Прагът на вечността

55.

Джордж Джейкс отиде на откриването на изложба на афроамериканско изкуство в центъра на Вашингтон. Не се интересуваше много от изкуството, но като черен конгресмен трябваше да подкрепя такива работи. Но преобладаващата част от работата му като конгресмен беше по-важна.

Президентът Рейгън беше увеличил значително правителствените военни разходи, ала кой щеше да плаща? Не и богатите, които бяха получили съществено намаляване на данъците.

Имаше един виц, който Джордж често разказваше. Някакъв репортер попитал Рейгън как ще успее едновременно да намали данъците и да увеличи разходите. „С двойно счетоводство“, отговорил Рейгън.

А всъщност замисълът на Рейгън беше да отреже социалното и здравното осигуряване. Постигнеше ли своето, безработните мъже и майките на социални помощи щяха да финансират бума на военната промишленост. Самата идея довеждаше Джордж до дива ярост. Но Джордж и някои други конгресмени се бореха да предотвратят това и засега успяваха.

Крайният резултат беше ръст на държавните заеми. Рейгън беше увеличил дефицита. За всички лъскави нови оръжия на Пентагона щяха да плащат бъдещите поколения.

Джордж взе от подноса на един келнер чаша бяло вино и огледа експонатите, после поговори малко с някакъв репортер. Нямаше много време. Тази вечер Верина трябваше да иде на политическа вечеря в „Джорджтаун“, затова Джордж щеше да гледа сина им Джак, който вече беше на четири. Имаха бавачка — налагаше се заради ангажиращата работа и на двамата — но единият винаги беше в готовност, в случай че тя не се появи.

Остави виното, без да го опита. Безплатното вино никога не си заслужаваше пиенето. Облече палтото и излезе. Завалял беше студен дъжд и той вдигна каталога на изложбата над главата си, докато тичаше към колата. Елегантният стар Мерцедес отдавна го нямаше — един политик трябваше да кара американска кола. Сега Джордж имаше сребрист Линкълн Таун Кар.

Влезе, пусна чистачките и се отправи към „Принц Джордж Каунти“. Прекоси моста на улица „Саут Капитол“ и тръгна по източната магистрала Сютланд. Изруга при вида на натоварения трафик. Щеше да закъснее.

Когато се прибра, червеният Ягуар на Верина беше готов за тръгване на алеята. Колата беше подарък от баща й за нейния четиридесети рожден ден. Джордж паркира и влезе в къщата. Носеше куфарче с документи — работата му за вечерта.

Верина беше в антрето. Изглеждаше разкошно в черната коктейлна рокля и с лачените високи обувки. Фучеше от бяс.

— Закъсня! — викна тя.

— Наистина съжалявам. Днес движението по Сютланд е пълна лудница.

— Тази вечеря е наистина важна за мен. Ще присъстват трима от кабинета на Рейгън, а аз ще закъснея!

Джордж разбираше раздразнението й. Верина беше лобист и възможността за светски срещи с влиятелни хора беше безценна за нея.

— Е, вече съм тук — каза той.

— Аз да не съм прислужницата? Когато имаме уговорка, трябва да я спазваш!

Тирадата не беше необичайна. Верина често се гневеше и крещеше по него. Той винаги се стараеше да го приема спокойно.

— Бавачката Тифани тук ли е?

— Не, не е. Разболя се и се прибра у дома, затова трябваше да те чакам.

— Къде е Джак?

— Гледа телевизия в детската.

— Добре. Отивам при него. Можеш да тръгваш.

Верина издаде някакъв гневен звук и излезе ядосана.

Джордж малко завиждаше на сътрапезника й, който и да беше той. Верина си оставаше най-сексапилната жена, която беше виждал. Ала вече знаеше, че му е било по-добре като неин далечен любовник, какъвто беше в продължение на петнадесет години, отколкото като неин съпруг. Навремето се любеха повече през един уикенд, отколкото сега за цял месец. След като се ожениха, честите и люти кавги, обикновено за гледането на детето, тровеха любовта им като процеждащ се витриол. Живееха заедно, грижеха се за сина си и гонеха кариера. Обичаха ли се? Джордж вече не знаеше.

Отиде в детската стая. Джак седеше на дивана пред телевизора.

Момченцето беше голямата утеха на Джордж. Седна и го прегърна през раменцата. Джак се сгуши.

Филмчето беше за група гимназисти, които преживяваха някакво приключение.

— Какво гледаш? — попита Джордж.

— Момчетата чудо. Страхотно е.

— За какво се разказва?

— Ловят престъпници с компютрите си.

Джордж забеляза, че едно от децата генийчета е черно. Как се мени светът, рече си той.

— Наистина имаме късмет, че ни поканиха на тази вечеря — обясни Кам Дюър на жена си Лидка, докато таксито им спираше пред разкошна къща на улица „Р“, близо до Джорджтаунската библиотека. — Искам и двамата да създадем добро впечатление.

— Ти си важна клечка в тайната полиция — каза тя високомерно. — Мисля, че те трябва да впечатлят теб.

Лидка не разбираше как работи Америка.

— ЦРУ не е тайна полиция. И по стандартите на тези хора аз не съм особено важен.

Все пак, Кам не беше точно никой. Заради опита си в Белия дом, сега той беше свръзката на ЦРУ с администрацията на Рейгън. Тази работа го вълнуваше.

Превъзмогнал беше разочарованието си от провала на Рейгън в Полша. Отдаде го на липса на опит. Рейгън заемаше президентския пост от по-малко от година, когато Солидарност беше смазана.

Едно гласче му повтаряше като адвокат на дявола, че президентът трябва да е достатъчно умен и компетентен, за да може да взема твърди решения още със заемането на поста. Спомни си как Никсън казваше: „Рейгън е хубав човек, но не знае какво, за Бога, става във външната политика“.

Но най-важното беше, че сърцето на Рейгън беше на място. Той беше пламенен антикомунист.

— Пък и дядо ти е бил сенатор! — додаде Лидка.

И това нямаше голямо значение. Гас Дюър вече беше над деветдесетгодишен. След смъртта на баба той се премести от Бъфало в Сан Франциско, за да е по-близо до Уди, Бийп и правнука си Джон Лий. Отдавна се беше оттеглил от политиката. Пък и той беше от Демократическата партия и по Рейгъновите стандарти беше краен либерал.

Кам и Лидка се качиха по ниските стълби до червената тухлена къща, която приличаше на малко френско шато с капандурите на покрива и белия каменен вход с гръцки фронтон. Това беше домът на Франк и Марибел Линдеман, щедри дарители на Рейгъновата предизборна кампания, спестили милиони долари от неговите данъчни облекчения. Марибел беше една от няколкото дами, които господстваха във вашингтонския светски живот. Тя забавляваше хората, които управляваха Америка. Затова Кам се радваше, че е тук.

Макар Линдеманови да бяха републиканци, вечерите на Марибел бяха двупартийни събития и Кам очакваше днес високопоставени гости и от двете страни.

Икономът взе връхните им дрехи. Лидка огледа просторното фоайе.

— Защо държат тези ужасни картини? — попита тя.

— Нарича се Западно изкуство. Това е Ремингтън, много е ценен.

— Ако имах всичките тези пари, нямаше да купувам картини с каубои и индианци.

— Така те искат да кажат нещо. Не е задължително импресионистите да са най-добрите художници. Американските художници са не по-лоши.

— Не, не са. Всеки го знае.

— Въпрос на мнение.

Лидка сви рамене: поредната мистерия на американския живот.

Икономът ги въведе в просторен салон. Изглеждаше като от осемнадесети век с килим с китайски дракон и множество резбовани столове с жълта копринена тапицерия. Кам забеляза, че те са първите гости. След миг през друга врата влезе Марибел. Тя беше стройна жена с буйни червени коси. Това може да беше, а може и да не беше естественият им цвят. Имаше колие от нещо, което се стори на Кам необикновено големи диаманти.

— Колко мило от ваша страна, че подранихте! — каза тя.

Кам знаеше, че това е укор, но Лидка нямаше представа.

— Нямах търпение да видя прекрасната ви къща — изгука тя.

— А харесва ли ти животът в Америка? — попита Марибел. — Кажи ми, какво според теб е най-хубавото нещо в тази страна?

Лидка се позамисли.

— Имате всичките тези негри — каза тя.

Кам сподави стенанието си. Какво говореше тя, по дяволите?

Марибел млъкна от изненада.

Лидка махна с ръка по посока на келнера, който държеше поднос с чаши шампанско, прислужницата, която сервираше канапе, и иконома — и тримата афроамериканци.

— Те правят всичко — отварят вратите, сервират напитки, метат пода. В Полша всеки трябва да си върши тези работи сам!

Марибел изглеждаше леко трескава. Не беше коректно да се говори така във Вашингтон дори по времето на Рейгън. После погледна над рамото на Лидка и видя друг гост.

— Карим, скъпи! — изкудкудяка тя. Прегърна един хубав тъмнокож мъж в безукорен костюм на тънко райе. — Запознай се с Кам Дюър и съпругата му Лидка. Това е Карим Абдулла от саудитското посолство.

Карим се здрависа с тях.

— Чувал съм за теб, Кам. Работя много с някои от колегите ти в Лангли.

Така показваше, че е в саудитското разузнаване.

Карим се обърна към Лидка. Тя беше изумена. Кам знаеше защо. Не беше очаквала да види на вечерята на Марибел толкова тъмнокож човек.

Карим обаче я очарова.

— Чувал бях, че полякините са най-красивите жени на света, но не вярвах — до този момент — той й целуна ръка.

Лидка можеше да слуша до безкрайност такива глупости.

— Чух какво казахте за негрите — продължи той. — Съгласен съм. Ние нямаме негри в Саудитска Арабия, затова се налага да си внасяме от Индия.

Кам виждаше, че Лидка е озадачена от тънките нюанси на Каримовия расизъм. За него индийците бяха черни, а арабите — не. За щастие тя знаеше кога да млъкне и да слуша.

Дойдоха още гости. Карим сниши глас:

— Трябва обаче да внимаваме какво приказваме — съзаклятнически рече той. — Някои гости може да са либерали.

Сякаш в потвърждение на думите му влезе висок мъж с атлетична фигура и гъста светла коса. Приличаше на филмова звезда. Това беше Джаспър Мъри.

Кам не беше доволен. Не можеше да го трае от юношеските си години. После Джаспър стана разследващ журналист и допринесе за свалянето на президента Никсън. Книгата му за Никсън, Дик Хитреца, стана бестселър и по нея направиха филм. По времето на Картър беше сравнително кротък, но пак влезе в атака с идването на Рейгън. Сега беше едно от най-популярните лица в телевизията наред е Питър Дженингс и Барбара Уолтърс. Тъкмо предната вечер предаването му Днес посвети половин час на подкрепяната от САЩ военна диктатура в Салвадор. Мъри повтори твърденията на защитниците на човешките права, че правителствените ескадрони на смъртта там са убили тридесет хиляди души.

Мрежата, която излъчваше Днес, беше собственост на Франк Линдеман, съпруга на Марибел. Навярно затова Джаспър не бе отклонил поканата за вечеря. Белият дом притискаше Франк да се отърве от Джаспър, но засега той отказваше. Макар да държеше най-много акции, Франк беше отговорен пред борда на директорите и пред инвеститорите, които можеха да създадат проблеми, ако уволни една от своите най-големи звезди.

Марибел явно с нетърпение очакваше нещо. После се появи още една гостенка, доста закъсняла. Беше потресаващо красива чернокожа жена, лобистка, на име Верина Марканд. Кам не я беше срещал, но я позна от фотографиите.

Икономът обяви вечерята и всички минаха през двойните врати в трапезарията. Дамите възкликнаха одобрително при вида на дългата маса с блестяща посуда и купи с жълти парникови рози. Кам забеляза изумлението на Лидка. „Това надминава всички снимки в нейните журнали за обзавеждане“, предположи той. Сигурно никога не беше виждала или не си беше представяла нещо толкова пищно.

Около масата бяха насядали осемнадесет души, но разговорът начаса беше превзет от една личност. Това беше Сузи Канън, злоезична светска репортерка. Половината от написаното от нея се оказваше невярно, но нейният нюх за слабостите беше като на чакал. Беше консервативна, но повече се интересуваше от скандалите, отколкото от политиката. За нея нямаше нищо лично. Кам се молеше Лидка да мълчи. Всичко, казано тази вечер, можеше да се появи в утрешния вестник.

Но се изненада, когато Сузи насочи проницателния си поглед към него.

— Вярвам, че двамата с Джаспър се познавате — каза тя.

— Не твърде. Срещнахме се в Лондон преди много години.

— Но чувам, че сте били влюбени в едно момиче.

Откъде, по дяволите, беше разбрала?

— Сузи, аз бях на петнадесет години. Сигурно съм бил влюбен в половината момичета в Лондон.

Сузи се обърна към Джаспър.

— Ами ти? Помниш ли това съперничество?

Джаспър беше потънал в разговор с Верина Марканд, която седеше до него. Сега видимо се подразни.

— Ако планираш статия за юношески любови от преди двадесет години и наричаш това новина, Сузи, значи спиш с редактора си.

Всички се разсмяха — Сузи беше омъжена за редактора на новините във вестника.

Кам забеляза, че тя се засмя пресилено и хвърли ненавистен поглед на Джаспър. Припомни си, че като млада журналистка Сузи беше уволнена от Днес след поредица крайно неточни репортажи.

Сега тя каза:

— Трябва да ти е било интересно да гледаш предаването на Джаспър снощи, Кам.

— По-скоро бях удивен, отколкото заинтригуван — отговори той. — Президентът и ЦРУ опитват да подкрепят антикомунистическото правителство в Салвадор.

— А Джаспър явно е на другата страна, нали? — попита Сузи.

— Аз съм на страната на истината, Сузи — отвърна Джаспър. — Знам, че ти е трудно да го схванеш.

Кам забеляза, че не е останала и следа от британския му акцент.

— Мъчно ми беше да гледам такава пропаганда по водеща телевизионна мрежа — каза той.

— Как ти би направил репортаж за правителство, което убива тридесет хиляди свои граждани? — сопна се Джаспър.

— Ние не приемаме тази бройка.

— И колко граждани на Салвадор са били убити от правителството според вас? Дай ни преценката на ЦРУ.

