Прагът на вечността

46.

Джаки Джейкс сготви пържено пиле, сладки картофи, листно зеле и царевичен хляб.

— По дяволите диетата — рече Мария Самърс и се залови да яде. Обичаше такава храна. Забеляза, че Джордж похапва оскъдно — малко пиле и зеленчуци, никакъв хляб. Открай време имаше изтънчен вкус.

Беше неделя. Мария гостуваше в дома на семейство Джейкс почти като у роднини. Това започна преди четири години, когато Мария помогна на Джордж да вземе работата във Фосет Реншоу. Тогава, на Деня на благодарността, той покани Мария в дома на майка си за традиционната вечеря с пуйка в опит и тримата да се поободрят, след като всичките им надежди рухнаха с изборната победа на Никсън. Мария беше признателна, понеже усещаше липсата на своето семейство, което бе далече, в Чикаго. Тя обикна Джаки, едновременно борбена и топла, пък и Джаки явно я хареса. Оттогава Мария ходеше на всеки няколко месеца у тях.

След вечеря седнаха в салончето. Докато Джордж не беше при тях, Джаки попита:

— Нещо те яде, дете. Какво ти е на ума?

Мария въздъхна. Джаки беше проницателна.

— Трябва да взема трудно решение.

— Любов или работа?

— Работа. Знаеш, в началото изглеждаше, че президентът Никсън няма да е толкова лош, колкото всички се опасявахме. Направи повече за черните, отколкото някой въобще бе очаквал — тя започна да отброява на пръсти: — Първо, принуди профсъюзите в строителството да вземат повече черни в своята индустрия. Профсъюзите се бориха упорито, но той устоя. Второ, подпомогна предприятията на хора от малцинствата. За три години делът им в държавните поръчки се увеличи от осем милиона на двеста четиридесет и два милиона долара. Трето, десегрегира училищата ни. Вече имахме закони, но Никсън ги приложи. До края на първия му мандат процентът на ученици в изцяло черни училища в Юга ще падне от шестдесет и осем до под десет.

— Добре, убеди ме. Какъв е проблемът?

— Правителството също така върши неща, които просто са напълно погрешни — имам предвид, престъпни. Президентът действа все едно законите не се отнасят до него!

— Повярвай ми, скъпа, всички престъпници разсъждават така.

— Но от нас, обществените служители, се очаква да сме дискретни. Мълчанието е част от нашия кодекс. Ние не предаваме политиците, дори и да не сме съгласни с действията им.

— Хмм. Сблъсък на два морални принципа. Дългът към началника ти е в противоречие с дълга към страната ти.

— Мога просто да подам оставка. И без това извън държавната служба навярно ще печеля повече. Но Никсън и хората му просто ще продължат като мафиотите. А и не искам да работя в частния сектор. Аз искам да направя американското общество по-добро, особено за черните. Посветила съм живота си на това. И да се отказвам, понеже Никсън е мошеник?

— Много правителствени служители говорят пред печата. През цялото време чета онова, което „източници“ са казали на репортерите.

— Ние сме толкова потресени, понеже Никсън и Агню бяха избрани заради обещанията си за закон и ред. Това грубо двуличие някак ни гневи.

— Значи ти трябва да решиш дали от теб да „изтече“ информация за медиите.

— Май това си мисля.

— Направиш ли го — притеснено рече Джаки, — внимавай, моля те.

Мария и Джордж отидоха с Джаки на вечерната служба в евангелистката църква Ветил. После Джордж откара Мария до дома й. Все още имаше онзи стар Мерцедес кабрио, който купи при идването си във Вашингтон.

— Почти всяка част от тази кола е сменена — каза той. — Струва ми цяло състояние.

— Значи е добре, че печелиш цяло състояние във Фосет Реншоу.

— Добре се справям.

Мария осъзна, че държи раменете си толкова стегнати, че гърбът я боли. Опита да отпусне мускулите си.

— Джордж, трябва да говоря с теб за нещо сериозно.

— Добре.

Тя се поколеба. Сега или никога.

— През миналия месец в Министерството на правосъдието антитръстовите разследвания в три отделни корпорации бяха спрени по преки заровели от Белия дом.

— Някакво основание?

— Не се дава. Но и трите бяха големи спонсори на кампанията на Никсън през 1968 и тази година се очаква да финансират кампанията по преизбирането му.

— Та това е откровено извращаване на хода на правосъдието! Това е престъпление.

— Именно.

— Знаех, че Никсън е лъжец, но не подозирах, че е откровен мошеник.

— Трудно е за вярване, знам.

— Защо ми казваш?

— Искам да дам историята на пресата.

— Ох, Мария, това е опасно.

— Готова съм да поема риска. Но ще бъда много, много внимателна.

— Добре.

— Познаваш ли някой репортер?

— Разбира се. За начало, Лий Монтгомъри.

— Излизах с него няколко пъти — усмихна се Мария.

— Знам, аз го уредих.

— Но това означава, че той е наясно с нашата връзка. Ако ти му съобщиш някоя история и той се запита за източника, първо ще се досети за мен.

— Права си, лоша идея е. Какво ще кажеш за Джаспър Мъри?

— Началникът на вашингтонското бюро на Днес? Би бил идеален. Откъде го познаваш?

— Срещнахме се преди много години, когато беше студент журналист и тормозеше Верина за интервю с Мартин Лутър Кинг. А преди шест месеца говори с мен на пресконференция на един от моите клиенти. Оказа се, че е бил в онзи мотел в Мемфис и е говорил с Верина, когато и двамата са видели убийството на доктор Кинг. Той ме попита какво е станало с нея. Трябваше да му кажа, че нямам представа. Струва ми се, че беше запленен от нея.

— Както повечето мъже.

— И като мен.

— Ще се видиш ли с Мъри? — Мария беше напрегната, боеше се Джордж да не откаже, понеже не иска да се замесва. — Ще му предадеш ли каквото ти казах?

— Така ще бъда нещо като бушон. Няма да съществува пряка връзка между теб и Джаспър.

— Да.

— Като във филм за Джеймс Бонд.

— Но ще го направиш ли? — попита Мария и затаи дъх.

Джордж се усмихна.

— Абсолютно.

Президентът Никсън беше ядосан.

Стоеше зад грамадното си двойно бюро в Овалния кабинет между златистите завеси на прозорците. Беше прегърбен, със сведена глава и мръщеше гъстите си вежди. Бузестото му лице както винаги тъмнеше от брадата, която така и не успяваше да обръсне докрай. Долната му устна се издаваше в най-присъщото за него изражение — предизвикателство, което винаги сякаш беше на път да премине в самосъжаление.

Гласът му беше дълбок, дрезгав, дращещ.

— Пет пари не давам как е направено. Направете каквото трябва, за да спрете това изтичане, и предотвратете бъдещи неразрешени разкрития.

Кам Дюър и шефът му Джон Ерлихман стояха и слушаха. Кам беше висок като баща си и дядо си, ала Ерлихман беше още по-висок. Той беше асистент на президента по вътрешните работи. Скромната титла беше подвеждаща — той бе един от най-близките съветници на Никсън.

Кам знаеше защо е ядосан президентът. Предишната вечер всички бяха гледали Днес. Джаспър Мъри беше насочил хищното око на камерата си към финансовите поддръжници на Никсън. Твърдеше, че Никсън е спрял антитръстовите разследвания в три големи корпорации, които бяха направили значителни дарения за кампанията му.

Това беше истина.

А още по-лошо бе загатването на Мъри, че всяка компания, която иска да избегне разследване през тази година на президентски избори, трябва само да дари достатъчно на Комитета за преизбиране на президента, КПП.

Кам предполагаше, че и това е истина.

Никсън използваше президентската власт, за да помага на приятелите си. Освен това нападаше противниците си, като насочваше данъчни одити и други разследвания към корпорации, които правят дарения за демократите.

За Кам репортажът на Мъри беше погнусяващо лицемерен. Всеки знаеше, че политиката функционира така. Откъде иначе биха идвали парите за избирателните кампании според тях? Братята Кенеди биха правили същото, ако и без друго нямаха повече пари от самия Бог.

Изтичането на информация в пресата тровеше президентството на Никсън от по-рано. Ню Йорк Таймс беше разкрил Никсъновите свръхсекретни бомбардировки на съседната на Виетнам Камбоджа, позовавайки се на анонимни източници в Белия дом. Титулярният репортер Сиймур Хърш показа, че американски войници са убили стотици невинни във виетнамското село Ми Лай — зверство, което Пентагонът отчаяно се мъчеше да прикрие. Сега, през януари 1972, популярността на Никсън беше по-ниска от всякога.

Дик Никсън го приемаше лично. Той приемаше лично всичко. Тази сутрин изглеждаше наранен, предаден, оскърбен. Вярваше, че светът е пълен с хора, които му имат зъб, а разкритията потвърждаваха неговата параноя.

Кам също се гневеше. Когато прие работата в Белия дом, той се надяваше да е част от една група, която ще промени Америка. Но всичко, което администрацията на Никсън опитваше да направи, биваше подкопавано от либералите в медиите и техните „източници“ — предатели от правителството. Беше мъчително и вбесяващо.

— Този Джаспър Мъри — рече Никсън.

Кам помнеше Джаспър. Той живееше в дома на Уилямсови в Лондон преди десет години, когато семейство Дюър беше там. Ето това беше гнездо на криптокомунисти.

— Евреин ли е? — попита Никсън.

Кам започна да губи търпение, но остана със строго и безизразно лице. Никсън имаше някои налудничави идеи и една от тях беше, че евреите са родени шпиони.

— Не мисля така — отговори Ерлихман.

— Запознах се с Мъри преди години в Лондон — каза Кам. — Майка му е половин еврейка. Баща му е офицер в британската армия.

— Мъри е британец?

— Да, но не можем да го използваме срещу него, понеже е служил в американската армия във Виетнам. Участвал е в бойни действия и медалите му го доказват.

— Добре де, намерете начин да прекратите това изтичане. Не искам да чувам защо не може да се направи. Не искам извинения. Искам резултати. Искам това да се свърши, независимо от цената.

Ето такива борбени приказки обичаше да чува Кам. Зарадва се.

— Благодаря, господин президент — рече Ерлихман и двамата излязоха.

— Е, беше достатъчно ясен! — енергично каза Кам, щом се озоваха вън от Овалния кабинет.

— Трябва да наблюдаваме Мъри — решително подхвана Ерлихман.

— Ще се заема.

Ерлихман се отправи към кабинета си. Кам излезе от Белия дом и тръгна по Пенсилвания авеню към Министерството на правосъдието.

„Наблюдение“ означаваше много неща. Не беше незаконно да сложиш в някое помещение „бръмбар“, сиреч да скриеш записващо устройство. Но влизането в помещението, за да се постави бръмбарът, винаги беше престъпление — влизане с взлом. А записването на телефонните разговори беше незаконно — с някои изключения. Администрацията на Никсън вярваше, че записването на разговори е законно, ако е одобрено от главния прокурор. През последните две години Белият дом беше направил общо седемнадесет такива, до едно одобрени от главния прокурор в името на националната сигурност и с инсталирани от ФБР устройства. Кам беше на път да получи разрешение за осемнадесетото.

Споменът му за Джаспър Мъри като младеж беше смътен, но живо помнеше красивата Иви Уилямс, която жестоко го отблъсна, когато той беше на петнадесет. Когато й каза, че е влюбен в нея, тя му отвърна да не става смешен, а когато настоя за обяснение, Иви каза: „Влюбена съм в Джаспър, глупчо“.

Каза си, че това са дребни юношески драми. Сега Иви беше филмова звезда и подкрепяше всяка комунистическа идея — от гражданските права до сексуалното обучение. При един прочут случай в телевизионното предаване на брат й тя целуна Пърси Марканд и скандализира публиката, която не беше навикнала да вижда белите дори да докосват чернокожи. И със сигурност вече не беше влюбена в Джаспър. Имала беше дълга връзка с поп звездата Ханк Ремингтън, но вече не бяха заедно.

Но споменът от високомерното й отблъскване смъдеше като от изгорено. И жените продължаваха да го отхвърлят. Дори Стефани Мейпъл, която съвсем не бе красавица, му отказа в нощта на победата на Никсън. По-късно, когато и двамата дойдоха на работа във Вашингтон, Стефани най-сетне се съгласи да преспи с Кам, но сложи край на романа още след първата нощ, което някак си беше още по-лошо.

Кам знаеше, че е висок и тромав, но такъв беше и баща му, който явно никога не бе имал трудности да привлича жените. Кам поговори издалеко за това с майка си.

— Как така се влюби в татко? Той не е хубавец или нещо такова.

— О, та той беше толкова мил — отвърна тя.

Кам нямаше представа за какво говори.

Пристигна в Министерството на правосъдието и влезе в Голямата зала с високите тавани и алуминиевите лампи в стил ар деко. Не очакваше проблеми с разрешението: главният прокурор Джон Мичъл беше човек на Никсън и беше менажер на кампанията му през 1968.

Вратата на асансьора се отвори. Кам влезе и натисна бутона за петия етаж.

За десет години във вашингтонската бюрокрация Мария се бе научила на наблюдателност. Кабинетът й беше в коридора, който водеше до помещенията на главния прокурор, и тя държеше вратата отворена, за да вижда кой влиза и излиза. В деня след предаването Днес, базирано на нейните разкрития, беше особено нащрек. Знаеше, че от Белия дом ще последва експлозивна реакция, и очакваше да види каква форма ще приеме тя.

Щом видя един от сътрудниците на Джон Ерлихман да минава по коридора, тя скочи от стола.

— Главният прокурор е на среща и не може да бъде обезпокояван — каза тя, щом настигна човека. Беше го виждала и преди. Беше нескопосно тънко и високо бяло момче, а раменете му изглеждаха като телена окачалка под костюма. Този тип мъже й беше познат: умен и наивен едновременно. Надяна най-приятелската си усмивка. — Може би аз мога да направя нещо за Вас?

— Не е нещо, което да се обсъжда със секретарка — раздразнително отвърна онзи.

Антенките на Мария трепнаха. Усети опасност. Но се престори, че няма търпение да помогне.

— Значи е добре, че аз не съм секретарка. Прокурор съм. Името ми е Мария Самърс.

Явно му беше трудно да възприеме идеята за черна жена юрист и я попита скептично:

— Къде сте учили?

Навярно очакваше Мария да назове някой забутан негърски колеж, затова тя с удоволствие му отвърна небрежно:

— В Чикагския университет — ала не устоя на изкушението да попита: — А Вие?

— Не съм юрист — призна той. — Завърших руски в Бъркли. Кам Дюър.

— Чувала съм за Вас. Работите за Джон Ерлихман. Защо не поговорим в кабинета ми?

— Ще почакам главния прокурор.

— За онова предаване по телевизията снощи ли става въпрос?

Кам се озърна крадешком. Никой не ги слушаше.

— Трябва да направим нещо — натърти Мария. — Работата на правителството не може да върви с тези непрестанни изтичания на информация — продължи тя с престорено възмущение. — Невъзможно е!

Младежът поомекна.

— Така мисли и президентът.

— Но какво ще направим?

— Трябва да подслушваме разговорите на Джаспър Мъри.

Мария преглътна. Слава Богу, че узнах за това, помисли тя, но каза:

— Прекрасно. Най-сетне някакво твърдо действие.

— Журналист, който признава, че получава поверителна информация от правителството, явно е заплаха за националната сигурност.

— Напълно. А Вие не се тревожете за документацията. Днес ще оставя пред Мичъл формуляра за разрешението. Знам, че ще се радва да го подпише.

— Благодаря.

Хвана го, че гледа гърдите й. Първо я възприе като секретарка, после като негърка, а сега като чифт гърди. Младите мъже са толкова предсказуеми.

— Ще бъде онова, което наричат „черна торба“ — каза тя. Изразът означаваше незаконно проникване. — Джо Хюго отговаря за това във ФБР.

— Сега ще ида при него — главната квартира на Бюрото беше в същата сграда. — Благодаря за помощта, Мария.

