Прагът на вечността

31.

Мария не беше допусната на погребението.

Денят след убийството беше събота, но подобно на повечето служители в Белия дом, тя отиде на работа и изпълняваше задълженията си в пресслужбата с леещи се по лицето й сълзи. Никой не обърна внимание: половината от хората плачеха. Чувстваше се по-добре тук, отколкото сама вкъщи. Работата малко я разсейваше от мъката й, а и нямаше свършване: световният печат искаше да знае всяка подробност по погребението.

Всичко се показваше по телевизията. Милиони американци седяха пред приемниците през целия уикенд. Трите мрежи отмениха всичките си редовни предавания. Новините се състояха изцяло от истории, свързани с убийството, а между бюлетините се излъчваха документални филми за Джон Ф. Кенеди, живота му, семейството му, кариерата му и президентството му. С безмилостен патос повтаряха щастливите образи на Джак и Джаки, които поздравяват множеството на Лав фийлд в петък сутринта час пред смъртта му. Мария си припомни как разсеяно се е питала дали би си сменила мястото с Джаки. Сега и двете го бяха загубили.

По обед в неделя в мазето на далаския полицейски участък главният заподозрян Лий Харви Осуалд беше убит от дребен мафиот на име Джак Руби и това беше предадено на живо по телевизията. Злокобната мистерия се добави към непоносимата трагедия.

В неделя следобед Мария попита Нели Фордам дали им трябват билети за погребението.

— О, милинка, съжалявам, но никой от тази служба не е поканен — нежно отговори Нели. — Само Пиер Селинджър.

Мария изпадна в паника. Сърцето й затрепка. Как така тя нямаше да присъства, когато спускаха в гроба мъжа, когото обичаше?

— Трябва да отида! Ще говоря с Пиер.

— Мария, не можеш да отидеш — каза Нели. — По никакъв начин.

Нещо в тона на Нели я разтревожи. Тя не просто я съветваше. Нели звучеше почти уплашено.

— Защо не? — попита Мария.

Нели сниши глас:

— Джаки знае за теб.

За пръв път някой в службата признаваше, че Мария има връзка с президента, но в мъката си тя не забеляза този повратен момент.

— Не е възможно да знае! Аз винаги бях толкова внимателна.

— Не ме питай как, нямам представа.

— Не ти вярвам.

Нели може и да се обиди, но само печално поклати глава.

— От малкото, което разбирам от такива работи, аз съм наясно, че съпругата винаги знае.

Мария искаше да отрече с възмущение, но после се замисли за секретарките Джени и Джери и за светските дами Мери Мейер и Джудит Кембъл, и за останалите. Сигурна беше, че те имат сексуален контакт с президента Кенеди. Нямаше доказателство, но когато ги видеше с него, просто някак разбираше. А Джаки също имаше женска интуиция.

Следователно Мария не можеше да иде на погребението. Вече разбираше това. Не можеше вдовицата да бъде принуждавана да вижда любовницата на съпруга си в такъв момент. Мария разбираше това със съвършена и мъчителна сигурност.

Затова в понеделник остана у дома, за да гледа по телевизията.

Тялото беше изложено за поклонение в ротондата в Капитолия. В десет и половина покритият със знамето ковчег бе изнесен от сградата и поставен на кесон, теглен от шест бели коня. После процесията се отправи към Белия дом.

В кортежа с високия си ръст изпъкваха двама мъже: френският президент Шарл дьо Гол и новият американски президент Линдън Джонсън.

Мария беше пресъхнала откъм сълзи. Плачеше в продължение на почти три дни. Сега по телевизията виждаше просто едно шествие, представление за пред света. Не я интересуваха барабаните, флаговете и униформите. Беше загубила мъж; топъл, усмихнат, секси; мъж с болен гръб, ситни бръчици в ъгълчетата на лешниковите очи и семейство гумени патета на ръба на ваната. Тя никога повече нямаше да го види. Животът пред нея се простираше дълъг и празен без този мъж.

Когато камерите показаха Джаки отблизо и въпреки воалетката се видя красивото й лице, Мария си каза, че и тя изглежда вцепенена.

— Постъпих зле с теб — рече Мария на лицето на екрана. — Дано Бог ми прости.

Стресна я позвъняване на вратата. Беше Джордж Джейкс.

— Не бива да си сама в това.

Мария усети прилив на безпомощна признателност. Когато наистина имаше нужда от приятел, Джордж беше тук.

— Влизай. Съжалявам, че изглеждам като повлекана.

Облечена беше в нощница и вехт халат.

— За мен изглеждаш добре — отвърна Джордж. Виждал я беше и в по-лошо състояние от това да е просто размъкната.

Донесъл беше кесия датски бисквити. Мария ги нареди в чиния. Не беше закусвала, но не хапна. Не чувстваше глад.

Според телевизионния коментар по пътя на шествието се бяха наредили един милион души. Ковчегът бе откаран от Белия дом до катедралата „Сейнт Матю“, където отслужиха литургия.

В дванадесет беше обявено петминутно мълчание и движението в цяла Америка спря. Камерите показваха смълчани множества по улиците в градовете. Странно беше във Вашингтон да не се чуват коли. Мария и Джордж стояха пред телевизора в нейния апартамент. Сведоха глави. Джордж взе ръката на Мария и я задържа. Тя почувства обич към него.

Когато петминутното мълчание изтече, Мария направи кафе. Апетитът й се върна и двамата хапнаха бисквитите. В църквата не бяха допуснати камери, затова за известно време нямаше нищо за гледане. Джордж заговори, за да я разсее, и Мария оцени жеста.

— Ще останеш ли в пресслужбата?

Мария почти не се беше замисляла, но знаеше отговора.

— Не. Ще напусна Белия дом.

— Добра идея.

— Освен всичко останало, не виждам бъдеще в пресслужбата. Никога не повишават жени и така ще си прекарам живота като проучвателка. А аз съм на правителствена служба, защото искам да се върши работа.

— Има едно свободно място в Министерството на правосъдието, което може да е подходящо — Джордж го каза, все едно току-що му е хрумнало, но Мария подозираше, че го е планирал. — Работата е с корпорации, които не се подчиняват на правителствените регулации. Нарича се договаряне. Може да е интересно.

— Мислиш ли, че имам шанс?

— С диплома по право от Чикагския университет и две години опит в Белия дом? Абсолютно.

— Обаче не вземат на работа много негри.

— Знаеш ли какво? Мисля, че Линдън може да промени това.

— Нима? Та той е южняк!

— Не го съди предварително. Честно казано, нашите се държаха зле с него. Боби го мрази, не ме питай защо. Може би защото нарича члена си Джъмбо.

Мария се закиска за пръв път от три дни насам.

— Явно е огромен. Ако иска да сплаши някого, Линдън го вади и казва: „Запознай се с Джъмбо“. Така разправят.

Мария знаеше, че мъжете обичат да разказват такива истории. Можеше да е вярно, а можеше и да не е вярно. Пак стана сериозна.

— Всички в Белия дом мислят, че държанието на Джонсън е коравосърдечно, особено към семейство Кенеди.

— Не съм съгласен. Погледни, когато президентът умря и никой не знаеше какво да прави сега, Америка беше ужасно уязвима. Ами ако Съветите бяха избрали този момент да превземат Западен Берлин? Ние сме правителството на най-могъщата страна в света и трябва да си вършим работата, без да спираме и за секунда, колкото и дълбоко да скърбим. Линдън незабавно пое юздите и е адски добре, че го стори, защото никой друг дори не помисляше за това.

— И Боби ли?

— Особено Боби. Обичам го, знаеш, но той се предаде на мъката си. Утешава Джаки и организира погребението на брат си, а не управлява Америка. Честно казано, повечето от нашите хора са също толкова зле. Може и да мислят, че Линдън е коравосърдечен. А аз мисля, че се държи като президент.

След края на службата изнесоха ковчега от катедралата и отново го поставиха на кесона, за да бъде откаран в Националното гробище Арлингтън. Този път опечалените пътуваха в дълга редица черни лимузини. Процесията мина покрай Мемориала на Линкълн и прекоси река Потомак.

— Какво ще направи Джонсън за закона за гражданските права? — попита Мария.

— Това е големият въпрос. Точно сега законопроектът е обречен. Намира се в Комисията по правилата, а нейният председател Хауърд Смит даже не казва кога ще започнат да го обсъждат.

Мария се замисли за бомбата в неделното училище. Как изобщо беше възможно някой да взема страната на южните расисти?

— Не може ли собствената му комисия да го отхвърли?

— На теория може. Но когато републиканците се съюзят с южните демократи, те имат мнозинство и винаги са против гражданските права, независимо от общественото мнение. Не знам как могат да твърдят, че вярват в демокрацията.

По телевизията показаха как Джаки Кенеди запалва вечния огън над гроба. Джордж отново взе ръката на Мария и тя забеляза сълзи в очите му. Гледаха мълчаливо как ковчегът бавно се спуска в гроба.

Джак Кенеди си отиде.

— О, Боже, какво ще стане сега с всички нас? — възкликна Мария.

— Не знам — отговори Джордж.

Джордж с нежелание остави Мария. С памучната нощница и стария кадифен халат, с естествено къдрава и разбъркана, а не усърдно изправена коса, тя изглеждаше по-секси, отколкото си мислеше. Но вече нямаше нужда от него: планираше да се срещне с Нели Фордам и още няколко момичета от Белия дом в някакъв китайски ресторант, за да направят помен. Значи нямаше да е сама.

Джордж вечеря с Грег. Бяха в облицования с тъмна ламперия салон на Оксидентал Грил, на един хвърлей от Белия дом. Джордж се усмихна на външния вид на баща си: както винаги, носеше скъпите дрехи, все едно са някакви дрипи. Тънката му връзка от черен сатен беше накриво, ръкавелите на ризата му бяха разкопчани, а на ревера на черния му костюм имаше белезникаво петно. За щастие, Джордж не беше наследил неговата небрежност.

— Реших, че може да имаме нужда да се поободрим — каза Грег. Той обичаше първокласните ресторанти и изисканата кухня. Тази му черта Джордж беше наследил. Поръчаха омари и шабле.

Джордж се чувстваше по-близък с баща си след Кубинската ракетна криза, когато заплахата от предстоящото унищожение беше накарала Грег да разкрие сърцето си. Като незаконно дете Джордж винаги беше живял с усещането, че причинява неудобство на Грег и той изпълнява ролята на баща по задължение и без желание. Но след онзи изненадващ разговор, той разбра, че Грег истински го обича. Връзката им си остана необичайна и доста далечна, обаче Джордж вярваше, че е открил нещо истинско и трайно.

Докато чакаха храната, към масата им приближи приятелят на Джордж Скип Дикерсън. Облечен беше за погребението — тъмен костюм и черна вратовръзка, които изглеждаха драматично на фона на светлорусата му коса и бялата му кожа.

— Здрасти, Джордж. Добър вечер, господин сенатор. Мога ли да се присъединя към вас за минутка? — провлачи той по южняшки.

Джордж го представи.

— Това е Скип Дикерсън. Работи за Линдън. За президента, искам да кажа.

— Вземи си стол — предложи Грег.

Скип примъкна един тапициран с червена кожа стол и заговори сериозно на Грег.

— Президентът знае, че Вие сте учен.

Сега пък какво става, по дяволите, зачуди се Джордж. Скип никога не си губеше времето с празни приказки.

— В колежа учих физика, да — отговори Грег с усмивка.

— И сте завършили Харвард summa cum laude.

— Линдън се впечатлява от такива неща повече от необходимото.

— Но Вие сте бил един от учените, които са разработили атомната бомба.

— Работих в проекта „Манхатън“, вярно е.

— Президентът Джонсън иска да е сигурен, че одобрявате плановете за проучването на езерото Ери.

Джордж знаеше за какво говори Скип. Федералното правителство финансираше проучване на крайбрежието на град Бъфало, което навярно щеше да доведе до построяването на голямо пристанище. Това означаваше милиони долари за няколко компании в северната част на щата Ню Йорк.

— Е, Скип — отговори Грег, — искаме да бъдем сигурни, че проектът няма да бъде отрязан от бюджета.

— Можете да разчитате на това, сър. Президентът вярва в голямата важност на този проект.

— Радвам се да го чуя. Благодаря.

Джордж беше убеден, че разговорът няма нищо общо с науката. Ставаше дума за онова, което конгресмените наричат „свинско“ — разпределянето на федерално финансирани проекти из предпочитаните щати.

— За нищо — каза Скип. — Добър апетит. О, преди да тръгна. Можем ли да разчитаме, че ще подкрепите президента за проклетия Зърнен закон?

В Съветския съюз имаше слаба реколта и изпитваха отчаяна нужда от зърно. Като част от опитите за по-добро разбирателство с Москва президентът Кенеди й продаде на кредит излишъка от американската пшеница.

Грег се облегна в стола и рече умислено:

— Членовете на Конгреса вярват, че ако комунистите не могат да изхранят своя народ, не е наша работа да им помагаме. Зърненият закон на сенатор Мъндт ще отмени сделката на президента Кенеди, а аз смятам, че Мъндт е прав.

— И президентът Джонсън е съгласен с Вас! — откликна Скип. — Той определено не желае да помага на комунистите. Но това ще бъде първото гласуване след погребението. Наистина ли искаме да се превърне в плесница в лицето на покойния президент?

— Всъщност за това ли се притеснява президентът Джонсън? — намеси се Джордж. — Или иска да прати послание, че сега за външната политика отговаря той, и че няма да допусне Конгресът да оспорва решенията му за всеки цент?

Грег се засмя.

— Понякога забравям колко си умен, Джордж. Точно това иска Линдън.

— Президентът иска да работи в близко сътрудничество с Конгреса във външната политика — обясни Скип. — Но ако може да разчита на Вашата подкрепа утре, наистина ще го оцени. Той вярва, че ще е страшно незачитане на паметта на президента Кенеди, ако Зърненият закон мине.

Нито един от двамата не иска да каже какво всъщност става тук, отбеляза Джордж. Простата истина беше, че Джонсън заплашва да откаже проекта за пристанището в Бъфало, ако Грег гласува за Зърнения закон.

И Грег поддаде.

— Моля те, предай на президента, че разбирам неговата загриженост и той може да разчита на гласа ми.

Скип стана.

— Благодаря Ви, сенаторе. Той ще остане много доволен.

— Преди да си идеш, Скип… — обади се Джордж. — Знам, че на новия президент му се струпва много, но по някое време в близките дни той ще насочи мислите си към законопроекта за гражданските права. Моля, обади се, ако прецените, че мога някак да помогна.

— Благодаря ти, Джордж. Оценявам го.

Скип си отиде.

— Много добре — оцени Грег.

— Просто искам да знае, че вратата е отворена.

— Тези неща са толкова важни в политиката.

Поднесоха храната. Когато келнерите се оттеглиха, Джордж взе ножа и вилицата.

— Аз съм от начало до край човек на Боби Кенеди — рече той и започна да отваря омара. — Но Джонсън не бива да бъде подценяван.

— Прав си. Но също така недей да го надценяваш.

— Какво ще рече това?

— Линдън има два недостатъка. Той е интелектуално слаб. О, разбира се, хитър е като тексаски пор, но не е същото. Завършил е колеж за учители и никога не се е занимавал с абстрактно мислене. Чувства се по-долен от нас, завършилите Харвард типове, и с основание. Слабо схваща международната политика. Китайци, будисти, кубинци, болшевики — всички те имат различен начин на мислене и той никога няма да ги разбере.

— А какъв е вторият му недостатък?

— Той е слаб морално. Няма принципи. Подкрепата му за гражданските права е искрена, но не е етична. Той симпатизира на цветнокожите като на онеправдани и смята самия себе си за онеправдан, понеже е от бедно тексаско семейство. Това е инстинктивна реакция.

Джордж се усмихна.

— Току-що те накара да направиш онова, който той иска.

— Правилно. Линдън знае как да манипулира хората един по един. Той е най-ловкият парламентарен политик, когото познавам. Но не е държавник. Джак Кенеди беше неговата противоположност: безнадеждно некомпетентен в отношенията с Конгреса, превъзходен на международната сцена. Линдън ще се справи майсторски с Конгреса, но като водач на свободния свят? Не знам.

— Мислиш ли, че той има някакъв шанс да прекара законопроекта за гражданските права покрай комисията на конгресмена Хауърд Смит?

Грег се усмихна.

— Нямам търпение да видя какво ще направи Линдън. Яж си омара.

На другия ден Зърненият закон на сенатор Мъндт беше разбит с петдесет и седем срещу тридесет и шест гласа.

Заглавията след това гласяха:

Погребението свърши. Кенеди го нямаше и президент беше Джонсън. Светът се беше променил, но нито Джордж, нито някой друг имаше представа какво значи това. Що за президент щеше да е Джонсън? С какво щеше да е различен? Един мъж, когото повечето хора не познаваха внезапно се превърна във водач на свободния свят и оглави най-могъщата страна в него. Какво щеше да прави той?

Предстоеше самият Джонсън да каже това.

Камарата на представителите беше претъпкана. Телевизионните прожектори светеха ослепително над събралите се конгресмени и сенатори. Съдиите от Върховния съд бяха в черните си тоги, а членовете на Обединения комитет на началник-щабовете лъщяха от медали.

Джордж седеше до Скип Дикерсън в галерията, която също беше пълна и хората се бяха наместили по стъпалата между редиците. Джордж гледаше изучаващо Боби Кенеди, който седеше долу, в единия край на скамейката на правителството. Главата му беше наведена и беше забил поглед в пода. За петте дни след убийството Боби беше отслабнал. Освен това беше започнал да носи дрехите на покойния си брат, които не му бяха по мярка, и така подсилваше впечатлението за човек, който се е смалил.

В президентската ложа седяха лейди Бърд Джонсън и двете й дъщери, едната безцветна, другата хубава. И трите дами имаха старомодни прически. Заедно с тях бяха няколко от светилата на Демократическата партия: Дейли, кмет на Чикаго; Лорънс, губернатор на Пенсилвания; и домашният интелектуалец на семейство Кенеди, Артър Шлезинджър, за когото Джордж знаеше, че вече заговорничи да отстрани Джонсън в президентската надпревара догодина. Изненадващо, в президентската ложа имаше и две черни лица. Джордж знаеше кои са тези хора: Зефир и Сами Райт, готвачката и шофьорът на семейство Джонсън. Това добър знак ли беше?

Големите двойни врати се отвориха. Квесторът със смехотворното име Фишбайт Милър се провикна:

— Господин Председател! Президентът на Съединените щати!

После Линдън Джонсън влезе и всички станаха на крака, и го аплодираха.

Джордж си задаваше два тревожни въпроса за Линдън Джонсън. Те щяха да получат отговорите си днес. Първо, ще изостави ли президентът затруднителния законопроект за гражданските права? Прагматиците в Демократическата партия настояваха да постъпи тъкмо така. Джонсън щеше да има добро оправдание, ако му дотрябваше; президентът Кенеди не бе успял да получи подкрепата на Конгреса за законопроекта и така той бе осъден на провал. Новият президент имаше правото да се откаже от него като от зле свършена работа. Джонсън можеше да каже, че законодателството по парализиращ и разединяващ проблем като сегрегацията трябва да се остави за след изборите.