— Трябваше да попиташ, преди да излъчиш предаването.

— О, попитах. Но не получих отговор.

— Нито едно централноамериканско правителство не е безукорно. Ти се съсредоточаваш върху правителствата, които ние подкрепяме. Мисля, че просто си антиамерикански настроен.

Сузи се усмихна.

— Ти си британец, нали, Джаспър? — попита тя с отровно сладък глас.

Джаспър видимо се подразни.

— Станах американски гражданин преди повече от десетилетие. Аз съм толкова проамерикански настроен, че рискувах проклетия си живот за тази страна. Служих две години в армията — една от тях във Виетнам. И не си седях на задника зад бюро в Сайгон през това време. Участвах в бойни действия и убивах хора. Ти, Сузи, никога не си правила такова нещо. Ами ти, Кам? Какво прави ти във Виетнам?

— Не бях призован в армията.

— Тогава може би просто трябва да си затваряш устата.

Марибел ги прекъсна.

— Мисля, че чухме достатъчно за Джаспър и Кам — тя се обърна към конгресмена от Ню Йорк, който седеше до нея. — Виждам, че вашият град е забранил дискриминирането на хомосексуалистите. Ти подкрепяш ли това решение?

Разговорът се насочи към правата на хомосексуалистите и Камерън си отдъхна. Твърде рано, както се оказа.

Някой попита за законодателството в другите страни и Сузи се обади:

— Какъв е законът в Полша, Лидка?

— Полша е католическа страна. Нямаме хомосексуалисти — последва тишина и тя додаде: — Слава Богу.

Джаспър Мъри си тръгна от Линдеманови едновременно с Верина Марканд.

— Сузи Канън е голяма беля — каза той, докато слизаха по стълбите. Верина се засмя и белите й зъби проблеснаха в светлината на лампите.

— Истина е.

Излязоха на тротоара. Поръчаното от Дажспър такси не се виждаше никъде. Той повървя с Верина до колата й.

— Сузи ми има зъб — обясни той.

— Не може много да ти навреди, нали? Ти вече си голяма клечка.

— Напротив. Тъкмо сега във Вашингтон тече сериозна кампания срещу мен. Изборна година е и правителството не иска телевизионни предавания като моето снощи. — Джаспър се чувстваше спокойно с Верина и й се доверяваше. Двамата бяха преживели заедно убийството на Мартин Лутър Кинг. Тогавашното усещане за близост не беше изчезнало.

— Сигурна съм, че можеш да отбиеш една клюкарска атака.

— Не знам. Шеф ми е един мой стар съперник, Сам Кейкбред, който поначало не ме харесва. А Франк Линдеман, собственикът на мрежата, с голяма радост ще се отърве от мен, стига да намери повод. Точно сега бордът се бои, че ако ме уволнят, ще бъдат обвинени в липса на обективност. Но направя ли и една грешка, изхвърчам.

— Трябва да си като Сузи, да се ожениш за шефа.

— Щях да го направя, стига да можех — Джаспър огледа улицата. — Поръчах такси за единадесет, а не го виждам. Предаването не плаща за лимузини.

— Искаш ли да те откарам?

— Би било прекрасно.

Влязоха в нейния Ягуар.

Верина си събу обувките с високи токчета и му ги подаде.

— Остави ги на пода откъм твоята страна, ако обичаш.

Шофираше по чорапи. Джаспър усети възбуда. Открай време намираше Верина смайващо съблазнителна. Наблюдаваше я, докато тя се включи в среднощното движение и ускори. Беше добър шофьор, макар и малко бърза — никаква изненада.

— Не вярвам на много хора — рече той. — Аз съм една от най-известните личности в Америка, а сега се чувствам по-самотен от всякога. Но на теб ти вярвам.

— И аз на теб. Още от онзи ужасен ден в Мемфис. Никога не съм се чувствала така страшно уязвима, както в мига, когато чух изстрела. Ти предпази главата ми с ръце. Човек не забравя такова нещо.

— Ще ми се да те бях открил преди Джордж.

Тя му хвърли един поглед и се усмихна.

Джаспър не знаеше какво значи това.

Стигнаха до дома му и Верина спря от лявата страна на еднопосочната улица.

— Благодаря, че ме докара — каза Джаспър и излезе. Наведе се, вдигна обувките й и ги остави на седалката. — Страхотни обувки — отсъди той и затвори вратата.

Заобиколи колата откъм тротоара и застана до нейния прозорец. Тя свали стъклото.

— Забравих да те целуна за лека нощ — рече Джаспър. Приведе се в колата и целуна Верина по устните. Тя отвори уста. Целувката им на мига стана страстна. Верина се пресегна и придърпа главата му. Целуваха се с трескаво желание. Джаспър се протегна в колата и плъзна длан под роклята й, докато докосна покрития с памучната тъкан на бельото триъгълник между краката й. Тя простена и надигна хълбоците си.

Останал без дъх, Джаспър спря да я целува.

— Ела вътре.

— Не — тя отмести ръката му от слабините си.

— Да се срещнем утре.

Верина не отговори, а избута главата и раменете му вън от колата.

— Да се срещнем утре? — повтори той.

Верина бутна лоста на скоростите.

— Обади ми се — каза тя. После натисна педала и колата потегли с рев.

Джордж Джейкс не знаеше да вярва ли на предаването на Джаспър Мъри. Дори на него му се струваше невероятно президентът Рейгън да подкрепя правителство, което е избило хиляди свои сънародници. А след четири седмици вестник Ню Йорк Таймс сензационно разкри, че водачът на салвадорския ескадрон на смъртта, полковник Николас Каранса, е агент на ЦРУ и получава по деветдесет хиляди долара годишно от американските данъкоплатци.

Избирателите бяха разгневени. Мислеха, че след „Уотъргейт“ ЦРУ е вкарано в ред. Но явно Управлението беше извън контрол и плащаше на едно чудовище да извършва масови убийства.

В кабинета си у дома Джордж довърши документите, които беше донесъл в куфарчето няколко минути преди десет вечерта. Затвори писалката, но поседя още малко, потънал в мисли.

Никой в Комисията по разузнаването в Конгреса не знаеше за полковник Каранса. Същото важеше и за съответната сенатска комисия. Всички се изложиха. Предполагаше се, че упражняват надзор над ЦРУ. Хората смятаха, че тази бъркотия е по тяхна вина. Ала какво можеха да направят двете комисии, ако шпионите ги лъжеха?

Джордж въздъхна и се изправи. Излезе от кабинета, угаси и пристъпи в стаята на Джак. Детето спеше дълбоко. Като виждаше детето си така, в покой, Джордж имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне. Нежната кожа на Джак беше изненадващо тъмна, като на Джаки, макар че едната му баба и единият му дядо бяха бели. По-светлокожите хора все още бяха фаворизирани в афроамериканската общност, въпреки всички приказки, че черното е красиво. Но за Джордж Джак беше красив. Главицата му лежеше върху плюшеното мече под малко неудобен ъгъл. Джордж плъзна длан под главата на детето и усети нежните му къдрици, досущ като неговите собствени. Леко я повдигна, внимателно измъкна мечето и я положи обратно на възглавницата. Джак продължи да спи, без да усети.

Джордж отиде в кухнята, наля си чаша мляко и я отнесе в спалнята. Верина беше вече по нощница в леглото. До нея имаше куп списания и тя едновременно четеше и гледаше телевизия. Джордж изпи млякото и отиде в банята да си измие зъбите.

Двамата като че се разбираха малко по-добре. Напоследък рядко се любеха, но Верина беше по-спокойна. Всъщност вече от около месец не беше избухвала. Работеше много, често до късно вечер — може би беше по-щастлива, когато работата й биваше по-тежка.

Джордж си съблече ризата и вдигна капака на коша за пране. Тъкмо щеше да я пусне, когато бельото на Верина привлече погледа му. Видя дантелено черен сутиен и подходящи пликчета. Комплектът изглеждаше нов и Джордж не помнеше да е виждал тя да го носи. Щом си купува секси бельо, защо не му дава да види? Адски сигурно беше, че Верина не се срамува от такива работи.

Като погледна по-отблизо, Джордж видя нещо още по-странно: рус косъм.

Обзе го ужасен страх. Стомахът му се сви. Извади бельото от коша за пране.

Отнесе го в спалнята и рече:

— Кажи ми, че съм откачил.

— Откачил си — съгласи се Верина и после видя какво държи той. — Ще ми переш дрехите ли? — опита да се пошегува тя, но Джордж забеляза, че е притеснена.

— Хубаво бельо.

— Късметлия си.

— Само дето не съм го виждал на теб.

— Не си късметлия.

— Но някой друг го е виждал.

— Определено. Доктор Бърнстейн.

— Доктор Бърнстейн е плешив. А върху пликчетата ти има рус косъм.

Кожата й с цвят на капучино пребледня, но Верина се държеше предизвикателно.

— Е, Шерлок Холмс, какво дедуцирате от това?

— Че си правила секс с мъж с дълга руса коса.

— Защо трябва да е мъж?

— Защото ти харесваш мъже.

— Може и момичета да харесвам. Модерно е. Напоследък всички са бисексуални.

Джордж усети дълбока тъга.

— Забелязвам, че не отричаш, че имаш връзка.

— Е, Джордж, хвана ме.

Той невярващо поклати глава.

— И се отнасяш така лековато?

— Май да.

— Значи признаваш. С кого спиш?

— Няма да ти кажа, затова не ме питай пак.

На Джордж му ставаше все по-трудно да потиска гнева си.

— Държиш се, все едно не си направила нищо нередно.

— Няма да се преструвам. Да, виждам се с човек, когото харесвам. Съжалявам, че наранявам чувствата ти.

Джордж беше смаян.

— Как стана толкова бързо?

— Стана бавно. Женени сме повече от пет години. Тръпката я няма, както се казва в песента.

— В какво сгреших?

— Че се ожени за мен.

— Кога стана толкова гневна?

— Гневна ли съм? Мислех, че просто ми е скучно.

— Какво искаш да правиш?

— Няма да го оставя заради един брак, който вече почти не съществува.

— Знаеш, че не мога да го приема.

— Отивай си тогава. Не си затворник.

Джордж седна на стола пред нейната тоалетка и зарови лице в дланите си. Погълна го вълна от силни чувства и изведнъж той се озова обратно в детството си. Спомни си срама, че е единственото момче в класа, което няма баща. Отново изпита болезнената завист, от която страдаше при вида на другите момчета с татковците им — играеха на топка, лепяха спукани велосипедни гуми, купуваха бейзболни бухалки, мереха обуща. Отново кипна от гняв към мъжа, за когото мислеше, че е изоставил майка му и него, без да го е грижа нито за жената, която му се е отдала, нито за детето, родено от любовта им. Искаше да крещи, искаше да удари Верина, искаше да плаче.

Най-сетне успя да продума.

— Няма да изоставя Джак.

— Ти избираш — отвърна Верина. Изключи телевизора, хвърли журналите на пода, угаси нощната лампа и легна с лице на другата страна.

— И това ли е? — изуми се той. — Само това ли имаш да кажеш?

— Ще спя. Имам среща за закуска.

Джордж се вторачи в нея. Познаваше ли я въобще?

Познаваше я, разбира се. В сърцето си знаеше, че има две Верини — едната беше отдадена на борбата за гражданските права, другата беше купонджийка. Джордж обичаше и двете и вярваше, че с негова помощ те могат да се превърнат в една щастлива и уравновесена личност. И сгреши.

Поседя така още няколко минути. Гледаше Верина на мъждивата светлина, която идеше от уличната лампа на ъгъла. „Толкова дълго те чаках“, помисли той, „през всичките тези години на далечна любов. После най-сетне ти се омъжи за мен, сдобихме се с Джак и аз мислех, че всичко ще е наред завинаги“.

Най-после стана. Съблече се и облече пижама.

Не можа да се насили да легне при Верина.

В спалнята за гости имаше легло, обаче не беше оправено. Джордж отиде в антрето и извади от килера най-дебелото си палто. Легна в спалнята за гости и се зави с него.

Но не спа.

Преди време Джордж беше забелязал, че понякога Верина носи дрехи, които не й отиват. Имаше една хубава рокля на цветя, която обличаше, щом искаше да прилича на невинно момиче, ала всъщност изглеждаше нелепо. Имаше кафяв костюм, който правеше лицето й безцветно, но беше платила толкова пари за него, че не искаше да признае, че е грешка. Имаше пуловер с цвят на горчица, с който чудесните й зелени очи изглеждаха мътни и безизразни.

„Всички правят така“, прецени Джордж. Той самият имаше три кремави ризи и с нетърпение чакаше яките им да се протрият, за да ги хвърли. По всякакви причини хората носеха дрехи, които ненавиждаха.

Но не и когато отиваха на среща с любовник.

Когато Верина облече костюма Армани с тюркоазената блуза и черния коралов гердан заприлича на филмова звезда и го знаеше.

Щеше да се вижда с любимия си.

Джордж се чувстваше толкова унизен, че стомахът му се раздираше от болка. Не можеше още дълго да се подлага на това. Имаше чувството, че е скочил от мост.

Верина излезе рано и каза, че ще се прибере рано, затова Джордж прецени, че има среща за обяд. Той закуси с Джак и го остави на бавачката Тифани. Отиде в кабинета си в сградата Канън Хаус близо до Капитолия и отмени ангажиментите си за деня.

В дванадесет на обяд червеният Ягуар на Верина беше паркиран както обикновено до офиса й в центъра на града. Джордж чакаше в сребристия си Линкълн по-надолу на улицата и наблюдаваше изхода. В дванадесет и половина червената кола се показа. Джордж се вля в трафика и я последва.

Верина прекоси Потомак и се отправи във вътрешността на Вирджиния. Колите на пътя оредяха и Джордж поизостана. Щеше да е неудобно тя да го види. Надяваше се да не забележи нещо толкова обикновено като сребрист Линкълн. Ако още караше стария Мерцедес, нямаше да може да направи това.

Няколко минути преди един Верина отби пред ресторант на име Сос Устър. Джордж подмина, направи обратен завой на километър и половина по-нататък по пътя и се върна. Влезе на паркинга на ресторанта и зае място, откъдето виждаше Ягуара. После зачака.