— За нищо, господин Дюър.

Погледа го как си отива, после затвори вратата на кабинета си, вдигна телефона и набра номера на Фосет Реншоу.

— Искам да оставя съобщение за Джордж Джейкс.

Джо Хюго беше блед човек с изпъкнали сини очи. Беше на тридесет и няколко години. Като всички агенти на ФБР, и той се обличаше изключително консервативно: семпъл сив костюм, бяла риза, безлична вратовръзка и черни обуща с бомбета. Самият Кам имаше обикновен вкус, но незабележимият му кафяв костюм на фино райе с широки ревери и разкроени панталони изведнъж му се видя дързък.

Кам каза на Хюго, че работи за Ерлихман и направо съобщи:

— Трябва ми подслушване на разговорите на Джаспър Мъри, телевизионния журналист.

— Да подслушваме офиса на Днес? Ако това излезе на бял свят…

— Не кабинета, дома му. Онези осведомители, за които говорим, най-вероятно се измъкват късно вечер и му звънят у дома от уличен телефон.

— Всякак е проблем. ФБР вече не прави черни торби.

— Какво? Защо?

— Господин Хувър вярва, че има опасност Бюрото да опере пешкира вместо други хора от правителството.

Кам не можеше да оспори това. Хванеха ли ФБР да прониква с взлом в дома на журналист, президентът, естествено, щеше да отрече, че знае. Така ставаха нещата. Дж. Едгар Хувър нарушаваше закона от години, ала сега по някаква причина го бяха хванали дяволите. С Хувър човек не можеше да излезе на глава. Той беше на седемдесет и седем и не беше по-разумен отпреди.

Кам повиши глас.

— Президентът поиска това подслушване и главният прокурор с радост ще подпише. Вие ще откажете ли?

— Спокойно — отвърна Хюго. — Винаги има начин да дадем на президента каквото иска.

— Тоест ще го направите?

— Тоест има начин — Хюго написа нещо в бележник и откъсна листа. — Обадете се на този човек. Навремето вършеше такава работа официално. Сега е пенсионер, ще рече, че продължава да прави същото, но неофициално.

На Кам не му беше приятна идеята да върши работа неофициално. Чудеше се какво ли значи това. Но усещаше, че сега не е моментът да се заяжда.

Взе листа. Там беше написано името Тим Тедър и телефонен номер.

— Ще му се обадя днес — каза Кам.

— От уличен телефон — уточни Хюго.

Кметът на Роут, Мисисипи, седеше в кабинета на Джордж Джейкс във Фосет Реншоу. Името му беше Робърт Дени, но той заръча:

— Викай ми Дени. Всички познават Дени. Даже малката ми женичка ме нарича Дени.

Беше от типа хора, с които Джордж се бореше вече десет години — грозен, дебел, сквернословен тъп бял расист.

Неговият град строеше летище с помощ от правителството. Но федералното финансиране трябваше да се получава от работодатели, които дават равни права. А в Министерството на правосъдието Мария беше научила, че на летището черни ще бъдат само носачите.

Обичайно Джордж получаваше такъв тип задачи.

Дени беше крайно снизходителен.

— Ние в Юга вършим нещата малко по-инак, Джордж — обясни той.

„Аз ли не знам, по дяволите“, рече си Джордж; „вие, разбойници, ми счупихте ръката преди единадесет години и продължава да ме боли адски в студено време“.

— Хората в Роут няма да имат вяра на летище, дето се управлява от цветнокожи — продължи Дени. — Ще ги е страх, че нещата не се правят както трябва, разбираш ли, от гледна точка на безопасността. Сигурен съм, че ме разбираш.

„Можеш да се обзаложиш, тъп расист такъв“.

— Старият Реншоу ми е добър приятел.

Джордж знаеше, че Реншоу не е приятел на Дени. Старшият партньор беше виждал този клиент само два пъти. Но Дени се надяваше да притесни Джордж. Ако се оплескаш, шефът ти адски ще се ядоса.

— Казва ми, че ти си най-подходящият човек във Вашингтон, който може да разкара Министерството на правосъдието от главата ми.

— Господин Реншоу е прав. Така е.

С Дени бяха дошли двама градски съветници и трима помощници, всичките бели. Сега те се отпуснаха с облекчение. Джордж ги беше уверил, че проблемът им може да се реши.

— И така — каза той. — Има два начина да го постигнем. Можем да идем в съда и да оспорим решението на Министерството на правосъдието. Те там не са много умни и можем да намерим пропуски в методологията им, грешки в докладите им и предубеденост. Делото ще е добро за моята фирма, понеже таксите ни са високи.

— Можем да платим — отвърна Дени. Летището явно беше изгоден проект.

— Има два проблема при воденето на дело — съобщи Джордж. — Първо, винаги има отлагания, а вие искате летището да бъде построено и да заработи възможно най-скоро. Второ, нито един адвокат не може с ръка на сърцето да ви каже какво ще реши съдът. Никога не се знае.

— Не и във Вашингтон — съгласи се Дени.

Явно съдилищата в Роут се отнасяха по-благосклонно към желанията на Дени.

— Друг вариант е да преговаряме — продължи Джордж.

— Какво ще изисква това?

— Поетапно включване на повече черни служители на всички нива.

— Обещай им всичко! — каза Дени.

— Те не са съвсем глупави и плащанията ще бъдат обвързани със съгласие.

— Какво ще поискат според теб?

— Министерството на правосъдието всъщност не го е грижа, стига да може да каже, че са довели до промяна. Но ще се съветват с организациите на черните във вашия град — Джордж хвърли поглед на досието на бюрото. — Този случай беше представен пред Министерството на правосъдието от Християните за равни права в Роут.

— Шибани комунисти — отвърна Дени.

— Министерството вероятно ще се съгласи на всеки компромис, който има одобрението на тази група. Така и те, и вие се махате от главата на Министерството.

Дени пламна.

— По-добре не ми казвай, че трябва да преговарям с проклетите Християни от Роут.

— Това е умният път, по който да поемете, ако искате проблемът ви да се реши бързо.

Дени настръхна.

— Но не се налага лично да се срещате с тях — продължи Джордж. — Всъщност бих Ви препоръчал въобще да не говорите с тях.

— А кой тогава ще преговаря?

— Аз — отговори Джордж. — Ще излетя утре.

Кметът се ухили.

— А понеже, разбираш ли, си такъв цвят, ще можеш да ги придумаш да отстъпят.

Джордж искаше да удуши тъпата гад.

— Не искам да ме разбирате неправилно, господин кмете, Дени искам да кажа. Ще трябва да направите някои истински промени. Моята работа е да се погрижа те да бъдат възможно най-безболезнени. Но Вие сте опитен политик и знаете колко са важни връзките с обществеността.

— Вярно.

— Ако тръгне приказка, че Християните в Роут отстъпват, това може да саботира цялата сделка. По-добре вие да подемете линията, че щедро сте направили някои малки отстъпки, до голяма степен противно на волята си, за да построите летището за доброто на вашия град.

— Схванах — рече Дени и намигна.

Без да съзнава, Дени се беше съгласил да прекрати една десетилетна практика и да наеме повече чернокожи на летището. Малка победа, но Джордж й се наслаждаваше. Дени обаче нямаше да е щастлив, ако не може да каже на себе си и на всички останали, че се е изхитрил. Навярно беше най-добре заблудата да продължи.

Джордж смигна в отговор.

Докато делегацията от Мисисипи излизаше от кабинета, секретарката изгледа Джордж някак особено и му подаде ивица хартия.

Беше напечатано телефонно съобщение: „Утре в шест ще има молитвена среща в Презвитерианската цъква в «Барни Съркъл»“.

Погледът на секретарката говореше, че това е странен начин един влиятелен вашингтонски адвокат да прекарва часа за коктейли.

Джордж знаеше, че съобщението е от Мария.

Кам не хареса Тим Тедър. Тедър беше облечен в костюм за сафари, а косата му беше подстригана по войнишки. Нямаше бакенбарди по време, когато почти всеки имаше. Кам усещаше, че Тедър е кибритлия. Той видимо се наслаждаваше на всичко потайно. Кам се питаше какво ли би казал Тедър, ако от него поискат да убие Джаспър Мъри, наместо само да го подслушва.

Тедър нямаше скрупули относно нарушаването на закона, но беше навикнал да работи с правителството, и след двадесет и четири часа се появи в кабинета на Кам с написан план и бюджет.

Планът предвиждаше трима души да наблюдават жилището на Джаспър Мъри в продължение на два дни, за да установят навиците му. После щяха да влязат, когато знаеха, че е безопасно, и да поставят предавател в телефона му. Щяха да сложат и магнетофон наблизо, може би на покрива на сградата, в кутия с надпис „50 000 волта — не пипай“, за да не я провери някой. После щяха да сменят лентите всяко денонощие в продължение на месец, а Тедър щеше да предоставя транскрипции на всички разговори.

Цената на всичко това беше пет хиляди долара. Кам щеше да вземе парите от черния фонд на КПП.

Кам отнесе предложението на Ерлихман с ясното съзнание, че преминава една граница. Никога през живота си не бе извършил нищо престъпно. А сега щеше да стане съучастник в проникване с взлом. Беше необходимо: изтичането на информация трябваше да спре, а и президентът каза: „Пет пари не давам как ще се направи“. Все пак, на Камерън не му беше приятно. Скачаше от трамплин в тъмното и не виждаше водата долу.

Джон Ерлихман написа „Е“ в квадратчето за одобрение.

После добави притеснена бележчица: „Ако се извърши с уверението ви, че не е проследимо“.

Кам знаеше какво значи това.

Ако всичко се оплескаше, вината щеше да падне върху него.

Джордж излезе от кабинета си в пет и половина и отиде с колата в „Барни Съркъл“, евтин квартал източно от Капитолия. Църквата беше съборетина, а парцелът й беше ограден от висока телена ограда. Вътре редовете корави столове бяха заети до половина. Всички богомолци бяха черни, предимно жени. Добро място за тайна среща — тук един агент на ФБР щеше да бие на очи като фъшкия на покривка за маса.

Една от жените се обърна и Джордж позна Мария. Седна до нея.

— Какво става? — прошепна той. — Какво е толкова спешно?

Тя вдигна показалец пред устните си.

— После.

Той се усмихна криво. Налагаше се да изтърпи цял час молитви. Е, сигурно щеше да е от полза за душата му.

Джордж с удоволствие се включи в този шпионски кроеж с Мария. Работата във Фосет Реншоу не задоволяваше страстта му за справедливост. Той помагаше на каузата за равенство на чернокожите, но стъпка по стъпка, бавно. Вече беше на тридесет и шест, достатъчно възрастен да знае, че младежките мечти за по-добър свят рядко се изпълняват, ала все пак мислеше, че трябва да е способен на нещо повече от това още няколко черни да бъдат взети на работа в летището в Роут.

Влезе пастор в расо и започна с импровизирана проповед, която трая десетина-петнадесет минути. После прикани паството да поседи в мълчание и всеки лично да поговори с Бог.

— Ще се радваме да чуем гласа на всеки, който е подтикнат от Светия Дух да сподели молитвите си с нас. Съгласно с учението на Апостол Павел, жените запазват мълчание в църквата.

Джордж побутна Мария, понеже знаеше, че тя ще настръхне от този богоугоден сексизъм.

Майката на Джордж обожаваше Мария. Той подозираше, че Джаки мисли, че ако се беше родила едно поколение по-късно, щеше да е като нея. Можеше да получи добро образование и влиятелна служба, и черна рокля с наниз перли.

По време на молитвите мислите на Джордж се отнесоха към Верина. Беше изчезнала сред членовете на Черните пантери. Щеше му се да вярва, че е отговорна за по-човешката страна на тяхната мисия, например приготвянето на безплатна закуска за учениците в града, чиито майки бяха заети рано сутрин да чистят офисите на белите. Но доколкото я познаваше, тя би могла със същата леснина и да обира банки.

Пасторът закри сбирката с още една дълга молитва. Когато каза „Амин“, богомолците започнаха да бъбрят помежду си. Жуженето на разговорите им беше силно и Джордж знаеше, че може да говори с Мария без страх, че някой ще ги чуе.

Мария веднага каза:

— Ще подслушват домашния телефон на Джаспър Мъри. Едно от момчетата на Ерлихман дойде от Белия дом.

— Очевидно последното предаване на Джаспър ги е подтикнало.

— Можеш да заложиш и последния си грош.

— И всъщност целта им не е Джаспър.

— Знам. Целта им е човекът, който му дава информация. Аз.

— Тази вечер ще се видя с Джаспър и ще го предупредя да внимава какво говори по домашния си телефон.

— Благодаря — Мария се огледа. — Не сме толкова ненатрапчиви, колкото се надявах.

— Защо?

— Твърде добре сме облечени. Очевидно не сме тукашни.

— А и секретарката ми сега си мисли, че съм от преродените. Да излизаме.

— Не можем да излезем заедно. Ти върви пръв.

Джордж излезе от черквицата и подкара към Белия дом.

„Мария не е единственият вътрешен човек, който дава сведения на пресата“, разсъждаваше той; „такива има много“. Джордж мислеше, че обичайното за президента незачитане на закона е потресло някои правителствени служители и ги е накарало да нарушат дискретността, която са поддържали цял живот. Престъпните наклонности на Никсън бяха особено противни у един президент, чиято кампания се позоваваше на реда и закона. Джордж имаше чувството, че американците са жертви на гигантска измама.

Помъчи се да реши къде ще е най-добре да се види с Джаспър. Последния път просто беше отишъл в кабинета на Днес. Веднъж може и да не беше опасно, но трябваше да избегне повторно посещение. Не искаше вътрешните хора във Вашингтон да го виждат твърде често с Джаспър. От друга страна, срещата трябваше да изглежда случайна, а не потайна в случай че някой ги забележеше.

Отиде на най-близкия до кабинета на Джаспър паркинг. Няколко места на третото ниво бяха запазени за екипа на Днес. Джордж спря колата наблизо и отиде до уличния телефон.

Джаспър беше на работното си място.

Джордж не се представи по телефона.

— Петък вечер е — каза той без предисловия. — Кога мислиш да си тръгваш от работа?

— Скоро.

— Веднага ще е по-добре.

— Става.

Джордж окачи слушалката.

След няколко минути Джаспър излезе от асансьора — едър мъж с гъста руса коса и шлифер в ръка. Отправи се към колата си, бронзов на цвят Линкълн Континентал с гюрук от черна тъкан.

Джордж седна до него в колата и му каза за подслушването.

— Ще трябва да разглобя телефона и да извадя бръмбара — каза Джаспър.

Джордж поклати глава.

— Направиш ли го, те ще разберат, понеже няма да получават сигнал.

— Какво тогава?

— Тогава ще намерят друг начин да те подслушват, а следващия път може и да не извадим късмета да разберем.

— Мамицата му. Приемам всичките си важни обаждания у дома. Какво ще правя?

— Когато позвъни важен източник, казваш, че си зает и ще се обадиш по-късно; после отиваш до някой уличен телефон.

— Все ще измисля нещо. Благодаря, че ми каза. От обичайния източник ли е?

— Да.

— Той е добре осведомен.

— Да, добре осведомен е — отговори Джордж.

47.

Бийп Дюър дойде да види Дейв Уилямс в Дейзи Фарм, неговото звукозаписно студио в Напа вали.

Стаите бяха прости, но удобни. Нищо просто обаче нямаше в студиото. Техниката беше съвършена. Тук бяха записани няколко хитови албума и отдаването на студиото под наем за групи се беше превърнало в малък, но доходоносен бизнес. Понякога молеха Дейв да стане продуцент и той установи, че май има дарба да им помага да постигнат желания звук.

Което беше добре, понеже Дейв вече не печелеше толкова пари, колкото навремето. След разпадането на Плъм Нели издадоха албум с най-големите хитове, концертен албум и албум с неиздавани песни и алтернативни версии. Всеки следващ се продаваше по-слабо от предходния. Соловите албуми на бившите членове минаха със скромен успех. Дейв нямаше затруднения, но и вече не си купуваше ново Ферари всяка година. А тенденцията беше надолу.