Ако Джонсън наистина кажеше това, движението за граждански права щеше да се върне години назад. Расистите щяха да отпразнуват победа, Ку-клукс-клан щяха да решат, че всичко, което вършат, е оправдано, а корумпираните бели полицаи, съдии, църковни водачи и политици от юга щяха да знаят, че могат все така да преследват, да бият, да изтезават и да убиват негрите, без да се боят от правосъдието.

Но ако Джонсън не кажеше това и потвърдеше подкрепата си за гражданските права, изникваше друг въпрос. Ще притежава ли той авторитета да заеме мястото на Кенеди? И този въпрос щеше да получи отговора си през следващия час, а изгледите бяха мрачни. Линдън беше ловък в личните контакти, а най-слаб беше, когато трябваше да говори пред големи групи по официални поводи. И тъкмо това се налагаше да направи след няколко минути. За американския народ това беше първото му представяне като водач и щеше да го определи, за добро или лошо.

Скип Дикерсън си гризеше ноктите.

— Ти ли написа речта? — попита го Джордж.

— Няколко реда. Колективна работа е.

— Какво ще каже?

Скип нервно поклати глава.

— Почакай и ще видиш.

Вътрешните хора във Вашингтон очакваха Джонсън да се провали. Той беше слаб оратор, досаден и скован. Понякога препускаше през думите, друг път звучеше мудно. Когато искаше да подчертае нещо, направо крещеше. Жестовете му бяха смущаващо нелепи: вдигаше ръка и забиваше показалец във въздуха, или пък вдигаше двете ръце и размахваше юмруци. Общо взето, речите разкриваха най-слабата страна на Линдън.

Джордж не можа да разгадае нищо по държанието на Джонсън, докато той минаваше през аплодиращото множество, стъпи на подиума, застана зад катедрата и отвори черна папка. Не издаваше нито самоувереност, нито нервност. Сложи си очила без рамка и търпеливо изчака аплодисментите да стихнат и публиката да седне.

Най-сетне заговори.

— С радост бих дал всичко, което имам, да не стоя тук днес — каза той с равен и премерен тон.

Камарата притихна. Джонсън беше улучил правилната нотка на печално смирение. Добро начало, каза си Джордж.

Джонсън продължи да говори в същия дух, бавно и с достойнство. Дори и да изпитваше подтик да побърза, той го овладяваше твърдо. Костюмът и вратовръзката му бяха тъмносини, а ризата му беше със закопчана с петлик яка, което в юга минаваше за официално. Току поглеждаше на двете страни и говореше на всички в камарата, като в същото време изглеждаше, че я владее.

Като отзвук на думите на Мартин Лутър Кинг, и той говореше за мечти: за мечтите на Кенеди за овладяване на космоса, за образование за всички деца, за Корпус на мира.

— Това е нашето предизвикателство. Не да се колебаем, не да спираме, не да се озъртаме и да се разпростираме върху този страшен миг, а да продължаваме по пътя си и да можем да изпълним съдбата, която историята ни е отредила.

После трябваше да спре заради аплодисментите.

— Нашите най-непосредствени задачи са тук, на този хълм.

Това беше решителният миг. Капитолийският хълм, където заседаваше Конгресът, воюваше с президента през по-голямата част от шестдесет и трета година. Конгресът имаше властта да отлага законодателството и я използваше често, дори когато президентът беше водил кампании и беше спечелил обществена подкрепа за своите планове. Но откак Джак Кенеди обяви своя законопроект за гражданските права, конгресмените стачкуваха като фабрика, пълна с войнстващи работници — отлагаха всичко, инатливо отказваха да прокарват дори рутинни закони, презираха общественото мнение и демократичния процес.

— Първо — обяви Джонсън и Джордж затаи дъх, за да чуе какво ще постави президентът на първо място.

— Няма паметна реч или възхвала, която по-красноречиво да почете паметта на президента Кенеди от най-бързото възможно приемане на закона за гражданските права, за който той се бори толкова време.

Джордж скокна на крака и заръкопляска радостно. Не беше единствен: аплодисментите отново избухнаха и продължиха по-дълго от преди.

Джонсън изчака да стихнат и каза:

— В тази страна достатъчно отдавна говорим за граждански права. Говорим за граждански права от сто години, че и повече. Сега е време да напишем следващата глава. И да я напишем в правните книги.

Пак се понесоха ръкопляскания.

Джордж в еуфорията си огледа няколкото черни лица в камарата: петимата негри конгресмени, включително Гас Хокинс от Калифорния, който всъщност изглеждаше като бял; господин и госпожа Райт, които ръкопляскаха в президентската ложа, и пръснатите из галерията със зрителите черни лица. По тях бяха изписани облекчение, надежда и радост.

После погледът му падна върху редиците зад правителството, където седяха старшите сенатори, повечето южняци — мрачни и огорчени.

Нито един от тях не ръкопляскаше.

Шест дни по-късно, в малкото кабинетче до Овалния кабинет, Скип Дикерсън изложи нещата пред Джордж.

— Единственият ни шанс е петиция за освобождаване.

— Какво е това?

Дикерсън отмести русия перчем от очите си.

— Това е резолюция, прокарана от Конгреса, която освобождава Комисията по правилата от контрол над законопроекта и я принуждава да го прати за обсъждане в залата.

Джордж се гневеше, че трябва да се мине през тези тайнствени процедури, за да може дядото на Мария да не влиза в затвора, задето иска да се регистрира като гласоподавател.

— Никога не съм чувал за това — призна той.

— Трябва ни мнозинство. Южните демократи ще бъдат против нас, затова по мои сметки няма да ни стигнат петдесет и осем гласа.

— По дяволите. Нужно е петдесет и осем републиканци да ни подкрепят, за да направим каквото трябва?

— Да. И тук идваш ти.

— Аз ли?

— Мнозина републиканци твърдят, че подкрепят гражданските права. Все пак, това е партията на Ейбрахам Линкълн, който освободи робите. Искаме Мартин Лутър Кинг и всички негърски водачи да се свържат със своите републикански поддръжници, да им обяснят тази ситуация и да им кажат да гласуват за петицията. Посланието е, че не може да си за гражданските права, ако не подкрепиш петицията.

Джордж кимна.

— Това е добре.

— Някои ще отговорят, че са за гражданските права, но не одобряват това процедурно пришпорване. Те трябва да схванат, че сенатор Хауърд Смит е твърд сегрегационист, който ще има грижата неговата комисия да обсъжда правилата, докато не стане твърде късно за прокарване на законопроекта. Той няма да отлага, той ще саботира.

— Добре.

Една секретарка подаде глава иззад вратата и каза:

— Той е готов да ви приеме.

Двамата млади мъже станаха и влязоха в Овалния кабинет.

Както винаги, Джордж се порази от размерите на Линдън Джонсън. Беше метър и деветдесет, но височината не беше всичко. Главата му беше голяма, носът му беше дълъг, ушите му бяха колкото палачинки. Той разтърси ръката на Джордж и не я пусна, а го стисна за рамото и се приближи толкова, че да накара Джордж да се чувства неудобно.

— Джордж — поде той. — Помолих всички хора на Кенеди да останат в Белия дом и да ми помагат. Вие до един сте завършили Харвард, а пък аз бях в Тексаския щатски учителски колеж. Разбираш ли, аз имам по-голяма нужда от вас, отколкото президентът Кенеди имаше.

Джордж не знаеше какво да каже. Подобна скромност го смущаваше. След кратко мълчание той отговори:

— Тук съм, за да Ви помагам с каквото мога, господин президент.

Досега хиляда души трябва да бяха казали същото или нещо подобно, обаче Джонсън реагира, все едно за пръв път чува тези думи.

— Наистина оценявам, че го казваш, Джордж — пламенно рече той. — Благодаря ти. — После се залови за работа. — Мнозина искаха от мен да смекча законопроекта за гражданските права, та да могат южняците да го преглътнат по-лесно. Предложиха да извадя забраната за сегрегация на обществените сгради. Нямам желание да го правя, Джордж, по две причини. Първо, те ще мразят този закон, независимо от това дали е твърд или мек, и не вярвам да го подкрепят, колкото и беззъб да го направя.

На Джордж това му се видя правилно.

— Щом ще се борите, борете се за това, което наистина искате.

— Именно. И ще ти кажа втората причина. Аз имам една приятелка, която работи за мен. Казва се госпожа Зефир Райт.

Джордж си спомни господин и госпожа Райт, които седяха в президентската ложа в Камарата на представителите.

Джонсън продължи:

— Веднъж тя се готвеше да отпътува за Тексас и аз я помолих да вземе кучето ми и да го откара. „Моля, не искайте от мен да правя това“, каза тя. Трябваше да попитам защо. „Да шофираш в Юга е достатъчно тежко само защото си черен. Не можеш да намериш къде да се нахраниш или да пренощуваш, или дори да идеш до тоалетната. А с кучето ще е направо невъзможно“. Това ме нарани, Джордж, почти ме разплака. Госпожа Райт е завършила колеж, видиш ли. И тогава осъзнах колко важни са обществените места, когато говорим за сегрегация. Знам какво е да те гледат отвисоко, Джордж, и със сигурност не го пожелавам никому.

— Хубаво е, че чувам това — отговори Джордж.

Джордж знаеше, че го ухажват. Джонсън не изпускаше ръката и рамото му, продължаваше да се привежда твърде близо и тъмните му очи се взираха в Джордж със забележителна настойчивост. Джордж знаеше какво прави Джонсън, но въпреки това тактиката му вършеше работа. Джордж се развълнува от историята за Зефир и повярва на Джонсън, когато той каза, че знае какво е да те гледат отвисоко. Усети прилив на възхищение и привързаност към този грамаден, нескопосен и емоционален човек, който явно беше на страната на негрите.

— Ще бъде трудно, но мисля, че можем да спечелим. Направи всичко по силите си, Джордж.

— Да, сър. Ще го сторя — отговори Джордж.

Джордж обясни стратегията на президента Джонсън на Верина Марканд малко преди Мартин Лутър Кинг да иде в Овалния кабинет. Тя изглеждаше удивително в яркочервения си дъждобран, но за пръв път Джордж не се разсейваше от красотата й.

— Трябва да вложим всичко, с което разполагаме — настоя той. — Ако петицията пропадне, пропада и законопроектът и негрите от Юга пак ще се върнат там, откъдето тръгнаха.

Той даде на Верина списък на републиканските конгресмени, които още не бяха подписали петицията.

Тя се впечатли.

— Президентът Кенеди говори с нас за гласовете, но никога не е разполагал с подобен списък.

— Това е Линдън — отговори Джордж. — Ако организаторите на партийните групи му кажат, че мислят, че имат еди-колко си гласа, той отговаря: „Мисленето не е достатъчно — трябва да знам!“ Иска да разполага с имената. И е прав. Това е твърде важно, та да се гадае кой как ще гласува.

Каза й още, че водачите на движението за граждански права трябва да окажат натиск върху либералните републиканци.

— Всеки от тези хора трябва да получи обаждане от някого, на чието одобрение държи.

— Това ли ще каже президентът на доктор Кинг тази сутрин?

— Точно това — Джонсън се срещаше един по един с всички най-важни водачи на движението за граждански права. Джак Кенеди би ги събрал всички на едно място, но Линдън не можеше да прилага магиите си толкова успешно върху големи групи.

— Смята ли Джонсън, че водачите на движението могат да обърнат всички тези републиканци?

— Сами няма да могат, но той впряга и други. Ще се види с всички водачи на профсъюзи. Сутринта закуси заедно с Джордж Мийни.

Верина поклати красивата си глава в почуда.

— Енергичен е, признавам — тя се умисли. — Защо президентът Кенеди не умееше това?

— По същата причина, по която Линдън не умее да плава с яхта — не знае как.

Срещата на Джонсън с Кинг мина добре. Но на другата сутрин оптимизмът на Джордж беше прекършен от ответния удар на сегрегационистите.

Водещи републиканци отхвърлиха петицията. Маккълоу от Охайо каза, че тя е раздразнила хора, които иначе биха подкрепили законопроекта за гражданските права. Джералд Форд каза на репортери, че на Комисията по правилата трябва да се даде време да проведе изслушвания, което беше глупост: всеки знаеше, че Смит иска да убие закона, а не да го обсъжда. Въпреки това, репортерите бяха осведомени, че петицията пропада.

Но Джонсън не се обезсърчи. В сряда сутринта говори пред Съвещателната бизнес камара, осемдесет и девет от най-важните американски бизнесмени, и каза:

— Аз съм единственият президент, който имате; ако ме оставите да се проваля, проваляте се и вие, понеже цялата страна се проваля.

После се обърна към изпълнителния съвет на Американската федерация на профсъюзите и Конгреса на профсъюзите в индустрията с думите:

— Имам нужда от вас, искам ви и вярвам, че ще бъдете на моя страна.

Получи овации от станалите на крака слушатели, а тридесет и тримата лобисти на стоманодобива щурмуваха Капитолийския хълм.

Джордж тъкмо сядаше да вечеря с Верина в един от тамошните ресторанти, когато Скип Дикерсън мина край масата им и прошепна:

— Кларънс Браун отиде да се види с Хауърд Смит.

Джордж обясни на Верина:

— Браун е старшият републиканец в комисията на Смит. Или ще му каже да удържа и да не обръща внимание на лобистите… или ще му каже, че републиканците не могат да търпят този натиск още дълго. Ако двама от комисията се обърнат срещу Смит, неговите решения ще бъдат отхвърляни с мнозинство.

— Възможно ли е всичко да свърши толкова бързо? — чудеше се Верина.

— Смит може и да скочи, преди да го бутнат. Изглежда по-достойно.

Джордж отмести чинията. Напрежението потисна апетита му.

След половин час Дикерсън пак намина.

— Смит се огъна — изграчи той. — Утре ще има официално изявление.

После излезе, за да разпространи новината.

Джордж и Верина се усмихнаха един на друг.

— Е, Бог да благослови Линдън Джонсън — каза Верина.

— Амин. Трябва да го отпразнуваме.

— Какво ще направим?

— Ела в моя апартамент — отговори Джордж. — Ще измисля нещо.

32.

В училището на Дейв нямаше униформа, но момчетата търпяха подигравки за контенето. Той получи доста закачки в деня, когато се появи в двуредно сако, бяла риза с дълга яка, вратовръзка на капчици и сини панталони с бял пластмасов колан. Не му пукаше, че го вземат на подбив. Той имаше мисия.

В продължение на години групата на Лени беше в покрайнините на шоубизнеса. В сегашното положение можеха да изкарат още едно десетилетие в дънене на рокендрол из клубовете и кръчмите. Дейв искаше нещо повече от това през 1964 година. Придвижването напред означаваше да направят запис.

След училище взе метрото до „Тотнам Корт Роуд“ и оттам отиде на адрес на улица „Денмарк“. На партера на сградата имаше магазин за китари, но до него се намираше врата към канцеларията на етажа и табела с надпис Класик Рекърдс.

Дейв беше говорил с Лени за договор за запис, но той отвърна обезсърчително.

— Опитвал съм — обясни той. — Не можеш да се промъкнеш през вратата. Това е затворен кръг.

Звучеше безсмислено. Трябваше да има начин за влизане, иначе въобще никой нямаше да прави записи. Дейв обаче не беше толкова застрелян, та да спори с Лени. Тъй че реши да опита сам.

Започна с проучването на имената на звукозаписните компании в хит парада. Работата беше сложна, понеже имаше много марки, всичките притежавани от няколко компании. Телефонният указател му помогна да ги подреди и той взе Класик на прицел.

Обади им се и започна:

— Добър ден, тук Служба Загубени вещи в Британските железници. При нас се намира лента в кутия с обозначението Завеждащ изпълнителите и звукозаписа, Класик Рекърдс. На кого да я изпратим?

Момичето от другата страна на телефона му даде име и адреса на улица „Денмарк“. На края на стълбището се натъкна на рецепционистка, може би момичето, с което говори по телефона. Дейв си придаде уверен вид и използва името, което тя му даде:

— Имам среща с Ерик Чапман.

— За кого да предам?

— Дейв Уилямс. Кажете му, че Байрън Честърфийлд ме праща.

Това беше лъжа, но Дейвид нямаше нищо за губене.

Рецепционистката изчезна зад някаква врата. Дейв се огледа. Златни и сребърни грамофонни плочи в рамки украсяваха фоайето. Снимката на Ерик Марканд, черния Бинг Кросби, носеше посвещение: „На Ерик, с благодарности за всичко“. Дейв си отбеляза, че всички плочи са поне отпреди пет години. На Ерик му трябваше свеж талант.

Дейв беше нервен. Не беше навикнал да мами. Каза си да не се притеснява. Не нарушаваше закона. Ако го разкриеха, най-лошото щеше да бъде да му кажат да си върви и да не губи времето на хората. Струваше си рискът.

Секретарката излезе и на вратата застана мъж на средна възраст. Носеше зелена плетена жилетка върху бяла риза и безлична вратовръзка. Сивата му коса оредяваше. Облегна се на касата на вратата и огледа Дейв от горе до долу. Миг по-късно каза:

— Значи Байрън те праща при мен, така ли?

Тонът му бе скептичен — очевидно не вярваше на историята. Дейв не повтори лъжата, като си послужи с друга.

— Байрън ми каза: „И Ем Ай имат Бийтълс, Дека — Ролинг Стоунс, на Класик им трябват Плъм Нели.“

Байрън не бе казал нищо такова. Дейв направи този извод от четенето на музикалната преса.

— Плъм какво?

Дейв подаде на Чапман снимка на групата.

— Забивали сме в Дайв в Хамбург, като Бийтълс, и сме свирили в Джъмп в Лондон като Стоунс.

Изненада се, че още не са го изхвърлили, и се питаше още колко ли ще изтрае късметът му.

— Откъде познаваш Байрън?

— Той ни е менажер.

Още една лъжа.

— Каква музика?

— Рокендрол, но с много вокална хармония.

— Точно като всички останали поп групи в момента.

— Ние сме по-добри.

Настъпи дълга пауза. Дейв се радваше, че Чапман изобщо говори с него. Лени беше казал: „Не можеш да се промъкнеш през вратата“. Дейв му показа, че не е прав.

После Чапман произнесе:

— Проклет лъжец.

Дейв зина да протестира, но Чапман вдигна ръка, за да го спре.

— Не ми разправяй повече врели-некипели. Байрън не ви е менажер и не те е пращал тук. Може и да си го срещал, но той не е казвал, че на Класик Рекърдс им трябва Плъм Нели.

Дейв не каза нищо. Хванаха го. Това беше унизително. Опитал беше да си проправи път към звукозаписна компания и се провали.

Чапман го попита:

— Как се казваше, а?

— Дейв Уилямс.

— Какво искаш от мен, Дейв?

— Договор за запис.

— Ама че изненада.

— Уредете ни прослушване. Гарантирам, че няма да съжалявате.

— Ще ти споделя една тайна, Дейв. Когато бях на осемнадесет си намерих работа в звукозаписно студио като казах, че съм електротехник. Излъгах. Единствената ми квалификация беше пианото в седми клас.