Седеше, обзет от мрачни мисли. Знаеше, че постъпва глупаво. Знаеше, че това ще завърши със срам или нещо по-лошо. Знаеше, че трябва да си иде.

Но трябваше да знае кой е любовникът на жена му.

Излязоха в три.

По походката на Верина позна, че на обяд е изпила чаша или две вино. Прекосиха паркинга, хванати за ръка. Тя се смееше на нещо, което мъжът каза, и у Джордж се надигна изгарящ гняв.

Мъжът беше висок и широкоплещест, с гъста светла коса, въздълга.

Когато приближиха, Джордж позна Джаспър Мъри.

— Кучи сине — изрече той на глас.

Джаспър открай време изпитваше копнеж по Верина още от първата им среща в хотел Уилард в деня на прочутата реч на Мартин Лутър Кинг „Имам мечта“. Но повечето мъже изпитваха същото. Джордж никога не си беше и помислял, че от всички Джаспър ще се окаже предателят.

Отидоха до Ягуара и се целунаха.

Джордж знаеше, че трябва да запали колата и да си тръгне. Научи каквото му бе нужно. Нямаше какво друго да прави.

Виждаше, че устата на Верина е отворена. Тя притисна хълбоците си в Джаспър. Очите и на двамата бяха затворени.

Джордж излезе от колата.

Джаспър стисна гърдата на Верина.

Джордж затръшна вратата и се отправи по асфалта към тях.

Джаспър беше твърде погълнат от онова, което правеше, но Верина чу затръшването и отвори очи. Видя Джордж, отблъсна Джаспър и извика.

Твърде късно.

Джордж замахна с дясната ръка и удари Джаспър с цялата сила на гърба и раменете си. Юмрукът му се стовари отляво на лицето на Джаспър. Джордж усети твърде приятното потъване на меката плът и — след част от секундата — твърдите зъби и кости. После в ръката му пламна болка.

Джаспър залитна назад и падна на земята.

— Джордж! Какво направи? — викна Верина. Тя коленичи до Джаспър без да я е грижа за чорапите й.

Джаспър се надигна на лакът и опипа лицето си.

— Шибан звяр — каза той на Джордж.

Джордж искаше Джаспър да стане от земята и да отвърне на удара. Искаше още насилие, още болка, още кръв. Дълго се взира в Джаспър като през някаква червена мъгла. После мъглата се разсея и той разбра, че Джаспър няма да стане и да се бие.

Обърна се, отиде в колата и си тръгна.

Когато се върна у дома, завари Джак в стаята му. Играеше си със сбирката колички. Джордж затвори вратата тихо, та бавачката Тифани да не чуе. Седна на леглото. Покривката беше със състезателна кола.

— Трябва да ти кажа нещо много трудно — рече той.

— Какво е станало с ръката ти? — попита Джордж. — Цялата е червена и надута.

— Ударих я в нещо. Трябва да ме чуеш.

— Окей.

Трудно щеше да е за едно четиригодишно дете.

— Знаеш, че аз винаги ще те обичам — подхвана той. — Както баба Джаки обича мен, нищо че вече не съм малко момченце.

— Баба ще дойде ли днес?

— Може би утре.

— Тя носи сладки.

— Слушай. Понякога майките и татковците престават да се обичат. Знаеш ли това?

— Аха. Таткото на Пийт Робинс вече не обича майка му — гласът на Джак стана сериозен. — Те са разведени.

— Радвам се, че разбираш това, защото мама и аз не се обичаме повече. Джордж наблюдаваше личицето на Джак в опит да види разбрал ли е.

Джак изглеждаше слисан, все едно се случваше нещо явно невъзможно. От изражението му сърцето на Джордж се късаше. „Как мога да причинявам нещо толкова жестоко на онзи, когото обичам най-много на света“, запита се той.

„Как стигнах дотук?“

— Знаеш, че спя в стаята за гости.

— Аха.

Тук идваше трудната част.

— Е, довечера ще спя в къщата на баба Джаки.

— Защо?

— Защото мама и аз вече не се обичаме.

— Добре тогава, ще се видим утре.

— Отсега нататък ще спя много у баба.

Джак започваше да разбира, че това ще го засегне.

— А ще четеш ли моята приказка за лека нощ?

— Всяка вечер, стига да искаш — Джордж се закле да спази това обещание.

Джак все още разсъждаваше върху последиците.

— А ще ми топлиш ли млякото за закуска?

— Понякога. Друг път ще го прави мама. Или бавачката Тифани.

Джак умееше да разпознава уклончивите отговори.

— Не знам — рече той. — Мисля, че е по-добре да не спиш у баба.

Смелостта на Джордж се изчерпа.

— Е, ще видим. Ей, какво ще кажеш да хапнем сладолед?

— Аха!

Това беше най-лошият ден в живота на Джордж.

Докато шофираше от Капитолия към дома си в „Принц Джордж Каунти“ Джордж размишляваше за заложниците. Тази година в Ливан бяха отвлечени четирима американци и един французин. Един от американците беше освободен, но останалите чезнеха в някакъв затвор, освен ако не бяха вече мъртви. Джордж знаеше, че един от тях е шеф на резидентурата на ЦРУ в Бейрут.

Похитителите почти сигурно бяха от войнствената мюсюлманска групировка Хизбулла, Партията на Бога, основана в отговор на израелското нахлуване в Ливан през 1982. Финансираха се от Иран и се обучаваха от Иранската революционна гвардия. Съединените щати смятаха Хизбулла за инструмент на иранското правителство и класифицираха Иран като покровител на тероризма, следователно — страна, на която не беше позволено да купува оръжия. За Джордж това беше иронично, понеже президентът Рейгън покровителстваше тероризма в Никарагуа, като финансираше тамошните Контри, жестока антиправителствена групировка, която извършваше убийства и отвличания.

Въпреки това Джордж се ядосваше на ставащото в Ливан. Искаше да прати морската пехота в Бейрут с цялата й мощ. Хората трябваше да научат цената на отвличането на американски граждани.

Желанието му беше силно, но знаеше, че това е детинска реакция. Точно както израелската инвазия предизвика създаването на Хизбулла, така мощно американско нападение срещу Хизбулла щеше да породи още тероризъм. Още едно поколение младежи в Близкия Изток щеше да израсне под клетва за отмъщение на Америка, Големия Сатана. Джордж и всички мислещи хора си даваха сметка — след като страстите им се поохладяха — че отмъщението щеше да предизвика онова, което цели да премахне. Единственият отговор беше да се прекъсне веригата.

А това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

Освен това, Джордж беше наясно, че той самият се е провалил в това изпитание. Ударил беше Джаспър Мъри. Джаспър не беше мекушав, но разумно беше устоял на изкушението да отвърне на удара. В резултат щетите бяха ограничени — и заслугата за това не беше на Джордж.

Той отново живееше с майка си, и то на четиридесет и осем годишна възраст! Верина още беше в семейния им дом заедно с малкия Джак. Джордж предполагаше, че и Джаспър преспива там, но не знаеше със сигурност. Бореше се да намери как да живее с развода си също като милиони други мъже и жени.

Беше петък вечер и той насочи мислите си към почивните дни. Шофираше към къщата на Верина. Двамата бяха установили рутина. В петък вечер Джордж вземаше Джак и го завеждаше в къщата на баба Джаки за уикенда, после го връщаше у дома в понеделник сутринта. Не така искаше да отгледа детето си, но това беше най-доброто, което успяваше да постигне.

Замисли се какво ще правят. Утре може би щяха да идат заедно в обществената библиотека и да вземат няколко книги с приказки за лека нощ. На църква в неделя, разбира се.

Пристигна пред бившия си дом, къща във фермерски стил. Колата на Верина не беше в алеята — още не се беше върнала. Джордж паркира и отиде до предната врата. От любезност позвъни, после отключи със собствения си ключ.

Къщата беше тиха.

— Аз съм — подвикна той. В кухнята нямаше никого. Намери Джак седнал пред телевизора, сам.

— Здравей, приятелче — рече Джордж. Седна и прегърна Джак през раменцата. — Къде е бавачката Тифани?

— Трябваше да си иде у дома — обясни Джак. — Мама закъснява.

Джордж овладя гнева си.

— Значи си сам тук?

— Тифани каза, че е спешно.

— И преди колко време беше това?

— Не знам — Джак още нямаше представа за времето.

Джордж се вбеси. Четиригодишният му син беше оставен сам вкъщи. Какво си въобразяваше Верина?

Стана и се огледа. Куфарът на Джак за почивните дни беше в антрето. Джордж провери и видя, че вътре има всичко необходимо — пижама, чисти дрехи, мече. Бавачката Тифани го беше приготвила, преди да иде да се справи със своята спешност, както се изрази Джак.

Отиде в кухнята и написа бележка: „Заварих Джак сам в къщата. Обади ми се“.

После взе детето и отидоха в колата.

Къщата на Джаки беше на около километър от тук. Когато пристигнаха, Джаки даде на Джак чаша мляко и домашна сладка. Той й разказа всичко за съседската котка, която идваше на гости и получаваше паничка мляко. После Джаки погледна Джордж и каза:

— Добре де, какво те яде?

— Ела в салончето и ще ти кажа — отидоха в съседната стая и Джордж рече: — Джак беше сам в къщата.

— О, такова нещо не трябва да се случва.

— Адски си права.

Джаки, за разлика от друг път, не обърна внимание на ругатнята.

— Някаква представа защо?

— Верина не се върна в уреченото време, а бавачката трябвало да си тръгне.

В този миг навън се чу скърцане на гуми. Двамата погледнаха през прозореца и видяха Верина да изскача от червения Ягуар и да тича по пътеката.

— Ще я убия — каза Джордж.

Джаки отвори на Верина. Тя отърча в кухнята и целуна Джак.

— О, миличък, добре ли си?

— Аха — безгрижно отвърна той. — Ядох сладка.

— Сладките на баба са страхотни, нали?

— Абсолютно.

— Верина, по-добре ела тук да обясниш — каза Джордж.

Тя дишаше тежко и се потеше. За пръв път не изглеждаше надменна и властна.

— Закъснях само няколко минути! — проплака тя. — Не знам защо проклетата бавачка трябваше да излезе преди това!

— Не можеш да закъсняваш, когато гледаш Джак — сурово рече Джордж.

— О, понеже ти никога не закъсняваш — възпротиви се тя.

— Никога не съм го оставял сам.

— Много ми е трудно сама!

— По дяволите, вината за това си е изцяло твоя!

— Джордж, тук не си прав — намеси се Джаки.

— Мамо, не се меси.

— Не. Това е моят дом и моят внук и ще се меся.

— Не мога да подмина днешния случай, мамо. Тя постъпи неправилно.

— Ако аз винаги бях постъпвала правилно, нямаше да те има.

— Няма нищо общо.

— Просто казвам, че всички правим грешки, а нещата се оправят от само себе си. Затова престани да кориш Верина. Няма нищо да постигнеш.

Джордж неохотно прие, че е права.

— Но какво ще правим?

— Съжалявам, Джордж. Просто не смогвам — каза Верина и заплака.

— Е, щом вече спряхме да викаме, навярно можем да започнем да мислим — рече Джаки. — Тази ваша бавачка не е добра.

— Не знаеш колко трудно се намират бавачки! — възкликна Верина. — А за нас е по-трудно, отколкото за повечето хора. Всеки наема нелегални имигранти и им плаща на ръка, но политиците трябва да имат бавачка със зелена карта, която плаща данъци. Затова никой не иска да се захваща!

— Добре, успокой се, не те виня — каза й Джаки. — Може би аз мога да помогна.

Джордж и Верина я зяпнаха.

Джаки обясни:

— На шестдесет и четири години съм, предстои ми да се пенсионирам и имам нужда да правя нещо. Ще ви бъда подкрепа. Ако бавачката ви издъни, просто водете Джак тук. Когато е нужно, оставяйте го и да преспива.

— Божичко — рече Джордж. — Звучи ми като решение на проблема.

— Джаки, това би било чудесно! — додаде Верина.

— Не ми благодари, миличка. Просто проявявам егоизъм. Така ще мога да виждам внука си по-често.

— Мамо, сигурна ли си, че работата няма да ти дойде много? — попита Джордж.

Джаки изсумтя презрително.

— Кога за последен път някаква работа е била прекалено много за мен?

Джордж се усмихна.

— Май никога.

И така нещата се уредиха.

56.

По страните на Ребека се стичаха студени сълзи.

Беше октомври и режещият вятър от Северно море вееше над гробището Олсдорф в Хамбург. Това гробище беше едно от най-големите в света, хиляда акра тъга и печал. Имаше паметник на жертвите на нацизма, оградена със стена горичка в памет на борците от Съпротивата и масов гроб за тридесет и осемте хиляди хамбургски мъже, жени и деца, убити за десет дни по време на Операция Гомор, съюзническите бомбардировки през лятото на 1943.

Нямаше обособено място за жертвите на Стената.

Ребека приклекна и събра мъртвите листа от гроба на съпруга си. После остави на земята една червена роза.

Застана неподвижно. Гледаше надгробния камък и си спомняше своя мъж.

Бернд беше починал преди година. Доживя до шестдесет и две, което беше доста за мъж със счупен гръбнак. Накрая бъбреците отказаха, често срещана причина за смърт в такива случаи.

Ребека се замисли за живота му. Той беше дамгосан от Стената и от раняването при опита да избяга от Източна Германия, но въпреки това Бернд живя добре. Беше добър учител, може би прекрасен. Изправи се срещу тиранията на източногерманския комунизъм и избяга на свобода. Първият му брак беше завършил с развод, но двамата с Ребека се обичаха страстно в продължение на двадесет години.

Не й беше нужно да идва тук, за да си го спомня. Мислеше за него всеки ден. Смъртта му беше като ампутация: тя непрестанно се изненадваше, че го няма. Сама в апартамента, който споделяха толкова време, Ребека често говореше на Бернд, разказваше му как е минал денят й, коментираше новините, казваше как се чувства — гладна, уморена или неспокойна. Не беше променяла жилището и въжетата и дръжките, с чиято помощ той се придвижваше, още си стояха. Количката му още стоеше до леглото, в готовност той да седне и да се примъкне в нея. Докато мастурбираше, Ребека си представяше как той лежи до нея и я прегръща с една ръка, тялото му я топли, а устните му са върху нейните.