Когато Бийп се обади и попита дали може да иде да го види на другия ден, той бе толкова изненадан, че не я попита има ли някаква специална причина.

Сутринта изми брадата си с шампоан под душа, обу чисти джинси и избра ярка светлосиня риза. После се запита защо се вълнува. Вече не беше влюбен в Бийп. Защо да го е грижа какво би помислила тя за външния му вид? Осъзна, че му се ще тя да го погледне и да съжали, че го е зарязала.

— Проклет глупак — каза си той гласно и навлече стара тениска.

Все пак се чудеше какво ли иска Бийп.

Беше в студиото и работеше с някакъв млад певец и автор, който правеше първия си албум, когато телефонът от входа проблесна безшумно. Остави артиста да работи върху рефрена и излезе. Бийп приближи къщата в червен Мъркюри Кугър със свален гюрук.

Дейв очакваше да се е променила и му беше интересно как ли изглежда, ала тя си беше същата — дребна и хубава, с пакостлив поглед. Не беше твърде различна от времето, когато я видя за пръв път, преди десет години. Тогава тя беше на тринадесет и беше смущаващо секси. Днес носеше сини матадорски панталони и раирана блузка, а косите й бяха късо подстригани.

Първо Дейв я отведе в задната част на къщата да й покаже гледката към долината. Беше зима и лозниците бяха голи, но бе слънчево и редовете кафяви растения хвърляха сини сенки и правеха вълнообразна шарка като мазки от четка.

— Какво грозде гледаш?

— Каберне совиньон, класическото за червено вино. Не е претенциозно и тукашната камениста почва му понася.

— Правиш ли вино?

— Да. Не е нещо особено, но се подобрява. Влез и опитай чаша.

Бийп хареса кухнята, където всичко беше от дърво. Изглеждаше традиционно, въпреки модерните уреди. Шкафовете бяха ръчно изработени от чам и бяха лакирани, та изглеждаха златисти. Дейв беше махнал тавана и така беше разкрил долната страна на двускатния покрив.

Беше отделил много време на оформлението на това помещение, понеже искаше да е като кухнята в къщата на улица „Грейт Питър“. Там всеки идваше да се помотае, да хапне, да пийне и да разговаря.

Седнаха на старата чамова маса и Дейв отвори бутилка Дейзи Фарм Червено 1969, първото, произведено от него и Дани Медина като партньори. Още беше доста таниново и Бийп се намуси. Дейв се разсмя.

— Може би трябва да оцениш потенциала му.

— Ще се доверя на твоята дума.

Бийп извади пакет Честърфийлд.

— Пушеше Честърфийлд, когато беше на тринадесет.

— Трябва да ги откажа.

— Никога не бях виждал толкова дълги цигари.

— На онази възраст беше сладък.

— А видът на устните ти, засмукали цигарата, беше странно възбуждащ, макар да не знаех защо.

— Можех да ти обясня — разсмя се тя.

Дейв пак отпи от виното. Може би след няколко години щеше да стане по-добро.

— Как е Вали?

— Добре. Дрогира се повече отколкото трябва, но какво мога да ти кажа? Той е рок звезда.

Дейв се усмихна.

— И аз самият изпушвам по един джойнт повечето вечери.

— Имаш ли гадже?

— Сали Дасилва.

— Актрисата. Видях снимка — как пристигате на някаква премиера, но не знаех сериозно ли е.

Не беше много сериозно.

— Тя е в Ел Ей, пък и двамата много работим. Но от време на време прекарваме уикендите заедно.

— Между другото, трябва да ти кажа колко много се възхищавам на сестра ти.

— Иви е добра актриса.

— Смях се до сълзи на филма, в който играеше начинаеща полицайка. Но активизмът я прави герой. Много хора са против войната, но не на много им стиска да идат в Северен Виетнам.

— Адски беше уплашена.

— Бас държа.

Дейв остави чашата и изгледа Бийп прямо. Вече не можеше да сдържа любопитството си.

— Какво всъщност си си наумила, Бийп?

— Първо, благодаря ти, че ме прие. Не беше длъжен да го правиш и аз оценявам жеста.

— Моля.

Почти щеше да откаже, но любопитството беше надделяло над огорчението.

— Второ, извинявам се за онова, което направих през шестдесет и осма. Съжалявам, че те нараних. Беше жестоко и винаги ще се срамувам от него.

Дейв кимна. Нямаше да отрича. Да се остави годеникът й да я свари в леглото с най-добрия му приятел беше възможно най-жестокото нещо за едно момиче. А фактът, че по онова време беше само на двадесет, не беше достатъчно извинение.

— Трето, Вали също съжалява. Не ме разбирай погрешно, ние още се обичаме, но знаем какво сме направили. Вали и сам ще ти го каже, ако някога му дадеш тази възможност.

— Окей.

Тя вече започваше да влияе на чувствата на Дейв. Той усещаше отзвук от отдавна забравени страсти: гняв, оскърбление, загуба. Нямаше търпение да разбере накъде води това.

— Можеш ли някога да ни простиш? — попита Бийп.

Дейв не беше подготвен за този въпрос.

— Не знам, не съм се замислял за това — безжизнено отвърна той. Преди днешния ден можеше и да каже, че вече не му пука, но въпросите на Бийп някак събудиха мъката му. — Какво ще означава да ви простя?

Бийп пое дъх.

— Вали иска да възстанови групата.

— О! — Дейв не го очакваше.

— Липсва му работата с теб.

Това се стори на Дейв някак удовлетворяващо по един подличък начин.

— Соловите албуми не бяха толкова добри.

— Неговите се продадоха по-добре от моите.

— Но не продажбите го тревожат. Не го е грижа за парите, той не харчи и половината от спечеленото. За него важното е, че музиката беше по-добра, когато я правехте заедно.

— Не мога да не се съглася — отвърна Дейв.

— Има няколко песни, които би искал да ти покаже. Можеш да повикаш Лу и Бъз от Лондон. Може всички да живеем в Дейзи Фарм. После, когато албумът излезе, можете да направите концерт с възстановената група, дори турне.

Противно на волята си, Дейв се развълнува. Нищо не можеше да се мери с годините с Плъм Нели, от Хамбург до „Хайт-Ашбъри“. Групата биваше използвана, мамена и разкъсвана, но те се наслаждаваха на всяка минута. Сега Дейв беше уважаван и му се плащаше честно, беше телевизионна звезда, забавляваше цели семейства и беше предприемач в шоубизнеса. Но не беше и наполовина толкова забавно.

— Отново на пътя? — замисли се той. — Не знам.

— Помисли си — умолително каза Бийп. — Не казвай да или не.

— Добре. Ще си помисля.

Ала вече знаеше отговора.

Изпрати я до колата. На мястото до шофьора имаше вестник. Бийп го взе и му го подаде.

— Виждал ли си това? Снимка на сестра ти.

На снимката Иви Уилямс беше в камуфлажна униформа.

Първото, което порази Кам Дюър, беше колко съблазнително изглежда. Широките дрехи само му напомниха, че отдолу е съвършеното тяло, което светът видя във филма Моделът на художника. Тежките ботуши и войнишкото кепе само я правеха по-сладка.

Седеше върху един танк. Кам не знаеше много за оръжията, но надписът го осведоми, че това е съветски Т-54 със стомилиметрово оръдие.

Около Иви беше пълно с войници от северновиетнамската армия. Явно тя им казваше нещо забавно и лицето й грееше — одухотворено и весело. Войниците се усмихваха и се смееха, както правят хората навсякъде по света в компанията на холивудска знаменитост.

Според статията, Иви изпълняваше мирна мисия. Узнала беше, че виетнамците не искат да воюват със Съединените щати.

— Каква изненада, мамицата му — саркастично рече Кам.

Искат просто да бъдат оставени на мира, твърдеше Иви.

Снимката беше триумф за антивоенното движение. Половината момичета в Америка искаха да са като Иви Уилямс, половината момчета искаха да се оженят за нея, а всички заедно се възхищаваха на смелостта й да иде в Северен Виетнам. По-страшното беше, че комунистите не и правеха нищо лошо. Разговаряха с нея и й обясняваха как искат да са приятели с американците.

Как злият президент беше способен да бомбардира такива хубави хора?

На Кам започна да му се гади.

Но Белият дом не остави това да мине просто така.

Кам се залови за телефоните и позвъни на журналисти, които симпатизираха на правителството. Те не бяха твърде много: либералните медии ненавиждаха Никсън, а част от консервативните медии го намираха твърде умерен. Но поддръжниците са достатъчно, каза си Кам, за започването на ответна кампания, стига само да се съгласят.

Пред себе си Кам държеше списък с неща, които да изтъква, и подбираше в зависимост от събеседника.

— Как мислите, колко американски момчета са убити от този танк? — попита той сценариста на едно токшоу.

— Не знам, Вие ми кажете — отвърна онзи.

Правилният отговор навярно беше нито един, понеже северновиетнамските танкове по принцип не влизаха в бой с американците, а с южновиетнамската армия. Не беше там работата.

— Това е въпрос, който трябва да се задава на либералите във Вашето предаване — каза Сам.

— Прав сте, въпросът е добър.

В разговора с автор на колонка в един десен таблоид Кам попита:

— Знаехте ли, че Иви Уилямс е британка?

— Майка й е американка — подчерта журналистът.

— Майка й така мрази Америка, че е заминала през тридесет и шеста и оттогава не е живяла тук.

— Добре казано!

На либерален журналист, който често нападаше Никсън, Кам каза:

— Дори Вие трябва да признаете, че тя наивно се оставя северновиетнамците да я използват така за антиамериканска пропаганда. Или приемате сериозно нейната мирна мисия?

Резултатите бяха впечатляващи. На другия ден срещу Иви Уилямс започна кампания, която беше по-мащабна от нейния първоначален успех. Тя се превърна в обществен враг номер едно и измести Елдридж Клийвър, серийния изнасилвач и водач на Черните пантери. В Белия дом се изсипаха писма, които я очерняха — и не всички бяха пратени под диктовката на местните организации на Републиканската партия из страната. Иви се превърна в омразна фигура за гласоподавателите на Никсън, хора, които се придържаха към простото вярване, че или си за Америка, или си против нея.

Кам изпитваше дълбоко удовлетворение от цялата работа. Колчем прочетеше филипиките срещу нея в някой таблоид, той си припомняше как Иви нарече любовта му смешна.

Но още не беше приключил с нея.

Когато ответният удар беше в зенита си, Кам се обади на Мелтън Фокнър, бизнесмен и поддръжник на Никсън, който беше в борда на една от телевизионните мрежи. Използва телефонната централа, за да може секретарката на Фокнър да му каже:

— Звънят от Белия дом!

Когато се свърза с Фокнър, Кам се представи и каза:

— Президентът ме помоли да Ви се обадя, сър, за специалния филм, който готвите за Джейн Адамс.

Джейн Адамс, починала през 1935 година, беше прогресивна активистка, суфражетка и носителка на Нобелова награда.

— Точно така — отвърна Фокнър. — Президентът почитател ли е на Джейн Адамс?

„Такъв ли е, по дяволите“, помисли Кам. Джейн Адамс беше тъкмо от празноглавите либерали, които той мразеше.

— Да, наистина — рече той. — Но Холивуд Рипортър пише, че обмисляте да дадете ролята на Джейн Адамс на Иви Уилямс.

— Вярно.

— Навярно сте виждали последните новини за Иви Уилямс и това как тя се оставя да бъде използвана за пропаганда на враговете на Америка.

— Разбира се, четох тази история.

— Убеден ли сте, че тази антиамериканска британска актриса със социалистически убеждения е подходяща за ролята на една американска героиня?

— Като член на борда аз нямам думата при подбора на артисти…

— Президентът няма право на никакви действия против това, Боже опази, но мислеше, че може би ще Ви е интересно да знаете неговото мнение.

— Това е съвсем сигурно.

— Приятно ми беше да разговарям с Вас, господин Фокнър — каза Кам и затвори.

Чувал беше хората да казват, че отмъщението е сладко. Но никой не му беше обяснил колко точно.

Дейв и Вали седяха на високите столчета в звукозаписното студио с китари в ръце. Имаха песен със заглавие Отново заедно. Беше в две части, в различни тоналности, и им трябваше подходящ акорд за прехода. Пееха песента отново и отново и опитваха различни неща.

Дейв беше щастлив. Все още го имаха. Вали беше оригинален, измисляше мелодии и хармонични прогресии, които никой друг не ползваше. Взаимно пораждаха идеи и резултатът беше по-добър от всичко, което бяха правили сами. Завръщането щеше да е триумфално.

За разлика от Бийп Вали се беше променил. Беше мършав. Високите му скули и бадемовите очи се подчертаваха от слабостта и му придаваха някаква вампирска хубост.

Бъз и Лу седяха при тях, пушеха, слушаха и чакаха. Бяха търпеливи. Когато Вали и Дейв измислеха песента, Бъз и Лу се залавяха за инструментите и правеха партиите на барабаните и баса.

Беше десет вечерта и работеха вече от три часа. Щяха да продължат до три или четири през нощта и да спят до пладне. Това бяха часовете за рокендрол.

Беше третият им ден в студиото. Първия ден се забавляваха, свиреха любимите си стари парчета и с удоволствие свикваха отново един с друг. Вали изпълняваше чудесни мелодични линии на китарата. За беля, на втория ден стомахът му се развали и той се оттегли рано. Затова днес беше първият им ден сериозна работа.

Върху усилвателя до Вали се мъдреше бутилка Джак Даниълс и висока чаша с лед. В старите времена често пиеха или пушеха трева, докато работеха. Това беше част от удоволствието. Напоследък Дейв предпочиташе да работи трезвен, но Вали не беше изменил на навиците си.

Бийп донесе четири бири на поднос. Дейв предполагаше, че тя иска Вали да пие бира вместо уиски. Често носеше и храна в студиото: боровинки със сладолед, шоколадов кейк, купи с фъстъци, банани. Искаше Вали да не се прехранва само с алкохол. Той вземаше лъжица сладолед или шепа фъстъци, после се връщаше към своя Джак Даниълс.

За щастие, той още беше блестящ, както показваше новата песен. Но се дразнеше от неспособността им да измислят свързващия акорд.

— Мамицата му. В главата ми е, нали разбираш. Но не ще да излезе.

Бъз отвърна:

— Музикален запек, братле. Трябва ти слабително. Какво е еквивалент на паница сливи?

— Опера от Шьонберг — каза Дейв.

— Соло на барабани на Дейв Кларк — додаде Лу.

— Албум на Демис Русос.

Телефонът присветна и Бийп отговори.

— Влизай — каза тя и затвори. После обясни на Вали:

— Хилтън е.

— Добре — каза Вали, остави китарата на стойката и излезе.

Дейв въпросително погледна Бийп, която каза:

— Дилър.

Дейв продължи да свири. Нямаше нищо необичайно дилър на наркотици да се отбие в звукозаписно студио. Той не знаеше защо музикантите ползват наркотици толкова повече от останалите хора, но открай време си беше така: Чарли Паркър беше пристрастен към хероина, при това беше от по-предишното поколение.

Докато Дейв свиреше, Бъз взе баса и засвири с него, а Лу се настани зад барабаните и тихичко затърси ритъма. Импровизираха петнадесетина-двадесет минути и Дейв спря и попита:

— Какво става с Вали, по дяволите?

Излезе от студиото, последван от другите двама, и се върна в къщата.

Намериха Вали в кухнята. Лежеше в несвяст на пода, а спринцовката още беше в ръката му. Беше взел дозата още с идването й.

Бийп се приведе над него и внимателно извади иглата.

— До сутринта няма да е на себе си. Съжалявам.

Дейв изруга. Това беше краят на работата им за днес.

— Да идем ли до кръчмата? — обърна се Бъз към Лу.

