Прагът на вечността

21.

Танцовият оркестър на Джо Хенри имаше редовно изпълнение в събота вечер в ресторанта на хотел Европа в Източен Берлин, свиреше джазови стандарти и популярни мелодии за членовете на източногерманския елит и съпругите им. Джо, чието истинско име беше Йозеф Хайнрийд, не беше голям барабанист по мнението на Вали, но поддържаше ритъма, дори и пиян, освен това беше член на музикантския профсъюз и не можеха да го уволнят.

Джо се появи на служебния вход на хотела в шест вечерта със стария черен ван Фрамо Ф901. Скъпоценните му барабани бяха натоварени отзад и натъпкани с възглавници. Докато Джо седеше на бара и пиеше бира, работата на Вали беше да пренесе барабаните от вана на сцената, да ги извади от кожените калъфи и да ги нареди по вкуса на Джо. Имаше каса, два там-тама, солов барабан, фус, чинели и звънец. Вали боравеше с тях, като че бяха яйца — това беше американски комплект Слингърленд, който Джо беше спечелил на карти от някакъв американски войник през четиридесетте. Никога повече не би могъл да се сдобие с такъв.

Заплатата беше нищожна, но като част от сделката Вали и Каролин пееха в почивката под името Близнаците Бобси. А най-важното беше, че получиха членски карти на музикантския профсъюз, макар на седемнадесет Вали да бе твърде млад за това.

Мод, английската баба на Вали, се разкикоти като чу името на дуета.

— Вие Флоси и Фреди ли сте или Бърт и Нан? — попита тя. — Ох, Вали, наистина ме разсмиваш.

Оказа се, че Близнаците Бобси съвсем не са като Евърли Брадърс.

Имало поредица стари книжки за деца за невъзможно съвършеното семейство Бобси, което имало две двойки сладки розовобузи близнаци. Вали и Каролин обаче решиха да си запазят името.

Вали се учеше от Джо, нищо че онзи беше идиот. Джо се стараеше оркестърът да е достатъчно шумен, та да не могат да не му обърнат внимание, но не прекалено шумен, за да не се оплакват хората, че не могат да разговарят. Даваше на всеки оркестрант по едно солово изпълнение и всички бяха доволни. Винаги започваше с някое известно парче и обичаше да завършва, когато дансингът е претъпкан. Така хората искаха още.

Вали не знаеше какво крие бъдещето, но знаеше какво иска той. Щеше да стане музикант, да има своя група — популярна и прочута; и щеше да свири рок. Може би комунистите щяха да смекчат отношението си към американската култура и да позволят попгрупите. Може би комунизмът щеше да падне. А в най-добрия случай Вали щеше да намери начин да иде в Америка.

Но всичко това беше далеч. Точно сега амбицията му беше Близнаците Бобси да спечелят достатъчно популярност, че двамата с Каролин да станат професионални музиканти.

Музикантите на Джо надойдоха, докато Вали нареждаше барабаните, и започнаха да свирят точно в седем.

Комунистите имаха двойствено отношение към джаза. Отнасяха се с подозрение към всичко американско, но пък нацистите бяха забранявали джаза. Значи той беше антифашистки. Оркестърът на Джо нямаше вокалист и така нямаше проблеми с текстове на песни, които хвалят буржоазни ценности като „Цилиндър, бяла папийонка и фрак“ или „Обаждам се в Риц“.

Каролин пристигна минута по-късно и присъствието й озари мърлявите кулиси със светлина като от свещ, окъпа сивите стени в розово, а мрачните ъгълчета изчезнаха в сенките.

За пръв път в живота на Вали имаше нещо, което беше важно колкото музиката. И по-рано беше имал приятелки, всъщност не му се налагаше много да се старае за това. И обикновено бяха готови да правят секс с него, затова за Вали сексът не беше непостижима мечта, както беше за повечето му съученици. Но никога не беше изпитвал нещо подобно на всепоглъщащата любов и страст, които изпитваше към Каролин.

— Ние мислим еднакво, даже понякога говорим еднакво — казваше той на баба Мод.

— А, сродни души — отговаряше му тя.

Вали и Каролин можеха да разговарят за секса така свободно, както разговаряха за музиката, доверяваха си какво харесват и какво не, макар онова, което Каролин да не харесваше, не беше много.

Оркестърът щеше да свири още час. Вали и Каролин се качиха отзад във вана на Джо и легнаха. Колата се превърна в будоар, възглавниците на Джо станаха кадифен диван, а Каролин — омайна одалиска, която разтваряше робата си и предлагаше тялото си на целувките на Вали.

Бяха пробвали секс с презерватив, но и на двамата не им хареса. Понякога го правеха без презерватив и Вали се отдръпваше в последния момент, но Каролин каза, че така не е съвсем безопасно. Тази вечер използваха ръцете си. След като Вали се изпразни в кърпичката й, тя му показа как да я задоволи, направлявайки пръстите му, и свърши с кратко: „О!“. То прозвуча повече като изненада.

— Сексът с някого, когото обичаш, е второто най-хубаво нещо в света — беше казвала баба Мод на Вали. Някак си бабата можеше да казва неща, които майката не можеше.

— Ако това е второто, кое е първото? — попита Вали.

— Да виждаш, че децата ти са щастливи.

— Аз пък си мислех, че ще кажеш „да свириш рагтайм“ — подхвърли Вали и баба се разсмя.

Както винаги, Вали и Каролин минаха от секса към музиката без прекъсване, все едно двете бяха неразделни. Вали научи Каролин на нова песен. В стаята си той имаше радио и слушаше американските радиостанции, които излъчваха от Западен Берлин, затова знаеше всички популярни парчета. Песента се казваше „Ако имах чук“ и беше хит за американското трио Питър, Пол и Мери. Ритъмът беше завладяващ и Вали беше сигурен, че публиката много ще я хареса.

Каролин имаше съмнения за текста, който споменаваше справедливост и свобода.

— В Америка наричат Питър Сийгър комунист заради този текст! — каза Вали. — Мисля, че той дразни насилниците навсякъде.

— И това с какво ни помага? — попита Каролин с присъщата си неумолима практичност.

— Тук никой няма да разбере английските думи.

— Добре — неохотно се предаде Каролин. — И без това трябва да спра да го правя.

Вали беше потресен.

— Какво искаш да кажеш?

Тя изглеждаше мрачна. Запазила е лошата новина, за да не разваля удоволствието от секса, разбра той. Каролин притежаваше впечатляващ самоконтрол.

— Баща ми беше на разпит в ЩАЗИ.

Бащата на Каролин беше началник на автогара. Видимо не се интересуваше от политика и беше странно тайната полиция да се занимава с него.

— Защо? — попита Вали. — За какво са го разпитвали?

— За теб.

— Ох, по дяволите.

— Казали са му, че си идеологически ненадежден.

— А кой го е разпитвал? Ханс Хофман ли?

— Не знам.

— Бас ловя, че е бил той. — „Ако Ханс не го е разпитвал лично, със сигурност е отговарял за случая“, помисли Вали.

— Казали са, че татко ще си загуби работата си, ако продължавам да се появявам на обществени места и да пея с теб.

— Трябва ли да правиш каквото ти кажат родителите? Ти си на деветнадесет.

— Обаче още живея с тях — Каролин беше завършила училище, но следваше за деловодителка в институт. — Както и да е, не мога да поема отговорността за уволнението на баща ми.

Вали беше съсипан. Това унищожаваше мечтата му.

— Но… ние сме толкова добри! Хората ни харесват.

— Знам. Толкова съжалявам.

— И откъде в ЩАЗИ въобще са разбрали за това, че пееш?

— Помниш ли мъжа с каскета, който ни проследи вечерта, когато се запознахме? Виждам го от време на време.

— Мислиш ли, че непрекъснато ме следи?

— Не непрекъснато — каза Каролин с по-тих глас. Хората винаги говореха тихо, когато споменаваха ЩАЗИ, дори когато никой не можеше да ги чуе. — Може би само от време на време. Но предполагам, че рано или късно ме е забелязал с теб и е открил името и адреса ми и така са се добрали до татко.

Вали отказваше да приеме онова, което се случваше.

— Ще заминем на запад — каза той.

Каролин явно се измъчваше.

— Боже мой, иска ми се да можехме.

— Хората бягат през цялото време.

Вали и Каролин често бяха обсъждали този въпрос. Бегълците преплуваха канали, сдобиваха се с фалшиви документи, криеха се между товара на камиони или просто тичаха оттатък. Понякога историите им се разказваха по западногерманските радиостанции, а още по-често се носеха всякакви слухове.

— И умират през цялото време — отвърна Каролин.

Колкото и да копнееше да избяга, Вали се измъчваше от възможността Каролин да бъде ранена или по-лошо. Граничарите стреляха на месо. А Стената се менеше непрестанно и ставаше все по-яка. Първоначално беше просто ограда от бодлива тел. Сега на много места представляваше двойна преграда от бетонни плочи, а широкото пространство по средата се осветяваше от прожектори, пазеше се от кучета и се наблюдаваше от вишки. Имаше даже противотанкови прегради. Никой никога не беше опитвал да мине с танк, обаче граничарите често бягаха.

— Сестра ми избяга — каза Вали.

— Но съпругът й беше осакатен.

Ребека и Бернд сега бяха женени и живееха в Хамбург. И двамата бяха учители, макар Бернд да беше в инвалидна количка: още не се беше възстановил напълно от падането. Писмата им до Карла и Вернер винаги се задържаха от Цензорите, но в края на краищата идваха.

— Както и да е, не искам да живея тук — насмешливо каза Вали. — Ще прекарам живота си в пеене на песни, одобрени от Комунистическата партия, а ти ще бъдеш деловодителка, за да може баща ти да си запази работата в автогарата. По-добре да пукна.

— Комунизмът не може да трае вечно.

— Защо не? Трае от 1917 година. А ако имаме деца?

— Какво те кара да кажеш това? — попита остро Каролин.

— Останем ли тук, ние не само се осъждаме на доживотен затвор. Нашите деца също ще страдат.

— Искаш ли да имаш деца?

Вали нямаше намерение да повдига този въпрос. Не знаеше дали иска деца. Първо трябваше да спасява собствения си живот.

— Е, не искам да имам деца в Източна Германия — каза той. Не беше се замислял за това по-рано, но когато го изрече, беше сигурен, че е така.

Каролин изглеждаше сериозна.

— Тогава може би трябва да избягаме. Но как?

Вали се беше заигравал с много идеи, но една му беше любима.

— Виждала ли си контролния пункт до моето училище?

— Всъщност никога не съм се заглеждала.

— Използва се от превозни средства, които карат стоки в Западен Берлин — месо, зеленчуци, сирене и тем подобни — според бащата на Вали, на източногерманското правителство не му харесваше да храни Западен Берлин, но му трябваха парите.

— И…?

Във въображението си Вали беше премислил някои подробности.

— Бариерата е просто летва с дебелина около петнадесет сантиметра. Показваш си документите, после граничарят вдига бариерата, за да пусне камиона ти. В двора преглеждат товара, а на изхода има подобна бариера.

— Да, спомням си как е устроено.

Вали се насили да звучи по-уверено, отколкото се чувстваше.

— Мисля, че шофьор, който има проблеми с граничарите, вероятно може да разбие двете бариери.

— О, Вали, толкова е опасно!

— Няма безопасен начин за измъкване.

— Ти нямаш камион.

— Ще откраднем този ван — след представлението Джо винаги оставаше на бара, докато Вали опаковаше комплекта барабани и натоварваше вана. Докато свърши, Джо беше повече или по-малко пиян и Вали го откарваше у дома. Нямаше книжка, но Джо не знаеше това, а и никога не беше достатъчно трезвен да забележи неправилното му шофиране. След като настанеше Джо в апартамента му, Вали трябваше да прибере барабаните в антрето и вана — в гаража. — Мога да го взема тази вечер, след представлението. Можем да минем границата рано сутринта, веднага след отварянето на контролния пункт.

— Ако закъснея, баща ми ще дойде да ме търси.

— Прибери се у дома, легни да спиш и стани рано. Ще те чакам пред училището. Джо няма да се събуди преди пладне. Докато разбере, че ванът го няма, ние ще се разхождаме в Тиргартен.

Каролин го целуна.

— Страх ме е, но те обичам — каза тя.

Вали чу оркестъра да свири „Авалон“, заключителната мелодия за първата част, и осъзна, че разговарят отдавна.

— Излизаме на сцената след пет минути. Да вървим.

Оркестърът слезе от сцената и дансингът се опразни. На Вали му беше нужно по-малко от минута да нагласи микрофоните и малкия усилвател за китарата. Публиката се върна към питиетата и разговорите. После се появиха Близнаците Бобси. Някои клиенти не обърнаха внимание, а други ги загледаха с интерес: Вали и Каролин бяха привлекателна двойка и това винаги беше добро начало.

Както обикновено, започнаха с „Нох айнен танц“, което привлече вниманието на хората и ги разсмя. Изпяха няколко песни, две на Евърли Брадърс и „Хей, Пола“ — хит на един американски дует, който доста приличаше на тях, Пол и Пола. Вали имаше висок глас и припяваше хармонии върху нейния мотив. Беше развил стил на свирене, който беше едновременно ритмичен и мелодичен.

Завършиха с „Ако имах чук“. Хареса се на по-голямата част от публиката. Хората пляскаха в такт, но тук-таме се видяха строги физиономии при думите „справедливост“ и „свобода“ в рефрена.

Слязоха от сцената под бурни аплодисменти. Главата на Вали се въртеше от еуфорията, че е очаровал публиката. Беше по-добре от това да си пиян. Той летеше.

Джо мина край тях зад кулисите и каза:

— Ако отново изпеете тази песен, уволнени сте.

Въодушевлението на Вали изчезна. Имаше чувството, че са го зашлевили. Той гневно каза на Каролин:

— Това решава нещата. Напускам тази вечер.

Върнаха се във вана. Често се любеха още веднъж, но тази вечер и двамата бяха прекалено напрегнати. Вали кипеше от гняв.

— В колко часа най-рано можеш да се срещнеш с мен сутринта?

Тя помисли малко.

— Ще се прибера сега и ще им кажа, че трябва да си легна рано, понеже трябва да ставам рано… за репетиция за първомайския парад в института.

— Добре — отговори Вали.

— Мога да съм при теб в седем, без да предизвиквам подозрение.

— Отлично. Няма да има голямо движение през контролния пункт по това време в неделя сутрин.

— Тогава ме целуни отново.

Целунаха се дълго и пламенно. Вали докосна гърдите й, после се дръпна.

— Следващия път, когато се любим, ще бъдем свободни.

Слязоха от вана.

— В седем — повтори Вали.

Каролин му помаха и изчезна в нощта.

Вали прекара остатъка от вечерта, носен на вълната на надежда, примесена със страх. Непрестанно се изкушаваше да покаже на Джо, че го презира, но и се боеше, че по някаква причина няма да може да открадне вана. Но и да беше издал чувствата си, Джо не забеляза и в един Вали вече беше паркирал на улицата пред училището. Беше на два завоя от контролния пункт и оттам не можеха да го видят: не искаше граничарите да го забележат и да станат подозрителни.

Легна на възглавниците отзад и затвори очи, но беше прекалено студено да спи. През по-голямата част от нощта мисли за семейството си. Баща му беше в лошо настроение повече от година. Татко вече не притежаваше фабриката за телевизори в Западен Берлин: беше я прехвърлил на Ребека, за да не успее източногерманското правителство да намери как да я отнеме от семейството. Все още опитваше да я ръководи, макар че не можеше да ходи там. Наел беше един датски счетоводител, който му служеше за свръзка. Като чужденец, Енок Андерсен можеше да минава между Западен и Източен Берлин веднъж седмично и да се вижда с татко. Така не се ръководеше бизнес и това го влудяваше.

Вали не мислеше, че и майка му е щастлива. Тя беше преди всичко погълната от работата си на старша сестра в голяма болница. Мразеше комунистите толкова, колкото мразеше и нацистите, но нищо не можеше да направи.

Баба Мод беше стоик, както винаги. Казваше, че откак се помни, Германия воюва с Русия и само се надява да живее достатъчно дълго, че да види кой ще победи. Мислеше, че свиренето на китара е постижение, за разлика от родителите на Вали, които го намираха загуба на време.

Най-много щеше да му липсва Лили. Тя вече беше на четиринадесет и той я харесваше много повече сега, отколкото когато бяха малки и тя беше жива напаст.

Постара се да не мисли много за опасностите, които му предстояха. Не искаше да загуби смелост. В малките часове, когато усети, че решимостта му отслабва, той си помисли за думите на Джо: „Ако пак изпеете тази песен, уволнени сте“. Това отново разпали гнева му. Ако останеше в Източна Германия, цял живот разни празноглавци като Джо щяха да му казват какво да свири. Това изобщо нямаше да е живот, а ад; щеше да бъде невъзможно. Той трябваше да се махне каквото и да става. Другото беше немислимо.

Тази мисъл му даваше кураж.

В шест слезе от вана и отиде да потърси нещо топло за пиене и закуска. Нищо обаче не беше отворено, даже на железопътните гари, и Вали се върна във вана по-гладен от всякога. Поне ходенето го сгря.

Дневната светлина премахна студа. Вали седна зад волана, за да може да се оглежда за Каролин. Тя щеше лесно да го намери: познаваше колата, пък и близо до училището нямаше паркирани други.

Отново и отново си представяше какво ще направи. Щеше да изненада граничарите. Щяха да минат няколко секунди, докато те осъзнаят какво става. После сигурно щяха да стрелят.

Ако имаше късмет, дотогава граничарите щяха да са зад него и Каролин и да стрелят по задницата на вана. Колко опасно бе това? Вали нямаше представа. Никога не бяха стреляли по него. Той никога не беше виждал човек да стреля по никаква причина. Не знаеше дали куршумите могат да минават през коли, или не. Спомни си как баща му беше казал, че да улучиш някого с огнестрелно оръжие не е толкова лесно, колкото изглежда във филмите. Дотам се простираха знанията на Вали.

Преживя миг на притеснение, когато край него мина една полицейска кола. Полицаят на мястото на пътника го изгледа. Ако поискаха да видят шофьорската му книжка, свършено беше с него. Вали прокле глупостта си да не остане отзад. Но полицаите отминаха, без да спират.

Вали си представяше как граничарите убиват и него, и Каролин, понеже нещо се е объркало. Но сега за пръв път му мина през ума, че единият може да загине, а другият да оцелее. Това беше ужасно. Често си бяха казвали „Обичам те“, но Вали го усещаше по-иначе. Сега си даваше сметка, че да обичаш някого е да имаш нещо толкова скъпо, че да не можеш да понесеш загубата му.

Дойде му на ум още по-лоша възможност: единият да осакатее като Бернд. Как щеше да се почувства, ако Каролин е парализирана по негова вина? Щеше да поиска да се самоубие.

Най-сетне часовникът му показа седем. Питаше се дали и Каролин си е помислила за някое от тези неща. Почти сигурно беше така. Какво друго да мисли през нощта? Дали щеше да дойде по улицата, да седне до него във вана и тихо да му каже, че не е готова да рискува? Какво щеше да направи той тогава? Не можеше да се откаже и да живее зад Желязната завеса. Но можеше ли да остави нея и да тръгне сам?

Разочарова се, когато стана седем и петнадесет, а Каролин не се появи. Към седем и половина се разтревожи, а в осем се отчая.

Какво се беше объркало?

Дали баща й беше открил, че на другия ден няма репетиция за първомайския парад в института? А защо би се главоболил да проверява подобно нещо?

Или Каролин беше заболяла? Снощи беше съвсем добре.

Или беше променила намеренията си?

Може би.

Тя поначало не беше толкова уверена в необходимостта да избягат. Изразяваше съмнения и предвиждаше трудности. Вали подозираше, че по време на снощния им разговор тя беше против цялата идея, докато той не спомена за това да отгледат децата си в Източна Германия. Тогава тя започна да мисли като него. Сега обаче му се струваше, че е мислела и нещо друго.

Реши да й даде време до девет.

После какво? Тръгва сам?

Вече не изпитваше глад. Напрежението във вътрешностите му беше такова, че знаеше, че не може да хапне. Но беше жаден. Беше почти готов да замени китарата си за едно горещо кафе със сметана.

Към девет без петнадесет едно слабичко момиче с дълги светли коси се появи по улицата по посока на вана и сърцето на Вали заби по-бързо. Но когато момичето приближи, той забеляза, че е с тъмни вежди, малка уста и дълбока захапка. Не беше Каролин.

В девет Каролин още я нямаше.

Да тръгва или да остане?

Ако пак изпеете тази песен, уволнени сте.

Вали запали двигателя.

Потегли бавно и зави зад първия ъгъл.

Трябваше да се движи бързо, за да мине през дървената бариера. От друга страна, приближеше ли с голяма скорост, граничарите щяха да са внимателни. Трябваше в началото да се движи нормално, да забави малко, за да ги залъже, и после да настъпи газта.

За беля, нищо особено не се случваше, когато настъпиш газта в тази кола. Фрамо имаше 900-кубиков трицилиндров двутактов двигател. Вали се замисли, че нямаше да е зле да беше оставил барабаните вътре, та да може тежестта им да придаде ускорение при удара.

Зави зад втория ъгъл и контролният пункт вече беше пред него. На около триста метра пътят беше препречен от бариера, която се вдигаше, за да се влезе в двор с караулка. Друга дървена бариера блокираше изхода. След него пътят беше пуст още тридесетина метра, после преминаваше в обикновена западноберлинска улица.

Западен Берлин, помисли Вали; после Западна Германия; после Америка.

Пред близката бариера чакаше някакъв камион. Вали припряно спря вана. Ако се наредеше на опашка, щеше да е в беда, понеже нямаше да има голяма възможност да ускори.

Докато камионът минаваше през бариерата, там спря втора кола. Вали чакаше. Но забеляза, че един граничар го гледа и си даде сметка, че присъствието му е отчетено. В опит да се прикрие, той слезе от вана, мина отзад и отвори задната врата. Така можеше да вижда през предното стъкло. Когато втората кола мина в двора, той се върна на шофьорското място.

Включи на скорост и се подвоуми. Не беше късно да обърне. Можеше да откара вана обратно в гаража на Джо и да се прибере пеш. Единственият проблем щеше да е да обясни на родителите си защо е бил навън цяла нощ.

Живот или смърт.

Ако сега изчакаше, можеше още някой камион да дойде и да блокира пътя му; после пък граничарят можеше да тръгне по улицата и да го попита какво, по дяволите, си въобразява, че върши, като се размотава пред контролния пункт. Така щеше да изтърве сгодния случай.

Ако пак изпеете тази песен…

Изключи съединителя и тръгна напред.

Вдигна петдесет километра в час, после малко забави. Граничарят на бариерата го гледаше. Докосна спирачката. Граничарят отмести поглед.

Вали даде газ.

Граничарят чу промяната в шума на двигателя и се обърна с леко учудено изражение. Докато Вали набираше скорост, граничарят му махаше да забави. Вали напразно натисна педала по-силно. Фрамо набираше скорост бавно, като слон. Вали като в забавен каданс видя как изражението на граничаря се промени от любопитство през неодобрение до тревога. После човекът изпадна в паника. Макар да не беше на пътя на вана, той направи три стъпки назад и се залепи на стената.

Вали нададе вик — наполовина плач, наполовина неподправен ужас.

Ванът удари бариерата с трясък на изкривен метал. Ударът захвърли Вали върху волана, който болезнено се заби в ребрата му. Той не го беше очаквал. Внезапно му стана трудно да диша. Но дървената бариера се беше счупила с пукане като шум от изстрел и ванът продължи напред, а скоростта му беше съвсем леко намалена от сблъсъка.

Вали мина на първа скорост и забърза. И двете машини пред него бяха спрели за проверка, така че пътят към изхода беше чист. Хората в двора, трима граничари и двамата шофьори, се обърнаха да видят какъв е този шум. Фрамото набра скорост.

Вали изведнъж бе обзет от самоувереност. Щеше да успее! После един от граничарите, който притежаваше повече ум от средното, приклекна и прицели автомата си.

Беше точно на пътя на Вали към изхода. В миг Вали осъзна, че ще мине съвсем близо до него. Със сигурност щеше да бъде застрелян.

Без да се замисля, той завъртя волана и тръгна право към граничаря.

Той изстреля един откос. Предното стъкло се натроши, но за свое изумление, Вали не беше улучен. После се озова почти върху човека. Внезапно го връхлетя ужасът, че ще мине с колата през тялото на жив човек, и отново завъртя волана, за да го избегне. Но беше твърде късно и предницата на вана удари граничаря с противен звук и го събори на земята.

— Не! — изкрещя Вали. Ванът се олюля, когато предното му дясно колело мина върху мъжа. — О, Боже! — изплака Вали. Никога не беше искал да нарани никого.

Ванът забави, а Вали потъна в отчаяние. Искаше да изскочи навън, да провери дали граничарят е жив и да му помогне. После отново започна стрелба и той осъзна, че сега ще го убият, ако могат. Чу как зад гърба му куршумите улучват метал.

Натисна педала и пак врътна волана в опит да се върне на пътя. Беше загубил ускорение. Успя да се насочи към бариерата на изхода. Не знаеше дали се движи достатъчно бързо, та да я разбие. Устоя на подтика да смени скоростта и остави двигателя да вие на първа.

Усети остро бодване, все едно някой е забил нож в крака му. Извика от шок и болка. Стъпалото му се отмести от педала и ванът веднага забави ход. Трябваше да се насили пак да даде газ, колкото и да болеше. Изкрещя от болка. Усети как горещата кръв се стича от прасеца в обувката му.

Колата удари втората дървена бариера. Вали отново беше хвърлен напред; отново воланът натърти ребрата му; отново дървената бариера се нацепи и падна; и отново ванът продължи напред.

Мина през настлан с бетон участък. Стрелбата престана. Вали видя улица с магазини, реклами на Лъки Страйк и Кока-Кола, лъскави нови коли и — най-хубавото от всичко — малка група сащисани войници в американски униформи. Свали крак от педала и опита да спре. Изведнъж болката стана прекалено силна. Левият му крак беше парализиран и той не можеше да натисне педала на спирачката. Отчаяно завъртя волана и спря в една улична лампа.

Войниците се завтекоха към колата и единият рязко отвори вратата.

— Добра работа, хлапе, успя! — каза единият.

Успях, помисли Вали. Жив съм и съм свободен. Но без Каролин.

— Страхотно минаване — продължи войникът с възхищение. Не беше много по-голям от Вали.

Когато се поотпусна, болката стана смазваща.

— Кракът ме боли — успя да промълви той.

Войникът погледна надолу.

Боже мой, вижте колко кръв! — обърна се и каза на някого зад гърба си — Ей, викнете линейка.

Вали загуби съзнание.

Зашиха раната от куршума и на другия ден Вали беше изписан от болницата с натъртени ребра и превързан ляв прасец.

Според вестниците, граничарят, когото беше прегазил, беше умрял.

Вали с куцукане се добра до фабриката за телевизори Франк и разказа историята си на датския счетоводител Енок Андерсен, който се нагърби да предаде на Вернер и Карла, че синът им е добре. Андерсен даде на Вали малко западногермански марки и той взе стая в общежитието на Асоциацията на християнската младеж.

Ребрата го боляха при всяко обръщане в леглото и той спа зле.

На другия ден извади китарата от вана. За разлика от него, инструментът беше останал невредим при минаването. Колата обаче беше отписана.

Вали кандидатства за западногермански паспорт, какъвто бегълците получаваха автоматично.

Беше свободен. Избягал беше от задушаващото пуританство на комунистическия режим на Валтер Улбрихт. Можеше да свири и да пее каквото сам избере.

И беше нещастен.

Каролин му липсваше. Имаше чувството, че е загубил ръката си. Продължаваше да мисли какво ще й каже или за какво ще я помоли довечера или утре, после изведнъж си спомняше, че не може да говори с нея и всеки път усещаше този ужасен спомен като удар в стомаха. Виждаше някое хубаво момиче на улицата и се замисляше какво могат да направят двамата с Каролин в задницата на вана другата събота; после осъзнаваше, че няма да има повече вечери във вана и се поболяваше от мъка. Минаваше покрай заведения, където би могъл да получи работа и се чудеше би ли понесъл да свири без Каролин.

Говори по телефона със сестра си Ребека, която настояваше той да иде в Хамбург и да живее с нея и съпруга й, но Вали благодари и отклони предложението. Не можеше да се насили да напусне Берлин, докато Каролин още се намира в източната половина на града.

Потънал в мъка по нея, седмица по-късно Вали взе китарата си и отиде в клуб Минезенгер, където се бяха запознали две години по-рано. Имаше надпис, че в понеделник е затворено, но вратата беше открехната и той влезе.

Дани Хаусман, младият конферансие и собственик, седеше зад бара и правеше сметки в тефтера.

— Помня те — каза той. — Близнаците Бобси. Бяхте страхотни. Защо не се върнахте?

— Онези от Фопо ми счупиха китарата — обясни Вали.

— Виждам обаче, че имаш нова.

Вали кимна.

— Но загубих Каролин.

— Каква небрежност. Хубаво момиче беше.

— И двамата живеехме на изток. Тя още е там, но аз избягах.

— Как?

— Минах с колата през бариерата.

— Ти ли си бил? Четох за това във вестниците. Голяма работа си! А защо не взе мацето?

— Не дойде на срещата.

— Лошо. Искаш ли питие? — Дани мина зад бара.

— Благодаря. Искам да се върна за нея, но сега там ме търсят за убийство.

Дани наточи две чаши бира.

— Комунистите вдигнаха голяма шумотевица за това. Наричат те престъпник.

Освен това бяха изискали екстрадирането на Вали. Правителството на Западна Германия беше отказало с довода, че граничарят е стрелял по германски гражданин, който просто е искал да мине от една берлинска улица на друга, и отговорен за смъртта му е неизбраният източногермански режим, който незаконно държи населението затворено.

С ума си Вали не вярваше, че е направил нещо нередно, но със сърцето си не можеше да приеме, че е убил човек.

— Ако мина границата, ще ме арестуват — каза той на Дани.

— Прецакан си, мой човек.

— И още не знам защо Каролин не дойде.

— А не можеш да се върнеш да я попиташ. Освен…

Вали наостри уши.

— Освен какво?

Дани се поколеба.

— Нищо.

Вали остави чашата. Нямаше да остави нещо такова да мине край него.

— Хайде, човече, какво? Дани отвърна умислено:

— Май от всички хора в Берлин този, на когото мога да вярвам, е момчето, което уби източногерманския граничар.

Това беше влудяващо.

— За какво говориш?

Дани взе решение.

— О, просто чух нещо.

„Ако е просто нещо, което е чул, няма да се държи така потайно“, прецени Вали.

— И какво си чул?

— Може да има как да се върнеш, без да минаваш през контролен пункт.

— Как?

— Не мога да ти кажа.

Вали се ядоса. Дани явно го разиграваше.

— Тогава защо, по дяволите, го спомена?

— Я се успокой. Не мога да ти кажа, но мога да те заведа да се видиш с един човек.

— Кога?

Дани се позамисли, после отговори на въпроса с въпрос.

— Готов ли си да се върнеш днес? Да речем сега?

Вали се страхуваше, но не се поколеба.

— Да. Но защо е това бързане?

— За да нямаш възможността да кажеш на някого. Не мога да ги нарека точно професионалисти в сигурността, но и не са пълни глупаци.

Говореше за организирана група. Звучеше обещаващо. Вали слезе от столчето.

— Мога ли да оставя китарата си тук?

— Ще я прибера в склада — Дани взе китарата в калъфа й и я заключи в шкаф с още няколко инструмента и разни усилватели. — Да вървим.

Клубът е намираше точно до „Ку’дам“. Дани затвори и двамата се отправиха към най-близката станция на метрото. Дани забеляза накуцването на Вали.

— Във вестниците пише, че си бил прострелян в крака.

— Аха. Боли адски.

— Предполагам, че мога да ти се доверя. Един агент на ЩАЗИ под прикритие не би стигнал до там сам да се простреля.

Вали не знаеше да се вълнува ли или да се плаши. Наистина ли можеше да се върне в Източен Берлин още днес? Струваше му се прекалено много да се надява на това. А в същото време вероятността го изпълваше с ужас. В Източна Германия все още съществуваше смъртното наказание. Заловяха ли го, вероятно щяха да го екзекутират с гилотина.

Вали и Дани взеха метрото през града. На Вали му хрумна, че това може и да е капан. ЩАЗИ вероятно имаше агенти в Западен Берлин, а собственикът на Минезенгер можеше да е един от тях. А щяха ли да си направят толкова труд, за да го заловят? Прекалено беше, но Вали знаеше колко отмъстителен е Ханс Хофман и прецени, че е възможно.

Докато пътуваха в метрото, Вали тайно разглеждаше Дани. Възможно ли бе той да е агент на ЩАЗИ? Трудно беше да си го представи. Дани беше на около двадесет и пет, а въздългата му коса беше сресана напред по последна мода. Носеше боти с ластик отстрани и остри носове. Въртеше успешен клуб. Твърде готин беше за ченге.

От друга страна, положението му беше отлично да шпионира младите антикомунисти в Западен Берлин. Повечето от тях навярно посещаваха неговия клуб. Дани трябва да познаваше почти всички изявени студенти в града. Интересуваше ли се ЩАЗИ с какво се занимават тези младежи?

Интересуваше се, естествено. Полицаите бяха обсебени като средновековни свещеници, които преследват вещици.

Ала Вали не можеше да пропусне този случай, ако това му позволеше отново да говори с Каролин. Само още веднъж.

Закле се да внимава.

Когато излязоха от метрото в квартала „Вединг“ слънцето вече залязваше. Тръгнаха на юг и Вали бързо разбра, че са се насочили към „Бернауерщрасе“, откъдето беше избягала Ребека.

В гаснещата светлина забеляза, че улицата се е променила. От южната страна на мястото на оградата от бодлива тел сега имаше бетонна стена, а сградите от комунистическата страна бяха в процес на събаряне. От свободната страна, където стояха Вали и Дани, улицата изглеждаше запустяла. Магазините по приземните етажи на жилищните сгради бяха западнали. Вали предполагаше, че никой не иска да живее толкова близо до Стената, противна за окото и за сърцето.

Дани го отведе до гърба на една постройка и двамата влязоха през задния вход на неизползван магазин. Явно беше бакалия, понеже по стените имаше емайлирани реклами на консервирана сьомга и какао. Но и магазинът, и стаите около него сега бяха пълни с пръст, натрупана на камари. Между тях имаше тесен проход и Вали започна да се досеща какво се върши тук.

Дани отвори една врата и слезе по бетонно стълбище, осветявано от електрическа крушка. Вали го последва. Дани извика нещо, което може и да беше парола:

— Идват подводници!

Стълбите водеха към просторно мазе, несъмнено ползвано от бакалина за склад. Сега на пода на мазето имаше дупка, широка около метър, а над нея — изненадващо професионална на вид лебедка.

Прокопали бяха тунел.

— Откога е тук това нещо? — попита Вали. Ако миналата година сестра му знаеше, можеше да мине оттук и така да се избегне осакатяващото раняване на Бернд.

— Доста отдавна — отвърна Дани. — Завършихме го преди седмица.

— О! — твърде късно, та да е от полза на Ребека.

— Използваме го само по здрач — обясни Дани. — Денем ще се виждаме прекалено ясно, а през нощта ще ни се налага да ползваме фенерчета, които могат да привлекат внимание към нас. Все пак рискът да ни разкрият се увеличава всеки път, когато превеждаме хора.

Един младеж с джинси се качи по стълбата в дупката: вероятно беше някой от студентите тунелджии. Той изгледа строго Вали и попита:

— Кой е това, Дани?

— Гарантирам за него, Бекер. Познавам го отпреди издигането на Стената.

— Защо е тук? — Бекер беше враждебен и подозрителен.

— За да мине оттатък.

— Иска да иде на изток?

Вали обясни:

— Избягах миналата седмица, но трябва да се върна за приятелката ми. Не мога да мина през някой от редовните контролни пунктове, понеже убих един граничар и сега ме издирват.

— Ти ли си този? — Бекер пак го огледа. — Да, познавам те от снимките във вестниците. — Отношението му се промени. — Можеш да минеш, но нямаш много време. — Погледна си часовника. — След точно десет минути ще започнат да минават от изток. В тунела почти няма място за един човек, а не искам ти да предизвикаш задръстване и да забавиш бегълците.

Вали беше уплашен, но не искаше да загуби тази възможност.

— Веднага тръгвам — отговори той и прикри страха си.

— Добре, върви.

Вали стисна ръката на Дани.

— Благодаря ти. Ще се върна за китарата.

— Късмет с момичето.

Вали се заспуска по стълбата.

Шахтата беше около три метра дълбока. На дъното й се намираше отворът на тунел с ширина приблизително един квадратен метър. Вали веднага забеляза, че е построен спретнато. Имаше дъсчен под, а на места имаше и подпори за тавана. Вали се просна на ръце и колене и запълзя.

След няколко секунди осъзна, че няма светлини. Продължи да пълзи в пълен мрак. Обзе го първичен страх. Знаеше, че истинската опасност започва с излизането от другия край на тунела в Източна Германия, но животинските му инстинкти го караха да се бои сега, докато пълзи напред и не може да види и на сантиметър от лицето си.

За да се разсее, той се помъчи да си представи улиците горе. Минаваше под пътя, после под Стената, после под полуразрушените сгради от комунистическата страна; но не знаеше колко далеч води тунелът, нито къде излиза.

Дишаше тежко от усилието, дланите и коленете му се разраниха от дъските на пода, а огнестрелната рана в прасеца гореше от болка; но можеше само да стиска зъби и да продължава.

Тунелът не можеше да е безкраен. Все някъде трябваше да свърши. Просто трябваше да пълзи още. Усещането, че е изгубен в безкраен мрак, беше просто детинска паника. Трябваше да запази спокойствие. Можеше да го направи. В края на този тунел беше Каролин — не буквално, но все пак мисълта за привлекателната й широка усмивка му даваше сила да се пребори със страха си.

Това напред проблясък ли беше, или така му се стори? Дълго време остана твърде слаб и Вали не можеше да е сигурен; но накрая укрепна и няколко секунди по-късно Вали излезе на електрическа светлина.

Над главата му имаше друга шахта. Качи се по стълбата и се озова в друго мазе. Там стояха и го гледаха втренчено трима души. Двама имаха багаж. Вали се досети, че са бегълци. Третият, вероятно един от студентите организатори на тунела, го огледа и рече:

— Не те познавам!

— Дани ме доведе. Аз съм Вали Франк.

— Прекалено много народ знае за тунела — рече мъжът. Гласът му беше остър от притеснение.

„Е, разбира се“, каза си Вали, „всеки, който избяга оттук, очевидно знае тайната“. Разбираше защо Дани каза, че опасността се увеличава с всяко минаване. Питаше се дали още ще е отворен, когато поиска да се върне. От мисълта отново да се озове хванат в капан в Източна Германия почти му се прииска да пропълзи обратно.

Мъжът каза на двамата с багажа:

— Тръгвайте!

Те слязоха в шахтата. После пак насочи вниманието си към Вали и посочи каменното стълбище.

— Качи се горе и чакай. Когато хоризонтът е чист, Кристина ще отвори капака от външната страна. Излизаш. После се оправяш сам.

— Благодаря — Вали се качи по стълбите и стигна до метален капак на тавана. Предположи, че първоначалното му предназначение е било за някакви доставки. Приклекна на стъпалата и се насили да прояви търпение. За негов късмет, някой пазеше отвън, иначе можеха да го забележат на излизане.

След няколко минути капакът се отвори. Във вечерната светлина Вали видя млада жена със сива забрадка. Той излезе припряно, а други двама души с торби забързаха надолу по стъпалата. Младата жена на име Кристина затвори капака. Вали с изненада забеляза затъкнат в колана й пистолет. Огледа се. Намираше се в малък, ограден със стени двор зад някаква изоставена жилищна сграда. Кристина посочи дървена врата в стената.

— Мини оттам — каза Кристина.

— Благодаря ти.

— Изчезвай. Бързо.

Всички бяха твърде напрегнати за любезности.

Вали отвори вратата и се озова на улицата. Вляво от него, на няколко метра, се издигаше Стената. Вали сви надясно и тръгна.

В началото непрекъснато се оглеждаше и очакваше някоя полицейска кола да изскърца със спирачки. После опита да се държи нормално и да се мотае по тротоарите, както по-рано. Колкото и да се мъчеше, не можеше да се отърве от накуцването — кракът го болеше твърде много.

Първият му порив беше да иде право в дома на Каролин. Но не можеше да почука на вратата й. Баща й щеше да повика полицията.

Не беше премислил нещата.

Може би щеше да е по-добре да я пресрещне след часовете утре следобед. Нямаше нищо подозрително в момче, което чака приятелката си пред института, и самият той често го беше правил. Някак трябваше да се погрижи никой от съучениците й да не забележи лицето му. Измъчваше се от нетърпение да я види, но трябваше да е луд да не вземе предпазни мерки.

А какво да прави междувременно?

Тунелът го беше извел на „Щрелицерщрасе“, която вървеше на юг през стария градски център, Берлин-Митте, а там живееше семейството му. Беше само на няколко пресечки от къщата на родителите си. Можеше да си иде у дома.

Те даже можеха да му се зарадват.

Като приближи улицата, Вали се запита дали домът им не е под наблюдение. Ако беше така, той не можеше да иде там. Пак се замисли да промени външността си, но нямаше нищо, с което да се маскира: като излезе от стаята си в Асоциацията на християнската младеж, не беше и сънувал, че на свечеряване пак ще е в Източен Берлин. У дома имаше шапки, шалове и тем подобни полезни вещи, но първо трябваше да се добере безопасно до там.

За щастие, вече беше тъмно. Тръгна по улицата от отсрещната страна и се заоглежда за хора, които можеха да се окажат куки от ЩАЗИ. Не видя безделници, никой не седеше в паркирана кола, никой не гледаше през прозореца. Все пак стигна до края на улицата и заобиколи през другата пряка. Като се върна, свърна в алеята, която водеше към задните дворове. Отвори една порта, мина през двора на дома си и застана на кухненската врата. Беше девет и половина — баща му още не беше заключил къщата. Вали отвори врата и влезе.

В кухнята светеше, но нямаше никого. Вечерята отдавна беше привършила и семейството беше горе, в салона. Вали мина през антрето и се качи. Вратата беше отворена и Вали влезе. Майка му, баща му, сестра му и баба му гледаха телевизия.

— Здравейте всички — каза Вали.

Лили изпищя.

— О, Боже мой! — възкликна баба Мод на английски.

Карла пребледня и закри устата си с ръце.

Вернер стана.

— Момчето ми — каза той. С две крачки прекоси стаята и прегърна Вали. — Момчето ми. Слава Богу.

В сърцето на Вали бентът пред насъбралите се чувства се разкъса и той избухна в сълзи.

После майка му го прегърна, плачейки открито. После Лили, после баба Мод. Вали изтри очи с ръкава на джинсовата си риза, но сълзите не спираха. Всепоглъщащото чувство го беше изненадало. Той си мислеше, че на седемнадесет вече е корав и може да е сам, отделно от семейството си. Сега видя, че просто е отлагал сълзите.

Накрая всички се успокоиха и попиха очите си. Мама превърза отново раната на Вали, която беше прокървила в тунела. После свари кафе и донесе кекс. Вали установи, че примира от глад. Когато се нахрани и се напи, разказа историята си. След като отговори на всичките им въпроси, отиде да спи.

В три и половина следобед на другия ден Вали се облягаше на една стена срещу института на Каролин. Носеше каскет и слънчеви очила. Беше подранил — момичетата излизаха в четири.

Слънцето грееше оптимистично над Берлин. Градът представляваше смесица от величествени стари сгради, съвременни бетонни постройки с остри ъгли и бавно изчезващи празни парцели, където бяха падали бомбите през войната.

Сърцето на Вали беше изпълнено с копнеж. След няколко минути щеше да види лицето на Каролин, обрамчено от дългите й светли коси, широката й усмивка. Щеше да я целуне и да усети нежната заобленост на устните й. Сигурно преди нощта да изтече щяха да се любят.

Освен това беше погълнат от любопитство. Защо преди девет дни не се беше появила на срещата, за да избягат заедно? Беше почти сигурен, че се е случило нещо, което е провалило плана им: баща й някак се беше досетил какво се готви и я беше заключил в стаята й или някакъв подобен лош късмет. Освен това обаче го мъчеше и страх — слаб, но не можеше да го пренебрегне — че самата тя си е променила намеренията за заминаването с него. Не би могъл да помисли за възможната причина. Обичаше ли го още? В източногерманската преса той беше описан като безсърдечен убиец. Дали това й беше повлияло?

Скоро щеше да разбере.

Родителите му бяха съсипани от случилото се, но не опитаха да го накарат да промени намеренията си. Не бяха искали той да напуска дома, понеже смятаха, че е твърде млад, но знаеха, че сега не би могъл да остане на изток, без да попадне в затвора. Попитаха го какво ще прави на запад — ще учи или ще работи — и той каза, че не може да взема никакви решения, преди да говори с Каролин. Приеха го и за пръв път баща му не опита да му казва какво да прави. Държаха се с него като с възрастен.

Вали с години бе искал това, а сега, когато се случи, той се почувства изгубен и уплашен.

От института започнаха да излизат хора.

Сградата беше стара банка, разделена на класни стаи. Студентите бяха само момичета на малко под двадесет години — учеха за машинописки, секретарки, деловодителки и туристически агенти. Носеха чанти, учебници и папки. Облечени бяха пролетно, с малко старомодни пуловери и поли: от бъдещите секретарки се очакваше скромно облекло.

Най-сетне се появи Каролин, в зелен комплект блуза и жилетка. Носеше учебниците си в старо кожено куфарче.

Изглежда различно, помисли Вали — с малко по-обло лице. Не би могла да наддаде много на тегло за една седмица, нали? Бъбреше с две други момичета, но не се смееше като тях. Вали се боеше, че ако я заговори сега, другите момичета ще го забележат. Това щеше да е опасно: макар да беше дегизиран, те можеха да знаят, че опасният убиец и беглец Вали Франк е бил приятел на Каролин, и да заподозрат, че момчето с очилата е той.