Сърцето на Дейв подрипна от надежда.

— Харесва ми дързостта ти — продължи Чапман.

— Ако можех да върна часовника, не бих имал нищо против отново да бъда млад търсач на късмет — малко тъжно добави той.

Дейв затаи дъх.

— Ще ви прослушам.

— Благодаря Ви!

— Елате в звукозаписното студио един ден след Коледа.

Той посочи рецепционистката с пръст.

— Чери ще ви запише час.

Върна се в стаята си и затвори вратата.

Дейв не можеше да повярва на късмета си. Хванаха го с глупавите му лъжи, но все пак издейства прослушване!

Уговориха предварителен час с Чери и той й каза, че ще се обади, за да потвърди, след като се разбере с останалите от групата. След това направо полетя към къщи.

Веднага щом се прибра в къщата на улица „Грейт Питър“ взе телефона в хола и се обади на Лени.

— Издействах ни прослушване в Класик Рекърдс! — триумфиращо съобщи той.

Лени не прояви очаквания от Дейв ентусиазъм.

— Кой ти каза да го направиш?

Ядосан бе, понеже Дейв бе поел инициативата.

Дейв обаче отказа да отстъпи.

— Какво можем да изгубим?

— Как успя?

— Промъкнах се. Видях Ерик Чапман и той ми каза „окей“.

— Сляп късмет — отвърна Лени. — Понякога се случва.

— Да — съгласи се Дейв, макар да си помисли: „Нямаше да ми излезе късметът, ако си седях на задника вкъщи“.

— Всъщност Класик не е компания за попмузика — продължи Лени.

— Затова им трябваме ние.

Търпението на Дейв се изчерпваше.

— Лени, как може това да бъде нещо лошо?

— Не, чудесно е. Ще видим дали ще излезе нещо.

— Сега трябва да решим какво ще свирим на прослушването. Секретарката ми каза, че трябва да запишем две песни.

— Е, очевидно ще направим „Шейк, ратъл енд рол“. Сърцето на Дейв помръкна.

— Защо?

— Това е най-доброто ни изпълнение. Винаги минава добре.

— Не ти ли се струва малко старомодно?

— Класика е.

Дейв осъзнаваше, че не може да спори с Лени за това, не и сега. Веднъж вече Лени преглътна гордостта си. Човек можеше да го притиска, но не твърде много. Можеха да направят две песни — втората да бъде по-характерна.

— Какво ще кажеш за един блус? — отчаяно запита той. — За контраст. За да покажем репертоара си.

— Става. „Хучи Кучи мен“.

Малко по-добре, повече като правените от Ролинг Стоунс неща.

— Окей — съгласи се Дейв.

Отиде в гостната. Там беше Вали с опряна на коляното китара. Живееше у семейство Уилямс от идването си с групата от Хамбург. Той и Дейв често седяха в стаята, свиреха и пееха между училището и вечерята.

Дейв му съобщи новината. Вали се зарадва, но се притесни заради подбраните от Лени песни.

— Две песни, които са били хитове през петдесетте — обобщи той. Английският му се подобряваше бързо.

— Това е групата на Лени — безпомощно отговори Дейв. — Ако мислиш, че можеш да му промениш мнението, опитай.

Вали сви рамене. Беше отличен музикант, но Дейв установи, че е малко инертен. По думите на Иви всички в сравнение със семейство Уилямс бяха пасивни.

Двамата обсъждаха вкуса на Лени, когато се появи Иви с Ханк Ремингтън. „Изпитанието на една жена“ бе хит, независимо от катастрофалния дебют в деня на убийството на президента Кенеди. Ханк записваше нов албум с Кордс. Те изкарваха следобедите си заедно, после се захващаха за работата си.

Ханк носеше плюшени панталони по модата и риза на точки. Седна до Дейв и Вали, когато Иви отиде на горния етаж да се преоблече. Както винаги беше чаровен и забавен, разказваше истории за Кордс по време на турне.

Хвана китарата на Вали, разсеяно дрънна по струните и попита:

— Искате ли да чуете нова песен?

Искаха, то се знае.

Бе сантиментална балада със заглавието „Това е любов“. Грабваше те веднага. Хубава мелодия с малко провлачен ритъм. Помолиха го да я изсвири отново и той го направи.

— Какъв беше акордът в началото на магаренцето? — поинтересува се Вали.

— До диез минор.

Ханк му показа и му подаде китарата.

Вали изсвири акордите и Ханк я изпя за трети път. Дейв импровизира хармонията.

— Това звучи хубаво — заключи Ханк. — Колко жалко, че няма да я запишем.

— Какво?

Дейв не можеше да повярва.

— Та тя е прекрасна!

— Кордс я смятат за сантиментална. Казват, че сме били рок банда; не искали да звучим като Питър, Пол и Мери.

— Според мен това е хит номер едно — продължи Дейв.

Майка му подаде глава през вратата.

— Вали — обади се тя. — Търсят те по телефона — от Германия.

Дейв предположи, че ще да е Ребека, сестрата на Вали в Хамбург. Семейството му в Източен Берлин не можеше да му се обади — тамошният режим не разрешаваше телефонни обаждания на Запад.

Докато Вали го нямаше в стаята, Иви се появи отново. Беше вдигнала косата си, носеше джинси и тениска, готова да остави гримьорите и костюмиерите да работят върху нея. Ханк щеше да я остави в театъра на път за звукозаписното студио.

Дейв беше разсеян, замислен за „Това е любов“, чудесна песен, която Кордс не искаха.

Вали се завърна, последван от Дейзи, и заяви:

— Беше Ребека.

— Ребека ми харесва — отбеляза Дейв и си припомни свинските котлети и пържените картофи.

— Тя е получила с голямо закъснение писмо от Каролин, от Източен Берлин.

Вали поспря. Явно го бе овладяло някакво чувство. Най-накрая успя да каже:

— Каролин има бебе. Момиче.

Всички станаха и го поздравиха. Дейзи и Иви го целунаха.

— Кога е станало? — попита го Дейзи.

— На двадесет и втори ноември. Лесно се помни — денят на убийството на Кенеди.

— Колко тежи? — продължи Дейзи.

— Колко тежи ли? — зачуди се Вали, все едно въпросът беше неразбираем.

Дейзи се засмя.

— Хората винаги го казват за новородените.

— Не попитах колко тежи.

— Няма значение. Как се казва?

— Каролин предлага да я кръстим Алис.

— Хубаво име — съгласи се Дейзи.

— Каролин ще ми изпрати снимка — изрече Вали.

После замаяно добави:

— На дъщеря ми. Но ще я изпрати през Ребека, понеже писмата до Англия се задържат още повече в кабинета на цензора.

— Едва ще дочакам снимките! — рече Дейзи.

Ханк нетърпеливо издрънча с ключовете на колата. Може би намираше приказките за бебета отегчителни. Или, рече си Дейв, не харесваше как приказките за бебета отклоняват вниманието от него.

— О, Боже мой, вижте колко е часът — намеси се Иви. — Довиждане на всички. Още веднъж поздравления, Вали.

Докато си излизаха, Дейв запита:

— Ханк, Кордс наистина ли няма да запишат „Това е любов“?

— Да. Изправят ли се срещу нещо, стават упорити.

— В този случай… можем ли Вали и аз да вземем песента за Плъм Нели? През януари имаме прослушване в Класик Рекърдс.

— Става — и Ханк сви рамене. — Защо не?

В събота сутринта Лойд Уилямс повика Дейв в кабинета си.

Дейв се готвеше да излиза. Носеше пуловер на бели и сини райета, джинси и кожено яке.

— Защо? — войнствено запита той. — Та ти вече не ми даваш издръжката.

Парите от свиренето с Плъм Нели не бяха много, но стигаха за билетите за метрото, за питиета и за риза или нов чифт обуща от време на време.

— Нима парите са единствената причина човек да говори с баща си?

Дейв сви рамене и го последва в стаята. Вътре имаше антикварно бюро и няколко кожени кресла. Зад решетката тлееше огън. На стената имаше снимка на Лойд в Кембридж от тридесетте години. Стаята бе обиталище на всичко остаряло. Сякаш миришеше на старост.

— Натъкнах се на Уил Фърбелоу в клуб Реформа вчера.

Уил Фърбелоу бе директорът на училището на Дейв. Заради плешивостта винаги го наричаха „Голия връх“. — Според него има опасност да се провалиш на всичките си изпити.

— Той никога не ми е бил голям почитател.

— Провалиш ли се, няма да ти разрешат да продължиш в училище. Това ще бъде краят на твоето формално образование.

— И слава Богу.

Лойд не се ядосваше.

— Всички професии ще бъдат затворени за теб — от счетоводител до зоолог. За всички тях се налага да държиш изпити. Другата възможност е да чиракуваш. Можеш да се научиш да вършиш нещо полезно и трябва да се замислиш какво ти харесва — зидарство, готварство, автомонтьорство…

Дейв се зачуди дали татко не е изкуфял.

— Зидарство? — попита той. — Ти познаваш ли ме изобщо? Та аз съм Дейв.

— Недей да се правиш на изненадан. Хората вършат това, ако не могат да вземат изпити. Под това ниво можеш да бъдеш помощник в магазин или фабричен работник.

— Не мога да повярвам, че слушам такива приказки.

— Боях се, че това ще направиш — ще затвориш очите си за действителността.

Дейв си помисли, че татко е затворил очите си.

— Разбирам, че преминаваш възрастта, в която мога да очаквам да ми се подчиняваш.

Дейв се смая. Този подход бе нов.

— Но искам да бъдеш наясно с положението. Напуснеш ли училище, очаквам да работиш.

— Аз работя, и то доста здраво. Свиря три или четири нощи седмично, а Вали и аз започнахме да опитваме да пишем песни.

— Искам да кажа, че ще очаквам да се издържаш сам. При все че майка ти е наследила богатство, ние с нея отдавна се разбрахме, че няма да насърчаваме децата си да лентяйстват.

— Аз не съм ленив.

— Смяташ, че това, което вършиш, е работа, но светът не го вижда по този начин. Във всеки случай, ако искаш да продължиш да живееш тук, ще трябва да си плащаш своето.

— Искаш да кажеш наем?

— Щом искаш да го наречеш така, да.

— Джаспър никога не е плащал наем, а живее тук от години!

— Той все още е студент. А и си взема изпитите.

— Ами Вали?

— Специален случай заради произхода му, но рано или късно и той ще трябва да си плаща дела.

Дейв размишляваше над всичко това.

— Значи ако не стана зидар или помощник на бакалина, а и не изкарвам достатъчно пари с групата, за да ти плащам наем, то тогава…

— Ще трябва да си търсиш друго местообитание.

— Ще ме изхвърлиш.

Лойд изглеждаше наранен.

— През целия ти живот всичко най-хубаво ти е било поднасяно на тепсия — прекрасна къща, отлично училище, най-добрата храна, най-добрите играчки и книги, уроци по пиано, ваканции на ски. Това обаче е било през детските ти години. Вече си почти възрастен и трябва да погледнеш реалността в очите.

— Моята реалност, не твоята.

— Презираш работата, която вършат обикновените хора. Ти си различен, ти си бунтовник. Чудесно. Бунтовниците плащат цената за това. Рано или късно ще трябва да го научиш. Това е.

Дейв поседя замислено за минута. После стана.

— Окей — отвърна той. — Съобщението е прието.

И отиде до вратата.

Докато излизаше, хвърли поглед назад и видя как баща му го наблюдава със странно изражение.

Замисли се за това, когато излезе от къщи и затръшна вратата. Какъв беше този поглед? Какво означаваше?

Все още мислеше по въпроса, докато си купуваше билета за метрото. Слизаше с ескалатора и видя афиш за пиесата „Домът на разбитите сърца“. Това е, разбра той. Лицето на баща му изразяваше това.

Той изглеждаше съкрушен.

По пощата дойде малка цветна снимка на Алис и Вали усърдно се зае да я разглежда. На нея се виждаше бебе като всяко друго — мъничко розово личице, ококорени сини очи, калпаче рядка тъмнокафява косица и вратле на петна. Останалата й част бе стегнато увита в небесносиньо одеяло. Независимо от това Вали изпита пристъп на любов и внезапно желание да защитава и да се грижи за създаденото от него безпомощно същество.

Питаше се дали въобще ще я види.

Със снимката вървеше и бележка от Каролин. Пишеше, че обича Вали, че той й липсва, и че тя ще моли източногерманското правителство за разрешение да емигрира на Запад.

На фотографията Каролин държеше Алис и гледаше в апарата. Беше наддала и лицето й бе по-кръгло. Косата бе изопната назад наместо да обгръща лицето като завеса. Тя вече не напомняше на другите хубавки момичета от сдружението за народни песни Минезингерите. Вече беше майка. Затова Вали още повече я желаеше.

Той показа снимката на Дейзи, майката на Дейв.

— Наистина, какво прекрасно бебе! — каза тя.

Вали се усмихна, макар че според него ни едно бебе не бе красиво, дори и неговото.

— Струва ми се, че има твоите очи, Вали — продължи Дейзи.

В очите на Вали имаше нещо ориенталско. Той смяташе, че някой отдавнашен негов прародител ще да е бил китаец. Не можеше да каже дали очите на Алис са същите.

Дейзи продължи да се прехласва.

— А това е Каролин.

Дейзи не я бе виждала — Вали нямаше снимки.

— Каква красива млада жена.

— Само да я видите издокарана — гордо отбеляза Вали. — Хората се спират и я гледат.

— Надявам се някой ден да я видим.

Над щастието на Вали падна сянка, сякаш облак закри слънцето.

— И аз — добави той.

Следеше новините от Източен Берлин, четеше немските вестници в обществената библиотека и често разпитваше Лойд Уилямс, чиято политическа специализация бяха външните дела. Вали знаеше, че излизането от Източна Германия е още по-трудно — Стената ставаше все по-голяма и по-страховита, с повече охрана и повече кули. Каролин никога не би опитала да избяга, особено след като имаше дете. Все пак може би съществуваше и друг начин. Официално източногерманското правителство не уточняваше дали е възможно да се емигрира законно; дори не поясняваха кой отдел приема молбите. Лойд обаче бе научил от британското посолство в Бон, че около десет хиляди души годишно получават разрешение, може би Каролин ще бъде една от тях.

— Ще стане, уверена съм — рече Дейзи, но просто проявяваше любезност.

Вали показа снимката на Иви и на Ханк Ремингтън — те седяха във всекидневната и четяха някакъв сценарий. Кордс се надяваха да направят филм, а Ханк искаше Иви да участва в него. Те оставиха хартията и взеха да се възторгват от бебето.

— Днес сме на прослушване в Класик Рекърдс — обясни Вали на Ханк — С Дейв ще се видим след училище.

— О, успех — насърчи го Ханк. — Ще свирите ли „Това е любов“?

— Надявам се. Лени иска да правим „Шейк, ратъл енд рол“. Ханк поклати глава и дългата му червена коса се разтърси по начина, който караше милиони девойчета да пищят от радост.

— Твърде старомодна.

— Знам.

В къщата на „Грейт Питър“ непрекъснато влизаха и излизаха хора. Появи се и Джаспър, в компанията на жена, която Вали не бе виждал досега.

— Това е сестра ми Ана — обяви той.

Ана бе тъмноока красавица на двадесет и няколко години. Джаспър също изглеждаше добре — Вали си рече, че в тяхното семейство са хубавци. Фигурата на Ана бе щедро закръглена — непопулярно сега, когато всички манекенки бяха плоскогърди като Джийн Шримптън „Скаридата“.

Джаспър представи всички. Ханк стана, стисна ръката на Ана и почна:

— Надявах се да се запозная с Вас. Джаспър ми каза, че сте редактор.

— Така е.

— Мисля си да опиша живота си.

На Вали му се стори, че Ханк е твърде млад — на двадесет — та да си пише автобиографията, но Ана гледаше на това по-иначе.

— Чудесна идея — каза тя. — Милиони хора ще поискат да я прочетат.

— О, наистина ли?

— Сигурна съм, макар и биографиите да не са специалността ми — специализирам в преводите на немска и източноевропейска литература.

— Имах полски чичо — това ще помогне ли?

Ана се засмя сърдечно и Вали изпита топлина към нея. Същото стана и с Ханк — той и тя седнаха да обсъждат книгата. Вали чакаше да им покаже снимката, но реши, че това не е моментът. Освен това трябваше да върви.

Той излезе от къщата с две китари в ръце.

Хамбург му се бе сторил рязък контраст в сравнение с Източна Германия, но Лондон бе плашещо различен — анархичен бунт. Хората носеха всякакво облекло — от бомбета до миниполички. Момчетата с дълги коси бяха твърде обичайни, че да си струва да ги гледаш. Политическите коментари бяха не просто свободни, а скандални — Вали бе шокиран, когато видя как по телевизията някакъв човек се правеше на министър-председателя Харолд Макмилан, говореше с гласа му, носеше побелели мустачки и говореше глупости. Семейство Уилямс се смееха сърдечно.

Вали беше поразен и от изобилието от черни лица. В Германия имаше известен брой мургави турски имигранти, но в Лондон хората от карибските острови и от индийския субконтинент наброяваха хиляди. Те пристигаха, за да работят в болници, фабрики, да шофират автобуси и влакове. Вали забелязваше, че карибските момичета се обличат много изискано и са сексапилни.

Срещна се с Дейв при вратите на училището и двамата взеха метрото за Северен Лондон.

Вали усещаше, че Дейв е изнервен. Вали пък не беше — знаеше, че е добър музикант. При работата си в Джъмп той всяка нощ чуваше десетки китаристи и рядко попадаше на по-добър от себе си. Чуеше ли някой наистина добър, спираше да мие чашите, гледаше групата и изучаваше техниката на китариста, докато шефът не му наредеше да се захваща отново с работата; върнеше ли се вкъщи, сядаше в стаята и повтаряше чутото, докато не успееше да го изсвири съвършено.

За съжаление човек не ставаше поп звезда с виртуозност. Тук трябваха повече неща — чар, хубав външен вид, подходящи дрехи, реклама, умно менажирани и най-вече хубави песни.

А Плъм Нели имаха хубава песен. Вали и Дейв изсвириха „Това е любов“ на останалите в групата, а и я изпълниха на няколко пъти през натоварения коледен сезон. Прие се добре, макар че — както отбеляза Лени — на нея човек не можеше да танцува.

Той пък не искаше да я свирят при прослушването.

— Не е нашият тип изпълнение — заяви Лени. Мислеше си същото като Кордс — твърде хубава и сантиментална като за рок група.

От спирката на метрото Вали и Дейв отидоха до голяма стара къща, шумоизолирана и превърната в звукозаписно студио. Чакаха в антрето. Останалите се появиха няколко минути по-късно. Една от рецепционистките ги помоли да подпишат някаква хартия, която според нея била „за застраховка“. На Вали повече му приличаше на договор. Дейв се намръщи, докато я четеше, но всички се подписаха.

Няколко минути по-късно се отвори някаква вътрешна врата и оттам се изниза непривлекателен младеж. Носеше пуловер с шпиц яка, риза и вратовръзка и пушеше ръчно свита цигара.