В подножието на хълма имаше бар, посещаван главно от мексиканските селскостопански работници. Носеше нелепото име Салон Мейфеър, затова го наричаха „кръчмата“.

— Може.

Ритъм секцията излезе.

— Помогни ми да го отнесем в леглото — каза Бийп.

Дейв хвана Вали за раменете, Бийп — за краката, и го отнесоха в спалнята. Върнаха се в кухнята. Бийп се подпираше на плота, а Дейв приготвяше кафе.

— Наркоман е, нали? — попита той, докато се пипкаше с хартиения филтър.

Бийп кимна.

— Мислиш ли, че въобще е възможно да направим този албум?

— Да! — отвърна тя. — Моля те, не се отказвай от него. Боя се, че…

— Добре де, спокойно — каза Дейв и включи машината.

— Мога да се оправям с него — отчаяно продължи Бийп. — Вечерно време се поддържа с малки дози докато работи, а в малките часове се отрязва тотално. Днешната случка беше необичайна. Обикновено не се надрусва така. По принцип аз отмервам дрогата и я разпределям.

Дейв беше отвратен.

— Превърнала си се в медицинска сестра на един наркоман.

— Вземаме тези решения, когато сме прекалено млади и не знаем достатъчно, а после трябва да живеем с тях — рече Бийп и заплака.

Дейв я прегърна и тя захлипа на гърдите му. Той й даде малко време, предницата на ризата му се намокри, а кухнята се изпълни с аромат на кафе. После внимателно се освободи от нея и сипа две чаши.

— Не се тревожи — каза й той. — Когато знаем за проблема, можем да се съобразим с него. Докато Вали е във форма, ще правим трудните неща: писането на песните, китарните сола, вокалите. Когато не е на себе си, ще записваме другите писти и ще правим предварителен микс. Ще го сглобим.

— О, благодаря ти. Спасяваш му живота. Не мога да ти опиша какво облекчение е това за мен. Толкова си добър — тя се надигна на пръсти и го целуна по устните.

Дейв се почувства някак странно. Тя му благодареше, че е спасил живота на гаджето й, а в същото време го целуваше.

После каза:

— Каква глупачка бях да те оставя.

Това беше нечестно спрямо човека в спалнята. Но верността поначало не беше силата на Бийп.

Тя го обгърна през кръста и се притисна в него.

За миг Дейв задържа ръце във въздуха, далеч от нея, после се предаде и пак я прегърна. Може би верността не беше и неговата сила.

— Наркоманите не правят много секс — каза тя. — Мина време.

Дейв потрепери. Осъзнаваше, че някак е знаел, че това ще стане, още в мига, когато тя дойде пред къщата с червеното си кабрио.

Трепереше, понеже я желаеше толкова силно.

Продължаваше да мълчи.

— Отведи ме в леглото, Дейв. Хайде да го направим, само веднъж, за доброто старо време.

— Не — каза той.

Но го направи.

Завършиха албума в деня, когато директорът на ФБР Дж. Едгар Хувър умря.

По пладне на другия ден, докато се хранеха в кухнята на Дейзи Фарм, Бийп каза:

— Дядо ми е сенатор и казва, че Дж. Едгар обичал да прави свирки.

Всички се удивиха.

Дейв се подсмихна. Съвсем сигурен беше, че старият Гас Дюър никога не е казвал „да прави свирки“ в присъствието на внучката си. Но Бийп обичаше да говори така пред момчетата. Знаеше, че им въздейства. Беше пакостлива. Това беше едно от нещата, които я правеха вълнуваща.

— Дядо ми каза, че Хувър живеел със своя заместник-директор, някой си Толсън — продължи Бийп. — Ходели навсякъде заедно, като съпрузи.

— Хора като Хувър създават лошо име на нас, педалите — отсъди Лу.

Вали, който беше станал необичайно рано, каза:

— Ей, слушайте, да направим концерт, когато албумът излезе, става ли?

— Аха. Какво си намислил? — попита Дейв.

— Нека с него наберем средства за Джордж Макгавърн.

Идеята рок групи да набират средства за либерални политици ставаше все по-разпространена, а Макгавърн беше водещият претендент за номинацията на демократите за тазгодишните президентски избори. Представяше се като кандидат на мира.

— Страхотна идея. Двойно повече реклама за нас, а и помага за прекратяването на войната — каза Дейв.

— Аз съм за — откликна Лу.

— Окей, в малцинство съм, отстъпвам — рече Бъз.

След малко Лу и Бъз си тръгнаха, за да хванат самолета за Лондон. Вали отиде в студиото да прибере китарите в калъфите им. Не обичаше да оставя тази работа на помощния персонал.

— Не можеш просто да си отидеш — каза Дейв на Бийп.

— Защо не?

— Защото през последните шест седмици се чукахме като откачени всеки път, когато Вали се надруса.

— Страхотно беше, нали? — каза тя с усмивка.

— И защото се обичаме — Дейв изчака тя да потвърди или да отрече.

Тя не направи нито едното, нито другото.

— Не можеш просто да си отидеш — повтори той.

— А какво друго да правя?

— Говори с Вали. Кажи му да си намери друга медицинска сестра. Ела да живееш тук с мен.

Бийп поклати глава.

— Срещнах те преди десет години — продължи Дейв. — Бяхме любовници. Сгодихме се и щяхме да се оженим. Струва ми се, че те познавам.

— И?

— Ти си привързана към Вали, грижиш се за него, искаш той да се чувства добре. Но рядко правите секс, а — което е още по-показателно — не личи да имаш нещо против. Което ми говори, че не го обичаш.

Бийп отново не потвърди и не отрече.

— Мисля, че обичаш мен — каза Дейв.

Бийп погледна в празната си чаша от кафе, все едно можеше да прочете отговора в утайката.

— Да се оженим ли? — попита Дейв. — Затова ли се колебаеш? Защото искаш да ти предложа? Тогава ще го направя. Омъжи се за мен, Бийп. Обичам те. Обикнах те, когато бяхме на тринадесет и не мисля, че оттогава съм преставал да те обичам.

— Какво, дори когато беше в леглото с Манди Лав?

Той се усмихна тъжно.

— Може и да съм те забравял за няколко мига от време на време.

— Вярвам ти — отговори тя с усмивка.

— Ами деца? Искаш ли да имаш деца? Аз искам.

Бийп нищо не каза.

— Стоя тук и си изливам сърцето, а не получавам нищо в отговор. Какво става в главата ти?

Бийп вдигна поглед и Дейв видя, че плаче.

— Ако напусна Вали, той ще умре — каза тя.

— Не ми се вярва.

Бийп вдигна ръка да го накара да млъкне.

— Попита какво става в главата ми. Ако наистина искаш да знаеш, недей да ми противоречиш.

Дейв млъкна.

— През живота си съм направила много себични и лоши неща. Ти знаеш за някои от тях, но има и други.

Дейв й вярваше. Но искаше да й каже, че освен това тя е донесла радост и смях в живота на много хора, включително и в неговия. Тя обаче го беше помолила да слуша и той слушаше.

— Животът на Вали е в моите ръце.

Дейв премълча забележката си, но Бийп изрече онова, което той се канеше да каже.

— Окей, аз не съм виновна, че той е наркоман, не съм му майка, не съм длъжна да го спасявам.

Според Дейв Вали можеше и да е по-жилав, отколкото тя си мисли. От друга страна, Джими Хендрикс умря, Джанис Джоплин умря, Джим Морисън умря…

— Искам да се променя — каза Бийп. — Нещо повече, искам да възмездя грешките си. Време е да свърша нещо, което не е просто каквото ме вълнува за момента. Време е да направя нещо добро. Затова ще остана с Вали.

— Това ли е последната ти дума?

— Да.

— Всичко хубаво тогава — каза Дейв и бързо излезе от кухнята, за да не може Бийп да види, че плаче.

48.

Кремъл е в паника заради посещението на Никсън в Китай — съобщи Димка на Таня.

Бяха в жилището на Димка. Тригодишната му дъщеричка Катя седеше на коляното на Таня и двете разглеждаха книжка с картинки с домашни животни.

Димка и Наталия се бяха нанесли в Правителствения дом. Кланът Пешкови-Дворкини вече обитаваше три апартамента в сградата. Дядо Григорий беше в своето жилище заедно с дъщеря си Аня и внучката си Таня. Бившата съпруга на Димка, Нина, и синът му Гриша, вече малък ученик на осем години, бяха във втория апартамент. А сега Димка, Наталия и Катя също се нанесоха. Таня обожаваше племенниците си и винаги ги наглеждаше с радост. Понякога Правителственият дом й приличаше на село, където голямото семейство се грижеше за децата.

Хората често я питаха дали не иска да има свои деца. „Много време има“, отговаряше винаги Таня. Още беше едва на тридесет и две. Но не се чувстваше свободна да се омъжи. С Василий не бяха любовници, но тя беше посветила живота си на общата им нелегална работа. Първо с издаването на Несъгласие, после с тайното изнасяне на книгите на Василий на Запад. От време на време я ухажваше по някой от все по-малобройните подходящи ергени на нейна възраст и понякога тя излизаше на някоя и друга среща, а с единия дори преспа. Но не можеше да ги допусне в тайния си живот.

И сега животът на Василий беше по-важен от нейния. С издаването на Свободен човек той се превърна в един от най-големите писатели в света. След третата му книга, Застой, заговориха за Нобелова награда, само дето не можеха да я дадат на псевдоним. Таня беше каналът, по който произведенията на Василий стигаха на Запад и щеше да е невъзможно да опази такава огромна и страшна тайна, ако имаше съпруг.

Комунистите ненавиждаха „Иван Кузнецов“. Цял свят знаеше, че той не може да разкрие истинското си име от страх работата му да не бъде премахната, и така кремълските вождове наистина изглеждаха филистери. При всяко споменаване на произведенията му в западните медии, хората подчертаваха, че те никога не са издавани на руския, на който са написани, заради съветската цензура. Кремъл беснееше.

— Пътуването на Никсън беше голям успех — каза Таня на Димка. — В службата получаваме новините от Запада. Хората не спират да поздравяват Никсън за неговата далновидност. Казват, че това е огромна крачка към стабилност в целия свят. Пък и одобрението за него се е повишило, а тази година в Съединените щати има избори.

Идеята, че капиталистите империалисти могат да се свържат с непокорните китайски комунисти против СССР, беше ужасяваща за съветските водачи. Те тутакси поканиха Никсън в Москва, за да наклонят везните в своя полза.

— Сега отчаяно се мъчат да превърнат и московската визита на Никсън в успех — каза Димка. — Готови са на всичко, за да не се стигне до съюз между САЩ и Китай.

На Таня й хрумна нещо.

— Наистина ли са готови на всичко? — попита тя.

— Преувеличавам. А ти какво си науми?

Таня усети как сърцето й бие по-бързо.

— Биха ли освободили дисиденти?

— Ах — Димка знаеше, но нямаше да каже на глас, че Таня мисли за Василий. Той беше един от съвсем малкото хора, които знаеха за връзката й с дисидента. Димка беше прекалено внимателен, та да го споменава току-тъй. — КГБ предлага обратното: затваряне. Искат да приберат всички, които може да размахат някой протестен плакат пред лимузината на американския президент.

— Глупаво е — отвърна Таня. — Ако изведнъж затворим стотици хора, американците ще разберат — и те си имат шпиони — и това няма да им хареса.

Димка кимна.

— Никсън не иска критиците му да кажат, че е дошъл тук и е пренебрегнал целия проблем с човешките права. Не и в година на избори.

— Именно.

Димка се умисли.

— Трябва максимално да се възползваме от тази възможност. Утре има среща с хора от американското посолство. Питам се дали не мога да използвам това…

Димка беше променен. Причината беше нахлуването в Чехословакия. До този момент той упорито се придържаше към вярването, че комунизмът може да се реформира. Но през шестдесет и осма видя, че когато няколко души успеят да напреднат в промяната на същината на комунистическото управление, усилията им биват смазани от онези, които имат интерес нещата да си останат същите. Хора като Брежнев и Андропов се наслаждаваха на властта, статута и привилегиите. Защо да рискуват всичко това? Димка вече беше съгласен със сестра си — най-големият проблем на комунизма беше, че всеобхватната власт на партията винаги задушаваше промяната. Съветската система беше безпомощно замръзнала в ужасен консерватизъм, досущ като царския режим преди шестдесет години, когато дядо му е бил майстор в Путиловата машиностроителна фабрика в Петроград.

Каква ирония, размишляваше Димка, при положение че Карл Маркс беше първият философ, обяснил феномена на обществената промяна.

На другия ден Димка председателстваше поредното от цяла серия обсъждания на посещението на Никсън в Москва. Наталия беше там, но за съжаление присъстваше и Евгений Филипов. Американският екип се ръководеше от Ед Маркъм, човек на средна възраст и дипломат от кариерата. Всички ползваха преводачи.

Никсън и Брежнев щяха да подпишат два договора за намаляване на въоръженията и едно споразумение за околната среда. „Околната среда“ не занимаваше съветската политика, обаче Никсън явно беше много запален по въпроса и беше прокарал новаторски закони в Щатите. Тези три документа бяха достатъчна гаранция, че визитата ще бъде исторически триумф, и щяха да свършат много работа срещу опасностите на един китайско-американски съюз. Госпожа Никсън щеше да посети училища и болници. Никсън настояваше да се срещне с поета-дисидент Евгений Евтушенко, когото беше виждал по-рано във Вашингтон.

На днешната среща съветските и американските представители обсъждаха сигурността и протокола, както винаги. По средата на разговорите Наталия каза онова, за което се бяха разбрали предварително с Димка. Тя се обърна към американците и небрежно поде:

— Внимателно обмисляхме вашето искане да освободим голям брой от така наречените политически затворници, като символичен жест към онова, което вие наричате граждански права.

Ед Маркъм учудено погледна Димка, който беше председател на срещата. Маркъм не беше и чувал за това по простата причина че американската страна не беше отправяла подобно искане. Димка му махна бързо и потайно, за да го накара да замълчи. Американецът, умел и опитен преговарящ, не каза нищо.

Филипов беше също толкова изненадан.

— Не ми е известно никакво подобно…

Димка повиши глас:

— Ако обичате, Евгений Давидович, не прекъсвайте другарката Смотрова! Настоявам да се изказвате един по един.

Филипов се гневеше, но комунистическото възпитание го караше да спазва правилата.

Наталия продължи.

— В Съветския съюз нямаме политически затворници и не можем да видим логиката пускането на престъпници из улиците да съвпадне с посещението на чуждестранен държавен глава.

— Тишина — обади се Димка.

Маркъм видимо се озадачи. Защо повдигат въображаемо искане, само за да откажат? Но той чакаше мълчаливо, за да разбере накъде върви Наталия. През това време Филипов в безсилен гняв барабанеше по бележника си.

— Има обаче малък брой лица — продължи Наталия — на които се отказва разрешение да пътуват вътре в страната поради връзките им с противообществени групи и нарушители.

Именно такова беше положението на Таниния приятел Василий. По-рано Димка опита да издейства освобождаването му, но не успя. Може би този път щеше да има повече късмет.

Димка неотклонно наблюдаваше Маркъм. Дали той щеше да осъзнае какво става и да изиграе ролята си? За Димка беше необходимо американците да се престорят, че са отправили искане за освобождаването на дисиденти. Тогава можеше да се върне в Кремъл и да каже, че САЩ настояват на това като предварително условие за посещението на Никсън. В този миг всички възражения на КГБ и на когото и да било щяха да отпаднат, понеже всички в Кремъл отчаяно искаха да доведат Никсън в Москва и да го прикоткат по-далеч от ненавистните китайци.

Наталия продължи:

— Доколкото тези лица всъщност не са осъдени от нашите съдилища няма юридическа пречка правителството да предприеме действия и ние предлагаме да облекчим ограниченията и да им разрешим да пътуват като жест на добра воля.

Димка се обърна към американците:

— Ще бъде ли това наше действие достатъчно за вашия президент?

Лицето на Маркъм се проясни и той разбра играта на Наталия и Димка. Доволен беше, че се възползват от него по този начин.