Вали усети надигащата се паника: нали намеренията му не можеха да бъдат възпрени сега, в последния момент, след всичко, през което мина. После двете момичета завиха наляво и помахаха за довиждане, а Каролин пресече улицата сама.

Щом приближи, Вали свали слънчевите очила и продума:

— Здравей, скъпа.

Тя погледна, позна го, спря на място и изпищя смаяно. Вали видя по лицето й удивление, страх и още нещо — можеше ли да е вина? После Каролин хукна към него, пусна куфарчето на земята и се хвърли в прегръдките му. Прегърнаха се и се целунаха, а Вали беше погълнат от облекчение и щастие. Първият му въпрос получи отговор: тя още го обичаше.

След минута осъзна, че минувачите ги гледат — някои с усмивка, други с неодобрение. Сложи си пак слънчевите очила.

— Да вървим. Не искам хората да ме познаят — каза той. Вдигна куфарчето й.

Отдалечиха се от института, хванати за ръце.

— Как се върна? Безопасно ли е? Какво ще правиш? Някой знае ли, че си тук?

— За толкова неща имаме да говорим — отвърна Вали. — Трябва да седнем някъде насаме.

От другата страна на улицата забеляза църква. Може би щеше да е отворена за хората, които търсеха духовна утеха.

Поведе Каролин към вратата.

— Куцаш — каза тя.

— Онзи граничар ме простреля в крака.

— Боли ли?

— Можеш да се обзаложиш.

Вратата на църквата беше отворена и двамата влязоха.

Беше гола протестантска църква, мъждиво осветена, с редове корави пейки. В далечния край някаква жена със забрадка забърсваше прах от катедрата. Вали и Каролин седнаха на задния ред и заговориха приглушено.

— Обичам те — каза Вали.

— И аз те обичам.

— Какво стана в неделя сутринта? Нали щеше да дойдеш при мен.

— Уплаших се — отговори тя.

Вали не очакваше този отговор и му беше трудно да разбере.

— И аз бях уплашен. Но ние си обещахме.

— Знам.

Вали виждаше, че се измъчва от разкаяние, ала имаше и друго. Той не искаше да я мъчи, но трябваше да знае истината.

— Поех ужасен риск. Не трябваше да се отказваш, без да ми кажеш и една дума.

— Съжалявам.

— Аз не бих постъпил така с теб — продължи Вали. После обвинително додаде: — Обичам те твърде много.

Каролин се сви, все едно я беше ударил. Но отговори сърцато:

— Не съм страхливка.

— Щом ме обичаш, как можа да ме оставиш?

— Бих дала живота си за теб.

— Ако това беше вярно, щеше да дойдеш с мен. Как можеш да го кажеш сега?

— Защото не само моят живот е изложен на риск.

— Моят също.

— И още нечий.

Вали се озадачи.

— За Бога, чий живот?

— Говоря ти за живота на нашето дете.

— Моля?

— Ще имаме бебе. Бременна съм, Вали.

Вали зяпна. Не можеше да говори. В миг светът му се обърна с краката нагоре. Каролин беше бременна. В живота им се появяваше бебе. Неговото дете.

— Боже мой — промълви той накрая.

— Така се разкъсвах, Вали — измъчено каза тя. — Опитай да разбереш. Исках да дойда с теб, но не можех да излагам бебето на опасност. Нямаше да ме е грижа, ако ранят мен, но не и детето. — Тя го умоляваше. — Кажи ми, че разбираш.

— Разбирам. Струва ми се.

— Благодаря ти.

Вали я хвана за ръка.

— Добре, нека обсъдим какво ще правим.

— Знам какво ще правя аз — твърдо отговори Каролин. — Вече обичам това бебе. Няма да се отървавам от него.

Вали предполагаше, че тя живее с това знание от няколко седмици и е размишлявала дълго и упорито. В същото време беше сащисан от целеустремеността й.

— Говориш сякаш това няма нищо общо с мен — каза той.

— Това е моето тяло! — разгорещено отвърна тя. Чистачката се озърна и Каролин сниши глас, макар да продължи да говори настойчиво. — Няма да търпя някой мъж, бил той баща ми или ти, да ми казва какво да правя с тялото си!

Вали предположи, че баща й се е опитал да я убеди да направи аборт.

— Аз не съм баща ти — отговори той. — Няма да ти казвам какво да правиш и не искам да те придумвам да правиш аборт.

— Съжалявам.

— Но това наше бебе ли е, или само твое?

Каролин заплака.

— Наше.

— Тогава няма ли да поговорим какво ще правим — заедно?

Тя стисна ръката му.

— Толкова си зрял. Хубаво е. Ще станеш баща, преди да си навършил осемнадесет.

Шокираща мисъл. Вали си представи собствения си баща, късо подстриган, с костюм с жилетка. Сега от Вали се искаше да играе същата роля — властен, авторитетен, надежден, винаги способен да издържа семейството си. Той не беше готов, каквото и да казваше Каролин.

Но въпреки това трябваше да го направи.

— Кога? — попита той.

— През ноември.

— Искаш ли да се омъжиш?

Каролин се усмихна през сълзи.

— А ти искаш ли да се ожениш за мен?

— Повече от всичко на света.

— Благодаря ти — отговори Каролин и го прегърна.

Чистачката се прокашля неодобрително. Разговорите бяха позволени, но не и физическият контакт.

— Знаеш, че не мога да остана на изток — продължи Вали.

— Не може ли баща ти да наеме адвокат? Или да упражни някакво политическо влияние? Правителството може да те помилва, ако се обяснят всички обстоятелства.

Семейството на Каролин не беше политическо. Това на Вали обаче беше и той знаеше с пълна сигурност, че никога няма да бъде амнистиран за убийството на граничаря.

— Не е възможно. Ако остана тук, ще ме екзекутират за убийство.

— Какво можеш да направиш тогава?

— Трябва да се върна на запад и да остана там, освен ако комунизмът не падне. А не виждам как това ще стане, докато съм жив.

— Няма.

— Ще се наложи да дойдеш с мен в Западен Берлин.

— Как?

— Ще излезем по пътя, по който аз влязох. Неколцина студенти са изкопали тунел под „Бернауерщрасе“. — Погледна си часовника. Времето минаваше бързо. — Трябва да сме там по залез.

Каролин изглеждаше ужасена.

— Днес?

— Да, веднага.

— О, Боже.

— Не би ли предпочела детето ни да расте в свободна страна?

Каролин се бореше вътрешно и сбърчи лице, като че това й причиняваше болка.

— Бих предпочела да не поемам големи рискове.

— Аз също. Но нямаме избор.

Каролин отмести поглед от него и загледа редовете пейки, усърдната чистачка и гравираната табличка с надпис: „Аз съм пътят, истината и животът“. „Това не помага“, рече си Вали, но Каролин взе решение.

— Да вървим тогава — каза тя и стана.

Излязоха от църквата. Вали тръгна на север. Каролин беше потисната и той опита да я ободри.

— Близнаците Бобси имат приключение — каза той. Тя се усмихна за миг.

Вали се замисли дали не са под наблюдение. Почти сигурен беше, че никой не го е видял да излиза от дома на родителите си сутринта: измъкна се през задната врата и никой не го проследи. А дали Каролин имаше опашка? Можеше пред института още някой да е чакал тя да се появи, някой, който умее да остава незабележим.

Вали започна да поглежда назад всяка минута, за да провери дали няма човек, който винаги да е в полезрението му. Не видя никой положителен, но успя да уплаши Каролин.

— Какво правиш? — боязливо попита тя.

— Проверявам за опашка.

— Имаш предвид човека с каскета?

— Може би. Хайде да вземем автобус — минаваха край спирка и Вали дръпна Каролин в края на опашката чакащи.

— Защо?

— Да видим дали някой ще се качи и ще слезе с нас.

За нещастие, беше пиков час и милиони берлинчани се прибираха по домовете си с автобуси и влакове. Докато автобусът дойде, на опашката зад Вали и Каролин се наредиха още няколко човека. Когато се качиха Вали подробно огледа всички. Имаше жена с шлифер, хубаво момиче, мъж със син гащеризон, мъж с костюм и мека шапка и двама юноши.

Пътуваха три спирки в източна посока и слязоха. Жената с шлифера и мъжът със синия гащеризон слязоха след тях. Вали тръгна на запад, откъдето бяха дошли, с мисълта, че всеки, който последва такъв нелогичен маршрут, ще е подозрителен.

Никой не го направи.

— Почти сигурен съм, че не ни следят — каза той.

— Толкова ме е страх — отвърна Каролин.

Слънцето залязваше. Трябваше да бързат. Завиха на север и се отправиха към „Вединг“. Вали пак погледна назад. Видя мъж на средна възраст с кафява брезентова дреха на склададжия, но не и някого, когото да е забелязал по-рано.

— Мисля, че сме добре.

— Няма да видя семейството си отново, нали? — попита Каролин.

— Доста време. Освен ако и те не избягат.

— Баща ми никога не би тръгнал. Той обича своите автобуси.

— На запад също има автобуси.

— Не го познаваш.

Права беше, Вали не познаваше баща й. Той беше възможно най-далеч от умния волеви Вернер. Нямаше политически или религиозни идеи, не го беше грижа за свободата на словото. Ако живееше в демокрация, навярно нямаше да се главоболи да гласува. Харесваше работата си, семейството си, кръчмата си. Любимата му храна беше хлябът. Комунизмът му даваше всичко, което му беше нужно. Никога не би избягал на запад.

Вече беше здрач, когато Вали и Каролин стигнаха „Щрелицерщрасе“.

Докато крачеха по улицата към мястото, където тя опираше в Стената, Каролин ставаше все по-тревожна.

Вали забеляза пред тях младо семейство с дете. Питаше се дали и те ще бягат. Да, така беше: отвориха вратата на двора и изчезнаха.

Вали и Каролин стигнаха там и Вали каза:

— Минаваме оттук.

— Искам майка ми да е с мен, когато раждам — рече Каролин.

— Почти стигнахме! Зад вратата има двор и капак. Слизаме в шахтата, минаваме през тунела и сме свободни!

— Не се боя да избягам. Боя се от раждането.

— Ще мине добре — отчаяно отвърна Вали. — На запад има прекрасни болници. Ще бъдеш обградена от лекари и сестри.

— Искам майка ми.

Вали погледна през рамо и видя на около четиристотин метра от тях, на ъгъла, мъжът в кафяво да разговаря с един полицай.

— По дяволите! Проследили са ни.

Вали погледна вратата, погледна и Каролин.

— Сега или никога — каза той. — Аз нямам избор, трябва да вървя. Идваш ли с мен, или не?

Каролин плачеше.

— Искам, но не мога.

Иззад ъгъла с висока скорост се зададе кола. Спря до полицая и онзи, които ги беше проследил. От колата изскочи позната фигура, висок и леко прегърбен мъж: Ханс Хофман. Заговори с мъжа в кафяво.

Вали каза на Каролин:

— Или ела с мен, или бързо се отдалечи оттук, защото ще има неприятности — взря се в нея и додаде — Обичам те.

После се шмугна през вратата.

Над капака стоеше Кристина. Още беше с шал и носеше пистолет в колана. Когато видя Вали, бързо отвори желязната врата.

— Пистолетът може да ти потрябва — каза Вали. — Полицията идва.

Хвърли поглед назад. Дървената врата си оставаше затворена. Каролин не го беше последвала. Стомахът му се сгърчи от болка: това беше краят.

Слезе по стълбата.

В мазето заедно с един от студентите бяха младото семейство с детето.

— Бързо! — викна Вали. — Полицията идва!

Слязоха в шахтата: първо майката, после детето, после бащата. Детето се бавеше на дървената стълба.

Кристина слезе по бетонните стъпала и с трясък затвори железния капак.

— Как полицията се добра до нас? — попита тя.

— ЩАЗИ следяха приятелката ми.

— Глупак такъв, предаде всички ни.

— Значи ще сляза последен — отговори Вали.

Студентът слезе в шахтата и Кристина се накани да го последва.

— Дай ми пистолета — каза Вали.

Кристина се подвоуми.

Ако аз съм след теб, няма да можеш да го ползваш. Тя му подаде оръжието.

Вали го взе предпазливо. Изглеждаше досущ като пистолета, който баща му беше измъкнал от скривалището в кухнята, когато Ребека и Бернд избягаха.

Кристина забеляза смущението му.

— Стрелял ли си някога?

— Никога.

Тя взе пистолета обратно и мръдна едно лостче до петлето.

— Сега затворът е вдигнат. Достатъчно е само да се прицелиш и да дръпнеш спусъка — пак свали затвора и върна пистолета на Вали. После слезе.

Вали чуваше отвън викове и шум на коли. Не можеше да се досети с какво се занимават полицаите, но беше ясно, че времето му изтича.

Разбра как са се объркали нещата. Ханс Хофман беше държал Каролин под наблюдение, несъмнено с надеждата, че Вали ще се върне за нея. Онзи, който я следеше, беше забелязал, че тя се среща с някакво момче и тръгва с него. Някой беше решил да не ги арестува веднага, а да види дали няма да отведат опашката до група съзаклятници. На слизане от автобуса смяната на персонала беше станала ловко и оттам беше поел нов проследяващ, мъжът в кафяво. В някакъв момент той беше разбрал, че отиват към Стената, и беше вдигнал тревога.

Сега полицията и ЩАЗИ бяха навън, претърсваха гърбовете на изоставените сгради и опитваха да разберат къде са се дянали Вали и Каролин. Всеки миг щяха да се натъкнат на капака.

С пистолет в ръка, Вали заслиза в шахтата след другите.

Когато беше в основата на стълбата, чу тряскането на железния капак. Полицаите бяха намерили входа. След миг се понесоха груби възгласи на изненада и триумф при вида на дупката в пода.

Вали трябваше да изчака един дълъг и мъчителен миг на входа на тунела, докато Кристина изчезна вътре. Последва я и спря. Беше слаб и успя да се обърне в тесния проход. Надзърна нагоре в шахтата и видя тялото на полицай, който стъпваше на стълбата.

Безнадеждно беше. Полицията беше твърде близо. Нужно беше само да насочат оръжията си към тунела и да стрелят. Вали щеше да загине, а когато той падне, куршумите щяха да минат над него и да улучат следващия в колоната, и така нататък: клането щеше да е кърваво. А той знаеше, че полицаите няма да се подвоумят да стрелят, понеже за бегълците нямаше милост. Щеше да настане касапница.

Вали трябваше да им попречи да влязат в шахтата.

Но не искаше да убие още един човек.

Коленичи току на входа на тунела и свали предпазителя на Валтера. После протегна ръката си извън тунела, насочи оръжието нагоре и стреля.

Пистолетът ритна в ръката му. В затвореното пространство изстрелът беше много шумен. Веднага се чуха викове на объркване и страх, но не и на болка, затова Вали реши, че е изплашил полицаите, без да нарани никого. Надзърна навън и видя как полицаят драпа нагоре по стълбата и излиза от шахтата.

Чакаше. Знаеше, че бегълците пред него ще се бавят заради детето. Чуваше как ядосаните полицаи обсъждат какво да правят. Никой не искаше да слиза в шахтата — било самоубийство, каза единият. Но не можеха просто да оставят хората да избягат!

За да увеличи опасността за преследвачите, Вали пак стреля. Чу внезапни панически шумове, като че всички се отдръпваха от шахтата. Реши, че е успял да ги подплаши. Обърна се да запълзи в тунела.

После чу един глас, който познаваше добре. Ханс Хофман каза:

— Трябват ни гранати.

— О, по дяволите — възкликна Вали.

Тикна пистолета в колана си и запълзя. Можеше само да се отдалечи възможно най-много. Съвсем скоро напипа обувките на Кристина пред себе си.

— Побързай! — викна той. — Полицаите вземат гранати!

— Не мога да се движа по-бързо от човека пред мен! — викна тя в отговор.

Вали можеше само да я следва. Вече беше тъмно. Не чуваше звуци от мазето. Предположи, че не е обичайно полицаите да са въоръжени с гранати, но за няколко минути Ханс би могъл да вземе от граничарите, които бяха наблизо.

Вали не виждаше нищо, но чуваше тежкото дишане на другите бегълци и дращенето на коленете им по дъските на пода на тунела. Детето заплака. Вчера Вали би наругал опасния досадник, но днес вече и той беше баща и само съжали уплашеното дете.

Какво щяха да правят полицаите с гранатите? Дали щяха да заложат на сигурно и да пуснат една в шахтата, където нямаше да навреди особено? Или някой щеше да се осмели да слезе по стълбите и да пусне една смъртоносна граната в тунела? Тя щеше да убие всички бегълци.

Вали реши, че трябва да направи нещо повече от това да сплаши полицаите. Легна, обърна се, измъкна пистолета и се надигна на левия си лакът. Не виждаше нищо, но насочи пистолета обратно в тунела и дръпна спусъка.

Няколко души извикаха.

— Какво беше това? — попита Кристина.

Вали прибра пистолета и пак запълзя.

— Просто обезкуражавах полицаите.

— За Бога, предупреждавай другия път.

Вали видя светлина отпред. На връщане тунелът му се стори по-къс. Чу викове на облекчение, когато хората разбраха, че са на края. Усети, че и той самият пълзи по-бързо и бута обувките на Кристина.

Зад него се чу взрив.

Вали усети ударната вълна, но тя беше слаба. Веднага разбра, че са пуснали първата граната в шахтата. В училище никога не беше обръщал нужното внимание на физиката, но предположи, че при тези обстоятелства взривната вълна почти изцяло върви нагоре.

Можеше обаче да предвиди и следващия ход на Ханс Хофман. Увереше ли се, че вече никой не лежи на входа на тунела, той щеше да прати някой полицай да слезе и да пусне гранатата вътре.

Пред него бегълците излизаха в мазето на изоставената бакалия.

— Бързо! — викна Вали. — Бързо се качвайте по стълбата!

Кристина излезе от тунела и се усмихна.

— Спокойно. Това е Западът. Навън сме. Свободни сме!

— Гранати! — крещеше Вали. — Качвайте се час по-скоро!

Семейството с детето се качваше болезнено бавно. Последваха ги студентът и Кристина. Вали стоеше в основата на стълбата и трепереше от нетърпение и страх. Качи се веднага след Кристина. Лицето му опираше в коленете й. Стигна горе и видя как всички стоят, смеят се и се прегръщат.

— Лягайте! — изкрещя той. — Гранати!

Хвърли се на пода.

Разнесе се ужасен гърмеж. Ударната вълна сякаш разтърси мазето. После се чу бликащ звук, като от фонтан. Вали предположи, че пръстта на входа на тунела се срутва. В потвърждение на предположението му, върху него се сипна дъжд от кал и камъчета. Капакът на шахтата падна в дупката.

Шумът замря. В мазето се чуваше само хлипането на детето. Вали се огледа. От носа на детето течеше кръв, но иначе то изглеждаше невредимо. Никой друг не беше ранен. Вали погледна през ръба на шахтата и видя, че тунелът се е срутил.

Изправи се разтреперан. Успял беше. Беше жив и свободен.

И сам.

Ребека похарчи много от парите на баща си за апартамента в Хамбург. Жилището беше на приземния етаж на къщата на някакъв стар търговец. Всички стаи бяха достатъчно големи, та да може Бернд да завива с количката — дори банята. Ребека инсталира всички известни помощни средства за човек, парализиран от кръста надолу. Стените и таваните бяха пълни с въжета и ръкохватки, които позволяваха на Бернд да се мие, да се облича и да става от леглото. Можеше дори, ако поиска, да готви в кухнята, макар като повечето мъже да не беше способен на нещо по-сложно от яйца.

Ребека беше решена — страстно решена — че двамата с Бернд ще живеят възможно най-нормално въпреки неговата контузия. Щяха да се наслаждават на брака, на работата и на свободата. Животът им щеше да е натоварен, разнообразен и удовлетворяващ. Всяко отстъпление от това щеше да е победа за тираните от другата страна на Стената.

Състоянието на Бернд не се беше променило след изписването от болницата. Лекарите казаха, че може да се подобри и не бива да губи надежда. Един ден, твърдяха те, той ще е способен да създаде деца. Ребека не биваше да спира да опитва.

Тя чувстваше, че има много неща, за които да е щастлива. Отново преподаваше, правеше онова, в което е добра — отваряше умовете на младите хора за интелектуалните богатства на света, в който живеят. Обичаше Бернд. Неговата нежност и чувството му за хумор превръщаха всеки ден в удоволствие. Двамата бяха свободни да четат каквото искат, да мислят каквото искат и да говорят каквото искат, без да се налага да се тревожат за шпиони.

Ребека имаше и една далечна цел. Тя копнееше един ден отново да се събере със семейството си. Не с родното си семейство: споменът за биологичните й родители беше мъчителен, но далечен и смътен. Карла обаче я беше спасила от ада на войната, беше я накарала да се чувства в безопасност и обичана, макар всички да бяха гладни, премръзнали и уплашени. През годините домът в „Митте“ се беше изпълнил с хора, които обичаха Ребека и тя ги обичаше: малкият Вали, после новият й баща Вернер, после бебето Лили. Дори баба Мод, тази невъзможно горда английска дама, обичаше Ребека и се грижеше за нея.

Ребека щеше да се събере с тях, когато всички западни германци се обединяха отново с всички източни германци. Много хора мислеха, че този ден никога няма да дойде. Може би бяха прави. Но Карла и Вернер бяха научили Ребека, че ако иска промяна, трябва да се заеме с политическа работа, за да я постигне.

— В моето семейство апатията не е възможна — беше обяснила Ребека на Бернд. Затова двамата се присъединиха към Свободната демократическа партия, която беше либерална, но не толкова социалистическа, колкото социалдемократите на Вили Брандт. Ребека беше секретар на местния клон на партията, а Бернд — ковчежник.

В Западна Германия човек можеше да членува във всяка партия, която пожелае, с изключение на забранената Комунистическа. Ребека не одобряваше тази забрана. Тя мразеше комунизма, но забраната на партията беше нещо, което биха сторили комунистите, а не демократите.

Всеки ден Ребека и Бернд заедно отиваха на работа с колата. След училище се прибираха у дома и Бернд сервираше масата, докато Ребека приготвяше вечерята. В някои дни след вечеря идваше масажистът на Бернд. Тъй като Бернд не можеше да движи краката си, те трябваше да бъдат масажирани редовно, за да се подобри кръвообращението и да се предотврати или поне забави закърняването на нервите и мускулите. Ребека разчистваше, докато Бернд беше в спалнята с масажиста Хайнц.

Тази вечер тя седна с купчина тетрадки и започна да ги преглежда. Беше поискала от учениците да напишат въображаема реклама за забележителностите на Москва като място за ваканция. Децата обичаха трудните задачи.

След час Хайнц си тръгна и Ребека влезе в спалнята.

Бернд лежеше гол на леглото. Горната част на тялото му беше много мускулеста и силна, защото непрестанно ползваше ръцете си, за да се придвижва. Краката му бяха като крака на старец, тънки и бледи.

Обикновено след масаж той се чувстваше добре и телесно, и душевно. Ребека се наведе над него и целуна устните му дълго и бавно.

— Обичам те — каза тя. — Толкова съм щастлива с теб.

Казваше го често, защото беше истина и защото Бернд имаше нужда от уверение: тя знаеше, че понякога той се чуди как е възможно тя да обича един сакат човек.

Изправи се с лице към него и се съблече. Бернд казваше, че обича това, макар да не предизвикваше ерекция. Ребека беше научила, че парализираните хора рядко получават психогенна ерекция, каквато се предизвиква от образи или мисли. Въпреки това очите му следваха движенията й с видима наслада, докато тя разкопчаваше сутиена, събуваше чорапите и пликчетата си.

— Изглеждаш прекрасно — каза Бернд.

— И цялата съм твоя.

— Късметлия съм.

Ребека легна при него и двамата почнаха бавно да се галят. Любенето с Бернд и преди, и след злополуката имаше много нежни целувки и прошепнати мили думи, не просто секс. В това той се отличаваше от първия й съпруг. Ханс си имаше програма: целувка, събличане, втвърдяване, изпразване. Философията на Бернд пък беше: всичко, което поискаш, в какъвто ред ти харесва.

След малко Ребека го възседна и се намести, за да може той да целува гърдите й и да смуче зърната й. От самото начало ги обожаваше и сега им се наслаждаваше също така всеотдайно и упойващо, както преди злополуката. Това я възбуждаше повече от всичко.

Когато беше готова, тя попита:

— Искаш ли да опитаме?

— Разбира се. Винаги трябва да опитваме.

Ребека се премести назад, над осакатените му крака, и се приведе над пениса му. Поглади го с ръка и той малко се уголеми заради рефлекторната ерекция. За няколко секунди беше достатъчно твърд да влезе в нея, после бързо спадна.

— Няма нищо — каза тя.

— Не се притеснявам — отговори Бернд, но тя знаеше, че не е така. Искаше му се да получи оргазъм. И той искаше да има деца.

Ребека легна до него, взе ръката му и я постави върху вагината си. Бернд разположи пръстите си както тя го беше научила. После Ребека притисна ръката му със своята и почна да се движи ритмично. Беше като мастурбация, но с неговата ръка. Той нежно галеше косите й с другата си ръка. Подейства, както винаги, и тя получи приятен оргазъм.

— Благодаря ти — каза тя, докато лежеше до него.

— За нищо.

— Не само за това.

— За какво?

— Защото дойде с мен. Защото избягахме. Никога не бих могла да опиша колко съм ти благодарна.

— Добре.

На входната врата се позвъни. Двамата се спогледаха учудено: не очакваха никого.

— Може би Хайнц е забравил нещо — предположи Бернд.

Ребека беше малко раздразнена. Еуфорията й беше прекъсната. Облече халат и отиде да отвори. Беше кисела.

На прага стоеше Вали. Беше слаб и вмирисан. Носеше джинси, американски бейзболни обувки и опърпана риза. Нямаше горна дреха. Носете китара и нищо друго.

— Здравей, Ребека.

В миг лошото й настроение се изпари. Тя се усмихна широко.

— Вали! Каква чудесна изненада! Толкова се радвам да те видя!

Тя се дръпна назад и Вали влезе в антрето.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да живея с вас — отговори Вали.

22.

Най-расисткият град в Америка навярно беше Бирмингам, Алабама. Джордж Джейкс долетя там през април 1963.

Живо помнеше, че при последното му идване в Алабама опитаха да го убият.

Бирмингам беше мръсен индустриален град и от самолета се виждаше розовата аура на замърсения въздух, като шифонено шалче около шията на стара проститутка.

Джордж усети враждебността, докато минаваше през терминала. Той беше единственият цветнокож мъж в костюм. Помнеше нападението над него, Мария и участниците в Похода на свободата в Анистън, само на двадесетина километра от тук: бомбите, бейзболните бухалки, въртящите се железни вериги, и най-вече — лицата, изкривени и деформирани в маски на омраза и лудост.

Излезе от летището, намери стоянката за таксита и влезе в първото.

— Излизай от колата, момче — каза шофьорът.

— Моля?

— Не возя проклети негра.

Джордж въздъхна. Не му се излизаше. Искаше да остане в колата в знак на протест. Не му се нравеше да облекчава живота на расистите. Но имаше работа за вършене в Бирмингам, а от затвора не можеше да я свърши. Затова излезе от колата.

Застана до отворената врата и огледа следващите таксита. Вторият шофьор също беше бял и Джордж предположи, че отношението ще е същото. Тогава три коли по-назад от прозореца се подаде тъмнокафява ръка и му махна.

Той се дръпна от първото такси.

— Затвори вратата! — кресна шофьорът.

Джордж се подвоуми и отвърна:

— Не затварям врати на проклети сегрегационисти — не беше много добра линия, но му донесе някакво слабо задоволство. Отдалечи се, като остави вратата широко отворена.

Скочи в таксито с черния шофьор.

— Знам къде отивате — рече шофьорът. — В Баптистката църква на Шестнадесета улица.

Църквата беше база на пламенния проповедник Фред Шатълсуърт. Той основа Християнското движение за граждански права в Алабама, след като щатските съдилища обявиха умерената Национална асоциация за напредък на цветнокожите извън закона. „Явно всеки негър, който пристига на летището, е смятан за активист за гражданските права“, заключи Джордж.

Но той не отиваше в църквата.

— Закарайте ме в мотел Гастън, моля.

— Знам Гастън. В салона там видях Малкия Стиви Уондър. Само на една пряка от църквата е.

Денят беше горещ, а в таксито нямаше климатик. Джордж свали стъклото и остави течението да охлади потната му кожа.

Боби Кенеди го беше пратил с послание за Мартин Лутър Кинг. Посланието беше: „Спрете да натискате, прекратете протестите, нещата се променят“. Джордж имаше чувството, че това няма да се хареса на доктор Кинг.

Гастън беше нисък и модерен хотел. Собственикът, А. Дж. Гастън беше миньор от въгледобивна мина, който се беше превърнал в най-големия чернокож бизнесмен в Бирмингам. Джордж знаеше, че Гастън е изнервен заради разделението, донесено в Бирмингам от кампанията на Доктор Кинг, но въпреки това предоставяше квалифицираната си помощ. Таксито на Джордж влезе в паркинга.

Мартин Лутър Кинг се намираше в Стая 30, единственият апартамент в мотела; но преди да се срещне с него, Джордж обядва с Верина Марканд в недалечния ресторант Жокей Бой. Когато поръча сандвича със средно опечено кюфте, сервитьорката го изгледа все едно й говори на чужд език.

Верина поръча салата. Изглеждаше по-съблазнителна от всякога с бели панталони и черна блуза. Джордж се питаше има ли си приятел.

— Тръгнала си надолу — каза й той, докато чакаха храната. — Първо Атланта, сега Бирмингам. Ела във Вашингтон, преди да си се озовала в Мидслайд, Мисисипи.

Закачаше се с нея, но наистина мислеше, че ако тя е във Вашингтон, би могъл да я покани на среща.

— Отивам там, където ме заведе движението — отговори тя сериозно.

Обядът дойде.

— Защо Кинг реши да се насочи към този град? — попита Джордж, докато се хранеха.

— Специалният пълномощник по обществената безопасност — на практика началник на полицията — е един злобен бял расист на име Юджийн „Бивола“ Конър.

— Срещал съм името по вестниците.

— Прякорът ти казва всичко, което трябва да знаеш за него. А като че ли това не е достатъчно, в Бирмингам е и най-насилническият клон на Ку-клукс-клан.

— Имаш ли представа защо?

— Това е стоманодобивен град и индустрията е в упадък. Квалифицираната и високоплатена работа винаги е била запазена за белите, докато черните получават нископлатена работа, чистачи например. Сега белите отчаяно се мъчат да запазят богатството и привилегиите си, точно в момента, когато черните искат своя справедлив дял.

Това беше проницателен анализ и уважението на Джордж към Верина се покачи още малко.

— Какво показва това само по себе си?

— Членовете на Клана хвърлят самоделни бомби по къщите на богатите негри в смесените квартали. Някои хора наричат града Бомбингам. Излишно е да казвам, че полицията никога не арестува никого за бомбите, а ФБР някак си не успява да измъдри кой може да го прави.

— Не е изненадващо. Дж. Едгар Хувър не може и мафията да намери. Но знае името на всеки един комунист в Америка.

— Тук обаче властта на белите отслабва. Някои хора започват да разбират, че тя вреди на града. Бивола Конър току-що загуби кметските избори.

— Знам. Позицията на Белия дом е, че бирмингамските негри ще получат каквото искат, когато му дойде времето, стига да са търпеливи.

— А позицията на доктор Кинг е, че сега е моментът да увеличим натиска.

— И как се получава?

— Честно казано, разочаровани сме. Когато седнем някъде да хапнем, сервитьорката гаси осветлението и казва извинете, затваряме.

— Умно. Някои градове постъпваха така с участниците в Похода на свободата. Вместо да вдигат шум, просто не обръщаха внимание какво става. Но подобна сдържаност дойде множко на повечето сегрегационисти и те скоро пак започнаха да бият.

— Бивола Конър не ни дава разрешение за демонстрация, затова нашите походи са незаконни и участниците обикновено отиват в затвора. Но те са твърде малко и не попадат в националните новини.

— Значи може би е време за нова промяна на тактиката.

Една млада чернокожа жена влезе в ресторанта и приближи към масата им.

— Преподобният доктор Кинг се освободи и ще Ви приеме, господин Джейкс.

Джордж и Верина оставиха обеда си наполовина. Също като с президента, човек не караше доктор Кинг да го чака да си довърши работата.

Върнаха се в Гастън и се качиха в апартамента на Кинг. Както винаги, той беше облечен в черен делови костюм. Жегата явно не му правеше впечатление. Джордж отново беше поразен от дребния му ръст и хубостта му. Този път Кинг беше по-малко бдителен и по-приветлив.

— Седнете, моля — каза той и посочи един диван. Гласът му беше мек, дори когато думите му бяха остри. — Какво има да ми каже главният прокурор, което не може да каже по телефона?

— Иска да помислите за отлагане на вашата кампания тук, в Алабама.

— Някак не съм изненадан.

— Той подкрепя това, което опитвате да постигнете, но усеща, че протестът може би е ненавременен.

— Кажете ми защо.

— Бивола Конър току-що е загубил кметските избори в полза на Албърт Баутуел. Има нова градска управа. Баутуел е реформатор.

— Някои хора са на мнение, че Баутуел е само поразкрасена версия на Бивола Конър.

— Преподобни, може и така да е, но Боби би искал да дадете на Баутуел възможността да се докаже по един или друг начин.

— Разбирам. Значи посланието е: чакайте.

— Да, сър.

Кинг погледна Верина, сякаш я подканваше да коментира, но тя не каза нищо.

След миг Кинг каза:

— Миналия септември бизнесмените в Бирмингам обещаха да премахнат унизителните надписи „Само за бели“ от магазините си и в замяна Фред Шатълсуърт се съгласи на мораториум върху демонстрациите. Ние удържахме нашето обещание, но бизнесмените нарушиха тяхното. Както се е случвало толкова много пъти, надеждите ни бяха разбити.

— Съжалявам да го чуя — отвърна Джордж. — Но…

Кинг пренебрегна прекъсването.

— Ненасилственото пряко действие цели да създаде толкова напрежение и усещане за криза, че дадената общност да се принуди да се изправи срещу проблема и да отвори вратата за искрените преговори. Вие искате да дам на Баутуел време да покаже истинското си лице. Баутуел може и да не е такъв грубиян като Конър, но е сегрегационист, отдаден на запазването на статуквото. Той трябва да бъде подтикнат да действа.

Това беше толкова разумно, че Джордж дори не можеше да се престори на несъгласен, макар вероятността да успее да промени намеренията на Кинг да намаляваше бързо.

— Никога не сме постигали нищо в гражданските права без натиск — продължи Кинг. — Честно казано, Джордж, още не съм се ангажирал в кампания, която да е „навременна“ в очите на хора като Боби Кенеди. От години чувам думата „чакай“. Тя звъни в ушите ми пронизително познато. Това „чакай“ все означава „никога“. Чакахме правата си триста и четиридесет години. Африканските народи се движат към независимост със скоростта на реактивен самолет, а ние още пълзим към това да получим чаша кафе на щанда със скоростта на конска каручка.

Джордж вече разбираше, че слуша репетицията за проповед, но това не означаваше, че е по-малко завладян от думите на Кинг.

— Големият препъникамък по пътя към свободата не е Съветникът на белите граждани или членът на Ку-клукс-клан. Това е умереният бял, който е по-отдаден на реда, отколкото на справедливостта; който също като Боби Кенеди все казва: „Съгласен съм с целта, към която се стремите, но не мога да приема вашите методи“. Той патерналистично вярва, че може да зададе разписанието за свободата на другия човек.

Сега Джордж се засрами, понеже беше пратеник на Боби.

— В това поколение ние трябва да се разкаем не само за ненавистните думи и дела на лошите хора, но и за отвратителното мълчание на добрите — рече Кинг, а Джордж се принуди да се бори със сълзите си. — Времето да постъпваш правилно винаги е подходящо. „Нека тече като вода правосъдието и правдата като силен поток“, е казал пророк Амос. Това предайте на Боби Кенеди, Джордж.

— Да, сър, ще го сторя.

Щом се върна във Вашингтон, Джордж позвъни на Синди Бел, момичето, с което майка му опита да го събере, и я покани на среща.

— Защо не? — каза тя.

Това щеше да е първата му среща, откак изостави Норин Латимър заради обречената надежда за роман с Мария Самърс.

Следващата събота вечер Джордж взе такси до дома на Синди. Тя все още живееше в дома на родилите си, малка работническа къща. Баща й отвори вратата. Имаше бухнала брада. Джордж предполагаше, че от един готвач не се изисква да изглежда спретнато.

— Радвам се да се запознаем, Джордж. Майка ти е един от най-прекрасните хора, които познавам, ако не възразяваш да кажа нещо толкова лично.

— Благодаря, господин Бел. Съгласен съм с Вас.

— Влизай. Синди е почти готова.

Джордж забеляза малко разпятие в антрето и си спомни, че семейство Бел са католици. Като ученик беше чувал, че момичетата от манастирското училище са най-готини.

Синди се появи в тесен пуловер и къса пола, от което баща й се понамръщи, но не каза нищо. Джордж трябваше да сподави усмивката си. Тя беше закръглена и не искаше да го крие. На верижка между пищните й гърди висеше кръстче — навярно за закрила.

Джордж й даде малка кутия шоколадови бонбони със синя панделка.

Когато излязоха, Синди въпросително вдигна вежди при вида на таксито.

— Ще си купя кола — обясни Джордж. — Просто нямам време.

Докато пътуваха към центъра на града, Синди каза:

— Татко се възхищава от майка ти, задето те е отгледала сама и се е справила толкова добре с това.

— И си заемат книги — додаде Джордж. — Майка ти няма нищо против, нали?

Синди са изкиска. Идеята за сексуална ревност у родителите беше смехотворна, естествено.

— Умен си. Мама знае, че няма нищо повече, но въпреки това внимава.

Джордж се радваше, че е поканил Синди да излязат. Беше интелигентна и се държеше топло, а той се замисляше колко ли ще е хубаво да я целуне. Мисълта за Мария се замъгли.

Отидоха в италиански ресторант. Синди призна, че харесва всички видове паста. Ядоха таятели с гъби и телешки пържоли в сос с шери.

Синди беше завършила Джорджтаунския университет, но му каза, че работи като секретарка за един чернокож застрахователен агент.

— Наемат момичетата за секретарки, дори да са завършили колеж — каза тя. — Бих искала да работя в правителството. Знам, че хората го мислят за глупаво, но Вашингтон управлява цялата страна. За нещастие, правителството наема предимно бели хора на важните постове.

— Истина е.

— Ти как проби?

— Боби Кенеди искаше в екипа му да има една черна физиономия, за да изглежда искрено загрижен за гражданските права.

— Значи ти си символ.

— В началото бях. Сега е по-добре.

След вечеря гледаха Типи Хедрън и Род Тейлър в най-новия филм на Алфред Хичкок Птиците. По време на страшните сцени Синди се притискаше в Джордж по начин, който той намираше приятен.

На излизане дружески поспориха за края на филма. На Синди никак не й беше харесал.

— Толкова бях разочарована! Очаквах обяснението с нетърпение!

Джордж сви рамене.

— Не всичко в живота има обяснение.

— Има, но понякога ние просто не го знаем.

Отидоха в бара на хотел Феърфакс за по едно последно питие. Джордж си поръча уиски, а Синди — дайкири. Сребърното й кръстче привлече погледа му.

— Това само бижу ли е или нещо повече? — попита той.

— Нещо повече. Кара ме да се чувствам в безопасност.

— В безопасност от… нещо определено?

— Не. Просто ме пази. Общо.

Джордж беше скептичен.

— Не го вярваш.

— Защо не?

— Ъ… не искам да те обиждам, ако си искрена, но ми се струва суеверно.

— Мислех, че си вярващ. Ходиш на църква, нали?

— Ходя с майка ми, понеже това е важно за нея, а аз я обичам. За да е щастлива тя, аз ще пея химни, ще слушам молитви и служби, които ми се струват просто… безсмислици.

— Не вярваш ли в Бога?

— Мисля, че във вселената навярно властва някакъв разум, някаква същност, която е определила правилата, например E=m.c² и стойността на числото пи. Но не е вероятно тази същност да се интересува дали пеем в нейна възхвала или не. Съмнявам се дали решенията й могат да се повлияят от това молим ли се пред статуята на Дева Мария и не вярвам, че ще ти устрои специално отношение заради това, което носиш на шията си.

— О.

Джордж видя, че тя е потресена от него. Даде си сметка, че е спорил като на заседание в Белия дом, където въпросите са прекалено важни, та някой да го е грижа за чувствата на останалите.

— Май не трябваше да съм толкова прям. Обидена ли си?

— Не. Радвам се, че ми каза — тя довърши питието си.

Джордж остави пари на бара и слезе от столчето.

— Приятно ми беше да разговарям с теб.

— Хубав филм, разочароващ край — отговори тя.

Това обобщаваше вечерта. Синди беше мила и привлекателна, но Джордж не се виждаше влюбен в жена, чиито вярвания за вселената толкова се разминаваха с неговите.

Излязоха и взеха такси.

По пътя Джордж си даде сметка, че дълбоко в сърцето си не съжалява за несполучливата среща. Все още не беше напълно превъзмогнал Мария. Питаше се колко ли още време ще му трябва.

Когато стигнаха къщата на Синди, той каза:

— Благодаря ти за прекрасната вечер.

Тя го целуна по бузата и си тръгна.

На другия ден Боби пак прати Джордж в Алабама.

Джордж и Верина стояха в парка Кели Инграм, в сърцето на черен Бирмингам, в дванадесет на обяд в петък, трети май 1963. Отсреща се намираше прочутата Баптистка църква на Шестнадесета улица, великолепна постройка от червени тухли във византийски стил, дело на черен архитект. Паркът беше пълен с активисти на движението за граждански права, зяпачи и тревожни родители.

От църквата се чуваше песен: „Няма да позволя никой да ме отвърне“. Хиляда чернокожи гимназисти се готвеха за марш.

Източно от парка улиците към центъра на града бяха блокирани от стотици полицаи. Бивола Конър беше пратил училищни автобуси да карат участниците в марша в затвора и разполагаше с кучета, ако някой откаже да се подчини. Полицаите имаха подкрепление — пожарникари с маркучи.

В полицията и в пожарната команда нямаше чернокожи.

Активистите за гражданските права винаги подаваха молба за разрешение за марш по надлежния ред. Винаги получаваха отказ. Когато въпреки това тръгваха, биваха арестувани и пращани в затвора.

В резултат повечето бирмингамски негри нямаха желание да участват в демонстрации и така позволяваха на бялата градска управа да твърди, че движението на Мартин Лутър Кинг има слаба подкрепа.

Самият Кинг беше в тукашния затвор точно преди три седмици, на Разпети петък. Джордж се дивеше на глупостта на сегрегационистите — мигар не знаеха кой друг е бил арестуван на Разпети петък? Кинг беше затворен в отделна килия единствено от чиста злоба.

Но задържането на Кинг не стигна до вестниците. Не беше новина един негър да бъде тормозен, задето търси правата си на американец. Кинг беше критикуван от бели духовници в писмо, което получи широко разпространение. От затвора той написа отговор, в който тлееше праведност. Нито един вестник не го отпечата, макар все още да можеха. Общо взето, кампанията беше получила слаба известност.

Чернокожите юноши в Бирмингам настояваха да участват в демонстрациите и най-после Кинг склони да разреши ученици да участват в марша, но нищо не се промени. Бивола Конър просто пращаше децата в затвора и никой не го беше грижа.

Химните, които те пееха в църквата, бяха вълнуващи, но това не беше достатъчно. Кампанията на Мартин Лутър Кинг в Бирмингам не беше наникъде, досущ като сърдечния живот на Джордж.

Джордж оглеждаше пожарникарите на улиците източно от парка. Имаха ново оръжие. То черпеше вода от два маркуча и я изтласкваше през един струйник. Предполагаше се това да дава на струята огромна мощ. Оръжието стоеше на тринога, което подсказваше, че е твърде мощно да го държи човек, Джордж беше доволен, че е само наблюдател и няма да участва в марша. Подозираше, че водната струя не само мокри.

Вратите на църквата се отвориха и под тройните арки излязоха група ученици в най-хубавите си неделни дрехи. Децата пееха. Заслизаха по дългото и широко стълбище към улицата. Бяха около шестдесет, но Джордж знаеше, че това е само първата група: вътре имаше още стотици. Повечето бяха в горните гимназиални класове, а тук-там се виждаха и по-малки деца.

Джордж и Верина ги последваха на разстояние. Множеството в парка викаше и ръкопляскаше, докато учениците минаваха по Шестнадесета улица, главно покрай магазини и предприятия, собственост на чернокожи. Завиха на изток по Пето авеню и стигнаха до ъгъла на Седемнадесета улица, където пътят им беше препречен от полицейски барикади.

Един капитан от полицията говореше през мегафон:

— Разпръснете се, отстранете се от улицата — казваше той. Сочеше пожарникарите зад гърба си. — Иначе ще се намокрите.

В предишните случаи полицията просто подкарваше демонстрантите към затворническите коли и автобусите и ги отвеждаше в затвора. Но Джордж знаеше, че сега затворите са претъпкани и Бивола Конър се надяваше да сведе днешните арести до минимум: предпочиташе всички да се разотидат по домовете си.

А това бе последното, което те щяха да направят. Шестдесетте деца стояха на улицата с лице към гъстите редици на белите власти и пееха с цяло гърло.

Капитанът даде знак на пожарникарите, които пуснаха водата. Джордж забеляза, че боравят с обикновени маркучи, не с водното оръдие на триногата. Въпреки това струите изтласкаха повечето демонстранти и пръснаха зяпачите из парка и по входовете.

— Евакуирай района! Евакуирай района! — не спираше да вика капитанът през мегафона.

Повечето участници в марша се оттеглиха. Но не всички. Десетима просто седнаха. Вече мокри до кости, те не обръщаха внимание на водата и продължаваха да пеят.

Тъкмо тогава пожарникарите пуснаха водното оръдие.