— Добре — започна той вместо представяне и вдигна косата от очите си. — Почти сме готови за вас. За пръв път ли сте в звукозаписно студио?

Признаха си, че е така.

— Така, нашата работа е да направим така, че да звучите най-добре, тъй че просто следвайте наставленията ни, дадено?

Явно се чувстваше тъй все едно им прави голяма услуга.

— Влезте в студиото, включвайте инструментите и ние ще го вземем оттам.

— Как се казвате? — попита го Дейв.

— Лорънс Грант.

Не уточни каква е ролята му и Вали предположи, че е някой нископоставен сътрудник, който опитва да се прави на важен.

Дейв представи себе си и групата, от което Лорънс явно се запипка нетърпеливо. После влязоха вътре.

Студиото представляваше просторна стая с приглушено осветление. От едната страна стоеше голям роял Стейнуей, много подобен на рояла в дома на Вали в Източен Берлин. Беше покрит с кече и отчасти закрит от наметнат с одеяла параван. Лени седна на пианото и изсвири серия от акорди по цялата клавиатура. Инструментът имаше типичния за Стейнуей топъл тон. Лени изглеждаше впечатлен.

Имаше приготвен комплект барабани. Лу си беше донесъл собствения солов барабан и се зае да го постави.

— Нещо не е наред с барабаните ни ли? — попита Лорънс.

— Не, просто съм навикнал на звука на своя солов барабан.

— Нашият е по-подходящ за запис.

— О, разбира се.

Лу махна своя и върна студийния солов барабан на стойката му.

На пода имаше три усилвателя — светлините им показваха, че са включени и готови. Вали и Дейв се включиха в двата Вокс АС-30, а Бъз в по-големия басов усилвател Ампег. Настроиха се към пианото.

— Не мога да виждам останалите от групата — рече Лени. — Трябва ли да държим този параван?

— Да, налага се — отвърна Лорънс.

— За какво служи?

— За заглушител.

От изражението на Лени Вали можеше да каже, че Лари нищо не разбира; Лени обаче не каза нищо.

През друга врата влезе мъж на средна възраст в плетена жилетка. Пушеше. Здрависа се с Дейв, който очевидно се бе запознал с него предишния път, а после се представи на останалите от групата.

— Казвам се Ерик Чапман и ще продуцирам прослушването ви — заяви той.

Значи този човек държи бъдещето ни в ръцете си, мина през ума на Вали. Реши ли, че сме добри, ще направим запис; ако пък не, нямаше апелативна инстанция. Какво ли харесва? Не прилича на поклонник на рокендрола. Повече на неща от типа на Франк Синатра.

— Доколкото разбирам, не сте го вършили преди — продължи Ерик. — В работата обаче няма нищо наистина особено. В началото е най-добре да не обръщате внимание на оборудването, да опитате да се отпуснете и да свирите, все едно е някое редовно забиване. Допуснете ли дребна грешка, просто продължавайте да свирите.

Той посочи Лорънс с пръст.

— Тук Лари е нашето момче за всичко, тъй че искайте от него всичко, от което се нуждаете — чай, кафе, допълнителен кабел, каквото и да е.

Досега Вали не бе чувал английската фраза „момче за всичко“, но можеше да се досети какво значи тя.

— Едно нещо, Ерик — обади се Дейв. — Лу, нашият барабанист, си донесе своя солов барабан, понеже се чувства по-удобно с него.

— Какъв е?

— Лудвиг Ойстър Блек Пърл — отвърна Лу.

— Става — каза Ерик. — Сменяй го.

— Трябва ли да държим заглушителя тук? — запита Лени.

— Боя се, че да — обясни Ерик. — Не допуска микрофонът на пианото да поема прекалено много звук от барабаните.

Значи, заключи Вали, Ерик знае за какво говори, а Лари само дрънка. Ерик поде отново:

— Ако ви харесам, ще говорим какво правим по-нататък. Ако не, няма да го усуквам — ще ви кажа направо, че не сте това, което търся. Това устройва ли всички ви?

Те отговориха, че ги устройва.

— Добре тогава, да завъртаме лентата.

Ерик и Лари излязоха през една уплътнена врата и се показаха зад вътрешния прозорец. Ерик си сложи слушалки, заговори през микрофона и групата чу как гласът му излиза през малък високоговорител на стената.

— Готови ли сте?

Бяха готови.

— Лентата се върти. Прослушване на Плъм Нели, първа проба. Времето ви тече, момчета.

Лени засвири буги-вуги на пианото. На Стейнуей звучеше великолепно. След четири такта групата се включи като часовников механизъм. Правеха този номер при всяко изпълнение на живо — можеха да го правят и насън. Лени се отпусна и изкара вокалните изпълнения в стил Джери Лий Луис. Когато приключиха, Ерик отново пусна лентата без коментари.

Според Вали звучеше добре. Какво ли мислеше Ерик обаче?

— Изпълнихте това добре — изрече той по интеркома, когато свърши. — Имате ли нещо по-съвременно?

Изсвириха „Хучи Кучи мен“. Още веднъж пианото звучеше великолепно за Вали, а минорните акорди направо прогърмяваха.

Ерик ги помоли да изсвирят отново и двете песни и те го направиха. После излезе от кабинката на тонрежисьора. Седна на единия от усилвалите и запали цигара.

Свирите добре, но сте старомодни. Светът не се нуждае от още един Джери Лий Луис или Мъди Уотърс. Аз търся следващото най-голямо нещо, но вие не сте такова нещо. Съжалявам.

Той дръпна дълбоко от цигарата си и избълва дим.

— Можете да вземете лентата и да постъпите с нея, както намерите за добре. Благодаря ви, задето дойдохте.

И стана.

Те се спогледаха. На всички лица бе изписано разочарование.

Ерик се върна в тонрежисьорската стая и през стъклото Вали го видя как сваля ролките с лента от магнетофона.

Вали стана и се приготви да си прибира китарата.

Дейв подухна върху микрофона и излезе усиленият звук — все още всичко беше включено. Той удари един акорд. Вали се поколеба. Какво беше намислил Дейв?

Той запя „Това е любов“.

Вали веднага се присъедини към него и двамата запяха в хармония. Лу се включи с тих съпровод на барабаните, а Бъз засвири проста партия на баса. Най-накрая и Лени се включи с пианото.

Свириха около две минути, после Лари изключи всичко и групата замлъкна.

Всичко свърши и те се провалиха. Вали беше по-разочарован, отколкото си го бе представял. Толкова уверен беше, че групата е добра. Защо Ерик не можеше да го види? Той откопча презрамката на китарата си.

Тогава Ерик се появи отново.

— Какво беше това, по дяволите? — попита ги той.

— Нова песен, която току-що научихме — обясни Дейв. — Хареса ли Ви?

— Съвършено различна е — рече Ерик. — Защо спряхте?

— Лари ни изключи.

— Лари, включвай ги отново, задник такъв — нареди Ерик. После се обърна към Дейв.

— Откъде взехте песента?

— Ханк Ремингтън я написа за нас — обясни Дейв.

— Оня от Кордс?

Ерик беше неприкрито скептичен.

— Че защо ще пише песен за вас?

Дейв беше също толкова искрен.

— Понеже излиза със сестра ми.

— А, това обяснява нещата.

Преди да се върне в кабината, Ерик заговори тихо на Лари.

— Отиди и се обади на Паоло Конти. Живее току зад ъгъла. Ако си е вкъщи, казвай му да идва насам.

Лари излезе от студиото.

Ерик се върна в стаичката.

— Лентата е пусната — извести ги той по интеркома. — Когато сте готови.

Те отново изсвириха песента.

Ерик каза само:

— Отново, моля.

След второто изпълнение той отново излезе. Вали се боеше, че ще им каже как не е било добре.

— Ще го направим отново — започна Ерик. — Този път ще запишем най-напред инструменталните партии, а след тях вокалните.

— Защо? — попита го Дейв.

— Понеже свирите по-добре, когато не трябва да пеете, а пеете по-добре, когато не трябва да свирите.

Записаха инструментите, а после изпяха песента, докато слушаха записа през слушалки. След това Ерик излезе от кабината, за да слуша с тях. Дойде и добре облечен млад мъж с прическа а ла Бийтълс — Вали предположи, че е Паоло Конти. Защо ли бе тук?

Слушаха монтирания запис, Ерик седеше на усилвателя и пушеше. Когато свърши, Паоло се обади с лондонски акцент:

— Харесва ми. Хубава песен.

Изглеждаше уверен и авторитетен, при все че бе около двадесетинагодишен. Вали се питаше откъде ли взема правото си на глас.

Ерик дръпна от цигарата си.

— Тук може и да имаме нещо — поде той. — Но има проблем. Пианото не е както трябва. Не искам да те обиждам, Лени, но стилът на Джери Лий Луис е малко тежък. Паоло е тук да ти покаже какво имам предвид. Нека я запишем отново с Паоло на пианото.

Вали погледна Лени. Разбираше, че е ядосан — но се сдържаше. Остана на столчето пред пианото и отвърна:

— Нека се разберем за нещо, Ерик. Това е моя група. Не можеш да ме изхвърлиш и да набуташ Паоло.

— На твое място не бих се тревожил твърде много за това, Лени — отговори му Ерик. — Паоло свири с Кралския национален симфоничен оркестър и е издал три плочи със сонати на Бетовен. Той не иска да влиза в някоя поп група. Щеше ми се да го искаше — известни са ми поне пет формации, които биха го взели по-бързо, отколкото ти ще произнесеш думата хит парад.

Лени изглеждаше много глупаво и заядливо рече:

— Става, докато се разбираме едни други.

Изсвириха песента отново и Вали веднага разбра какво имаше предвид Ерик. Паоло свиреше леки трели с дясната ръка и прости акорди с лявата — това много повече си отиваше с песента.

Записаха я отново с Лени. Той опита да свири като Паоло и се справи доста прилично, но нямаше неговото туше.

Записаха инструментите още два пъти, веднъж с Паоло и веднъж с Лени; после записаха вокалните партии три пъти. Най-накрая Ерик бе доволен.

— Сега — обясни той — ни трябва втора страна. Какво подобно нещо имате?

— Я почакайте малко — обади се Дейв. — Това означава ли, че сме минали прослушването?

— Разбира се, че сте го минали — каза Ерик. — Да не мислите, че си давам толкова труд с групи, които ще отхвърля?

— Значи… „Това е любов“ на Плъм Нели ще излезе като грамофонна плоча?

— Твърде много се надявам на това. Ако шефът ми я отхвърли, напускам.

Вали се изненада от това, че Ерик има началство. Досега създаваше впечатлението, че той е началникът. Банална измама, но Вали си я отбеляза.

— Мислите ли, че ще бъде хит? — попита го Дейв.

— Не правя предсказания — твърде дълго съм в тая работа. Ако смятах, че ще бъде провал, нямаше да си говоря с вас тук, а щях да съм в кръчмата.

Дейв изгледа групата и се ухили.

— Минахме прослушването — произнесе той.

— Направихте го — нетърпеливо потвърди Ерик. — А сега какво имате за втората страна?

— Готови ли сте да чуете малко добри новини? — обърна се Ерик Чапман към Дейв Уилямс по телефона месец по-късно. — Отивате в Бирмингам.

Най-напред Дейв не разбра какво има предвид другият.

— Защо? — попита той. Бирмингам бе индустриален град на около двеста километра северно от Лондон. — Какво има в Бирмингам?

— Телевизионното студио, където записват Екстра е!, идиот такъв.

— Аха.

Изведнъж остана без дъх от въодушевление. Ерик говореше за популярно предаване, където поп групите изпълняваха записите си.

— Ние участваме ли?

— Разбира се, че участвате! „Това е любов“ ще бъде тяхната Гореща новост за седмицата.

Вече пет дни откак плочата бе излязла. Веднъж я пуснаха по Леката програма на Би Би Си и няколко пъти по „Радио Люксембург“. За изненада на Дейв, Ерик не знаеше точно колко бройки са били закупени — звукозаписната индустрия не се оправяше толкова добре със следенето на продажбите.

Ерик пусна версията с Паоло на пианото. Лени се направи, че не го забелязва.

Ерик се държеше с Дейв като с водача на групата, въпреки думите на Лени. Сега го запита:

— Имате ли прилични дрехи?

— Обикновено носим червени ризи и черни панталони.

— Телевизията е черно-бяла, значи вероятно ще изглежда добре. Непременно си измийте косата.

— Кога пътуваме?

— Вдругиден.

— Ще трябва да се измъкна от училище — притеснено рече Дейв. За това можеше да има неприятности.

— Може и да ти се наложи да напуснеш училище, Дейв.

Дейв преглътна. Чудеше се това истина ли е.

Ерик приключи:

— Елате да се видим на площад „Юстън“ в десет сутринта. Ще ви дам билетите.

Дейв окачи слушалката и загледа телефона. Щеше да участва в Екстра е!

Започваше да изглежда така, сякаш той наистина ще може да се издържа с пеене и свирене на китара. Щом тази перспектива започна да изглежда по-действителна, страхът му от другите възможности нарасна. Какво падение би било, ако все пак се наложи да си намери редовна работа.

Веднага се обади на останалите от групата, но реши да каже на семейството си чак след това. Опасността баща му да опита да го спре бе твърде голяма.

Цялата вечер пази за себе си своята възбуждаща тайна. На следния ден по обяд поиска да се яви пред старшия учител — Голия връх.

Дейв се усещаше уплашен в кабинета на главния учител. В ранните му дни в училище в това помещение на няколко пъти го бяха налагали с пръчка за провинения като тичане по коридора.

Той обясни ситуацията и излъга, че не е имал време да получи бележка от баща си.

— Струва ми се, че трябва да избирате между това да получите добро образование и да станете певец на популярни песни — заключи господин Фърбелоу и произнесе думите „певец на популярни песни“ с израз на отврата. Изглеждаше тъй, все едно са го накарали да изяде консервена кутия студена кучешка храна.

Дейв си мислеше да възрази, че Всъщност амбицията ми е да стана сутеньор, но чувството за хумор на Фърбелоу бе оскъдно като косата му.

— Казали сте на баща ми, че ще се проваля на всичките си изпити и че ще бъда изхвърлен от училище.

— Ако работата Ви не се подобри бързо и ако последователно не успеете да си вземете дипломите за девети клас, няма да бъдете допуснат до десети — обясни главният учител с превзета точност. — Още една причина да не можете да получавате свободни от занятия дни, за да се появявате в долнопробни телевизионни програми.

Дейв си помисли дали да не поспори за „долнопробните“, но реши, че това е загубена кауза.

— Смятах, че е възможно да погледнете на посещението на телевизионното студио като на образователен опит — започна той уравновесено.

— Не. Днес прекалено много се говори за образователен „опит“. Образованието се осъществява в класната стая.

Въпреки магарешката инатливост на Фърбелоу, Дейв продължи да опитва да разговаря с него с доводи.

— Бих желал да следвам музикална кариера.

— Само че Вие не свирите дори в училищния оркестър.

— Те не използват инструменти, изобретени през последните сто години.

— Толкова по-добре.

На Дейв му ставаше все по-трудно да запази спокойствие.

— Аз доста добре свиря на електрическата китара.

— За мен това не е музикален инструмент.

Противно на разумната си преценка, Дейв позволи на своя глас да се издигне предизвикателно.

— А какво е тогава?

Брадичката на Фърбелоу се надигна и той доби изражение на превъзходство.

— По-скоро негърски шумопроизводител.

За миг Дейв замълча. После загуби хладнокръвие.

— Та това е предумишлено невежество!

— Не смейте да ми говорите така.

— Вие сте не само невежа, но и расист!

Фърбелоу стана.

— Напуснете веднага.

— Смятате, че няма проблем в това да проявявате примитивните си предразсъдъци само защото сте изкукалият началник на училище за богаташки дечица!

— Замълчете!

— Не — отвърна Дейв и излезе от стаята.

В коридора вън от кабинета на главния той разбра, че не може да отиде в час сега.

Миг по-късно осъзна, че не може да остане в училището.

Не го беше планирал, но всъщност в миг на безумие напусна училище.

„Тъй да бъде“, помисли си той и излезе от сградата.

Влезе в едно кафене наблизо и си поръча яйца и пържени картофи. Нямаше връщане назад. След като е нарекъл главния невежа, изкукал и расист, нямаше да го приемат обратно, все едно какво стане. Чувстваше се уплашен и едновременно с това освободен.

Но не съжаляваше за стореното. Имаше шанс да стане поп звезда — а училището искаше той да го изпусне!

Забавното бе, че не знаеше какво да прави с новопридобитата си свобода. Час-два се мота из улиците, а после се върна при портите на училището, за да чака Линда Робъртсън.

Изпрати я до тях след училище. Разбира се, целият клас бе забелязал липсата му, но учителите не бяха казали нищо. Когато Дейв й каза какво е станало, тя бе смаяна.

— Значи все пак ще отидеш в Бирмингам?

— Можеш да се обзаложиш.

— Ще трябва да напуснеш училище.

— Напуснах.

— Какво ще правиш?

— Ако записът е хит, ще мога да си позволя да наема апартамент заедно с Вали.

— Охо. А ако не е?

— Тогава загазвам.

Тя го покани. Родителите й бяха излезли, тъй че отидоха в спалнята й, както го бяха правили и преди. Целунаха се и тя го остави да докосне гърдите й, обаче усещаше, че е притеснена.

— Какво става? — попита я той.

— Ще бъдеш звезда — каза тя. — Знам го.

— Не се ли радваш?

— Ще бъдеш нападнат от куклички, с които ще вършите всичко.

— Надявам се!

Тя избухна в сълзи.

— Шегувах се — рече той. — Съжалявам!

— Ти беше сладкото хлапе, с което обичах да си говоря — започна тя. — Никое момиче не искаше даже да те целуне. Тогава ти влезе в групата, стана най-готиното момче в училище и всички ми завиждаха. Сега ще станеш известен и аз ще те загубя.

Той си рече, че тя иска да чуе от него как той ще й бъде неизменно верен и се изкуши да се закълне във вечна любов, но се удържа. Наистина я харесваше, но все още нямаше шестнадесет и знаеше, че е твърде малък, за да се обвързва. Както и да е, той не искаше да наранява чувствата й и каза:

— Нека видим какво ще стане, а?

Видя разочарованието върху лицето й, макар че тя го прикри бързо.

— Хубава идея — съгласи се тя. Попи сълзите си, после слязоха в кухнята на чай и шоколадови бисквити, докато майка й не се прибра.

Когато се завърна на „Грейт Питър“, нямаше признаци за нищо необичайно и Дейв заключи, че от училище не са се обадили на родителите му. Несъмнено Голия връх би предпочел да напише писмо. Това даваше на Дейв един ден отсрочка.

Не каза нищо на родителите си до следващата сутрин. Баща му излезе в осем. Тогава Дейв каза на майка си:

— Няма да ходя на училище.

Тя не загуби свяст.

— Опитай да разбереш баща си — обясни тя. — Както знаеш, той е бил незаконородено дете. Майка му е работила в ателие в Ийст Енд, преди да навлезе в политиката. Дядо му е бил миньор. А баща ти е учил в един от най-добрите университети в света и на тридесет и една години е бил министър в британското правителство.