За щастие, работата й винаги беше обсебваща и трудна. Сега Ребека беше заместник-министър в Министерството на външните работи в западногерманското правителство. Понеже говореше руски и беше живяла в Източна Германия, тя се занимаваше с Източна Европа. Нямаше много свободно време.

Трагичното беше, че обединението на Германия изглеждаше все по-далечно. Консервативният източногермански ръководител Ерих Хонекер изглеждаше непоклатим. Все още убиваха хората, които опитваха да избягат през Стената. А в Съветския съюз смъртта на Андропов просто доведе на власт поредния болен седемдесетгодишен човек, Константин Черненко. От Берлин до Владивосток съветската империя беше едно блато. Гражданите се бореха и често се давеха, ала никога не напредваха.

Ребека забеляза, че мислите й са се отвлекли от Бернд. Време беше да си върви.

— Сбогом, любов моя — нежно каза тя и се отдалечи от гроба.

Придърпа дебелото палто и скръсти ръце, докато прекосяваше студеното гробище. С благодарност влезе в колата и запали двигателя. Все още караше пригодения за инвалидната количка ван. Време беше да го замени с нормална кола.

Потегли към дома си. Пред жилищната сграда беше паркиран блестящ черен Мерцедес С500, а до него стоеше шофьор с фуражка. Ребека се поободри. Както очакваше, Вали си беше отворил със своя ключ. Седеше до кухненската маса, радиото свиреше, а той потропваше с крак в такт с една популярна песен. На масата лежеше екземпляр от най-новия албум на Плъм Нели — „Тълкуване на сънищата“.

— Радвам се, че те хванах — каза Вали. — На път съм за летището. Заминавам за Сан Франциско.

Той стана и я целуна.

След две години щеше да навърши четиридесет и изглеждаше прекрасно. Продължаваше да пуши, но не докосваше наркотици и алкохол. Облечен беше в жълтеникаво кожено яке върху джинсова риза. Трябва някое момиче да го грабне, помисли Ребека. Ала, макар и да имаше приятелки, Вали явно не бързаше да уседне.

Когато го целуна, Ребека докосна ръката му и забеляза, че кожата на якето е мека като коприна. Навярно струваше цяло състояние.

— Та вие току-що завършихте албума — възкликна тя.

— Ще правим турне в Щатите. Заминавам за Дейзи Фарм за три седмици репетиции. Започваме във Филаделфия след месец.

— Предай на момчетата, че ги обичам.

— Дадено.

— Мина доста време от последното ви турне.

— Три години. Затова са и дългите репетиции. Но сега концертите се правят на стадиони. Не е като Ол-стар Туринг Бийт Ривю с дванадесет групи, които свирят по две-три парчета пред две хиляди души в зала или салон. Сега е само петдесет хиляди души и ние.

— Ще свирите ли в Европа?

— Да, но датите още не са фиксирани.

— В Германия?

— Почти сигурно.

— Съобщи ми.

— Разбира се. Може да успея да ти уредя безплатен билет.

Ребека се разсмя. Понеже беше сестра на Вали, с нея се държаха като с кралска особа винаги, когато отидеше зад кулисите при концерт на Плъм Нели. В интервютата си момчетата от групата често говореха за ранните изпълнения в Хамбург и разказваха как сестрата на Вали ги нахранила с единственото свястно ядене за цяла седмица. Тя беше прочута с това в света на рокендрола.

— Пожелавам ти турнето ви да е страхотно.

— Ще летиш за Будапеща, нали?

— Да, за търговска конференция.

— Там ще има ли източногерманци?

— Да, защо?

— Мислиш ли, че някой от тях ще може да отнесе албума на Алис?

Ребека се свъси.

— Не знам. Отношенията ми с източногерманските политици не са топли. Те мислят, че съм лакей на капиталистите империалисти, а аз мисля, че те са неизбрани разбойници, които управляват чрез терор и държат народа си в затвор.

— Значи, нямате много общо — рече с усмивка Вали.

— Нямаме. Но ще опитам.

— Благодаря ти — каза той и й подаде албума.

Ребека погледна снимката на обложката — четирима мъже на средна възраст с дълги коси и облечени в джинси. Бъз, похотливият басист, беше надебелял. Барабанистът гей, Лу, оплешивяваше. Косите на Дейв, водача на бандата, леко сивееха. Всички те бяха установени, успели и богати. Ребека помнеше гладните хлапаци, които бяха дошли в този апартамент: мършави, мърляви, шеговити, чаровни и пълни с надежди и мечти.

— Добре се справихте — каза тя.

— Аха. Добре — отвърна Вали.

В последната вечер на будапещенската конференция Ребека и останалите делегати бяха заведени на дегустация на токайски вина. Отидоха в държавна изба. Намираше се в Пещенския район, източно от река Дунав. Предложиха им няколко сорта бели вина: сухо, силно, слабоалкохолния сок, наречен есенсия, и прочутото бавно ферментирало Асу.

В цял свят правителствените служители не ги биваше в устройването на увеселения и Ребека се боеше, че и това ще е скучно събитие. Но старата изба със сводестите тавани и пълните с бутилки каси създаваше усещане за уют. Поднесени бяха и пикантни унгарски мезета — разни кнедли, пълнени гъби и наденици.

Ребека подбра един от източногерманските делегати и го дари с най-пленителната си усмивка.

— Нашите вина са по-добри, не намирате ли? — попита тя.

Побъбри закачливо с човека още няколко минути, после му постави въпроса:

— Имам племенница в Източен Берлин и искам да й пратя един албум поп музика. Но се боя, че в пощата може да се повреди. Ще ми направиш ли услугата да го отнесеш?

— Да, предполагам, че бих могъл — отвърна несигурно онзи.

— Ако може, ще ти го дам утре на закуска. Много си мил.

— Добре — човекът изглеждаше притеснен и Ребека прецени, че е възможно той да предаде плочата на ЩАЗИ. Ала тя можеше единствено да опита.

Всички се поотпуснаха от виното и Фредерик Биро, унгарски политик на нейна възраст, когото тя харесваше, я заговори. Също като Ребека, и Биро се занимаваше с външна политика.

— Каква е истината за тази страна? — попита го тя. — Как всъщност се справя?

Биро си погледна часовника.

— Хотелът ти е на километър и половина от тук — каза той. Като повечето образовани унгарци, говореше немски добре. — Искаш ли да се разходиш с мен до там?

Облякоха се и тръгнаха. Пътят им минаваше край широката тъмна река. На отсрещния бряг светлините на средновековна Буда се издигаха романтично към двореца на хълма.

— Комунистите обещаха разцвет и хората са разочаровани — поде Биро, докато вървяха. — Даже партийците се оплакват от управлението на Кадар.

Ребека предполагаше, че той се чувства свободен да говори навън, където не можеха да бъдат подслушани.

— А решението? — попита тя.

— Странното е, че всеки знае отговора. Трябва да децентрализираме вземането на решения, да въведем ограничена пазарна система и да узаконим полулегалната сива икономика, за да може тя да расте.

— Кой застава на пътя на това? — Ребека осъзна, че го засипва с въпроси като адвокат в съдебна зала. — Прощавай. Нямах намерение да те разпитвам.

— Няма нищо — отговори Биро с усмивка. — Харесвам хората, които говорят направо. Пести време.

— Мъжете често се дразнят, когато някоя жена им говори така.

— Не и аз. Може да се каже, че имам слабост към по-пробивните жени.

— И съпругата ти ли е такава?

— Беше. Разведен съм.

Ребека знаеше, че това не е нейна работа.

— Така и не ми каза кой застава на пътя на реформата.

— Около петнадесет хиляди бюрократи, които биха загубили властта и работата си; петдесет хиляди високопоставени дейци на Комунистическата партия, които вземат почти всички решения; и Янош Кадар, който е наш ръководител от петдесет и шеста насам.

Ребека вдигна вежди. Биро беше забележително откровен. Мина й през ума, че неговите искрени забележки може и да не са съвсем спонтанни. Възможно ли беше този разговор да е планиран?

— Кадар разполага ли с алтернативно решение? — попита тя.

— Да. За да поддържа жизнения стандарт на унгарските работници, той заема все повече пари от западни банки, включително германски.

— И как ще плащате лихвите?

— Ето това е добър въпрос.

Изравниха се с хотела на Ребека, който беше отсреща на улицата. Тя спря и се облегна на парапета.

— Кадар несменяем ли е?

— Не непременно. Аз съм приближен на един обещаващ млад човек на име Миклош Немет.

Аха, рече си Ребека, значи това е целта на разговора: тихо и неофициално да се каже на германското правителство, че Немет е реформисткият съперник на Кадар.

— Той няма четиридесет години и е много умен — продължи Биро. — Но се боим, че в Унгария може да се повтори онова, което стана в Съветския съюз: Брежнев беше заменен от Андропов, а после от Черненко. Това прилича на опашка пред тоалетната в старчески дом.

Ребека се засмя. Харесваше Биро.

Той наведе глава и я целуна.

Ребека не се изненада особено. Усещаше, че той е привлечен от нея. Това, което я изненада, беше собственото й вълнение от целувката. Тя откликна с желание.

После се отдръпна. Положи длани на гърдите му и леко го отблъсна. Огледа го в светлината на уличните лампи. Нито един мъж на петдесет не приличаше на Адонис, но лицето на Фредерик показваше интелигентност, съчувствие и способност за крива усмивка на ирониите на живота. Посивялата му коса беше късо подстригана, а очите му бяха сини. Носеше тъмносиньо палто и яркочервен шал — консерватизъм със закачлива нотка.

— Защо се разведе? — попита Ребека.

— Имах любовница и жена ми ме напусна. Чувствай се свободна да ме заклеймиш.

— Няма. И аз съм правила грешки.

— Съжалявах за стореното чак когато стана твърде късно.

— Деца?

— Две, големи. Те ми простиха. Марта се омъжи повторно, но аз още съм сам. Твоята история каква е?

— Разведох се с първия си съпруг, когато открих, че работи в ЩАЗИ. Вторият ми съпруг беше ранен, когато избягахме през Берлинската Стена. Беше в инвалидна количка, но бяхме щастливи в продължение на двадесет години. Той почина миналата година.

— Повярвай ми, полага ти се малко късмет.

— Може би. Ще ме изпратиш ли до входа на хотела, ако обичаш? Пресякоха улицата. На ъгъла, където светлините на лампите не бяха твърде силни, Ребека пак го целуна. Този път й беше още по-приятно и тя се притисна в него.

— Прекарай нощта с мен — каза Фредерик.

Изкушението беше много силно.

— Не — отговори тя. — Още е много рано. Едва те познавам.

— Но ти утре си отиваш.

— Знам.

— Може никога да не се срещнем отново.

— Сигурна съм, че ще се срещнем.

— Можем да идем в моя апартамент. Или аз да се кача в стаята ти.

— Не. Но съм поласкана от постоянството ти. Лека нощ.

— Лека нощ тогава.

Ребека се обърна.

— Често пътувам до Бон — каза Фредерик. — До десет дни ще съм там. Тя пак се обърна към него и се усмихна.

— Ще вечеряш ли с мен? — попита той.

— С удоволствие. Обади ми се.

— Добре.

Ребека влезе във фоайето на хотела с усмивка.

Лили си беше у дома в „Берлин-Митте“, когато племенницата й Алис дойде да заеме книги посред дъждовната буря. Отказали бяха да приемат Алис в университета, независимо от отличните й оценки, понеже майка й беше изпълнителка на протестни песни. Алис обаче беше решена да се самообразова, затова вечер, след края на смяната във фабриката, учеше английски. Карла имаше скромна сбирка романи на английски, наследени от баба Мод. Случи се Лили да си е вкъщи, когато Алис се отби. Двете се качиха в салона и заедно прегледаха книгите, докато дъждът барабанеше по прозорците. Книгите бяха стари, отпреди войната. Алис си избра сборник разкази за Шерлок Холмс. Лили пресметна, че племенницата й е четвъртото поколение читател на тези истории.

— Ние кандидатствахме за разрешение да заминем за Западна Германия — каза Алис. Преливаше от младежки ентусиазъм.

— Ние?

— Хелмут и аз.

Хелмут Капел беше приятелят й. Беше с година по-голям, на двадесет и две и следваше в университета.

— Някаква специална причина?

— Казах, че искаме да посетим баща ми в Хамбург. Бабата и дядото на Хелмут са във Франкфурт. Но Плъм Нели имат световно турне, а ние наистина искаме да видим баща ми на сцената. Може би ще успеем да направим така, че пътуването ни да съвпадне с неговия германски концерт, ако има такъв.

— Сигурна съм, че ще има.

— Мислиш ли, че ще ни пуснат?

— Може и да имате късмет — Лили не искаше да обезсърчава младежкия й оптимизъм, но се съмняваше. На нея самата винаги й отказваха разрешение. Съвсем малко хора получаваха такова. Властите биха заподозрели, че младежи като Алис и Хелмут нямат намерение да се връщат.

И самата Лили подозираше това. Алис често говореше, че копнее да е в Западна Германия. Като повечето младежи, тя искаше да чете нецензурирани книги и вестници, да гледа нови филми и пиеси и да слуша музика, независимо дали тя е одобрена от седемдесет и две годишния Ерих Хонекер, или не. Ако успее да се измъкне от Източна Германия, защо й е да се връща?

— Знаеш ли, повечето неща, които са поставили това семейство в лоши отношения с властите, всъщност са станали преди аз да се родя — каза Алис. — Защо трябва да наказват мен?

„Но майка й продължава да пее“, рече си Лили.

На входната врата се позвъни и след минута двете чуха превъзбудени гласове в антрето. Слязоха да видят какво става и завариха Каролин. Облечена беше в мокър шлифер и по необяснима причина носеше куфар. Отворила й беше Карла, която стоеше до нея. Върху дрехите, с които се беше върнала от работа, носеше кухненска престилка.

Лицето на Каролин беше зачервено и подуто от плач.

— Мамо? — продума Алис.

— Случило ли се е нещо? — попита Лили.

— Алис, вторият ти баща ме напусна — отговори Каролин.

Лили се сащиса. Одо Фослер? Изненада се, че кроткият Одо е имал смелостта да напусне жена си.

Алис прегърна майка си, без да говори.

— Кога стана това? — попита Карла.