Ефектът беше мигновен. Вместо пръски вода, неприятни, но безопасни, насядалите ученици бяха ударени с мощна струя. Паднаха назад и завикаха от болка. Химнът им се превърна в подплашени писъци.

Най-младата участничка беше малко момиченце. Водата я вдигна от земята и я хвърли назад. Тя се затъркаля по улицата като листо на вятъра. Ръцете и краката й махаха безпомощно. Зрителите започнаха да крещят и да ругаят.

Джордж изруга и се завтече на улицата.

Пожарникарите неотклонно насочваха маркуча след детето и то не можеше да избяга. Опитваха да го отмият като отпадък. Джордж беше първият от неколцината мъже, които се добраха до момиченцето. Той застана между струята и детето и се обърна с гръб.

Беше като удар.

Струята го събори на колене. Но сега момиченцето беше защитено, стъпи на крака и хукна към парка. Маркучът обаче я последва и отново я събори.

Джордж побесня. Пожарникарите бяха като ловни кучета след сърне. По виковете на зяпачите Джордж разбра, че и те се гневят.

Изтича след детето и пак го прикри. Този път беше готов за удара на водната струя и успя да запази равновесие. Приклекна и вдигна детето. Розовата му рокличка за ходене на църква беше прогизнала. С момиченцето на ръце Джордж се запрепъва към тротоара. Пожарникарите го преследваха със струята, мъчеха се пак да го съборят, но той остана на крака достатъчно дълго, за да мине от другата страна на една спряла кола.

Спусна момиченцето да стъпи на земята. То пищеше от ужас.

— Всичко е наред, вече си в безопасност — каза й Джордж, но тя беше неутешима. Тогава към нея се завтече една изтерзана жена и я грабна. Момиченцето се притисна в нея и Джордж предположи, че това е майката. Плачейки, жената отнесе момиченцето.

Джордж беше натъртен и мокър. Обърна се да види какво става. Всички участници в марша бяха обучени на ненасилствен протест, но разгневените зрители не бяха, и сега Джордж видя, че те отвръщат — хвърляха камъни по пожарникарите. Това се превръщаше в метеж.

Джордж не виждаше Верина.

Полицаи и пожарникари напредваха по Пето авеню в опит да разпръснат тълпата, но ги бавеше вихрушка от хвърлени предмети. Няколко души влязоха в сградите по южната страна на улицата и бомбардираха полицията от прозорците на горните етажи с камъни, бутилки и боклуци. Джордж забързано се отдалечи от бъркотията. Спря на следващия ъгъл пред ресторанта Жокей Бой и застана сред групичка зрители и репортери, черни и бели.

Погледна на север и видя, че от църквата излизат още младежи и тръгват по различни улици в южна посока, за да избегнат насилието. Това щеше да разедини хората на Бивола Конър и да го затрудни.

В отговор Конър пусна кучетата.

Те излязоха от колите. Ръмжаха, оголваха зъби и обтягаха кожените каишки. Гледачите им изглеждаха също толкова зли: яки бели мъже с полицейски фуражки и слънчеви очила. Кучета и гледачи бяха като зверове, готови да нападнат.

Спуснаха се напред като глутница. Демонстрантите и зрителите опитаха да избягат, но тълпата на улицата вече беше твърде гъста и много хора не можеха да се измъкнат. Кучетата изпаднаха в истерична възбуда зейваха, захапваха и проливаха кръв от хорските ръце и крака.

Някои побягнаха на запад, навътре в негърския квартал, преследвани от полицията. Други намериха убежище в църквата. Джордж видя, че от тройните арки не излизат повече хора: демонстрацията завършваше.

Но полицаите още не бяха готови.

От нищото до него се появиха двама полицаи с кучета. Единият грабна висок млад негър: Джордж го беше забелязал, понеже носеше скъп на вид вълнен пуловер. Юношата беше на около петнадесет години и беше само зрител. Въпреки това полицаят го завъртя и кучето скочи и впи зъби в тялото му. Той извика от страх и болка. Един репортер го снима.

Джордж се канеше да се намеси, когато полицаят издърпа кучето. После арестува момчето за демонстриране без разрешение.

Джордж забеляза как един бял мъж с грамадно шкембе, без сако, а само по риза, наблюдава ареста. От снимките във вестниците разпозна Бивола Конър.

— Защо не доведохте по-зло куче? — обърна се той към полицая, който арестуваше момчето.

На Джордж му се прииска да влезе в схватка с него. Предполагаше се, че Конър отговаря за обществената безопасност, а се държеше като уличен бияч.

Но прецени, че има опасност да арестуват и него, особено сега, когато хубавият му костюм беше станал на прогизнал парцал. Боби Кенеди нямаше да е доволен Джордж да се озове в затвора.

С усилие потисна гнева си, затвори си устата и бързо се отправи към Гастън.

За щастие в багажа си носеше резервни панталони. Взе душ, облече сухи дрехи и даде костюма за гладене. Обади се в Министерството на правосъдието и продиктува на една секретарка доклад за днешните събития до Боби Кенеди. Докладът беше сух и лишен от емоции и в него не се споменаваше, че самият Джордж е нападнат с пожарникарски маркуч.

Откри Верина отново в салона на хотела. Тя беше избягала невредима, но изглеждаше потресена.

— Не могат да правят това с нас! — каза тя. В гласа й се долавяше истерия. Джордж чувстваше същото, но Верина беше по-зле. За разлика от него, тя не беше участвала в Похода на свободата и Джордж предполагаше, че за пръв път вижда насилието на расовата омраза в целия му ужас.

— Нека ти взема питие — рече той и двамата отидоха в бара.

През следващия час я поуспокои. Всъщност повече я слушаше и от време на време казваше по нещо съчувствено или успокояващо; помагаше й да се успокои, като той самият запазваше спокойствие. Така поовладя и собствените си кипнали страсти.

Вечеряха кротко в хотелския ресторант. Тъкмо се свечеряваше, когато се качиха горе. В коридора Верина попита:

— Ще дойдеш ли в стаята ми?

Джордж се изненада. Вечерта не беше романтична или свързана със секс и той не я смяташе за любовна среща. Двамата бяха само колеги в кампанията, които си съчувстват.

Верина забеляза колебанието му.

— Искам само някой да ме прегърне. Така става ли?

Джордж не беше сигурен, че разбира, но кимна.

Образът на Мария проблесна в ума му. Той го пропъди. Време беше да я забрави.

Когато влязоха в стаята, Верина го прегърна. Той притисна тялото й до себе си и я целуна по челото. Тя извърна лице и опря буза в рамото му. „Добре“, рече си Джордж, „искаш да те прегръщам, но не и да те целувам“. Настрои се просто да следва знаците й. Каквото и да поискаше тя, той щеше да се съгласи.

— Не искам да спя сама — каза Верина след минута.

— Добре — отвърна той неутрално.

— Може ли само да се гушнем?

— Да — отговори Джордж, макар да не вярваше, че ще стане точно така.

Верина се откъсна от прегръдката му. После бързо си събу обувките и измъкна роклята през главата си. Бельото й беше бяло. Джордж гледаше съвършено гладката й кожа. За секунди Верина свали бельото си. Гърдите й бяха плоски и твърди, с малки зърна. Космите в слабините й бяха с кестеняв оттенък. Тя беше най-красивата жена, която той беше виждал гола досега.

Възприе всичко това с един поглед, понеже Верина незабавно се мушна в леглото.

Джордж се обърна и съблече ризата си.

— Гърбът ти! — възкликна Верина. — О, Боже, ужасно е!

Джордж усещаше болка от водното оръдие, но не му беше минавало през ума, че пораженията са видими. Застана с гръб към огледалото до вратата и погледна през рамо. Видя за какво говори Верина — кожата му беше цялата в синини.

Бавно си свали обувките и чорапите. Беше получил ерекция и се надяваше да спадне, но не се получи. Не можеше да направи нищо. Изправи се, събу панталоните и гащите си и с най-голяма бързина се мушна в леглото.

Прегърнаха се. Членът му се притисна в корема й, но тя не реагира. Косите й го гъделичкаха по врата, а гърдите й лежаха на неговите. Беше влудяващо възбуден, но инстинктът му подсказваше да не мърда и той се подчини.

Верина заплака. В началото само тихо стенеше и Джордж не знаеше дали това не е знак за някакви сексуални чувства. После усети върху гърдите си топлите й сълзи и тя се разтърси от ридание. Джордж я потупа по гърба в първобитен утешителен жест.

Донякъде се чудеше какво прави. Беше в леглото с една красива жена, а можеше само да я потупва по гърба. Но някъде по-дълбоко в ума му това имаше смисъл. Джордж чувстваше смътно, но сигурно, че утехата, която двамата си дават, е по-силна от секса. Бяха завладени от силна емоция, която Джордж не можеше да назове.

Хлипането на Верина постепенно стихна. След малко тялото й се отпусна, дишането й стана равномерно и плитко и тя потъна в безпомощен сън.

Ерекцията на Джордж отмина. Затвори очи и се съсредоточи върху топлината на тялото й и лекия женствен аромат на кожата и косите й. С такова момиче в прегръдките си той беше сигурен, че няма да спи.

Но заспа.

Когато се събуди на сутринта, Верина я нямаше.

Тази събота сутрин Мария Самърс отиде на работа в песимистично настроение.

Докато Мартин Лутър Кинг беше в затвора в Алабама, Комисията по гражданските права състави ужасяващ доклад за насилията над негри в Мисисипи. Но администрацията на Кенеди хитро обезсили доклада. Един юрист от Министерството на правосъдието на име Бърк Маршъл състави паметна записка, която се заяждаше с установеното в доклада; шефът на Мария Пиер Селинджър описа предложенията като крайни и американската преса беше залъгана.

А за това отговаряше мъжът, в когото Мария беше влюбена. Тя вярваше, че президентът Кенеди има добро сърце, но погледът му винаги беше върху следващите избори. На миналогодишните междинни избори се беше представил добре — хладнокръвният начин, по който се справи с Кубинската ракетна криза, му спечели популярност и така очакваната републиканска победа беше предотвратена. Но сега той се тревожеше за кампанията за преизбиране догодина. Не харесваше южните сегрегационисти, но не беше готов да се пожертва в битката с тях.

Затова кампанията за гражданските права търпеше неуспех.

Братът на Мария имаше четири деца, които тя много обичаше. Те и децата, които самата Мария можеше да роди в бъдеще, щяха да растат като втора класа американци. При пътуване на юг щеше да им е трудно да намерят хотел, където да ги приемат. Ако отидат в църква за бели, щяха да ги върнат, освен ако пасторът не се смята за либерал и не ги настани в специалната оградена с въжета секция за негри. Пред обществените тоалетни щяха да виждат надписа „Само за бели“, а думата „Цветнокожи“ щеше да ги отвежда към кофата в задния двор. Щяха да питат защо по телевизията не показват чернокожи, а родителите им нямаше да знаят как да отговорят.

После Мария влезе в офиса и видя вестниците.

Па първата страница на Ню Йорк Таймс имаше снимка от Бирмингам, която я накара да зяпне от ужас. Бял полицай със свирепа немска овчарка. Кучето хапеше безобиден на вид млад негър, докато полицаят държеше момчето за пуловера. Зъбите на полицая бяха оголени в усмивка на жадна злоба, като че и той искаше да хапе.

Нели Фордам чу как Мария шумно си пое дъх и вдигна поглед от Уошингтън Поуст.

— Грозно, нали — коментира тя.

Снимката беше на първа страница на повечето американски вестници, а и на докараните с въздушната поща чуждестранни издания.

Мария седна зад бюрото си и зачете. С проблясък на надежда забеляза, че тонът на статиите се е променил. Вече нямаше възможност печатът обвинително да сочи с пръст Мартин Лутър Кинг и да пише, че неговата кампания е ненавременна и негрите трябва да проявят търпение. Историята се беше променила под въздействието на неспирната химия на отразяването — загадъчен процес, към който Мария се беше приучила да изпитва уважение и страх.

Вълнението й се засили, когато тя започна да допуска, че белите южняци са стигнали твърде далеч. Сега пресата говореше за насилие срещу деца по американските улици. Все още цитираха хора, които твърдяха, че за всичко са виновни Кинг и неговите агитатори, но обичайният за сегрегационистите тон на самоуверено презрение беше изчезнал и беше заменен от нотка на отчаяно отричане. Възможно ли беше една снимка да промени всичко?

Селинджър влезе в службата.

— Чуйте всички. Президентът погледна вестниците тази сутрин, видя снимките от Бирмингам и се отврати. Той би желал пресата да научи за това. Не е официално изявление, а брифинг извън протокола. Ключовата дума е „отвратен“. Ако обичате, пуснете го веднага.

Мария и Нели се спогледаха и вдигнаха вежди. Това беше промяна.

Мария вдигна телефона.

Към понеделник сутринта Джордж се движеше като старец и предпазливо се мъчеше да намали пристъпите на болката. Водното оръдие на бирмингамската пожарна команда произвеждаше налягане от сто паунда на квадратен инч според вестниците, а Джордж чувстваше всеки паунд върху всеки инч от гърба си.

В понеделник сутринта той не беше единственият с болки. Стотици демонстранти бяха наранени. Някои бяха нахапани от кучетата достатъчно зле, та да имат нужда от шевове. Хиляди ученици още бяха в затвора.

Джордж се молеше страданията им да си заслужават.

Вече имаше надежда. Богатите бели бизнесмени в Бирмингам искаха да се сложи край на конфликта. Никой не пазаруваше — негрите бойкотираха магазините в центъра на града, а ефектът беше още по-силен, понеже белите се бояха да не се озоват в разгара на някой метеж. Даже коравите собственици на стоманолеярните и фабриките усещаха, че репутацията на града като световна столица на расисткото насилие вреди на бизнеса.

А на Белия дом му бяха противни заглавията, които продължаваха да излизат в цял свят. Чуждестранните вестници, които приемаха за даденост правото на негрите на справедливост и демокрация, не можеха да разберат защо американският президент изглежда неспособен да приложи собствените си закони.

Боби Кенеди прати Бърк Маршъл да опита да се договори с най-видните граждани на Бирмингам. Денис Уилсън му помагаше. Джордж нямаше вяра нито на единия, нито на другия. Маршъл беше омаловажил доклада на Комисията по гражданските права с юридически дрънканици, а Денис открай време се отнасяше ревниво към Джордж.

Белият елит на Бирмингам не можеше да преговаря пряко с Мартин Лутър Кинг, затова Денис и Джордж трябваше да действат като посредници, а Верина да представлява Кинг.

Бърк Маршъл искаше Кинг да отмени насрочената за понеделник демонстрация.

— И така да свали напрежението тъкмо когато печели предимство? — обърна се невярващо Верина към Денис Уилсън. Седяха в изискания салон на Гастън. Джордж кимна в знак на съгласие.

— И без това точно сега градската управа не може да направи нищо — отвърна Денис.

Градската управа преживяваше своя собствена, но не отделна криза: Бивола Конър оспорваше в съда изборната си загуба, затова имаше двама души, които твърдяха, че са кметове. Верина каза:

— Значи те са разделени и отслабени — хубаво! Ако ги чакаме да изгладят различията помежду си, те ще се върнат по-силни и по-решителни. Вие в Белия дом нищо ли не разбирате от политика?

Денис твърдеше, че активистите за граждански права не са наясно какво искат. Това също вбеси Верина.

— Имаме четири прости искания. Първо: незабавна десегрегация на заведенията за хранене, тоалетните, чешмите, всичко в магазините. Второ: недискриминационно наемане и издигане на чернокожите служители в магазините. Трето: освобождаване на всички демонстранти от затвора и снемане на обвиненията. Четвърто: в бъдеще комитет с представители на двете раси да договори десегрегацията на полицията, училищата, парковете, киносалоните и хотелите. — Тя ядно изгледа Денис. — Нещо неясно?

Кинг искаше неща, които би трябвало да се разбират от само себе си, ала бяха твърде много за белите. Същата вечер Денис се върна в Гастън и изложи пред Джордж и Верина контрапредложенията. Собствениците на магазините бяха готови да десегрегират пробните незабавно, а останалите неща — след време. Петима-шестима черни служители можеха да бъдат повишени в „служби с вратовръзка“ веднага след спирането на демонстрациите. Бизнесмените не можеха да направят нищо за затворниците, понеже това беше работа на съдилищата. Със сегрегацията на училищата и другите места в града трябваше да се занимават кметът и градският съвет.

Денис беше доволен. За пръв път белите преговаряха!

Но Верина отвърна с презрение:

— Това не е нищо. Никога не канят две жени да ползват едновременно дадена пробна, така че пробните не са сегрегирани като за начало. Освен това, в Бирмингам има повече от петима негри, които могат да си сложат вратовръзка. Що се отнася до останалото…

— Казват, че нямат власт да отменят решенията на съдилищата или да променят законите.

— Колко сте наивни — отвърна Верина. — В този град съдилищата и градската управа правят каквото бизнесмените поискат.

Боби Кенеди помоли Джордж да състави списък с най-влиятелните бели бизнесмени в града и с телефонните им номера. Президентът лично щеше да им позвъни и да им каже, че трябва да направят компромис.

Джордж забеляза и други вълнуващи признаци. Масови сбирки в бирмингамските църкви в понеделник вечер събраха изумителната сума от четиридесет хиляди долара в дарения за кампанията: на хората на доктор Кинг им трябваше почти цяла нощ да ги преброят всичките. За целта беше наета стая в мотела. Още повече пари се стичаха по пощата. Движението обикновено едва свързваше двата края, обаче заради Бивола Конър и неговите кучета парите неочаквано заваляха.

Верина и хората на Кинг се бяха настанили за среднощна среща в дневната на апартамента му. Обсъждаха как да поддържат натиска. Джордж не беше поканен — а и той не искаше да научава неща, които можеше да се почувства задължен да докладва на Боби — затова си легна.

На сутринта облече костюм и слезе за пресконференцията на Кинг в десет. В двора на мотела се тълпяха над сто журналисти от цял свят и се потяха под слънцето на Алабама. Кампанията на Кинг в Бирмингам беше водеща новина — отново благодарение на Бивола Конър.

— Събитията в Бирмингам през последните няколко дни бележат съзряването на ненасилственото движение — каза Кинг. — Това е изпълнението на една мечта.

Джордж не виждаше Верина и започна да подозира, че истинската работа е някъде другаде. Излезе от мотела и сви зад ъгъла по посока на църквата. Не намери Верина, но видя ученици, които излизаха от приземието на църквата и се качваха в коли, паркирани по Пето авеню. Усети престореното безгрижие на възрастните, които ги придружаваха.

Натъкна се на Денис Уилсън, който имаше новини.

— Комитетът на старшите граждани има извънредна среща в Търговската камара.

Джордж беше чувал за тази неофициална група с прякор Големите мулета. Те държаха истинската власт в града. Щом тези хора бяха в паника значи нещо щеше да се промени.

— Какво планират хората на Кинг? — попита Денис.

Джордж се радваше, че не знае нищо.

— Не бях поканен на срещата. Но готвят нещо.

Раздели се с Денис и се отправи към центъра на града. Знаеше, че дори като крачи сам, може да бъде арестуван за неразрешена демонстрация, но трябваше да рискува: нямаше да е полезен на Боби, ако се крие в Гастън.

След десет минути стигна до деловия квартал на Бирмингам. Той беше типичен за юга — универсални магазини, киносалони, обществени сгради и железопътна линия по средата.

Джордж разбра какъв е планът на Кинг едва когато го видя в действие.

Внезапно негри, които вървяха сами или по двама-трима, започнаха да се събират и да размахват плакати, които бяха укривали до момента. Някои седнаха и блокираха тротоарите, други коленичиха за молитва на стъпалата на величествената сграда на градския съвет, построена в стил ар деко. Виещи се колони от юноши влизаха и излизаха от сегрегираните магазини и пееха химни. Уличното движение се забави и спря.

Полицията беше неподготвена — съсредоточена беше около парка „Кели Инграм“ на около осемстотин метра оттам. Демонстрантите бяха минали незабелязано. Но Джордж беше сигурен, че настроението на добронамереност в протеста щеше да се запази само докато Бивола Конър не се окопити.

Утрото преля в ден и Джордж се върна в Гастън. Видя Верина, която изглеждаше разтревожена.

— Всичко това е прекрасно, но е извън контрол — каза тя. — Нашите хора са обучени на ненасилие, обаче още хиляди просто се присъединяват. А те нямат дисциплина.

— Това засилва натиска върху Големите мулета — отвърна Джордж.

— Но ние не искаме губернаторът да въведе военно положение. — Губернатор на Алабама беше Джордж Уолъс, неотстъпчив сегрегационист.

— Военното положение означава федерален контрол — изтъкна Джордж. — Тогава ще се наложи президентът да заповяда поне частична интеграция. Ако това бъде наложено на Големите мулета отвън, те ще намерят начин да го обезсилят. По-добре решението да дойде от самите тях. Джордж разбираше, че Верина има тънка политическа мисъл. Несъмнено беше научила много от Кинг. Но не беше сигурен, че е права по този въпрос.

Хапна сандвич с шунка и пак излезе. Атмосферата около парка „Кели Инграм“ вече беше напрегната. В парка имаше стотици полицаи, които размахваха палки и удържаха нетърпеливите кучета. Пожарникарите пръскаха с маркучите всеки, който се отправеше към центъра на града. Негрите, които ненавиждаха водните оръдия, започнаха да хвърлят камъни и бутилки от Кока-Кола по полицията. Верина и останалите от екипа на Кинг се движеха сред множеството и умоляваха хората да запазят спокойствие и да се въздържат от насилие, но без особен ефект. Някаква странна бяла машина, която хората наричаха Танка, минаваше нагоре-надолу по Шестнадесета улица, а Бивола Конър ревеше във високоговорителя:

— Разпръснете се! Отстранете се от улиците!

Обяснили бяха на Джордж, че Танка не е танк, а бронирана кола, която Конър беше купил от излишъците на армията.

Видя Фред Шатълсуърт, съперника на Кинг за водач на кампанията. Шатълсуърт беше на четиридесет и една, жилав и корав на вид човек, елегантно облечен и със спретнат мустак. Беше преживял два бомбени атентата, а съпругата му беше намушкана с нож от член на Клана, но явно човекът нямаше страх и отказваше да напусне града. „Не бях спасен, за да бягам“, обичаше да казва той. Макар и роден боец, сега той се опитваше да направлява някои от младежите:

— Не бива да дразните полицията — казваше им той. — Не се дръжте така, все едно намерението ви е да ги ударите.

„Добър съвет“, рече си Джордж.

Хлапетата се насъбраха около Шатълсуърт и той ги поведе като Свирача от приказките обратно към църквата, като развяваше бяла кърпичка в опит да покаже на полицията, че намеренията му са мирни.

Почти подейства.

Шатълсуърт отведе децата покрай пожарните коли пред църквата към входа на приземието, който беше на нивото на улицата, въведе ги вътре и надолу по стълбите. Когато всички бяха вътре, той се обърна да ги последва. В този миг Джордж чу един глас да казва:

— Да поизмокрим преподобния.

Шатълсуърт навъсено се извърна да погледне. Струята от водното оръдие го удари право в гърдите. Той залитна и падна с тропот и рев надолу по стълбите.

— Божичко, Шатълсуърт е улучен! — викна някой.

Джордж се завтече натам. Шатълсуърт лежеше в основата на стълбите и дишаше с усилие.

— Добре ли сте? — извика Джордж, но Шатълсуърт не можа да отговори. — Някой да повика линейка, бързо!

Удиви се на глупостта на властите. Шатълсуърт беше изключително харесван. Наистина ли искаха да провокират метеж?

Линейките бяха удобно разположени наблизо и само след минута-две дойдоха двама души с носилка и прибраха Шатълсуърт.

Джордж се качи след тях обратно на тротоара. Наоколо опасно се размотаваха чернокожи зрители и бели полицаи. Събрали се бяха и репортери, а фотографите заснеха вкарването на носилката в линейката. Всички загледаха как тя се отдалечава.

След миг се появи Бивола Конър.

— Цяла седмица чакам да видя Шатълсуърт улучен от водната струя — весело рече той. — Съжалявам, че го изпуснах.

Джордж побесня. Надяваше се някой от зяпачите да халоса тлъстото лице на Конър.

— Тръгна си с линейка — каза един бял вестникарски репортер.

— Де да беше с катафалка — възкликна Конър.

Джордж трябваше да се извърне, за да овладее гнева си. Спаси го Денис Уилсън, който се появи като от нищото и го улови за ръката.

— Добри новини! Големите Мулета поддадоха!

Джордж светкавично се обърна.

— Какво искаш да кажеш?

— Съставили са комитет, който да преговаря с участниците в кампанията.

Ето това беше добра новина. Нещо ги беше променило: демонстрациите или телефонните обаждания от президента, или заплахата с обявяването на военно положение. Каквато и да беше причината, те сега бяха достатъчно отчаяни, та да седнат с черните и да преговарят за примирие. Може би щяха да го постигнат преди метежът да стане наистина грозен.

— Но им трябва място, където да се съберат — добави Денис.

— Верина ще знае къде. Да идем да я намерим.

Джордж се канеше да тръгне, но се обърна да погледне Бивола Конър. Разбираше, че той вече губи значение. Конър беше на улицата, надсмиваше се над участниците в кампанията, но в сградата на Търговската камара най-силните мъже в града бяха сменили курса, при това, без да го питат. Може би идваше времето, когато дебелите бели насилници няма повече да управляват Юга.

Или пък не.

Компромисът беше обявен на пресконференция в петък. Присъстваше Фред Шатълсуърт, чиито ребра бяха пукнати от водното оръдие. Той обяви:

— Днес Бирмингам постигна съгласие със своята съвест!

След малко той припадна и трябваше да го изнесат. Мартин Лутър Кинг обяви победа и отлетя у дома в Атланта.

Белият елит на Бирмингам най-сетне се беше съгласил на някакви мерки за десегрегация. Верина се оплакваше, че това не е много и беше права донякъде: направени бяха няколко малки отстъпки. Но Джордж вярваше, че е настъпила огромна принципна промяна — белите бяха приели необходимостта да разговарят с негрите за сегрегацията. Вече нямаше само те да налагат закона. Преговорите щяха да продължат и можеха да вървят само в една посока.

Малък напредък или важна повратна точка, всеки цветнокож в Бирмингам празнуваше в събота вечер и Верина покани Джордж в стаята си.

Скоро разбра, че тя не е от момичетата, които обичат мъжът да командва в леглото. Знаеше какво иска и се чувстваше свободна да го поиска. Джордж нямаше нищо против.

Той не би възразил почти срещу нищо. Беше очарован от прекрасното й светло тяло и магьосническите зелени очи. Верина говореше доста, докато се любеха, казваше му как се чувства, питаше го дали нещо му е приятно или го смущава, а от разговора се чувстваха по-близки. Той осъзна по-ясно от всякога как чрез секса можеш да опознаеш характера, а не само тялото на другия.

Към края тя поиска да е отгоре. Това също беше ново — нито една жена досега не беше го правила с него. Верина го възседна, той я хвана за хълбоците и започна да се движи заедно с нея. Тя затвори очи, но той не. Наблюдаваше лицето й, очарован и омаян, а когато тя най-сетне стигна докрай, той я последва.

Няколко минути преди полунощ Джордж стоеше по халат до прозореца и гледаше уличните светлини на Пето авеню, докато Верина беше в банята. Мислите му се върнаха към споразумението между Кинг и белите в Бирмингам. Ако това е победа за движението за граждански права, твърдолинейните сегрегационисти не биха приели поражението, прецени той; но какво ще направят? Бивола Конър несъмнено имаше план за саботиране на споразумението. Същото навярно се отнасяше и до Джордж Уолъс, губернатора расист.

В този ден Ку-клукс-клан имаше събор в Бесимър, градец на тридесетина километра от Бирмингам. Според разузнаването на Боби Кенеди бяха дошли привърженици от Джорджия, Тенеси, Южна Каролина и Мисисипи. Несъмнено ораторите цяла вечер ги бяха настройвали и сега те негодуваха френетично срещу предаването на Бирмингам на черните.

Жените и децата би трябвало вече да са се разотишли, но мъжете щяха да останат, да пият и да се перчат какво ще направят.

На другия ден, неделя, беше дванадесети май, Денят на майката. Джордж си припомни Деня на майката преди две години, когато белите бяха опитали да убият него и останалите участници в Похода на свободата със запалителни бомби в автобуса в Анистън, на близо сто километра от тук.

Верина излезе от банята.

— Върни се в леглото — каза тя и се мушна под чаршафа.

Джордж нямаше търпение. Надяваше се да се любят още поне веднъж преди зазоряване. Но тъкмо се обръщаше от прозореца и нещо привлече погледа му. Фаровете на две коли, които приближаваха по Пето авеню. Първата беше бяла патрулна кола на бирмингамската полиция, ясно отбелязана с номер 25. Следваше я стар Шевролет от петдесетте с обла муцуна. И двете коли забавиха, когато се изравниха с Гастън.

Джордж внезапно забеляза, че местните и щатските полицаи, които патрулираха по улиците около мотела, бяха изчезнали. На тротоара нямаше никого.

Какво, по дяволите…

След секунда от отворения заден прозорец на Шевролета хвърлиха нещо. То прелетя над тротоара и удари стената на мотела. Предметът се приземи точно под прозорците на ъгловата стая 30, апартаментът, заеман от Мартин Лутър Кинг до заминаването му по-рано днес.

После двете коли ускориха ход.

Джордж се махна от прозореца, прекоси стаята с две крачки, и се хвърли върху Верина.

Недоволният й писък беше заглушен от страшен гръм. Цялата сграда се разлюля като от земетръс. Въздухът се изпълни със звука на счупени стъкла и падаща мазилка. Прозорецът на стаята им се разби със звън като от камбана, която бие на умряло. Настана зловеща тишина. Когато шумът от двете коли заглъхна, Джордж чу викове и писъци от вътрешността на сградата.

— Добре ли си? — попита той Верина.

— Какво стана, по дяволите?

— Някой хвърли бомба от кола — Джордж се свъси. — Колата имаше полицейски ескорт. Можеш ли да повярваш?

— В този проклет град? Можеш да се обзаложиш, че вярвам.

Джордж се претърколи от нея и огледа стаята. Подът беше посипан с натрошени стъкла. На края на леглото висеше парче зелен плат и след малко Джордж разбра, че това е пердето. Ударната вълна беше съборила от стената снимка на Рузвелт и тя лежеше с лицето нагоре на килима, а усмивката на президента беше назъбена от счупеното стъкло.

— Трябва да слезем долу — каза Верина. — Може да има ранени.

— Чакай малко. Ще донеса обувките ти.

Стъпи на едно чисто място на килима. За да прекоси стаята, трябваше да вдига от пода парчета стъкло и да ги хвърля настрани. Обувките и на двама им бяха в гардероба. Това му хареса. Пъхна нозе в черните си половинки и отнесе на Верина нейните бели обувки с високи токове.

Светлините угаснаха.

Двамата бързо се облякоха в тъмното. Откриха, че няма вода в банята.

Слязоха долу.

Тъмното фоайе беше пълно с изпаднали в паника служители и гости на хотела. Няколко души кървяха, но явно нямаше убити. Джордж си проправи път и излезе. На светлината на уличните лампи видя в стената на сградата дупка с ширина метър и половина, а по тротоара бяха пръснати тежки отломки. Фургоните в съседния парцел бяха съсипани от взрива. Но по чудо нямаше тежко ранени.

Пристигна полицай с куче, после дойде линейка, после още полицаи. Пред мотела и в парка „Кели Инграм“ на другата пряка заплашително започнаха да се трупат групи негри. „Не са кротките християни, които радостно и с химни на уста излизаха от Баптистката църква на Шестнадесета улица“, угрижено забеляза Джордж. Тази тълпа беше прекарала съботната вечер в пиене по баровете, игралните зали и долнопробните кръчми. Не поддържаха предпочитаната от Мартин Лутър Кинг философия на пасивната съпротива, проповядвана навремето от Ганди.

Някой каза, че е избухнала и друга бомба на няколко преки, в свещеническия дом, обитаван от брата на Мартин Лутър Кинг, Алфред, известен като Ей Ди Кинг. Свидетел беше видял униформен полицай да оставя пакет в портика няколко секунди преди взрива. Явно бирмингамската полиция се беше опитала да убие братята Кинг едновременно.

Тълпата ставаше все по-гневна.

Скоро започнаха да хвърлят бутилки и камъни. Кучетата и водните оръдия бяха предпочитаните мишени. Джордж се върна в мотела. Верина помагаше да извадят една стара негърка от срутена стая на приземния етаж на светлината на фенери.

— Навън става грозно — каза й Джордж. — Хвърлят камъни по полицаите.

— Така и трябва, по дяволите. Полицаите са поставили бомбите.

— Помисли си — настоя Джордж. — Защо белите искат метеж тази вечер? За да саботират споразумението.

Верина забърса прахта от мазилката от челото си. Джордж наблюдаваше лицето й и видя как гневът се измества от пресметливост.

— Проклятие. Прав си.

— Не можем да го допуснем.

— Но как да го спрем?

— Трябва да изкараме всички водачи на движението навън да успокоят народа.

Тя кимна.

— Да, по дяволите. Започвам да събирам хората.

Джордж се върна навън. Метежът се беше разраснал бързо. Едно такси беше преобърнато и подпалено и сега гореше по средата на улицата. На другата пряка пък гореше бакалия. Патрулните коли, които идваха от центъра на града, бяха спирани на Седемнадесета улица от вихрушка хвърлени предмети.

Джордж грабна мегафон и се обърна към тълпата.

— Запазете спокойствие! Не излагайте на опасност сделката, която постигнахме! Сегрегационистите искат да провокират метеж — не им давайте каквото искат! Прибирайте се по домовете си да спите!

Един чернокож, който стоеше наблизо, му каза:

— Как така ние трябва да се прибираме по домовете си всеки път, когато те започват насилието!

Джордж скочи на капака на една паркирана кола и застана на покрива.

— Това не ни помага! — каза той. — Нашето движение е ненасилствено! Всички се прибирайте!

— Ние сме ненасилствено движение, но те не са! — викна някой.

После празна бутилка от уиски полетя във въздуха и удари Джордж по челото. Той слезе от покрива на колата. Докосна главата си. Болеше, но не кървеше.

И други подеха този вик. Верина се появи с неколцина водачи на движението и проповедници. Те се смесиха с тълпата и опитаха да вразумят хората. Ей Ди Кинг се качи върху една кола.

— В нашия дом току-що хвърлиха бомба! — викна той. — Ние казваме: „Отче, прости им, защото те не знаят какво вършат“. Но вие не помагате — вие ни вредите! Моля, опразнете този парк!

Призивите бавно подействаха. Джордж забеляза, че Бивола Конър не се мярка — началстваше шефът на полицията Джейми Мур. Той беше професионалист, а не назначен по политически причини, и това помогна. Отношението на полицията изглеждаше променено. Гледачите на кучета и пожарникарите вече не бяха видимо нетърпеливи да се бият. Джордж чу някакво ченге да се обръща към група негри с думите „Ние сме ваши приятели!“ Глупости, но от нов вид.

Джордж разбра, че между сегрегационистите има ястреби и гълъби. Мартин Лутър Кинг се беше договорил с гълъбите и така беше заобиколил ястребите. Сега ястребите опитваха отново да разпалят омразата. Не биваше да им се позволява да успеят.

Поради липсата на полицейска агресия тълпата загуби желанието за метеж. Джордж започна да дочува нови коментари. Когато опожарената бакалия рухна, хората заговориха със съжаление.

— Срамота — рече някой.

— Прекалихме — додаде друг.

Най-сетне проповедниците ги накараха да запеят и Джордж си отдъхна. Знаеше, че всичко е свършило.

Намери началника Мур на ъгъла на Пето авеню и Седемнадесета улица.

— Трябва да заведем ремонтни екипи в мотела, началник — поде той вежливо. — Няма ток и вода и много скоро там ще стане нездравословно.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Мур и залепи радиостанцията до ухото си.

Но преди да заговори, дойдоха щатските полицаи.

Носеха сини шлемове, карабини и двуцевки. Пристигнаха припряно, повечето в коли, някои на коне. За секунди станаха двеста души или повече. Джордж зяпаше в ужас. Това беше катастрофа — метежът щеше да започне отново. Но тъкмо това иска губернаторът Уолъс, осъзна той. Уолъс, също като Конър и бомбаджиите, разбираше, че вече единствената надежда за сегрегационистите е пълното рухване на реда и законността.

Спря една кола и от нея изскочи полковник Ал Линго, директор на обществената безопасност при Уолъс. Размахваше пушка. Двама от хората му, явно телохранители, имаха автомати Томпсън.

Началник Мур окачи радиото на колана. Заговори меко, като внимателно не се обърна към Линго с военния му чин.

— Ако напуснете, господин Линго, ще го оценя.

Линго не се затормози с любезности.

— Замъкни страхливия си задник обратно в кабинета. Сега аз командвам, а заповедите ми са да сложим черните копелета да спят.

Джордж очакваше да му кажат да се разкара, но двамата бяха прекалено погълнати от спора си, та да ги е грижа за него.

— Тези оръжия не са необходими — продължи Мур. — Ще ги приберете ли, ако обичате? Някой ще бъде убит.

— Адски си прав! — отвърна Линго.

Джордж бързо се отдалечи и тръгна към хотела.

Преди да влезе, се обърна тъкмо навреме да види как щатските полицаи нападат тълпата.

После метежът започна отначало.

Джордж намери Верина в двора на мотела.

— Трябва да замина за Вашингтон — каза той.

Не му се тръгваше. Искаше да остане с Верина, да разговаря с нея, да задълбочат новооткритата интимност. Искаше да я накара да се влюби в него. Но това трябваше да почака.

— Какво ще правиш във Вашингтон? — попита тя.

— Ще се погрижа братята Кенеди да разберат какво става. Трябва да им се каже, че губернаторът Уолъс провокира насилие, за да развали споразумението.

— Три през нощта е.

— Искам да се добера до летището възможно най-рано и да взема първия самолет. Може да се наложи да пътувам през Атланта.

— И как ще стигнеш до летището?

— Ще търся такси.

— Тази нощ никое такси няма да вземе негър, особено негър с цицина на челото.

Джордж проучи лицето си с опипване и намери подутина точно където тя каза.

— Как е станало това? — попита той.

— Май си спомням, че видях как те улучи една бутилка.

— О, да. Е, може и да е тъпо, но трябва да опитам да стигна до летището.

— Ами багажът ти?

— Не мога да си събирам багажа на тъмно. Пък и нямам много. Просто тръгвам.

— Внимавай.

Той я целуна. Тя обви врата му с ръце и притисна стройното си тяло в него.

— Беше прекрасно — прошепна Верина, после го пусна.

Джордж излезе от мотела. Улиците, които водеха право към центъра на града, бяха блокирани на изток — налагаше се да обикаля. Повървя на запад, после на север, после зави на изток, когато прецени, че се е отдалечил от метежа. Не видя никакви таксита. Може би трябваше да почака първия автобус в неделната сутрин.

Небето на изток вече светлееше, когато една кола изскърца и спря до него. Джордж се приготви да бяга, понеже се боеше от бели доброволци. Промени решението си, когато от колата излязоха трима щатски полицаи. Държаха пушките в готовност.

„Не им трябва кой знае какъв повод да ме застрелят“, боязливо си рече той.

Водачът беше нисък и наперен. Джордж забеляза сержантски нашивки на ръкава му.

— Къде отиваш, момче? — попита сержантът.

— Опитвам да стигна до летището, старши. Може би ще ми каже къде да намеря такси.

Онзи се обърна към другите и се ухили.

— Опитвал се да стигне до летището — повтори той, като че самата мисъл беше смехотворна. — Мисли, че можем да му помогнем да си хване такси!

Подчинените му се засмяха одобрително.

— Какво ще правиш на летището? Тоалетните ли ще чистиш?

— Ще взема самолета за Вашингтон. Работя в Министерството на правосъдието, юрист съм.

— Тъй ли? Аз пък работя за Джордж Уолъс, губернатора на Алабама, ние тук, в Юга, не слушаме много Вашингтон. Затова влизай в проклетата кола, преди да съм ти пукнал къдравата глава.

— И за какво ме арестувате?

— Не ми се прави на умен, момче.

— Ако ме задържате без основателна причина, значи сте престъпник, не полицай.

С внезапно ловко движение сержантът замахна с пушката с приклада напред. Джордж се сви и инстинктивно вдигна ръка да предпази лицето и дървеният приклад удари болезнено лявата му китка. Другите двама го хванаха за ръцете. Той не се противеше, но онези го повлякоха, все едно се бори. Сержантът отвори задната врата на колата и двамата го хвърлиха на седалката. Блъснаха вратата, преди да е влязъл напълно, и тя смаза крака му. Джордж извика от болка. Пак отвориха вратата, натикаха наранения крак вътре, и затвориха.

Джордж се беше свлякъл на седалката. Кракът го болеше, но китката беше по-зле. Могат да правят каквото си щат с нас, рече си той, понеже сме черни. В този момент му се прииска да беше хвърлял камъни и бутилки по полицията, вместо да търчи и да казва на хората да се успокоят и да си вървят по домовете.

Полицаите го откараха до Гастън. Там отвориха задната врата и го изблъскаха навън. Стиснал лявата китка с дясната длан, той закуцука в двора.

По-късно в неделя Джордж най-сетне намери работещо такси с чернокож шофьор и отиде до летището, откъдето взе самолет до Вашингтон. Китката го болеше толкова много, че не можеше да работи с ръката си и я държеше в джоба. Беше се подула и за да облекчи болката, той свали часовника и разкопча ръкава.

От един телефон на Националното летище се обади в Министерството на правосъдието и научи, че в шест има извънредна среща в Белия дом. Президентът щеше да долети от Кемп Дейвид, а Бърк Маршъл пътуваше с хеликоптер от Западна Вирджиния. Боби беше на път към Министерството, искаше спешно да го осведомят и не, нямаше време Джордж да си иде у дома и да се преоблече.

Джордж се закле от сега нататък да държи чиста риза в чекмеджето на бюрото, взе такси до Министерството на правосъдието и отиде право в кабинета на Боби.

Настоя, че нараняванията му са твърде дребни за лекарска грижа, макар да се свиваше от болка при всеки опит да помръдне лявата ръка.

Обобщи събитията от изминалата нощ пред главния прокурор и група умници, включително Маршъл. По някаква причина присъстваше и грамадният нюфаундленд на Боби, Бръмъс.

— Примирието, което беше постигнато с толкова трудности тази седмица, сега е в опасност — заключи Джордж. — Бомбите и бруталността на щатските полицаи отслабиха привързаността на негрите към ненасилието. От друга страна, метежите заплашват да отслабят позициите на белите, които преговаряха с Мартин Лутър Кинг. Противниците на интеграцията, Джордж Уолъс и Бивола Конър, се надяват едната или двете страни да се откажат от споразумението. Ние някак трябва да попречим на това.

— Е, съвсем ясно е — каза Боби.

Всички се качиха в неговата кола, Форд Галакси 500. Беше лято и покривът беше свален. Изминаха краткото разстояние до Белия дом. Бръмъс хареса пътуването.

Пред Белия дом имаше няколко хиляди демонстранти, забележителна смесица от бели и черни. Носеха плакати „Спасете учениците на Бирмингам“.

Президентът Кенеди беше в Овалния кабинет, седнал в любимия си люлеещ се стол. Чакаше групата от Правосъдието. С него бяха мощно трио военни: Боб Макнамара, момчето чудо министър на отбраната; плюс секретарят и началник-щабът на пехотата.

Джордж осъзна, че тази група се е събрала тук днес, защото снощи негрите в Бирмингам бяха започнали да палят и да хвърлят бутилки. Такава спешна среща не беше свиквана нито веднъж през всичките години на ненасилствени граждански протести, дори когато Кланът хвърляше бомби в домовете на негрите. Метежът имаше резултат.

Военните бяха тук, за да обсъдят пращането на армията в Бирмингам.

Боби, както винаги, се съсредоточи върху политическата реалност:

— Хората ще започнат да призовават президента да действа — рече той. — Но ето го и проблемът. Не можем да признаем, че пращаме федерални войски да контролират щатските — това означава Белият дом да обяви война на щата Алабама. Значи ще трябва да кажем, че ги пращаме, за да контролират метежниците — това означава Белият дом да обяви война на негрите.

Президентът Кенеди веднага схвана какво става.

— Веднъж получили закрилата на федералните части, белите могат да скъсат споразумението, което току-що са постигнали.

С други думи, помисли Джордж, заплахата от негърски бунтове поддържа споразумението живо. Това заключение не му се нравеше, но беше трудно да се избегне.

Бърк Маршъл заговори. Той смяташе споразумението за своя рожба.

— Ако това споразумение изгърми — рече той изнурено, — негрите ще бъдат ъъ…

— Неконтролируеми — довърши изречението му президентът.

— И не само в Бирмингам — додаде Маршъл.

Стаята притихна, докато всички обмисляха изгледите за подобни бунтове в други американски градове.

— Какво прави Кинг днес? — попита президентът Кенеди.

— Лети обратно за Бирмингам — отговори Джордж. Научил беше това на тръгване от Гастън. — Засега, не се съмнявам, обикаля големите църкви и настоява хората да си идат мирно по домовете след службата, а довечера да останат вкъщи.

— А те ще го послушат ли?

— Да, стига да няма нови бомби, а щатските полицаи да са под контрол.

— Как можем да го гарантираме?

— Можете ли да разположите американски войски близо до Бирмингам, но не в самия град? Това ще покаже подкрепа за споразумението. Конър и Уолъс ще знаят, че ако не се държат както трябва, те ще отнемат властта им. Но няма да даде на белите възможността да се откажат от сделката.

Обсъждаха го известно време и накрая решиха, че това и ще направят.

Джордж и една малка подгрупа се преместиха в Кабинета да съставят изявление за пресата. Секретарката на президента го напечата. Обикновено пресконференциите се провеждаха в кабинета на Пиер Селинджър, но днес имаше твърде много репортери и телевизионни камери, пък и вечерта беше топла, затова изявлението беше направено в Розовата градина. Джордж гледаше как президентът Кенеди излиза навън, изправя се пред представителите на световния печат и казва:

— Споразумението от Бирмингам беше и остава едно справедливо споразумение. Федералното правителство няма да позволи то да бъде саботирано от няколко екстремисти и от двете страни.

