява нещо повече от сензори, монитори и система от устройства за управление на инструментите му. Все пак хората и досега предпочитаха да имат поне илюзията, че ги оперира цялостен индивид, а не работен орган на далечна машина. Така че хирурзите — най-вече с частна практика — имаха самостоятелни мозъци. Но този, със собствен мозък или не, беше с толкова ограничени способности, че не разпозна Ендрю Мартин. Всъщност едва ли бе чувал за Ендрю Мартин.

Ситуацията се оказа нова за Ендрю. Славата му не беше малка. Не че се стремеше към нея — не би му подхождало — но известността или поне лошата слава — все едно — му принадлежеше. Заради всичко, което постигна. И заради всичко, каквото беше. Не който, а каквото.

Вместо да отговори на хирурга, Ендрю внезапно рязко промени темата:

— Кажете ми нещо, докторе. Мислил ли сте си някога, че искате да бъдете човек?

Стряскащ и странен, въпросът явно обърка хирурга. Поколеба се за миг, сякаш идеята да бъде човек не се вместваше никъде в очертаните траектории на позитроните в мозъка му.

После възстанови увереността си и отговори спокойно:

— Но аз съм робот, сър.

— Нямаше ли да е по-добре, ако бяхте човек, как мислите?

— Ако имах привилегията да се усъвършенствам, сър, бих избрал да стана по-добър хирург. Практикуването на моята професия е върховната цел на съществуването ми. Не би било възможно да стана по-добър хирург, ако бях човек, а само ако съм по-съвършен робот. Наистина би ми било много приятно да съм по-съвършен робот.

— Но даже и така ще си останете робот.

— Да, разбира се. Да бъда робот е напълно приемливо за мен. Както току-що ви обясних, сър, за да постигна върхови резултати в изключително трудната и отговорна практика на съвременната хирургия, необходимо е да…

— Да бъдете робот, ясно — сянка на отчаяние се прокрадна в гласа на Ендрю. — Но помислете за подчиненото си положение, докторе! Помислете — вие сте висококвалифициран хирург. Боравите с най-тънките граници между живота и смъртта. Оперирате някои от най-важните личности в света и доколкото ми е известно, при вас идват и пациенти от други светове. И все пак… и все пак — само един робот? Задоволявате ли се с това? При всичките си умения трябва да се подчинявате на заповедите на всеки, на което и да е човешко същество — дете, глупак, грубиян, мошеник. Вторият закон го налага. Не ви оставя никакъв избор. В този момент мога да кажа „Станете, докторе“ и вие ще трябва да станете. „Сложете ръце на лицето си и направете муцуна“ и ще го направите. Ще застанете на един крак, ще седнете на пода, ще се движите надясно или наляво — всичко, което бих пожелал и вие ще се подчинявате. Бих могъл да ви заставя сам да се разглобите орган по орган и ще го направите. Вие, един велик хирург! Никаква възможност за избор. Човекът ви подсвирква, а вие подскачате според музиката. Не ви ли обижда, че мога да ви наложа всяко свое коварно желание, без значение колко идиотско, колко глупаво и колко унизително е то?

Хирургът не се впечатли.

— За мен е удоволствие да ви угодя, сър. С някои очевидни изключения. Ако заповедите ви изискват да причиня вреда на вас или на друго човешко същество, преди да ви се подчиня, ще се наложи да се съобразя с първостепенните закони на своята природа и по всяка вероятност няма да ви се подчиня. Първият закон, определящ задълженията ми спрямо безопасността на хората, ще надделее над Втория, отнасящ се до подчинението. В останалите случаи за мен е удоволствие да се подчиня. Ако ви е приятно да изпълня определени действия, които можете да смятате за идиотски, глупави или унизителни, аз ще ги извърша. За мен те няма да бъдат идиотски, глупави или унизителни.

Казаното от робота не съдържаше нещо дори смътно учудващо за Ендрю Мартин. Би се изумил, ако роботът отстояваше друга позиция.

И все пак… все пак…

Хирургът предложи без следа от нетърпение в гладкия, безизразен глас:

— А сега бихме могли да се върнем на темата за необичайната операция, която дойдохте да обсъдим, сър. Трудно ми е да схвана същността на желанието ви. Едва ли бих могъл да си представя положение, което налага подобно нещо. Но първо е необходимо да знам името на лицето, върху което трябва да извърша тази операция.

— Името е Ендрю Мартин. Ще оперирате мен.

— Но това е невъзможно, сър!

— Не се съмнявам, че имате способностите, нали?

— В технически смисъл — да. В това отношение нямам никакви сериозни съмнения, независимо какво ще поискате от мен, макар че ще трябва да преценя много внимателно някои подробности. Проблемът е друг. Моля ви да не забравяте, сър, че основният резултат от операцията ще бъде вреден за вас.

— Това не е от значение — невъзмутимо каза Ендрю.

— Но не и за мен.

— Да не би при роботите да има разновидност на Хипократовата клетва?

— Нещо много по-задължаващо — поясни хирургът. — Разбира се, Хипократовата клетва е едно доброволно обещание. Но вие несъмнено сте наясно, че в самата ми схема е заложен контрола над професионалните ми решения. Преди и над всичко аз не бива да причинявам вреда. Не мога да причинявам вреда.

— Да, на човешки същества.

— Така е. Първият закон гласи…

— Не ми рецитирайте Първия закон, докторе. Знам го поне колкото вас. Но Първият закон просто определя действията на роботите спрямо човешките същества. Аз не съм човек, докторе.

Хирургът реагира с видимо потрепване на раменете и примигване на фото очите си. Сякаш думите на Ендрю нямаха никакъв смисъл за него.

— Да — продължи Ендрю, — знам, че напълно приличам на човек и в момента преживявате роботското подобие на изненада. Въпреки това аз ви казвам абсолютната истина. Колкото и човешки вид да имам за вас, аз съм само робот. Робот, докторе. Просто робот и нищо друго. Повярвайте ми. Нищо в Първия закон не забранява робот да извършва действия спрямо друг робот. Даже ако действията ще причинят вреда на този робот, докторе.