— Каза ми преди три часа. Иска развод — отвърна Каролин и си изтри носа с кърпичка.

„Бедната Алис, изоставена от двама бащи“, помисли Лили.

— Но пасторите не бива да се развеждат — възмути се Карла.

— Напуска и духовенството.

— Каква беда.

Лили разбра, че семейството е застигнато от същински земетръс.

Карла се настрои практично.

— По-добре седни. Да идем в кухнята. Алис, вземи шлифера на майка си и го окачи да съхне. Лили, направи кафе.

Лили сложи вода да кипне и извади кекс от шкафа.

— Каролин, какво го е прихванало Одо? — попита Карла.

Каролин сведе поглед.

— Той е… — явно се затрудняваше да го изрече. Отмести очи и продължи приглушено: — Одо казва, че е осъзнал, че е хомосексуален.

Алис тихо изпищя.

— Ужасен шок! — възкликна Карла.

Лили изведнъж си припомни нещо. Пет години по-рано, когато всички се събраха в Унгария и Вали за пръв път видя Одо, Лили забеляза как по лицето на брат й мина изумление. Беше кратко, но ясно. Дали в онзи миг Вали се беше досетил каква е истината?

Самата Лили открай време подозираше, че любовта на Одо към Каролин не е голяма страст, а по-скоро някаква християнска мисия. Ако някога някой мъж предложеше брак на Лили, тя не искаше това да е от добро сърце. Той трябваше да я желае толкова силно, че да не може да държи ръцете си далеч от нея — ето това беше добро основание за предложение за женитба.

Каролин вдигна поглед. Страшната истина вече беше изречена и тя можеше да гледа Карла в очите.

— Всъщност не е шок. Аз някак знаех.

— Как така?

— Когато бяхме младоженци, имаше един младеж, Паул, много красив. Беше поканен на вечеря два пъти седмично и на вероучение във вестиария, а в съботните следобеди с Одо ходеха на дълги освежаващи разходки в парка „Трептов“. Може би не са правили нищо — Одо не мами. Но докато се любехме, аз някак си бях сигурна, че мисли за Паул.

— И какво стана? Как свърши това?

Лили режеше кекса и слушаше. Нареди резените в чиния. Никой не хапна.

— Така и не разбрах цялата история — каза Каролин. — Паул престана да идва у дома и в църквата. Одо не обясни защо. Може би и двамата са се дърпали от плътската любов.

— Като пастор Одо сигурно се е измъчвал ужасно — разсъди Карла.

— Знам. Много ми е жал за него, когато не съм ядосана.

— Бедният Одо.

— Но Паул беше просто първото от пет-шест момчета. Всичките си приличаха — до един бяха много красиви и искрени християни.

— А сега?

— Сега Одо е открил истинската любов. Извинява ми се окаяно, обаче е решил да се приеме такъв, какъвто е всъщност. Отива да живее с някакъв мъж на име Ойген Фройд.

— И какво ще работи?

— Иска да преподава в духовна семинария. Твърди, че това е истинското му призвание.

Лили сипа врялата вода върху смляното кафе в каната. Питаше се как ли ще се почувства Вали след раздялата на Каролин и Одо. Разбира се, не можеше да се събере с Каролин и Алис заради проклетата Стена. Но щеше ли да го иска? Не се беше установил трайно с друга жена. На Лили й се струваше, че Каролин наистина е любовта на живота му.

Но всичко това беше теоретично. Комунистите бяха постановили, че те не могат да са заедно.

— Щом Одо вече не е пастор, ще трябва да напуснеш дома си — установи Карла.

— Да. Сега съм бездомна.

— Не говори глупости. Тук винаги ще бъде твой дом.

— Знаех си, че това ще кажеш — отвърна Каролин и избухна в сълзи.

На вратата се позвъни.

— Аз ще ида — каза Лили.

На прага стояха двама мъже. Единият беше в шофьорска униформа и държеше отворен чадър над главата на втория. Той пък беше Ханс Хофман.

— Може ли да вляза? — попита Ханс и се намъкна в антрето, без да дочака отговора. Държеше квадратен пакет, тридесетина сантиметра дълъг и широк.

Шофьорът се върна при черната лимузина ЗИЛ, паркирана до бордюра.

— Какво искаш? — отвратено попита Лили.

— Да говоря с племенницата ти, Алис.

— Откъде знаеш, че е тук?

Ханс се усмихна и не си направи труда да отговори. ЩАЗИ знаеше всичко.

Лили влезе в кухнята.

— Ханс Хофман е. Иска да види Алис.

Алис стана, пребледняла от страх.

— Заведи го горе, Лили. Остани при тях — каза Карла.

Каролин се надигна от стола.

— Трябва да ида с нея.

Карла положи длан на ръката й да я задържи.

— Не си в състояние да се занимаваш с ЩАЗИ.

Каролин прие и седна пак. Лили задържа вратата на Алис, която излезе от кухнята в антрето. Двете жени се качиха горе, а Ханс ги последва.

Лили от любезност почти му предложи кафе, но се спря. Нека умре от жажда.

Ханс взе книгата за Шерлок Холмс, която Алис беше оставила на масата.

— На английски — установи той, все едно потвърждаваше някакво подозрение. Седна и придърпа коленете на хубавите си панталони, та да не се измачкат. Остави квадратния пакет на пода до стола си.

— И така, млада Алис, ти искаш да заминеш за Западна Германия. Защо?

Ханс вече беше голямо началство. Лили не знаеше титлата му, но не беше прост полицай. Изнасяше речи на разни национални събрания и говореше пред печата. Но не беше достатъчно важен, та да преследва семейство Франк.

— Баща ми живее в Хамбург — отговори Алис. — А също и леля ми Ребека.

— Твоят баща е убиец.

— Станало е преди моето раждане. Наказвате ме за това? Не такава е комунистическата справедливост, нали?

Ханс отново кимна надуто, все едно искаше да каже „така си и знаех“.

— Отсроумничиш също като баба си. Това семейство никога няма да се научи.

Лили се намеси ядосано.

— Научихме, че комунизмът значи дребни чиновници да си отмъщават, независимо от справедливостта и закона.

— Мислиш ли, че подобни приказки ще ме убедят да дам на Алис разрешение да пътува?

— Вече си решил — уморено отвърна Лили. — Ще откажеш. Не би дошъл тук, за да й кажеш „да“. Искаш просто да позлорадстваш.

— Къде в съчиненията на Карл Маркс е казано, че работниците от социалистическите страни не могат да пътуват в чужбина? — попита Алис.

— Ограниченията са необходими заради настоящите обстоятелства.

— Не, не са. Аз искам да видя баща си. Вие ме спирате. Защо? Просто защото можете! Това няма нищо общо със социализма и много общо с тиранията.

Ханс изкриви уста.

— Вие сте буржоа — рече той с погнуса. — Не можете да търпите някой да има власт над вас.

— Буржоа ли? — възкликна Лили. — Аз нямам униформен шофьор, който да ме пази с чадър, докато стигна от колата до къщата. Алис също няма. Има само един буржоа тук, Ханс.

Той взе пакета и го подаде на Алис.

— Отвори го.

Алис смъкна кафявата хартия. Беше екземпляр от най-новия албум на Плъм Нели, „Тълкуване на сънищата“. Лицето й засия.

Лили се чудеше какъв ли номер е скроил Ханс.

— Защо не пуснеш плочата на баща си? — попита той.

Алис извади белия плик от цветната обложка. После с два пръста измъкна черната винилова плоча отвътре.

Плочата излезе на две парчета.

— Като че ли е счупена. Срамота — рече Ханс.

Алис заплака.

Ханс стана.

— Знам пътя — каза той и излезе.

В Източен Берлин „Унтер ден Линден“ беше широкият булевард, който водеше към Бранденбургската врата. Под друго име продължаваше в Западен Берлин и минаваше през парка „Тиргартен“. След 1961 обаче „Унтер ден Линден“ свършваше при Бранденбургската врата, блокиран от Стената. Откъм парка от западната страна гледката към Бранденбургската врата беше обезобразена от висока, грозна, сиво-зелена ограда, покрита с графити, и надпис на немски:

Зад оградата беше огневата зона на Стената.

Екипът на Плъм Нели издигна сцената точно пред грозната ограда и изправи мощна стена от високоговорители с лице към парка. По указания на Вали точно толкова мощни тонколони бяха обърнати и на другата страна, към Източен Берлин. Той искаше Алис да го чува. Един репортер му каза, че източногерманското правителство възразява срещу високоговорителите.

— Предайте им, че ако те свалят тяхната стена, и аз ще сваля моята — отвърна Вали и думите му излязоха във всички вестници.

Първоначално планираха германският им концерт да е в Хамбург, но после Вали научи, че Ханс Хофман е счупил плочата на Алис и в отговор помоли Дейв да свирят в Западен Берлин. Така един милион източногерманци щяха да чуят песните, които Ханс Хофман опита да откаже на Алис. Дейв хареса идеята.

Сега стояха заедно и гледаха сцената отстрани, а хиляди почитатели се стичаха в парка.

— Днес ще е най-шумното ни изпълнение — каза Дейв.

— Хубаво — отвърна Вали. — Искам да чуят китарата ми чак в шибания Лайпциг.

— Помниш ли как беше едно време? — попита Дейв. — Онези малки тенекиени говорителчета по бейзболните стадиони?

— Никой не ни чуваше. Ние самите не можехме да се чуем!

— А сега сто хиляди души могат да слушат музиката ни и тя звучи така, както сме я измислили.

— Това е някакво чудо.

Когато Вали се върна в гримьорната си, Ребека беше там.

— Фантастично е — каза тя. — В парка трябва да има сто хиляди души!

Ребека беше с някакъв сивокос мъж на нейна възраст.

— Това е приятелят ми Фред Биро — представи го тя.

Вали стисна ръката му и Фред каза:

— За мен е чест да се запознаем — говореше немски с унгарски акцент.

На Вали му стана забавно. Значи на петдесет и три години сестра му си има гадже! Е, добре прави. Човекът изглеждаше неин тип — интелектуален, но не твърде сериозен. А и тя изглеждаше по-млада, с прическа като на принцеса Даяна и тъмночервена рокля.

Побъбриха малко, а след това Ребека и приятелят й оставиха Вали да се приготви. Вали обу чисти сини джинси и огненочервена риза. Погледна в огледалото и си сложи очна линия, за да може публиката да вижда по-ясно израза на лицето му. Припомни си с отвращение времето, когато трябваше да отмерва внимателно дрогата — първо малко, за да го държи по време на концерта, и голяма доза после, за награда. Нито за миг не се изкушаваше да се върне към тези навици.

Повикаха го на сцената. Излезе с Дейв, Бъз и Лу. Цялото семейство на Дейв беше дошло да им пожелае успех: съпругата му Бийп, единадесетгодишният му син Джон Лий, родителите му Дейзи и Лойд и дори сестра му Иви. Всички видимо се гордееха със своя Дейв. Вали се радваше да види всички, но присъствието им остро му напомни, че не може да вижда собственото си семейство — Вернер и Карла, Лили, Каролин и Алис.

Но се надяваше да слушат от другата страна на Стената.

Групата излезе на сцената и тълпата изрева в поздрав.

„Унтер ден Линден“ беше претъпкана с хиляди почитатели на Плъм Нели, стари и млади. Лили и семейството й, включително Каролин, Алис и Хелмут, бяха тук от рано сутринта. Запазиха си място близо до бариерата, която полицията постави, за да държи множеството на разстояние от Стената. В течение на деня хората се умножиха и улицата доби празнична атмосфера — непознати разговаряха, сядаха заедно на пикник и слушаха касетите на Плъм Нели на преносими касетофони. С падането на мрака започнаха да отварят бутилки бира и вино.

Групата засвири и тълпата полудя.

Зрителите от Източен Берлин виждаха единствено четирите бронзови коня, теглещи каретата на Победата върху арката. Но чуваха всичко високо и ясно: барабаните на Лу; бучащия бас на Бъз; ритъм китарата на Дейв и високия му глас; и най-хубавото от всичко — съвършения баритон на Вали и лиричните му китарни сола. Познатите песни се носеха от високоговорителите и вълнуваха танцуващото множество. „Това е брат ми“, не спираше да си повтаря Лили, „и той пее на целия свят“. Вернер и Карла изглеждаха горди, Каролин се усмихваше, а очите на Алис блестяха.

Лили погледна и към правителствената сграда наблизо. Там на един малък балкон стояха пет-шест човека с вратовръзки и тъмни дрехи. Виждаха се ясно на светлината на уличните лампи. Те не танцуваха. Единият снимаше тълпата. „Тези трябва да са от ЩАЗИ“, прецени Лили. Записваха предателите, нелоялни към режима на Хонекер — напоследък това означаваше почти всички хора.

Вгледа се по-внимателно и й се стори, че познава един от тайните полицаи. Почти сигурна беше, че е Ханс Хофман. Беше висок и леко прегърбен. Явно говореше нещо гневно и замахваше силно с дясната си ръка като чук. В едно интервю Вали беше казал, че групата иска да свири тук, понеже на източните германци не се позволява да слушат записите им. Ханс определено беше разбрал, че счупването на плочата на Алис беше причината за този концерт и за тази тълпа. Не беше чудно, че е ядосан.

Лили го видя как вдига отчаяно ръце, обръща се, прибира се от балкона и изчезва във вътрешността на сградата. Една песен завърши и започна друга. Хората ревнаха одобрително щом познаха началните акорди на един от най-големите хитове на Плъм Нели. Гласът на Вали се понесе от колоните:

— Тази песен е за моето малко момиченце.

После запя „Липсваш ми, Алисия“.

Лили погледна Алис. По лицето й се стичаха сълзи, ала тя се усмихваше.

57.

Уилям Бъкли, американецът, отвлечен от Хизбулла в Ливан на шестнадесети март 1984, биваше официално описван като политически съветник в посолството на САЩ в Бейрут. Всъщност оглавяваше резидентурата на ЦРУ.

Кам Дюър познаваше Бил Бъкли и го смяташе за свестен човек. Бил беше строен и носеше консервативни костюми на Брукс Брадърс. Косата му беше гъста и посребрена, а лицето му — като на филмова звезда. Като професионален войник беше участвал в Корейската война, а във Виетнам беше в Специалните части и се уволни като полковник.