— Да — каза той. — Смятам, че това ще бъде достатъчно.

— Договорено е значи — отвърна Димка и се облегна в стола с чувство за добре свършена работа.

Президентът Никсън дойде в Москва през май, когато снегът се беше стопил и беше слънчево.

Таня се беше надявала на голямо освобождаване на политически затворници, което да съвпадне с визитата, но остана разочарована. От години насам това беше най-добрата възможност за измъкването на Василий от сибирския му коптор и връщането му в Москва. Таня знаеше, че брат й е опитал, ала явно не бе успял. Направо й се плачеше.

— Таня, моля те, придружавай президентската съпруга днес — каза началникът й, Даниил Антонов.

— Я се разкарай. Това, че съм жена, не означава, че трябва през цялото време да пиша за жени.

През цялата си кариера Таня се бореше да не й възлагат „женски“ задачи. Понякога успяваше, друг път — не.

Днес не успя.

Даниил беше свестен човек, но не беше мекушав.

— Не искам от теб през цялото време да отразяваш жени и никога не съм го правил, затова не ми говори глупости. Искам да отразиш посещението на Пат Никсън днес. А сега прави каквото ти се казва.

Всъщност Даниил беше страхотен началник. Таня отстъпи.

Отведоха Пат Никсън в Московския държавен университет, жълта каменна сграда на тридесет и два етажа и с хиляда зали. Университетът изглеждаше почти празен.

— Къде са всички студенти? — попита госпожа Никсън.

С посредничеството на преводачите ректорът обясни:

— Сега са в сесия и всички се готвят за изпитите.

— Не мога да се срещна с руснаци — оплака се госпожа Никсън.

Таня искаше да каже: „Можеш да се обзаложиш, че няма да се срещнеш с руснаци — те биха могли да ти кажат истината“.

Госпожа Никсън изглеждаше консервативна дори по московските стандарти. Косите й бяха вдигнати и напръскани с лак в прическа като викингски шлем и сигурно бяха почти толкова твърди. Дрехите й изглеждаха едновременно твърде младежки за нея и старомодни. Беше залепила на лицето си усмивка, която рядко трепваше, дори когато следващите я репортери ставаха неуправляеми.

Отведоха я в една аудитория, където трима студенти седяха зад банките. Те явно се изненадаха да я видят и нямаха представа коя е. Беше очевидно, че не желаят да се срещат с нея.

Бедната госпожа Никсън навярно нямаше представа, че всеки контакт с хора от Запада е опасен за обикновените съветски граждани. След това можеха да ги арестуват и разпитват какво се е казало на дадената среща и дали тя не е била предварително уговорена. Само най-безразсъдните московчани имаха желание да разменят по някоя дума с посетители от чужбина.

Докато следваше гостенката, Таня на ум съставяше статията си. Госпожа Никсън беше видимо впечатлена от новия и модерен Московски държавен университет. САЩ нямат университетска сграда с подобни размери.

Истинската история беше в Кремъл, затова Таня се държа толкова заядливо с Даниил. Никсън и Брежнев подписваха договори, които щяха да превърнат света в по-безопасно място. Това беше историята, която Таня искаше да отразява.

От прочетеното в чуждите вестници тя знаеше, че посещението на Никсън в Китай и настоящото в Москва са променили шансовете му за успех на изборите през ноември. През януари одобрението за него бе ниско, а сега се рееше във висините. Имаше голяма вероятност да бъде преизбран.

Госпожа Никсън беше облечена в кариран ансамбъл от две части с късо сако и дискретна пола до под коляното. Белите й обувки бяха ниски. Тоалетът й се допълваше от шифонено шалче. Таня мразеше да пише за мода. Та тя беше отразявала Кубинската ракетна криза, за Бога, при това от Куба!

Най-сетне първата дама беше откарана с лимузина Крайслер Ле Барон и глутницата журналисти се пръсна.

На паркинга Таня забеляза един висок мъж, облечен в дълго вехто палто въпреки топлото пролетно време. Човекът имаше рошава стоманеносива коса, а набразденото му от бръчки лице навярно някога е било хубаво.

Това беше Василий.

Таня запуши уста с юмрук и се ухапа, за да потисне вика, който се надигаше в гърлото й.

Василий видя, че Таня го е познала и се усмихна. Някои от зъбите му липсваха.

Тя бавно тръгна към него. Василий стоеше с ръце в джобовете и примижаваше на слънцето, понеже нямаше шапка.

— Пуснали са те — продума Таня.

— За да угодят на американския президент. Благодаря ти, Дик Никсън.

Би трябвало да благодари на Димка Дворкин. Но навярно Таня не трябваше да казва това на никого, дори на Василий.

Озърна се предпазливо, но наоколо беше пусто.

— Не се тревожи — успокои я Василий. — Две седмици това място гъмжеше от милиция, но всички си тръгнаха преди пет минути.

Таня повече не можеше да се удържи и се хвърли в ръцете му. Той я потупа по гърба, все едно я утешаваше. Тя го прегърна силно.

— Ммм — каза той. — Миришеш хубаво.

Таня го пусна. Щеше да се пръсне от стотиците въпроси. Трябваше да сдържи ентусиазма си и да подбере един.

— Къде живееш?

— Дадоха ми сталински апартамент, стар, но хубав.

Жилищата от сталинския период имаха по-големи стаи с по-високи тавани от тези в построените в края на петдесетте и през шестдесетте блокове.

Вълнението на Таня бе неудържимо.

— Да те посетя ли там?

— Още не. Нека разберем колко строго ме следят.

— Имаш ли работа? — любим номер на комунистите беше да се погрижат човек да не може да постъпи на никаква работа и после да го обвинят, че е паразит.

— В Министерството на земеделието съм. Пиша памфлети за селяните, в които обяснявам новите земеделски техники. Не ме жали — работата е важна, пък и мен ме бива.

— А как си със здравето?

— Надебелях! — Той отгърна палтото да й покаже.

Таня весело се разсмя. Не беше дебел, но май не беше и толкова слаб като едно време.

— Носиш пуловера, който ти пратих. Изумена съм, че е стигнал до тебе.

Това беше пуловерът, който Анна Мъри купи във Виена. Таня вече щеше да му обясни всичко. Не знаеше откъде да започне.

— От четири години почти не съм го свалял. В Москва през май не ми трябва, но ми е трудно да свикна с мисълта, че времето не е винаги мразовито.

— Мога да ти купя друг.

— Сигурно печелиш големи пари!

— Не — отговори тя с широка усмивка. — Но ти печелиш.

— Как така? — озадачи се той.

— Да идем да пийнем — отвърна Таня и го хвана за ръката. — Толкова много имам да ти разказвам.

В неделя, осемнадесети юни, на първата страница на Уошингтън Поуст имаше странен репортаж. За повечето читатели той беше малко загадъчен. А за шепа хора беше във висша степен изнервящ.

Камерън Дюър прочете репортажа и каза:

— Ох, по дяволите.

Избута настрани корнфлейкса — беше прекалено напрегнат, та да се храни. Знаеше точно за какво се отнася репортажът, знаеше също, че това представлява огромна заплаха за президента Никсън. Ако хората научеха или повярваха, че президентът на закона и реда е заповядал проникване с взлом, това можеше да провали преизбирането му.

Кам прегледа репортажа и стигна до имената на заподозрените. Опасяваше се, че Тим Тедър може да е сред тях. За негово облекчение, Тедър не се споменаваше.

Но повечето от изброените бяха негови приятели и приближени. Тедър и група бивши агенти на ФБР и ЦРУ съставяха Отдел за специални разследвания към Белия дом. Имаха обезопасен кабинет на приземния етаж на сградата на Изпълнителната служба, която се намираше срещу Белия дом. На вратата им беше заковано листче с надпис „Водопроводчици“. Това беше шега: работата им беше да спират изтичането на информация.

Кам не знаеше, че те планират да сложат бръмбари в офисите на демократите. Ала не беше изненадан. Идеята беше добра и така можеше да се научи нещо за източниците на информация.

Но не се предполагаше тъпанарите да се оставят шибаната вашингтонска полиция да ги спипа.

Президентът беше на Бахамите и трябваше да се върне на другия ден. Кам се обади на водопроводчиците. Вдигна Тим Тедър.

— Какво правите? — попита Кам.

— Прочистваме документацията.

Кам чу някъде до него воя на шредера.

— Добре.

После се облече и отиде в Белия дом.

На пръв поглед никой от взломаджиите нямаше връзка с президента и през целия неделен ден Кам мислеше, че скандалът може да се овладее. После се оказа, че един от задържаните е дал фалшиво име. „Едуард Мартин“ всъщност беше Джеймс Маккорд, пенсиониран агент на ЦРУ и редовен служител на Комитета за преизбиране на президента.

— Това е то — каза Кам. Чувстваше се смазан и опустошен. Това беше ужасно.

Понеделнишкият брой на Уошингтън Поуст предлагаше информация за Маккорд в репортаж, подписан от Боб Удуърд и Карл Бърнстейн.

Въпреки това Кам се надяваше, че участието на президента може да се покрие.

И тогава се намеси ФБР. Бюрото започна да разследва петимата взломаджии. В доброто старо време Дж. Едгар Хувър никога не би направил нещо подобно, мислеше Кам с горчивина. Ала Хувър беше мъртъв. Никсън настани за временен директор свой човек, Патрик Грей, но Грей не познаваше Бюрото и се бореше да го овладее. В резултат ФБР започваше да действа като правоприлагаща агенция.

Разкри се, че петимата притежават големи суми пари в брой, нови банкноти с последователни номера. Това означаваше, че рано или късно ФБР ще успее да проследи парите и да установи кой ги е дал.

Кам вече знаеше. Тези пари, както и плащанията за всички нелегални проекти на администрацията, идваха от черния фонд на КПП.

Разследването на ФБР трябваше да бъде прекратено.

Когато Кам Дюър влезе в кабинета на Мария Самърс в Министерството на правосъдието, тя изпита моментна уплаха. Разкрита ли беше? Дали от Белия дом не бяха установили някак, че тя е източникът на вътрешна информация на Джаспър Мъри?

Мария стоеше до шкафа с документи и за миг краката й така омекнаха, че се уплаши да не падне.

Но Кам се държеше дружелюбно и тя се поуспокои. Той се усмихна, седна и я огледа по момчешки от горе до долу, което означаваше, че я намира привлекателна.

„Мечтай си, бяло момченце“, помисли тя.

С какво ли се беше заловил сега? Мария седна зад бюрото си, свали очилата и му се усмихна приветливо.

— Здравейте, господин Дюър. Какво стана с подслушването?

— В крайна сметка не научихме много — отговори Кам. — Мислим, че е възможно Мъри да разполага със сигурен телефон другаде и да ползва него за поверителни разговори.

„Слава Богу“, рече си тя.

— Лошо.

— Въпреки това ценим помощта Ви.

— Много сте любезен. Има ли още нещо, което мога да направя?

— Да. Президентът иска главният прокурор да нареди на ФБР да прекрати разследването на влизането в „Уотъргейт“.

Мария се помъчи да прикрие колко е потресена, а в ума й гъмжаха възможните последици. Значи наистина е било номер на Белия дом. Тя беше изумена. Нямаше друг президент, освен Никсън, който да е толкова арогантен и глупав.

Отново Мария щеше да узнае повече, ако се престори, че иска да помогне.

— Е, нека го обмислим. Клайндийнст не е Мичъл, както знаете — Джон Мичъл се беше оттеглил от поста главен прокурор, за да управлява КПП. Наследникът му Ричард Клайндийнст също беше близък на Никсън, но не толкова покорен. — Главният прокурор ще поиска някаква причина.

— Можем да му дадем — отговори Кам. — Разследването на ФБР може да разкрие някои тайни от областта на външната политика. В частност, може да разкрие опасна информация за участието на ЦРУ в инвазията в Залива на свинете при президента Кенеди.

Типично за Хитрия Дик, каза си Мария с погнуса. Всеки щеше да се престори, че защитава американските интереси, докато всъщност спасява жалкия задник на президента.

— Значи става въпрос за националната сигурност.

— Да.

— Добре. Това ще оправдае заповед на главния прокурор за оттегляне на ФБР — Мария обаче не искаше това да става прекалено лесно за Белия дом. — Но Клайндийнст може да поиска конкретни уверения.

— Можем да ги предоставим. ЦРУ е готово да отправи официално искане. Уолтърс ще го стори.

Генерал Върнън Уолтърс беше заместник-директор на ЦРУ.

— Ако искането е официално, мисля, че ние ще можем да продължим по-нататък и да направим точно каквото президентът желае.

— Благодаря, Мария — момчето стана. — Отново много помогнахте.

— Моля, господин Дюър.

Кам излезе от кабинета.

Мария умислено се взря в освободения от него стол. Президентът трябва да беше наредил взлома или поне си беше затворил очите. Това беше единствената възможна причина Кам Дюър толкова да се старае с покриването. Ако някой от администрацията беше одобрил проникването, противно на желанията на Никсън, то този човек досега щеше да е посочен по име, опозорен и уволнен. Никсън не се свенеше да се отървава от колеги, които го излагат. Единственият, за когото го бе грижа, беше той самият.

А щеше ли Мария да остави да му се размине?

Щеше ли, по дяволите.

Вдигна телефона и каза:

— Свържете ме е Фосет Реншоу, ако обичате.

49.

Дейв Уилямс беше нервен. Минали бяха почти пет години от последното излизане на Плъм Нели пред публика. Сега щяха да свирят пред шестдесет хиляди свои почитатели в парка „Кендълстик“ в Сан Франциско.

Студийната работа беше съвършено различна. Магнетофонът прощаваше — ако изсвириш погрешна нота или гласът ти изневери, или забравиш текста, можеш просто да изтриеш и да започнеш отначало.

А всичко, което се объркаше тук тази вечер, щеше да се чуе от всеки на стадиона и беше непоправимо.

Дейв си каза да не оглупява. Правил беше това поне сто пъти. Спомни си как свиреше с Гардсмен по кръчмите из лондонския Ийст Енд, когато знаеше само няколко акорда. Погледнеше ли назад, Дейв се чудеше на младежката си дързост. Спомни си вечерта, когато Джефри припадна, мъртвопиян, в Дайв в Хамбург и Вали се качи на сцената и свири соло китара без репетиции. Безгрижни дни.

А сега Дейв имаше деветгодишен опит. Това беше по-дълго от цялата кариера на много поп звезди. Въпреки това потреперваше, докато зрителите се стичаха, купуваха бира, фланелки и хотдог и до един разчитаха той да им осигури една страхотна вечер.

Млада жена от компанията, която разпространяваше Нели Рекърдс, влезе в гримьорната му и го попита има ли нужда от нещо. Носеше разкроени панталони и потниче и се перчеше със съвършената си фигура.

— Не, благодаря, милинка — отвърна Дейв.

Във всички гримьорни имаше бар с бира и твърд алкохол, газирани напитки, лед и по един стек цигари.

— Ако искаш нещо за отпускане, имам — продължи момичето.

Дейв поклати глава. Тъкмо сега не искаше дрога. Можеше да изпуши една трева след концерта.

— Или ако мога, нали знаеш, да направя нещо… — не се отказваше момичето.

Предлагаше му секс. Беше от най-красивите тънки калифорнийски блондинки, тоест наистина много красива, но Дейв не беше в настроение.

Не беше в настроение от последната среща с Бийп насам.

— Може би след концерта — отвърна той и си помисли: „Ако се напия достатъчно“. Накрая каза твърдо: — Оценявам предложението, но точно сега искам да се разкараш.

Момичето не се обиди.

— Кажи ми, ако си промениш намеренията! — бодро каза тя и излезе.

Тазвечерният концерт беше в полза на Джордж Макгавърн. Неговата избирателна кампания успя да върне младите хора към политиката. Дейв знаеше, че в Европа Макгавърн ще мине за умерен, докато тук го смятаха за левичар. Суровата му критика за Виетнамската война доставяше удоволствие на либералите, а той говореше авторитетно заради бойния си опит във Втората световна война.