— Но аз съм различен!

— Разбира се, че си, но на него му се струва, че просто искаш да захвърлиш всичко, което са постигнали той, неговите родители и прародителите му.

— Аз трябва да живея своя собствен живот.

— Знам.

— Напуснах училище. Имах разправия с Голия връх. Днес вероятно ще получите писмо от него.

— О, Боже. На баща ти ще му бъде трудно да ти прости това.

— Знам. Аз напускам и дома.

Тя заплака.

— Къде ще отидеш?

Дейв усети как му се доплаква, но се удържа.

— Ще остана за няколко дни в Християнската младеж, а после ще наемем апартамент с Вали.

Тя положи ръка върху неговата.

— Само не се ядосвай на баща си. Той те обича много.

— Не съм ядосан — заяви Дейв, макар в действителност да беше ядосан. — Просто няма да бъда възпиран от него, това е.

— О, Боже — рече тя. — Луд си точно колкото мен, и също толкова инатлив.

Дейв се изненада. Знаеше, че е имала нещастен първи брак, но все пак не можеше да си представи майка си луда.

— Надявам се твоите грешки да не бъдат тежки като моите — добави тя.

Когато тръгна, тя му даде всички пари от портфейла си.

Вали го чакаше в хола. Излязоха от къщи с китарите в ръце. Щом се озоваха на улицата, всякакво усещане за съжаление изчезна и Дейв се почувства едновременно възбуден и неспокоен. Щеше да се покаже по телевизията! Само дето бе заложил всичко. Усещаше се малко замаян всеки път, щом си припомнеше, че е напуснал дома и училището си.

Взеха метрото до „Юстън“. Дейв трябваше да направи така, че появяването им по телевизията да бъде успех. Това бе най-важното. „Ако плочата не се продаде“, с уплаха си помисли той, „и Плъм Нели се провалят, какво тогава?“ Можеше да се наложи да мие чашите в Джъмп като Вали.

Какво можеше да направи, та да накара хората да си купуват плочата.

Нямаше представа.

Ерик Чапман ги чакаше на гарата в раиран костюм. Бъз, Лу и Лени вече бяха там. Качиха китарите си във влака. Барабаните и усилвателите пътуваха отделно в микробус, каран от Лари Грант към Бирмингам; никой обаче не му поверяваше скъпоценните китари.

Вече във влака, Дейв се обърна към Ерик:

— Благодаря, задето ни купихте билети.

— Недей да ми благодариш. Цената ще бъде приспадната от хонорара ви.

— Значи… телевизионната компания ще плати нашия хонорар на Вас?

— Да, а аз ще приспадна двадесет и пет процента плюс разноските и ще ви платя останалото.

— Защо? — попита Дейв.

— Понеже съм ви менажер, ето защо.

— Така ли? Не знаех.

— Е, нали подписахте договора.

— Вярно?

— Да. Иначе нямаше да ви запиша. Да ви приличам на служител на благотворителна организация?

— О, парчето хартия, което подписахме преди прослушването?

— Да.

— Тя каза, че било за застраховка.

— И за това.

Дейв имаше усещането, че са го измамили.

Намеси се и Лени:

— Предаването е в събота, Ерик. Как така отиваме в четвъртък?

— Повечето от нещата са предварително записани. Само едно или две от изпълненията са на живо през деня.

Дейв се изненада. Шоуто създаваше представата за весело забавление, изпълнено с танцуващи и забавляващи се деца.

— Ще има ли публика? — попита той.

— Не и днес. Ще трябва да се преструвате, че пеете пред хиляда пищящи момичета, които се подмокрят заради вас.

Обади се бас китаристът Бъз:

— Лесно е. От тринадесетгодишен свиря за въображаеми момичета.

Това беше шега, но Ерик продължи:

— Не, той е прав. Гледайте в камерата и си представяйте как най-хубавото момиче е застанало пред вас и си сваля сутиена. Гарантирам ви, че ще докара подходящата усмивка на лицата ви.

Дейв усети, че вече се смее. Може би номерът на Ерик работеше. Стигнаха студиото в един. Не беше особено хубаво. Голяма част изглеждаше очукано като фабрична сграда. Заснеманите с камера части имаха някакъв долнопробен блясък, но всичко извън кадъра беше износено и мърляво. Нагоре-надолу се носеха заети хора и не обръщаха внимание на Плъм Нели. Дейв се чувстваше така, сякаш всички знаеха, че е начинаещ.

При пристигането им на сцената беше групата Били и хлапетата. Записът гърмеше високо, те свиреха и пееха, но нямаха микрофони и китарите им не бяха включени. От приятелите си Дейв знаеше, че повечето зрители не си дават сметка за плейбека и се питаше как хората могат да са толкова глупави.

Лени презрително гледаше веселяшкия запис на Били и хлапетата, но Дейв беше впечатлен. Те се усмихваха и жестикулираха към несъществуващата публика, а след края на песента се поклониха и махаха с ръка сякаш благодаряха за буря от аплодисменти. После отново си изпълниха парчето, с не по-малко енергия и чар. Дейв разбра, че това е професионалният начин.

Гримьорната на Плъм Нели бе просторна и чиста, с големи, обградени с лампи огледала, с напълнен с безалкохолни напитки хладилник.

— По-добре е от това, на което сме навикнали — обяви Лени. — Даже има тоалетна хартия в нужника!

Дейв облече червената си риза и отиде да гледа как снимат. Сега пееше Мики Макфий. Тя беше изкарала поредица от хитове през петдесетте и се завръщаше. Дейв предположи, че е поне на тридесет, но изглеждаше секси в своя розов, плътно прилепнал по гърдите пуловер. Имаше изключителен глас. Изпълняваше соул баладата „Твърде много боли“ и звучеше като чернокожа. „Какво ли означава да си толкова уверен“, питаше се Дейв. Толкова бе притеснен, та му се струваше, че стомахът му гъмжи от червеи.

Операторите и техниците харесваха Мики — повечето бяха от по-старото поколение — и изръкопляскаха, когато тя свърши.

Тя слезе от сцената и видя Дейв:

— Здрасти, хлапе.

— Бяхте великолепна — отвърна той и се представи.

Тя го разпита за групата. Той й разправяше за Хамбург, когато ги прекъсна мъж в шотландски пуловер.

— Плъм Нели на сцената, моля — тихо произнесе той. — Съжалявам, че се намесвам, скъпа Мики.

Обърна се към Дейв.

— Аз съм Кели Джоунс, продуцент.

Той огледа Дейв от горе до долу.

— Изглеждаш страхотно. Вземай си китарата.

После се обърна към Мики.

— Можеш да го схрускаш после.

— Дайте на едно момиче шанса да се направи на трудно достъпна.

— На куково лято, патенцето ми.

Мики махна за сбогом и изчезна.

Дейв се зачуди дали са произнесли насериозно и една дума от словоизлиянията си.

Имаше малко време да мисли върху това. Групата се качи на сцената и им показаха местата им. Както обикновено, Лени вдигна яката на ризата си като Елвис. Дейв си каза да не бъде нервен — щеше само да имитира, тъй че дори не му се налагаше да свири песента както трябва! Тогава започнаха, Вали засвири встъплението и записът потръгна.

Дейв огледа редиците празни седалки и си представи как Мики Макфий издърпва розовия пуловер над главата си и показва черен сутиен. Ухили се щастливо на камерата и запя.

Песента траеше две минути, но сякаш свърши за пет секунди.

Очакваше да му кажат да я направи отново. Всички чакаха на сцената. Кели Джоунс си говореше сериозно с Ерик. След минута и двамата дойдоха при групата. Ерик обяви:

— Технически проблем, момчета.

Дейв се притесняваше, че нещо с изпълнението не е наред и че телевизионното им участие може да бъде свалено.

— Какъв технически проблем? — попита Лени.

— За теб става дума, Лени. Съжалявам — отвърна Ерик.

— За какво говорите?

Ерик изгледа Кели, който обясни:

— Това шоу е за хлапета с модни дрехи и прически а ла Бийтълс, които подрипват на последните хитове. Съжалявам, Лени, но ти не си хлапе и прическата ти е с пет години демоде.

— Е, много съжалявам — ядосано отвърна Лени.

— Искат групата да свири без теб, Лени — продължи Ерик.

— Не става — отсече Лени. — Това е моята група.

Дейв се ужаси. Той бе пожертвал всичко за това!

— Чуйте, ами ако Лени си зареше косата напред и свали яката на ризата? — попита той.

— Не става — повтори Лени.

— А и тогава би изглеждал твърде възрастен.

— Не ми пука — потрети Лени. — Всичките или никой от нас.

Той огледа групата.

— Нали така, момчета?

Никой не каза нищо.

— Така ли е? — повтори Лени.

Дейв се усещаше уплашен, но се застави да говори.

— Съжалявам, Лени, но не можем да пропуснем този шанс.

— Копелета — яростно изрече Лени. — Не биваше да ви позволявам да променяме името. Гардсмен си бяха чудесен малък рокендрол състав. Сега сме момчешка група с името Плъм да върви на майната си Нели.

— Така — нетърпеливо се обади Кели. — Връщате се на сцената без Лени и отново си изпълнявате песента.

— Уволнен съм от собствената си група? — поинтересува се Лени.

Дейв се почувства като предател.

— Това е само за днес — изрече той.

— Не, не е — възрази Лени. — Как мога да кажа на приятелите си, че групата ми върви по телевизията, но аз не съм с нея? Майната му. Всичко или нищо. Напусна ли сега, напускам завинаги.

Никой не каза нищо.

— Добре тогава — заключи Лени и излезе от студиото.

Всички изглеждаха засрамени.

— Това беше брутално — изкоментира Бъз.

— Това е шоубизнесът — отвърна му Ерик.

— Нека го направим още веднъж, моля — настоя Кели.

Дейв се боеше, че няма да може да подскача радостно след такава тежка разправия, но за своя изненада се справи чудесно.

Направиха песента два пъти и Кели заяви, че изпълнението им му харесало. Благодари им за разбирането и изрази надежда скоро отново да се появят в шоуто.

Когато групата се завърна в гримьорната, Дейв се върна в студиото и за няколко минути поседя на празните места за публиката. Беше емоционално изтощен. Направи своя телевизионен дебют и предаде братовчед си. Не можеше да не си припомни всичките получени от Лени полезни съвети. „Аз съм неблагодарен мръсник“, рече си той.

Тръгна към останалите, надникна в някаква отворена врата и видя Мики Макфий в нейната гримьорна с чаша в ръката.

— Искаш ли водка? — попита го тя.

— Не знам какъв е вкусът й — отвърна Дейв.

— Ще ти покажа.

Тя затвори вратата с ритник, обви ръце около врата му и го целуна с отворена уста. Езикът й имаше донякъде вкуса на джин. Дейв ентусиазирано отвърна на целувката й.

Тя отпусна прегръдката си, наля си още водка в чашата и му предложи.

— Не, ти пий — каза й той. — Предпочитам я така.

Тя опразни чашата и го целуна отново. Миг по-късно изрече:

— О, момче, ти си истинска кукличка.

Направи крачка назад и за изненада и удоволствие на Дейв дръпна през глава тесния си розов пуловер и го захвърли настрана.

Носеше черен сутиен.

33.

Бабата на Димка, Катерина, почина от сърдечен удар на седемдесетгодишна възраст. Погребаха я в гробището на Новодевическия манастир — малък парк, изпълнен с паметници и параклиси. Надгробните камъни бяха красиво наметнати със сняг като с резени от замръзнала торта.

Престижното последно обиталище бе запазено за видни граждани — Катерина се намираше тук, понеже един прекрасен ден дядо Григорий, герой на Октомврийската революция, щеше да бъде погребан в същия гроб. Бяха женени почти петдесет години. Дядото на Димка изглеждаше замаян и неразбиращ, докато спускаха житейската му спътница в замръзналата земя.

Димка се питаше какво ли би могло да бъде да обичаш една жена половин век и след това да я загубиш — внезапно, между два удара на сърцето.

— Толкова щастлив бях, че тя е до мен. Толкова щастлив бях — не спираше да повтаря Григорий.

„Такъв брак вероятно беше най-хубавото нещо на света“, рече си Димка. Бяха се обичали и бяха щастливи заедно. Любовта им бе надживяла световни войни и една революция. Бяха се сдобили с деца и внуци. Какво ли биха казали хората за брака на Димка — питаше той себе си — когато него щяха да го спускат в московската земя, може би след петдесетина години? „Не наричай никого щастлив, докато не е мъртъв“, твърдеше Есхил. Димка бе чул цитата в университета и го бе запомнил за постоянно. Обещанието на младостта можеше да бъде поразено от последваща трагедия; страданието често биваше възнаграждавано с мъдрост. Според семейното предание младата Катерина била предпочела криминалния брат на Григорий, Лев, който избягал в Америка и я зарязал бременна. Григорий се омъжил за нея и отгледал Володя като свой син. Щастието им имало неблагоприятно начало и така доказваше твърдението на Есхил.

Друга изненадваща бременност бе довела до брака на Димка. Може би той и Нина можеха да свършат щастливо като Григорий и Катерина Той желаеше това въпреки чувствата си към Наталия. Щеше му се да може да я забрави.

Погледна над гроба към вуйчо си Володя, вуйна си Зоя и двамата им юноши. На петдесет Зоя бе улегнало красива. Ето още един брак, който явно бе донесъл трайно щастие.

Не бе сигурен за собствените си родители. Покойният му баща беше студен човек. Може би това бе следствие от работата в тайната полиция — как биха могли хора с такава жестока работа да обичат и да бъдат симпатични? Димка погледна как майка му Аня плаче заради смъртта на собствената си майка. От смъртта на баща му насетне изглеждаше по-щастлива.

С ъгълчето на окото си погледна Нина. Тя беше сериозна, но нямаше сълзи в очите. Беше ли щастливо омъжена за него? Бе разведена и когато се запозна с Димка, заяви, че не желае да се омъжва отново и не може да има деца. Сега стоеше до него като негова съпруга и носеше Григорий, деветмесечния им син, увит в одеяло от меча кожа. Понякога Димка чувстваше, че няма и представа какво става в ума й.

Понеже дядо Григорий щурмувал Зимния дворец през 1917 година, много хора бяха дошли да си вземат последно сбогом с жена му. Някои бяха важни съветски величия. Тук беше секретарят на Централния комитет Леонид Брежнев, с бухналите си вежди, и утешаваше скърбящите. Тук беше и маршал Михаил Пушной — по време на Втората световна война протеже на Григорий. Маршалът, донжуан с наднормено тегло, поглаждаше разкошните си сиви мустаци и насочваше чаровете си към вуйна Зоя.

В очакване на тези хора чичо Володя бе ангажирал за прием един ресторант непосредствено до Червения площад. Ресторантите бяха ужасни места, с навъсени келнери и лоша храна. Димка бе чувал от Григорий и от Володя, че на запад били различни. Както и да е, този си беше съвсем съветски. При пристигането им пепелниците бяха препълнени. Мезетата бяха престояли — изсъхнали блини и подгънали се стари парченца препечен хляб, с небрежно поставени парченца варено яйце и пушена риба. За щастие дори русите не можеха да развалят водката, а от нея имаше в изобилие.

Кризата с храните в Съветския съюз бе приключила. Хрушчов успя да закупи зърно от САЩ и от другаде и тази зима нямаше да има глад. Извънредната ситуация обаче подчерта едно старо разочарование. Хрушчов се бе надявал да направи съветското земеделие модерно и производително и се провали. Все нареждаше за неефективността, невежеството и непохватността, но не направи нищо по тези проблеми. А селското стопанство символизираше цялостния провал на реформите му. При всичките му странни идеи и внезапни радикални промени Съветският съюз все още бе десетилетия зад Запада във всичко, с изключение на военната мощ.

Най-лошото бе, че опозицията срещу Хрушчов в Кремъл идваше от хора, които не искаха повече, а по-малко реформи, тесногръди консерватори като контешкия маршал Пушной или фамилиарничещия Брежнев — и двамата се тресяха от смях на някоя от военновременните истории на Григорий. Димка никога не се бе тревожил повече за бъдещето на страната си, за своя ръководител и за собствената си кариера.

Нина връчи бебето на Димка и си взе питие. Минута по-късно беше при Брежнев и маршал Пушной и се присъедини към смеха им. Димка бе установил, че хората винаги се смеят много на помените — това бе реакцията на сериозността на погребението.

Смяташе, че Нина има право да се забавлява — беше износила Григорий, беше го родила и кърмила, тъй че една година не бе имала твърде много забавления.

Гневът й от лъжата на Димка в нощта на убийството на Кенеди отмина. Димка я укроти с още една лъжа:

— Работих до късно, а после излязох за по питие с някои от колегите.

Тя бе ядосана известно време, но по-слабо, а сега сякаш беше забравила за случката. Той беше уверен, че тя не подозира за недопустимите му чувства към Наталия.

Димка разнесе Григорий покрай всички от семейството и гордо показваше на хората първото му зъбче. Ресторантът се намираше в стара жилищна сграда, а масите му се бяха ширнали през няколко различни стаи на партерния етаж. Димка приключи в най-отдалечената стая при вуйчо си Володя и вуйна си Зоя.

Тук го приклещи сестра му.

— Да си забелязал как се държи Нина? — попита го Таня.

— Да не би да я хваща пиенето? — засмя се Димка.

— А и флиртува.

Димка не бе притеснен. Освен това не беше в положение да осъжда Нина — сторил бе същото, когато се озова в бара на Крайбрежната улица с Наталия.

— Това е гуляй все пак — отбеляза той.

Таня нямаше задръжки за това какво да казва на близнака си.

— Забелязах, че отиде веднага при най-високопоставените мъже в стаята. Брежнев си тръгна, но тя все още хвърля погледи на маршал Пушной, който трябва да е с двадесет години по-стар от нея.

— Някои жени намират властта привлекателна.

— Ти знаеше ли, че първият й съпруг я е довел в Москва от Перм и й е издействал работата в стоманодобивния тръст.

— Не знаех.

— После тя го е зарязала.

— Откъде знаеш?

— Майка й ми каза.

— От мен Нина има само детето.

— И апартамента в Правителствената сграда.

— Ти да не я смяташ за нещо като златотърсач?

— Притеснявам се за теб. Толкова си умен за всичко — с изключение на жените.

— Нина е малко материалистична. Това не е най-тежкият грях.

— Значи нямаш нищо против.

— Не, нямам.

— Добре. Нарани ли брат ми обаче, очите й ще изчовъркам.

Даниил се появи и седна срещу Таня в заведението на сградата на ТАСС. Постави подноса си и втъкна носна кърпичка в яката на ризата, за да опази вратовръзката си. После започна:

— Хората в Новый мир харесаха Измръзване.

Таня бе въодушевена.

— Добре! — отбеляза тя. — Достатъчно време загубиха, поне шест месеца. Но това са чудесни новини!

Даниил сипа вода в пластмасовата чаша.

— Това ще бъде едно от най-дръзките печатани от тях неща.

— Значи ще го издават?

— Да.