През шестдесетте постъпи в Отдела за специални операции на ЦРУ. Този отдел извършваше убийства.

На петдесет и седем години Бил не беше женен. Според клюката в Лангли поддържаше от разстояние връзка с една жена на име Кандис от Фармър, Северна Каролина. Тя му пишеше любовни писма, а той й телефонираше от всяко кътче на света. Когато Бил беше в САЩ, двамата бяха любовници. Или поне така казваха хората.

Подобно на всички в Лангли, и Кам беше силно разгневен от отвличането и отчаяно искаше Бил да бъде освободен. Но всички усилия пропаднаха.

А имаше и по-лоши новини. Агентите и информаторите на Бил в Бейрут започнаха да изчезват един по един. Хизбулла сигурно получаваше имената им от Бил. Това означаваше, че той е подложен на изтезания.

В ЦРУ познаваха методите на Хизбулла и можеха да предположат какво се случва с Бил. Знаеха, че е постоянно с вързани очи, белезници на глезените и китките и го държат в сандък като ковчег, ден след ден и седмица след седмица. След няколко такива месеца той щеше да е буквално луд: да точи лиги, да бълнува, да трепери, да подбелва очи и от време на време да надава ужасени крясъци.

Затова Кам беше безмерно доволен, когато най-сетне някой предложи план за действие срещу похитителите.

Планът не беше роден от ЦРУ, а от президентския съветник по националната сигурност Бъд Макфарлейн. В екипа му работеше един войнствен подполковник от морската пехота на име Оливър Норт, известен като Оли. Сред хората, които Норт взе за свои помощници, беше Тим Тедър и тъкмо той разказа на Кам за плана на Макфарлейн.

Кам с готовност отведе Тим в кабинета на Флорънс Гиъри. Тим беше бивш служител на ЦРУ и стар познайник на Флорънс. Както винаги, косата му беше подстригана все едно още е във войската, а костюмът за сафари, с който беше облечен в този ден, беше възможно най-близката до военна униформа цивилна дреха.

— Ще работим с чужденци — обясни той. — Ще има три екипа от по пет души всеки. Няма да са служители на ЦРУ и даже няма да са американци. Но Управлението ще ги обучи и въоръжи и ще уреди финансирането.

Флорънс кимна.

— И какво ще правят тези екипи? — попита неангажиращо Флорънс.

— Идеята е да се доберат до похитителите, преди онези да ударят. Когато узнаем, че те планират отвличане или бомбен атентат, или каквото и да е друго терористично действие, ние ще насочим единия от екипите да иде и да елиминира извършителите.

— Нека да си изясня това — каза Флорънс. — Тези екипи ще убият терористите, преди да извършат престъплението.

Явно не бе развълнувана от плана колкото беше Кам. Затова го обзе лошо предчувствие.

— Именно — отговори Тим.

— Имам един въпрос — продължи Флорънс. — Вие двамата да не сте си изгубили шибания ум?

Кам беше възмутен. Как бе възможно Флорънс да е против това?

— Знам, че е неконвенционално… — подхвана с негодувание Тим.

— Неконвенционално? — прекъсна го Флорънс. — По законите на всяка цивилизована страна това е убийство. Няма надлежен съдебен процес, няма изисквания за доказване, а и по ваше собствено признание, хората, към които сте се насочили, може само да са помислили да извършат престъпление.

— Всъщност не е убийство — отвърна Кам. — Ще постъпим като полицай, стрелящ по престъпник, който е насочил оръжие към него. Нарича се предшестваща самоотбрана.

— Значи си станал и адвокат, така ли, Кам.

— Това не е мое мнение, а на Споркин — Станли Споркин беше главният юрисконсулт на ЦРУ.

— Е, Стан греши — рече Флорънс. — Защото ние не виждаме насочено оръжие. Няма как да знаем кой ще извърши терористичен акт. В Ливан нямаме толкова качествено разузнаване. Затова накрая ще убиваме хора, за които мислим, че може би планират тероризъм.

— Навярно можем да повишим достоверността на нашата информация.

— А доколко може да се разчита на чужденците? Кой ще участва в тези петчленни екипи? Местни лоши момчета? Наемници? Международната охранителна компания „Евробоклук“? Как можете да им се доверите? Как можете да ги контролирате? При това, каквото и да направят, отговорността е наша — особено ако убият невинни хора!

— Не, не, цялата операция ще е настрани от нас и ще можем да отричаме — възрази Тим.

— На мен не ми звучи много като нещо, което можем да отречем. ЦРУ ще ги обучи и въоръжи и ще финансира дейността им. А замисляли ли сте се за политическите последици?

— По-малко отвличания и бомби.

— Как може да сте толкова наивни? Да не мислите, че ако ударим Хизбулла по този начин, те ще си седнат на задниците и ще си кажат: „Божке, американците са по-корави, отколкото си мислехме; май е по-добре да зарежем цялата тая работа с тероризма“. Не, не. Те ще ревнат за отмъщение! В Близкия Изток насилието винаги поражда ново насилие — не сте ли го разбрали вече? Хизбулла бомбардира казармата на морската пехота в Бейрут — защо? Според полковник Герати, който по онова време командваше морската пехота, това е било в отговор на обстрела на мюсюлманите в селото Сук-ал-Гарб от шести американски флот. Едно убийство поражда друго.

— Значи просто ще се предадеш и ще кажеш, че нищо не може да се направи?

— Не може да се направи нищо лесно — само тежка политическа работа. Понижаваме температурата, удържаме и двете страни и ги водим на масата за преговори, отново и отново, колкото и пъти да си отиват. Не се отказваме и, каквото и да става, не ескалираме насилието.

— Мисля, че можем…

Флорънс обаче не беше свършила.

— Този план е престъпен, неприложим, с ужасяващи политически последици за Близкия Изток и освен това застрашава репутацията на ЦРУ, президента и САЩ. Но това не е всичко. Има още нещо, което го прави напълно невъзможен.

Тя млъкна и Кам беше принуден да попита:

— Какво?

— Извършването на убийства ни е забранено от президента. „Нито едно лице на служба на правителството на Съединените щати или действащо от негово име не може да се ангажира с извършването на убийство или да участва в заговор за извършването на убийство“. Президентска заповед 12333. Роналд Рейгън я подписа през 1981.

— Струва ми се, че той го е забравил — отговори Кам.

Мария се срещна с Флорънс Гиъри във Вашингтон в магазина Удуърд и Лотроп, известен като Удис. Срещата им беше в отдела за дамско бельо. Повечето агенти бяха мъже, така че всеки мъж, който би ги проследил там, щеше да изглежда подозрително. Възможно беше дори да го арестуват.

— Навремето носех 34А — каза Флорънс. — Сега съм 36С. Какво стана?

Мария се изкиска. На четиридесет и осем, тя беше малко по-възрастна от Флорънс.

— Добре дошла в клуба на жените на средна възраст. Открай време дупето ми е дебело, обаче някога имах сладки малки цици, които си стояха съвсем сами. А сега ми трябва сериозна поддръжка.

През двете десетилетия, прекарани във Вашингтон, Мария усърдно беше култивирала контакти. Тя отрано беше разбрала колко много се постига — за добро или зло — чрез лични познанства. Навремето, когато ЦРУ използваше Флорънс за секретарка, наместо да я обучава за агент, както беше обещано, Мария по женски съчувстваше на нещастието й. Познатите на Мария обикновено бяха жени и винаги бяха либерални. Обменяха си сведения, предупреждаваха се за застрашаващи ходове на политически противници и дискретно си помагаха, често — чрез даване на по-висок приоритет на задачи, които иначе биха били пренебрегнати от консервативните мъже. А мъжете правеха до голяма степен същото.

Мария и Флорънс подбраха по пет-шест сутиена и отидоха да ги пробват. Беше вторник сутрин и пробната беше празна. Въпреки това Флорънс говореше тихо.

— Бъд Макфарлейн е измъдрил план, който е пълна лудост — каза тя, докато си разкопчаваше блузата. — Но Бил Кейси ангажира ЦРУ. — Кейси, човек на президента Рейгън, оглавяваше управлението. — А президентът каза „да“.

— Какъв план?

— Обучаваме отряди убийци от чужденци, които да премахват терористите в Бейрут. Наричат го превантивен контратероризъм.

Мария беше потресена.

— Та това е престъпление според законите на тази страна. Ако успеят, Макфарлейн, Кейси и Роналд Рейгън ще бъдат убийци.

— Именно.

Двете жени свалиха сутиените си и застанаха една до друга пред огледалото.

— Виждаш ли? — попита Флорънс. — Вече не стърчат.

— И моите.

Имаше време, замисли се тя, когато щеше да ми е твърде притеснително да правя това с бяла жена. Може би нещата наистина се променят.

Започнаха да мерят сутиените.

— Кейси информирал ли е комисиите по разузнаването?

— Не. Рейгън реши, че може просто да осведоми председателите и заместник-председателите на всяка комисия и републиканския и демократичен лидер в Камарата и в Сената.

Значи затова Джордж Джейкс не е чувал за плана, разсъди Мария. Ходът на Рейгън беше ловък. В разузнавателните комисии имаше квота либерали, за да е сигурно, че ще се задават поне някои критични въпроси. Рейгън беше намерил как да заобиколи критиците и да осведоми само онези, за които знаеше, че ще го подкрепят.

— Един от екипите и в момента е тук, в Щатите, на двуседмично обучение — каза Флорънс.

— Значи цялата работа е доста напреднала.

— Точно така — Флорънс се огледа с черния сутиен. — Моят Франк е доволен от промяната в бюста ми. Винаги е искал жена с големи цици. Твърди, че ходи на църква да благодари на Господа.

Мария се разсмя.

— Мил съпруг имаш. Надявам се да хареса новите ти сутиени.

— Ами ти? Кой ще оцени твоето бельо?

— Познаваш ме, аз съм момиче, което си гони кариерата.

— А винаги ли си била такава?

— Много отдавна имаше един мъж, но той загина.

— Толкова съжалявам.

— Благодаря.

— И оттогава няма друг?

Мария отговори без забавяне.

— С един почти се получи. Знаеш, харесвам мъжете и секса, но не съм готова да изоставя своя живот и да се превърна в нечий придатък. Твоят Франк явно разбира това, но много мъже не го разбират.

Флорънс кимна.

— Добре го каза, миличка.

Мария се умисли.

— Какво искаш да направя за тези отряди убийци? — мина й през ума, че Флорънс в крайна сметка е таен агент и е открила или се е досетила, че тя е източникът на Джаспър Мъри. Искаше ли Флорънс тя да разкрие и това?

Флорънс обаче каза:

— Точно сега не искам да правиш нищо. Планът е още само една глупава идея, която може да бъде задушена в зародиш. Просто желанието ми е да съм сигурна, че някой извън разузнавателната общност е наясно с него. Ако лайното удари вентилатора и Рейгън започне да лъже за убийствата, както Никсън лъжеше за влизането с взлом, поне ти ще знаеш истината.

— А междувременно просто се молим това да не стане.

— Амин.

— Избрахме първата мишена — каза Тим Тедър на Кам. — Залавяме се с голямата клечка.

— Фадлалла?

— Той самият.

Кам кимна. Мухамад Хюсеин Фадлалла беше виден мюсюлмански учен и аятолах. В проповедите си призоваваше за въоръжена съпротива срещу израелската окупация на Ливан. Хизбулла твърдяха, че той ги вдъхновява и нищо повече, но в ЦРУ бяха убедени, че Фадлалла е мозъкът зад отвличанията. Кам с радост би го видял мъртъв.

Двамата седяха в кабинета на Кам в Лангли. На бюрото имаше снимка на Кам с Никсън, потънали в разговор. Лангли беше едно от малкото места, където човек все още можеше да се гордее, че е работил за Никсън.

— А Фадлалла планира ли още отвличания? — попита Кам.

— Папата планира ли още кръщения? — отвърна Тим.

— Ами екипът? Стабилни ли са? Под контрол ли са? — възраженията на Флорънс Гиъри бяха пренебрегнати, но забележките й не бяха глупави и Кам сега си ги припомняше.

Тедър въздъхна.

— Кам, ако това бяха благонадеждни, отговорни хора, които уважават законните власти, нямаше да се наемат за платени убийци. Надеждни са колкото всички такива. А засега малко или повече ги държим под контрол.

— Е, поне не ги финансираме ние. Взех парите от саудитците — три милиона долара.

Тим вдигна вежди.

— Добра работа.

— Благодаря.

— Трябва да обмислим дали да не поставим целия проект формално под контрола на саудитското разузнаване, за да можем да отричаме по-лесно.

— Добра идея. Но и при това положение след убийството на Фадлалла ще ни трябва прикритие.

Тим се позамисли и рече:

— Нека обвиним Израел.

— Аха.

— Всеки с готовност ще повярва, че Мосад е направил нещо такова.

Кам се въсеше неспокойно.

— Продължавам да се тревожа. Иска ми се да знам точно как ще го направят.

— По-добре да не знаеш.

— Трябва да знам. Може да ида в Ливан. Да погледна по-отблизо.

— Ако го направиш — отвърна Тим, — действай внимателно.

Кам нае една бяла Тойота Корола и се отправи на юг от центъра на Бейрут към предимно мюсюлманското предградие Бир-ал-Абид. Представляваше джунгла от грозни панелни блокове, между които тук-там бяха пръснати хубави джамии. Всяка джамия се издигаше на собствен парцел като великолепно култивирано дърво сред гора от прости борове. Колкото и да беше бедна страната, движението по тесните улици беше натоварено, а магазините и уличните сергии бяха обсадени от тълпи. Беше горещо и Тойотата нямаше климатик, но Кам шофираше на затворени прозорци, понеже се боеше от контакт с неспокойните местни.

Посещавал беше района веднъж с водач от ЦРУ и бързо намери улицата, където живееше аятолах Фадлалла. Кам мина бавно покрай високия блок, после стигна до края на улицата, обърна и паркира на стотина метра от противоположната на сградата страна.

На тази улица имаше още няколко блока, кино и — най-важното — джамия. Всеки следобед по едно и също време Фадлалла отиваше да се моли там.

Тъкмо тогава щяха и да го убият.

„Моля те, Господи, без издънки“, рече си Кам.