Сестрата на Дейв, Иви, дойде в гримьорната да му пожелае успех. Облякла се беше така, че да не я разпознаят — косите й бяха прибрани под кепе от туид, носеше слънчеви очила и рокерско яке.

— Прибирам се в Англия — каза тя.

Това го изненада.

— Знам, не пишат за тебе лоши работи след онази снимка в Ханой, но…

Иви поклати глава.

— По-лошо е. Днес ме мразят толкова горещо, колкото ме обичаха преди една година. Оскар Уайлд е забелязал този феномен — едното се превръща в другото смайващо внезапно.

— Мислех, че ще го превъзмогнеш.

— Така беше, за известно време. Но от шест месеца не са ми предлагали прилична роля. Мога да играя смелото момиче в един спагети-уестърн, стриптийзьорка в някакъв забутан театър и която си искам роля в Иисус Христос суперзвезда по време на турнето в Австралия.

— Съжалявам. Нямах представа.

— Това не стана спонтанно.

— Какво искаш да кажеш?

— Няколко журналисти ми казаха, че са им се обадили от Белия дом.

— Било е организирано?

— Така смятам. Виж сега, аз бях знаменитост, която нападаше Никсън при всеки сгоден случай. Не е изненадващо, че той ми заби нож, когато бях достатъчно глупава да му дам тази възможност. Даже не е нечестно: аз правя всичко по силите си, за да остане той без работа.

— Малко множко е за теб.

— А може и да не е Никсън. Кой наш познат работи в Белия дом?

— Братът на Бийп? — Дейв не можеше да повярва. — Кам ти е причинил това?

— Навремето в Лондон той се влюби в мен, а аз го отсвирих малко грубичко.

— И той се сърди толкова години?

— Не мога да го докажа.

— Гадина с гадина!

— И така, пуснах готината холивудска къща на пазара, продадох кабриото и опаковах сбирката съвременно изкуство.

— Какво ще правиш?

— Като начало — лейди Макбет.

— Ще бъдеш страхотна. Къде?

— Страдфорд на Ейвън. Постъпвам в Кралския Шекспиров театър.

— Една врата се затваря, а друга се отваря.

— Толкова съм щастлива, че пак ще играя Шекспир. Минаха десет години, откак играх Офелия в училище.

— Гола.

Иви се усмихна горчиво.

— Каква малка фукла бях.

— И беше добра актриса дори тогава.

Иви се изправи.

— Ще те оставя да се приготвиш. Наслади се на тази вечер, братче. Аз ще съм в публиката и ще подскачам.

— Кога тръгваш за Англия?

— Самолетът ми е утре.

— Кажи ми кога започвате да поставяте Макбет. Ще дойда да те гледам.

— Ще бъде мило.

Дейв излезе с Иви. Сцената беше временна, изградена в единия край на игрището. Зад нея цяла орда помощници, озвучители, хора от звукозаписната компания и привилегировани журналисти се мотаеха по тревата. Гримьорните всъщност бяха шатри, разположени в оградена с въже зона.

Бъз и Лу бяха тук, но от Вали нямаше и следа. Дейв разчиташе Бийп да го доведе навреме. Тревожно се питаше къде ли са сега.

Малко след като Иви си тръгна, родителите на Бийп дойдоха зад сцената. Дейв отново беше в добри отношения с Бела и Уди. Реши да не им предава подозренията на Иви, че Кам настройва пресата срещу нея. Демократи открай време, те и без друго вече се дразнеха, че синът им работи за Никсън.

Дейв искаше да знае мнението на Уди за шансовете на Макгавърн.

— Джордж Макгавърн има един проблем — обясни Уди. — За да бие Хюбърт Хъмфри и да получи номинацията, той се принуди да прекърши властта на старите барони на Демократическата партия, градските кметове, губернаторите на щатите и шефовете на профсъюзите.

Дейв не беше проследил това в подробности.

— И как успя?

— След бъркотията в Чикаго през шестдесет и осма, партията пренаписа правилата, а Макгавърн беше председател на комисията, която направи това.

— И защо е проблем?

— Защото старите брокери на властта не искат да работят за него. Някои го презират дотолкова, че започнаха движението Демократи за Никсън.

— Младите хора го харесват.

— Трябва да се надяваме, че това ще е достатъчно.

Най-сетне Бийп пристигна с Вали. Семейство Дюър отидоха в неговата гримьорна. Дейв облече сценичния си костюм — червен гащеризон и рокерски ботуши. Направи няколко упражнения за подгряване на гласа. Докато пееше гами, влезе Бийп.

Тя го дари със слънчева усмивка и целувка по бузата. Както винаги, озари помещението със самото си влизане. „Не трябваше да я оставям да си иде“, помисли Дейв. „Що за идиот съм?“

— Как е Вали? — попита той притеснено.

— Взе малко дрога, колкото да изкара концерта. Като слезе от сцената, ще се надруса. Може да свири.

— Слава Богу.

Бийп беше със сатенени шорти и бюстие с пайети. Малко беше наддала на тегло от записа на албума насам, както забеляза Дейв: бюстът й беше понатежал и дори имаше сладко малко коремче. Той й предложи питие. Тя поиска кола.

— Запали си цигара.

— Отказах ги.

— Затова си наддала.

— Не, не е затова.

— Не беше забележка. Изглеждаш възхитително.

— Ще напусна Вали.

Това го потресе. Извърна се от бара и я зяпна.

— Олеле. Той знае ли вече?

— Ще му кажа довечера, след концерта.

— Какво облекчение. Ами всичко, което ми наговори — че искаш да не си такава егоистка и да спасиш живота на Вали?

— Имам по-важен живот за спасяване.

— Своя?

— На бебето ми.

— Иисусе Христе. Бременна си.

— В третия месец.

— Затова фигурата ти е променена.

— А от пушенето ми се гади. Даже и трева не пуша вече.

Високоговорителят в гримьорната, марка Таной, изпука и нечий глас обяви:

— Пет минути до излизането на сцената, народе. Всички сценични техници да са по местата си.

— Щом си бременна, защо тогава напускаш Вали? — попита Дейв.

— Нямам намерение да отглеждам дете в такава среда. Едно е да жертвам самата себе си, друго е да причинявам нещо подобно на дете. То ще има нормален живот.

— Къде ще идеш?

— Връщам се при мама и татко — тя тръсна глава в почуда. — Невероятно е. В продължение на десет години правя каквото мога, за да ги разкарам, но когато ми потрябва помощта им, те просто казаха „да“. Изумително е, мамицата му.

Високоговорителят обяви:

— Една минута, хора. Членовете на групата са любезно поканени да отидат в крилата, когато са готови.

Една мисъл порази Дейв.

— Три месеца…

— Не знам чие е бебето. Заченах, докато записвахте албума. Бях на хапчета, но понякога ги забравям, особено като се гипсирам.

— Но ти ми каза, че двамата с Вали рядко правите секс.

— Рядко не значи никога. Бих казала, че вероятността бебето да е на Вали е десет процента.

— Значи е деветдесет процента мое.

Лу надникна в шатрата.

— Излизаме — каза той.

— Идвам — отвърна Дейв.

Лу се махна и Дейв каза на Бийп:

— Ела да живееш с мен.

Тя го зяпна.

— Сериозно ли?

— Да.

— Дори детето да не е твое.

— Сигурен съм, че ще обичам твоето бебе. Обичам теб. По дяволите, обичам и Вали. Ела да живееш с мен, моля те.

— Божичко — възкликна тя и заплака. — Надявах се и се молех да го кажеш.

— Означава ли това, че ще дойдеш?

— Разбира се. За това копнеех.

Дейв имаше чувството, че слънцето изгрява.

— Е, тогава това и ще направим.

— А какво ще правим с Вали? Не искам той да умре.

— Имам една идея — отговори Дейв. — Ще ти кажа след шоуто.

— Излизай на сцената. Чакат те.

— Знам — той нежно я целуна по устните. Тя го обхвана с ръце и го прегърна. — Обичам те — каза Дейв.

— И аз те обичам. Не бях с ума си да те изпусна.

— Не го прави отново.

— Никога.

Дейв излезе. Притича през тревата и се качи по стълбите към кулисите, където го чакаха другите. После му дойде идея.

— Забравих нещо — каза той.

— Какво? Китарите са на сцената — отвърна Бъз раздразнително.

Дейв не отговори. Отърча обратно до гримьорната си. Бийп още беше там, седеше и бършеше очи.

— Ще се оженим ли? — попита Дейв.

— Добре — отговори Бийп.

Дейв пак хукна към кулисите.

— Всички ли са добре? — попита той.

Всички бяха добре.

Дейв изведе групата на сцената.

Клаус Крон покани Ребека на питие след заседанието на градския парламент в Хамбург.

Ребека се смути. Бяха минали четири години, откакто тя прекрати тяхната любовна афера. Знаеше, че през последната година Клаус излиза с една хубава жена, която отговаря за членството в някакъв профсъюз. В същото време Клаус ставаше все по-влиятелен в Свободната демократическа партия, към която принадлежеше и Ребека. Клаус и приятелката му бяха подходяща двойка. Всъщност, Ребека беше чувала, че планират да се оженят.

Затова го изгледа обезсърчаващо.

— Не в Яхт — побърза да уточни Клаус. — На някое не толкова потайно място.

Ребека се успокои и се разсмя.

Отидоха в един бар в центъра, недалеч от сградата на градската управа. За доброто старо време Ребека поръча чаша Зект.

— Минавам направо на въпроса — каза Клаус, още щом получиха питиетата. — Искаме да се явиш на избори за националния парламент.

— О! — възкликна тя. — По-малко щях да се изненадам, ако беше опитал да ме сваляш.

Клаус се усмихна.

— Не се изненадвай. Ти си интелигентна и привлекателна, говориш добре и хората те харесват. Тук, в Хамбург, те уважават хора от всички партии. Имаш почти десет години опит в политиката. Ще бъдеш много ценна.

— Но е толкова внезапно.

— Изборите винаги изглеждат внезапни.

Канцлерът Вили Бранд беше организирал предсрочни избори, които щяха да се проведат след осем седмици. Ако Ребека приемеше, можеше да стане депутат преди Коледа.

Когато преодоля изненадата, Ребека усети, че няма търпение. Нейното страстно желание беше Германия да се обедини отново, за да може тя самата и още хиляди германци да се съберат със семействата си. Никога нямаше да постигне това в местната политика, но като депутат в националния парламент можеше да има известно влияние.

Свободните демократи, нейната партия, бяха в коалиционното правителство заедно със социалдемократите на Вили Бранд. Ребека беше съгласна с неговата Остполитик — опит за контакт с Изтока въпреки Стената. Вярваше, че това е най-бързият начин да се отслаби източногерманският режим.

— Ще трябва да разговарям със съпруга си — каза тя.

— Знаех, че ще кажеш това. Жените винаги го казват.

— Това би означавало да го оставям сам за много време.

— Така е със съпрузите на всички депутати.

— Но моят съпруг е специален.

— Наистина.

— Ще говоря с него тази вечер — каза Ребека и стана.

Клаус също стана.

— Нещо лично…

— Какво?

— Ние се познаваме много добре.

— Да…

— Това е твоята съдба — той говореше сериозно. — Призванието ти е да бъдеш политик на национално ниво. Всичко по-малко от това ще бъде похабяване на таланта ти. Престъпно похабяване. Убеден съм.

Ребека се изненада на сериозността му.

— Благодаря ти.

Докато шофираше към дома, тя се чувстваше едновременно възторжена и замаяна. Внезапно се отваряше ново бъдеще. Мислила беше за националната политика, но се страхуваше, че ще й бъде прекалено трудно бидейки жена и съпруга на инвалид. Но сега, когато това стана повече от фантазия, Ребека гореше от желание.

От друга страна, какво щеше да прави Бернд?

Ребека паркира и се втурна у дома. Бернд седеше до кухненската маса в инвалидната си количка и оценяваше училищни работи с остър червен молив. Беше се съблякъл и носеше халат, който можеше да си сложи сам. За него най-трудната дреха бяха панталоните.

Ребека веднага му каза за предложението на Клаус.

— Преди да отговориш, нека ти кажа още нещо. Ако не искаш да го правя, няма да го правя. Без спорове, без съжаления, без обвинения. Ние сме партньори и това означава, че никой от нас няма право да променя живота ни едностранно.

— Благодаря — рече Бернд. — Но нека обсъдим подробностите.

— Бундестагът заседава от понеделник до петък в около двадесет седмици годишно и присъствието е задължително.

— Значи средно в годината ти ще отсъстваш около осемдесет нощи. Мога да се справя с това, особено ако вземем медицинска сестра, която да идва и да ми помага сутрин.

— Ще имаш ли нещо против?

— Разбира се, че ще имам. Но несъмнено така нощите ти у дома ще са по-сладки.

— Бернд, ти си толкова добър.

— Ти трябва да го направиш. Това е твоята съдба.

За миг Ребека се разсмя.

— И Клаус каза същото.

— Не се изненадвам.

И съпругът, и бившият й любовник смятаха, че трябва да го направи. Тя — също. Притесняваше се: вярваше, че може, но щеше да е трудно. Националната политика беше по-тежка и по-грозна от местното управление. Пресата щеше да е злостна.

„Мама ще се гордее с мен“, помисли Ребека. Карла трябваше да е водач и навярно щеше да стане, ако не беше затворена в Източна Германия като в тъмница. Тя щеше да се вълнува, че дъщеря й осъществява нейната съсипана амбиция.

Обсъдиха всичко през следващите три вечери, а на четвъртата пристигна Дейв Уилямс.

Не го очакваха. Ребека се удиви, като го видя на прага, с кафяво велурено сако и с малък куфар с етикет от хамбургското летище.

— Можеше да се обадиш! — каза Ребека на английски.

— Загубих ти телефона — отвърна той на немски.

Тя го целуна по бузата.

— Каква чудесна изненада!

Ребека хареса Дейв още по времето, когато Плъм Нели свиреха на „Репербан“, а момчетата дойдоха тук за единственото си свястно хапване за цяла седмица. Дейв беше добър за Вали, чийто талант разцъфтя в партньорството им.

Дейв влезе в кухнята, остави куфара и се здрависа с Бернд.

— От Лондон ли пристигаш? — попита Бернд.

— От Сан Франциско. Пътувах двадесет и четири часа — както обикновено, разговаряха на някаква смесица от английски и немски.

Ребека сложи кафе. Щом се отърси от изненадата, тя се досети, че Дейв трябва да има специална причина да ги посети и се разтревожи. Дейв обясняваше на Бернд за звукозаписното студио, но Ребека го прекъсна.

— Защо си тук, Дейв? Нещо не е наред ли?

— Да. Вали.

Сърцето на Ребека прескочи един удар.

— Какво има? Кажи ми! Не е умрял…

— Не, жив е. Но е хероинов наркоман.

— О, не — Ребека тежко седна. — О, не — повтори тя и зарови лицето си в ръце.

— Има и още — продължи Дейв. — Бийп го напуска. Бременна е и не иска да отглежда детето си в такава среда.

— О, бедното ми братче.

— Какво ще прави Бийп? — попита Бернд.

— Мести се в Дейзи Фарм при мен.

— О — Ребека видя, че Дейв се чувства неудобно. Предположи, че той е подновил връзката си с Бийп. Това можеше единствено да влоши положението на брат й. — Какво можем да направим за Вали?

— Очевидно той трябва да се откаже от хероина.

— Мислиш ли, че може?

— С подходяща помощ. Има програми в Щатите и в Европа, които съчетават терапията с химически заместител, обикновено метадон. Но Вали живее в „Хайт-Ашбъри“. Там на всеки ъгъл има дилъри. Ако сам не излезе да купи, някой от тях ще почука на вратата му. Просто е твърде лесно да пропадне.

— Значи трябва да се премести?

— Мисля, че трябва да се премести тук.

— Божичко.

— Според мен ако живее с вас, ще може да зареже навика.