Щеше й се да можеше да го каже на Василий. Щеше да му се наложи обаче да го установи сам. Питаше се дали може да си набави списанието. Със сигурност го имаха в сибирските библиотеки.

— Кога?

— Не са решили. Но те така и не правят нищо прибързано.

— Ще бъда търпелива.

Димка се събуди от звука на телефона. Заговори женски глас.

— Вие не ме познавате, но имам сведения за Вас.

Той се обърка. Гласът принадлежеше на Наталия. Той виновно изгледа жена си Нина, полегнала до него. Очите й все още бяха затворени. Погледна и часовника — пет и половина сутринта.

— Не задавай въпроси — продължи Наталия.

Мозъкът на Димка заработи. Защо Наталия се правеше на непозната? Явно искаше и той да се държи така. Дали се боеше, че тонът на гласа му ще издаде неговата обич към нея на жената в леглото?

Той се включи в играта.

— Коя сте Вие?

— Срещу Вашия началник се плете заговор — започна тя.

Димка схвана, че първоначалното му гледище е било погрешно. Наталия се боеше, че телефонът може би се подслушва. Искаше да бъде сигурна, че Димка няма да произнесе нищо, което да разкрие самоличността й на КГБ.

Той изпита тръпка от страх. Истина или не, това означаваше неприятности за него.

— Кой стои зад заговора? — попита той.

Нина отвори очи.

Димка безпомощно сви рамене и направи гримаса „и представа си нямам какво става“.

— Леонид Брежнев привлича на своя страна останалите членове на Президиума за преврат.

— Проклятие.

Брежнев беше един от неколцината най-могъщи хора под самия Хрушчов. Освен това бе консервативен и без въображение.

— Подгорни и Шелепин вече са на негова страна.

— Кога? — попита Димка въпреки инстинкта си да не задава въпроси. — Кога ще ударят?

— Ще арестуват другаря Хрушчов при завръщането му от Швеция.

Хрушчов планираше пътуване до Скандинавия през юни.

— Защо?

— Смятат, че е обезумял — отвърна Наталия и връзката прекъсна.

Димка окачи слушалката и отново отсече:

— Дявол да го вземе.

— Какво става? — сънливо попита Нина.

— Просто проблеми в работата — отвърна й Димка. — Спи.

Хрушчов не бе обезумял, но беше потиснат — люлееше се между маниакална бодрост и дълбока меланхолия. В основата на безпокойството му стоеше селскостопанската криза. За нещастие лесно го привличаха бързите решения — чудотворни торове, специално опрашване, нови сортове. Единственото предложение, което не би обсъдил, беше отпускането на централния контрол. Независимо от това той бе най-добрата надежда на Съветския съюз. Брежнев не беше реформатор. Застанеше ли той начело, страната щеше да се върне назад.

А и не само бъдещето на Хрушчов притесняваше Димка — неговото също. Трябваше да съобщи на Хрушчов за този телефонен разговор. Това беше по-безопасно, отколкото да го премълчи. Първият обаче си оставаше достатъчно селянин, та да накаже приносителя на лошите новини.

Димка се запита дали това не е мигът да напусне потъващия кораб и да зареже службата при Хрушчов. Нямаше да бъде лесно — обикновено апаратчиците вървяха в указаната им посока. Обаче имаше начини за това. Друга високопоставена фигура можеше да бъде убедена да поиска прехвърлянето на някой млад сътрудник в кабинета си, може би защото особените му умения са необходими. Това можеше да бъде уредено. Димка можеше да опита с работа за някой от заговорниците — да речем Брежнев. Какъв обаче бе смисълът от това? Можеше да спаси кариерата му, но за какво? Димка нямаше да прекара живота си в това да подпомага Брежнев да спира напредъка.

Както и да е, ако искаше да оцелее, той и Хрушчов трябваше да имат преднина пред този заговор. Най-лошото нещо от тяхна страна щеше да бъде да си седят и да чакат какво ще стане.

Днес беше 17 април 1964 година, седемдесетият рожден ден на Хрушчов. Димка щеше да го поздрави пръв.

Григорий се разплака в съседната стая.

— Телефонът го събуди — рече Димка.

Нина въздъхна и стана.

Димка се уми и облече бързо, после извади мотоциклета от гаража и бързо отиде до резиденцията на Хрушчов в предградието „Ленински хълмове“.

Пристигна едновременно с микробус, понесъл подарък за рождения ден. Наблюдаваше как хората от охраната внасят във всекидневната огромен нов радио- и телевизионен приемник с метална пластинка с надпис: ОТ ДРУГАРИТЕ ПО СЛУЖБА В ЦЕНТРАЛНИЯ КОМИТЕТ И СЪВЕТА НА МИНИСТРИТЕ.

Хрушчов често свадливо казваше на хората да не харчат пари за подаръци, но всички знаеха, че тайничко им се радва.

Икономът Иван Тепер насочи Димка нагоре по стълбите към спалнята на Хрушчов. Там висеше нов тъмен костюм, готов да бъде облечен за деня на поздравителните церемонии. На ревера на сакото вече бяха забодени трите звезди на Герой на социалистическия труд. Хрушчов беше по халат, сърбаше чай и четеше вестника.

Димка му съобщи за обаждането, докато Иван помагаше на Хрушчов с ризата и вратовръзката. Записът на КГБ от телефона на Димка — ако такъв е бил направен — щеше да потвърди историята му, че обаждането е било анонимно в случай че Хрушчов провереше това. Както винаги, Наталия бе умна.

— Не знам дали е важно или не, а и не смятам, че беше моя работа да го решавам — предпазливо завърши той.

Хрушчов беше презрителен.

— Александър Шелепин не е готов да бъде ръководител — започна той. Шелепин беше заместник-председател на Министерския съвет и бивш председател на КГБ.

— Николай Подгорни е тесногръд. А и Брежнев не е подходящ. Ти знаеш ли, че едно време му викаха Балерината?

— Не — отвърна Димка.

Трудно беше да си представиш някой по-малко приличен на танцьор от пълния, тежък Брежнев.

— Преди войната, когато беше секретар в Днепропетровска област.

Димка разбра, че от него се очаква да зададе очевидния въпрос.

— Защо?

— Понеже всеки можеше да го завърти! — обясни Хрушчов. После се засмя сърдечно и облече сакото си.

Значи превратът бе посрещнат с шега. Димка изпита облекчение, че не го упрекват, задето вярва на глупави доноси. Първото му притеснение обаче бе изместено от друго. Беше ли усетът на Хрушчов верен? В миналото инстинктите му не го бяха лъгали. Наталия обаче винаги научаваше новините първа, а Димка никога не я бе хващал в грешка.

След това Хрушчов поде друга песен. Лукавите му селски очички се присвиха и той попита:

— Тези заговорници имат ли причина за недоволството си? Анонимният доносник трябва да ти е казал.

Този въпрос беше неудобен. Димка не смееше да каже на Хрушчов, че останалите го смятат за луд. Той се захвана да импровизира отчаяно и изтърси:

— Реколтата. Обвиняват Ви за миналогодишната суша.

Надяваше се това да е толкова невероятно, та да не е обидно.

Хрушчов не се засегна, а се разгневи.

— Нуждаем се от новите методи! — ядоса се той. — Трябва да слушат Лисенко!

Той се заплете с копчетата на сакото си, а после остави на Тепер да го закопчае.

Димка запази лицето си безизразно. Трофим Лисенко бе шарлатанин в науката, хитър пробивен тип, спечелил благоволението на Хрушчов, въпреки безсмислието на работата си. Обещаваше високи добиви, които не се появяваха, но успяваше да убеди политическите ръководители, че противниците му са „противници на прогреса“ — обвинение, тъй фатално в Съветския съюз като етикета „комунист“ в САЩ.

— Лисенко извършва експерименти с крави — продължи Хрушчов. — Противниците му използват плодови мушици! Че кой дава и пет пари за плодовата мушица?

Димка си припомни как вуйна му Зоя обясняваше за научните изследвания.

— Струва ми се, че гените се развиват по-бързо в плодовите мушици.

— Гени? — обърна се Хрушчов. — Глупости! Никой не е виждал гени.

— Никой не е виждал и атом, но онази бомба унищожи Хирошима.

Димка съжали за думите си веднага щом те излязоха от устата му.

— Какво знаеш ти за това? — провикна се Хрушчов. — Та ти като папагал повтаряш каквото си чул! Безскрупулни хора използват невежи като теб, за да сеят лъжите си.

Той размаха юмрук.

— Ще имаме по-добри реколти. Ще видиш! Върви си.

Хрушчов профуча покрай Димка и излезе от стаята.

Иван Тепер извинително сви рамене.

— Не се притеснявайте — рече Димка. — И преди ми се е ядосвал. Утре ще го е забравил.

Надяваше се да е вярно.

Гневът на Хрушчов не бе тъй притеснителен, колкото неверните му представи. Не беше прав за земеделието. Алексей Косигин, най-добрият икономист в Президиума, имаше планове за реформи, които включваха отпускане на хватката на министерствата над земеделието и промишлеността. Според Димка това бе правилният път, а не разни чудодейни церове.

Не грешеше ли Хрушчов точно толкова и за заговорниците? Димка не знаеше. Даде всичко от себе си, за да предупреди своето началство. Не можеше да започне контрапреврат на своя глава.

Докато слизаше по стълбите, чу аплодисменти откъм отворената врата на трапезарията. Хрушчов приемаше поздравленията на Президиума. Когато ръкоплясканията заглъхнаха, той чу бавния басов глас на Брежнев.

— Скъпи Никита Сергеевич! Ние, Вашите другари по оръжие, членовете и кандидат-членовете на Президиума и секретарите на Централния комитет, Ви поздравяваме специално и искрено честитим на Вас, нашия най-близък личен приятел и другар, седемдесетия рожден ден.

Това бе прекалено дори по съветските стандарти.

Което беше лош знак.

Няколко дни по-късно Димка получи дача.

Трябваше да плати, но сумата беше номинална. Както с повечето луксозни неща в Съветския съюз, трудното беше не в цената, а в това да се добереш до началото на опашката.

Дачата — къща за почивните или за празничните дни — беше първата амбиция на пробивните съветски семейства. Втората бе колата. Дачите, естествено, биваха отпускани на членове на Комунистическата партия.

— Чудя се как ли сме я получили? — запита се Димка, след като отвори писмото.

Според Нина нямаше никаква тайна.

— Работиш за Хрушчов — рече тя. — Отдавна трябваше да са ти я дали.

— Не е задължително. Като цяло изисква малко повече служба. Не мога да се досетя за нищо, което да съм направил наскоро и което да му е било особено приятно.

Той си припомни спора за гените.

— Всъщност, точно обратното.

— Той те харесва. Някой му е представил списък със свободни дачи и той е поставил името ти до някоя. Не е мислил за това повече от няколко секунди.

— Може би си права.

Всичко можеше да бъде дача — от дворец до морето до колиба сред нивите. Следващата неделя Димка и Нина отидоха да разгледат своята. Взеха си храна за навън, взеха мъничкия Григорий и се качиха на влака за петдесет километра извън Москва. Глождеше ги любопитство. Гаровият чиновник ги упъти към мястото, което нарече Ложата. Вървяха петнадесет минути пеша.

Постройката представляваше едноетажна дървена барака. Имаше голяма кухня и всекидневна, както и две спални. Издигаше се сред малка градинка, която достигаше до поточе. На Димка му се стори самият рай. Той отново се запита какво ли е направил, за да извади такъв късмет.

Нина също хареса имота. Беше въодушевена, сновеше из стаите и отваряше бюфетите. Димка не я бе виждал тъй щастлива от месеци.

Григорий, който повече се поклащаше, отколкото вървеше, изглеждаше доволен от това да разполага с ново място, където да се препъва и да пада.

Димка преливаше от оптимизъм. Представяше си бъдеще, в което той и Нина идват тук за летните почивни дни година след година. Всяко лято щяха да се удивляват колко различен е синът им в сравнение с миналата година. Щяха да мерят израстването му с летата — щеше да проговори следващото лято, да брои по-следващото, по-нататък да хваща топката, после да чете и да плува. Тук щеше да прохожда, щеше да стане момче, което се катери по дървото в градината, после пъпчив юноша, а после млад мъж, който завърта главите на момичетата в селото.

Мястото не беше обитавано година или повече и те отвориха всички прозорци, а после се заеха да бършат прахта от мебелите и да мият подовете. Къщата беше обзаведена частично и те съставиха списък с неща, които да донесат следващия път — радио, самовар, кофа.

— Бих могла да идвам тук с Григорий в петък сутринта през лятото — рече Нина. Тя миеше купите в умивалника. — Можеш да идваш в петък вечерта или в събота сутрин, ако трябва да работиш до късно.

— Няма ли да се притесняваш да си сама тук през нощта? — попита я Димка, докато стържеше наслоената стара мазнина от кухненската печка. — Малко е усамотено.

— Знаеш, че не се притеснявам.

Григорий заплака за обяда си и Нина приседна да го нахрани. Димка се огледа наоколо. Видя, че ще трябва да издигне ограда на края на градината, за да попречи на Григорий да падне в потока. Той не беше дълбок, но Димка бе прочел някъде, че дете може да се удави в десетина сантиметра вода.

Врата в стената водеше към по-голяма градина оттатък. Димка се питаше кои ли са съседите му. Вратата не бе заключена, той я бутна и мина през нея. Озова се в малка горичка. Докато я проучваше, съзря по-голяма къща. Помисли си, че някога неговата дача може да е била къщичката на градинаря в големия дом.

Той не искаше да нарушава нечие усамотение, обърна се и се озова лице в лице с войник в униформа.

— Кой сте Вие? — попита го оня.

— Дмитрий Дворкин. Нанасям се в малката къща в съседство.

— Късметлия — тя е истинско бижу.

— Просто се разхождах. Надявам се, че не съм навлязъл в чужд имот.

— По-добре стойте от Вашата страна на стената. Мястото принадлежи на маршал Пушной.

— О! — рече Димка. — Пушной? Та той е приятел на дядо ми.

— Ето как и сте получили дачата — обясни войникът.

— Да — съгласи се Димка и изпита смътно притеснение. — Предполагам, че е това.

34.

Апартаментът на Джордж заемаше горния етаж на висока, тясна викторианска жилищна сграда в квартала на Капитолия. Той предпочиташе това пред модерните сгради — харесваше пропорциите на стаите от деветнадесети век. Имаше кожени кресла, музикална уредба, много книжни лавици и прости платнени щори, вместо префърцунени драперии по прозорците.

Изглеждаше още по-добре с Верина вътре.

Харесваше да я гледа как върши ежедневните неща в дома му — как сяда на канапето и изритва обувките си, как прави кафе по бельо, как стои гола в банята и мие съвършените си зъби. Най-много харесваше да я гледа как спи в леглото му, както бе сега, с леко разтворени меки устни, с отпуснато красиво лице, а дългата тънка ръка бе отхвърлена назад и разкриваше странно привлекателната подмишница. Наведе се над нея и я целуна там. Тя измърмори нещо, но не се събуди.

Верина оставаше при него при всяко свое идване във Вашингтон — около веднъж месечно. Това побъркваше Джордж. Той я желаеше непрестанно. Тя обаче не искаше да зареже работата си за Мартин Лутър Кинг в Атланта, а Джордж не можеше да остави Боби Кенеди. Тъй че не можеха да направят нищо.

Джордж стана и отиде до кухнята гол. Сложи да направи кафе и се замисли за Боби, който носеше дрехите на брат си, прекарваше твърде много време на гроба му да държи ръцете на вдовицата му Джаки и оставяше политическата му кариера да отиде по дяволите.

Боби беше любимецът на публиката за вицепрезидент. Президентът Джонсън не го бе помолил да му стане партньор през ноември, но не го беше и отписал. Двамата не се харесваха, но това не означаваше, че няма да се обединят за победа на Демократическата партия.

Както и да е, Боби трябваше да положи съвсем малко усилие, за да стане приятел на Джонсън. Малко ласкателство вършеше много работа при Линдън. Джордж го бе планирал с приятеля си Скип Дикерсън — близък на Джонсън човек. Един обяд за Джонсън във вирджинското имение на Боби и Етел, Хикъри Хил; няколко топли ръкостискания пред всички в коридорите на Капитолия; реч, в която Боби да заяви, че Линдън е достоен наследник на брат му; можеше да се направи лесно.

Джордж се надяваше да стане. Една кампания можеше да извади Боби от вцепенението му. А и Джордж се наслаждаваше от възможността да работи в кампания за президентски избори.

Боби можеше да направи нещо важно от като цяло незначителния пост на вицепрезидента, точно както бе сторил с поста на главния прокурор. Щеше да стане високопоставен застъпник на неща, в които вярва, като гражданските права.

Но най-напред Боби трябваше да бъде съживен.

Джордж сипа две чаши кафе и се върна в спалнята. Преди да се пъхне отново под завивките, включи телевизора. Имаше телевизори във всяка стая като Елвис — чувстваше се неудобно, ако няма достъп до новините твърде дълго време.

— Нека видим кой е спечелил вътрешнопартийния избор на републиканците в Калифорния — рече той.

— Толкова си романтичен, скъпи, та ми иде да умра — сънливо произнесе Верина.

Джордж се разсмя. Верина често го караше да се смее. Това бе една от най-хубавите й черти.

— С кого се опитваш да се майтапиш? — попита я той. — И ти искаш да гледаш новините.

— Дадено, прав си.

Тя се надигна и сръбна от кафето си. Чаршафът се смъкна от нея и Джордж трябваше да се насили да откъсне поглед и да се взре в екрана.

Водещите кандидати за републиканската номинация бяха Бари Голдуотър, сенатор от Аризона от дясното крило, и либералният губернатор на Ню Йорк Нелсън Рокфелер. Голдуотър бе екстремист, който мразеше профсъюзите, държавните помощи, Съветския съюз, но най-вече — гражданските права. Рокфелер бе интеграционист и поклонник на Мартин Лутър Кинг.

Досега бяха близки по резултат, но резултатът от вчерашния вътрешнопартиен избор в Калифорния щеше да бъде решаващ. Победителят щеше да вземе всички делегати от щата — около петнадесет процента от всички делегати на републиканската конвенция. Който бе спечелил вчера, той почти сигурно щеше да бъде републиканският кандидат за президент.

Рекламите свършиха, дойдоха новините и изборът бе номер едно. Голдуотър бе спечелил. С малко — 52 на 48 процента, но държеше всички калифорнийски делегати.

— По дяволите — рече Джордж.

— Амин за това — възрази Верина.

— Това са наистина лоши новини. Един от двамата кандидати за президент ще бъде сериозен расист.

— А може би това са добри новини — продължи Верина. — Може би всички разумни републиканци ще гласуват за Демократическата партия, за да не допуснат Голдуотър.

— Да се надяваме на това.

Телефонът иззвъня и Джордж вдигна слушалката през леглото. Веднага разпозна южняшкото провлачване на Скип Дикерсън, който го запита:

— Ти видя ли резултата?

— Проклетият Голдуотър спечели — отвърна Джордж.