„Две стъпки напред, една назад, още две напред“, каза си Джордж. „Но напредваме“.

23.

Дейв Уилямс имаше план за съботната вечер. Три момичета от класа му щяха да ходят в клуб Джъмп в Сохо и Дейв и още две момчета небрежно им казаха, че може да се видят там. Линда Робъртсън беше едно от момичетата. Дейв мислеше, че тя го харесва. Повечето хора го мислеха за тъп, понеже винаги излизаше последен в класа на изпити, но Линда разговаряше с него интелигентно за политика, с която той беше наясно заради семейството си.

Дейв щеше да облече нова риза с удивително дълга и заострена яка. Беше добър танцьор — дори приятелите му признаваха, че изпълнява туиста много стилно. Смяташе, че има добри изгледи да подхване връзка с Линда.

Дейв беше на петнадесет, но за негово върховно раздразнение повечето момичета на негова възраст предпочитаха по-големи момчета. Все още потреперваше като си спомнеше как преди повече от година преследваше очарователната Бийп Дюър с надеждата да открадне целувка, а я свари в прегръдка с осемнадесетгодишния Джаспър Мъри.

В съботните сутрини децата на семейство Уилямс отиваха в кабинета на баща си да получат дребни за седмицата. На Иви, която беше на седемнадесет, даваха една лира; на Дейв — десет шилинга. Като викториански бедняци често трябваше да изслушват и проповед. Днес Иви получи парите и беше освободена, но на Дейв казаха да изчака. Когато вратата се затвори, баща му Лойд каза:

— Резултатите ти от изпитите са много лоши.

Дейв знаеше това. През десетте години учение се беше провалял на всеки писмен изпит.

— Съжалявам — каза той. Не искаше да влиза в спор. Просто искаше да си вземе парите и да си тръгне.

Татко носеше карирана риза и жилетка, облеклото му за събота сутрин.

— Обаче ти не си глупав — продължи татко.

— Учителите мислят, че съм тъп.

— Не вярвам. Ти си интелигентен, но мързелив.

— Не съм мързелив.

— Какъв си тогава?

Дейв нямаше отговор. Четеше бавно, а още по-лошо беше, че винаги забравяше прочетеното, щом обърнеше страницата. Не го биваше и в писането — като искаше да напише „риба“ изпод писалката му излизаше „бира“ и той не забелязваше разликата. Правописът му беше отвратителен.

— Имам отлични оценки на устните изпити по френски и немски.

— Което само доказва, че когато се стараеш, можеш.

Нищо подобно не доказваше, но Дейв не знаеше как да го обясни.

— Мислих дълго и упорито какво да правя — каза баща му. — С майка ти сме водили безкрайни разговори за това.

Думите му прозвучаха злокобно. Какво се задаваше, по дяволите?

— Прекалено голям си за пердах, пък и ние никога не сме вярвали особено в телесните наказания.

Вярно. Повечето деца ядяха бой, когато не се държаха както трябва, но майката на Дейв не го беше удряла от години, а баща му — никога. Сега обаче го тревожеше думата „наказание“. Явно това предстоеше.

— Единственото, което мога да измисля, за да те принудя да се съсредоточиш върху учението, е да прекратя издръжката ти.

Дейв не можеше да повярва на ушите си.

— Какво имаш предвид под „да прекратиш“?

— Няма да ти давам повече пари, докато не видя подобрение в работата ти в училище.

Дейв не беше предвидил това.

— А как ще се придвижвам из Лондон?

И ще си купувам цигари, и ще влизам в клуб Джъмп, мислеше той панически.

— И без това ходиш на училище пеш. Ако искаш да идеш някъде другаде, ще трябва да станеш по-добър в учението.

— Не мога да живея така!

— Получаваш храна срещу нищо, а гардеробът ти е пълен с дрехи, така че не ти липсва кой знае какво. Само помни, че ако не учиш, никога няма да получиш пари да се размотаваш.

Дейв беше бесен. Планът му за вечерта беше провален. Чувстваше се безпомощен и малък.

— Това ли е?

— Да.

— Значи си губя времето тук.

— Слушаш как баща ти се опитва да те поучи възможно най-добре.

— По дяволите, все тая е — отвърна Дейв и излезе с тежка стъпка.

Откачи коженото си яке от окачалката в антрето и излезе. Беше мека пролетна утрин. Какво щеше да прави? Планът му за деня беше да се види с приятели на Пикадили съркъс, да се помотае по улица „Денмарк“ и да позяпа китарите, да пийне пинта бира в някоя кръчма, после да се прибере и да облече ризата с острата яка.

Имаше малко дребни в джоба — достатъчно за половин пинта бира. Как би могъл да се сдобие с пари за входа в клуб Джъмп? Може би да поработи. Кой щеше да го вземе веднага? Някои от приятелите му работеха в съботите и неделите в магазини и ресторанти, които тогава имаха нужда от повече хора. Помисли дали да не влезе в някое кафе и да предложи да мие съдовете в кухнята. Струваше си да опита. Насочи се към Уест Енд.

После му хрумна друго.

Имаше роднини, които можеха да го вземат на работа. Сестрата на баща му, Мили, беше в модния бизнес и имаше три магазина в заможните лондонски предградия „Хароу“, „Гордърс Грийн“ и „Хампстед“. Можеше да му даде работа за събота, макар Дейв да не знаеше доколко ще го бива да продава рокли на дамите. Мили беше омъжена за търговец на кожи на едро — Ейби Ейвъри и неговият склад в Източен Лондон може би бяха по-сигурни. Но и леличка Мили, и чичо Ейби вероятно щяха да говорят с Лойд, който щеше да им каже, че от Дейв се очаква да учи, а не да работи. Мили и Ейби обаче имаха син, Лени, на двадесет и три, който беше дребен търговец и далавераджия. В съботите Лени държеше сергия в Олдгейт в Ийст Енд. Продаваше Шанел № 5 и други скъпи парфюми на смешно ниски цени. Прошепваше на клиентките си, че са крадени, а всъщност те бяха фалшиви, евтини миризми в скъпи на вид шишенца.

Лени можеше да му даде работа за един ден.

Дейв имаше пари точно колкото за метрото. Свърна в най-близката станция и купи билет. Ако Лени му откажеше, не знаеше как ще се прибере. Предположи, че ако се налага, може да повърви няколко километра.

Влакът го отведе под Лондон от богатия Запад до работническия Изток. Пазарът вече беше претъпкан с клиенти, които нямаха търпение да купуват на цени, по-ниски от тези в нормалните магазини. Някои от стоките наистина са крадени, прецени Дейв: електрически чайници, машинки за бръснене, ютии и радиоапарати, измъкнати през задния вход на фабриката. Други бяха излишъци, разпродавани евтино от производителите — плочи, които никой не искаше, книги, които не бяха станали бестселъри, грозни рамки за снимки, пепелници във формата на раковини. Но най-много бяха дефектните стоки. Кутии престояли бонбони, раирани шалове с бримка, неравно боядисани шарени обувки, порцеланови чинии с по половин цвете.

Лени приличаше на покойния им дядо Бърни Лекуит — имаше гъста тъмна коса и кафяви очи. Косата на Лени беше зализана в прическа помпадур като на Елвис Пресли. Поздрави го топло.

— Здрасти, млади ми Дейв! Искаш ли парфюмче за гаджето? Пробвай Фльор Соваж. С гаранция — гащичките й сами ще паднат. Твой е за два шилинга и шест пенса.

— Трябва ми работа, Лени. Мога ли да работя за теб?

— Работа ли ти трябва? Майка ти е милионерка, нали? — изплъзна се Лени.

— Тате ми отряза джобните.

— Че защо?

— Защото съм зле в училище. Затова съм разорен. Искам само да изкарам достатъчно пари, за да изляза довечера.

За трети път Лени отговори с въпрос:

— Аз какво, да не съм Трудова борса?

— Дай ми шанс. Бас ловя, че мога да продавам парфюм.

Лени се обърна към една клиентка.

— Вие, мадам, имате много добър вкус. Парфюмите Ярдли са най-високата класа на пазара — а шишенцето в ръката Ви е само три шилинга, а аз трябваше да дам два и шест пенса на тъпака, който го открадна, тоест който ме снабди с него.

Жената се разкикоти и купи парфюма.

— Не мога да ти плащам надница — обясни Лени на Дейв. — Но ще ти кажа какво ще направя: ще ти дам десет процента от всичко, което продадеш.

— Става — отвърна Дейв и застана до него зад сергията.

— Дръж парите в джоба си и ще се оправим после.

Лени му даде „поплавък“ от една лира на монети, за да връща ресто.

Дейв взе шишенце Ярдли, подвоуми се, после се усмихна на някаква жена и каза:

— Най-добрият парфюм на пазара.

Жената му се усмихна в отговор и отмина.

Дейв продължи да опитва, като подражаваше на бръщолевенето на Лени и след няколко минути продаде шишенце Джой на Пату за два шилинга и шест пенса. Скоро знаеше всички реплики на Лени:

— Не всяка жена има излъчването да ползва този парфюм, но Вие… Купете това, само ако има мъж, на когото наистина искате да доставите удоволствие… Тази серия вече не се произвежда, правителството забрани този аромат, понеже е твърде секси…

Тълпите бяха весели и винаги готови да се разсмеят. Хората се бяха нагиздили, за да дойдат на пазара: това беше социално събитие. Дейв научи цял нов език за парите: шестте пенса бяха Тилбъри, петте шилинга бяха долар, а банкнотата от десет шилинга беше никър.

Времето минаваше бързо. Сервитьорка от съседното кафе донесе два сандвича с дебели филии бял хляб с пържен бекон и кетчуп. Лени плати и даде единия сандвич на Дейв, който с изненада установи, че е обед. Джобовете на тесните му джинси тежаха от монети и той с удоволствие си припомни, че десет процента от парите са негови. В средата на следобеда забеляза, че по улиците почти няма мъже и Лени му обясни, че всичките са отишли на мач.

Към края на следобеда търговията се забави и почти замря. Дейв прецени, че парите в джобовете му възлизат почти на пет лири, следователно беше заработил десет шилинга — обичайните му дребни — и може да иде в клуб Джъмп.

В пет Лени започна да разтуря сергията и Дейв му помогна да прибере непродадената стока в кашони, после натовариха всичко във вана му марка Бедфорд.

Когато преброиха парите на Дейв, се оказа, че е спечелил малко над девет лири. Лени му даде лира, повече от договорените десет процента, „понеже ми помогна да раздигнем“. Дейв беше доволен: беше заработил два пъти повече, отколкото баща му би трябвало да му даде тази сутрин. „С радост бих вършил това всяка събота“, рече си той; „особено ако това значи, че не се налага да слушам татковите проповеди“.

Отидоха в най-близката кръчма и взеха по пинта бира.

— Свириш по малко на китара, нали? — попита Лени, когато се настаниха на мръсна маса с пълен пепелник.

— Да.

— Какъв инструмент имаш?

— Еко. Евтина реплика на Гибсън.

— Електрическа?

— Полуакустична.

Лени изглеждаше нетърпелив; явно не знаеше много за китарите.

— Можеш ли да я включиш в електричеството, това те питам.

— Да. Защо?

— Защото ми трябва ритъм китара за групата.

Вълнуващо. Дейв не се беше замислял за влизане в група, но идеята му допадна веднага.

— Не знаех, че имаш група.

— Гардсмен. Аз свиря на пиано и пея повечето песни.

— Каква музика?

— Рокендрол. Единствената музика.

— С което искаш да кажеш…

— Елвис, Чък Бери, Джони Кеш… Всички велики.

Дейв можеше да свири песни с по три акорда без затруднение.

— Ами Бийтълс?

Техните акорди бяха по-трудни.

— Кои? — попита Лени.

— Нова група. Страхотни са.

— Не съм ги чувал.

— Все тая. Мога да свиря ритъм китара в стари рок парчета.

Лени малко се докачи от израза, но каза:

— И така, искаш ли прослушване за Гардсмен?

— С удоволствие!

Лени си погледна часовника.

— Колко време ти трябва да идеш до вас и да си вземеш китарата?

— Половин час и половин час на връщане.

— Да се срещнем в Работническия клуб в „Олдгейт“ в седем. Ще свирим. Можем да те прослушаме, преди да излезем на сцената. Имаш ли усилвател?

— Малък.

— Ще трябва да свърши работа.

Дейв взе метрото. Успехът му като продавач и бирата, която изпи, му даваха някаква вътрешна светлина. Във влака изпуши една цигара и се наслади на победата над баща си. Представи си как казва на Линда Робъртсън: „Свиря на китара в една бийт-група“. Това не можеше да не я впечатли.

Пристигна у дома и влезе през задната врата. Успя да се промъкне в своята стая, без да срещне никого от родителите си. Отне му само няколко секунди да прибере китарата в калъфа и да вземе усилвателя.

Тъкмо щеше да излезе, когато сестра му Иви дойде в стаята му, облечена като за събота вечер. Беше с къса пола и ботуши до коленете, а косите й бяха прибрани на кок. Имаше тежък грим в стил панда, по модата, въведена от Дъсти Спрингфийлд. Изглеждаше на повече от седемнадесет.

— Къде отиваш? — попита Дейв.

— На парти. Очаква се и Ханк Ремингтън да дойде.

Ремингтън, вокал на Кордс, симпатизираше на някои от каузите на Иви, и го беше казвал в интервютата си.

— Ти предизвика вълнение днес — каза Иви. Не го обвиняваше. Тя винаги вземаше неговата страна в споровете с родителите, а той правеше същото за нея.

— Какво те кара да кажеш това?

— Татко наистина е разстроен.

— Разстроен? — Дейв не знаеше как да го разбира. Татко можеше да е ядосан, разочарован, властен или тираничен и той знаеше как да реагира, но разстроен? — Защо?

— Доколкото разбирам, вие двамата сте се скарали.

— Не ми даде джобните, понеже пропаднах на всички изпити.

— Какво направи?

— Нищо. Излязох. Може и да съм треснал вратата.

— Къде беше цял ден?

— Работих на сергията на Лени Ейвъри и спечелих една лира.

— Браво на теб! А сега къде си тръгнал с китарата?

— Лени има бийт-група. Иска да свиря ритъм китара.

Преувеличи: още не беше получил работата.

— Късмет!

— Предполагам, че ще кажеш на мама и татко къде съм отишъл.

— Само ако попитат.

— Не ми пука — Дейв се отправи към вратата. — И той е разстроен?

— Да.

Дейв сви рамене и продължи.

Излезе от къщата, без да го видят.

Очакваше прослушването с нетърпение. Свиреше и пееше много със сестра си, но никога не беше работил с истинска група с барабанист. Надяваше се да е достатъчно добър, макар че да свириш ритъм китара беше лесно.

В метрото мислите му все се връщаха към баща му. Малко беше шокиран, когато разбра, че може да разстрои татко. Предполагаше се, че бащите са неуязвими — но това отношение беше детинско, както вече разбираше Дейв. Колкото и да беше дразнещо, май се налагаше да промени тази гледна точка. Не можеше вече да се дразни и да презира. Не само той страдаше. Татко го беше наранил, но и той беше наранил него, и двамата бяха отговорни. Да се чувства отговорен не беше толкова удобно, колкото да се чувства гневен.

Откри Работническия клуб в „Олдгейт“ и внесе китарата и усилвателя. Беше западнало място с неонови лампи, които ярко осветяваха ламинирани пластмасови маси и тръбни столове. Обзавеждането го наведе на мисли за заводска столова. Това надали беше мястото за рокендрол.

Гардсмен бяха на сцената и настройваха инструментите. Освен Лени на пианото, в групата влизаха Лу на барабаните, Бъз на баса и Джефри на соло китарата. Джефри имаше микрофон пред себе си, значи и пееше по малко. И тримата бяха по-големи от Дейв, малко над двадесетте и той се боеше, че може да са много по-добри музиканти от него. Изведнъж да свири ритъм китарата му се видя не толкова лесно.

Настрои китарата си по пианото и я включи в усилвателя.

— Знаеш ли „Объркан блус“? — попита Лени.

Дейв я знаеше и си отдъхна. Беше рок-стеди в до, с водещо пиано и лесна за съпровод на китарата. Дрънкаше без усилие и усети някакво особено вълнение в това да свири с други, което не беше усещал, когато свиреше сам.

„Лени пее хубаво“, рече си той. Бъз и Лу бяха солидна ритъм секция, много стабилна. Джеф имаше готини места на соло китарата. Групата си разбираше от работата, макар малко да й липсваше въображение.

В края на песента Лени каза:

— Акордите добре заформят звука на групата, но не можеш ли да свириш по-ритмично?

Дейв се изненада, че го критикуват. Мислеше, че се е справил добре.

— Става — каза той.

Следващата песен беше „Люлей, тропай и върти“, хит на Джери Лий Луис, който също беше с водещо пиано. Джефри пееше в унисон с Лени на припева. Дейв свиреше насечени акорди във второстепенния ритъм и Лени остана по-доволен.

Той обяви „Джони Би Гуд“ и, без да го молят, Дейв ентусиазирано изсвири интродукцията на Чък Бери. Когато стигна до петия такт, очакваше групата да се присъедини, както беше в записа, но Гардсмен запазиха тишина. Дейв спря и Лени каза:

— Обикновено свиря интродукцията на пианото.

— Съжалявам — каза Дейв и Лени започна песента от начало.

Дейв се почувства обезсърчен. Не се справяше добре.

Следващата песен беше „Събуди се, малка Сузи“. За изненада на Дейв, Джефри не пееше двугласа на Евърли Брадърс. След първия стих, той се премести на микрофона му и запя с Лени. След минута двете млади сервитьорки, които слагаха пепелници на масите, спряха работа и се заслушаха. В края на песента изръкопляскаха. Дейв се усмихна доволно. За пръв път му ръкопляскаше някой вън от семейството.

Едно от момичетата го попита:

— Как се казва групата ти?

Дейв посочи Лени и отговори:

— Групата е негова и се казва Гардсмен.

— О.

Изглеждаше малко разочарована.

Последната избрана от Дейв песен беше „Погрижи се добре за моето момиче“ и Дейв отново пя с него. Сервитьорките танцуваха между масите.

После Лени стана от пианото.

— Е, не си голям китарист, но пееш хубаво и наистина се хареса на момичетата.

— Значи, вътре ли съм, или не?

— Можеш ли да свириш тази вечер?

— Тази вечер!

Дейв беше доволен, но не беше очаквал да започне веднага. Нямаше търпение да види Линда Робъртсън по-късно.

— Да не би да имаш нещо по-добро за правене?

Лени изглеждаше малко обиден, задето Дейв не прие веднага.

— Добре де, щях да се видя с едно момиче, но тя просто ще трябва да почака. Кога свършваме?

— Това е работнически клуб. Хората не се заседяват до късно. Слизаме от сцената в десет и половина.

Дейв пресметна, че може да стигне в клуб Джъмп в единадесет.

— Става — отговори той.

— Хубаво — рече Лени. — Добре дошъл в групата.

Джаспър Мъри не можеше да си позволи да замине за Америка. В колежа Сейнт Джулиънс в Лондон имаше една група, която се наричаше Северноамерикански клуб. Тя запазваше полети и продаваше евтини билети. Късно един следобед Джаспър влезе в малкия им офис в студентския съюз и попита за цените. Научи, че може да замине за Ню Йорк срещу деветдесет паунда. Беше твърде много и Джаспър беше неутешим.

В кафето видя Сам Кейкбред. От няколко дни търсеше възможност да поговори с него извън редакцията на студентския вестник Сейнт Джулиънс Нюз. Сам беше главен редактор, а Джаспър — редактор на новините.

Със Сам беше и по-малката му сестра Валъри, която също учеше в колежа. Тя носеше барета от туид и минирокля. Пишеше модните статии във вестника. Беше привлекателна: при други обстоятелства Джаспър би пофлиртувал с нея, но днес имаше други грижи. Би предпочел да говори със Сам насаме, но реши, че присъствието на Валъри всъщност не е проблем.

Отнесе кафето си на масата на Сам.

— Искам твоя съвет — рече той. Искаше информация, а не съвет, но хората понякога нямаха охота да дават информация, докато винаги се чувстваха поласкани да им поискаш съвет.

Сам носеше сако с шарка рибена кост, имаше вратовръзка и пушеше лула. Може би искаше да изглежда по-голям.

— Сядай — каза той и сгъна вестника, който четеше.

Джаспър седна. Отношенията му със Сам бяха неловки. Двамата бяха съперници за редакторското място и Сам беше спечелил. Джаспър беше скрил недоволството си и Сам го направи редактор на новините. Двамата бяха станали колеги, но не и приятели.

— Искам догодина аз да съм редактор — каза Джаспър. Надяваше се Сам да му помогне, било защото беше подходящ за работата — което беше вярно — било от чувство за вина.

— Зависи от лорд Джейн — избегна отговора Сам. Джейн беше ректор на колежа.

— Лорд Джейн ще поиска твоето мнение.

— Има цяла комисия по назначаването.

— Обаче ти и ректорът сте членовете на комисията, които са важни. Сам не възрази.

— Значи искаш да те посъветвам.

— Кой друг се състезава?

— Тоби, очевидно.

— Наистина ли? — Тоби Дженкинс редактираше статиите. Той бе зубрач, който имаше еднообразна поредица достопочтени статии за работата на университетски служители като архиваря и ковчежника.

— Той ще кандидатства.

Самият Сам беше получил работата отчасти заради именитите си роднини журналисти. Лорд Джейн се впечатляваше от такива връзки. Това дразнеше Джаспър, но той не го споменаваше.

— Работата на Тоби е банална.

— Той е точен репортер, макар и лишен от въображение.

Джаспър прие тази забележка като насочена срещу него. Той беше пълна противоположност на Тоби. Ценеше сензацията по-високо от точността. В неговите репортажи винаги заяждането се превръщаше в караница, планът беше конспирация, грешката на езика никога не беше по-малко от нагла лъжа. Знаеше, че хората четат вестници, за да се вълнуват, а не да се информират.

— И той написа статията за плъховете в трапезарията — додаде Кейкбред.

— Така си беше.

Джаспър я беше забравил. Статията предизвика негодувание. Всъщност си беше късмет: бащата на Тоби работеше в местния съвет и знаеше за усилията на отдела за контрол на заразите да изкорени гадините от подземията на Сейнт Джулиънс, които бяха построени през осемнадесети век. Все пак статията подсигури на Тоби мястото на редактор, а оттогава той не беше написал нищо, което да е и наполовина толкова добро.

— Значи ми трябва сензация — умислено рече Джаспър.

— Може би.

— Имаш предвид нещо от рода на разкритие, че ректорът пощипва от парите на университета, за да си плаща дълговете на комар.

— Съмнявам се лорд Джейн да играе комар — Сам не притежаваше кой знае какво чувство за хумор.

Джаспър се замисли за Лойд Уилямс. Можеше ли той да му подскаже нещичко? За нещастие, Лойд беше плашещо дискретен.

После се досети за Иви. Тя беше кандидатствала в театралното училище „Ървинг“, което беше част от колежа Сейнт Джулиънс, следователно представляваше интерес за студентския вестник. Току-що беше получила първата си роля във филм със заглавието Всичко за Миранда. И ходеше с Ханк Ремингтън от Кордс. Може би…

Джаспър се изправи.

— Благодаря ти за помощта, Сам. Наистина я оценявам.

— Винаги си добре дошъл.

Джаспър взе метрото до дома. Колкото повече обмисляше да интервюира Иви, толкова повече се вълнуваше.

Джаспър знаеше истината за Иви и Ханк. Те не просто излизаха, а имаха страстна връзка. Родителите на Иви знаеха, че тя излиза с Ханк две или три вечери през седмицата, а в събота се прибира в полунощ. Но Джаспър и Дейв знаеха също така, че в повечето дни след училище Иви отиваше в жилището на Ханк в Челси и правеше секс с него. Ханк вече й беше посветил песен, „Твърде малка за пушене“.

Но дали тя щеше да даде интервю на Джаспър?

Когато се прибра в къщата на улица „Грейт Питър“, Иви беше в настланата с червени плочи кухня и учеше реплики. Косите й бяха небрежно събрани и тя беше облечена в избеляла стара риза, но пак изглеждаше приказно. Отношенията им с Джаспър бяха топли. Докато траеше момичешкото й увлечение по него, той винаги се държеше мило, но не я насърчаваше. Причината за внимателното му държание беше, че не иска криза, която да доведе до разрив между него и щедрите и гостоприемни родители на Иви. Сега беше още по-щастлив, че е запазил нейната добронамереност.

— Как върви? — попита той и кимна по посока на сценария.

Иви вдигна рамене.

— Ролята не е трудна, обаче участието във филм ще е ново предизвикателство за мен.

— Може би трябва да те интервюирам.

Иви го погледна с безпокойство.

— От мен се очаква да давам само уговорени от студиото интервюта.

Джаспър усети лека паника. Що за журналист би бил, ако не успее да си осигури интервю с Иви, макар че живее в дома й?

— Само за студентския вестник.

— Май няма да се брои.

Джаспър се обнадежди.

— Сигурен съм, че няма да се брои. И може да помогне за приема ти в театралното училище „Ървинг“.

Иви остави сценария.

— Добре. Какво искаш да знаеш?

Джаспър потисна възторга си от победата и спокойно попита:

— Как получи ролята във Всичко за Миранда?

— Явих се на прослушване.

— Разкажи ми за това — Джаспър извади бележник и започна да записва.

Внимаваше да не спомене голата сцена в Хамлет. Боеше се тя да не му каже да не пише за това. За щастие, нямаше нужда да я пита, понеже я беше видял лично. Вместо това я попита за звездите във филма, за други знаменитости, които е срещала, и постепенно я отведе до Ханк Ремингтън.

Щом Джаспър спомена Ханк, очите на Иви се озариха от присъщите й силни чувства.

— Ханк е най-храбрият и отдаден човек, когото познавам. Толкова му се възхищавам.

— Но ти не само му се възхищаваш.

— Обожавам го.

— И излизаш с него.

— Да, но не искам да говоря много за това.

— Разбира се, няма проблем — казала беше „да“ и това беше достатъчно.

Дейв се прибра от училище и си приготви разтворимо кафе с вряло мляко.

— Мислех, че не бива да си правиш реклама — каза той на Иви.

Затваряй си устата, привилегировано лайненце такова, помисли Джаспър.

— Това е само за Сейнт Джулиънс Нюз — обясни му Иви.

Джаспър написа статията същата вечер.

Когато я видя напечатана на машината, осъзна, че може да е нещо повече от статия за студентския вестник. Ханк беше звезда, Иви беше начинаеща актриса, а Лойд беше депутат в Парламента — с растящо вълнение Джаспър мислеше, че от това може да излезе голяма история. Успееше ли да публикува нещо в национален вестник, изгледите за кариерата му щяха да се подобрят много.

Освен това можеше да му докара и неприятности със семейство Уилямс.

На другия ден предаде статията си на Сам Кейкбред.

После със страх позвъни в таблоида Дейли Еко.

Поиска да го свържат с редактора на новините. Не се получи, но го препратиха към един репортер, някой си Бари Пю.

— Аз съм студент журналист и имам история за вас — подзе Джаспър.

— Добре, продължавай — отговори Пю.

Джаспър се подвоуми само за миг. Знаеше, че предава Иви и цялото семейство Уилямс, но се хвърли с главата напред.

— Отнася се до дъщерята на депутат от Парламента, която спи с поп звезда.

— Хубаво. И кои са те?

— Можем ли да се срещнем?

— Предполагам, че ще искаш пари?

— Да, но това не е всичко.

— Какво още?

— Искам името си над статията, когато излезе.

— Първо да напишем историята, пък после ще видим.

Пю се опитваше да приложи същите номера, които Джаспър използва с Иви.

— Не, благодаря — твърдо рече той. — Ако не харесвате историята, не трябва да я печатате, но ако я използвате, трябва да сложите моето име.

— Добре — каза Пю. — Кога можем да се видим?

Два дни по-късно, на закуска в дома на улица „Грейт Питър“, Джаспър прочете в Гардиън, че Мартин Лутър Кинг планира огромна демонстрация на гражданско неподчинение във Вашингтон в подкрепа на закон за гражданските права. Кинг предвиждаше присъствието на сто хиляди души.

— Божичко, иска ми се да го видя — каза Джаспър.

— И на мен — съгласи се Иви.

Демонстрацията щеше да е през август, когато университетът беше във ваканция, и Джаспър щеше да е свободен. Но той не можеше да си позволи деветдесетте паунда за билет до САЩ.

Дейзи Уилямс отвори един плик и възкликна:

— Божичко! Лойд, има писмо от германската ти братовчедка Ребека!

Дейв, най-младият в семейството, преглътна зърнената закуска, и попита:

— Коя е Ребека, по дяволите?

Баща му листеше вестниците с бързината на професионален политик. Сега вдигна поглед и отговори:

— Всъщност не е братовчедка. Беше осиновена от мои далечни роднини, след като родителите й загинаха през войната.

— Забравил бях, че имаме роднини в Германия — каза Дейв. — Gott in Himmel!

Джаспър беше забелязал, че Лойд говори подозрително мъгляво за роднините си. Покойният Бърни Лекуит му беше втори баща, но никой никога не беше споменавал истинския. Джаспър беше сигурен, че Лойд е незаконороден. Това не ставаше за жълтата преса — да си незаконороден вече не беше такъв позор като едно време. Въпреки това, Лойд никога не даваше подробности. Той продължи:

— За последен път видях Ребека през четиридесет и осма. Тя беше на около седемнадесет. По това време беше осиновена от моята роднина, Карла Франк. Живееха в Берлин-Митте, значи днес домът им е от неправилната страна на Стената. Какво ли е станало с нея?

— Очевидно някак се е измъкнала от Източна Германия — отговори Дейзи — и се е преместила в Хамбург. О… съпругът й бил ранен по време на бягството и сега е в инвалидна количка.

— Какво я е накарало да ни пише?

— Опитва се да намери следите на Ханелоре Хофман — Дейзи погледна Джаспър. — Ханелоре е баба ти. Явно тя се е държала добре с Ребека през войната, в деня, когато истинските й родители били убити.

Джаспър никога не беше виждал семейството на майка си.

— Ние не знаем точно какво е станало с немските ми баба и дядо, но мама е сигурна, че са мъртви — отговори той.

— Ще покажа писмото на майка ти. Тя трябва да пише на Ребека — реши Дейзи.

Лойд отвори Дейли Еко и възкликна:

— Какво, по дяволите, е това?

Джаспър очакваше този момент. Притисна длани в скута си, за да не треперят.

Лойд разтвори вестника на масата. На трета страница имаше снимка на Иви, която излиза от нощен клуб с Ханк Ремингтън, и заглавие:

— Не съм го написал аз! — излъга Джаспър. Стори му се, че възмущението му звучи пресилено. Всъщност изпитваше въодушевление при вида на името си над репортаж в национален вестник. Останалите явно не забелязваха неговите смесени чувства.

Лойд започна да чете на глас:

— „Последната любов на поп звездата Ханк Ремингтън е едва седемнадесетгодишната дъщеря на Лойд Уилямс, представител в Парламента за Хокстън. Изгряващата кинозвезда Иви Уилямс се прочу като се появи гола на сцената на гимназията «Ламбърт», скъпото училище за децата на големците“.

— Божичко, колко неудобно — рече Дейзи.

Лойд продължи да чете:

— „Иви каза: «Ханк е най-храбрият и отдаден човек, когото познавам». И Иви, и Ханк подкрепят Кампанията за ядрено разоръжаване, въпреки неодобрението на баща й, говорител на лейбъристите по военните въпроси“. — Лойд сурово изгледа Иви. — Ти познаваш много храбри и отдадени хора, включително майка ти, която караше линейка през войната, и прачичо ти Били Уилямс, участник в битката при Сома. Ханк наистина трябва да е нещо забележително, та да ги засенчи.

— Остави това — каза Дейзи. — Мислех, че не можеш да даваш интервюта, без да питаш студиото, Иви.

— Боже мой, аз съм виновен — обади се Джаспър. Всички се втренчиха в него. Той знаеше, че ще има такава сцена, и беше готов. Не му беше трудно да изглежда смутен: чувстваше се ужасно виновен. — Интервюирах Иви за студентския вестник. Еко трябва да са ми откраднали историята и да са я пренаписали, за да звучи по-сензационно.

Джаспър предварително беше приготвил тази измислица.

— Първи урок по обществен живот — каза Лойд. — Журналистите са предатели.

„Това съм аз“, рече си Джаспър, „предател“. Но семейство Уилямс май приеха, че не е имал намерението Еко да вземат историята.

Иви почти плачеше.

— Може да загубя ролята.

— Не си представям това тук да навреди на филма. Тъкмо обратното — успокои я Дейзи.

— Надявам се да си права — каза Иви.

— Толкова съжалявам, Иви — обади се Джаспър с цялата искреност, която смогна да събере. — Имам чувството, че наистина съм те предал.

— Не си искал да стане така — отговори Иви.

Размина му се. Никой около масата не го гледаше обвинително. Не мислеха, че някой е виновен за репортажа в Еко. Не беше сигурен единствено за Дейзи, която леко се беше смръщила и избягваше погледа му. Но тя обичаше Джаспър заради майка му и нямаше да го обвини в двуличие.

Той стана.

— Отивам в редакцията на Дейли Еко. Искам да се срещна с това копеле Пю и да видя какво обяснение може да предложи.

Радваше се да излезе от къщата. Успя с лъжа да се измъкне от трудната сцена и облекчението му беше огромно.

Час по-късно се намираше в нюзрума на Еко. Вълнуваше се да е там. Това искаше той: новинарския отдел, пишещите машини, звънящите телефони, пневматичните тръби, които пренасяха копия из помещението, възбудата.

Бари Пю беше на около двадесет и пет, дребен и кривоглед, облечен в омачкан костюм и с очукани велурени обуща.

— Добре се справи — рече той.

— Иви все още не знае, че съм ти дал историята.

Пю нямаше време за скрупулите на Джаспър.

— Адски малко истории щяха да се публикуват, ако всеки път искахме разрешение.

— От нея се очаква да отказва интервюта, освен ако не са уредени от рекламния отдел на студиото.

— Рекламният отдел е твой враг. Гордей се, че си ги надхитрил.

— Гордея се.

Пю му подаде плик. Джаспър го отвори. Вътре имаше чек.

— Хонорарът ти — обясни Пю. — Толкова получаваш за водещо заглавие на трета страница.

Джаспър провери каква е сумата. Деветдесет лири.

Спомни си марша във Вашингтон. Деветдесет лири струваше билетът за САЩ. Той вече можеше да иде в Америка.

Сърцето му се окрили.

Прибра чека в джоба си.

— Много благодаря.

Бари кимна.

— Обади се, ако имаш още такива истории.

Дейв Уилямс се притесняваше, че ще свири в клуб Джъмп. Клубът беше изключително готино място в центъра на Лондон, съвсем близо до улица „Оксфорд“. Имаше славата, че произвежда нови звезди и беше изстрелял няколко групи, които сега бяха в хит парада. Тук идваха прочути музиканти, за да търсят нови таланти.

Не че изглеждаше като нещо специално. В единия край имаше малка сцена, а в другия — бар. Между двете имаше място, колкото двеста души да танцуват хълбок до хълбок. Подът беше покрит с фасове. Единствената украса се състоеше от няколко вехти плаката на прочути музиканти, които бяха свирили тук навремето — с изключение на гримьорната, където по стените се четяха най-неприличните графити, които Дейв беше виждал.

Изпълненията на Дейв с Гардсмен се бяха подобрили, отчасти благодарение на полезните съвети от братовчеда Лени. Лени имаше слабост към Дейв и му говореше като чичо, нищо че беше само осем години по-голям.

— Слушай барабаниста — учеше го Лени. — Така винаги ще си в такт.

И още:

— Научи се да свириш, без да гледаш китарата, за да можеш да срещаш очите на публиката.

Дейв беше признателен за всички съвети, но знаеше, че още е много далеч от професионалния вид. Все пак на сцената се чувстваше чудесно. Нямаше нищо за четене и писане, затова той вече не беше тъпак; всъщност беше компетентен и ставаше все по-добър. Даже си фантазираше как става музикант и никога повече не му се налага да учи. Но знаеше, че вероятността е малка.

Все пак групата се развиваше. Когато Дейв пееше заедно с Лени, звучаха модерно, приличаха на Бийтълс. А и Дейв убеди Лени да пробват нов материал — автентичен чикагски блус и танцувален детройтски соул, неща, които свиреха по-младите групи. В резултат получаваха повече ангажименти. Вместо веднъж на две седмици, сега те свиреха всеки петък и събота вечер.

Но Дейв имаше и друга причина да е притеснен. Получи това участие, понеже помоли гаджето на Иви, Ханк Ремингтън, да препоръча групата. Ала Ханк вдигна нос заради името.

— Гардсмен звучи старомодно, като Фор Ейсис и Джорданеърс.

Може да го сменим — отвърна Дейв, готов на всичко, за да свирят в клуб Джъмп.

— Най-новата мода е име от някой стар блус, като Ролинг Стоунс.

Дейв си спомни една песен на Букър Ти и ЕмДжис, която беше чул преди няколко дни. Порази го чудноватото заглавие.

— Какво ще кажеш за Плъм Нели? — попита той.

Ханк го хареса и каза на клуба, че трябва да опитат една нова група на име Плъм Нели. Препоръката на някой толкова прочут като Ханк беше заповед и групата получи участие.

Но когато Дейв предложи смяната на името, Лени направо отказа:

— Ние сме Гардсмен и ще си останем Гардсмен — заинати се той и заговори за друго. Дейв не се осмели да му каже, че клуб Джъмп вече мислят, че групата се нарича Плъм Нели.

Кризата се задаваше.

За проверка на звука изсвириха „Люсил“. След първия стих Дейв спря и се обърна към соло китариста Джефри.

— Какво беше това, по дяволите?

— Кое?

— По средата ти изсвири нещо странно.

Джефри се усмихна знаещо.

— Нищо. Просто преходен акорд.

— Няма го в записа.

— Какво има, не можеш ли да изсвириш един намален до диез?

Дейв разбираше отлично какво става. Джефри се мъчеше да го изкара начинаещ. Но за нещастие, Дейв не беше и чувал за намален акорд.

— Кръчмарските пианисти му викат двоен минор, Дейв — обясни Лени. Дейв преглътна гордостта си и помоли Джефри:

— Покажи ми.

Джефри подбели очи и въздъхна, но показа акорда.

— Ето така, нали? — рече той изнурено, все едно му беше додеяло да се занимава с аматьори.

Дейв повтори акорда. Не беше трудно.

— Другия път ми кажи, преди да започнем шибаната песен.

После всичко потръгна добре. Фил Бърли, собственикът на клуба, влезе по средата и се заслуша. Понеже беше преждевременно оплешивял, прякорът му беше Бърли Къдравия, разбира се. Накрая кимна одобрително.

— Благодаря ви, Плъм Нели — рече той.

Лени стрелна Дейв с гаден поглед.

— Групата се нарича Гардсмен — твърдо рече той.

— Обсъждахме да сменим името — обади се Дейв.

— Ти обсъждаше. Аз отказах.

— Гардсмен е ужасно име, приятелю — каза Къдравия.

— Ами така се наричаме.

— Слушай, тази вечер ще дойде Байрън Честърфийлд — подзе Къдравия с нотка на отчаяние. — Той е най-важният промоутър в Лондон. Може би в цяла Европа. Можете да получите работа от него, но не и с такова име.

— Байрън Честърфийлд ли? — разсмя се Лени. — Познавам го откак се помня. Истинското му име е Брайън Чесновиц. Брат му държи сергия на пазара в „Олдгейт“.

— За вашето име се тревожа, не за неговото.

— Името ни е добро.

— Не мога да пускам група, която се казва Гардсмен. Имам си репутация — Къдравия стана. — Съжалявам, момчета. Събирайте си такъмите.

— Хайде бе, Къдрав — примоли се Дейв. — Не искаш да ядосаш Ханк Ремингтън.

— Ханк ми е стара дружка. През петдесетте свирехме заедно в кафето Ту Айс. Но той ми препоръча групата Плъм Нели, а не Гардсмен.

Дейв беше смазан.

— Всичките ми приятели ще дойдат! — каза той. Мислеше по-точно за Линда Робъртсън.

— Съжалявам за това — отговори Къдравия.

Дейв се обърна към Лени.

— Бъди разумен. Какво толкова? Едно име.

— Групата е моя, а не твоя — упорстваше Лени.

Значи това било.

— Разбира се, че е твоя. Но ти си ме учил, че клиентът винаги е прав — споходи го вдъхновение. — И можеш да смениш името пак на Гардсмен утре сутринта, ако искаш.

— Нее — проточи Лени, но омекваше.

— По-добре е така, отколкото да не свирим — продължи Дейв, възползвайки се от успеха. — Наистина ще е голямо унижение, ако сега се приберем у дома.

— Ох, майната му, добре.

И за голямо облекчение и задоволство на Дейв кризата премина.

Стояха на бара и пиеха бира, докато първите клиенти започнаха да пристигат. Дейв се ограничи до една пинта: достатъчно да го отпусне, но не и да го накара да обърка акордите. Лени изпи две пинти, а Джефри три.

За радост на Дейв се появи Линда Робъртсън. Носеше пурпурна рокля и бели ботуши до коленете. И тя, и всички приятели на Дейв официално бяха твърде млади, за да пият алкохол по баровете, но полагаха големи усилия да изглеждат по-възрастни, пък и законът не се прилагаше строго.

Отношението на Линда към Дейв се беше променило. По-рано тя се държеше с него като с умно по-малко братче, нищо че бяха на една възраст. Фактът, че свиреше в клуб Джъмп, го превърна в друга личност в очите й. Сега тя го приемаше за голям и печен и развълнувано го разпитваше за групата. „Ако получаваш това, когато си в неугледната група на Лени, какво ли е да си истинска поп звезда“, мислеше Дейв.

Заедно с останалите се върна в гримьорната да се преоблече. Професионалните групи обикновено излизаха на сцената с еднакви костюми, но това беше скъпо. Лени беше постигнал компромис — червени ризи за всички. Дейв беше на мнение, че униформите за групите излизат от мода: анархичните Ролинг Стоунс се обличаха различно.

Плъм Нели бяха най-неизвестните и затова свириха първи. Лени като лидер на групата, представяше песните. Разположен беше от едната страна на сцената, а пианото беше под такъв ъгъл, че той да вижда публиката. Дейв стоеше по средата, свиреше и пееше, и повечето погледи падаха върху него. Когато тревогата за името на групата вече не му пречеше — поне за момента — той можа да се отпусне. Движеше се, докато свиреше, и местеше китарата, все едно танцува с нея. Когато пееше, той си представяше, че говори на публиката и подчертаваше думите с израза на лицето си и с движенията на главата. Както винаги, момичетата откликваха на това, гледаха го и се усмихваха, докато танцуваха.

След изпълнението Байрън Честърфийлд дойде в гримьорната.

Беше на около четиридесет години и носеше красив светлосин костюм с жилетка. Вратовръзката му беше с шарка на маргаритки. Косата му редееше от двете страни на старомоден намазан с брилянтин перчем. Донесе в стаята облак миризма на одеколон.

— Групата ти не е лоша — каза той на Дейв.

Дейв посочи Лени.

— Благодаря, господин Честърфийлд, но това е групата на Лени.

— Здрасти, Брайън, помниш ли ме? — попита Лени.

Байрън се позамисли и възкликна:

— Боже! Та това е Лени Ейвъри! — лондонският му говор стана по-разлят. — Не те познах. Как е сергията?

— Добре върви, по-добре от всякога.

— Групата я бива, Лени: басът и барабаните са солидни, китарата и пианото са хубави. Харесвам пеенето. — Той врътна палец към Дейв. — А момичетата си падат по хлапето. Много работа ли получавате?

Дейв се вълнуваше. Байрън Честърфийлд хареса групата!

— Всеки уикенд работим — отговори Лени.

— Може да успея да ви уредя ангажимент извън града за шест седмици през лятото, ако се интересувате — каза Байрън. — Пет вечери, от вторник до събота.

— Не знам — с безразличие рече Лени. — Ще трябва да хвана сестра ми да върти сергията, докато ме няма.

— Деветдесет лири на седмица на ръка, без удръжки.

Дейв сметна, че никога не са им плащали толкова много. А ако имаше късмет, ангажиментът можеше да съвпадне с ваканцията.

Подразни се като видя, че Лени още се съмнява.

— Ами квартира и храна? — попита той. Дейв разбра, че той не е незаинтересуван, а се пазари.

— Получавате квартира, но не и храна — отговори Байрън.

Дейв се питаше дали става въпрос за някой морски курорт, където имаше сезонна работа за музиканти.

— Не мога да зарежа сергията за тези пари, Брайън — рече Лени. — Жалко, че не са сто и двадесет лири седмично. Тогава можех да си помисля.

— Може да ги направят деветдесет и пет, като лична услуга за мен.

— Кажи ги сто и десет.

— Ако не взема моя процент, мога да ги направя сто.

Лени огледа членовете на групата.

— Какво ще кажете, момчета?

Всички искаха да приемат работата.

— Какво е заведението? — попита Лени.

— Един клуб, нарича се Дайв.

— Не съм го чувал — поклати глава Лени. — Къде е?

— Не го ли споменах? — учуди се Байрън Честърфийлд. — В Хамбург.

Дейв едва се сдържаше. Ангажимент за шест седмици. В Германия! Официално той беше достатъчно голям да напусне училище. Имаше ли шанс да стане професионален музикант?

В жизнерадостно настроение взе китарата, усилвателя и Линда Робъртсън и се отправи към дома си на улица „Грейт Питър“. Намерението му беше да остави вещите си и да изпрати Линда до дома й в „Челси“. За беля, родителите му още бяха будни, и майка му го хвана в антрето.

— Как мина? — ведро попита тя.

— Страхотно. Само си оставям нещата и ще изпратя Линда до тях.

— Здравей, Линда — каза Дейзи. — Много се радвам да те видя отново.

— Приятно ми е — вежливо отвърна Линда и се преобрази в скромна ученичка. Но Дейв виждаше как майка му преценява късата рокля и секси ботушите.