Край бордюра, откъдето щеше да мине Фадлалла, имаше нагъсто паркирани коли. В една от колите имаше бомба. Кам не знаеше в коя.

Някъде наблизо се укриваше човекът, който щеше да я взриви. Наблюдаваше улицата в очакване на аятолаха. Кам огледа колите и прозорците откъм улицата. Не забеляза убиеца. Добре. Беше хубаво скрит — така и трябваше.

Саудитците бяха уверили Кам, че няма да бъдат наранени невинни. Фадлалла се движеше обграден от телохранители: някои от тях несъмнено щяха да пострадат, но те винаги държаха своя вожд достатъчно далеч от хората.

Кам се питаше тревожно дали ефектът от бомбата може да бъде предвиден с такава точност. Ала понякога се случваше и цивилни да пострадат по време на война. Ето например всички японски жени и деца, убити в Хирошима и Нагасаки. Разбира се, тогава Съединените щати бяха във война с Япония, а случаят с Ливан не беше такъв. Кам обаче си каза, че същият принцип е приложим. Ако няколко минувачи бъдат понатъртени или порязани, целта определено ще оправдае средствата.

Все пак се притесняваше от множеството пешеходци. Колата бомба беше подходяща за по-усамотени места. Тук подходящ избор щеше да е снайперист с мощна пушка.

Вече бе твърде късно.

Кам погледна часовника си. Фадлалла закъсняваше. Това беше изнервящо. На Кам му се щеше аятолахът да побърза.

На улицата като че ли имаше твърде много жени и момичета и той се чудеше защо. След минута се досети, че излизат от джамията. Явно там се беше провело някакво специално събитие за жените, нещо като мюсюлмански еквивалент на среща на майките. И за беля, те задръстваха проклетата улица. Може би щеше да се наложи екипът да се откаже от взрива.

Кам вече се надяваше Фадлалла да закъснее още.

Отново се огледа в търсене на притеснен човек, който крие някакъв детониращ механизъм на принципа на радиото. Стори му се, че сега го зърна. На около триста метра по-нататък, срещу джамията, прозорецът на първия етаж на калкана на жилищната сграда беше отворен. Кам нямаше да забележи мъжа, ако по пътя си на запад в небето следобедното слънце не бе отместило сенките и не беше разкрило фигурата. Той не виждаше лицето, но разбираше езика на тялото му — напрегнат, съсредоточен, очакващ, уплашен, стиснал с две ръце нещо, което можеше да е портативно радио с дълга сгъваема антена. Само че никой не стиска радио, като че животът му зависи от това.

Още и още жени излизаха от джамията. Някои носеха само хиджаб, а други бяха целите скрити в бурки. Тълпяха се по тротоарите и в двете посоки. Кам се надяваше блъсканицата скоро да премине.

Погледна към блока на Фадлалла и с ужас видя, че аятолахът излиза, обграден от шест или седем мъже.

Фадлалла беше дребен старец с дълга бяла брада. Облечен беше в бяла роба, а на главата си носеше кръгла черна шапчица. Лицето му беше живо и интелигентно и той се усмихваше леко на думите на един от придружителите си, когато тръгнаха по улицата.

— Не — изрече Кам гласно. — Не сега. Не сега!

Огледа улицата. Тротоарите бяха все така претъпкани с жени и момичета. Те разговаряха, смееха се, а в усмивките и жестовете им личеше облекчението на хора, които излизат от свято място след тържествена служба. Дългът им беше изпълнен, душите им бяха освежени и те бяха готови отново да потънат в светския живот — очакваха предстоящата вечер, вечерята, разговорите, забавленията, семейството и приятелите.

Ала някои от тях щяха да загинат.

Кам изскочи от колата си.

Взе да ръкомаха трескаво към прозореца, зад който се мяркаше убиецът, но не получи отговор. Не беше изненадващо — той беше твърде далеч, а и човекът вътре беше съсредоточен върху Фадлалла.

Кам погледна от другата страна на улицата. Фадлалла с бодра крачка се отдалечаваше от него по посока на джамията и на скривалището на убиеца. Взривът щеше да е след секунди.

Кам се завтече по улицата към жилищната сграда, но заради множеството жени се движеше бавно. Привлече любопитни и враждебни погледи — човек, който явно е американец, търчи сред мюсюлманките. Изравни се с Фадлалла и забеляза, че единият от телохранителите го посочва на друг. Съвсем скоро щяха да го спипат.

Продължи да тича, изоставил всяка предпазливост. На петнадесетина метра от сградата спря, извика и почна да маха на убиеца зад прозореца. Вече го виждаше ясно — млад арабин с рядка брадица и подплашено изражение.

— Не го прави! — викна Кам, съзнавайки, че вече рискува собствения си живот. — Спри, спри! Спри, за Бога!

Някой го грабна за рамото изотзад и каза нещо остро и агресивно на арабски.

Последва огромен трясък.

Кам излетя и се просна на земята.

Остана без дъх, все едно някой го е халосал в гърба с дъска. Главата го болеше. Чуваше писъци, ругаещи мъже и шум от падането на камънаци. Преобърна се, пое дъх и с усилие се изправи на крака. Беше жив и, доколкото можа да прецени, не беше сериозно ранен. В краката му лежеше и не помръдваше някакъв арабин, навярно онзи, който го сграбчи за рамото. Явно той беше поел пълната сила на удара и беше защитил Кам с тялото си.

Погледна от другата страна на улицата и промълви:

— Иисусе Христе.

Навсякъде лежаха тела, ужасно изкривени, окървавени и натрошени. Онези, които не лежаха, залитаха, притискаха раните си, викаха и търсеха своите близки. Широките ориенталски дрехи на някои бяха отнесени и някои от жените бяха полуголи, истински поругани от насилствената смърт.

Фасадите на две жилищни сгради бяха унищожени и на улицата падаха парчета от стените и мебели — едри буци бетон заедно със столове и телевизори. Няколко сгради горяха. Улицата беше осеяна с унищожени коли — все едно бяха хвърлени от високо и бяха паднали къде да е.

Кам начаса разбра, че бомбата е била по-мощна, много по-мощна от необходимото.

Отсреща съгледа бялата брада и черната шапчица на Фадлалла, тикан от телохранителите си към своята сграда. Изглеждаше невредим.

Мисията се бе провалила.

Кам се взираше в касапницата наоколо. Колко хора бяха загинали?

Според него — петдесет, шестдесет, дори седемдесет. А ранените бяха стотици.

Трябваше да се измъкне оттук. Скоро хората щяха да започнат да се питат кой е сторил това. Макар че лицето на Кам беше изподрано, а костюмът му — разпран, щяха да разберат, че е американец. Трябваше да се махне преди на някого да му хрумне, че имат възможност за незабавно отмъщение.

Забърза към колата си. Всички прозорци бяха натрошени, но май можеше да потегли. Кам със замах отвори вратата. Седалката беше покрита със стъкла. Той смъкна сакото си и ги смете с него. После го сгъна и го подложи за всеки случай. Влезе в колата и завъртя ключа.

Колата запали.

Кам потегли, направи обратен завой и се отдалечи.

Спомни си твърдението на Флорънс Гиъри, което тогава му се беше сторило хистерично преувеличение. „По законите на всяка цивилизована страна това е убийство“, бе казала тя.

Ала не беше просто убийство. Това тук беше масово убийство.

Президентът Роналд Рейгън беше виновен.

Виновен беше и Кам Дюър.

Джак редеше пъзел на масичка в салона заедно с кръстницата си Мария, а баща му Джордж ги гледаше. Беше неделя следобед и те бяха в дома на Джаки Джейкс в „Принц Джордж Каунти“. Заедно бяха отишли в евангелистката църква Ветил, после обядваха приготвеното от Джаки задушено свинско с лучен сос и грах. След това Мария извади пъзела, внимателно подбран да не е нито прекалено лесен, нито твърде сложен за едно петгодишно дете. Скоро тя щеше да си тръгне, а Джордж да откара Джак в дома на Верина. После щеше да седне на кухненската маса и да поработи няколко часа с документите за идната седмица в Конгреса.

Но сега моментът беше спокоен, без належащи ангажименти. Следобедната светлина падаше върху двете сведени над играта глави. „Джак ще бъде хубав“, помисли Джордж. Имаше високо челце, леко раздалечени очи, сладко носле, усмихната уста и спретната брадичка — всичко беше съразмерно. Изразът на лицето му вече говореше за неговия характер. Беше съвсем погълнат от интелектуалното предизвикателство на играта, а когато той или Мария поставеха някое парченце правилно, усмихваше се доволно и цялото му лице се озаряваше. Джордж не знаеше нещо по-завладяващо и вълнуващо от развитието на ума на детето му, ежедневната поява на новоразбрани неща, числа и букви, механизми, хора и обществени групи. За Джордж беше чудо да вижда как Джак тича, скача и хвърля топка, ала сърцето му се поразяваше още повече от този умислен и съсредоточен израз. В очите му напираха сълзи на гордост, благодарност и страхопочитание.

Признателен беше и на Мария. Тя им гостуваше горе-долу веднъж месечно, винаги носеше подарък на Джак и винаги му отделяше време. Търпеливо му четеше, двамата разговаряха или играеха. Мария и Джаки бяха дали на Джак стабилност по време на травмата от развода на родителите му. Минала беше година откак Джордж напусна семейния си дом. Джак вече не се будеше с плач посред нощ. Явно улягаше в новия начин на живот. Джордж обаче не можеше да не се тревожи за дълготрайните последици.

Двамата завършиха пъзела. Баба Джаки беше поканена да се възхити на работата. После тя взе Джак в кухнята за чаша мляко и сладка.

— Благодаря ти за всичко, което правиш за Джак — обърна се Джордж към Мария. — Ти си най-добрата кръстница.

— Това не е някаква жертва. Радост е да го познавам.

След година Мария щеше да навърши петдесет. Никога нямаше да има свои деца. В Чикаго имаше племенници, но главният обект на майчината й любов беше Джак.

— Трябва да ти кажа нещо — рече Мария. — Нещо важно.

Тя стана и затвори вратата на салончето. Джордж се чудеше какво ли следва.

Мария пак седна и каза:

— Колата бомба в Бейрут онзи ден.

— Ужасно беше. Уби осемдесет души и рани двеста, предимно жени и момичета.

— Бомбата не беше поставена от израелците.

— Кой го направи тогава?

— Ние.

— Какво говориш, по дяволите?

— Контратерористична инициатива на президента Рейгън. Извършителите бяха ливанци, но обучени, финансирани и контролирани от ЦРУ.

— Иисусе. Та президентът е длъжен по закон да казва за тайните операции на моята комисия.

— Струва ми се, ще установиш, че е осведомил председателя и заместник-председателя.

— Ужасно — възкликна Джордж. — А ти звучиш доста убедено.

— Каза ми го старши служител от ЦРУ. Много от ветераните в Управлението са били против цялата тази програма. Но президентът е поискал, а Бил Кейси я е прокарал.

— Какво ги е прихванало, за Бога? Извършиха масово убийство!

— Отчаяно искат да сложат край на отвличанията. Мислят, че Фадлалла е мозъкът, който стои зад тях, и опитаха да го отстранят.

— И се прецакаха.

— И още как.

— Това трябва да излезе наяве.

— Така мисля и аз.

Джаки влезе.

— Нашият младеж е готов да се върне при майка си.

— Идвам. — Джордж стана. — Добре, ще имам грижата — каза той на Мария.

— Благодаря.

Джордж влезе в колата заедно с детето и бавно подкара по улиците в предградието към къщата на Верина. Бронзовият Кадилак на Джаспър Мъри беше на алеята редом с червения Ягуар на Верина. Ако това значеше, че самият Джаспър е тук, случаят беше удобен.

Верина дойде на вратата. Облечена беше в черна тениска и избелели сини джинси. Джордж влезе, а Верина отведе Джак да го изкъпе. Джаспър излезе от кухнята и Джордж му каза:

— Да разменим две думи, ако може.

Джаспър се поразтревожи, но отговори:

— Разбира се.

— Да влезем в… — Джордж почти каза „кабинета ми“, но се поправи. — … кабинета?

— Добре.

Жегна го като видя пишещата машина на Джаспър на старото си писалище наред с камара от потребните за един журналист справочници: Кой кой е в Америка; Пиърсовата енциклопедия, Алманах на американската политика.

Кабинетът беше малко помещение с едно кресло. Нито Джаспър, нито Джордж искаше да седне зад бюрото. След неловко колебание Джаспър измъкна стола иззад бюрото, сложи го срещу креслото и двамата седнаха.

Джордж му предаде думите на Мария, без да споменава името й. Докато говореше, той си зададе въпроса защо Верина предпочете Джаспър пред него. Според мнението на Джордж Джаспър притежаваше остро изразена егоистична безмилостност. Той попита майка си и тя му отговори: „Джаспър е телевизионна звезда. Бащата на Верина е кинозвезда. Прекарала е седем години в работа за Мартин Лутър Кинг, който беше звездата на движението за граждански права. Може би изпитва необходимост мъжът й да бъде звезда. Но какво ли пък знам и аз?“

— Това е динамит — заключи Джаспър, когато Джордж му разказа всичко. — Сигурен ли сте в източника си?

— Същият като източника за другите истории, които съм Ви давал. Напълно надежден.

— Това прави президента Рейгън масов убиец.

— Да — съгласи се Джордж. — Знам го.

58.

В неделята, в която Джаки, Джордж, Мария и малкият Джак бяха на църква и пееха „Да се съберем ли при реката“, в Москва умря Константин Черненко.

Стана в седем и двадесет вечерта московско време. Димка и Наталия си бяха вкъщи и вечеряха бобена чорба с дъщеря си Катя, петнадесетгодишна ученичка, и със сина си Гриша, двадесет и една годишен студент. Телефонът иззвъня в седем и половина. Наталия вдигна. Щом произнесе „Здравей, Андрей“, Димка предположи какво е станало.

Черненко умираше откак бе станал ръководител — само преди тринадесет месеца. Сега се намираше в болница с цироза и емфизем. Цяла Москва с нетърпение очакваше края му. Наталия бе подкупила Андрей, санитар в болницата, да й се обади веднага при смъртта на Черненко. Тя окачи слушалката и го потвърди.

— Мъртъв е — произнесе тя.