Ребека погледна Бернд.

— Загрижен съм за теб — каза той. — Имаш работа и политическа кариера. Привързан съм към Вали, не на последно място, защото ти го обичаш. Но не искам да жертваш живота си за него.

— Няма да е завинаги — побърза да се намеси Дейв. — Но ако успеете да го опазите чист и трезвен една година…

Ребека продължаваше да гледа Бернд.

— Няма да пожертвам живота си. Но може да го позабавя за година.

— Ако откажеш мястото в Бундестага сега, предложението може и да не бъде подновено никога.

— Знам.

Дейв каза на Ребека:

— Искам да дойдеш с мен в Сан Франциско и да убедиш Вали.

— Кога?

— Утре ще е добре. Вече съм резервирал места.

— Утре!

„Ала наистина нямам избор“, разсъди Ребека. Заложен беше животът на Вали. Нищо не можеше да се мери с това. Тя щеше да го сложи на първо място; разбира се, че щеше да го направи. Надали беше нужно и да се замисля за това.

Въпреки това й стана тъжно, че се отклонява от вълнуващата перспектива, която й беше предложена за толкова кратко.

— Какво казахте преди малко за Бундестага? — попита Дейв.

— Нищо — отвърна Ребека. — Просто нещо, с което мислех да се заема. Но ще дойда с теб в Сан Франциско, естествено.

— Утре?

— Да.

— Благодаря ти.

Ребека стана.

— Ще си приготвя една чанта.

50.

Джаспър Мъри беше потиснат. Президентът Никсън — лъжец, измамник и мошеник — беше преизбран с огромно мнозинство. Победи в четиридесет и девет щата. Джордж Макгавърн, един от най-неуспешните кандидати в американската история, спечели само в Масачузетс и в окръг Колумбия.

Нещо повече, докато разкритията за Уотъргейт скандализираха либералната интелигенция, популярността на Никсън си оставаше висока. Пет месеца след изборите, през април 1973, одобрението за президента беше 60–33.

— Какво трябва да направим? — говореше в безсилен гняв Джаспър на всеки, който беше готов да го слуша. Медиите, водени от вестник Уошингтън Поуст, разкриваха президентските престъпления едно подир друго, а Никсън се мъчеше да покрие участието си в проникването с взлом. Един от заловените в „Уотъргейт“ беше написал писмо, което съдията прочете в залата — оплакваше се, че обвиняемите са били подложени на политически натиск да пледират виновност и да запазят мълчание. Ако това бе истина, то означаваше, че президентът опитва да възпрепятства правосъдието. Но гласоподавателите явно не ги беше грижа.

Във вторник, седемнадесети април, Джаспър Мъри се намираше в залата за брифинги на Белия дом, когато вълната се обърна.

В единия край на помещението имаше леко издигната сцена. Пред завеса с подходящ за телевизията сиво-син цвят стоеше катедра. Столовете никога не достигаха и някои репортери седяха по жълтеникавия килим, а операторите се блъскаха, за да намерят места.

Белият дом беше обявил, че президентът ще направи кратко изявление, но няма да отговаря на въпроси. Репортерите се бяха събрали в три. Вече беше четири и половина, а нищо не се бе случило.

Никсън се появи в четири и четиридесет и две. Джаспър забеляза, че ръцете му май треперят. Президентът обяви разрешаването на спора между Белия дом и Сам Ървин, председател на сенатската комисия, която разследваше „Уотъргейт“. На служителите в Белия дом се разрешаваше да свидетелстват пред Комисията Ървин, но можеха да откажат да отговарят на някои въпроси. Не е голяма отстъпка, рече си Джаспър. Но един невинен президент със сигурност въобще не би водил този спор.

После Никсън каза:

— Нито едно лице, заемащо в миналото или днес, позиция от голяма важност в администрацията, не бива да получава имунитет срещу съдебно преследване.

Джаспър се свъси. Какво ли значеше това? Явно някой беше поискал имунитет, някой близък до Никсън. И сега Никсън публично отказваше да му го даде. Оставяше някого на течение. Но кого?

— Аз заклеймявам всякакви опити за покриване, независимо кой е замесен — каза президентът, който беше опитал да прекрати разследване на ФБР и напусна залата.

Прессекретарят Рон Зиглър се качи на подиума и го връхлетя буря от въпроси. Джаспър не попита нищо. Той беше заинтригуван от твърдението за имунитета.

Сега Зиглър каза, че изявлението, направено току-що от президента, е „оперативно“. Джаспър веднага разбра, че думата служи за измъкване, че е преднамерено смътна и предназначението й е по-скоро да замъгли истината, отколкото да я изясни. Останалите журналисти също го разбраха.

Джони Епъл от Ню Йорк Таймс попита дали това означава, че всички предишни изявления са неоперативни.

— Да — отговори Зиглър.

Журналистите се разгневиха. Това значеше, че са били лъгани. От години доверчиво отразяваха думите на Никсън и им гласуваха доверието, дължимо на държавния глава. Бяха ги направили на глупаци.

Те никога вече нямаше да повярват на Никсън.

Джаспър се върна в кабинета на Днес, като не спираше да се пита кой е истинската мишена на твърдението на Никсън за имунитета.

Получи отговора два дни по-късно. Вдигна телефона и чу една жена с треперещ глас да му съобщава, че е секретарка на съветника в Белия дом Джон Дийн и се обажда на репортерите във Вашингтон, за да прочете изявление от него.

Това само по себе си беше твърде странно. Ако президентският юридически съветник искаше да каже нещо на пресата, той трябваше да го направи чрез Рон Зиглър. Явно имаше някакъв разрив.

— „Някои може да се надяват или да мислят, че аз ще се превърна в изкупителна жертва в случая «Уотъргейт»“ — прочете секретарката. — „Всеки, който вярва в това, не ме познава…“.

„А“, рече си Джаспър, „първият плъх напуска потъващия кораб“.

Мария беше изумена от Никсън. Той нямаше достойнство. Все повече и повече хора разбираха какъв мошеник е, а той не подаваше оставка. Стоеше в Белия дом, заблуждаваше, надуваше се, заплашваше и лъжеше, лъжеше, лъжеше.

В края на април Джон Ерлихман и Боб Холдеман подадоха заедно оставка. И двамата бяха приближени на Никсън. Заради немските имена онези, които бяха възпрепятствани от тях, им бяха дали прякора „Берлинската стена“. Те бяха организирали за президента престъпни деяния като проникване с взлом и лъжесвидетелстване. Възможно ли беше изобщо някой да повярва, че те са извършили това против волята му и без да му кажат? Идеята беше смехотворна.

На другия ден Сенатът единодушно гласува да се назначи специален прокурор, който да е независим от опетненото Министерство на правосъдието и да разследва трябва ли президентът да бъде разследван за престъпления.

Десет дни след това одобрението за Никсън падна до 44–45 — първият случай, когато беше негативно.

Специалният прокурор се залови за работа бързо. Започна да събира екип от юристи. Мария познаваше една от тях, бивша служителка на Министерството на правосъдието, на име Антония Капел. Антония живееше в „Джорджтаун“, недалеч от дома на Мария, и една вечер Мария позвъни на вратата й.

Антония отвори и се изненада.

— Не казвай името ми — рече Мария.

Антония се озадачи, но мислеше бързо и се съгласи.

— Добре.

— Можем ли да поговорим?

— Разбира се. Влез.

— Би ли дошла в кафенето по-нататък на улицата?

Антония се учуди, но отговори:

— Разбира се. Ще помоля мъжа ми да изкъпе децата… Хмм, дай ми петнадесет минути.

— Твърдо.

Когато Антония дойде в кафенето, попита:

— Апартаментът ми подслушва ли се?

— Не знам, но е възможно, понеже сега работиш за специалния прокурор.

— Олеле.

— Ето какво — поде Мария. — Аз не работя за Дик Никсън. Вярна съм на Министерството на правосъдието и на американския народ.

— Добре…

— В момента нямам нищо конкретно, което да ти кажа, но искам да знаеш, че ако има някакъв начин да помогна на специалния прокурор, ще го направя.

Антония беше достатъчно умна и схвана, че получава предложение да има свой шпионин в Министерството на правосъдието.

— Това би могло да е наистина важно — каза тя. — Но как ще поддържаме контакт, без да разкриваме играта?

— Обаждай ми се от уличен телефон. Не се представяй. Казвай нещо за пиене на кафе. Ще се срещам с теб тук, в същия ден. По това време удобно ли е?

— Отлично е.

— Как вървят нещата?

— Още едва започваме. Търсим подходящи юристи за екипа.

— По този въпрос имам предложение: Джордж Джейкс.

— Като че ли съм го срещала. Припомни ми кой е.

— Работи за Боби Кенеди в продължение на седем години. Първо в Правосъдието, когато Боби беше главен прокурор, а после в Сената. След убийството на Боби отиде във Фосет Реншоу.

— Звучи идеално. Ще му се обадя.

Мария се изправи.

— Да си тръгнем поотделно. Намалява възможността да бъдем забелязани заедно.

— Не е ли ужасно, че трябва да действаме толкова потайно, когато всъщност вършим правилното нещо?

— Знам.

— Благодаря, че дойде да ме видиш, Мария. Наистина го оценявам.

— Довиждане. Не казвай името ми на началника си.

Камерън Дюър имаше телевизор в кабинета си. Когато от Сената предаваха заседанията на Комисията Ървин, телевизорът работеше непрестанно — както и почти половината телевизори във Вашингтон.

В понеделник следобед, седемнадесети юли, Кам работеше по доклад за новия си началник, Ал Хейг, който замени Боб Холдеман като завеждащ личния състав в Белия дом. Кам не обръщаше голямо внимание на предаваните по телевизията показания на Александър Бътърфийлд, фигура от средно ниво в Белия дом, който организираше дневната програма на президента през първия мандат на Никсън, а после напусна и оглави Федералното управление на въздухоплаването.

Един от юристите в комисията на име Фред Томпсън разпитваше Бътърфийлд.

— Известно ли Ви беше инсталирането на някакви подслушвателни устройства в Овалния кабинет на президента?

Кам вдигна поглед. Това беше неочаквано. Подслушвателни устройства — обикновено наричани бръмбари — в Овалния кабинет? Определено не.

Бътърфийлд дълго мълча. Залата на Комисията притихна.

— Иисусе Христе — прошепна Кам.

Най-сетне Бътърфийлд каза:

— Известно ми беше за подслушвателните устройства. Да, сър.

Кам стана.

— Не, по дяволите! — кресна той.

По телевизията Томпсън попита:

— Кога бяха инсталирани тези устройства в Овалния кабинет?

Бътърфийлд се поколеба, въздъхна, преглътна и отговори:

— Горе-долу през лятото на седемдесета.

— Боже всемогъщи! — викаше Кам в празния кабинет. — Как е възможно това да се случи? Как е възможно президентът да е толкова глупав?

— Кажете ни малко за действието на тези устройства. Как се активират например — попита Томпсън.

— Млъквай! Млъквай, мамицата ти! — викна Кам.

Бътърфийлд подхвана дълго обяснение за системата и накрая разкри, че се активира от глас.

Кам отново седна. Това беше катастрофа. Никсън тайно беше записвал всичко, което става в Овалния кабинет. Беше говорил за влизане с взлом, за подкупи и за изнудване, а през цялото време беше бил наясно, че неговите инкриминиращи думи се записват.

— Глупак, глупак, глупак! — крещеше Кам.

Можеше да предположи какво следва. И Комисията Ървин, и специалният прокурор щяха да поискат да чуят записите. И почти сигурно щяха да успеят да принудят президента да ги предаде — те бяха ключово доказателство в няколко криминални разследвания. И тогава целият свят щеше да узнае истината.

Никсън можеше и да успее да задържи записите за себе си или дори да ги унищожи, но това беше почти толкова лошо. Понеже ако беше невинен, записите щяха да го оправдаят — защо да ги крие тогава? Унищожаването им щеше да се приеме като доказателство за вина и щеше да стане поредното от все по-дългия списък престъпления, за които президентът можеше да бъде разследван.

С президентството на Никсън беше свършено.

Той навярно щеше да упорства. Кам вече го познаваше добре. Никсън не разбираше кога е победен — никога не беше разбирал. Някога това беше сила. Сега можеше да стане причина той да изстрада седмици, може би месеци намаляващо доверие и растящо унижение, преди най-сетне да се предаде.

Кам нямаше да бъде част от това.

Вдигна телефона и се обади на Тим Тедър. Срещнаха се час по-късно в Илектрик Дайнър, старомодна закусвалничка.

— Не се ли тревожиш, че ще те видят с мен? — попита Тедър.

— Вече няма значение. Напускам Белия дом.

— Защо?

— Не си ли гледал телевизия?

— Днес не.

— В Овалния кабинет има гласово активиращо се записващо устройство. Всичко, казано в това помещение през последните три години, е записано. Това е краят. С Никсън е свършено.

— Чакай малко. През цялото време, докато е уреждал тези неща, той се е записвал сам?

— Да.

— Инкриминирал се е.

— Да.

— Що за идиот върши такива работи?

— Смятах го за умен. Май ни е заблудил. Мен със сигурност ме заблуди.

— Какво ще правиш?

— Обадих ти се затова. Слагам ново начало в живота си. Искам нова работа.

— Искаш да работиш в моята охранителна фирма? Аз съм единственият служител…

— Не, не. Слушай. Аз съм на двадесет и седем. Имам пет години опит в Белия дом. Говоря руски.

— Значи искаш да работиш за…

— ЦРУ. Добре квалифициран съм.

— Така е. Ще трябва да минеш през тяхното основно обучение.

— Няма проблем. Част от моето ново начало.

— С радост ще се обадя на приятелите си там, ще кажа някоя добра дума.

— Оценявам го. Има и още нещо.

— Какво?

— Не искам да го превръщам в голяма работа, обаче аз знам къде са заровени труповете. В цялата тази афера „Уотъргейт“ ЦРУ наруши някой правила. Знам всичко за участието на Управлението.

— Знам.

— Последното, което искам, е да изнудвам някого. Знаеш на кого съм верен. Но можеш да намекнеш на приятелите си в Управлението, че аз — естествено — не бих се разприказвал за работодателите си.

— Схванах.

Е, какво мислиш?

Мисля, че работата ти е в кърпа вързана.

Джордж беше щастлив и горд да работи в екипа на специалния прокурор. Чувстваше се част от групата, която води американската политика, както навремето, когато работеше за Боби Кенеди. Единственият му проблем беше, че не знае как би могъл изобщо да се върне към незначителните случаи, по които работеше във Фосет Реншоу.

Нужни бяха пет месеца, но най-сетне Никсън се съгласи да предаде на специалния прокурор три необработени ленти от записващата система в Овалния кабинет.

Джордж Джейкс беше в кабинета с колегите си и слушаха лентата от двадесет и трети юни 1972, по-малко от седмица преди „Уотъргейт“.

Чу гласа на Боб Холдеман:

— ФБР не е под контрол, понеже Грей не знае как точно да го контролира.

Записът имаше ехо, но обработеният баритонов глас на Холдеман беше съвсем ясен.

Някой попита:

— Защо му е на президента ФБР да е под контрол?

„Реторичен въпрос“, каза си Джордж. Единствената причина беше да се принуди Бюрото да спре да разследва престъпленията на самия президент.

На записа Холдеман продължи:

— Разследването им вече води до някои продуктивни области, понеже са успели да проследят парите.

Джордж си спомни, че задържаните в „Уотъргейт“ имаха много пари в банкноти с последователни номера. Това значеше, че рано или късно ФБР ще може да установи кой им ги е дал.

Вече всеки знаеше, че парите идват от КПП. Никсън обаче продължаваше да отрича, че му е било известно нещо за това. А тук го обсъждаше шест дни преди влизането с взлом!

Намеси се дрезгавият бас на Никсън:

— Хората, които са дарили парите, биха могли просто да кажат, че са ги дали на кубинците.

Джордж чу някой в стаята да казва:

— Пълни глупости!