— Клубът ще ви вземе ли отново? — попита Дейзи.

— Ами, един промоутър, Байрън Честърфийлд, ни предложи лятна работа в друг клуб. Страхотно става, понеже съвпада с ваканцията.

От салона излезе баща му, все още в костюма, с който беше ходил на някаква съботна политическа среща.

— И какво ще стане през ваканцията?

— Групата ни има ангажимент за шест седмици.

Лойд се намръщи.

— От теб се очаква през ваканцията да преговаряш. Догодина са толкова важните изпити за нулевото ниво. Към днешна дата оценките ти далеч не са толкова добри, че да си позволиш да почиваш през цялото лято.

— Мога да уча през деня. Ще свирим вечер.

— Хмм. Очевидно не те е грижа, че пропускаш годишната семейна почивка в Тенби.

— Напротив — излъга Дейв. — Обичам Тенби. Но това е страхотна възможност.

— Е, не виждам как можем да те оставим сам в къщата за двете седмици, когато сме в Уелс. Ти още си само на петнадесет.

— Ъъ, клубът не е в Лондон — каза Дейв.

— Къде е?

— В Хамбург.

— Моля? — рече Дейзи.

— Не ставай смешен — каза Лойд. — Как си представяш, че ще ти позволим да направиш това на твоята възраст? Да не говорим, че според германските трудови закони би трябвало да не е разрешено.

— Не всички закони се прилагат строго — възрази Дейв. — Бас държа, че си купувал незаконно пиене в кръчмите, преди да станеш на осемнадесет.

— Заминах с майка ми за Германия, когато бях на осемнадесет. И определено не съм прекарвал шест седмици в чужда страна без надзор на петнадесет.

— Няма да съм без надзор. Братовчедът Лени ще е с мен.

— Не намирам, че на Лени може да се разчита за придружител.

— Придружител ли? — възмути се Дейв. — Аз какво? Да не съм някоя викторианска госпожица?

— Според закона, ти си дете. В действителност си юноша. Определено не си възрастен.

— Ти имаш братовчедка в Хамбург — отчаяно каза Дейв. — Ребека. Тя писа на мама. Можеш да я помолиш да ме наглежда.

— Тя е далечна осиновена роднина и не съм я виждал от шестнадесет години. Това съвсем не е достатъчно близка връзка, та да й тропосам за цяло лято един неуправляем юноша. Бих се поколебал да постъпя така и с родната си сестра.

Дейзи наложи помирителен тон:

— От писмото останах с впечатлението, че тя е много мила, Лойд, скъпи. А и не мисля, че има деца. Сигурно няма да има нищо против, ако я помолим.

— Ти наистина ли искаш Дейв да направи това? — ядоса се Лойд.

— Не, разбира се. Ако питаш мен, той щеше да дойде в Тенби с нас. Но той расте и може би се налага да поохлабим каишката — тя погледна Дейв. — Ще установи, че работата е повече и забавлението е по-малко, отколкото си въобразява, но може и да научи някои уроци за живота.

— Не — каза Лойд и явно това беше окончателно. — Да беше на осемнадесет, може би щях да се съглася. Но той е твърде малък, много малък.

Дейв искаше едновременно да крещи от гняв и да избухне в сълзи. Нима щяха да провалят тази възможност?

— Късно е — рече Дейзи. — Да говорим за това сутринта. Дейв трябва да заведе Линда у дома, преди родителите й да са започнали да се тревожат. Дейв се подвоуми. Не му се искаше да оставя спора неразрешен. Баща му се отправи към стълбите.

— Не се надявай — каза му той. — Няма да стане.

Дейв отвори входната врата. Излезеше ли сега, без да каже нищо друго, щеше да ги остави с погрешно впечатление. Трябваше те да знаят, че не могат лесно да му попречат да иде в Хамбург.

— Чуй ме — каза той и баща му видимо се сащиса. Дейв беше взел решение. — За пръв път в живота си успявам в нещо, татко. Просто ме разбери. Ако опиташ да ми го отнемеш, ще напусна дома. И, кълна се, напусна ли го, никога няма да се върна. Никога.

Изведе Линда и затръшна вратата.

24.

Таня Дворкина отново беше в Москва, но Василий Енков — не.

След като двамата бяха арестувани на поетическото четене на площад „Маяковски“, Василий беше обвинен в „антисъветска дейност и пропаганда“ и беше осъден на две години в трудов лагер в Сибир. Таня се чувстваше виновна: тя беше съучастница на Василий в престъплението, обаче й се размина.

Предполагаше, че Василий е бил бит и разпитван. Но тя все още беше свободна и работеше като журналистка, следователно той не я беше издал. Навярно беше отказал да говори. А по-вероятно беше да е назовал някакви смислено звучащи измислени помощници и от КГБ да бяха решили, че просто е трудно да ги издирят.

До лятото на 1963 Василий беше излежал присъдата си. Ако беше жив — ако беше оцелял от студа, глада и болестите, които убиваха толкова затворници в трудовите лагери — вече трябваше да е свободен. Страшното беше, че още не се беше появил.

На затворниците обикновено се разрешаваше да изпращат и да получават по едно изрядно цензурирано писмо месечно. Ала Василий не можеше да пише на Таня, за да не я издаде на КГБ. Затова тя не знаеше нищо. Без съмнение същото се отнасяше и до повечето от неговите приятели. Навярно беше писал на майка си в Ленинград. Таня никога не я беше виждала — връзката й с Василий беше тайна дори от майка му.

Василий беше най-близкият приятел на Таня. Тя лежеше будна нощем и се тревожеше за него. Болен ли беше, или мъртъв? Може да беше обвинен в друго престъпление и това да беше удължило присъдата му. Таня се измъчваше от несигурността. Главата я болеше от това.

Един следобед рискува и спомена Василий пред началника си Даниил Антонов. Редакционният отдел на ТАСС беше огромен и шумен — журналистите тракаха на машините, говореха по телефона, четяха вестници и влизаха и излизаха от справочната библиотека. Ако говореше тихо, нямаше кой да я чуе.

— Какво все пак стана с Устин Бодян? — попита тя за начало. Отношението към Бодян, оперния певец дисидент, беше тема на броя на Несъгласие, който Василий раздаваше, когато го арестуваха. Написан беше от Таня.

— Бодян умря от пневмония — отговори Даниил.

Таня знаеше. Преструваше се на неосведомена, за да завърти разговора към Василий.

— Тогава с мен арестуваха и един писател, Василий Енков — рече тя умислено. — Някаква представа какво е станало с него?

— Сценаристът. Получи две години.

— Значи трябва вече да е освободен.

— Може. Не съм чул. Няма да получи старата си работа, затова не знам къде би отишъл.

В Москва, Таня беше убедена. Но сви рамене в престорено безразличие и се върна да пише статия за някаква жена зидарка.

Беше направила дискретни запитвания сред хора, които щяха да знаят, ако Василий се е върнал. Отговорът винаги беше един и същ: никой не беше чул нищо.

И тогава, в същия следобед, Таня получи вест.

Когато излизаше от сградата на ТАСС в края на работния ден, я пресрещна някакъв непознат.

— Таня Дворкина? — попита някой. Тя се обърна и видя блед слаб човек с мръсни дрехи.

— Да? — отговори тя леко притеснено. Нямаше представа какво би искал от нея такъв човек.

— Василий Енков ми спаси живота — рече той.

Толкова беше неочаквано, че за миг Таня не знаеше как да отговори. В ума й се гонеха твърде много въпроси. Откъде познавате Василий? Къде и кога е спасил живота Ви? Защо дойдохте при мен?

Човекът тикна в ръката й мърляв плик с големината на лист хартия, после се обърна.

На Таня й трябваше миг, за да се съвземе. Най-сетне осъзна, че има един въпрос, който е по-важен от всички останали. Докато непознатият още можеше да я чуе, тя попита:

— Василий жив ли е?

Онзи спря и погледна назад. Мълчанието му всели страх в сърцето на Таня.

— Да — рече тогава той и Таня усети как внезапно й олеква.

Мъжът си тръгна.

— Чакайте! — викна Таня, но той ускори крачка, свърна зад един ъгъл и се изгуби от поглед.

Пликът не беше запечатан. Таня погледна вътре. Видя няколко листа, изписани на ръка. Разпозна почерка на Василий. Издърпа ги до половина. На първия имаше заглавие:

Тикна листовете обратно в плика и се отправи към спирката на автобуса. Усещаше се едновременно уплашена и развълнувана. „Иван Кузнецов“ беше явен псевдоним, най-обикновеното възможно име, като Ханс Шмит на немски или Жан Льофевр на френски. Василий беше написал нещо, статия или разказ. Нямаше търпение да го прочете, ала в същото време трябваше да потиска порива да го изхвърли като нещо заразно, понеже със сигурност беше подривно.

Замисли се за човека, който й го беше дал. Беше зле облечен, полумъртъв от глад, с непрестанно боязлив поглед: досущ като човек, наскоро освободен от затвора, каза си тя. Изглеждаше щастлив да се отърве от плика и не искаше да й каже повече, отколкото се налагаше. Но поне беше обяснил защо е приел опасната задача. Плащаше дълг. „Василий Енков ми спаси живота“, рече той. Таня пак се запита как.

Слезе от автобуса и се отправи към Правителствения дом. След като се върна от Куба, тя пак заживя в апартамента на майка си. Нямаше причина да взима собствено жилище, пък и ако вземеше, то далеч нямаше да е толкова луксозно.

Поприказва си малко с Аня, после отиде в своята стая и седна на леглото да прочете написаното от Василий.

Почеркът му беше променен. Буквите бяха по-малки, камшичетата бяха по-къси, а опашчиците с по-малко замах. Таня се запита дали това говори за промяна в характера или просто за недостатъчно хартия.

Започна да чете.

На Таня й призля, но трябваше да продължи.

Всяка следваща страница я впечатляваше повече от предишната. Разказваше се за необикновената връзка между двама затворници, единия интелектуалец дисидент, а другия — неук престъпник. Стилът на Василий беше прост и прям, забележително въздействащ. Лагерният живот беше описан с жесток ярък език. Но тук имаше повече от описание. Навярно заради опита си в радиотеатъра Василий знаеше как да подкара разказа и Таня установи, че не губи интерес нито за миг.

Измисленият лагер беше разположен в гора от сибирска лиственица, работата беше дърводобив. Нямаше правила за безопасност, нямаше защитно облекло или техника и затова често ставаха злополуки. Таня забеляза един епизод, в който престъпникът срязва артерия в ръката си с трион, а интелектуалецът го спасява като прави турникет. Така ли Василий беше спасил живота на пратеника, който донесе ръкописа от Сибир в Москва?

Таня прочете разказа два пъти. Едва ли не разговаряше с Василий — начинът на изразяване й беше познат от стотици разговори и спорове, разпознаваше нещата, които му се струваха смешни, драматични или иронични. Той толкова й липсваше, че сърцето я заболя.

Вече знаеше, че Василий е жив, и трябваше да открие защо не се е върнал в Москва. В разказа нямаше следа. Но Таня познаваше човек, който можеше да открие почти всичко: брат й.

Прибра ръкописа в чекмеджето на нощната масичка. Излезе от стаята и каза на майка си:

— Трябва да се видя с Димка. Няма да се бавя.

Слезе с асансьора до етажа, където живееше брат й.

Отвори й жена му Нина, бременна в деветия месец.

— Добре изглеждаш! — каза Таня.

Излъга. Нина отдавна беше минала етапа, в който хората казват, че бременната жена „цъфти“. Беше огромна, гърдите й висяха, коремът й беше изопнат. Светлата й кожа беше бледа под луничките, а червеникавокестенявата й коса беше мазна. Изглеждаше по-стара от двадесет и девет години.

— Влизай — уморено рече тя.

Димка гледаше новините. Изключи телевизора, целуна Таня и й предложи бира.

Тук беше и Маша, майката на Нина, пристигнала с влак от Перм да помага на дъщеря си с бебето. Маша беше дребна, преждевременно сбръчкана селянка, облечена изцяло в черно. Тя видимо се гордееше с погражданената си дъщеря и нейния богаташки апартамент. Когато за пръв път видя Маша, Таня се изненада. Преди това беше останала с влечението, че е учителка, но се оказа, че просто е била чистачка в селско училище. Нина се беше преструвала, че родителите й са с по-високо положение — според Таня това се правеше толкова често, че беше почти повсеместно.

Разговаряха за бременността на Нина. Таня се питаше как може да хване Димка насаме. Нямаше как да говори за Василий пред Нина или майка й. Тя инстинктивно нямаше вяра на снаха си.

Гузно се чудеше на силните си чувства. Реши, че е заради бременността. Нина не беше интелектуалка, но беше умна — не беше жена, която да забременее по случайност. Таня таеше подозрението, че Нина е подлъгала брат й да се ожени за нея, но никога не го изразяваше гласно. Тя знаеше, че брат й е изтънчен и умен за почти всичко; беше наивен и романтичен само по отношение на жените. Защо на Нина й се беше приискало да го пипне? Защото Дворкини бяха елитно семейство, а тя беше амбициозна?

„Не бъди такава кучка“, каза си Таня.

След половин час празни приказки, тя стана да си върви.

Нямаше нищо свръхестествено във връзката на близнаците, но се познаваха толкова добре, че обикновено всеки можеше да се досети какво мисли другият. Димка разбираше, че Таня не е дошла да обсъжда бременността на Нина. И той стана.

— Трябва да изхвърля боклука. Таня, би ли ми помогнала?

Слязоха с асансьора, всеки понесъл по една кофа. Когато излязоха навън, зад сградата, където нямаше никой, Димка попита:

— Какво има?

— Присъдата на Василий Енков изтече, а той не се е върнал в Москва.

Лицето на Димка стана строго. Таня знаеше, че той я обича, но не е съгласен с политическите й възгледи.

— Енков направи всичко по силите си да отслаби правителството, за което работя. Защо да ме е грижа какво става с него?

— Защото също като теб той вярва в свободата и справедливостта.

— Този род подривна дейност само дава на твърдолинейните оправдание да се противят на реформите.

Таня знаеше, че сега защитава себе си, както и Василий.

— Ако не бяха хората като Василий, твърдолинейните щяха да казват, че всичко е наред и нямаше да съществува натиск за промяна. Как щеше например някой да разбере, че убиха Устин Бодян?

— Бодян умря от пневмония.

— Димка, това не е достойно за теб. Той умря от липса на грижи, знаеш.

— Вярно — Димка поомекна и попита по-тихо — Влюбена ли си във Василий Енков?

— Не. Харесвам го. Той е забавен, умен и смел. Но е от онези мъже, на които им трябват множество млади момичета.

— Бил е такъв. В лагера няма момичета.

— Както и да е. Той ми е приятел, а присъдата му е изтекла.

— Светът е пълен с несправедливост.

— Искам да знам какво е станало с него, а ти можеш да провериш заради мен. Ако искаш.

Димка въздъхна.

— А моята кариера? В Кремъл съчувствието към несправедливо наказаните дисиденти не се смята достойно за възхищение.

Таня се обнадежди. Димка отслабваше.

— Моля те. Това значи много за мен.

— Не мога да обещая нищо.

— Просто се постарай.

— Добре.

Таня беше обзета от благодарност и го целуна по бузата.

— Ти си добър брат. Благодаря ти.

Както за ескимосите се казва, че имат многобройни думи за снега, така и московчани имат много думи за черния пазар. Всичко извън най-необходимото трябваше да се купува „вляво“. Много такива покупки бяха направо криминални — намираш човек, който нелегално е внесъл джинси от Запада, и му плащаш огромна цена. Други бяха нито законни, нито незаконни. За да купи човек радио или килим, трябваше да се запише в списък на чакащи. Но можеше да прескочи до челото на списъка „чрез дърпане“, тоест защото има влиянието и властта да върне услугата, или „чрез приятели“ — като има роднина или приятел в положение да подправи списъка. Прескачането на реда беше толкова разпространено, че според повечето московчани никой никога не стигаше в началото на списъка с чакане.

Един ден Наталия Смотрова помоли Димка да я придружи, за да купи нещо на черния пазар.

— По принцип моля Ник — каза тя. Николай беше съпругът й. — Но това е подарък за рождения му ден и искам да е изненада.

Димка знаеше малко за живота на Наталия извън Кремъл. Беше омъжена и нямаше деца. Общо взето, само това знаеше. Кремълските апаратчици бяха част от съветския елит, но Мерцедесът на Наталия и вносният й парфюм говореха за друг източник на привилегии и пари. Но и да имаше някой Николай Смотров в горните етажи на комунистическата йерархия, Димка не го беше чувал никога.

— Какво ще му подариш?

— Магнетофон. Иска Грундиг. Това е немска марка.

Само на черния пазар беше възможно съветски гражданин да си купи немски магнетофон. Димка се чудеше как Наталия може да си позволи толкова скъп подарък.

— И къде ще намериш?

— На Централния пазар има един човек, казва се Макс.

Този пазар, на „Садовая Самотеочная“, беше законна алтернатива на държавните магазини. Тук на по-високи цени се продаваха продукти от частни градини. Вместо дълги опашки и грозни витрини, тук имаше планини пъстроцветни зеленчуци — за онези, които можеха да си ги позволят. А продажбата на законната продукция прикриваше още по-изгодната нелегална търговия на много от сергиите.

Димка разбираше защо Наталия иска компания. Някои от хората, които вършеха тази работа, бяха разбойници и жените имаха основание за притеснения.

Димка се надяваше това да е единственият й мотив. Не искаше да се поддава на изкушения. Чувстваше се близък с Нина точно сега, когато времето й наближаваше. Не бяха правили секс от два месеца, което го правеше по-податлив на чара на Наталия. Но това бледнееше пред драмата на бременността. Последното, което Димка искаше, беше флирт с Наталия. Но не можеше да й откаже тази проста услуга.

Излязоха в обедната почивка. Наталия откара Димка до пазара със стария си Мерцедес. Въпреки възрастта колата беше бърза и удобна. Той се чудеше откъде ли намира резервни части.

Пътем тя го попита за Нина.

— Бебето ще се роди всеки момент — отговори Димка.

— Кажи ми, ако ти трябват неща за него. Сестрата на Ник има тригодишно дете, на което вече не му трябват шишета за мляко и тем подобни.

Димка се изненада. Бебешките шишета бяха лукс, по-голяма рядкост и от грамофоните.

— Благодаря ти. Ще ти кажа.

Паркираха и минаха през пазара до един магазин за употребявани мебели. Това беше полулегална търговия. Беше разрешено хората да продават собствените си вещи, но препродажбата беше незаконна, което правеше търговията тромава и неефективна. За Димка трудностите по налагането на такива комунистически правила показваха практическата необходимост от много капиталистически дейности, следователно — от либерализация.

Макс беше тридесетинагодишен дебелак, облечен в джинси и бяла тениска. Седеше на чамова кухненска маса, пиеше чай и пушеше. Обграден беше от евтини употребявани дивани, шкафове и кревати, повечето стари и повредени.

— Какво търсите? — тросна се той.

— Говорих с Вас миналата сряда за магнетофон Грундиг. Казахте да дойда пак след една седмица.

— Трудно се сдобива човек с магнетофон — отвърна онзи.

Димка се намеси.

— Не дрънкай, Макс — рече той със също толкова остър и пренебрежителен глас. — Имаш ли, или нямаш?

Хора като Макс смятаха простите отговори на простите въпроси за проява на слабост.

— Трябва да платите в долари.

— Съгласих се с цената — каза Наталия. — Донесох точно толкова. Не повече.

— Покажи парите.

Наталия извади пачка долари от джоба на роклята си.

Макс протегна ръка.

Димка хвана китката на Наталия, за да й попречи да даде парите без време.

— Къде е магнетофонът? — попита той.

— Йосиф! — провикна се Макс през рамо.

Някой се размърда в задната стаичка.

— Да?

— Магнетофон.

— Да.

Йосиф излезе, понесъл обикновен кашон. Беше по-млад, може би на деветнадесет, и от устните му висеше цигара. Беше дребен, но мускулест. Остави кашона на масата.

— Тежи — рече той. — Имате ли кола?

— Зад ъгъла.

Наталия преброи парите.

— Струваше ми повече, отколкото очаквах — каза Макс.

— Нямам повече пари — отвърна Наталия.

Макс взе парите и ги преброи.

— Добре де — презрително рече той. — Твой е. — Стана и натъпка парите в джоба на джинсите си. — Йосиф ще го отнесе до колата ти.

Той влезе в задната стаичка.

Йосиф хвана кашона, за да го вдигне.

— Чакай малко — каза Димка.

— Какво? Нямам време за губене.

— Отвори кашона.

Йосиф вдигна кашона, без да обръща внимание на Димка, но той сложи длан отгоре и се опря върху него. Йосиф не можа да го повдигне. Изгледа Димка с изпепеляващ бяс и той за миг се зачуди дали няма да се стигне до насилие. После Йосиф отстъпи.

— Отвори си го сам.

Капакът беше закопчан с телбод и залепен. Димка и Наталия го отвориха с труд. Вътре имаше магнетофон. Марката беше Меджик Тоун.

— Не е Грундиг — отбеляза Наталия.

— Тези са по-добри, с по-хубав звук — възрази Йосиф.

— Платих за Грундиг — напомни тя. — Това тук е евтина японска имитация.

— Напоследък няма как да се сдобие човек с Грундиг.

— Тогава ще си взема парите.

— Не можеш, щом си отворила кашона.

— Преди да го отворим, не знаехме, че опитвате да ни преметнете.

— Никой не те е метнал. Ти искаше магнетофон.

— Майната ти — рече Димка и се отправи към вратата на задната стаичка.

— Не можеш да влизаш там! — викна Йосиф.

Димка не му обърна внимание и влезе. Стаята беше пълна с кашони. Някои бяха отворени и вътре се виждаха телевизори, магнетофони и радиоприемници, все вносни. Но Макс го нямаше. Димка видя задна врата.

Върна се отпред.

— Макс е избягал с парите ти — каза той на Наталия.

— Той е зает човек. Има много клиенти — заобяснява Йосиф.

— Не ставай глупав — каза му Димка. — Макс е крадец, крадец си и ти.

Йосиф тикна показалец в лицето му.

— Не ме наричай глупак — заплашително произнесе той.

— Върни й парите, преди да те сполетят истински неприятности.

— Какво? Милицията ли ще викнеш? — ухили се Йосиф.

Не можеха да направят това. Участваха в незаконна сделка. А и милиционерите по-скоро щяха да арестуват Димка и Наталия, но не и Йосиф и Макс, които несъмнено плащаха подкупи, за да си опазят търговията.

— Нищо не можем да направим — каза Наталия. — Да вървим.

— Вземете си магнетофона — каза Йосиф.

— Не, благодаря. Не е какъвто поисках — отвърна Наталия и се отправи към вратата.

— Ще се върнем за парите — каза Димка.

— Какво ще направите? — разсмя се Йосиф.

— Ще видиш — слабовато отвърна Димка и последва Наталия навън.

Кипеше от гняв, докато Наталия караше обратно към Кремъл.

— Ще ти върна парите — каза й той.

— Моля те, недей. Тези хора са опасни. Не искам да пострадаш. Просто остави.

Димка нямаше да остави нещата, но не каза нищо.

Когато влезе в кабинета си, на бюрото го чакаше досието от КГБ на Василий Енков.

Не беше дебело. Енков беше редактор на сценарии, който никога не беше имал неприятности и дори не беше смятан за подозрителен до онзи майски ден през 1961, когато беше арестуван с пет броя на подривния вестник Несъгласие. По време на разпита твърдял, че му били дадени десетина броя няколко минути по-рано и той започнал да ги раздава, подтикнат от внезапно обзелото го състрадание към оперния певец, който имал пневмония. Подробният обиск на апартамента му не открил нищо, което да противоречи на историята. Пишещата му машина не била онази, на която бил напечатан вестникът. Измъчван с прикачени към устните и пръстите му електрически проводници, дал имена на други подривни елементи, но при мъчение така постъпвали и невинни, и виновни. Както обикновено, някои от хората, които споменал, били безукорни партийци, а други КГБ не могло да намери. Общо взето, склонни били да повярват, че Енков не е нелегалният издател на Несъгласие.

Димка трябваше да се възхити на твърдостта на човек, който може да лъже по време на разпит в КГБ. Енков беше опазил Таня дори при болезнени мъчения. Навярно заслужаваше свободата си.

Димка знаеше истината, която Енков беше успял да опази скрита. В нощта след ареста му Димка беше завел с мотоциклета Таня до жилището на Енков. Тя беше взела от там пишеща машина, несъмнено използваната за Несъгласие. Половин час по-късно Димка я беше хвърлил в Москва река. Пишещите машини не изплуват на повърхността. Двамата с Таня бяха спасили Енков от по-дълга присъда.

Според досието, той вече не беше в дърводобивния лагер в сибирската гора от лиственица. Някой беше открил, че има и техническа специалност. Първата му работа в „Радио Москва“ била асистент в студио, оправял се с микрофони и кабели. Недостигът на техници в Сибир беше толкова хроничен, че това се беше оказало достатъчно да му дадат работа като техник в някаква електроцентрала.

Навярно първо е бил доволен да получи работа на закрито, при която не рискува да загуби някой крайник заради небрежност с брадвата. Но това си имаше и лоша страна. Властите не бяха готови да позволят на компетентен техник да напусне Сибир. Когато присъдата му изтекла, той кандидатствал по обичайния ред за пътен пропуск, за да се върне в Москва. И му било отказано. Нямал избор, освен да продължи да работи. Бил заклещен там.

Беше несправедливо, но несправедливост имаше навсякъде, както и Димка беше изтъкнал на Таня.

Димка разгледа снимката в досието. Енков приличаше на филмова звезда — с чувствено лице, плътни устни, черни вежди и гъста тъмна коса. Но в него имаше нещо повече. Леко загатнатата горчива веселост в ъгълчетата на очите му говореше, че не се взема насериозно. Нямаше да е изненада Таня да се влюби в този мъж, нищо че отричаше.

Както и да е, Димка щеше да се помъчи да го освободи заради нея.

Щеше да поговори с Хрушчов за този случай. Но трябваше да почака началството да е в добро настроение. Прибра досието в чекмеджето на бюрото.

Този следобед нямаше възможност. Хрушчов си тръгна рано и Димка тъкмо се канеше да се прибира, когато Наталия подаде глава през вратата.

— Ела на чашка — каза тя. — Имаме нужда след ужасното преживяване на Централния пазар.

Димка се поколеба.

— Трябва да се прибера при Нина. Времето й наближава.

— Само по едно бързо.

— Добре — завинти капачката на писалката и се обърна към оправната си секретарка, жена на средна възраст. — Можем да си ходим, Вера.

— Имам да свърша още няколко неща — отговори Вера. Тя беше съвестна.

Крайречният бар се посещаваше от младия кремълски елит, затова не беше толкова окаян, колкото обикновените московски дупки. Столовете бяха удобни, закуските ставаха за ядене, а зад бара имаше бутилки с питиета като скоч и бърбън за по-добре платените апаратчици с екзотични вкусове. Тази вечер беше пълно с познати на Димка и Наталия, предимно сътрудници като тях. Някой тикна чаша бира в ръката на Димка и той я пресуши с благодарност. Настроението беше приповдигнато. Борис Козлов, сътрудник на Хрушчов също като Димка, разказа опасен виц.

— Слушайте всички! Какво ще стане, когато комунизмът дойде в Саудитска Арабия?

Всички се развикаха и поискаха да им каже.

— Скоро ще има недостиг на пясък!

Всички се разсмяха. Хората в тази група бяха усърдни работници на съветския комунизъм, като самия Димка, но не бяха слепи за неговите недостатъци. Разминаването между аспирациите на партията и съветската действителност тревожеха всички и шегите облекчаваха напрежението.

Димка допи бирата и взе нова.

Наталия вдигна чашата като в наздравица.

— Най-голямата надежда на световната революция е една американска компания на име Юнайтед Фрут — обяви тя. Хората наоколо се разсмяха. — Не, сериозно — продължи тя, макар да се усмихваше. — Убеждават американското правителство да подкрепя жестоки десни диктатури из цяла Централна и Южна Америка. Ако Юнайтед Фрут имаше малко ум, щеше да подкрепя постепенния прогрес към буржоазните свободи — властта на закона, свободата на словото, профсъюзите. Но те са твърде тъпи да го разберат, за радост на световния комунизъм. Тъпчат безмилостно реформените движения и хората нямат към какво да се обърнат, освен към комунизма — точно както предсказва Карл Маркс. — Тя се чукна с човека най-близо до нея. — Да живее Юнайтед Фрут!

Димка се разсмя. Наталия беше сред най-умните хора в Кремъл, при това беше най-хубава. Зачервена от веселие, със засмяна широка уста, тя беше очарователна. Димка не можеше да не я сравнява с уморената, дебела и лишена от сексапил жена у дома, макар да знаеше, че тази мисъл е жестока и несправедлива.

Наталия отиде на бара да поръча закуски. Димка осъзна, че е тук повече от час: трябваше да тръгва. Отиде при Наталия с намерението да си вземе довиждане. Но беше изпил точно толкова бира, че да стане непредпазлив, и когато Наталия му се усмихна топло, той я целуна.

Тя му отвърна с желание.

Димка не я разбираше. Тя беше прекарала една нощ с него, после му заяви, че е омъжена, после го покани на питие, после го целуна. А след това? Но не го беше грижа за непостоянството й, докато топлата й уста беше върху неговата и езикът й гъделичкаше устните му.

Наталия се освободи от прегръдката му и Димка видя, че неговата секретарка стои до тях.

Изразът на Вера беше жестоко осъдителен.

— Търсех Ви — обвинително рече тя. — Обадиха се по телефона веднага след като излязохте.

— Съжалявам — рече Димка. Не беше сигурен дали се извинява, задето го е намерила трудно или задето е целунал Наталия.

Наталия взе от бармана чиния кисели краставички и се върна при групата.

— Обади се тъща Ви — продължи Вера.

Еуфорията на Димка се изпари.

— Родилните болки на жена Ви са започнали. Всичко е наред, но трябва да идете при нея в болницата.

— Благодаря — отговори Димка с усещането, че е от най-лошия вид неверни съпрузи.

— Приятна вечер — каза Вера и излезе от бара.

Димка излезе след нея. Постоя и вдъхна хладния вечерен въздух за миг. После се метна на мотоциклета и се отправи към болницата. Ама че момент да го хванат, че целува колежка. Заслужаваше си да се чувства унизен: направил беше нещо глупаво.

Спря на болничния паркинг и влезе. Намери Нина в родилното отделение. Седеше в леглото. На стол до нея се беше настанила майка й Маша и държеше бебе, повито в бял шал.

— Поздравления — обърна се Маша към него. — Момче е.

— Момче — продума Димка. Погледна Нина. Тя се усмихна уморено, но победоносно.

Погледна и бебето. Имаше доста коса, влажна и тъмна. Очите му бяха синкави, което го накара да се замисли за дядо си Григорий. Припомни си, че всички бебета имат сини очи. Дали си въобразяваше, че бебето вече е готово да гледа на света със сериозните очи на дядо Григорий?

Маша подаде детето на Димка. Той взе вързопчето, като че беше крехко като яйчена черупка. Пред това чудо драмите на изминалия ден бяха нищожни.

„Имам син“, помисли той и се просълзи.

— Красив е — каза Димка. — Да го наречем Григорий.

Две неща държаха Димка буден тази нощ. Едното беше вината: точно когато жена му беше раждала с кръв и болка, той беше целувал Наталия. Другото беше гняв, защото Макс и Йосиф го бяха надхитрили и унизили. Не той беше ограбен, а Наталия, но това не го правеше по-малко раздразнен и ядосан.

На сутринта преди работа отиде с мотоциклета до централния пазар. През половината нощ беше репетирал какво ще каже на Макс. „Името ми е Дмитрий Илич Дворкин. Провери кой съм. Провери за кого работя. Провери кой е вуйчо ми и кой беше баща ми. И утре ме чакай тук с парите на Наталия и ме моли да не ти отмъстя, както заслужаваш“. Чудеше се дали ще му стиска да каже всичко това; дали Макс ще се впечатли, или ще му се подиграе; дали тази реч ще е достатъчна да върне парите на Наталия и неговата гордост.

Макс не седеше до чамовата маса. Нямаше го в стаята. Димка не знаеше дали да се чувства разочарован или облекчен.

До вратата на задната стаичка стоеше Йосиф. Димка се питаше дали да не засипе младежа с речта си. Вероятно той не можеше да върне парите, но поне Димка можеше да излее чувствата си. Докато се двоумеше, забеляза, че Йосиф е загубил заплашителната наглост от вчера. За негово изумление, още преди да си отвори устата, Йосиф уплашено заотстъпва:

— Съжалявам! Съжалявам!

Димка нямаше обяснение за това преобразяване. Ако за една нощ Йосиф беше открил, че той работи в Кремъл и е от политически влиятелно семейство, щеше да се държи извинително и помирително, даже можеше и да върне парите, но нямаше да изглежда като човек, който се бои за живота си.

— Искам само парите на Наталия — каза Димка.

— Върнахме ги! Върнахме ги вече!

Димка се озадачи. Дали Наталия беше дошла тук преди него?

— На кого ги дадохте?

— На онези двамата.

Димка не разбираше.

— Къде е Макс?

— В болницата — отговори Йосиф. — Счупиха му и двете ръце. Не ви ли стига?

Димка се позамисли. Освен ако всичко това не беше някакво театро, явно двама непознати жестоко бяха пребили Макс и го бяха принудили да върне парите, които беше взел от Наталия. Кои бяха те? И защо го бяха направили?

Явно Йосиф не знаеше повече. Димка умислено се обърна и излезе от магазина.

Не го е направила милицията, разсъждаваше той, докато крачеше към мотоциклета си, нито пък армията или КГБ. Официалните власти щяха да арестуват Макс и да го отведат в затвора, където да му счупят ръцете. Значи това беше нещо неофициално.

Следователно, престъпници. Значи сред приятелите или роднините на Наталия имаше страховити разбойници.

Не е чудно тогава, че тя не говореше за личния си живот.

Димка подкара бързо към Кремъл, но все пак се учуди да завари там Хрушчов. Но началството беше в настроение. Димка го чуваше да се смее. Навярно сега беше моментът да спомене Василий Енков. Отвори чекмеджето и извади досието от КГБ. Взе папка документи, които Хрушчов трябваше да подпише, после се поколеба. Глупаво беше да прави това, дори заради любимата си сестра. Но потисна тревогите си и влезе в главния кабинет.

Генералният секретар седеше зад голямо бюро и говореше по телефона. Той не харесваше много телефоните — предпочиташе личния контакт.

Казваше, че така може да разбере кога хората лъжат. Разговорът му обаче беше весел. Димка остави писмата пред него и Хрушчов започна да ги подписва, докато говореше и се смееше в слушалката.

Когато затвори, той каза:

— И какво е това в ръката Ви? Прилича на досие от КГБ.

— Василий Енков. Осъден на две години в трудов лагер за притежание на бюлетин за Устин Бодян, певеца дисидент. Излежал си е присъдата, но го държат там.

Хрушчов спря да подписва и вдигна поглед.

— Да имате някакъв личен интерес?

Димка изстина от страх.

— Ни най-малко — излъга той и успя да скрие тревогата в гласа си.

Разкриеше ли връзката на сестра си с един осъден престъпник, щеше да сложи край и на своята, и на нейната кариера.

Хрушчов присви очи.

— Защо тогава да му разрешаваме да се върне у дома?

На Димка му се прииска да беше отказал на Таня. Трябваше да знае, че Хрушчов ще го прозре: човек не става вожд на Съветския съюз, без да е подозрителен до степен на параноя. Той отчаяно заотстъпва:

— Не казвам, че трябва да го върнем — рече той възможно най-спокойно. — Само си помислих, че бихте искали да знаете за него. Престъплението му е дребно, излежал си е наказанието, а за Вас да дадете справедливост на едни незначителен дисидент ще е в съзвучие с общата Ви политика на предпазлива либерализация.

Хрушчов не се подлъга.

— Някой Ви е помолил за услуга — Димка понечи да заяви, че е невинен, но Хрушчов вдигна ръка и го смълча. — Не отричайте. Влиянието е наградата за тежката Ви работа.

Димка имаше чувството, че смъртната му присъда е отменена.

— Благодаря Ви — рече той по-жалко, отколкото му се щеше.

— Какво работи Енков в Сибир? — попита Хрушчов.

Димка осъзна, че ръката, в която държи досието, трепери. Притисна я до тялото си, за да спре.

— Техник в електроцентрала. Не е квалифициран, но преди това е работил в радио.

— Каква е била работата му в Москва?

— Редактор на сценарии.

— Мамицата му! — Хрушчов захвърли писалката. — Редактор на сценарии? Каква полза от това? В Сибир имат отчаяна нужда от техници. Оставете го там. Върши нещо полезно.

Димка го зяпна в удивление. Не знаеше какво да каже.

Хрушчов взе писалката и пак започна да подписва.

— Редактор на сценарии — измърмори той. — Бабината му.

Таня напечата на машина разказа на Василий Измръзване с две индигови копия.

Но той беше твърде добър за самиздат. Василий оживяваше света на лагерите с жестока откровеност, но правеше и нещо повече. Докато го преписваше на машината, Таня с болка в сърцето осъзна, че лагерът означава Съветският съюз, а разказът е свирепа критика на съветското общество. Василий казваше истината така, както Таня не можеше да я каже, и тя гореше от възмущение. Всеки ден пишеше статии, които се публикуваха във вестниците и списанията в целия Съветски съюз; всеки ден предпазливо отбягваше реалността. Не лъжеше откровено, но винаги подминаваше бедността, несправедливостта, потисничеството и прахосничеството, които бяха истинските особености на нейната страна. Разказът на Василий показваше, че нейният живот е фалшификат.

Тя отнесе напечатаното на машина на редактора си, Даниил Антонов.

— Получих го по пощата, анонимно — каза тя. Той преспокойно можеше и да разбере, че лъже, но нямаше да я предаде. — Разказ. Действието се развива в лагер.

— Не можем да го публикуваме — начаса отговори той.

— Знам. Но е много добър — според мен е дело на голям писател.

— Защо ми го показваш?

— Познавате редактора на списанието Новый мир.

Даниил се умисли.

— От време на време публикува нещо неортодоксално.

Таня сниши глас:

— Не знам докъде е замислено да стигне либерализацията на Хрушчов.

— Политиката е непостоянна, но общото указание е крайностите от миналото да бъдат обсъждани и заклеймявани.

— Би ли го прочел и показал на редактора, ако ти харесва?

— Разбира се — отговори Даниил и прочете няколко реда. — Как мислиш, защо е пратено на теб?

— Може би го е написал някой, с когото съм се срещнала, когато бях в Сибир преди две години.

— Аха — кимна той. — Това обяснява нещата. — Искаше да каже: нелошо прикритие.

— Ако разказът бъде приет за публикуване, авторът навярно ще се разкрие.

— Добре — каза Даниил. — Ще се постарая.

25.

Университетът на Алабама беше последният бял щатски университет в САЩ. Във вторник, единадесети юни, двама млади негри дойдоха в кампуса в Тъскалуза да се запишат за студенти. Джордж Уолъс, дребният губернатор на Алабама, стоеше на вратите на университета със скръстени ръце и разтворени крака и се кълнеше, че няма да ги допусне.

Във Вашингтон, в Министерството на правосъдието, Джордж Джейкс седеше заедно с Боби Кенеди и други и слушаше телефонните доклади на хора в университета. Телевизорът работеше, но за момента нито една мрежа не показваше сцената на живо.

Преди по-малко от година двама души бяха убити по време на метежите в Университета на Мисисипи при записването на първия цветнокож студент. Братята Кенеди бяха решени да попречат това да се повтори.

Джордж беше ходил в Тъскалуза и беше виждал потъналия в зеленина университетски кампус. Мръщеха му се, докато се разхождаше по моравите — единственото тъмно лице сред хубавите момичета с обърнати чорапки и готините младежи с блейзъри. Нарисува за Боби скица на големия портик на залата Фостър с трите врати, където губернаторът Уолъс сега стоеше зад катедра, обграден от магистрални патрули. Беше юни и температурата в Тъскалуза бързо вървеше към тридесет и осем градуса. Джордж можеше да си представи репортерите и фотографите, струпани пред Уолъс — потящи се под слънцето в очакване насилието да започне. Сблъсъкът беше отдавна очакван и планиран от двете страни. Джордж Уолъс беше от южните демократи. Ейбрахам Линкълн, който беше освободил робите, беше републиканец, докато поддържащите робството южняци бяха демократи. Южняците, които още бяха в партията, помагаха за избора на демократическите президенти, а после ги отслабваха по време на мандата.

Уолъс беше дребен и грозен, плешив, с изключение на едно петно отпред, което зализваше в смешен перчем. Но беше хитър и Джордж Джейкс можеше да разбере какво е наумил днес. На какъв резултат се надяваше Уолъс? Скандал или нещо по-тънко?

Движението за граждански права, което преди два месеца изглеждаше на умиране, се засили след метежите в Бирмингам. Стичаха се пари — при един холивудски активист, който събираше средства, кинозвезди като Пол Нюман и Тони Франчоза бяха подписали чекове за по хиляда долара. Белият дом се ужасяваше от нови безредици и отчаяно искаше да умиротвори протестиращите.

Боби Кенеди най-сетне повярва, че трябва да има нов закон за гражданските права. Сега признаваше, че е време Конгресът да постави извън закона сегрегацията на всички публични места — хотели, ресторанти, автобуси, тоалетни — и да защити правото на негрите да гласуват.

Тази сутрин Боби се стараеше да покаже, че е спокоен и владее положението. Снимаше го един телевизионен екип, а три от седемте му деца търчаха из кабинета. Но Джордж знаеше колко бързо спокойната откровеност на Боби може да се превърне в леден гняв, ако нещо се обърка.

Боби беше решен да няма метежи, но беше и също толкова решен тези двама студенти да се запишат в университета. Един съдия беше издал заповед студентите да бъдат приети, а Боби, като главен прокурор не можеше да допусне да го бие един щатски губернатор, който смята да наруши закона. Готов беше да прати войски, които да отстранят Уолъс със сила, но и това нямаше да е щастлив край: Вашингтон да насилва Юга.

Боби беше по риза, приведен над спикърфона на голямото бюро. Под мишниците му личаха петна от пот. Армията беше прокарала телефонна линия и някой от тълпата разказваше на Боби какво се случва.

— Ник дойде — каза гласът по телефона. Никълъс Катценбах беше заместник-главен прокурор и представляваше Боби на място. — Качва се при Уолъс… подава му прекратителната заповед. — Катценбах беше въоръжен с президентска прокламация, която нареждаше на Уолъс да престане с незаконното неподчинение на съдебната заповед. — Сега Уолъс държи реч.

Лявата ръка на Джордж Джейкс беше в дискретна превръзка от черна коприна. В Бирмингам, Алабама, щатските полицаи пукнаха кост в китката му. Две години по-рано един расист му беше счупил същата ръка в Анистън, пак в Алабама. Джордж се надяваше никога повече да не иде в този щат.

— Уолъс не говори за сегрегацията — продължи гласът по телефона. — Говори за щатските права. Казва, че Вашингтон няма право да се меси в училищата в Алабама. Ще опитам да се приближа, така че и вие да го чувате.

Джордж се умисли. В речта при встъпването си на поста Уолъс беше казал: „Сегрегация сега, сегрегация утре, сегрегация завинаги“. Но тогава говореше на белите в Алабама. Какво опитваше да внуши сега? Ставаше нещо, което братята Кенеди и техните съветници още не разбираха.

Речта беше дълга. Когато най-сетне свърши, Катценбах отново изиска Уолъс да се подчини на съдебната заповед, а Уолъс отказа. Пат.

После Катценбах слезе от сцената, но драмата не беше свършила. Двамата студенти, Вивиан Малоун и Джеймс Худ, чакаха в една кола. По предварителна уговорка Катценбах придружи Вивиан до общежитието й, а друг юрист от министерството съпроводи Джеймс. Това беше само временно. За да се запишат официално, те трябваше да влязат в залата „Фостър“.

По телевизията започнаха обедните новини и в кабинета на Боби Кенеди някой увеличи звука. Уолъс стоеше зад катедрата и изглеждаше по-висок, отколкото беше в действителност. Не каза нищо за цветнокожите, за сегрегацията или за гражданските права. Говореше как могъщото централно правителство потиска суверенитета на щата Алабама. Говореше възмутено за свобода и демокрация, все едно нямаше негри, на които се отказваше правото на глас. Цитираше американската конституция, все едно не я нарушаваше всеки ден от живота си. Блестящо изпълнение, което разтревожи Джордж.

Бърк Маршъл, белият юрист, който оглавяваше отдела за гражданските права, беше в кабинета на Боби. Джордж продължаваше да не му вярва, но след Бирмингам Маршъл беше станал по-краен и сега предложи патовото положение в Тъскалуза да се реши чрез пращане на войски.

— Защо просто не идем и не го направим? — попита той Боби.

Боби се съгласи.

Отне време. Сътрудниците на Боби поръчаха сандвичи и кафе. В кампуса всички стояха на позициите си.

Дойдоха новини от Виетнам. На едно кръстовище в Сайгон будистки монах на име Тхик Куан Дук се беше залял с пет галона бензин, хладнокръвно беше драснал кибрита и се беше запалил. Самоубийството му беше протест срещу преследването на будисткото мнозинство от поддържания от Америка президент Нго Дин Дием, който беше католик.

Тегобите на президента Кенеди нямаха край.

Най-сетне гласът по телефона на Боби каза:

— Пристигна генерал Греъм… с четирима войници.

— Четирима? — учуди се Джордж. — Това ли е нашата демонстрация на сила?

Чуха нов глас, този на генерала, който се обърна към Уолъс:

— Сър, имам мрачното задължение да Ви помоля да се отстраните по заповед на президента на Съединените щати.

Греъм командваше Националната гвардия в Алабама и явно изпълняваше задължението си против своята воля.

Но гласът по телефона обяви:

— Уолъс се оттегля… Уолъс си тръгва! Уолъс си тръгва! Свърши се!

В кабинета на Боби последваха радостни възгласи и ръкостискания.