Това беше мигът на надежда. За трети път в продължение на по-малко от три години бе умрял уморен, стар и консервативен водач. Още веднъж имаше шанс властта да бъде поета от нов, млад човек, който да превърне Съветския съюз в страната, в която Димка искаше Гриша и Катя да могат да живеят и да отглеждат внуците му. Тази надежда не бе осъществена на два пъти. Щеше ли да стане същото?

Димка бутна чинията си настрана.

— Трябва да действаме сега — обяви той. — Наследяването ще бъде определено в рамките на следващите няколко часа.

Наталия кимна в знак на съгласие.

— Единственото важно нещо е кой ще председателства следващото заседание на Политбюро — отбеляза тя.

Димка сметна, че тя има право. В Съветския съюз нещата вървяха така. Вземеше ли някой от съперниците преднина, никой не залагаше на друг от участниците в надбягването.

Михаил Горбачов беше втори секретар и следователно официален заместник на покойния. Назначаването му на това място обаче беше горещо оспорвано от старата гвардия, която искаше московското партийно началство Виктор Гришин — седемдесетгодишен и никакъв реформатор. Горбачов спечели избора само с един глас.

Димка и Наталия станаха от масата и отидоха в спалнята. Не искаха да го обсъждат пред децата. Димка застана до прозореца и загледа светлините на Москва. Наталия приседна на крайчеца на кревата. Нямаха много време.

Димка започна:

— Със смъртта на Черненко имаме десет членове на Политбюро, включително Горбачов и Гришин.

Членовете на Политбюро бяха най-висшият кръг на властта в СССР.

— По моя сметка се делят точно на две половини — Горбачов има четирима поддръжници, толкова има и Гришин.

— Само че не всички са в града — посочи Наталия. — Двама от хората на Гришин ги няма — Шчербицки е в Америка, а Кунаев — у дома в Казахстан, на пет часа със самолет.

— Няма го и един от хората на Горбачов — Воротников е в Югославия.

— Това ни дава мнозинство от трима на двама за следващите няколко часа.

— Горбачов трябва да свика заседание на пълните членове тази вечер. Ще предложа да обяви, че е за планирането на погребението. След като е свикал заседанието, той може да го председателства. А след като оглави това заседание, ще изглежда неизбежно да оглавява всички следващи заседания и после да стане ръководител.

Наталия се намръщи.

— Прав си, но искам да обърна внимание на следното. Не искам утре да долетят отсъствалите и да заявят, че всичко трябва да бъде обсъдено отново, понеже ги било нямало тук.

Димка помисли една минута.

— Не знам какво друго можем да направим — рече той.

Обади се на Горбачов от телефона в спалнята. Горбачов вече знаеше, че Черненко е мъртъв — и той имаше своите шпиони. Съгласи се с Димка, че трябва незабавно да свика заседание.

Димка и Наталия навлякоха тежките зимни палта и обуща и отидоха до Кремъл.

Час по-късно най-могъщите хора в Съветския съюз се събраха в залата на Президиума. Димка продължаваше да се тревожи. Групата на Горбачов се нуждаеше от удар, който неоспоримо да направи Горбачов водач.

Точно преди заседанието Горбачов изненада всички. Той приближи своя главен съперник Виктор Гришин и го заговори официално:

— Виктор Василиевич, бихте ли желали да председателствате това заседание?

Димка, достатъчно наблизо, за да чуе, беше смаян. Какво въобще вършеше Горбачов — признаваше се за победен?

Наталия, застанала до Димка, се усмихваше тържествуващо.

— Блестящо! — с тихо въодушевление произнесе тя. — Ако Гришин бъде предложен за председател, останалите ще гласуват срещу него. Това е лъжливо предложение, празна кутия за подаръци.

Гришин поразмисли и очевидно стигна до същото заключение.

— Не, другарю — отвърна той. — Вие трябва да председателствате заседанието.

Тогава Димка с нарастващо ликуване разбра, че Горбачов е затворил капан. След отказа на Гришин за него щеше да бъде трудно да промени мнението си и да поиска председателското място утре, когато поддръжниците му са дошли. Всяко предложение за издигането на Гришин за председател щеше да бъде посрещнато с възражението, че той вече е отхвърлил длъжността. Ако оспореше това възражение, щеше да изглежда непостоянен човек.

„Значи“, заключи Димка с широка усмивка, „Горбачов щеше да бъде новият съветски ръководител“.

Точно това и стана.

Таня се прибра у дома, пламнала от нетърпение да съобщи на Василий плана си.

Те живееха заедно повече или по-малко неофициално от две години. Не бяха женени — станеха ли семейство, нямаше да им позволят да напуснат СССР заедно. А те бяха решили да се измъкнат от съветския блок. И двамата се усещаха хванати в капан. Таня продължаваше да пише отчети за ТАСС, която робски следваше партийната линия. Василий вече беше водещият сценарист на телевизионно предаване, в което герои от КГБ с квадратни челюсти надхитряха глупавите и садистични американски шпиони. И двамата желаеха да съобщят на света, че Василий е хваленият писател Иван Кузнецов, чиято последна книга — Старчески дом, дръзка сатира с Брежнев, Андропов и Черненко — беше бестселър на Запад. Понякога Василий твърдеше, че важното било как той написал истината за Съветския съюз в произведения, четени по целия свят. Таня обаче знаеше, че той иска да получи славата за работата си, вместо страхливо да крие какво е направил, сякаш е някаква тайна перверзия.

Въпреки че Таня преливаше от ентусиазъм, тя включи радиото в кухнята, преди да говори. Тя не смяташе, че подслушват апартамента им, но навикът бе стар, а и нямаше нужда да се рискува.

Радиожурналистът описваше посещение на Горбачов и жена му във фабрика за джинси в Ленинград. Таня забеляза разликата. Предишните съветски ръководители посещаваха стоманолеярни и корабостроителници. Горбачов поддържаше потребителските стоки. Той винаги твърдеше, че съветските производители трябва да бъдат добри като западните — нещо, което не бе било дори фантазия за предшествениците му.

А и водеше жена си със себе си. За разлика от съпругите на по-ранните ръководители Раиса не беше просто придатък. Беше привлекателна и добре облечена, като американската Първа дама. Беше и интелигентна — работила бе като университетски преподавател преди мъжът й да стане генерален секретар.

Според Таня това подаваше надежди, но бе само символично. От Запада щеше да зависи дали ще излезе нещо. Ако немците и американците приемеха извършваната в СССР либерализация и действаха да насърчат промяната, Горбачов можеше да постигне нещо. Ако ястребите в Бон и Вашингтон видеха това като слабост и предприемеха заплашителни или агресивни ходове, съветската управляваща номенклатура отново щеше да се затвори в черупката си от праволинеен комунизъм и военно могъщество. Тогава Горбачов щеше се присъедини към Косигин и Хрушчов в гробището на провалилите се кремълски реформатори.

— В Неапол има конференция на сценаристи — каза Таня на Василий, докато радиото бърбореше зад тях.

— Аха!

Василий веднага видя значението на това. Неапол имаше избрана комунистическа градска управа.

Двамата седяха на канапето. Таня започна:

— Искат да поканят писатели от съветския блок, за да докажат, че Холивуд не е единственото място, където се правят телевизионни предавания.

— Разбира се.

— Ти си най-успешният създател на телевизионна драма в СССР. Трябва да отидеш.

— Съюзът на писателите ще реши кои са късметлиите.

— Очевидно следвайки съветите на КГБ.

— Смяташ ли, че имам шанс?

— Кандидатствай, а аз ще помоля Димка да каже една-две хубави думи.

— Ще можеш ли да дойдеш?

— Ще помоля Даниил да ме назначи да отразявам конференцията за ТАСС.

— Значи и двамата ще бъдем в свободния свят.

— Да.

— После какво?

— Не съм работила по подробностите, но това би трябвало да бъде лесната част. От хотелската стая можем да позвъним на Ана Мъри в Лондон. Щом установи, че сме в Италия, тя ще хване самолета. Ще хлъзнем хората си от КГБ и отиваме с нея в Рим. Тя ще обяви пред света, че Иван Кузнецов всъщност е Василий Енков и че той и приятелката му търсят политическо убежище във Великобритания.

Василий притихна.

— Как мислиш, може ли да стане наистина? — попита той; звучеше като дете, което говори за приказка.

Таня взе и двете му ръце в своите.

— Не знам — отвърна тя. — Но искам да опитам.

Димка вече разполагаше с просторен кабинет в Кремъл. Имаше голямо бюро с два телефона, малка маса за заседания и известен брой канапенца пред камината. На стената висеше репродукция в пълен размер на известната съветска картина Мобилизацията срещу Юденич в Путиловския машиностроителен завод.

Негов гост беше Фредерик Биро, унгарски министър с прогресивни идеи. Беше с две или три години по-възрастен от Димка, но изглеждаше уплашен, седнал на канапето, когато помоли секретарката на Димка за чаша вода.

— Тук съм, за да бъда укоряван ли? — попита той с насилена усмивка.

— Защо питате?

— Аз съм един от хората, които смятат, че социализмът в Унгария е в безизходно положение. Това не е тайна.

— Нямам намерение да ви укорявам за това или за нещо друго.

— Тогава ще ме хвалите?

— И това не. Предполагам, че Вие и вашите приятели ще създадете новия унгарски режим при смъртта или оставката на Янош Кадар, и Ви желая успех, но не съм Ви повикал тук, за да Ви кажа това.

Биро остави водата си, без да я е опитал.

— Сега наистина съм уплашен.

— Нека Ви извадя от нещастието Ви. Приоритетът на Горбачов е да подобри съветската икономика чрез намаляване на военните разходи и производство на повече потребителски стоки.

— Чудесен план — предпазливо произнесе Биро. — Много хора биха желали да направят същото в Унгария.

— Единственият ни проблем е, че това не действа. Или, ако трябва да бъда точен, не действа достатъчно бързо, което е същото. Съветският съюз е разорен, банкрутирал, неплатежоспособен. Падащите цени на петрола са причината за сегашната криза, но дългосрочният проблем е осакатяващо лошото представяне на плановата икономика. Твърде силно е, за да бъде излекувано с отменяне на поръчки за ракети и с производство на повече джинси.

— Къде е отговорът?

— Ще спрем да ви субсидираме.

— Унгария?

— Всички източноевропейски държави. Вие никога не сте плащали за жизнения си стандарт. Ние го финансираме, като ви продаваме петрол и други суровини под пазарните цени, а купуваме некачествените ви стоки, които никой не иска.

— Вярно е, разбира се — съгласи се Биро. — Това обаче е единственият начин населението да бъде спокойно, а Комунистическата партия на власт. Ако жизненият им стандарт падне, няма да мине много време и те ще започнат да се питат защо са комунисти.

— Знам.

— Тогава какво се очаква да направим ние?

Димка преднамерено сви рамене.

— Това не е мой проблем, а ваш.

— Наш проблем? — невярващо попита Биро. — За какво говорите, по дяволите?

— Това значи, че вие трябва да намерите разрешението.

— Ами ако Кремъл не хареса постигнатото от нас разрешение?

— Няма значение — продължи Димка. — Сега сте самостоятелни.

Биро заговори презрително:

— Вие ми съобщавате, че четиридесет години съветска власт над Източна Европа приключват и че ще бъдем независими държави?

— Точно така.

Биро изгледа Димка продължително и тежко.

— Не Ви вярвам.

Таня и Василий отидоха в болницата, за да посетят леля й Зоя, физичката. Тя бе на седемдесет и четири и страдаше от рак на гърдата. Като генералска съпруга имаше отделна стая. Посетителите можеха да влизат по двама наведнъж, тъй че Таня и Василий чакаха отвън заедно с останалите членове на семейството.

След малко се показа чичо Володя, хванал за ръката тридесет и девет годишния си син Котя. Силен мъж с геройски военни подвизи, сега Володя беше безпомощен като дете, вървеше където му кажат и неспирно хлипаше в подгизнала от сълзи носна кърпичка. Бяха женени от четиридесет години.

Таня влезе с братовчедка си Галина, дъщерята на Володя и Зоя. Външността на леля й я ужаси. Дори и на шестдесет Зоя беше главозамайващо красива, но сега бе болезнено слаба, почти плешива и явно само на дни или часове от края. Както и да е, тя се люшкаше между съня и будното състояние и не изглеждаше да изпитва болка. Таня предположи, че е упоена с морфин.

— След войната Володя отиде в Америка, за да открие как са произвели бомбата от Хирошима — започна Зоя, недискретна под въздействието на лекарството. Таня обмисляше да й каже да не споделя повече, но реши, че тези тайни вече не са от значение за никого.

— Той се върна с каталог на Сиърс и Робък — продължи Зоя и се усмихна на спомена. — Беше пълен с хубави неща, които всеки американец можеше да си купи — рокли, колела, грамофонни плочи, топли детски дрехи, дори трактори за фермерите. Нямаше да го повярвам — щях да го приема за пропаганда — но Володя бе ходил там и знаеше, че е вярно. Оттогава все исках да отида в Америка, просто за да го видя. Просто да погледна това изобилие. Обаче вече не мисля, че ще стане.

Тя отново затвори очи.

— Няма значение — промърмори Зоя и сякаш отново заспа.

След няколко минути Таня и Галина излязоха и двама от внуците заеха местата си край болничното легло.

Димка беше дошъл и се присъедини към групичката в коридора. Отведе Таня и Василий настрана и им заговори тихо.

— Препоръчах Ви за конференцията в Неапол — каза той на Василий.

— Благодаря Ви…

— Не ми благодарете. Не успях. Днес имах разговор с противния Евгений Филипов. Сега той отговаря за това и знае, че сте бил изпратен в Сибир за подривна дейност през 1961 година.

— Но Василий е реабилитиран! — протестира Таня.

— Филипов знае това. Заяви, че реабилитацията била една работа, а излизането зад граница — друга. Това не се обсъжда повече.

Димка докосна ръката на Таня.

— Съжалявам, сестро.

— Значи оставаме тук — заключи Таня.

Василий произнесе с горчивина:

— Едно листче на поетично четене преди четвърт век и все още ме наказват. Ние все си мислим, че страната ни се променя, но тя не се променя наистина.

— Също като леля Зоя и ние няма да видим външния свят — заключи Таня.

— Не се отказвайте — насърчи ги Димка.