Специалният прокурор спря лентата.

— Освен ако не бъркам — каза Джордж, — президентът предлага да поиска от своите дарители да лъжесвидетелстват срещу самите себе си.

— Можете ли да си го представите? — смаяно възкликна специалният прокурор.

Натисна копчето и гласът на Холдеман каза:

— Не искаме да разчитаме на прекалено много хора. Начинът да се справим с това е да накараме Уолтърс да се обади на Пат Грей и да каже: „Не се набърквайте в това“.

Чутото на записа беше близко до историята, която Джаспър Мъри представи на основата на наученото от Мария. Генерал Върнън Уолтърс беше заместник-директор на ЦРУ. ЦРУ имаше отколешно споразумение с ФБР: ако разследването на едната агенция заплашваше да разкрие тайни операции на другата, то можеше да бъде спряно с най-обикновено искане. Явно идеята на Холдеман беше да накара ЦРУ да се престори, че разследването от ФБР на взломаджиите в Уотъргейт някак застрашава националната сигурност.

Което щеше да е възпрепятстване на правосъдието.

На записа президентът Никсън каза:

— Добре, става.

Прокурорът отново спря лентата.

— Чухте ли това? — невярващо попита Джордж. — Никсън каза: „Добре, става“.

Никсън продължи:

— Възможно е да издъни цялата работа със Залива на свинете. Смятаме, че това ще е твърде злополучно за ЦРУ, за страната и за американската външна политика.

„Като че ли съставя историята, която ЦРУ да предложи на ФБР“, каза си Джордж.

— Аха. Ще го направим на тази основа — каза гласът на Холдеман.

Прокурорът възкликна:

— Президентът на Съединените щати седи в кабинета си и казва на своите хора да лъжесвидетелстват!

Всички бяха втрещени. Президентът беше престъпник и те държаха доказателството за това в ръцете си.

— Пипнахме лъжливото копеле — каза Джордж.

На записа гласът на Никсън каза:

— Не искам по никой начин да остават с впечатлението, че го правим, понеже имаме грижи по политически причини.

— Правилно — отвърна Холдеман.

Струпани около магнетофона, юристите избухнаха в смях.

Мария седеше зад бюрото си в Министерството на правосъдието, когато Джордж се обади.

— Току-що говорих с нашия приятел — каза той. Мария знаеше, че има предвид Джаспър. Говореше кодирано, в случай че телефоните се подслушват. — Пресслужбата на Белия дом се е свързала с телевизионните мрежи и е запазила ефирно време за президента. В девет довечера.

Беше четвъртък, осми август, 1974.

Сърцето на Мария подскочи. Възможно ли бе най-сетне това да е краят?

— Може би ще подаде оставка — каза тя.

— Боже мой, надявам се да е така.

— Или е това, или просто отново ще заяви, че е невинен.

Мария не искаше да е сама, когато това се случи.

— Искаш ли да наминеш у дома? Ще го гледаме заедно.

— Да, добре.

— Ще приготвя вечеря.

— Нищо, от което се дебелее.

— Джордж Джейкс, суетен си.

— Приготви салата.

— Ела в седем и половина.

— Виното е от мен.

Мария излезе да напазарува за вечерята в августовската вашингтонска жега. Вече не я беше много грижа за работата й. Загубила беше вяра в Министерството на правосъдието. Ако Никсън подадеше оставка днес, тя щеше да си потърси нова работа. Оставаше си желанието й да бъде в някоя правителствена служба: само правителството имаше силата да превърне света в по-добро място. Но вече й беше втръснало от престъпленията и от оправданията на престъпниците. Искаше промяна. Смяташе, че може да опита да постъпи в Държавния департамент.

Купи салата, но и паста, пармезан и маслини. Джордж имаше изтънчен вкус, а с навлизането в средната възраст ставаше все по-придирчив. Но определено не беше дебел. И самата тя не беше дебела, обаче не беше и слаба. С наближаването на четиридесетте заприличваше на… хмм, повече на майка си, особено в ханша.

Тръгна си от работа няколко минути преди пет. Пред Белия дом се бе събрала тълпа. Хората скандираха: „Затвор за шефа“, закачка с възгласа „Ура за шефа“.

Мария взе автобуса за „Джорджтаун“.

С увеличаването на заплатата си през годините тя сменяше жилищата — всяко следващо беше по-просторно, но в същия квартал. При последното местене се отърва от всички снимки на президента Кенеди, освен една. Сегашното й жилище беше удобно. Докато Джордж поначало предпочиташе ъгловати модерни мебели и семпли украси, Мария харесваше щампованите тъкани, заоблените контури и многобройните възглавници.

Сивата котка Луупи дойде да я поздрави, както винаги, и отри глава в крака й. Котаракът Джулиъс беше по-надменен и щеше да се появи по-късно.

Мария сервира масата, изми салатата и рендоса пармезана. После взе душ и облече лятна памучна рокля в любимия си тюркоазен цвят. Замисли се дали да сложи червило и реши да не го прави.

Вечерните новини по телевизията се състояха основно от спекулации. Никсън се беше срещнал с вицепрезидента Джералд Форд, който от утре можеше да е президент. Прессекретарят Зиглър беше съобщил на репортерите в Белия дом, че президентът ще направи обръщение към нацията в девет, а после беше излязъл от залата за брифинги, без да каже за какво ще говори началникът му.

Джордж се появи в седем и половина. Облечен беше в свободни панталони и синя батистена риза, отворена на врата, а на краката си имаше мокасини. Мария подправи салатата и сложи пастата във врящата вода, докато Джордж отваряше бутилка кианти.

Вратата на спалнята беше отворена и той надзърна.

— Няма олтар.

— Изхвърлих повечето снимки.

Седнаха на малката масичка да вечерят.

Бяха приятели от тринадесет години и всеки беше виждал другия в мигове на най-дълбоко отчаяние. И двамата бяха загубили големите си любови — Верина беше отишла в Черните пантери, а президентът Кенеди — в отвъдното. И Джордж, и Мария бяха изоставени, но по различен начин. Имаха толкова общо помежду си, че се чувстваха удобно заедно.

— Сърцето е карта на света, знаеш ли? — попита Мария.

— Дори нямам представа какво значи.

— Веднъж видях средновековна карта. Изобразяваше земята като диск, а в средата се намираше Йерусалим. Рим беше по-голям от Африка, а Америка, разбира се, я нямаше. Сърцето е такава карта. Самият човек е в средата, а всичко останало е несъразмерно. Рисуваш младежките си приятели големи и после не е възможно да ги смалиш, когато трябва да добавиш по-важни хора. Всеки, който те е наранил, изглежда твърде голям, както и всеки, когото обичаш.

— Добре, схващам, но…

— Изхвърлих снимките на Джак Кенеди. Но той винаги ще е твърде голям върху картата на моето сърце. Това искам да кажа.

След вечеря измиха съдовете и седнаха на големия мек диван пред телевизора с последното вино. Котките легнаха да спят на килима.

Никсън се появи в девет.

„Моля те, нека мъчението свърши вече“, помисли Мария.

Никсън седеше в Овалния кабинет, зад гърба му имаше синя завеса, националният флаг беше отдясно, а президентският — отляво. Дълбокият дрезгав глас заговори веднага.

— За тридесет и седми път говоря пред вас от този кабинет, където са вземани толкова много решения, които са променили историята на страната.

Камерата бавно започна да приближава. Президентът беше в познатия син костюм и със синя вратовръзка.

— В продължителното и тежко време на „Уотъргейт“ чувствах, че е мой дълг да постоянствам, да положа всяко възможно усилие, за да довърша президентския мандат, за който ме избрахте. През последните няколко дни обаче за мен стана очевидно, че вече не разполагам с достатъчно силна политическа база в Конгреса, която да оправдае продължаването на това усилие.

— Това е! Оттегля се! — възкликна Джордж.

Мария развълнувано стисна ръката му.

Камерите приближиха.

— Никога не съм бил човек, който се отказва.

— По дяволите — рече Джордж. — Да не би да остава?

— Но като президент трябва да поставя интересите на Америка на първо място.

— Не — каза Мария. — Не остава.

— Затова подавам оставка от президентския пост, която е в сила от утре по обед. В същия момент вицепрезидентът Джералд Форд ще положи президентската клетва в този кабинет.

— Да! — викна Джордж и удари с юмрук във въздуха. — Направи го! Отива си!

Мария изпитваше не толкова тържествуване, колкото облекчение. Беше се пробудила от един кошмар. В кошмара най-висшите служители в страната бяха мошеници и никой не можеше да направи нищо, за да ги спре.

Ала в истинския живот те бяха намерени, опозорени и свалени. Мария изпитваше чувство за сигурност. Сега си даде сметка, че в последните две години не е приемала Америка като сигурно място.

Никсън не призна никакви грешки. Не каза, че е извършил престъпления, че е лъгал и е опитал да прехвърли вината върху други. Отгръщаше страниците на речта си и изброяваше своите външнополитически победи: Китай, преговорите за ограничаване на въоръженията, близкоизточната дипломация. Завърши дръзко, с нотка на гордост.

— Свърши се — малко невярващо рече Мария.

— Победихме — отвърна Джордж и я прегърна.

После, без да се замислят, те започнаха да се целуват.

Струваше им се, че това е най-естественото нещо на света.

Не беше внезапен изблик на страст. Целуваха се игриво, проучваха устните и езиците си. Джордж имаше вкус на вино. Беше като откриването на очарователна тема за разговор, която по-рано са пренебрегвали. Мария усети, че едновременно го целува и се усмихва.

Скоро обаче прегръдката им стана страстна. Мария изпитваше толкова силно удоволствие, че задиша тежко. Разкопча синята риза на Джордж, за да усети гърдите му. Почти беше усетила какво е да държи кокалестото тяло на някой мъж в ръцете си. Наслаждаваше се на докосването на едрите му длани върху интимните й части, толкова различно от докосването на нейните нежни пръсти.

С крайчеца на окото си видя, че котките излизат от стаята.

Джордж я гали изненадващо дълго. Досега тя беше имала само един любовник и той не беше така търпелив — досега вече щеше да е отгоре й. Разкъсваше се между удоволствието от нещата, които Джордж правеше, и почти паническата потребност да го усети вътре в себе си.

Тогава най-сетне и това стана. Беше забравила колко е хубаво. Притисна гърдите му към своите и вдигна крака, за да го допусне по-навътре. Повтаряше името му отново и отново, докато я надвиха спазмите на удоволствието и тя извика. След миг усети как той се изпразва вътре в нея и това я накара да се свие още веднъж.

Лежаха слети и дишаха тежко. Мария не можеше да се насити да го докосва. Притисна една ръка на гърба му, а другата на главата му, усети тялото му. Почти се боеше, че той може да не е истински и всичко това да е сън. Целуна смачканото му ухо. Усети горещия му дъх върху шията си.

Дишането й бавно се успокои. Светът наоколо отново стана истински. Телевизорът още работеше и предаваше реакциите на президентската оставка. Тя чу коментаторът да казва:

— Това наистина беше важен ден.

Мария въздъхна.

— Определено — рече тя.

Джордж смяташе, че бившият президент трябва да иде в затвора. Много хора бяха на същото мнение. Никсън беше извършил повече от достатъчно престъпления, заради които заслужаваше да бъде осъден на затвор. Това не беше средновековна Европа, та кралете да са над закона — това беше Америка и правосъдието беше еднакво за всички. Съдебната комисия в камарата постанови импийчмънт за Никсън и конгресът одобри доклада й със забележителното мнозинство от четиристотин и дванадесет срещу три гласа. Общественото мнение одобряваше импийчмънта с шестдесет и шест срещу двадесет и седем процента. Джон Ерлихман вече бе осъден за престъпленията си на двадесет месеца затвор — нямаше да е честно онзи, който му беше заповядвал, да избегне наказанието.

Месец след оставката президентът Форд помилва Никсън.

Джордж беше възмутен, също като почти всички други. Прессекретарят на Форд подаде оставка. Вестник Ню Йорк Таймс писа, че помилването е „дълбоко неразумно, спорно и несправедливо действие“, което с един удар разрушава доверието в новия президент. Всички бяха на мнение, че Никсън се е спазарил с Форд, преди да му предаде поста.

— Повече не мога да понасям това — каза Джордж на Мария. Двамата бяха в нейната кухня и той смесваше зехтин и червен винен оцет, за да подправи салатата. — Да си седя зад бюрото във Фосет Реншоу, докато страната отива по дяволите.

— Какво ще правиш?

— Много мисля за това. Искам да се върна в политиката.

Мария се обърна да го погледне и Джордж с изненада видя по лицето й неодобрение.

— Какво имаш предвид? — попита тя.

— Конгресменът от избирателния район на майка ми, Девети район в Мериленд, се пенсионира след две години. Мисля, че мога да получа номинацията за неговото място. Всъщност, знам, че мога.

— Значи вече си говорил с тамошната организация на Демократическата партия.

Мария определено му се сърдеше, ала Джордж нямаше представа защо.

— Просто проучвателни разговори, да.

— Преди да говориш с мен.

Джордж се сепна. Връзката им беше започнала едва преди месец. Нима наистина вече трябваше да уточнява всичко с нея? Почти го каза на глас, но преглътна забележката и опита по-меко:

— Може би първо трябваше да говоря с теб, но не ми мина през ума.

Поръси салатата със зехтина и оцета и започна да я бърка.

— Знаеш, че току-що кандидатствах за една наистина добра позиция в Държавния департамент.

— Разбира се.

— Струва ми се, ти знаеш, че искам да измина целия път до самия връх.

— И се обзалагам, че ще го направиш.

— Не, с теб няма да мога.

— За какво говориш?

— Старшите служители в Държавния департамент трябва да са аполитични. Те трябва да служат на демократическите и републиканските конгресмени с равно усърдие. Ако е известно, че имам връзка с конгресмен, никога няма да получа повишение. Винаги ще си казват: „Всъщност не можеш да се довериш на Мария Самърс, тя спи с конгресмена Джейкс“. Ще приемат, че съм лоялна към теб, а не към тях.

Джордж не се бе замислял за това.

— Наистина съжалявам — каза той. — Но какво мога да направя?

— Колко значи за теб тази връзка?

Стори му се, че зад предизвикателните й думи се крие молба.

— Е, малко е рано да говорим за брак…

— Рано ли? — отвърна тя и започна да се ядосва. — На тридесет и осем съм, а ти си едва вторият ми любовник. Да не мислиш, че съм търсила просто флирт?

— Щях да кажа — търпеливо заговори Джордж, — че ако се оженим, предполагам, че ще имаме деца и ще стоиш у дома да ги гледаш.

Лицето й пламна от възмущение.

— О, това ли си предполагал? Не само планираш да ми попречиш да напредвам в кариерата, но и всъщност очакваш да се откажа от нея изобщо!

— Е, обикновено жените правят това, когато се омъжат.

— Това правят, по дяволите! Събуди се, Джордж. Съзнавам, че майка ти от шестнадесетгодишна възраст се е посветила изключително на това да те отгледа, но ти си роден през тридесет и шеста, за Бога! Вече сме в седемдесетте. Дойде феминизмът. Работата вече не е нещо, с което жената се залавя, за да й минава времето, докато някой мъж благоволи да я превърне в своя домашна робиня.

Джордж се удиви. Това му беше дошло като гръм от ясно небе. Беше направил нещо нормално и разумно, а Мария кипеше от ярост.

— Не знам защо си толкова груба, по дяволите. Не съм провалил кариерата ти и не съм те превърнал в домашна робиня. И всъщност не съм те питал искаш ли да се омъжиш за мен.

Гласът й се сниши.

— Какъв задник си. Абсолютен задник.

Мария излезе от кухнята.

— Не си отивай — каза Джордж.

Чу как вратата на апартамента се затръшва.

— По дяволите.

Усети миризма на дим. Пържолите горяха. Загаси котлона под тигана. Месото беше овъглено и негодно за ядене. Бутна пържолите в кофата за боклук.

— По дяволите — повтори той.