След минута другите забелязаха, че Джордж не се е присъединил.

— Какво ти става? — попита Денис Уилсън.

По мнението на Джордж хората около него не се замисляха достатъчно сериозно.

— Уолъс е планирал това — каза той. — През цялото време намерението му е било да отстъпи, когато пратим военните.

— Но защо? — недоумяваше Денис.

— Тъкмо този въпрос ме мъчи. Цяла сутрин имам подозрението, че се възползват от нас.

— Какво спечели Уолъс от този театър?

— Демонстрация. Току-що го показаха по телевизията — обикновеният човек, който противостои на насилническото правителство.

— Губернаторът Уолъс се оплаква от тормоз? — отвърна Уилсън. — Ама че шега!

Боби следеше спора и сега се намеси.

— Слушай Джордж. Той задава правилните въпроси.

— За тебе и за мене е шега. Но много американци от работническата класа смятат, че интеграцията им е натрапена от вашингтонските добротворци като всички нас в този кабинет.

— Знам — отвърна Уилсън. — Но е необичайно да го чуя от един… — Канеше се да каже негър, но си смени намерението. — … от участник в кампанията за граждански права. Какво имаш предвид?

— Това, което Уолъс прави днес, е да говори на тези гласоподаватели от работническата класа. Те ще го запомнят така — противи се на Ник Катценбах, за тях типичен либерал от източното крайбрежие, и ще запомнят как войниците принуждават губернатора Уолъс да се оттегли.

— Уолъс е губернатор на Алабама. Защо му е притрябвало да говори на цялата нация?

— Подозирам, че ще излезе срещу Джак Кенеди на първичните избори в Демократическата партия догодина. Той се бори за президентското място. И започна кампанията си днес по националната телевизия — с наша помощ.

Когато схванаха това, в кабинета настана тишина. Джордж виждаше, че неговият довод ги е убедил и сега те се тревожат от последиците.

— Точно сега Уолъс оглавява новините и изглежда като герой — завърши той. — Може би президентът Кенеди трябва да си върне инициативата.

Боби натисна интеркома и каза:

— Свържете ме с президента.

После запали пура.

Денис Уилсън прие обаждане по друг телефон и съобщи:

— Двамата студенти са влезли в залата „Фостър“ и са се записали.

След малко Боби вдигна телефона да говори с брат си. Съобщи му за мирната победа. После се заслуша.

— Да! — рече той по някое време. — Джордж Джейкс каза същото. Пак слуша дълго. — Довечера? Но няма реч… Може да се напише, естествено. Не, смятам, че си взел правилното решение. Да го направим.

Затвори и огледа екипа си.

— Президентът ще представи нов закон за гражданските права — обяви той.

Сърцето на Джордж подскочи. Тъкмо това искаха и той, и Мартин Лутър Кинг, и всички от движението за гражданските права.

Боби продължи:

— И ще го обяви на живо по телевизията довечера.

— Довечера ли? — изненада се Джордж.

— След няколко часа.

„Има смисъл“, рече си Джордж, „макар да е прибързано. Президентът щеше да се върне на първо място в новините, където му беше мястото — пред Джордж Уолъс и Тхик Куан Дук.“

— Освен това иска ти да идеш и да работиш по речта заедно с Тед — добави Боби.

— Да, сър.

Силно развълнуван, той излезе от Министерството на правосъдието. Крачеше толкова бързо, че пристигна в Белия дом запъхтян. Постоя малко на приземния етаж на Западното крило, за да си поеме дъх. После се качи горе. Намери Тед Соренсън в кабинета му заедно с група колеги. Джордж си свали сакото и седна.

Сред пръснатите по масата книжа имаше и телеграма от Мартин Лутър Кинг до президента Кенеди. В Данвил, Вирджиния, при протеста на шестдесет и пет негри срещу сегрегацията, четиридесет и осем от тях бяха толкова тежко бити от полицията, че се бяха озовали в болница. „Търпението на негрите може би достига своя предел“, се казваше в телеграмата на Кинг. Джордж подчерта това изречение.

Групата работеше усилено върху речта. Щеше да започне с препратка към днешните събития в Алабама и да подчертае, че военните са прилагали заповед на съда. Президентът обаче нямаше да се разпростира по подробностите от тази разпра, а щеше да мине бързо в силен призив към моралните ценности на всички почтени американци. От време на време Соренсън отнасяше написаните на ръка страници на секретарките, за да ги напечатат.

Джордж се дразнеше, че нещо толкова важно трябва да се прави припряно и в последната минута, но разбираше защо. Съставянето на закони беше рационален процес; политиката, напротив, беше игра на интуицията. Джак Кенеди имаше добър инстинкт и той му подсказваше, че трябва да вземе инициативата днес.

Времето летеше твърде бързо. Речта още се подготвяше, когато телевизионните екипи влязоха в Овалния кабинет и започнаха да разполагат прожекторите. Президентът Кенеди мина по коридора и влезе в кабинета на Соренсън да попита как върви. Соренсън му показа няколко страници и Кенеди не ги хареса. Преместиха се в кабинета на секретарките и президентът започна да диктува промени. После стана осем, речта беше недовършена, а президентът излезе в ефир.

Джордж гледаше телевизия в кабинета на Соренсън и си гризеше ноктите.

И президентът Кенеди произнесе речта на живота си.

Започна малко прекалено официално, но загря, когато заговори за перспективите в живота на едно негърско бебе: наполовина по-малка вероятност да завърши гимназия, една трета по-малка вероятност да завърши колеж, два пъти по-голяма вероятност да остане без работа и средна продължителност на живота със седем години по-малка от тази на едно бяло бебе.

— Ние сме изправени преди всичко пред един морален проблем — продължи президентът. — Той е стар колкото Светото писание и ясен колкото американската конституция.

Джордж се дивеше. Повечето от казаното не беше написано предварително и разкри един нов Джак Кенеди. Зализаният модерен президент беше открил силата на това да говори библейски. Навярно беше научил това от проповедника Мартин Лутър Кинг.

— Кой от нас ще се съгласи да сменят цвета на кожата му? — рече той, като премина към кратки и прости думи. — Кой от нас после ще се съгласи да го съветват да търпи и да отлага?

„Джак Кенеди и брат му Боби съветват да се търпи и да се отлага“, каза си Джордж. Радваше се, че най-сетне са прозрели болезненото безсмислие на този съвет.

— Проповядваме свобода по света — продължи президентът. Джордж знаеше, че му предстои да замине за Европа. — Но ще кажем ли на целия свят и още повече на самите себе си, че това е страната на свободните — с изключение на негрите? Че ние нямаме втора класа граждани — с изключение на негрите? Че ние нямаме класова или кастова система, нямаме гета, нямаме господстваща раса — освен когато това се отнася до негрите?

Джордж ликуваше. Думите бяха силни — особено споменаването на господстващата раса, което напомняше за нацистите. Джордж открай време искаше президентът да произнесе такава реч.

— Пожарите на безсилния гняв горят във всеки град, на север и на юг, където законните средства не са под ръка. Следващата седмица аз ще помоля Конгреса на Съединените щати да действа, да се ангажира, както не се е ангажирал напълно през настоящия век, че… — беше заговорил формално, но сега пак се върна към простите думи. — … расата няма място в американския живот и американските закони.

Джордж веднага помисли, че тези думи са предназначени за вестниците: расата няма място в американския живот и американските закони. Вълнението му беше безмерно. Америка се променяше сега, минута след минута, и той беше част от тази промяна.

— Онези, които бездействат, канят срама и насилието — каза президентът. Джордж прецени, че наистина мисли така, макар бездействието да беше негова политика допреди няколко часа.

— Моля за подкрепата на всички наши граждани — заключи Кенеди.

Предаването свърши. В коридора прожекторите на телевизията бяха угасени и екипите започнаха да събират техниката. Соренсън поздрави президента.

Джордж беше в еуфория, но и изтощен. Прибра се в апартамента си, хапна бъркани яйца и гледа новините. Както се беше надявал, речта на президента беше основната тема. Легна си и заспа.

Събуди го телефонът. Обаждаше се Верина Марканд. Хлипаше и той едва я разбираше.

— Какво се е случило?

— Медгар — каза тя и добави нещо неразбираемо.

— За Медгар Евърс ли говориш? — Джордж го познаваше, чернокож активист от Джаксън, Мисисипи. Беше постоянен служител на Националната асоциация за напредък на цветнокожите, най-умерената група за граждански права. Разследвал беше убийството на Емет Тил и беше организирал бойкот на белите магазини. Работата му го беше превърнала във фигура с национално значение.

— Стреляха по него — проплака Верина. — Пред дома му.

— Мъртъв ли е?

— Да. Има три деца, Джордж — три! Децата чули изстрела, излезли и намерили татко си да кърви до смърт на алеята пред къщата.

— Иисусе Христе.

— Какво им е на белите? Защо ни причиняват това, Джордж? Защо?

— Не знам, скъпа. Просто не знам.

За втори път Боби Кенеди прати Джордж в Атланта с послание за Мартин Лутър Кинг.

Когато се обади на Верина да уговори среща, Джордж каза:

— Бих се радвал да видя дома ти.

Не можеше да я разбере. Онази нощ в Бирмингам се бяха любили и бяха оцелели при бомбения атентат на расистите. Той се чувстваше много близък с нея. Но после бяха минали дни и седмици без нова възможност да се любят и интимността им се беше изпарила. Ала когато се беше почувствала съкрушена от вестта за убийството на Медгар Евърс, тя не се беше обадила на Мартин Лутър Кинг или на баща си, а на Джордж. Сега той не знаеше каква връзка имат.

— Разбира се. Защо не?

— Ще донеса бутилка водка — научил беше, че водката е любимото й питие.

— Деля жилището с още едно момиче.

— Да донеса ли две бутилки?

Тя се разсмя.

— Кротко, тигре. Лора ще се радва да излезе вечерта. Правила съм това за нея достатъчно често.

— Значи ще приготвиш вечеря?

— Не съм голяма готвачка.

— Какво ще кажеш да приготвиш две пържоли, а аз да направя салата?

— Имаш изискан вкус.

— Затова харесвам теб.

— Сладкодумен си.

На другия ден Джордж кацна в Атланта. Надяваше се да прекара нощта с Верина, но не искаше тя да остава с впечатлението, че я приема като даденост, затова взе стая в хотел. После се качи в едно такси и отиде у тях.

Джордж не мислеше само за съблазняването. Последния път, когато донесе послание от Боби за Кинг, беше раздвоен. Сега Боби беше прав, а Кинг грешеше и намерението на Джордж беше да го разубеди. Следователно щеше да започне с опит да разубеди Верина.

През юни в Атланта беше горещо и тя го посрещна в рокличка за тенис без ръкави, която показваше дългите й светли ръце. Краката й бяха голи и Джордж се зачуди носи ли въобще нещо под роклята. Верина го целуна по устните, но за кратко, така че той не знаеше какво значи целувката.

Имаше първокласен модерно обзаведен апартамент. Джордж предполагаше, че не може да си го позволи със заплатата от Мартин Лутър Кинг. Явно авторските права от записите на Пърси Марканд плащаха наема.

Джордж остави водката на кухненския плот и Верина му даде шише вермут и шейкър. Преди да приготви напитките, той каза:

— Искам да съм сигурен, че разбираш едно нещо. Президентът Кенеди преживява най-голямата трудност в политическата си кариера. Много по-лошо е от Залива на свинете.

Верина беше потресена, каквото бе и неговото намерение.

— Кажи ми защо — помоли тя.

— Заради неговия законопроект за гражданските права. Сутринта след телевизионното предаване — сутринта, след като ти ми се обади за убийството на Медгар — водачът на мнозинството в Конгреса позвъни на президента. Каза, че ще бъде невъзможно да прокара законопроекта за селските стопанства, финансирането на обществения транспорт, помощта за чуждите страни и бюджета на космическата програма. Законодателната програма на Кенеди дерайлира напълно. Точно както се опасявахме, южните демократи си отмъщават. А за една нощ рейтингът на президента падна с десет пункта.

— Обаче печели в международен план — изтъкна Верина. — Може би просто трябва да удържите у дома.

— Повярвай ми, стараем се. Сега е времето на Линдън Джонсън.

— Джонсън? Шегуваш ли се?

— Ни най-малко — Джордж беше приятел с един от сътрудниците на вицепрезидента, Скип Дикерсън. — Знаеше ли, че град Хюстън изключил електричеството на пристанището, за да протестира срещу новата политика на интегриране на отпуските на сушата, която провеждат във флота?

— Да, копелета такива.

— Линдън реши този проблем.

— Как?

— НАСА планира да построи стартова площадка за милиони долари в Хюстън. Линдън просто заплашил, че ще го спре. След секунди от градската управа пуснали тока. Никога не подценявай Линдън Джонсън.

— Няма да е зле администрацията по-често да се държи така.

— Вярно.

Братята Кенеди обаче бяха гнусливи. Не искаха да си цапат ръцете. Предпочитаха да печелят спорове с благо вразумяване. В резултат не използваха често Джонсън. Всъщност те го гледаха отвисоко заради умението да извива ръце.

Джордж напълни шейкъра с лед, доля водка и го раздруса. Верина отвори хладилника и извади две коктейлни чаши. Джордж наля по лъжичка вермут в заскрежените чаши и ги развъртя, за да може вермутът да покрие страните, после сипа студената водка. Верина пусна по маслинка в чашите.

На Джордж му беше приятно да правят нещо заедно.

— Добър отбор сме, нали? — попита той.

Верина вдигна чашата и отпи.

— Хубаво мартини правиш.

Джордж се усмихна горчиво. Надяваше се на друг отговор, отговор, който да потвърди връзката им. Отпи и каза:

— Аха, така си е.

Верина извади марули, домати и две пържоли от говеждо филе. Джордж се залови да мие марулите и насочи разговора към същинската цел на посещението си.

— Знам, че сме го обсъждали и преди, но това, че доктор Кинг има сподвижници комунисти, не помага на Белия дом.

— Кой казва, че има?

— ФБР.

Верина изсумтя презрително.

— Този прочут с достоверността си източник на информация за движението за граждански права. Зарежи, Джордж. Знаеш, че Дж. Едгар Хувър вярва, че комунист е всеки, който не се съгласява с него, включително Боби Кенеди. Къде са доказателствата?

— Явно ФБР има доказателства.

— Явно? Значи не си ги виждал. А Боби?

Джордж се засрами.

— Хувър казва, че източникът е деликатен.

— Хувър е отказал да предостави доказателства на главния прокурор? За кого си въобразява, че работи? — тя умислено отпи от мартинито. — А президентът виждал ли е доказателства?

Джордж не отговори.

Верина ставаше все по-недоверчива.

— Хувър не може да откаже на президента.

— Вярвам, че президентът е решил да не притиска, за да не се стигне до сблъсък.

— Колко сте наивни, хора. Джордж, чуй ме. Няма доказателства.

Джордж реши да отстъпи.

— Сигурно си права. Не вярвам, че Джак О’Дел и Стенли Левинсън са комунисти, макар че навремето може и да са били. Но не разбираш ли, че истината няма значение? Има основания за подозрение и това е достатъчно, за да дискредитира движението за граждански права. А сега, когато президентът предлага законопроекта, дискредитиран е и той. — Джордж зави измитите марули в кърпа и взе да размахва ръка, за да подсуши листата. От раздразнение го правеше по-енергично, отколкото трябва. — Джак Кенеди заложи политическата си кариера заради гражданските права и не можем да допуснем той да бъде провален с обвинения във връзки с комунисти. — Той пусна листата в купа. — Просто се отървете от тези двамата и решете проблема!

Верина заговори търпеливо.

— О’Дел е служител в организацията на Мартин Лутър Кинг също като мен, но Левинсън дори не получава заплата. Той е само приятел и съветник на Мартин. Наистина ли искаш да дадеш на Дж. Едгар Хувър властта да избира приятелите на Мартин?

— Верина, те стоят на пътя на законопроекта за гражданските права. Просто кажи на доктор Кинг да се освободи от тях, моля те.

Верина въздъхна.

— Мисля, че ще го стори. Ще отнеме време християнската му съвест да стигне до идеята да разкара верни и отдавнашни поддръжници, но накрая ще го направи.

— Да благодарим на Бога за това.

Джордж се поокуражи. Поне веднъж можеше да се върне при Боби с добри новини.

Верина осоли пържолите и ги пусна в тигана.

— А сега и аз ще ти кажа нещо — рече тя. — Това няма да има никакво значение, по дяволите. Хувър ще продължи да пуска на пресата историйки как движението за граждански права е комунистически фронт. Би го правил, дори всички до един да бяхме цял живот републиканци. Дж. Едгар Хувър е патологичен лъжец, който мрази негрите, и е адски срамно, че на твоя шеф не му стиска да го уволни.

Джордж искаше да възрази, но за нещастие обвинението беше вярно. Наряза домат в салатата.

— Добре изпържена ли я харесваш? — попита Верина.

— Не твърде.

— По френски? И аз така предпочитам.

Джордж приготви по още едно питие и двамата се настаниха на малката маса да вечерят. Джордж пристъпи към втората половина на посланието.

— Ще е от полза за президента, ако доктор Кинг отмени проклетия вашингтонски седящ протест.

— Това няма да стане.

Кинг беше призовал за „масивна, войнствена и монументална седяща демонстрация“ във Вашингтон едновременно с действия на гражданско неподчинение в цялата страна. Братята Кенеди бяха ужасени.

— Помисли си. В Конгреса има хора, които винаги биха гласували законопроекта за гражданските права и обратното. От значение са онези, които биха гласували или така, или иначе.

— Плаващите гласове — отвърна Верина с модния напоследък израз.

— Именно. Те знаят, че законът е морално оправдан, но политически непопулярен, и търсят извинения да гласуват против. Вашата демонстрация ще им даде възможността да кажат „аз съм за гражданските права, но не и под дулото на оръжието“. Времето е неподходящо.

— Както казва Мартин, за белите хора времето винаги е неподходящо.

Джордж се усмихна.

— Ти си по-бяла от мен.

Тя отметна глава.

— И по-хубава.

— Вярно. Ти май си най-красивото нещо, което съм виждал.

— Благодаря. Яж.

Джордж взе ножа и вилицата. Вечеряха в почти пълно мълчание. Джордж направи на Верина комплимент за пържолите, а тя му каза, че като за мъж се е справил добре със салатата.

Когато се нахраниха, отнесоха питиетата в дневната и седнаха на дивана. Джордж пак подхвана спора.

— Сега е различно, не разбираш ли? Администрацията е на наша страна. Президентът прави всичко по силите си да прокара закона, който искаме от години.

Верина поклати глава.

— Ако сме научили нещо, то е, че промяната настъпва по-бързо, когато удържаме натиска. Знаеш ли, че сега в ресторантите в Бирмингам негрите се обслужват от бели сервитьори?

— Знам. Какъв невероятен обрат.

— И не е в резултат на търпеливо чакане. Стана, защото негрите хвърляха камъни и подпалваха пожари.

— Ситуацията се промени.

— Мартин няма да отмени демонстрацията.

— А ще я смекчи ли?

— Какво искаш да кажеш?

Джордж имаше План Б.

— Не може ли да е един обикновен законопослушен марш вместо седящ протест? Може би така конгресмените ще се почувстват по-малко застрашени.

— Не знам. Мартин може да помисли по това.

— Проведете го в някоя сряда, за да не насърчавате хората да останат в града през целия уикенд, и го приключете рано, за да си тръгнат участниците, преди да се стъмни.

— Опитваш се да извадиш жилото.

— Щом се налага да имаме демонстрация, трябва да направим всичко възможно събитието да е ненасилствено и да прави добро впечатление, особено по телевизията.

— В такъв случай, какво ще кажеш по цялото трасе да се сложат и химически тоалетни? Предполагам, че Боби може да го направи, нищо че не може да уволни Хувър.

— Отлична идея.

— А какво ще кажеш за привличането на бели поддръжници? Цялата работа ще изглежда по-добре по телевизията, ако в марша участват и бели, не само черни.

Джордж се замисли.

— Бас държа, че Боби може да накара профсъюзите да пратят хора.

— Ако успееш да обещаеш тези две неща, които да подсладят хапа, струва ми се, че има вероятност Мартин да промени намеренията си.

Джордж разбра, че Верина вече е приела неговите доводи и сега обсъжда как да убеди Кинг. Това вече беше половин победа.

— И ако успееш да убедиш доктор Кинг да промени седящия протест в марш, мисля, че можем да накараме президента да го подкрепи — прекали малко, но беше възможно.

— Ще направя всичко по силите си — отговори Верина.

Джордж я прегърна.

— Виждаш ли, наистина сме добър отбор — каза той. Верина се усмихна и не отговори. Той настоя: — Не си ли съгласна?

Тя го целуна. Беше като предишната целувка — повече от приятелска, но не и секси.

— След като бомбата строши прозореца на хотелската ми стая, ти отиде бос да ми донесеш обувките.

— Помня. Навсякъде по пода имаше стъкла.

— Това беше — каза тя. — Това беше твоята грешка.

Джордж се свъси.

— Не схващам. Мислех, че постъпвам мило.

— Именно. Ти си твърде добър за мен, Джордж.

— Какво? Това е откачено!

Верина говореше сериозно.

— Аз спя с разни мъже, Джордж. Напивам се. Невярна съм. Веднъж правих секс с Мартин.

Джордж вдигна вежди, но не каза нищо.

— Ти заслужаваш нещо по-добро — продължи Верина. — Предстои ти чудесна кариера. Може да станеш нашият пръв президент негър. Трябва ти съпруга, която ще ти бъде вярна, ще работи с теб, ще те подкрепя и ще бъде чест за теб. Това не съм аз.

Джордж се умисли.

— Аз не гледах толкова далеч напред. Само се надявах да те поцелувам още малко.

— Това, виж, го мога — усмихна се Верина.

Джордж я целуна дълго и бавно. После погали външната страна на бедрото й, нагоре под полата на роклята. Ръката му стигна чак до хълбока. Прав беше — без бельо.

Верина знаеше какво си мисли.

— Видя ли? Лошо момиче.

— Знам. Но пак съм луд по теб.

26.

Трудно беше за Вали да напусне Берлин. Там беше Каролин, а той искаше да е близо до нея. Но в това нямаше смисъл, когато бяха разделени от Стената. Макар да ги делеше само километър, той не можеше да я види. Не можеше да рискува отново да премине границата: последния път не го убиха само по чист късмет. Въпреки това му беше трудно да се премести в Хамбург.

Вали си казваше, че разбира защо Каролин е избрала да остане при семейството си, за да роди. Кой беше по-добре подготвен да й помага при раждането — майка й или един седемнадесетгодишен китарист? Но логиката на нейното решение му носеше слаба утеха.

Мислеше за Каролин, когато си лягаше нощем и когато отваряше очи сутрин. Когато видеше на улицата някое хубаво момиче, само му домъчняваше за Каролин. Питаше се как ли е тя. Дали от бременността й става неудобно и й призлява, или пък сияе? Дали родителите й се сърдят или се вълнуват от това, че ще имат внуче?

Разменяха си писма и двамата винаги пишеха „обичам те“. Но избягваха да казват повече за чувствата си, понеже знаеха, че всяка дума се преглежда от тайната полиция в отделението по цензурата. Може би познаваха и полицая, например Ханс Хофман. Все едно да обявяваш чувствата си пред изпълнена с презрение публика.

Бяха от двете страни на Стената, а все едно бяха на хиляди километри.

Затова Вали пристигна в Хамбург и се настани в просторния апартамент на сестра си.

Ребека никога не му натякваше нищо. В писмата си родителите им му вадеха душата да се върне на училище или в някой институт. Глупаво предлагаха да се изучи за електротехник, адвокат или учител като Ребека и Бернд. Но самата Ребека не казваше нищо. Ако си стоеше по цял ден в стаята и се упражняваше на китарата, тя не възразяваше, само го молеше да си измива чашата от кафето, вместо да я оставя мръсна в мивката. Ако той подхванеше разговор за бъдещето си, тя казваше:

— За къде да бързаш? На седемнадесет си. Прави каквото искаш и виж какво ще стане.

Бернд беше също толкова толерантен. Вали обожаваше Ребека и с времето харесваше Бернд все повече.

Още не беше свикнал със Западна Германия. Хората имаха по-големи коли, по-нови дрехи и по-хубави къщи. Вестниците и даже телевизията открито критикуваха правителството. Докато четеше някоя атака срещу стария канцлер Аденауер, Вали се улавяше, че гузно поглежда през рамо от страх някой да не го хване да чете подривни материали. Налагаше се да си напомня, че това е Западът, където той има свобода на словото.

Мъчно му беше да се отдалечи от Берлин, но сега с удоволствие установи, че Хамбург е туптящото сърце на германската музикална сцена. Беше пристанище и забавляваше моряци от цял свят. Една улица на име „Репербан“ беше център на квартала на червените фенери с барове, заведения за стриптийз, полуявни клубове за хомосексуалисти и много музикални клубове.

Вали искаше само две неща в живота: да живее с Каролин и да стане професионален музикант.

Един ден, скоро след като дойде в Хамбург, той тръгна по „Репербан“ с китара през рамо. Влизаше във всеки бар и питаше биха ли желали един певец и китарист да забавлява клиентите им. Вярваше, че е добър. Можеше да пее, можеше да свири и умееше да се харесва на публиката. Трябваше му само шанс.

След като му отказаха десетина пъти, извади късмет в някаква бирария на име Ел Пасо. Декорът явно трябваше да изглежда американски — череп на дългорого говедо над вратата и плакати на каубойски филми по стените. Собственикът носеше шапка Стетсън, но се казваше Дитер и говореше на долнонемски диалект.

— Свириш ли американска музика? — попита той.

— Можеш да се обзаложиш — отвърна Вали на английски.

— Върни се в седем и половина. Ще те изпитам.

— Колко ще ми платите? — попита Вали. Макар още да получаваше издръжка от Енок Андерсен, счетоводителя на бащината му фабрика, той отчаяно искаше да докаже, че може да е финансово независим и да оправдае отказа си да следва родителските съвети за работа.

Но Дитер се докачи, все едно Вали беше казал нещо невъзпитано.

— Посвири половин час — небрежно рече той. — Ако те харесам, можем да говорим за пари.

Вали беше неопитен, но не и глупав, и беше убеден, че тази уклончивост означава ниско заплащане. Ала това беше единственото предложение, което получи за два часа, и го прие.

Прибра се у дома и цял следобед съставя половинчасов концерт от американски песни. Реши да започне с „Ако имах чук“; публиката в хотел Европа я беше харесала. Щеше да изпълни още „Тази страна е твоя страна“ и „Объркан блус“. Упражни песните няколко пъти, макар да не беше нужно.

Когато Ребека и Бернд се върнаха от работа и чуха новината, Ребека обяви, че ще иде с него.

— Никога не съм виждала как свириш пред публика, а само как дрънкаш вкъщи и никога не завършваш песните.

Беше мило от нейна страна, особено защото тази вечер двамата с Бернд бяха развълнувани за друго — посещението в Германия на президента Кенеди.

Родителите на Вали и Ребека вярваха, че само американската твърдост е попречила на Съветския съюз да завземе Западен Берлин и да го включи в състава на Източна Германия. Кенеди беше герой за тях. Самият Вали харесваше всеки, който създаваше затруднения на тираничния източногермански режим.

Вали сервира масата, докато Ребека приготви вечеря.

— Мама винаги ни е учила, че ако искаш нещо, трябва да постъпиш в политическа партия и да водиш кампания за него — каза тя. — Двамата с Бернд искаме Източна и Западна Германия да се обединят, за да можем ние и още хиляди германци да се съберем със семействата си. Затова постъпихме в Свободната демократическа партия.

Вали с цялото си сърце желаеше същото, но не можеше да си представи как ще стане.

— Какво ще направи Кенеди според вас? — попита той.

— Може да каже, че трябва да се научим да живеем с Източна Германия, поне засега. Вярно е, но не е това, което ние искаме да чуем. Ако искаш да знаеш истината, надявам се да вбеси комунистите.

След като хапнаха, гледаха новините. На новия телевизор Франк картината беше в бистри сиви цветове, не замазано зелена като на старите апарати.

Днес Кенеди беше в Западен Берлин.

Изнесе реч на стъпалата на сградата на общината в Шьонеберг. Пред общината имаше голям площад, претъпкан със зрители. Според диктора присъствали четиристотин и петдесет хиляди души.

Хубавият млад президент говори на открито, зад гърба му имаше огромно американско знаме, а ветрецът рошеше гъстата му коса. Говореше бойко:

— Има такива, които казват, че комунизмът е вълната на бъдещето. Да дойдат в Берлин! — публиката изрева в знак на съгласие. Възгласите станаха още по-силни, когато той повтори същото на немски. — Lass sie nach Berlin kommen!

Вали забеляза, че Ребека и Бернд са доволни.

— Не говори за нормализация или реалистично приемане на статуквото — одобрително рече Ребека.

Кенеди беше дързък.

— Свободата има много трудности и демокрацията не е съвършена — каза той.

— Има предвид негрите — изкоментира Бернд.

Тогава Кенеди презрително каза:

— Но на нас никога не ни се е налагало да издигаме стена, за да задържим нашите граждани!

— Правилно! — провикна се Вали.

Юнското слънце освети главата на президента.

— Всички свободни хора, където и да живеят, са граждани на Берлин! Следователно, като свободен човек, аз с гордост казвам: Ich bin ein Berliner!

Тълпата полудя. Кенеди отстъпи от микрофона и пусна бележките в джоба на сакото си.

Бернд се усмихваше широко.

— Мисля, че Съветите ще схванат посланието — каза той.

— Хрушчов адски ще се вбеси — додаде Ребека.

— Колкото по-бесен, толкова по-добре — заключи Вали.

Двамата с Ребека бяха в приповдигнато настроение, докато тя шофираше към „Репербан“ вана, който беше пригоден за Бернд и инвалидната му количка. Следобед Ел Пасо беше празен, а и сега имаше само шепа клиенти. Дитер с шапката си Стетсън не беше дружелюбен и следобед, а вечерта беше кисел. Престори се, че не е молил Вали да се връща, и той се уплаши, че ще оттегли предложението за прослушване. После обаче Дитер врътна палец към миниатюрната сцена в ъгъла.

Освен Дитер зад бара имаше и жена на средна възраст с голям бюст, карирана риза и кърпа на косата. Вали предположи, че е съпругата на Дитер. Явно опитваха да придадат на бара си отличителен характер, но и на двамата им липсваше чар и не привличаха много клиенти, американци или други.

Вали се надяваше той да се окаже магическата съставка, която да привлече тълпите.

Ребека взе две бири. Вали включи усилвателя и микрофона. Вълнуваше се. Обичаше това и го биваше. Погледна Дитер и съпругата му — чудеше се кога искат да започне, обаче и двамата не показаха интерес към него, затова удари един акорд и запя „Ако имах чук“.

Малкото клиенти го погледнаха любопитно за миг, после се върнаха към разговорите. Ребека пляскаше въодушевено в такт, но никой друг не го правеше. Въпреки това Вали даваше всичко от себе си, свиреше ритмично и пееше високо. „Може да са потребни две-три песни, но мога да спечеля тази публика“, рече си той.

По средата на песента микрофонът замря. Също и усилвателят. Захранването на сцената беше прекъснато. Вали довърши песента без усилвател, понеже реши, че това е мъничко по-малко срамно от спирането по средата.

Остави китарата и отиде на бара.

— Захранването на сцената прекъсна — каза той на Дитер.

— Знам. Аз го изключих.

Вали се изуми.

— Защо?

— Не искам да слушам такъв боклук.

Вали имаше чувството, че са го зашлевили. Винаги, когато излизаше пред публика, хората харесваха изпълненията му. Никога не му бяха казвали, че неговата музика е боклук. Толкова беше потресен, че усети студ в стомаха. Не знаеше какво да каже или да направи.

— Питах те за американска музика — додаде Дитер.

Нямаше смисъл.

— Тази песен беше номер едно в Америка! — възмути се той.

— Това заведение е наречено Ел Пасо на песента на Марти Робинс — най-великата песен на всички времена. Мислех, че можеш да свириш такива неща. „Тенеси Валс“ или „На Олд Смоуки“, песни на Джони Кеш, Ханк Уилямс, Джим Рийвс.

Джим Рийвс беше най-скучният музикант на света.

— Говорите за кънтри-енд-уестърн — каза Вали.

Дитер не намираше, че има нужда да го просвещават.

— Говоря за американска музика — рече той с увереността на невежеството.

Нямаше смисъл да се спори с такъв глупак. Дори и да беше разбрал какво се иска от него, Вали никога нямаше да го изсвири. Не влизаше в музикалния бизнес, за да свири „На Олд Смоуки“.

Върна се на сцената и прибра китарата в калъфа.

Ребека се учуди.

— Какво стана?

— Стопанинът не хареса моя репертоар.

— Но той не чу и една песен до края!

— Вярва, че знае много за музиката.

— Горкият Вали!

Вали можеше да се справи с дебелоглавото презрение на Дитер, но от съчувствието на Ребека направо му се доплака.

— Няма значение. Не бих искал да работя за такъв задник.

— Ще ида да му кажа какво мисля за него.

— Не, моля те. Няма да помогне, ако кака ми го прати по дяволите.

— Май няма.

— Хайде — Вали си взе китарата и усилвателя. — Да се прибираме у дома.

Дейв Уилямс и Плъм Нели пристигнаха в Хамбург с големи надежди. Бяха във възход. Ставаха известни в Лондон, а сега щяха да покорят Германия.

Управителят на клуб Дайв се наричаше господин Флук, което Плъм Нели намериха смешно. Не беше толкова смешно обаче, че господин Флук не хареса твърде Плъм Нели. А по-лошото беше, че след две вечери Дейв осъзна, че господин Флук е прав. Групата не даваше на клиентите каквото те искаха.

— Правете танци! — каза господин Флук на английски. — Правете танци!

Посетителите на клуба, юноши или двадесетинагодишни младежи, се интересуваха главно от танците. Най-успешни бяха онези парчета, които изкарваха момичетата на дансинга. Те танцуваха една с друга и така момчетата можеха да се намесят и да се разделят по двойки.

Но главното беше, че групата не успяваше да предизвика онова вълнение, което размърдваше всички. Дейв беше ужасен. Това беше големият им шанс и те го проваляха. Не се ли подобряха, щяха да ги пратят у дома. „За пръв път в живота си успявам в нещо“, беше казал Дейв на скептичния си баща. Накрая той го пусна да замине за Хамбург. Трябваше ли сега да се прибере у дома и да признае, че и в това се е провалил?

Не можеше да разбере къде е проблемът, обаче Лени разбираше.

— Джеф е — каза той. Джефри беше соло китарист. — Мъчи го носталгия.

— И това го кара да свири зле?

— Не, това го кара да пие, а пиенето го кара да свири зле.

Дейв започна да застава до барабаните и да свири по-силно и по-ритмично, но това не помогна много. Осъзна, че когато един от музикантите се представя зле, това повлича цялата група.

На четвъртия ден Дейв отиде на гости на Ребека.

С удоволствие установи, че в Хамбург има не един, а двама роднини, и вторият е седемнадесетгодишно момче, което свири на китара. Дейв владееше някакъв школски немски, а Вали беше поприхванал малко английски от баба си Мод. Но и двамата говореха езика на музиката и цял следобед си разменяха акорди и тънкости. Вечерта Дейв заведе Вали в клуба и предложи да го наемат да свири в интервалите между изпълненията на Плъм Нели. Вали изсвири един нов американски хит, „Носи се по вятъра“. Управителят хареса песента и Вали получи работата.

Седмица по-късно Ребека и Бернд поканиха групата на обяд. Вали й обясни, че момчетата работят до късно нощем, будят се по обед и затова обичат да се хранят около шест вечерта, преди да се качат на сцената. Ребека нямаше нищо против.

Четирима от петимата приеха поканата. Джеф не пожела да отиде.

Ребека беше приготвила планина свински пържоли, плътен сос и огромни купи пържени картофи, гъби и зеле. Дейв предположи, че тя иска по майчински да е сигурна, че веднъж в седмицата момчетата са се нахранили добре. Имаше право да се тревожи: те живееха главно на бира и цигари.

Съпругът й, Бернд, помагаше с готвенето и сервирането и се движеше изненадващо чевръсто. Дейв беше поразен колко щастлива е Ребека и колко е влюбена в мъжа си.

Момчетата нагъваха здраво. Всички говореха на някаква смесица от английски и немски и атмосферата беше свойска, макар да не се разбираха напълно.

След като се нахраниха, всички многословно благодариха на Ребека и взеха автобуса до „Репербан“.

Хамбургският квартал на червените фенери беше като лондонския „Сохо“, но по-открит, по-малко дискретен. До идването си тук Дейв не подозираше, че има проститутки мъже, а не само жени.

Дайв се помещаваше в мръсно мазе. В сравнение с него клуб Джъмп беше разкош. В Дайв мебелите бяха изпочупени, нямаше отопление и вентилация, а тоалетните бяха в задния двор.

Когато пристигнаха, все още натъпкани с храната на Ребека, завариха Джефри да се налива с бира на бара.

Групата излезе на сцената в осем. Щяха да свирят до три през нощта с прекъсвания. Всяка вечер изпълняваха всички песни, които знаеха, поне по веднъж, а любимите — по три пъти. Господин Флук ги караше да работят здраво.

Тази вечер бяха по-зле от всякога.

През първата част Джеф беше пълна скръб, свиреше фалшиво и объркваше солата си. Това объркваше и останалите. Вместо да се съсредоточат върху това да забавляват публиката, те се бореха да покриват грешките на Джеф. Към края на първата част Лени вече беше ядосан.

В паузата Вали сядаше на столче отпред на сцената, свиреше на китара и пееше песни на Боб Дилън. Дейв седна да го гледа. Вали имаше евтина хармоника на стойка около врата и можеше да свири на китарата и на хармониката едновременно, досущ като Дилън. „Добър музикант е“, каза си Дейв, „и е достатъчно умен да схване, че Дилън е последната мода“. Клиентелата в Дайв предпочиташе рокендрол, но някои слушаха, и когато Вали слезе от сцената, получи ентусиазирани аплодисменти от момичетата на една маса в ъгъла.

Дейв придружи Вали до гримьорната, където двамата се натъкнаха на пълна катастрофа.

Джеф лежеше на пода, пиян и неспособен да се изправи без чужда помощ. Лени беше приклекнал над него и току го шамаросваше силно. Това може и да облекчаваше чувствата на Лени, но не свестяваше Джеф. Дейв донесе кана черно кафе от бара и насилиха Джеф да пийне малко, но и това не помогна.

— Ще трябва да се справим без шибания соло китарист — установи Лени. — Освен ако ти, Дейв, не можеш да изсвириш неговите сола.

— Мога да се справя с Чък Бери, но това е всичко.

— Просто ще се наложи да пропуснем останалите. Проклетата публика няма и да забележи.

Дейв не беше убеден, че Лени е прав. Китарните сола бяха част от динамиката на добрата танцова музика, създаваха светлосенки и не позволяваха на повтарящите се популярни песни да бъдат скучни.

— Аз мога да изсвиря частта на Джеф — предложи Вали.

Лени го изгледа пренебрежително.

— Никога не си свирил с нас.

— Три нощи слушам цялото ви изпълнение. Мога да изсвиря всичките тези песни.

Дейв погледна Вали и забеляза в очите му трогателно желание. Явно жадуваше за такава възможност.

— Нима? — скептично попита Лени.

— Мога да свиря. Не е трудно.

— Не е ли? — Лени малко се нацупи.

Дейв държеше да дадат шанс на Вали.

— Той е по-добър китарист от мен, Лени.

— По дяволите, това не значи много.

— По-добър е и от Джефри.

— А свирил ли е някога в група?

Вали разбра въпроса.

— В дует. С едно момиче, което пееше.

— Значи не е работил с барабанист.

Дейв знаеше, че това е ключовият момент. Припомни си колко беше изумен, когато за пръв път свири с Гардсмен и откри строгата дисциплина, която барабанният ритъм налагаше на свиренето му. Но той се беше справил и Вали със сигурност също щеше да се справи.

— Дай му да опита, Лени — примоли се той. — Ако не го харесаш, можеш да го отпратиш след първата песен.

Господин Флук подаде глава през вратата и каза:

— Raus! Raus! Време е за шоу!

— Добре, добре, wir kommen — отвърна Лени и стана. — Взимай си брадвата и излизай на сцената, Вали.

Вали тръгна.

Първата песен на втората част беше „Дизи Мис Лизи“, която беше с водеща китара.

— Искаш ли да загрееш с нещо по-лесно? — обърна се Лени към Вали.

— Не, благодаря.

Дейв се надяваше увереността му да е оправдана.

Барабанистът Лу отброи:

— Три, четири, едно.

Вали започна точно навреме и изсвири рифа.

Групата се включи такт по-късно. Изсвириха интродукцията. Точно преди Лени да запее, Дейв улови погледа му. Лени кимна одобрително.

Вали изсвири китарната част съвършено и без видимо усилие.

В края на песента Дейв му смигна.

Изпълниха частта. Вали свири добре във всяка песен и дори на места се включваше във вокалите. Изпълнението му зареди групата и тя успя да изкара момичетата на дансинга.

Това беше най-добрата им част от пристигането в Германия насам.

Когато слязоха от сцената, Лени прегърна Вали и каза:

— Добре дошъл в групата.

Вали почти не спа тази нощ. Докато свиреше с Плъм Нели, той се чувстваше на мястото си като музикант и разбираше, че подобрява групата. Толкова беше щастлив, че се уплаши, че това няма да продължи дълго. Лени сериозно ли каза „Добре дошъл в групата“?

На другия ден отиде в евтиния пансион в квартал „Санкт Паули“, където момчетата се бяха настанили. Пристигна по обед, тъкмо когато ставаха.

Поседя два часа с Дейв и басиста Бъз, мина през репертоара на групата и изглади началата и финалите на песните. Двамата явно приемаха, че той пак ще свири с тях. Вали искаше потвърждение.

Лени и барабанистът Лу изплаваха към три следобед.

— Твърдо ли искаш да се включиш в групата? — направо попита Лени.

— Да — отговори Вали.

— Това е то. Участваш — заяви Лени.

Вали не беше убеден.

— Ами Джеф?

— Ще говоря с него, когато се събуди.

Отидоха в кафенето Харалдс на „Гросе Фрайхайт“, пиха кафе и пушиха около час, после се върнаха и събудиха Джеф. Изглеждаше болнав, което не беше изненада — пил беше толкова много, че изпадна в несвяст. Седна на ръба на леглото, докато Лени му говореше, а останалите слушаха на прага.

— Ти си вън от групата — съобщи Лени. — Мъчно ми е, но снощи ни изложи страшно. Беше толкова пиян, че не можеше да стоиш на краката си да не говорим за свирене. Вали те замести и аз го вземам за постоянно.

— Той е само едно хлапе — изломоти Джеф.

— Не само е трезвен, ами е и по-добър китарист от тебе — отвърна Лени.

— Трябва ми кафе.

— Върви в Харалдс.

Не видяха Джеф повече, докато не тръгнаха за клуба.

Разполагаха се на сцената, малко преди осем, когато Джеф влезе — трезвен и с китара в ръка.

Вали се втренчи притеснено в него. По-рано беше останал с впечатлението, че Джеф приема уволнението си. Може би махмурлукът го е мъчил прекалено, та да спори.

Каквато и да беше причината, той не си беше събрал багажа и не беше заминал. Вали се разтревожи. Беше преживял толкова разочарования — полицията чупи китарата му и той не можа да иде в Минезенгер; Каролин се отказва от изпълненията в Европа; съдържателят на Ел Пасо дърпа шалтера по средата на първата песен. Нима и това щеше да се превърне в поредното разочарование?

Всички спряха и наблюдаваха как Джеф се качва на сцената и отваря калъфа на китарата.

— Какво правиш, Джеф? — попита Лени в този момент.

— Ще ти покажа, че съм най-добрият китарист, когото си чувал.

— За Бога! Уволнен си и толкоз. Просто се разкарай, иди на гарата и хвани влака за Хук.

Джеф смени тона и започна да крънка.

— Свирим заедно от шест години, Лени. Все нещо значи. Трябва да ми дадеш един шанс.

Звучеше разумно и Вали изпита тревожна увереност, че Лени ще се съгласи. Но Лени поклати глава.

— Добър китарист си, но не си гений. Освен това си такова едно особено копеле. Откак сме тук, свириш толкова зле, че снощи щяха да ни уволнят, докато Вали не се присъедини към нас.

Джеф се огледа.

— А какво мислят другите?

— Кой ти каза, че това е демокрация? — отвърна Лени.

— А на теб кой ти каза, че не е? — Джеф се обърна към Лу, който нагласяше педала на касата. — Ти какво мислиш?

Лу му беше братовчед.

— Дай му още един шанс — каза той.

Джеф попита и басиста.

— Ами ти, Бъз?

Бъз беше с лек характер и щеше да подкрепи онзи, който вика по-силно.

— Аз бих му дал възможност.

Джеф се огледа победоносно.

— Трима на един сме, Лени.

Дейв се намеси.

— Не сте. В една демокрация трябва да можеш и да броиш. Вие тримата срещу Лени, мен и Вали прави трима на трима.

— Не се главоболи с гласовете — каза Лени. — Това е моята група и аз решавам. Джеф е уволнен. Вземи си инструмента, Джеф, или аз ще го метна право през шибаната врата.

В този момент Джеф явно разбра, че Лени говори сериозно. Прибра си китарата в калъфа и затръшна капака. Взе го и каза:

— Обещавам ви едно нещо, копелета. Ако аз замина, всички заминавате.

Вали се питаше какво ли означава това. Може би беше просто празна заплаха. Както и да е, нямаше време за мислене. След няколко минути започнаха да свирят.

Всички страхове на Вали си отидоха. Разбираше, че е добър, а с него и групата е добра. Времето мина бързо. В паузата той се върна сам на сцената и пя песни на Боб Дилън. Включи и една своя песен, „Каролин“. Публиката като че ли я хареса. После се върна направо на сцената и откри втората част с „Дизи Мис Лизи“.

Докато свиреше „Не можеш да ме хванеш“, видя двама униформени полицаи в дъното. Те разговаряха със собственика, господин Флук. Това не му направи впечатление.

Когато слязоха от сцената в полунощ, господин Флук ги чакаше в гримьорната. Без предисловия, той се обърна към Дейв.

— На колко години си?

— Двадесет и една.

— Не ми пробутвай тия глупости.

— Влиза ли Ви в работата?

— В Германия имаме закони за вземането на непълнолетни на работа в баровете.

— На осемнадесет съм.

— Полицията твърди, че си на петнадесет.

— Те пък какво ли знаят.

— Говорили са с китариста, когото току-що уволнихте, Джеф.

— Копелето ни е изпяло — обади се Лени.

Господин Флук продължи:

— Аз управлявам нощен клуб. Тук идват проститутки, дилъри на наркотици, всякакви престъпници. Трябва непрекъснато да доказвам на полицията, че правя всичко по силите си да спазвам закона. Казват ми, че трябва да ви пратя у дома — всички. Значи, довиждане.

— Кога трябва да си тръгнем? — попита Лени.

— Напускате клуба веднага. Напускате Германия утре.

— Това е нечувано! — възкликна Лени.

— Когато човек е собственик на клуб, прави каквото полицията му нареди — господин Флук посочи Вали. — Не се налага той да напуска страната, понеже е германец.

— Мама му стара. Загубих двама китаристи за един ден — установи Лени.

— Не си — отвърна Вали. — Идвам с вас.

27.

Джаспър Мъри се влюби в САЩ. Имаха радио по цяла нощ, имаха три телевизионни канала и отделен сутрешен вестник във всеки град. Хората бяха щедри, домовете им бяха просторни, а обноските им бяха спокойни и неофициални. У дома, в Англия, хората се държаха все едно непрестанно пият чай във викториански салон, дори когато сключваха сделки или даваха интервюта по телевизията, или спортуваха. Бащата на Джаспър, офицер от армията, не можеше да разбере това, но майка му, германска еврейка, можеше. Тук, в Щатите, хората бяха прями. В ресторантите келнерите бяха ефективни, без да се кланят и да се подмазват. Никой не раболепничеше.

Джаспър планираше да напише за Сейнт Джулиънс Нюз поредица статии за пътуването си, ала имаше и по-голяма амбиция. Преди да тръгне от Лондон, разговаря с Бари Пю и попита дали Дейли Еко ще се интересува от написаното от него. „Аха, естествено, ако ти попадне нещо, разбираш ли, специално“, отвърна Пю без желание. Миналата седмица в Детройт Джаспър взе интервю от Смоуки Робинсън, водещия вокал на Миракълс, и го прати с бърза поща до Еко. Смяташе, че вече трябва да е пристигнало. Дал беше телефонния номер на семейство Дюър, но Пю не се беше обадил. Джаспър обаче не губеше надежда и щеше да позвъни на Пю днес.

Отседнал беше в апартамента на семейство Дюър във Вашингтон. Жилището беше голямо, в хубава сграда на няколко преки от Белия дом.

— Дядо ми Камерън Дюър го купил преди Първата световна война — обясни му Уди Дюър, докато закусваха. — И той, и баща ми бяха сенатори.

Цветнокожата прислужница на име мис Бетси наля портокалов сок на Джаспър и го попита иска ли яйца.

— Не, благодаря, само кафе — отвърна той. — Ще се видя с един семеен приятел за закуска след един час.

Джаспър се запозна с Дюърови в къщата на улица „Грейт Питър“ през годината, която семейството прекара в Лондон. Не беше близък с тях, освен за кратко с Бийп. Въпреки това те го приеха в дома си с щедро гостоприемство година по-късно. Също като семейство Уилямс, и те бяха небрежно щедри, особено с младите. Лойд и Дейзи винаги се радваха да подслонят някой юноша за нощ или за седмица, или — в случая на Джаспър — за няколко години. Дюърови явно бяха същите.

— Толкова мило от ваша страна да ми позволите да остана тук — обърна се Джаспър към Бела.

— О, моля те, добре дошъл си — отговори тя искрено.

— Предполагам, че ще снимаш днешния марш за гражданските права за списание Лайф? — попита той Уди.

— Точно така. Ще се смеся с тълпата, дискретно ще направя някои откровени снимки с малък тридесет и пет милиметров апарат. Някой друг ще направи основните официални снимки на знаменитостите на трибуната.

Облечен беше небрежно, в светли панталони и риза с къс ръкав, но и така щеше да е трудно толкова висок човек да остане незабелязан. Ала откровените фотографии на Уди за новините бяха прочути в цял свят.

— Като всеки човек, който се интересува от журналистика, познавам работата ти — каза Джаспър.

— Привлича ли те определена област? — попита Уди. — Престъпност, политика, война?

— Не. С радост бих отразявал всичко. Изглежда, и с теб е така.

— Интересувам се от лицата. Каквато и да е историята — погребение, футболен мач, разследване на убийство — аз фотографирам лицата.

— Какво очакваш днес?

— Никой не знае. Мартин Лутър Кинг предвижда сто хиляди души. Ако събере толкова, това ще е най-големият марш за граждански права изобщо. Всички се надяваме да е радостен и мирен, но не разчитаме на това. Виж какво стана в Бирмингам.

— Вашингтон е нещо друго — намеси се Бела. — Тук имаме цветнокожи полицаи.

— Не много — уточни Уди. — Но можеш да се обзаложиш, че до един ще са в предните редици днес.

Бийп Дюър влезе в трапезарията. Беше на петнадесет години, дребна и с хубава фигура.

— Кой ще е в предните редици? — попита тя.

— Не ти, надявам се — отговори майка й. — Моля те, не се забърквай в неприятности.

— Разбира се, мамо.

Джаспър забеляза, че Бийп се е научила да проявява известна дискретност през двете години, откакто не я беше виждал. Днес изглеждаше сладка, но не особено секси — с бежови джинси и широка каубойска риза. Разумно облекло за ден, в който можеха да избухнат безредици.

С Джаспър тя се държеше, все едно напълно е забравила за лондонския им флирт. Даваше му знак, че не трябва да очаква да започне оттам, където е свършил тогава. Несъмнено през това време беше имала гаджета. Джаспър беше облекчен, че тя не го смята за своя собственост.

Последният член на семейство Дюър, който се появи за закуска, беше Камерън, с две години по-голям от Бийп. Облечен беше като мъж на средна възраст, с ленено сако, бяла риза и вратовръзка.

— И ти внимавай, Кам — каза майка му.

— Нямам намерение да се приближавам до марша — превзето отговори той. — Планирам да ида в Смитсониън.

— Не вярваш ли, че цветнокожите трябва да имат право на глас? — попита Бийп.

— Не вярвам, че трябва да създават неприятности.

— Ако имаха право на глас, нямаше да им се налага да изразяват мнението си по други начини.

— Престанете и двамата — каза Бела.

Джаспър допи кафето си.

— Трябва да телефонирам отвъд океана — обяви той. — Ще платя разговора, разбира се — почувства се задължен да добави, макар да не знаеше има ли достатъчно пари.

— Върви — отговори Бела. — Използвай телефона в кабинета. И, моля те, не се тревожи за плащането.

Джаспър беше облекчен.

— Толкова сте любезни.

Бела само махна с ръка.

— И без това ми се струва, че Лайф плаща сметката за телефона — неясно каза тя.

Джаспър отиде в кабинета. Позвъни на Дейли Еко в Лондон и се свърза с Бари Пю, който рече:

— Здрасти, Джаспър. Харесват ли ти Щатите?

— Страхотно е — Джаспър нервно преглътна. — Получи ли интервюто ми със Смоуки Робинсън?

— Да, благодаря. Добре написано, Джаспър, но не става за Еко. Пробвай в Ню Мюзикъл Експрес.

Джаспър се обезсърчи. Не се интересуваше от това да пише за поп пресата.

— Добре — отговори той. Не беше готов да се предаде. — Мислех си, че фактът, че Смоуки е любимият певец на Бийтълс може да направи интервюто интересно.

— Не е достатъчно. Но опитът си го бива.

Джаспър се помъчи разочарованието му да не проличи.

— Благодаря.

— Няма ли някаква демонстрация във Вашингтон днес? — попита Пю.

— Да, за гражданските права. — Джаспър отново се обнадежди. — Ще бъда там. Искате ли репортаж?

— Хмм… Звънни, ако има насилие.

Иначе не се обаждай, досети се Джаспър.

— Добре. Става — отговори той разочаровано.

Джаспър залюля телефона в ръка и се взря умислено в него. Беше работил много по интервюто със Смоуки Робинсън и вярваше, че връзката с Бийтълс го прави специално. Но беше сгрешил и му оставаше единствено да опита отново.

Върна се в трапезарията.

— Трябва да тръгвам — каза той. — Имам среща със сенатор Пешков в хотел Уилард.

— Там е отседнал и Мартин Лутър Кинг — подхвърли Уди.

Джаспър засия.

— Може би ще успея да взема интервю.

Еко определено щеше да прояви интерес.

— Ще има няколкостотин журналисти, които се надяват да интервюират Кинг днес — рече Уди с усмивка.

Джаспър се обърна към Бийп.

— Ще се видим ли по-късно?

— Събираме се в десет при паметника на Вашингтон. Говори се, че Джоун Баес ще пее.

— Ще те потърся там.

— Каза, че ще се видиш с Грег Пешков, така ли? — попита Уди.

— Да. Той е полубрат на Дейзи Уилямс.

— Знам. Семейните отношения на бащата на Грег, Лев Пешков, бяха горещата клюка, когато двамата с майка ти бяхме тийнейджъри в Бъфало. Поздрави го от мен, ако обичаш.

— Разбира се — рече Джаспър и излезе.

Джордж Джейкс влезе в кафето на хотел Уилард и се огледа за Верина, но тя още не беше дошла. Видя обаче баща си, който закусваше с някакъв хубав двадесетинагодишен младеж, чиито руси коси бяха с прическа като на музикантите от Бийтълс. Джордж се настани на тяхната маса и поздрави.

— Добро утро.

— Това е Джаспър Мъри — рече Грег. — Студент от Лондон, в Англия. Той е син на една стара приятелка. Джаспър, запознай се с Джордж Джейкс.

Двамата се здрависаха. Джаспър изглеждаше леко учуден, както често бяха хората при вида на Грег и Джордж. Но, подобно на почти всички, той беше твърде любезен да иска обяснение.

— Майката на Джаспър беше избягала от нацистка Германия — обясни Грег.

Джаспър додаде:

— Майка ми не е забравила колко добре са я посрещнали американците през онова лято.

— Предполагам тогава, че темата за расовата дискриминация ти е позната — каза му Джордж.

— Всъщност не. Майка ми не обича да говори много за старите времена — той се усмихна приятно. — В училище в Англия известно време ми викаха Джаспър Еврейчето, но прякорът не ми се лепна. Участваш ли в днешния марш, Джордж?

— В известен смисъл. Аз работя за Боби Кенеди. Нашата грижа е денят да мине гладко.

Джаспър се заинтригува.

— Как успявате да го постигнете?

— Алеята е пълна с временни чешми, станции за първа помощ, химически тоалетни и дори машина за кеширане на чекове. Една нюйоркска църква е приготвила осемдесет хиляди сандвича и организаторите ще ги раздават безплатно. Всички речи са ограничени до седем минути и събитието ще свърши навреме. Посетителите ще могат да напуснат града по светло. А градската управа е забранила днес да се продава алкохол.

— Ще свърши ли работа?

Джордж не знаеше.

— Откровено казано, всичко зависи от белите. За превръщането на една молитвена сбирка в метеж е нужно само неколцина полицаи да започнат да се надуват, да ползват палки, противопожарни маркучи или кучета.

— Вашингтон не е дълбокият Юг — възрази Грег.

— Не е и Север. Няма как да знаем какво ще стане.

Джаспър продължи да задава въпроси.

— А ако има метеж?

Грег му отговори.

— В покрайнините са разположени четири хиляди войници, а недалеч от тук, в Северна Каролина има петнадесет хиляди парашутисти. Вашингтонските болници са отменили всички планови операции, за да има място за ранените.

— Бога ми — възкликна Джаспър. — Сериозни сте.

Джордж се намръщи. Предпазните мерки не бяха известни на обществото. Грег като сенатор беше осведомен, но не трябваше да казва на Джаспър.

Верина се появи и дойде до тяхната маса. И тримата мъже се изправиха. Тя заговори на Грег:

— Добро утро, сенаторе. Радвам се да Ви видя отново.

Грег я представи на Джаспър, който направо се ококори. Верина имаше такова въздействие и върху белите, и върху черните мъже.

— Верина работи за Мартин Лутър Кинг — каза Грег.

Джаспър я озари със стоватова усмивка.

— Можете ли да ми уредите интервю с него?

— Защо? — сопна се Джордж.

— Аз съм студент журналист. Не споменах ли?

— Не — раздразнено отвърна Джордж.

— Съжалявам.

Верина не беше защитена срещу чара на Джаспър.

— Съжалявам — каза тя с горчива усмивка. — Не може и дума да става за интервю с преподобния Кинг днес.

Джордж се дразнеше. Грег трябваше да го предупреди, че Джаспър е журналист. Последния път, когато разговаря с репортер, изложи Боби Кенеди. Надяваше се днес да не е казал нищо недискретно.

Верина се обърна към Джордж и тонът й се смени.

— Току-що говорих с Чарлтън Хестън. Агенти на ФБР телефонират на знаменитостите, които ни подкрепят, и им казват да си останат в хотелските стаи, понеже щяло да има насилие — раздразнено съобщи тя.

Джордж издаде някакъв звук на отвращение.

— ФБР се притеснява не от възможно насилие, а от това, че маршът ще успее.

Верина не беше доволна.

— Не можете ли да прекратите опитите им да саботират цялото събитие?

— Ще говоря с Боби, но не мисля, че той ще иска да кръстосва шпаги с Дж. Едгар Хувър за такава дреболия — Джордж стана. — Двамата с Верина трябва да разговаряме. Моля да ни извините.

— Масата ми е ето там — каза Верина.

Двамата прекосиха кафето. Джордж забрави за мазния Джаспър Мъри. Когато седнаха, той попита Верина:

— Какво е положението?

Тя се приведе над масата и заговори тихо, но щеше да се пръсне от вълнение.

— Ще бъде по-голямо, отколкото мислехме — каза тя с блеснали очи. — Сто хиляди души е подценяване.

— Откъде знаеш?

— Всеки автобус, влак и самолет за Вашингтон днес е пълен. Тази сутрин са пристигнали поне двадесет чартърни влака. На Юниън стейшън не можеш да чуеш собствените си мисли — толкова народ пее „Няма да помръднем“. През балтиморския тунел идват специални автобуси, по сто на час. Баща ми е запазил самолет от Лос Анджелис за всички кинозвезди. Марлон Брандо е тук, Джеймс Гарнър също. Си Би Ес предава всичко на живо.

— Колко души общо ще дойдат според теб?

— В момента предполагаме, че ще са двойно повече от предварителните преценки.

Джордж беше изумен.

— Двеста хиляди души?

— Така мислим сега. Може да са повече.

— Не знам това добре ли е, или зле.

Тя се намръщи раздразнено.

— Как така зле?

— Просто не сме планирали за толкова много хора. Не искам неприятности.

— Джордж, това е протестно движение. То е свързано с неприятностите.

— Исках да покажем, че сто хиляди негри могат да се съберат в един парк, без да започне бой, по дяволите.

— Бой вече има. Започнаха го белите. Джордж, те ти счупиха китката, защото опита да идеш на летището.

Джордж инстинктивно докосна лявата си ръка. Докторът каза, че е заздравяла, но все още го пронизваше болка от време на време.

— Гледа ли Срещнете се с пресата? — попита той. Доктор Кинг отговаряше на въпроси на група журналисти в предаването на ЕнБиСи.

— Разбира се.

— Всеки въпрос беше или за негърското насилие, или за комунистите в движението за граждански права. Не бива да допускаме това да са проблемите!

— Не можем да позволим стратегията ни да се диктува от Срещнете се с пресата. За какво според теб ще говорят тези бели журналисти? Не очаквай да питат Мартин за насилието на белите полицаи, за нечестните съдилища в Юга, за подкупните бели съдии и за Ку-клукс-клан!

— Нека ти го обясня иначе — спокойно отговори Джордж. — Да предположим, че днес мине мирно, но Конгресът отхвърли законопроекта за гражданските права, и после почнат метежите. Доктор Кинг ще може да каже: „Сто хиляди негри дойдоха тук мирно, пяха химни, дадоха ви възможност да постъпите правилно — но вие отклонихте възможността, която ви дадохме, и сега виждате последиците от упорството си. Ако сега има метежи, можете да вините единствено себе си“. Какво ще кажеш?

Верина се усмихна неохотно и кимна.

— Много си умен, Джордж. Знаеш ли?

Националната алея е парк с площ триста акра, дълъг и тесен, и се простира на около три километра, от Капитолия до мемориала на Линкълн. Участниците в марша се събираха в средата, при паметника на Вашингтон, обелиск, висок повече от сто и петдесет метра. Беше издигната сцена и когато Джордж дойде, чистият вълнуващ глас на Джоун Баес звънтеше в песента „О, свобода“.

Джаспър потърси Бийп Дюър, но множеството беше вече поне от петдесет хиляди души, та не беше изненадващо, че не можа да я види.

Това беше най-интересният ден в живота му, а още нямаше единадесет сутринта. Грег Пешков и Джордж Джейкс познаваха Вашингтон отвътре и небрежно му дадоха изключителна информация. Колко му се искаше Дейли Еко да прояви интерес. А зеленооката Верина Марканд вероятно беше най-красивата жена, която Джаспър бе виждал някога. Дали Джордж спеше с нея? Щастливец, ако беше така.

След Джоун Баес пяха Одета и Джош Уайт, но тълпата полудя с идването на Питър, Пол и Мери. Джаспър направо не вярваше, че вижда тези велики звезди на живо, без дори да е купил билет. Питър, Пол и Мери изпяха последния си хит, „Носи се по вятъра“, песен, написана от Боб Дилън. Явно беше за движението за граждански права и съдържаше стиха „Колко години могат хората да съществуват, преди да им се позволи да са свободни?“.

Възбудата нарасна още повече, когато излезе самият Дилън. Изпя нова песен за убийството на Медгар Евърс със заглавие „Просто пионка в тяхната игра“. Песента беше загадъчна за Джаспър, но слушателите не обръщаха внимание на многозначителния текст и се радваха, че най-новата музикална звезда на Америка явно е на тяхна страна.

Тълпата се умножаваше с всяка минута. Джаспър беше висок и можеше да вижда над главите на повечето хора, но погледът му вече не стигаше до края на множеството. На запад прочутото продълговато водно огледало водеше до приличния на гръцки храм мемориал на Ейбрахам Линкълн. Замисълът беше демонстрантите да стигнат там по-късно, но Джаспър забеляза, че мнозина вече се движат към западния край на парка, явно с намерението да се настанят на най-добрите места за речите.

Дотук нямаше и намек за насилие, въпреки песимизма — или пък желанието — на медиите.

Фотографите и телевизионните камери сякаш бяха навсякъде. Често спираха върху Джаспър, може би заради прическата му на поп звезда.

Започна статията в ума си. Събитието е пикник в гора, реши той, излетниците обядват на огряна от слънцето поляна, а кръвожадни хищници дебнат в дълбоките сенки на леса около тях.

Тръгна на запад с множеството. Забеляза, че негрите са в най-хубавите си неделни дрехи — мъжете в костюми и със сламени шапки, Жените в ярки басмени рокли и с кърпи на главите, докато белите бяха във всекидневно облекло. Темата на марша се беше разширила и освен за сегрегацията, имаше плакати, които призоваваха за право на глас, работа и жилища. Имаше делегации от профсъюзите, църквите и синагогите.

Близо до мемориала на Линкълн Джаспър се натъкна на Бийп. Заедно с група момичета и тя се беше отправила в същата посока. Намериха място с ясен изглед към сцената на стъпалата на мемориала.

Момичетата си подаваха голяма бутилка топла Кока-Кола. Джаспър откри, че някои са приятелки на Бийп, а други просто са се закачили за тях. Интересуваха се от него като от екзотичен чужденец. До началото на речите той лежа под августовското слънце и бъбри лениво с момичетата. По това време множеството вече се простираше по-далеч, отколкото той можеше да види. Сигурен беше, че са дошли повече от очакваните сто хиляди души.

Катедрата беше пред огромната статуя на умисления президент Линкълн, седнал на грамаден мраморен трон, масивните му длани бяха на облегалките, гъстите му вежди бяха изопнати, изражението му беше строго.

Повечето оратори бяха чернокожи, но имаше и няколко бели, включително един равин. Марлон Брандо стоеше на трибуната и размахваше електрически прът за подкарване на добитък, какъвто полицията беше използвала срещу негрите в Гладсдън, Алабама. Джаспър хареса острия език на профсъюзния водач Уолтър Ройтер, който презрително обяви:

— Не можем да защитаваме свободата в Берлин, докато отказваме свобода в Бирмингам.

Но множеството се вълнуваше все повече и с викове призоваваше Мартин Лутър Кинг.

Той беше почти последен.

„Кинг е проповедник, при това добър“, начаса разбра Джаспър. Дикцията му беше ясна, баритоновият му глас беше жив. Имаше властта да развълнува множеството, полезно умение, на което Джаспър се възхити.

Кинг обаче сигурно никога не бе проповядвал пред такова множество. Малцина го бяха правили.

Предупреди, че демонстрацията, колкото и да е триумфална, не значи нищо, ако не доведе до истинска промяна.

— Онези, които се надяват, че негрите имат нужда само да изпуснат парата и вече ще са доволни, ще бъдат грубо събудени, ако нацията се върне към обичайните си дела. — Публиката приветстваше и викаше при всяко звънко изречение. — В Америка не ще има нито отдих, нито покой, докато на негрите не се дадат техните пълни граждански права — предупреди Кинг. — Вихрите на бунта ще продължават да тресат основите на нашата нация до изгрева на ясния ден на справедливостта.

Като приближи края на определените седем минути, Кинг заговори по-библейски.

— Не можем да сме доволни, докато на нашите деца е отнета личността, а достойнството им е ограбено от надписи „Само за бели“ — рече той. — Няма да сме доволни, докато правосъдието не потече като вода и правдата като силен поток.

На трибуната зад него се извиси гласът на госпел певицата Махалия Джаксън:

— Боже мой! Боже мой!

— Макар да срещаме трудностите на днешния и утрешния ден, аз имам една мечта — каза Кинг.

Джаспър усети, че той е захвърлил предварително подготвената реч, понеже вече не манипулираше чувствата на множеството. Вече извличаше думите от дълбокия студен кладенец на страданието и болката, изкопан от вековна жестокост. Джаспър осъзна, че негрите обличат мъките си в словата на старозаветните пророци, а понасят болката с утешението на Христовото евангелие на надеждата.

Гласът на Кинг трепереше от чувство, когато той продължи:

— Аз имам мечта един ден тази страна да се въздигне и да изживее истинския смисъл на вярата си: „Ние поддържаме като самоочевидно, че всички хора са създадени равни“.

— Имам мечта един ден по червените хълмове на Джорджия синовете на някогашните роби и синовете на някогашните робовладелци да седнат на трапезата на братството. Имам една мечта.

— Че един ден дори щатът Мисисипи — изнемогващ в жарката несправедливост, изнемогващ в жаркото потисничество — ще се преобрази в оазис на свободата и справедливостта. Имам една мечта.

Намерил беше ритъм и душите на двеста хиляди души го усещаха. Това беше повече от реч — това беше поема, песен и молитва, дълбока като гроб. Сърцераздирателните думи „имам една мечта“ звучаха като „амин“ в края на всяко звънко изречение.

— Че моите четири деца един ден ще живеят в страна, където няма да ги съдят по цвета на кожата, а по същината на техния нрав. Днес имам мечта.

— Имам мечта един ден в Алабама — с нейните злостни расисти, с нейния губернатор, от чиито устни се ронят думите „вмешателство“ и „неутрализиране“ — един ден тъкмо там, в Алабама черните момченца и момиченца ще могат да хванат за ръце белите момченца и момиченца като братя и сестри. Днес имам мечта.

— С тази вяра ние ще отсечем от планината на отчаянието скала на надеждата.

— С тази вяра ще превърнем кресливите несъзвучия на нашата нация в красива симфония на братството.

— С тази вяра ще можем да работим заедно, да се молим заедно, да се борим заедно, да лежим в затвора заедно, да отстояваме свободата заедно и да знаем, че един ден ще бъдем свободни.

Джаспър се огледа и видя, че и по черните, и по белите лица се леят сълзи. Дори и той беше развълнуван, макар да се смяташе неподатлив на такива неща.

— А когато това стане, когато дадем на свободата да звънти, когато тя зазвучи от всяко село и паланка, от всеки щат и всеки град, ние ще можем по-бързо да приближим деня, когато всички Божии чеда, черни и бели, евреи и гои, протестанти и католици, ще могат да се хванат за ръце…

Тук той се позабави и множеството утихна.

Гласът на Кинг потрепери от могъщи като земен трус чувства.

— … и да запеем с думите на негърския спиричуъл:

— Най-сетне свободни!

— Най-сетне свободни!

— Хвала на всемогъщия Бог, най-сетне сме свободни!

Кинг отстъпи от микрофона.

От множеството се надигна рев, какъвто Джаспър не бе чувал никога. Всички станаха на крака в порив на възторжена надежда. Аплодисментите не секваха, безкрайни като океански вълни.

Продължиха, докато достолепният беловлас ментор на Кинг, Бенджамин Мейс, пристъпи към микрофона и произнесе благословия. Тогава хората разбраха, че е свършило и най-после неохотно се извърнаха от сцената да се разотидат.

Джаспър имаше чувството, че е преживял буря, битка или любов: беше изтощен, но ликуваше.

Двамата с Бийп се отправиха към дома на семейство Дюър, като едва продумваха. „Еко сигурно ще се поинтересува от това“, рече си Джаспър. Стотици хиляди хора бяха чули призив за справедливост, от който сърцето замираше. Сигурно британската политика с нейните мръсни секс скандали не би могла да се надпреварва с това тук за място на първата страница на вестника.

Прав беше.

Бела, майката на Бийп, седеше на кухненската маса и лющеше грах, а мис Бетси белеше картофи. Щом Джаспър влезе, Бела му съобщи:

— От лондонския Дейли Еко два пъти те търсиха. Някой си господин Пю.

— Благодаря — отговори Джаспър с разтуптяно сърце. — Нещо против да върна обаждането?

— Не, разбира се, обади се.

Джаспър отиде в кабинета и позвъни на Пю.

— Участва ли в марша? Чу ли речта?

— Два пъти „да“. Беше невероятно…

— Знам. Излизаме с всичко това. Можеш ли да напишеш нещо като „бях там“? Толкова лично и импресионистично, колкото ти харесва. Не се главоболи с факти и числа, ще имаме всичко в основния репортаж.

— Ще се радвам да го направя — отговори Джаспър. Това беше подценяване — всъщност той беше в екстаз.

— Нека е голямо. Около хиляда думи. Винаги можем да го орежем при нужда.

— Добре.

— Обади ми се след половин час, а аз ще те свържа с човек, който да го запише.

— Не можете ли да ми дадете още време? — попита Джаспър, но Пю вече беше затворил.

— Бога ми — каза Джаспър на стената.

На бюрото на Уди Дюър имаше американски жълт адвокатски бележник. Джаспър го примъкна и хвана молива. Помисли минута и написа:

„Днес стоях сред множество от двеста хиляди души и чух как Мартин Лутър Кинг променя представата за това какво е да си американец.“

Мария Самърс ликуваше.

Телевизорът в пресслужбата беше включен и тя спря работа, за да гледа Мартин Лутър Кинг, както направиха почти всички останали в Белия дом, включително президентът Кенеди.

Когато речта свърши, Мария сякаш стъпваше във въздуха. Нямаше търпение да чуе какво мисли президентът за речта. Няколко минути по-късно я повикаха в Овалния кабинет. Изкушението да прегърне Кенеди беше още по-силно от обичайното.

— Адски е добър — беше неговата малко разсеяна реакция. После добави: — Той е на път за тук.

Мария се зарадва.

Джак Кенеди се беше променил. Когато Мария се влюби в него, той поддържаше гражданските права с ума си, но не и емоционално. Промяната не се дължеше на връзката им. По-скоро неспирната жестокост и беззаконие на сегрегационистите го бяха потресли и той се отдаде със сърцето си. И рискува всичко с внасянето на новия закон за гражданските права. Мария знаеше по-добре от всеки друг колко се тревожи той за закона.

Влезе Джордж Джейкс, безупречно облечен, както винаги. Днес беше в тъмносин костюм със светлосива риза и раирана вратовръзка. Той й се усмихна топло. Мария беше привързана към него — той беше верен приятел. „Джордж е вторият по хубост мъж, когото съм срещала“, помисли си тя.

Мария знаеше, че двамата с Джордж са тук на показ, понеже бяха сред малкото цветнокожи в администрацията. И двамата се бяха примирили с това, че ги ползват като символи. Не беше нечестно: макар и малко на брой, Кенеди беше назначил на високи постове повече негри от всеки друг президент.

Когато Мартин Лутър Кинг влезе, президентът Кенеди стисна ръката му и каза:

— Имам една мечта!

Мария знаеше, че това е добронамерено, но зле преценено. Мечтата на Кинг идеше от дълбините на страшно потисничество. Джак Кенеди произлизаше от американския привилегирован елит, могъщ и богат: как би могъл да твърди, че има мечта за свобода и равенство? Доктор Кинг явно изпитваше същото, понеже му стана неудобно и смени темата. Мария знаеше, че по-късно, в леглото, президентът ще я попита къде е сбъркал и тя ще намери любящ и утешителен начин да му обясни.

Кинг и останалите водачи на движението не бяха хапнали от закуска. Когато президентът се досети за това, той заръча кафе и сандвичи от кухнята на Белия дом.

Мария подреди всички за официална снимка, после започнаха разговорите.

Кинг и останалите се носеха на вълната на възторга. Казаха на президента, че след днешната демонстрация законопроектът за гражданските права може да мине. Щеше да има нов дял, забраняващ расовата дискриминация при наемането на работа. Младите чернокожи отпадаха от училище с тревожна бързина, понеже не виждаха бъдеще.

Президентът подсказа, че негрите могат да подражават на евреите, които ценят образованието и карат децата си да учат. Мария беше от негърско семейство, което правеше тъкмо това, и беше съгласна с президента. Ако черните деца напускаха училище, това проблем на правителството ли беше? Но Мария забеляза също така колко умело Кенеди измести разговора от истинския проблем — това, че милиони работни места са запазени само за бели.

Водачите на движението помолиха Кенеди да застане начело на кръстоносен поход за граждански права. Мария знаеше, че президентът мисли нещо, което не може да им каже: че ако се обвърже прекалено с каузата на негрите, всички бели ще гласуват за републиканците.

Проницателният Уолтър Ройтер даде друг съвет. „Идентифицирайте бизнесмените зад Републиканската партия и ги подберете на малки групички“, каза той. „Кажете им, че ако не съдействат, печалбите им ще пострадат.“ Това беше известно на Мария като подход на Линдън Джонсън, съчетание от ласкателства и заплахи. Съветът мина покрай ушите на президента — това просто не беше в неговия стил.

Кенеди мина през намеренията на конгресмените и сенаторите за гласуването, като отброяваше на пръсти онези, които навярно щяха да се противопоставят на законопроекта за гражданските права. Това беше мрачен списък на предразсъдъци, апатия и страх. Кенеди ясно показа, че ще му е трудно да прокара дори един разводнен законопроект. Всичко по-силно беше обречено на провал.

Мрачното настроение се спусна над Мария като погребален саван. Беше уморена, потисната и черногледа. Главата я болеше и тя искаше да си иде у дома.

Срещата продължи повече от час. По това време вече цялата еуфория се беше изпарила. Водачите на движението се изнизаха навън. Лицата им показваха разочарование и безсилен гняв. Кинг имаше мечта, много хубаво, обаче американският народ като че ли не я споделяше.

На Мария не й се вярваше, но въпреки всичко, което се случи този ден, явно голямата кауза на равенството и свободата нямаше напредък.

28.

Джаспър Мъри беше уверен, че ще получи поста редактор на Сейнт Джулиънс Нюз. Към молбата беше прикрепил изрезка със своята статия от Дейли Еко за речта на Мартин Лутър „Имам една мечта“. Всички казваха, че статията е отлична. Платиха му за нея двадесет и пет паунда, по-малко, отколкото за интервюто с Иви: политиката не беше толкова изгодна, колкото скандалите със звездите.

— Тоби Дженкинс не е публикувал и един параграф извън студентския печат — обясняваше Джаспър на Дейзи Уилямс, докато седяха в кухнята в дома на улица „Грейт Питър“.

— Само той ли ти е съперник? — попита Дейзи.

— Доколкото знам, да.

— Кога ще чуеш решението?

Джаспър си погледна часовника, макар да знаеше кое време е.

— Комисията заседава сега. Ще окачат бележка пред кабинета на лорд Джейн, когато излязат за обед в дванадесет и половина. Приятелят ми Пийт Донеган е там. Той ще бъде мой помощник-редактор. Ще ми позвъни веднага.

— Защо толкова искаш този пост?

„Понеже знам, че съм адски добър“, помисли Джаспър, „два пъти по-добър от Кейкбред и десет пъти по-добър от Тоби Дженкинс. Заслужавам работата“. Но не разкри сърцето си пред Дейзи Уилямс. Тя малко го притесняваше. Обичаше майка му, а не него. Когато интервюто с Иви се появи в Еко и Джаспър се престори на сащисан, остана с впечатлението, че не е успял напълно да я заблуди. Притесняваше се, че тя вижда през него. Но винаги се държеше мило заради майка му.

Сега Джаспър й предложи смекчена версия на истината:

— Мога да направя Сейнт Джулиънс Нюз по-добър. Сега е като енорийски вестник. Казва ти какво става, но се бои от сблъсъци и противоречия — сети се за нещо, което щеше да допадне на идеалите на Дейзи. — Например, колежът Сейнт Джулиънс има борд на управителите, а някои от тях имат инвестиции в Южна Африка, където има апартейд. Бих публикувал тази информация и бих попитал защо такива хора управляват един прочут либерален колеж.

— Добра идея — отвърна Дейзи с наслада. — Това ще ги поразтърси.

Вали Франк влезе в кухнята. Беше пладне, но той очевидно току-що ставаше от сън: дневният му режим още беше подчинен на рокендрола.

— Какво ще правиш сега, когато Дейв се върна на училище? — попита го Дейзи.

Вали сипа разтворимо кафе в една чаша.

— Ще се упражнявам на китарата.

Дейзи се усмихна.

— Предполагам, че ако майка ти беше тук, щеше да попита дали не би трябвало да изкарваш пари.

— Не искам да изкарвам пари. Но трябва. Затова имам работа.

Граматиката му понякога беше толкова правилна, че на човек му беше трудно да го разбере.

— Не искаш пари, но имаш работа?

— Мия бирените чаши в клуб Джъмп.

— Отлично!

Позвъни се и след минута прислужницата въведе Ханк Ремингтън в кухнята. Той беше класически ирландски чаровник. Беше червенокос, жизнерадостен, винаги готов да се усмихне широко на всички.

— Здравейте, госпожо Уилямс. Дойдох да заведа дъщеря Ви на обяд, в случай че Вие не сте свободна!

Жените харесваха ласкателствата на Ханк.

— Здравей, Ханк — сърдечно отговори Дейзи. Обърна се към прислужницата и каза: — Погрижи се Иви да разбере, че господин Ремингтън е тук.

— Сега пък господин Ремингтън? Не оставяйте хората с впечатлението, че съм достолепен — това ще ми съсипе репутацията. — Той се здрависа с Джаспър. — Иви ми показа статията ти за Мартин Лутър Кинг. Беше страхотна, добре написана. — После се представи на Вали. — Здрасти, аз съм Ханк Ремингтън.

Вали го гледаше със страхопочитание, но успя някак да се представи.

— Аз съм братовчед на Дейв и свиря на китара в Плъм Нели.

— Как беше в Хамбург?

— Страхотно, докато не ни изхвърлиха, понеже Дейв е твърде малък.

— Кордс свириха в Хамбург — каза Ханк. — Беше прекрасно. Родом съм от Дъблин, но съм израсъл на „Репербан“, ако разбираш какво искам да кажа.

Според Джаспър, Ханк беше очарователен. Беше богат и прочут, една от най-големите поп звезди в света, но се стараеше да бъде мил с всички. Дали пък нямаше ненаситното желание да бъде харесван — и не беше ли това тайната на неговия успех?

Дойде Иви. Изглеждаше прекрасно. Косите й бяха подстригани късо, като прическите на музикантите от Бийтълс, и беше облечена в проста рокля на Мери Куант с трапецовидна кройка, която разкриваше краката й. Ханк се престори на смазан.

— Божичко, щом изглеждаш така, трябва да те заведа на някое луксозно място. Мислех си за някоя закусвалня Уимпи — засмя се Ханк.

— Където и да идем, трябва да бързаме — отговори Иви. — В три и половина имам прослушване.

— За какво?

— Нова пиеса, Изпитанията на една жена. Съдебна драма.

Ханк беше доволен.

— Това ще бъде твоят сценичен дебют!

— Ако получа ролята.

— О, ще я получиш. Хайде, да тръгваме. Паркирал съм Минито на жълтата линия.

Двамата излязоха и Вали се върна в стаята си. Джаспър си погледна часовника: беше дванадесет и половина. Всеки миг щяха да обявят кой е редактор.

За да се намира на приказка, той каза:

— Харесах Щатите.

— Би ли искал да живееш там? — попита Дейзи.

— Повече от всичко. И искам да работя в телевизията. Сейнт Джулиънс Нюз ще бъде отлична първа стъпка, но общо взето вестниците са остарели. Сега е ред на телевизионните новини.

— Америка е моят дом — умислено рече Дейзи. — Но открих любовта в Лондон.

Телефонът звънна. Редакторът беше избран. Джаспър или Тоби Дженкинс?

Дейзи вдигна.

— Тук е — каза тя и подаде слушалката на Джаспър. Сърцето му блъсваше.

Обаждаше се Пийт Донеган.

— Валъри Кейкбред получи мястото — съобщи той.

Джаспър в началото не разбра.

— Какво? Кой?

— Валъри Кейкбред е новият редактор на Сейнт Джулиънс Нюз. Сам Кейкбред е уредил работата за сестра си.

— Валъри? — когато разбра, Джаспър се втрещи. — Никога не е писала за друго, освен за мода!

— Да, и е приготвяла чая във Вог.

— Как са могли да го направят?

— Представа нямам.

— Знаех, че лорд Джейн е гад, но това…

— Да дойда ли у вас?

— За какво?

— Можем да излезем да удавим мъката си.

— Става — съгласи се Джаспър и затвори.

— Явно лоши новини. Съжалявам — каза Дейзи.

Джаспър беше разбит.

— Дали са мястото на сестрата на сегашния редактор! Не можах да го предвидя.

Спомни си разговора със Сам и Валъри в кафето на студентския съюз. Коварната двойка дори не намекна, че Валъри участва.

С горчивина осъзна, че е бил измамен от някой по-хитър от него.

— Срамота — възкликна Дейзи.

„Това е по британски“, с презрение разсъждаваше Джаспър. Семейните връзки бяха по-важни от таланта. Баща му беше жертва на същия синдром, затова си оставаше само полковник.

— Какво ще правиш? — попита Дейзи.

— Ще емигрирам — отвърна Джаспър. Сега повече от всякога бе решен на това.

— Първо завърши колежа. Американците ценят образованието.

— Предполагам, че имаш право — съгласи се Джаспър. Но за него учението винаги стоеше на второ място след журналистиката. — Не мога да работя за Сейнт Джулиънс Нюз под началството на Валъри. Миналата година благородно отстъпих, когато Сам ме би, но не мога да го направя отново.

— Съгласна съм. Ще изглеждаш втора класа.

Джаспър беше споходен от една мисъл. В главата му започна да се очертава план.

— Най-лошото е, че сега няма да има вестник, който да разкрие такива неща като скандала с управителите на колежа, които имат инвестиции в Южна Африка.

Дейзи захапа примамката.

— Може пък някой да основе конкурентен вестник.

Джаспър се престори на скептичен.

— Съмнявам се.

— Така са постъпили бабата на Дейв и бабата на Вали през 1916. Вестникът се е наричал Войнишка съпруга. Щом те са могли…

Джаспър направи невинна физиономия и зададе важния въпрос:

— А откъде са взели парите?

— Семейството на Мод е било богато. Но не вярвам да е скъпо да се отпечатат две хиляди бройки. После плащаш за втория брой с печалбата от първия.

— Имам двадесет и пет паунда от Еко за статията за Мартин Лутър Кинг. Но не мисля, че това ще е достатъчно…

— Аз мога да помогна.

— Може никога да не си върнеш парите — отвърна Джаспър с престорена неохота.

— Състави бюджет.

— Пийт идва насам в момента. Можем да позвъним тук-там.

— Ако вложиш свои пари, аз ще допълня.

— Благодаря ти! — Джаспър нямаше намерение да харчи собствените си пари. Но бюджетът е като клюкарската колонка във вестника — по-голямата част може да е измислица, понеже никой не знае истината. — Ако побързаме, можем да приготвим първия брой за началото на семестъра.

— Можете да пуснете историята за южноафриканските инвестиции на първа страница.

Духът на Джаспър се повдигна. Така може би беше по-добре.

— Аха… първата страница на Сейнт Джулиънс Нюз ще е нещо блудкаво — „Добре дошли в Лондон“ или нещо подобно. А нашият вестник ще бъде истински.

Той вече се вълнуваше.

— Покажи ми бюджета възможно най-скоро — каза Дейзи. — Сигурна съм, че можем да направим нещо.

— Благодаря — отговори Джаспър.

29.

През есента на 1963 година Джордж Джейкс си купи кола. Можеше да си го позволи и идеята му харесваше, макар във Вашингтон човек да се придвижваше достатъчно лесно с обществения транспорт. Предпочиташе чуждестранните коли: мислеше ги за по-елегантни. Намери тъмносин петгодишен Мерцедес Бенц 220S кабриолет, който изглеждаше класен. В третата неделя на септември отиде с колата в „Принц Джордж Каунти“, Мериленд, вашингтонското предградие, където живееше майка му. Тя щеше да му приготви вечеря, а после да идат заедно с колата на вечерната служба в евангелистката църква Ветил. Напоследък той рядко имаше време да я посещава, дори в неделя.

Джордж пътуваше по магистралата Сютланд със свален гюрук под лъчите на септемврийското слънце и мислеше за всички въпроси, които майка му ще зададе, и за своите отговори. Първо, тя ще иска да знае за Верина. „Казва, че не е достатъчно добра за мен, мамо“, щеше да отговори Джордж и да я попита: „А ти какво мислиш?“

„Права е“, навярно щеше да каже майка му. По нейно мнение малко момичета бяха достатъчно добри за сина й.

Щеше да го попита как се разбира с Боби Кенеди. Истината беше, че Боби е човек на крайностите. Имаше хора, които той мразеше неумолимо — Дж. Едгар Хувър например. За Джордж това беше добре — Хувър беше противен. Но друг такъв човек беше Линдън Джонсън. Джордж смяташе, че е жалко, защото Джонсън можеше да е мощен съюзник. Тъжно, но Боби и той бяха като огън и вода. Джордж опита да си представи как едрият и шумен вицепрезидент се мотае със свръхшикозното семейство Кенеди на яхта в Хаянис. Картината го накара да се усмихне — Линдън щеше да е като носорог в балетна трупа.

Боби харесваше толкова силно, колкото и мразеше. За щастие, харесваше Джордж. Джордж беше от малката група вътрешни хора, към които доверието беше толкова голямо, че дори и да сгрешаха, грешките им минаваха за добронамерени и се прощаваха. И какво щеше да каже Джордж на майка си за Боби? „Умен човек, който наистина иска да направи Америка по-добра.“

Джаки щеше да се поинтересува защо братята Кенеди толкова се бавят с гражданските права. А Джордж щеше да отговори: „Ако натиснат повече, белите ще отговорят и това ще доведе до два резултата. Първо, ще загубим законопроекта в Конгреса. Второ, Джак Кенеди ще загуби президентските избори през шестдесет и четвърта. А ако Кенеди изгуби, кой ще спечели? Дик Никсън? Бари Голдуотър? Не дай Боже, Джордж Уолъс“.

Такива неща мислеше Джордж, когато паркира в алеята пред малката приятна къщичка на Джаки Джейкс във фермерски стил. Влезе през предната врата.

Всички мисли изчезнаха от ума му в мига, когато чу, че майка му плаче.

Обзе го детински страх. Не беше я чувал често да плаче: тя винаги беше яка крепост в пейзажа на неговата младост. Но в малкото случаи, когато се огънеше и изплакваше мъката и страха си, без да се владее, малкият Джорджи се дивеше и ужасяваше. И сега за един миг му се наложи да потисне надигането на момчешкия страх и да си напомни, че е голям мъж и не бива да се плаши от майчините сълзи.

Затръшна вратата и мина през малкото антре към салона. Джаки седеше на светлия кадифен диван пред телевизора. Притискаше лице с длани, сякаш искаше да остане с вдигната глава. По лицето й се стичаха сълзи. Устата й беше зинала и тя ридаеше. Гледаше екрана на телевизора с широко отворени очи.

— Мамо, какво има, за Бога, какво се е случило?

— Четири малки момиченца! — изхлипа тя.

Джордж погледна черно-белия образ. Видя две коли, смачкани като в катастрофа. После камерата се насочи към една постройка и мина по поразените стени и строшените прозорци. Дръпна се назад и тогава Джордж разпозна сградата. Сърцето му се обърна.

— Боже мой, та това е Баптистката църква на „Шестнадесета“ улица в Бирмингам! Какво са направили?

— Белите са хвърлили бомба в неделното училище!

— Не! Не!

Умът на Джордж отказваше да го приеме. Дори в Алабама хората не биха хвърлили бомба в неделното училище.

— Убили са четири деца — каза Джаки. — Защо Бог допусна това да се случи?

Дикторът по телевизията каза:

— Загиналите са идентифицирани като Дениз Макнеър на единадесет — години…

— Единадесет! — възкликна Джордж. — Не може да е вярно!

— … Ади Май Колинс на четиринадесет; Карол Робъртсън на четиринадесет и Синтия Уесли на четиринадесет.

— Та това са деца! — каза Джордж.

— Още над двадесет души са ранени от взрива — с безчувствен глас продължи четецът, а камерата показа линейка, която тръгваше от мястото.

Джордж седна до майка си и я прегърна.

— Какво ще правим? — попита той.

— Ще се молим — отвърна майка му.

Говорителят не спираше:

— Това е двадесет и първото бомбено нападение над негри в Бирмингам през последните осем години. Градската полиция не е изправила пред съда нито един извършител.

— Да се молим ли? — отвърна Джордж с разтреперан от мъка глас.

Точно сега му се искаше да убие някого.

Бомбата в неделното училище ужаси света. Чак в Уелс група миньори започна да събира пари за нов стъклописан прозорец за Баптистката църква на „Шестнадесета“ улица.

На погребението Мартин Лутър Кинг каза:

— В този час, въпреки мрака, ние не трябва да губим вяра в нашите бели братя.

Джордж опита да последва този съвет, ала му беше трудно.

Усети как за някое време общественото мнение се настрои положително за гражданските права. Една комисия в Конгреса подсили законопроекта на Кенеди с добавянето на забрана на дискриминацията при наемането на работа, за което активистите толкова настояваха.

Но след няколко седмици сегрегационистите излязоха на светло.

В средата на октомври в Министерството на правосъдието пристигна един плик, който беше предаден на Джордж. Съдържаше тънък доклад на ФБР под заглавие:

— Какво, мамка му… — промърмори Джордж.

Прочете го бързо. Докладът беше дълъг единадесет страници и беше опустошителен. Наричаше Мартин Лутър Кинг „безпринципен човек“. Твърдеше, че е приемал съвети от комунисти „съзнателно, по своя воля и редовно“. С увереността на вътрешна осведоменост там пишеше: „Представители на Комунистическата партия виждат вероятност да се създаде ситуация, в която да е възможно да се каже, че където отива Комунистическата партия, там отива и Мартин Лутър Кинг“.

Тези самоуверени твърдения не бяха подкрепени от никакви доказателства.

Джордж вдигна телефона и се обади на Джо Хюго в главната квартира на ФБР, която се намираше на друг етаж в Министерството на правосъдието.

— Какви са тия лайна? — попита той.

Джо тутакси разбра за какво го пита и не губи време за преструвки.

— Не съм аз крив, че приятелите ви са комуняги. Не застрелвай вестоносеца.

— Това не е доклад. Това е оклеветяване, неподкрепени обвинения.

— Имаме доказателства.

— Доказателства, които не могат да се представят, не са никакви доказателства, Джо, а слухове. Не си ли слушал в юридическия факултет?

— Източниците на разузнавателни сведения трябва да се защитават.

— На кого сте пратили този боклук?

— Чакай да проверя. А… Белия дом, държавния секретар, министъра на отбраната, ЦРУ, пехотата, флота и военновъздушните сили.

— Значи, из цял Вашингтон, задник такъв.

— Очевидно не се стараем да укриваме информация за враговете на нашата страна.

— Това е умишлен опит да се саботира президентския законопроект за гражданските права.

— Никога не бихме сторили нещо подобно, Джордж. Ние сме само правоприлагаща агенция — отвърна Джо и затвори.

На Джордж му трябваха няколко минути да се овладее. После прегледа доклада и подчерта най-скандалните обвинения. Напечата списък на министерствата, до които той е бил пратен, според Джо. После внесе документа при Боби.

Както винаги, Боби седеше зад бюрото без сако, с разхлабена вратовръзка и с очила. Пушеше пура.

— Това няма да Ви хареса — обяви Джордж, подаде доклада, после го представи накратко.

— Онзи минетчия Хувър — каза Боби.

За втори път Джордж чуваше Боби да нарича Хувър минетчия.

— Не го казвате буквално.

— Така ли?

Джордж се удиви.

— Хувър хомо ли е?

Трудно беше да си го представи. Хувър беше нисък и дебел, с оредяваща коса, смачкан нос, криви черти и тлъст врат. Пълна противоположност на фея.

— Чувам, че мафията има негови снимки в женска рокля — рече Боби.

— Затова ли Хувър навсякъде повтаря, че няма такова нещо като мафия?

— Това е едната теория.

— Иисусе.

— Уговори ми среща с него за утре.

— Добре. Междувременно, нека прегледам разговорите на Левинсън. Ако Левинсън въздейства на Кинг в полза на комунизма, трябва да има някакво доказателство в тези телефонни обаждания. Левинсън ще трябва да говори за буржоазия, народни маси, класова борба, революция, диктатура на пролетариата, Ленин, Маркс, Съветски съюз и тем подобни. Ще отбележа всички такива позовавания и ще видя до какво водят.

— Идеята не е лоша. Подготви ми записка преди срещата с Хувър.

Джордж се върна в кабинета си и поиска транскрипциите от подслушването на телефона на Стенли Левинсън, чинно копирани за Министерството на правосъдието от Хувъровото ФБР. Половин час по-късно един архивар докара количка в стаята.

Джордж се залови за работа. Вдигна глава, когато чистачката отвори вратата и попита може ли да измете кабинета. Остана зад бюрото си, докато жената работеше наоколо. Спомни си „нощните натегачи“ в юридическия факултет на Харвард, особено през абсурдно тежката първа година.

Дълго преди да свърши му стана ясно, че разговорите на Левинсън с Кинг нямат нищо общо с комунизма. Не използваха нито една от ключовите думи на Джордж, от А до Я. Разговаряха за книгата, която Кинг пише, за набиране на средства, планираха вашингтонския марш. Кинг признаваше пред приятеля си страхове и съмнения — макар да защитаваше ненасилието, не беше ли той виновен за метежите и бомбите, провокирани от мирните демонстрации? Рядко засягаха по-широки политически теми и никога не споменаваха проблемите на Студената война, от които беше обсебен всеки комунист — Берлин, Куба, Виетнам.

В четири сутринта Джордж опря глава на бюрото и заспа. В осем извади от чекмеджето на бюрото чистата риза, все още в хартията от пералнята, и отиде в тоалетната да се измие. После напечата записката, която Боби му поръча, и заяви, че за две години телефонни разговори Стенли Левинсън и Мартин Лутър Кинг никога не са говорили за комунизъм или по някакъв въпрос дори и далечно свързан с него. „Ако Левинсън е пропагандатор на Москва, той трябва да е най-лошият в историята“, заключи Джордж.

По-късно през деня Боби отиде при Хувър във ФБР. Когато се върна, каза на Джордж:

— Съгласи се да изтегли доклада. Утре неговите хора ще идат при всички получатели и ще приберат всички копия под предлог, че докладът трябва да се поправи.

— Добре. Обаче е твърде късно, нали?

Все едно президентът Кенеди нямаше достатъчно тревоги през есента на 1963 година, та кризата във Виетнам се стовари в първата събота на ноември.

Насърчавани от Кенеди, южновиетнамските военни свалиха непопулярния президент Нго Дин Дием. Във Вашингтон съветникът по националната сигурност Макджордж Бънди събуди Кенеди в три сутринта, за да му каже, че превратът, който той е разрешил, е извършен. Дием и брат му Ну били арестувани. Кенеди нареди Дием и семейството му да получат правото да заминат в изгнание.

Боби извика Джордж да го придружи на срещата в Кабинета в десет.

А по време на срещата дойде един сътрудник с телеграма, която съобщаваше, че и двамата братя Нго Дин са се самоубили.

Джордж никога не бе виждал президента Кенеди толкова потресен. Изглеждаше съсипан. Пребледня под слънчевия загар, скочи на крака и излетя от стаята.

— Не са се самоубили — обясни Боби на Джордж след срещата. — Те са искрени католици.

Джордж знаеше, че Тим Тедър е в Сайгон като свръзка между ЦРУ и Армията на Република Виетнам, АРВН, което се произнасяше Арвин. Никой нямаше да се изненада, ако се окажеше, че Тедър е оплескал нещата.

По обед телеграма от ЦРУ разкри, че братята Нго Дин са били екзекутирани в задницата на един армейски камион.

— Нищо не можем да контролираме там — ядосано каза Джордж на Боби. — Опитваме се да им помогнем да намерят пътя си към свободата и демокрацията, но нищо от това, което правим, не върши работа.

— Потрай още една година. Сега не можем да си позволим да изгубим Виетнам в полза на комунистите. Брат ми ще бъде разбит на президентските избори догодина. Но щом го преизберат, той ще се изтегли по-бързо, отколкото можеш да мигнеш. Ще видиш.

В една ноемврийска вечер в кабинета до този на Боби седеше мрачна група. Намесата на Хувър беше подействала и законопроектът за гражданските права беше в опасност. Конгресмените, които се срамуваха да се покажат расисти, търсеха предлог да гласуват против и Хувър им го даде.

Законопроектът беше рутинно предаден на Комисията по правилата, чийто председател, Хауърд У. Смит от Вирджиния беше един от най-коравите южни демократи. Насърчен от обвиненията на ФБР за комунизъм в движението за граждански права, Смит обяви, че неговата комисия ще задържи законопроекта до безкрайност.

Джордж беснееше. Не можеха ли тези хора да видят, че тяхното отношение доведе до убийството на момичетата в неделното училище? Докато уважаваните хора продължаваха да казват, че няма нищо лошо в това негрите да се третират все едно не са съвсем хора, невежите разбойници щяха да си мислят, че им е позволено да убиват деца.

А имаше и по-лошо. Една година преди президентските избори, Джак Кенеди губеше популярност. Двамата с Боби особено се тревожеха за Тексас. През 1960 година Кенеди беше спечелил там заради популярния си кандидат за вицепрезидент, тексасеца Линдън Джонсън. За нещастие, тригодишната връзка с либералната администрация на Кенеди почти беше унищожила доверието на консервативния бизнес елит в Джонсън.

— Не става дума само за гражданските права — твърдеше Джордж. — Ние предлагаме премахване на облекчението на данъка върху петрола. Тексаските петролни магнати от десетилетия не са плащали данъците, които дължат, и ни мразят, понеже искаме да им отнемем привилегиите.

— Каквото и да е — додаде Денис Уилсън, — хиляди тексаски консерватори са напуснали Демократическата партия и са влезли в Републиканската. И те обожават сенатор Голдуотър. — Бари Голдуотър беше десен републиканец, който искаше да премахне социалното осигуряване и да пусне атомни бомби над Виетнам. — Ако Бари се кандидатира за президент, той ще спечели Тексас.

Друг сътрудник каза:

— Трябва президентът да иде там и да поухажва селяндурите.

— Ще отиде — каза Денис. — И Джаки заминава с него.

— Кога?

— Отиват в Хюстън на двадесет и първи ноември — отговори Денис. — А на другия ден ще бъдат в Далас.

30.

Мария Самърс гледаше по телевизията в пресслужбата на Белия дом как президентският самолет каца в ярката слънчева светлина на далаското летище, наречено Лав фийлд.

Докараха стълбичката до задната врата. Вицепрезидентът Линдън Джонсън и съпругата му, лейди Бърд Джонсън, заеха местата си в началото на стълбичката, готови да поздравят президента.

Ограда от бодлива тел държеше настрани тълпа от две хиляди души.

Вратата на самолета се отвори. След един изпълнен с напрежение миг се появи Джаки Кенеди, облечена в костюм на Шанел и с подходяща шапчица. Зад нея беше нейният съпруг, любовникът на Мария Самърс, президентът Джон Ф. Кенеди. В мислите си Мария тайно го наричаше Джони — името, което братята му ползваха от време на време. Телевизионният коментатор, местен човек, каза:

— Чак оттук виждам слънчевия му загар!

Новак е, прецени Мария: макар телевизионната картина да беше черно-бяла, той не съобщаваше цветовете на вещите. Всяка зрителка щеше с интерес да узнае, че костюмът на Джаки е розов.

Мария си зададе въпроса дали би искала да е на мястото на Джаки, ако има такава възможност. В сърцето си тя копнееше да го има, да казва на хората, че го обича, да го посочва и да обявява: „Това е моят съпруг“. Но в брака щеше да има и тъга, не само наслада. Президентът Кенеди непрестанно изневеряваше на съпругата си, при това не само с Мария. Макар той никога да не го бе признавал, Мария постепенно си даде сметка, че е само една от многото приятелки, може би десетки. Достатъчно тежко беше да е любовница и да го дели с други — колко по-болезнено щеше да е съпруга и да знае, че той е близък с други жени, че ги целува, че докосва интимните им части и слага члена си в устите им при всеки сгоден случай. Мария трябваше да е доволна — тя получаваше онова, което се полага на една любовница. Но Джаки нямаше онова, което се полага на съпругата. Мария не знаеше кое от двете е по-лошо.

Президентското семейство слезе по стълбичката и двамата започнаха да се ръкуват с очакващите ги тексаски големци. Мария се питаше колко от хората, които днес са толкова доволни да се появят редом до Кенеди ще го подкрепят на изборите догодина — и колко, зад усмивките си, планират да го предадат.

Тексаската преса беше враждебно настроена. В Далас Морнинг Нюз собственост на краен консерватор, през изминалите две години наричаха Кенеди мошеник, симпатизант на комунистите, крадец и „петдесет пъти глупак“. Тази сутрин се мъчеха да намерят нещо отрицателно за триумфалната обиколка на Джак и Джаки. Спрели се бяха на слабоватото БУРЯ ОТ ПОЛИТИЧЕСКИ ПРОТИВОРЕЧИЯ СЕ ВИХРИ ОКОЛО ПОСЕЩЕНИЕТО НА КЕНЕДИ. Вътре обаче имаше цяла заядлива страница, платена от „Американския комитет за установяване на факти“ и пълна със заядливи въпроси към президента: „Защо Гас Хол, председател на Комунистическата партия в САЩ, оценява високо почти всяка Ваша политика?“ Политическите идеи са възможно най-глупавите, рече си Мария. По нейно мнение всеки, който смяташе президента Кенеди за таен комунист, трябваше да бъде освидетелстван. Но тонът беше дълбоко противен и тя потрепери.

Един служител от пресслужбата прекъсна размишленията й.

— Мария, ако не си заета…

Явно не беше заета, щом гледаше телевизия.

— Какво мога да направя за теб?

— Трябва да изтичаш до Архива. — Сградата на Националния архив беше на около километър от Белия дом. — Ето от какво имам нужда — каза той и подаде лист хартия.

Мария често пишеше съобщения за пресата или най-малкото ги подготвяше, но не беше повишена в пресслужител — нито една жена не беше заемала такъв пост. След повече от две години беше само проучвател. Би се преместила отдавна, ако не беше любовната й афера. Погледна списъка и отговори:

— Веднага се заемам.

— Благодаря.

Хвърли последен поглед към телевизора. Президентът се отдели от официалните лица и се отправи към множеството — пресягаше се над оградата, за да стиска ръце, а Джаки беше зад него с шапчицата. Хората ревяха от вълнение заради възможността наистина да докоснат златната двойка. Мария виждаше добре познатите й мъже от Сикрет сървис, които опитваха да стоят близо до президента, а очите им обхождаха тълпата и бдяха за неприятности.

— Моля ви, грижете се добре за моя Джони — рече си Мария.

После излезе.

Тази сутрин Джордж Джейкс отпътува със своя Мерцедес кабрио за Маклийн, Вирджиния, на около дванадесет километра от Белия дом. Тук в боядисана в бяло тухлена къща с тринадесет спални, наречена Хикъри Хил, живееше Боби Кенеди с многолюдното си семейство. Главният прокурор беше устроил в дома си среща за обсъждане на организираната престъпност. Тази тема беше извън специалността на Джордж, но колкото по-близък до Боби ставаше той, на толкова по-широк кръг от срещи го канеха.

Джордж стоеше в дневната със съперника си Денис Уилсън и двамата гледаха телевизионното предаване от Далас. Президентът и Джаки правеха това, което Джордж и всички останали в администрацията искаха от тях — очароваха тексасците, бъбреха с тях и ги затрогваха. Джаки ги даряваше с прочутата си неустоима усмивка и подаваше облечената си в ръкавица ръка.

В далечината Джордж съгледа приятеля си Скип Дикерсън, застанал близо до вицепрезидента Джонсън.

Най-сетне семейство Кенеди се отправи към лимузината. Колата беше дълъг Линкълн Континентал кабриолет с четири врати, а гюрукът беше свален. Хората щяха да виждат своя президент от плът и кръв, без между тях да стои дори един прозорец. Губернаторът на Тексас Джон Конали, с бяла широкопола шапка, стоеше до вратата. Президентът и Джаки се настаниха на задната седалка. Кенеди опря десния си лакът на вратата. Изглеждаше спокоен и щастлив. Колата потегли бавно, а конвоят я последва. Най-отзад се движеха три автобуса с репортери.

Конвоят излезе от летището, стъпи на шосето и предаването свърши. Джордж изключи телевизора.

И във Вашингтон денят беше хубав, затова Боби реши срещата да се проведе навън. Всички излязоха през задната врата и минаха през морава към патиото с басейна. Там ги очакваха подредени столове и маси. Джордж обърна поглед към къщата и забеляза, че се строи ново крило. Още не беше готово — неколцина работници боядисваха, а транзисторът свиреше. Отдалеч се чуваше като шумолене.

Джордж се възхищаваше на постигнатото от Боби срещу организираната престъпност. Накарал беше различни правителствени агенции да работят заедно, за да установят главите на престъпните фамилии. Подкарал беше Федералното бюро по наркотиците. Включи и Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия. Нареди на Службата по вътрешните приходи да разследва данъците на мафиотите. Накара Службата по имиграция и натурализация да депортира онези, които не са американски граждани. Всичко това се превърна в най-ефективната досега атака срещу американската престъпност.

Само ФБР го предаваше. Човекът, който трябваше да е най-силен съюзник на главния прокурор в тази борба, Дж. Едгар Хувър, се държеше настрани и твърдеше, че Мафията не съществува. Джордж вече знаеше, че вероятната причина за това е, че те го изнудват заради неговата хомосексуалност.

Кръстоносният поход на Боби, също като толкова много от свършеното от администрацията на Кенеди, беше презиран в Тексас. Незаконният хазарт, проституцията и наркотиците бяха популярни сред мнозина видни граждани. Далас Морнинг Нюз нападаше Боби, задето е направил федералното правителство прекалено силно, и твърдеше, че престъпността трябва да остане отговорност на местните правоприлагащи власти — а както всеки знаеше, те бяха предимно некомпетентни или корумпирани.

Срещата беше прекъсната, когато съпругата на Боби, Етел, донесе обяд — сандвичи с риба тон и задушена риба с подправки. Джордж я погледна с възхита. Етел беше стройна привлекателна жена на тридесет и пет и беше трудно за вярване, че само преди четири месеца е родила осмото си дете. Облечена беше с дискретен шик, който Джордж вече разпознаваше като запазена марка на жените в семейство Кенеди.

Телефонът до басейна звънна и Етел вдигна.

— Да — рече тя и понесе телефона на дългия му кабел към Боби. — Дж. Едгар Хувър се обажда.

Джордж се удиви. Възможно ли бе Хувър да знае, че обсъждат организираната престъпност без него, и сега да се обажда да ги укори? Да не беше сложил бръмбари в патиото на Боби?

Боби взе телефона от Етел.

— Ало?

От другата страна на моравата Джордж забеляза, че един от бояджиите се държи странно. Човекът грабна радиото, обърна се и хукна към Боби и групата в патиото.

Джордж отмести поглед отново към главния прокурор. По лицето на Боби се изписа ужас и изведнъж се уплаши. Боби се извърна от хората и притисна устата си с длан. Какво му говори копелето Хувър, питаше се Джордж.

После Боби пак се обърна към обядващите и викна:

— Джак е прострелян! Може да е фатално!

Мислите на Джордж течаха бавно, като под вода. Джак. Значи президентът. Прострелян. Прострелян в Далас, така трябва да е. Може да е фатално. Може да е мъртъв.

Президентът може би е мъртъв.

Етел изтича при Боби. Всички скочиха на крака. Бояджията дотърча до басейна и вдигна радиото, неспособен да продума.

После всички заговориха едновременно.

Джордж все още се чувстваше потопен под вода. Замисли се за важните хора в живота си. Верина беше в Атланта и щеше да чуе новините по радиото. Майка му беше на работа, в Университетския дамски клуб, и щеше да узнае до минути. Конгресът заседаваше и Грег щеше да е там. Мария…

Мария Самърс. Нейният таен любовник беше застрелян. Тя щеше да е съсипана от мъка, а нямаше кой да я утеши.

Джордж трябваше да иде при нея.

Изтича по моравата и през къщата до паркинга отпред, скочи в открития Мерцедес и подкара с пълна скорост.

Беше малко преди два следобед във Вашингтон, един в Далас и единадесет сутринта в Сан Франциско, където Кам Дюър седеше в часа по математика, разучаваше диференциалните уравнения и отсъждаше, че са трудни за разбиране — ново преживяване за него, понеже досега всичко в училище му беше било лесно.

Годината в лондонското училище не му беше навредила. Всъщност английските деца вървяха малко по-напред, понеже започваха училище година по-рано. Само егото му пострада, когато Иви Уилямс го отхвърли с презрение.

Камерън не хранеше особено уважение към готиния млад учител по математика, Марк „Фабиан“ Феншор с неговата къса подстрижка и плетени вратовръзки. Той искаше да е приятел с учениците. Камерън смяташе, че учителят трябва да е авторитетен.

Директорът, доктор Дъглас, влезе в стаята. Камерън го харесваше повече. Беше сух, дистанциран учен, когото не го беше грижа дали хората го харесват, стига да правеха каквото им каже.

Фабиан изненадано вдигна поглед — доктор Дъглас рядко се появяваше в класните стаи. Дъглас му каза нещо с тих глас. Трябва да беше шокиращо, защото хубавото лице на Фабиан пребледня под слънчевия загар. Поговориха минута, после Фабиан кимна и Дъглас излезе.

Удари звънецът за междучасието, но Фабиан твърдо нареди:

— Останете по местата си, моля, и ме слушайте, без да говорите, нали така? — имаше странния навик да добавя „нали така“ и „окей“ ненужно често. — Имам лоши новини за вас. Всъщност, ужасно лоши, окей? Случило се е нещо страшно в Далас, Тексас.

— Днес президентът е в Далас — обади се Камерън.

— Точно така, но не ме прекъсвай, окей? Потресаващата новина е, че нашият президент е бил прострелян. Още не знаем дали е мъртъв, нали така?

— Мама му стара — високо произнесе някой, но странното беше, че Фабиан не обърна внимание.

— Сега искам да запазите спокойствие. Някои от момичетата в училище може би ще са много разстроени. — В неговия клас по математика нямаше момичета. — По-малките деца ще имат нужда от успокояване. Очаквам да се държите като млади мъже, каквито сте, и да помогнете на другите, които може да са по-уязвими, окей? Сега излезте в междучасие, както обикновено, и следете за изменения в учебната програма. Тръгвайте.

Камерън си събра учебниците и излезе в коридора, където всяка надежда за тишина и ред се изпари за секунди. Гласовете на децата и юношите, които се изсипваха от стаите, преминаха в рев. Някои ученици бягаха, други стояха вцепенени, трети плачеха, а повечето крещяха.

Всички питаха мъртъв ли е президентът.

Кам не харесваше либералната политика на Джак Кенеди, но внезапно това загуби значение. Ако беше достатъчно голям, Кам щеше да гласува за Никсън, но все пак се чувстваше възмутен. Кенеди беше американски президент, избран от американския народ, и атаката срещу него беше атака срещу всички.

Кой стреля по моя президент, питаше се Кам. Руснаците? Фидел Кастро? Мафията? Ку-клукс-клан?

Видя малката си сестра, Бийп.

— Мъртъв ли е президентът? — провикна се тя.

— Никой не знае — отвърна Кам. — Кой има радио?

Тя помисли за миг.

— Доктор Дъги.

Вярно, в кабинета на директора имаше старомодно махагоново радио.

— Отивам да говоря с него.

Проправи си път през коридорите към кабинета на директора и почука на вратата.

— Влез! — викна доктор Дъглас. Камерън влезе. Директорът беше вътре с още трима учители и слушаше радиото. С типичния си гневлив глас Дъглас попита: — Какво искаш, Дюър?

— Сър, всички в училище биха искали да слушат радио.

— Е, не можем да съберем всички тук, момче.

— Помислих, че бихте могли да сложите радиото в салона и да увеличите звука.

— А, така ли помисли? — Дъглас явно се канеше да го изгони надменно.

Но заместничката му, госпожа Елкът, продума:

— Не е лоша идея.

Дъглас се подвоуми, после кимна.

— Добре, Дюър. Умно. Вървете в залата, а аз ще донеса радиото.

— Благодаря, сър — отвърна Камерън.

Джаспър Мъри беше поканен на премиерата на Изпитанията на една жена в Кралския театър в Уест Енд. Студентите журналисти обикновено не се сдобиваха с такива покани, но Иви Уилямс участваше в представлението и се погрижи той да бъде в списъка.

Вестникът на Джаспър — Истинският вестник — вървеше добре, толкова добре, че той се отказа от учението, за да го ръководи в продължение на година. Първият брой се разпродаде, след като лорд Джейн, по време на първата седмица, го нападна в един нетипичен за него изблик на невъздържаност, задето очернял членове на управителното тяло. На Джаспър му беше приятно, че е успял да ядоса лорд Джейн, стълб на британския порядък, който ощетяваше хора като самия него и баща му. Вторият брой, със следващи разкрития за големите клечки в колежа и за техните съмнителни инвестиции, успя дори да покрие разходите, а третият донесе печалба. Джаспър се чувстваше длъжен да прикрие степента на успеха от Дейзи Уилямс, та да не би тя да си поиска парите.

Четвъртият брой щеше да се отпечата на другия ден. Джаспър не го харесваше твърде — нямаше нищо много спорно.

Отпъди тези мисли от ума си и се намести. Кариерата на Иви беше надвила образованието — какъв смисъл да ходи в театралното училище, след като вече получаваше роли в киното и в Уест Енд. Момичето, което някога беше влюбено в Джаспър, сега беше уверена млада жена, все още откриваше на какво е способна, ала не се съмняваше накъде се е запътила.

Видният й приятел седна до Джаспър. Ханк Ремингтън беше на неговите години. Макар да беше милионер и прочут по цял свят, той не гледаше отвисоко на един обикновен студент. Всъщност Ханк беше напуснал училище на петнадесет и беше склонен да тачи хората, които намираше образовани. Това доставяше удоволствие на Джаспър и той не казваше онова, което знаеше — че природният гений на Ханк струва много повече от училищните изпити.

Родителите на Иви и баба й, Ет Лекуит, бяха на същия ред. Най-важният отсъстващ беше брат й Дейв, чиято група имаше ангажимент.

Завесата се вдигна. Пиесата беше съдебна драма. Джаспър беше слушал Иви, докато тя учеше репликите, и знаеше, че третото действие е съдебната зала. Пиесата обаче започна в жилището на обвинителя.

Иви, която играеше дъщеря му, излезе на сцената в средата на първото действие и подхвана спор с баща си.

Джаспър беше поразен от уверената и авторитетна игра на Иви. Налагаше се да си напомня, че това е момичето, с което живее в една къща. Усети как се ядосва на надменната снизходителност на бащата и споделя възмущението и безсилния гняв на дъщерята. Иви се гневеше все поведе и с приближаването на края на действието подхвана страстно да моли за милост. Публиката мълчеше омагьосана.

После се случи нещо.

Хората зашепнаха.

Първо актьорите на сцената не забелязаха. Джаспър се озърна дали някой не е припаднал или повърнал, но не видя нищо, което да обяснява приказките. В другия край на залата двама станаха от местата си и последваха трети, който явно ги беше повикал. Ханк просъска:

— Защо не млъкнат тия копелета?

След минута майсторското изпълнение на Иви засече и Джаспър разбра, че е усетила, че нещо става. Опита отново да спечели публиката с по-пресилена игра: заговори по-високо, гласът й се пропукваше от чувства, тя крачеше по сцената и жестикулираше. Усилието й беше храбро и тя спечели още повече възхитата на Джаспър, но това не помогна. Приглушените разговори се засилиха до жужене, а след това до рев.

Ханк се изправи и каза на хората отзад:

— Бихте ли млъкнали, мътните да ви вземат?

На сцената Иви заекваше:

— Помисли какво… помисли как е живяла тази жена… изстрадала… през какво е минала… — и млъкна.

Старият актьор, който играеше бащата адвокат, се надигна иззад бюрото и каза: „Нищо, нищо, миличка“. Репликата може да беше, а може и да не беше част от пиесата. Излезе при Иви и преметна ръка през рамото й. После се обърна, зажумя малко от прожекторите и заговори направо на публиката.

— Ако обичате, дами и господа — рече той със сочния баритон, с който беше прочут — ще бъде ли някой така любезен да ни каже какво, за Бога, става?

Ребека Хелд бързаше. Върна се от работа с Бернд, направи вечеря за двамата и се подготви да отиде на среща, докато Бернд разтребваше. Наскоро беше избрана в парламента на Свободния град Хамбург — една от все повечето жени там.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да изляза толкова набързо? — попита тя мъжа си.

Той завъртя количката, за да е с лице към нея.

— Никога не се отказвай от нищо заради мен. Никога не жертвай нищо. Никога не казвай, че не можеш да идеш някъде, защото трябва да се грижиш за сакатия си съпруг. Искам да живееш пълноценен живот, който ти дава всичко, на което някога си се надявала. Така ще бъдеш щастлива, ще останеш с мен и ще продължаваш да ме обичаш.

Въпросът на Ребека беше по-скоро от любезност, ала явно Бернд мислеше върху тези неща. Думите му я развълнуваха.

— Толкова си добър. Ти си като Вернер, втория ми баща. Ти си силен. А и сигурно си прав, защото сега те обичам повече от всякога.

— Като заговорихме за Вернер, как разбираш писмото на Карла?

Цялата поща в Източна Германия можеше да се чете от тайната полиция. Подателят можеше да се озове в затвора, задето казва неправилните неща, особено в изпратени на запад писма. Всяко споменаване на трудности, недоимък, безработица или тайна полиция означаваше неприятности. Затова Карла пишеше с недомлъвки.

— Пише, че сега Каролин живее с нея и Вернер — каза Ребека. — Затова мисля, че ние трябва да подразбираме, че бедното момиче е било изхвърлено от родителите си. Вероятно под натиска на ЩАЗИ, може би на самия Ханс.

— Няма ли край отмъстителността на този човек?

— Както и да е, Каролин се е сприятелила с Лили, която е почти на петнадесет. Тъкмо възрастта да се очарова от една бременност. А бъдещата майка ще получи много ценни съвети от баба Мод. Този дом ще бъде безопасно убежище за Каролин, също както беше за мен, когато родителите ми бяха убити.

Бернд кимна.

— Не се ли изкушаваш да влезеш във връзка с корените си? Никога не говориш за това, че си еврейка.

Ребека поклати глава.

— Родителите ми не бяха религиозни. Знам, че Валтер и Мод са се черкували, но Карла е загубила навика, а за мен религията никога не е била от значение. Расата е най-добре да се забрави. Искам да почета паметта на родителите си като работя за демокрацията и свободата в цяла Германия, на изток и на запад. — Тя се усмихна криво. — Съжалявам за речта. Трябваше да си я запазя за парламента.

Тя взе куфарчето с книжата за срещата.

Бернд си погледна часовника.

— Погледни новините, преди да тръгнеш. Може да има нещо, което трябва да знаеш.

Ребека включи телевизора. Бюлетинът тъкмо започваше. Говорителят Каза:

— Американският президент Джон Ф. Кенеди беше прострелян и убит днес в Далас, Тексас.

— Не! — възклицанието на Ребека прозвуча почти като писък.

— Младият президент и съпругата му Джаки са минавали през града в открита кола, когато са били произведени няколко изстрела. Те улучили президента, който бил обявен за мъртъв няколко минути по-късно в местната болница.

— Горката му жена! — каза Ребека. — И децата!

— Смята се, че вицепрезидентът, който е бил в следваща кола, пътува за Вашингтон, за да встъпи в длъжност като президент.

— Кенеди бранеше Западен Берлин — продължи изтерзано Ребека — Той каза: „Аз съм берлинчанин“. Той беше нашият защитник.

— Така беше — съгласи се Бернд.

— Какво ще стане с нас сега?

— Направих ужасна грешка — каза Каролин на Лили. Двете седяха в кухнята в къщата в Берлин-Митте. — Трябваше да тръгна с Вали. Ще ми напълниш ли грейката? Пак имам болки в гърба.

Лили извади гумената бутилка от шкафа и я напълни с гореща вода от чешмата. Чувстваше, че Каролин е твърде сурова към себе си.

— Направила си онова, което си смятала, че е най-доброто за твоето бебе.

— Бях страхлива.

Лили нагласи грейката зад гърба на Каролин.

— Искаш ли топло мляко? — попита тя.

— Да, ако обичаш.

Лили наля мляко в съдинка и го сложи да се топли.

— Направих го от страх — продължи Каролин. — Мислех, че Вали е твърде млад и не е надежден. Мислех, че мога да разчитам на родителите си. Истината беше тъкмо обратната.

Бащата на Каролин я беше изгонил, след като ЩАЗИ го заплаши с уволнение от работата му като началник на автогара. Лили беше потресена. Тя не знаеше, че съществуват родители, които могат да направят нещо подобно.

— Не мога да си представя моите родители да се обърнат срещу мен — каза тя.

— Те никога не биха го сторили. И когато се появих на вратата им, бездомна, без пари и бременна в шестия месец, те ме приеха и без миг колебание.

Каролин се сви от нов пристъп на болка.

Лили наля топлото мляко в чаша и я подаде на Каролин.

Каролин отпи и каза:

— Толкова съм признателна на теб и на семейството ти. Но истината е, че никога повече няма да се доверя на никого. Единственият човек, на когото можеш да имаш вяра в този живот, си ти самата. Това научих — тя се смръщи и каза: — Боже мой!

— Какво?

— Подмокрила съм се.

По предницата на полата й растеше мокро петно.

— Водите ти са изтекли — установи Лили. — Значи бебето е на път.

— Трябва да се почистя — Каролин стана и изстена. — Не мисля, че мога да стигна до банята.

Лили чу предната врата да се отваря и затваря.

— Мама си дойде — каза тя. — Слава Богу!

След миг Карла влезе в кухнята. В миг разбра какво става и попита:

— Колко често са болките?

— На минута или две — отговори Каролин.

Божичко, нямаме много време. Дори няма да опитвам да те кача горе. — Карла бързо започна да постила кърпи на пода. — Легни тук. Аз родих Вали на този под — додаде тя ведро — затова очаквам и на теб да свърши работа.

Каролин легна и Карла смъкна мокрото й бельо.

Лили беше уплашена, макар компетентната й майка да беше вече тук. Не можеше да си представи как цяло бебе може да излезе от такъв тесен отвор. И страховете й съвсем не намаляха, когато след няколко минути забеляза как отворът се увеличава.

— Хубаво и бързо — спокойно каза Карла. — Късметлийка си.

Болезнените стенания на Каролин бяха някак сдържани. Лили смяташе, че тя самата би крещяла с цяло гърло.

Карла й каза:

— Сложи си ръката тук и задръж главата, когато излезе.

Лили се поколеба и Карла й каза:

— Хайде, направи го, всичко ще бъде наред.

Вратата на кухнята се отвори и се появи бащата на Лили.

— Чухте ли новината? — попита той.

— Това не е място за мъже — отвърна Карла, без да се обръща. — Върви в спалнята, отвори най-долното чекмедже на скрина и ми донеси светлосиния кашмирен шал.

— Добре — каза Вернер. — Но някой е застрелял президента Кенеди. Той е мъртъв.

— После ще ми кажеш. Донеси шала.

Вернер изчезна.

— Какво каза баща ти за Кенеди? — попита Карла след минута.

— Май бебето излиза — боязливо рече Лили.

Каролин нададе мощен вопъл от болка и усилие и главата на бебето излезе. Лили я подхвана с една ръка. Беше влажна, хлъзгава и топла. — Живо е! — възкликна тя. Усети как я залива обич и желание да закриля този малък нов живот.

И вече не се боеше.

Вестникът на Джаспър се правеше в малко кабинетче в сградата на студентския съюз. Помещението съдържаше едно бюро, два телефона и три стола. Джаспър се срещна тук с Пийт Донеган половин час след като излезе от театъра.

— В този колеж има пет хиляди студенти и още около двадесет хиляди или повече в другите лондонски колежи. Много от тях са американци — заговори Джаспър още щом Пийт влезе. — Трябва да се обадим на всички наши автори и да ги накараме веднага да започнат да работят. Трябва да говорят с всеки американски студент, за когото се сетят, за предпочитане още тази вечер или най-късно утре сутрин. Ако го направим като хората, може да имаме огромна печалба.

— Какво е водещото заглавие?

— Вероятно УДАР ЗА АМЕРИКАНСКИТЕ СТУДЕНТИ. Направи снимка на всеки, който каже нещо свястно. Аз се заемам с преподавателите американци: Хеслъп по английски, Ролингс по инженерство… Купър по философия ще каже нещо нечувано, винаги така прави.

— Трябва да сложим отстрани биография на Кенеди — додаде Донеган. — И може би страница с картини от живота му — Харвард, флота, сватбата с Джаки…

— Чакай малко — обади се Джаспър. — Не е ли учил в Лондон в някакъв момент? Баща му е бил американски посланик тук — явно някакво дясно копеле, което подкрепяло Хитлер — но май си спомням, че синът е учил в Лондонската школа по икономика.

— Точно така. Сега се сещам. Но учението му било прекратено само след няколко седмици.

— Няма значение — развълнувано каза Джаспър. — Някой тук трябва да го е виждал. Нищо, че може да е говорил с него по-малко от пет минути. Трябва ни само един цитат. Не ми пука, ако ще да е само „Беше доста висок“. Заглавието ни ще е СТУДЕНТЪТ ДЖЕЙ ЕФ КЕЙ, КОГОТО ПОЗНАВАХ от професора в Лондонската школа по икономика…

— Веднага се заемам — каза Донеган.

Когато Джордж Джейкс беше на около километър и половина от Белия дом без видима причина трафикът се забави и спря. Той заблъска безсилно по волана. Представяше си как Мария плаче сама някъде там. Хората започнаха да надуват клаксоните. Няколко коли по-напред шофьорът излезе да приказва с някого на тротоара. Джордж видя, че на ъгъла пет-шест души са се събрали около спряла кола с отворени прозорци и явно слушат радиото. Видя добре облечена дама да затуля ужасено устата си с длан.

Пред неговия Мерцедес имаше един нов бял Шевролет Импала. Вратата се отвори и шофьорът излезе. Носеше костюм и шапка, навярно беше търговски пътник. Озърна се, забеляза Джордж в неговата открита кола и попита:

— Вярно ли е?

— Да. Президентът беше прострелян.

— Мъртъв ли е?

— Не знам — в колата на Джордж нямаше радио.

Търговецът приближи отворения прозорец на един Буик.

— Президентът мъртъв ли е?

Джордж не чу отговора.

Колите не помръдваха.

Джордж угаси двигателя, изскочи от колата и хукна.

С учудване установи, че е загубил форма. Все беше твърде зает за упражнения. Опита да си спомни кога за последен път е правил нещо по-енергично и не успя. Установи, че се поти и диша тежко. Въпреки нетърпението, трябваше да редува тичането с бърз ход.

Ризата му прогизна от пот, докато стигне до Белия дом. Мария не беше в пресслужбата.

— Отиде да направи някакво проучване в Националния архив — обясни Нели Фордам с обляно в сълзи лице. — Може би още не е чула новините.

— Знаем ли дали президентът е мъртъв?

— Да, мъртъв е — отвърна Нели и захлипа отново.

— Не искам Мария да научава това от непознат — каза Джордж, излезе и побягна по Пенсилвания авеню към Националния архив.

Димка беше женен за Нина от около година, а синът им Григорий беше на шест месеца, когато най-сетне призна пред себе си, че е влюбен в Наталия.

Наталия и приятелите й често отиваха да пийнат след работа в бара на Крайбрежната улица и Димка разви навика да се присъединява към тях, когато Хрушчов не го задържаше до късно. Понякога питиетата бяха повече от едно и често Димка и Наталия оставаха последни.

Той откри, че успява да я разсмее. Хората не го смятаха забавен, но той се наслаждаваше на многобройните иронии в съветския живот също като Наталия.

— Някакъв работник показал как фабриката за велосипеди може да произвежда калници по-бързо, като отлее една дълга ивица тенекия и после я нареже, вместо първо да я реже и после да огъва парчетата едно по едно. Порицали го и го наказали, защото застрашил петилетния план.

Наталия се разсмя, отвори широката си уста и показа зъбите си. Смехът й подсказваше, че е способна на безумна забрава и от това сърцето на Димка започваше да бие по-бързо. Представяше си я как отмята така глава, докато се любят. После си представяше как я вижда да се смее така всеки ден през следващите петдесет години и осъзнаваше, че това е животът, който той иска.

Но не й го казваше. Тя имаше съпруг и явно беше щастлива с него; поне не казваше нищо лошо, макар никога да не бързаше да се прибира. А по-важното беше, че Димка имаше жена и дете и им дължеше вярност.

Искаше му се да каже: „Обичам те. Ще напусна семейството си. Ти ще напуснеш ли мъжа си, за да живееш с мен и да бъдеш моя приятелка и любима, докато сме живи?“

А вместо това каза:

— Късно е. По-добре да тръгвам.

— Нека те закарам. Прекалено студено е за мотоциклета.

Наталия спря на ъгъла близо до Правителствения дом. Димка се приведе да я целуне за лека нощ. Тя му позволи да целуне устните й за миг, после се дръпна. Димка излезе от колата и влезе в сградата.

Докато се качваше с асансьора, мислеше за някакво извинение пред Нина за закъснението. В Кремъл имаше истинска криза: тазгодишната реколта жито беше катастрофална и съветското правителство отчаяно се мъчеше да купи от чужбина пшеница, за да изхрани народа си.

Когато Димка влезе в жилището, Григорий спеше, а Нина гледаше телевизия. Той я целуна по челото и каза:

— Задържаха ме в службата, съжалявам. Трябваше да довършим доклад за слабата реколта.

— Мръсен лъжец — отвърна Нина. — От службата ти звъняха през десет минути, за да ти кажат, че президентът Кенеди е убит.

Стомахът на Мария изкурка. Тя погледна часовника си и осъзна, че е забравила да обядва. Работата я беше погълнала, а от два или три часа никой не беше минал да я обезпокои. Но беше почти готова, затова реши да свърши и да си вземе сандвич.

Наведе глава над старомодния тефтер, който четеше, после пак я вдигна, защото чу някакъв шум. С изумление видя да влиза Джордж Джейкс, запъхтян, с потно сако и малко див поглед.

— Джордж! Какво, по дяволите… — възкликна тя и стана.

— Мария, толкова съжалявам — той заобиколи масата и положи длани на раменете й. Жестът беше малко прекалено интимен за тяхното строго платонично приятелство.

— Защо съжаляваш? Какво си направил?

— Нищо — Мария опита да се дръпне, но Джордж стисна раменете й. — Застреляха го.

Мария видя, че той е на път да се разплаче. Спря да му се противи и приближи.

— Кого са застреляли?

— В Далас.

Тя започна да разбира и в нея се надигна ужасен страх.

— Не.

Джордж кимна и тихо каза:

— Президентът е мъртъв. Толкова съжалявам.

— Мъртъв — отрони Мария. — Не може да е мъртъв. — Краката й отслабнаха и тя се отпусна на колене. Джордж коленичи до нея и я прегърна. — Не и моят Джони — каза тя и от гърдите й се изтръгна ридание. — Джони, моят Джони. Не ме оставяй, моля те. Моля те, Джони. Моля те, не си отивай.

Светът наоколо посивя, Мария се свлече безпомощно, после очите й се затвориха и тя загуби съзнание.

На сцената на лондонския клуб Джъмп групата Плъм Нели изпълни страхотна версия на „Дизи Мис Лизи“ и се оттегли под викове:

— Още!

Зад кулисите Лени обяви:

— Беше страхотно, момчета, по-хубаво никога не сме свирили!

Дейв и Вали се спогледаха и се ухилиха. Групата бързо подобряваше изпълненията си и всяко беше „най-доброто досега“.

Дейв с изненада откри сестра си в гримьорната.

— Как мина пиесата? Съжалявам, че не можах да дойда.

— Спря по време на първото действие — отговори Иви. — Президентът Кенеди е убит.

— Президентът! — възкликна Дейв. — Кога е станало?

— Преди няколко часа.

Дейв се замисли за майка им, която беше американка.

— Мама разстроена ли е?

— Ужасно.

— Кой го е убил?

— Никой не знае. Бил е в Тексас, в някакъв град, Далас.

Басистът Бъз попита:

— Какво ще свирим на бис?

— Не можем да свирим на бис, не е почтително — отговори Лени. — Президентът Кенеди е убит. Трябва да обявим минута мълчание или нещо подобно.

— Или тъжна песен — обади се Вали.

— Дейв, знаеш какво да направим — каза Иви.

— Така ли? — той се замисли за миг, после каза — О, да.

— Хайде.

Дейв излезе на сцената с Иви и включи китарата си. Двамата застанаха заедно пред микрофона. Останалите членове на групата гледаха отстрани.

Дейв заговори:

— Сестра ми и аз сме наполовина британци, наполовина американци, но тази вечер се чувстваме американци в по-голяма степен — Той замълча. — Повечето от вас навярно знаят, че президентът Кенеди беше убит.

Чу няколко души шумно да си поемат въздух, което му показа, че не знаят. После помещението притихна.

— Сега искаме да изпълним една специална песен, песен за всички нас и особено за американците.

Той изсвири един акорд в сол.

Иви запя:

Помещението потъна в мъртва тишина.

Гласът на Иви си извиси вълнуващо.

Дейв видя как няколко души сред публиката плачат открито.

— Благодаря, че ни слушахте — каза Дейв. — И Бог да благослови Америка.