— Според нас това са добри новини — продължи Скип. — Рокфелер можеше и да бие нашия човек, но Голдуотър е твърде консервативен. През ноември Джонсън ще помете пода с него.

— Това мислят и хората на Мартин Лутър Кинг.

— Откъде знаеш това?

Джордж знаеше, понеже Верина му бе казала.

— Говорих… с някои от тях.

— Вече? Та резултатът излезе одеве. Ти да не си в леглото до доктор Кинг, а, Джордж?

Джордж се засмя.

— Няма значение с кого съм в леглото. Какво ти каза Джонсън, когато му съобщи резултата?

Скип се поколеба.

— Няма да ти хареса.

— Виж сега, трябва да знам.

— Е, той рече: „Сега мога да победя и без помощта на оня дребосък“.

Извинявам се, но ти ме попита.

— Проклятие.

Дребосъкът беше Боби. Джордж веднага схвана политическата сметка на Джонсън. Ако негов съперник бе Рокфелер, то Джонсън щеше да трябва да работи здраво за либералните гласове и Боби като вицепрезидент щеше да му помогне за тях. Срещу Голдуотър обаче той можеше автоматично да разчита на всички либерални демократи, а и на много либерални републиканци. Сега за него ставаше проблем да си осигури гласовете на бялата работническа класа — много от тях бяха расисти. Значи повече нямаше нужда от Боби — всъщност сега Боби щеше да му бъде в тежест.

— Съжалявам, Джордж, но знаеш, че това е Реалполитик — заключи Скип.

— Даа. Ще кажа на Боби. Макар че вероятно се е усетил. Благодаря, че ми каза.

— Не се съмнявай.

Джордж окачи слушалката и се обърна към Верина:

— Джонсън вече не иска Боби за кандидат за вице.

— Има логика. Той не харесва Боби, а и вече няма нужда от него. Кого ли ще вземе вместо него?

— Джийн Маккарти, Хюбърт Хъмфри или Томас Дод.

— Какво става с Боби при това положение?

— Там е работата, я.

Джордж се надигна, свали звука на телевизора до шепот и се върна в леглото.

— От убийството нататък Боби е безполезен като главен прокурор. Продължавам да го натискам за делата срещу южните щати, които пречат на черните да гласуват, но той не е наистина заинтересован. Забравил е и за организираната престъпност — а там действаше толкова добре! Осъдихме Джими Хофа, а Боби даже не забеляза това.

Верина проницателно го запита:

— Добре, а какво става с теб при това положение?

Тя бе един от малцината, които мислеха с няколко хода напред като самия Джордж.

— Може да напусна — отвърна Джордж.

— Охо.

— От няколко месеца направо ходя по вода, но няма да го правя още дълго време. Ако Боби наистина е бита карта, аз ще продължа напред. Възхищавам му се повече, отколкото на който и да е друг, но няма да пожертвам живота си за него.

— Какво ще правиш?

— Вероятно бих могъл да получа добра работа в някоя вашингтонска правна фирма. Имам тригодишен опит от Министерството на правосъдието, а това е доста ценно.

— Не вземат много негри на работа.

— Вярно е и много от фирмите даже няма да ме поканят на събеседване. Други обаче може да ме вземат, просто за да докажат, че са либерални.

— Наистина?

— Нещата се менят. Линдън е наистина решен по въпроса за равните възможности. Изпрати на Боби оплакване колко малко жени с юридическо образование било вземало Министерството на правосъдието.

— Добре за Джонсън!

— Боби направо побесня.

— Значи ще работиш за някоя юридическа фирма.

— Ако остана във Вашингтон.

— Къде другаде би отишъл?

— Атланта. Ако доктор Кинг все още ме иска.

— Ще отидеш в Атланта — замислено произнесе Верина.

— Бих могъл.

Настъпи тишина. И двамата гледаха екрана. Говорителят им съобщи, че сливиците на Ринго Стар били възпалени.

— Отида ли в Атланта, ще можем да бъдем заедно през цялото време — продължи Джордж.

Тя изглеждаше замислена.

— Това ще ти хареса ли? — попита я той.

Тя отново не каза нищо.

Той разбираше защо. Не й каза по какъв начин ще бъдат заедно. Не го беше планирал, но стигнаха до мига, в който трябваше да решават дали да създават семейство.

Верина очакваше неговото предложение.

В ума му неканен се появи образът на Мария Самърс. Той се поколеба. Телефонът издрънча.

Джордж го вдигна. Беше Боби.

— Ей, Джордж, ставай — весело го подхвана той.

Джордж се съсредоточи и опита за минутка да отпъди от главата си мисълта за брака. Боби звучеше по-щастливо в сравнение с доста време.

— Видя ли резултата от Калифорния? — попита го Джордж.

— Да. Това значи, че не трябвам на Линдън. Значи ще се боря за сенаторско място. Ти какво смяташ по този въпрос?

Джордж се сащиса.

— Сенатор! За кой щат?

— Ню Йорк.

Значи Боби щеше да бъде в Сената. Може би щеше да пораздруса схванатите стари консерватори със сделките и протаканията им.

— Това е чудесно! — каза Джордж.

— Искам да участваш в предизборния ми екип. Ти какво ще кажеш?

Джордж погледна Верина. За малко да й предложи брак. Сега обаче нямаше да ходи в Атланта. Щеше да участва в кампанията, а при победа на Боби отново щеше да бъде във Вашингтон и да работи за сенатор Кенеди. Отново всичко се промени.

— Казвам да — произнесе Джордж. — Кога започваме?

35.

Димка беше с Хрушчов в черноморския курорт Пицунда, когато на дванадесети октомври 1964, в понеделник, се обади Брежнев.

Хрушчов не беше в най-добрата си форма. Липсваше му енергия и все говореше как старците трябвало да си ходят и да отворят пътя за следващото поколение. На Димка му липсваше старият Хрушчов — изпълненият с подривни идеи дребосък — и се питаше кога ли ще се завърне той.

Кабинетът представляваше стая с дървени ламперии, с ориенталски килим и сбирка телефони на махагоновото бюро. Телефонът, който звънна, беше специален високочестотен уред за свързване на партийни и правителствени учреждения. Димка взе слушалката, чу глухия грохот на гласа на Брежнев и връчи апарата на Хрушчов.

Чуваше само репликите на Хрушчов в разговора. Каквото и да бе произнесъл Брежнев, то накара съветския ръководител да попита:

— Защо?… По каква причина?… Аз съм в отпуск, какво може да бъде толкова спешно? Какво искате да кажете, че всичките сте се събрали?… Утре?… Чудесно!

След като окачи слушалката, той обясни. Президиумът искал той да се завърне в Москва и да обсъдят наболелите проблеми в селското стопанство. Брежнев бил много настоятелен.

Хрушчов дълго време седя умислен. Не отпрати Димка. Най-накрая рече:

— Няма никакви наболели селскостопански проблеми. Ти ме предупреди за това преди шест месеца, на рождения ми ден. Ще ме изхвърлят.

Димка беше смаян. Значи Наталия е имала право.

Той бе повярвал на заявленията на Хрушчов и вярата му изглеждаше оправдана през юни, когато генералният секретар се завърна от Скандинавия и задържането му не бе извършено. В този миг Наталия си призна, че вече не знае какво става. Димка предположи, че заговорът се е разсъхнал. Сега изглеждаше, че просто е бил забавен.

Хрушчов винаги бе бил боец.

— Какво ще правите? — попита го Димка.

— Нищо.

Това беше още по-изненадващо.

Хрушчов занарежда:

— Ако Брежнев, това говно, смята, че може да се оправя по-добре, нека опита.

— Но какво ще стане с него начело? Та той няма въображението и енергията, за да прокарва реформите през бюрокрацията.

— Той и не вижда особена нужда от промени — заключи старецът. — Може и да е прав.

Димка загуби дар слово.

През април беше мислил дали да не напусне Хрушчов и да не опита с работа за друга високопоставена кремълска фигура, но реши да не го прави. Сега това започваше да изглежда като грешка.

Хрушчов стана практичен.

— Тръгваме утре. Отменете обяда ми с френския министър.

Димка се зае да урежда работите под надвисналия мрачен облак — поканване на френската делегация, за да пристигне по-рано, подготвяне на самолета и на личния пилот на Хрушчов, промяна на дневника за утре. Направи всичко това като в транс. Как можеше краят да настъпи тъй лесно?

Никой съветски вожд не се беше оттеглял. Ленин и Сталин бяха умрели на поста си. Щеше ли Хрушчов да бъде убит? Ами сътрудниците му?

Димка се запита колко още ли му остава да живее.

Чудеше се дали изобщо ще го оставят отново да види малкия Григорий.

Отблъсна мисълта назад. Нямаше да може да действа, ако е парализиран от страх.

Излетяха в един часа на следващия следобед.

Полетът до Москва отне два и половина часа, без промяна на часовия пояс. Димка нямаше никаква представа какво ги очаква в края на пътуването.

Летяха до Внуково-2, южно от Москва — летището за официални полети. Когато Димка слезе от самолета след Хрушчов, поздрави ги групичка дребни служители наместо обичайната тълпа министри. В този миг Димка твърдо знаеше, че всичко е свършило.

На пистата бяха паркирани две коли — лимузина ЗИЛ-111 и петместен Москвич 403. Хрушчов отиде в лимузината, а Димка — в скромното возило.

Хрушчов разбра, че ги разделят. Преди да влезе в колата си, той се обърна към него:

— Димка.

На Димка му се доплака.

— Кажете, другарю генерален секретар?

— Може и да не Ви видя повече.

— Няма да стане така!

— Трябва да Ви кажа нещо.

— Да, другарю?

— Жена Ви спи с Пушной.

Димка го зяпна безсловесно.

— По-добре е да знаете — заключи Хрушчов. — Сбогом.

Влезе в колата и отпрашиха.

Димка замаяно седна на задната седалка на Москвича. Можеше да не види повече своенравния Никита Хрушчов. А и Нина спеше с набит генерал на средна възраст със сиви мустаци. Беше прекалено много за възприемане.

Минута по-късно шофьорът го попита:

— У дома или в службата?

Димка се изненада, че има избор. Това означаваше, че няма да го отведат в подземния затвор на Лубянка. Поне не днес. Изпита облекчение.

Обмисли какво да прави. Не можеше да работи. Нямаше смисъл да урежда срещи и да подготвя резюмета за началник, комуто предстоеше да падне.

— У дома — рече той.

Когато стигна, се усети изненадан, че не иска да обвинява Нина. Беше затруднен, все едно той бе съгрешил.

А той беше съгрешил. Една нощ орален секс с Наталия не беше дългата връзка, за която намекваха думите на Хрушчов, но и то бе достатъчно лошо.

Димка не каза нищо, докато Нина хранеше Григорий. После той го окъпа, сложи го да спи, а Нина приготви вечеря. Докато се хранеха, той й каза, че Хрушчов ще подаде оставка тази вечер или утре. Предполагаше, че ще се появи във вестниците до няколко дни.

Нина се притесни.

— Ами работата ти?

— Не знам какво ще стане — притеснено започна той. — Точно сега никой не се замисля за сътрудниците. Вероятно решават дали да убият Хрушчов, или не. С дребните риби ще се занимават по-нататък.

— С теб всичко ще бъде наред — рече тя след миг на размисъл. — Семейството ти е влиятелно.

Димка не бе толкова уверен.

Раздигаха масата. Тя забеляза, че той не е ял много.

— Не ти ли хареса яхнията?

— Дотук ми дойде — рече той и го изстреля. — Ти любовница ли си на маршал Пушной?

— Не говори глупости — каза му тя.

— Не, сериозен съм — настоя Димка. — Та?

Тя с трясък стовари чиниите в мивката.

— Какво ти внушава тази глупава идея?

— Другарят Хрушчов ми каза. Предполагам, че има сведенията от КГБ.

— Те пък откъде ще знаят?

Димка забеляза, че тя отговаря на въпросите с въпроси — обикновено белег за лъжа.

— Те следят действията на всички висши правителствени служители и внимават за отклонения в поведението.

— Не ставай смешен — повтори тя. Седна и извади цигарите си.

— Ти флиртуваше с Пушной на погребението на баба ми.

— Флиртуването е една работа…

— А после получихме дача току до неговата.

Тя постави цигара в устата си, запали клечка, но не се получи.

— Това изглеждаше съвпадение…

— Ти си хладнокръвна, Нина, но ръцете ти треперят.

Тя захвърли угасналата клечка на пода.

— Е, как си мислиш, че се чувствам? — ядосано попита тя. — По цял ден съм в този апартамент и нямам с кого да говоря, освен с бебето и с майка ти. Исках дача, а ти дори не ни издейства една!

Димка се сепна.

— Значи признаваш, че се продаваш?

— О, я бъди реалист! Как иначе се получава каквото и да е в Москва? Тя запали цигарата и дръпна силно от нея.

— Ти работиш за генерален секретар, който е луд. Аз вдигам краката за един похотлив маршал. Няма особена разлика.

— Защо тогава си вдигна краката за мен?

Тя не каза нищо, но машинално огледа стаята.

Той веднага разбра.

— Заради апартамента в Правителствената сграда?

Тя не го отрече.

— Мислех, че ме обичаш — започна той.

— О, харесвах те, но от кога това е достатъчно? Не бъди такова дете. Това е истинският свят. Искаш ли нещо, плащаш цената му.

Той се усещаше лицемер, докато я обвинява, и си призна:

— Е, аз мога да ти призная, че също съм ти бил неверен.

— Ха! — натърти тя. — Не вярвах, че имаш кураж. С кого?

— Не бих го казал.

— Някоя дребна кремълска машинописка, разбира се.

— Беше само една нощ, а и не сме се любили, но не смятам, че това прави нещата много по-добри.

— О, за Бога, да не мислиш, че ми пука? Давай — наслаждавай се!

Дали Нина се гневеше или пък разкриваше истинските си чувства?

Димка не можеше да разбере.

— Никога не съм си представял, че бракът ни ще бъде такъв — завърши той.

— От мен да знаеш, няма друг вид брак.

— Има — възрази той.

— Ти си сънувай твоите сънища, аз пък ще сънувам моите.

И тя включи телевизора.

Известно време Димка седя, вторачен в екрана, без да вижда или да чува програмата. След малко отиде в леглото, но не заспа. След това Нина легна до него, но не се докоснаха.

На другия ден Никита Хрушчов напусна Кремъл завинаги.

Димка продължи да ходи на работа всяка сутрин. Евгений Филипов се разхождаше насам-натам в нов син костюм — бяха го повишили. Очевидно бе бил част от заговора срещу Хрушчов и си беше заслужил наградата.

Два дни по-късно, в петък, Правда обяви оттеглянето на Хрушчов.

Докато седеше в кабинета си и нямаше какво да върши, Димка отбеляза, че на същия ден западните вестници споменаха оставката на британския министър-председател. Консерваторът от висшата класа сър Алек Дъглас-Хоум бе заменен от Харолд Уилсън, водач на Лейбъристката партия, след национални избори.

Както се беше настроил цинично, за Димка имаше нещо изкривено в това, че една откровено капиталистическа страна може да отстрани аристократичния си министър-председател и да постави социалдемократ по волята на народа, докато във водещата комунистическа държава в света подобни работи биваха замисляни в тайна от малобройната управляваща прослойка и дни по-късно ги съобщаваха на безсилното и послушно население.

Британците даже не преследваха комунизма. Тридесет и шестима комунистически кандидати се бяха явили на парламентарните избори. Никой не бе избран.

Преди седмица Димка би уравновесил тези разсъждения с пълното превъзходство на комунистическата система, особено както щеше да изглежда, след като я реформират. Сега обаче надеждите за преобразувания повяхнаха и Съветският съюз оставаше с всичките си несъвършенства за обозримото бъдеще. Той знаеше какво би казала сестра му — преградите пред промяната бяха цялостна част от системата, просто още една от грешките й. Той обаче не можеше да се застави да приеме това.

На следния ден Правда осъди субективизма, волунтаризма, авантюристичните замисли, самохвалството, деребейството и още няколко прегрешения на Хрушчов. Според Димка всичко това бе боклук. Осъществяваше се връщане назад. Съветската номенклатура отхвърляше прогреса и заставаше зад това, което познаваше най-добре — строг контрол върху икономиката, потискане на недоволните гласове и избягване на експериментите. Така щяха да се чувстват удобно — и Съветският съюз щеше да продължи да изостава от Запада по богатство, сила и влияние в света.

Димка получаваше като работа незначителни задачи за Брежнев. След няколко дни споделяше малкия си кабинет с един от сътрудниците на новия генерален секретар. Въпрос на време беше да го отстранят. Както и да е, Хрушчов все още се намираше в резиденцията си на Лениновите хълмове, и Димка започна да усеща, че началството му и той може и да останат живи.

Седмица по-късно го назначиха на ново място.

Вера Плетнер му донесе нареждането в запечатан пакет, но изглеждаше тъй тъжна, та Димка знаеше, че пакетът съдържа лоши новини още преди да го е отворил. Прочете го веднага. Писмото го поздравяваше с назначаването му за заместник-секретар на Харковския партиен комитет.

— Харков — заключи той. — Майната му.

Близостта му до изпадналия в немилост вожд определено бе надделяла над влиянието на собственото му високопоставено семейство. Понижението бе сериозно. Щеше да има увеличение на заплатата, но в Съветския съюз парите нямаха особена стойност. Щяха да му дадат апартамент и кола, но щеше да се намира в Украйна, далеч от центъра на властта и от привилегиите.

Най-лошото бе, че щеше да живее на около шестстотин километра от Наталия.

Докато си седеше на бюрото, се поддаде на унинието. С Хрушчов бе свършено, кариерата на Димка се върна назад, Съветският съюз се спускаше по нанадолнището, бракът му с Нина бе една развалина, а и щяха да го изпратят далеч от Наталия, светлото присъствие в живота му. Къде беше сбъркал?

Напоследък в Крайбрежния бар нямаше много пиене, но същата вечер срещна там Наталия за пръв път от връщането си от Пицунда. Нейният началник Андрей Громико не беше засегнат от преврата и си остана външен министър, следователно и тя задържа работата си.

— Хрушчов ми даде прощален подарък — каза й Димка.

— Моля?

— Каза ми, че Нина имала връзка с маршал Пушной.

— Ти вярваш ли на това?

— Предполагам, че КГБ са казали на Хрушчов.

— Все пак може да бъде грешка.

Димка поклати глава.

— Тя си призна. Чудесната дача, която получихме, е точно до мястото на маршала.

— О, Димка, съжалявам.

— Чудя се кой ли наглежда Григорий, докато са в леглото.

— Какво ще правиш?

— Не мога да се чувствам твърде засегнат. Щях да имам връзка с теб ако имах смелостта.

Наталия изглеждаше притеснена.

— Не говори така — прекъсна го тя. На лицето й едно след друго бързо се изписаха различни чувства — симпатия, тъга, копнеж, страх и несигурност. Тя нервно отхвърли назад непокорната си коса.

— Както и да е, вече е късно — заключи Димка. — Преместен съм в Харков.

— Какво?

— Научих го днес. Заместник-секретар на областния партиен комитет.

— Кога ли ще те видя пак?

— Вероятно никога.

Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не мога да живея без теб — изрече тя.

Димка беше смаян. Знаеше, че тя го харесва, но никога не бе говорила така, дори и по време на единствената им нощ заедно.

— Какво искаш да кажеш? — глупаво я запита той.

— Аз те обичам, не разбра ли?

— Не, не го разбрах — смаяно й отговори той.

— Обичам те от дълго време.

— Защо не си ми казала никога?

— Боях се.

— От…

— От съпруга си.

Димка подозираше нещо подобно. Предполагаше, макар и да нямаше доказателство, че Ник е отговорен за свирепия побой над черноборсаджията, който опита да измами Наталия. Никаква изненада, че жената на Ник се плаши да прояви любовта си към друг мъж. Това бе причината за променливостта на Наталия — от чувствената топлина днес към студената дистанцираност на другия ден.

— Предполагам, че и аз се боя от Ник — призна си той.

— Кога тръгваш?

— Камионът за мебелите идва в петък.

— Толкова скоро!

— В службата съм вече никой. Не знаят какво бих могъл да направя. Искат да ме разкарат.

Тя извади бяла кърпичка и докосна очите си с нея. После се наведе към него над масата.

— Спомняш ли си стаята със старите мебели?

— Никога няма да я забравя — усмихна се той.

— А леглото с балдахина?

— Разбира се.

— Беше толкова прашно.

— И студено.

Настроението й отново се бе променило и сега тя се забавляваше и се шегуваше.

— Какво си спомняш най-вече?

Отговорът веднага изплува в ума му — малките й гърди с големите им остри зърна. Той обаче го потисна.

— Хайде, можеш да ми кажеш — подкани го тя.

Какво можеше да загуби?

— Зърната на гърдите ти — промълви той. Беше наполовина затруднен, наполовина пламнал.

Тя се разкиска.

— Искаш ли да ги видиш отново?

Димка преглътна с усилие. Опита да се държи лековато като нея и рече:

— Предположи.

Тя се изправи и изведнъж придоби решителен вид.

— Ще се срещнем тук в седем — заяви тя. После си излезе.

Нина беше бясна.

— Харков? — кресна тя. — Какво ще правя в проклетия Харков? Обикновено тя не си служеше с лоши думи — намираше го грубо. Беше се издигнала над подобни долни привички. Слизането до тях показваше колко силно изживява това.

Димка не прояви съчувствие.

— Уверен съм, че стоманеният тръст там ще ти даде работа.

Във всеки случай беше време да даде Григорий на забавачка и да се връща на работа — нещо, което се очакваше от съветските майки.

— Не искам да отивам на заточение в някакъв провинциален град.

— Аз също. Да не мислиш, че съм подал молба?

— Не го ли надуши?

— Надуших го и даже мислех да сменям работата, но ми се стори, че превратът е отменен, а той само е бил отложен. Разбира се, заговорниците са направили всичко според силите си да ме държат на тъмно.

Тя го погледна преценяващо.

— Предполагам, че си прекарал миналата нощ в сбогуване с машинописката си.

— Каза ми, че ти е все едно.

— Добре, умнико. Кога пътуваме?

— Петък.

— По дяволите.

И Нина с бяс започна да събира багажа.

В сряда Димка говори с вуйчо си Володя за преместването.

— Не става дума само за кариерата ми — обясни той. — Аз не работя в правителството само за себе си. Искам да докажа, че социализмът може да действа. Но това означава, че той трябва да се променя и да се подобрява. А сега се боя, че можем да се върнем назад.

— Ще те върнем в Москва при първа възможност — отвърна му Володя.

— Благодаря ти — отговори му Димка с искрена благодарност. Вуйчо му винаги го бе подкрепял.

— Ти го заслужаваш — продължи топло Володя. — Умен си и вършиш работа, а такива хора ние нямаме в излишък. Щеше ми се да можех да те имам в кабинета си.

— Никога не съм бил много по военните дела.

— Слушай ме. След подобно събитие трябва да докажеш лоялността си със здрава работа и липса на оплаквания — и най-вече без постоянни врънканици да те върнат в Москва. Ако се държиш така пет години, мога да започна да работя за връщането ти.

— Пет години?

— Докато мога да започна. Не разчитай на по-малко от десет. Всъщност не разчитай на нищо. Не знаем как ще се държи Брежнев.

„За десет години Съветският съюз можеше и да се върне обратно в бедността и изостаналостта“, рече си Димка. Но нямаше смисъл да говори така. Володя не бе просто най-добрата му възможност — той беше единствената.

Отново се видя с Наталия в четвъртък. Устната й беше сцепена.

— Ник ли направи това? — ядосано попита Димка.

— Подхлъзнах се на заледено стъпало и паднах върху лицето си — отвърна тя.

— Не ти вярвам.

— Вярно е — спря го тя, но не се срещна отново с него в стаята за съхранение на мебели.

В петък сутринта пред Правителствения дом дойде и паркира товарен камион ЗИЛ-130. Двама мъже в работни дрехи започнаха да свалят вещите на Димка и Нина с асансьора.

Когато возилото бе почти пълно, те се спряха за почивка. Нина им направи сандвичи и чай. Телефонът иззвъня и портиерът каза:

— Дошъл е куриер от Кремъл и трябва да предаде пратката лично.

— Нека дойде тук — отвърна Димка.

Две минути по-късно на вратата се появи Наталия в палто от кремави кожи на норки. Със сцепената си устна приличаше на наранена богиня.

Димка я гледаше неразбиращо. После изгледа Нина.

Тя долови виновния му поглед и яростно изгледа Наталия. Димка се зачуди дали двете жени няма да връхлетят една срещу друга. Приготви се да се намеси.

Нина скръсти ръце пред гърдите си.

— Е, Димка — започна тя. — Предполагам, че това е твоята малка машинописка.

Какво трябваше да каже Димка? Да? Не? Тя ми е любовница?

Наталия погледна предизвикателно:

— Не съм машинописка.

— Не се тревожи — каза Нина. — Знам точно каква си ти.

Това си го бива, помисли си Димка, особено от жена, която е спала със стар дебел военен, за да получи дача. Но не каза нищо.

Наталия погледна надменно и му връчи някакъв официален на вид плик.

Отвори го. Беше от Алексей Косигин, икономиста реформатор. Той разполагаше с голямо влияние и затова въпреки радикалните му идеи го бяха направили председател на министерския съвет в Брежневото правителство.

Сърцето на Димка подскокна. Писмото му предлагаше работа при Косигин — в Москва.

— Как го постигна? — обърна се той към Наталия.

— Дълга история.

— Е, благодаря ти.

Той искаше да я прегърне и да я целуне, но се спря. Обърна се към Нина.

— Спасен съм — обясни той. — Мога да остана в Москва. Наталия ми е уредила работа при Косигин.

Двете жени се гледаха една друга и се ненавиждаха. Никой не знаеше какво да каже.

След дълга пауза единият от хамалите попита:

— Това значи ли да разтоварваме камиона?

Таня летеше с Аерофлот към Сибир и кацнаха за малко в Омск по пътя към Иркутск. Самолетът беше удобна реактивна машина Туполев Ту-104. Полетът отне осем часа, а през повечето време тя спа.

Официално имаше работа от ТАСС. Тайно отиваше да види Василий.

Преди две седмици Даниил Антонов дойде до бюрото й и дискретно и връчи коректурите на Измръзване.

Новый мир не може да го пусне сега — обясни й той. — Брежнев затяга гайките. Сега правоверността е над всичко.

Таня бутна хартията в някакво чекмедже. Беше разочарована, но донякъде и готова за това.

— Помниш ли статиите за Сибир, които писах преди три години? — попита тя.

— Разбира се — отговори той. — Една от най-популярните ни поредици, а и властите получиха много молби от семейства, които искат да заминат там.

— Може би трябва да направя продължение. Да говоря с някои от същите хора и да ги питам как се справят. А и да взема интервюта от новодошли.

— Чудесна идея.

Даниил сниши глас.

— Знаеш ли къде е?

Значи е предположил. Никаква изненада.

— Не. Но мога да разбера.

Таня все още живееше в Правителствения дом. След смъртта на Катерина тя и майка й минаха един етаж по-нависоко в големия апартамент, за да могат да се грижат за дядо Григорий. Той твърдеше, че нямало нужда да го наглеждат. Гордо разправяше как готвел и чистел на себе си и на малкия си брат Лев, когато били фабрични работници преди Първата световна война и живеели в една стая в някакъв петербургски коптор. Истината беше, че е на седемдесет и шест и че не бе готвил или мил пода от Революцията насетне.

Същата вечер Таня слезе с асансьора и почука на вратата на брат си.

Отвори й Нина.

— О — грубо я посрещна тя, върна се в жилището и остави вратата отворена. Тя и Таня никога не се бяха харесвали.

Таня пристъпи в малкото антре. От спалнята излезе Димка. Усмихна й се — беше му приятно да я види.

— Една дума насаме? — попита го тя.

Той взе ключовете си от масичката, изведе я и затвори вратата на апартамента. Слязоха с асансьора и се разположиха в просторното фоайе.

— Искам да разбера къде е Василий — започна тя.

— Не — и той поклати глава.

Тя за малко да заплаче.

— Защо не?

— Едва-що се разминах на косъм с изпращане в Харков. На нова работа съм. Какво впечатление ще създам, ако започна да разпитвам за някакъв дисидент?

— Трябва да говоря с Василий!

— Не виждам защо.

— Представи си как се чувства той. Присъдата му изтече преди повече от година, но все още е там. Може би се бои да не го принудят да прекара там остатъка от живота си! Трябва да му кажа, че не сме го забравили.

Димка пое ръката й.

— Съжалявам, Таня. Знам, че го харесваш. Но с какво ще помогне това аз да се изложа на опасност?

— Като съдя по силата на Измръзване, той може да бъде голям писател. А и пише за страната ни така, че улавя всичко, което не е наред. Трябва да му кажа да пише още.

— И?

— Ти работиш в Кремъл — не можеш да промениш нищо. Брежнев никога няма да реформира комунизма.

— Знам. Отчаян съм.

— С политиката в тази страна е приключено. Сега литературата може да бъде единствената ни надежда.

— Един разказ какво ще промени?

— Кой знае? Но какво друго можем да сторим? Хайде, Димка. Винаги сме спорили дали комунизмът трябва да бъде реформиран или премахнат, но и двамата не сме се дали.

— Не знам.

— Провери къде живее и работи Василий Енков. Кажи, че е поверително политическо проучване за нещо, по което работиш.

— Права си, не можем просто да се откажем — въздъхна Димка.

— Благодаря ти.

Сведенията той получи два дни по-късно. Василий беше освободен от лагера, но по някаква причина на досието му нямаше нов адрес. Както и да е, работеше в електроцентрала на десетина километра извън Иркутск. Според властите не трябвало да му се дава разрешително за придвижване за обозримото бъдеще.

На летището Таня бе посрещната от тридесетинагодишна жена на име Ирина, служител на учреждението за настаняване на хора в Сибир. Таня би предпочела мъж. Жените имаха усет — Ирина би могла да заподозре за истинската задача на Таня.

— Мисля, че можем да започнем в Централния универсален магазин — оживено започна Ирина. — Има доста неща, които не могат лесно да бъдат купени в Москва!

Таня се насили да прояви ентусиазъм.

— Чудесно!

Ирина я закара в града с Москвич 410 с четворна предавка. Таня остави багажа си в хотел Централ и се остави да я разведат из магазина. Потискаше нетърпението си и взе интервю от управителя и от една продавачка.

После рече:

— Искам да видя водноелектрическата централа Ченков.

— О! — рече Ирина. — Защо?

— При последното си идване отидох там.

Това беше лъжа, но Ирина нямаше как да го знае.

— Една от моите теми е колко са се променили нещата. Надявам се и да взема интервю от хората, които видях миналия път.

— Но електроцентралата не е била предупредена за посещението Ви.

— Всичко е наред. Предпочитам да не прекъсвам работата им. Ще се поогледаме, после ще говоря с хората по време на обедната почивка.

— Както обичате.

Ирина не бе доволна, но бе задължена да направи всичко, за да остави доволна важната журналистка.

— Ще се обадя.

Ченков бе стара електроцентрала на въглища, построена през тридесетте години, когато чистотата не е била важен въпрос. Миризмата на въглища висеше във въздуха, а прахът покриваше всички повърхности и превръщаше бялото в сиво, а сивото в черно. Поздрави ги директорът, костюмиран и с мръсна риза, очевидно изненадан.

Докато развеждаха Таня, тя се оглеждаше за Василий. Лесно щеше да го забележи — висок мъж с гъста черна коса и вид на кинозвезда. Но не биваше да разкрива на Ирина или на кой да е друг, че го познава добре и че е дошла в Сибир, за да го търси.

— Изглеждате ми познат — щеше да каже тя. — Сигурно съм Ви интервюирала при последното си посещение.

Василий беше схватлив, та щеше да разбере какво става, но тя щеше да говори колкото може по-дълго, за да му даде време да преодолее изненадата, че я вижда.

Тя предположи, че един електротехник ще работи в контролната зала или при пещите; после разбра, че може и да оправя трафопост или осветителна верига където и да е в комплекса.

Чудеше се как ли може да се е променил през изминалите години. Вероятно продължаваше да я смята за приятел — беше й изпратил разказа си. Несъмнено си имаше приятелка — може би няколко, доколкото го познаваше. Щеше ли да гледа философски на удължения си престой в затвора или да е разгневен от причинената му несправедливост? Щеше ли да бъде жалък или пък да й се разкрещи, задето не го е измъкнала?

Тя си свърши добре работата и разпита работниците как им се струва животът в Сибир на тях и на семействата им. Всички споменаваха високите заплати и бързите повишения заради недостига на обучени хора. Мнозина говореха бодро за трудностите — имаше някакъв дух на първопроходническо другарство.

По пладне все още не бе видяла Василий. Дразнеше се — не можеше да бъде далеч.

Ирина я поведе към столовата на началствата, но Таня настоя да обядва с работниците. Хората се отпускаха при ядене и говореха по-откровено и по-цветисто. Таня си водеше записки и все се оглеждаше из помещението, избираше си следващия събеседник и едновременно следеше за Василий.

Както и да е, обедната почивка отмина, а той не се появи. Столовата започна да се опразва. Ирина предложи да минат на следващата точка — посещение на училище, където Таня ще може да говори с млади майки. Таня не можеше да измисли някаква причина да откаже.

Щеше да се наложи да го търси с името му. Представи си как пита: Май си спомням един интересен човек, когото видях последния път, струва ми се — електротехник, Василий… хъм, Енков? Дали не можете да проверите все още ли работи тук? Не беше възможно. Ирина щеше да провери, но тя не бе глупава и непременно щеше да се запита защо ли Таня се интересува именно от този човек. Нямаше да й отнеме много да разбере, че Василий е дошъл в Сибир като политически затворник. Тогава изникваше въпросът дали Ирина ще реши да си замълчи и да не се меси — често предпочитаното държане в Съветския съюз — или да се подмаже пред някой по-висшестоящ от нея в партията и да съобщи за издирванията на Таня.

Години наред никой не узна за приятелството между Таня и Василий. Това беше защитата им. Затова и не ги осъдиха на доживотен затвор за издаването на подривно списание. След задържането на Василий Таня допусна до тайната един човек — своя брат близнак. А и Даниил се досети. Сега обаче имаше опасност да събуди подозренията на непознат човек.

Подготвяше нервите си да говори и тогава Василий се появи.

Таня залепи ръка за устата си, за да не извика.

Василий приличаше на старец. Беше слаб и присвит. Косата му бе дълга, рошава и прошарена със сиво. Някога свежото му чувствено лице беше изпито и набръчкано. Носеше мърлява дреха с отвертки из джобовете. Влачеше си краката.

— Нещо не е наред ли, другарко? — попита я Ирина.

— Зъбобол — импровизира Таня.

— Толкова съжалявам.

Таня не можеше да си даде сметка дали Ирина й вярва.

Сърцето й бумтеше. Радваше се, че е намерила Василий, но се ужасяваше от опустошения му вид. А и трябваше да прикрива бурята на чувствата си от Ирина.

Изправи се, та Василий да може да я види. В столовата бяха останали малко хора, тъй че той не можеше да я пропусне. Тя се извърна настрана и не го гледаше, за да отклони подозренията на Ирина. Взе си чантата, все едно ще тръгва.

— Трябва да отида на зъболекар веднага щом се прибера — изрече тя.

С ъгълчето на окото си забеляза как Василий внезапно се спря и я загледа.

— Кажете ми за училището, в което ще отидем — започна тя, за да не забележи Ирина. — Колко големи са децата?

Тръгнаха към вратата, докато Ирина й обясняваше. Таня опита да огледа Василий, без да го наблюдава пряко. За няколко мига той стоеше и я гледаше замръзнал. Щом двете жени го доближиха, Ирина го изгледа озадачено.

Тогава Таня отново се взря право в него.

Изнемощялото му лице сега изглеждаше смаяно. Устата му зееше и той я гледаше, без да мига. В очите му обаче имаше и още нещо, освен сащисването. Таня схвана, че е надежда — изненадана, недоверчива, закопняла надежда. Той не бе съвсем смазан — нещо беше дало на съсипания човек силата да напише онази прекрасна история.

Тя си спомни приготвените думи:

— Изглеждате ми познат — дали съм говорила с Вас при последното си идване тук преди три години? Казвам се Таня Дворкина и работя за ТАСС.

Василий замълча и започна да се окопитва, но все още изглеждаше замаяно.

Таня продължи да говори.

— Пиша поредния дял от поредицата си за заселниците в Сибир. Боя се обаче, че не си спомням името Ви — през последните години съм говорила със стотици хора!

— Енков — най-после проговори той. — Василий Енков.

— Разговорът ни беше много интересен — продължи Таня. — Сега си го припомням. Трябва да поговорим отново.

Ирина погледна часовника си.

— Нямаме време. Тук училищата затварят рано.

Таня й кимна и се обърна към Василий:

— Може ли да се срещнем тази вечер? Нещо против да дойдете в хотел Централ? Можем да споделим едно питие.

— Хотел Централ — повтори Василий.

— В шест?

— Шест часа в хотел Централ.

— Ще се видим с Вас тогава — завърши Таня и си излезе.

Искаше да увери Василий, че не е забравен. Вече го стори, но бе ли то достатъчно? Можеше ли да му даде каква да е надежда? Тя искаше да му каже, че неговият разказ е чудесен и че трябва да пише повече, но отново не можеше да му даде никаква надежда. Измръзване не ставаше за издаване, а вероятно това щеше да бъде в сила и за другите му неща. Боеше се, че всъщност може да влоши, а не да подобри състоянието му.

Чакаше го на бара. Хотелът не беше зле. Всички пътуващи до Сибир бяха от високата категория — никой не идваше тук на почивка — тъй че мястото бе луксозно, според очакванията на висшата комунистическа номенклатура.

Василий влезе в малко по-добър вид от одеве. Беше се сресал и носеше чиста риза. Все още приличаше на болник, но в очите му блестеше светлината на интелигентността.

Пое ръката й в своята.

— Благодаря ти, задето дойде — рече той с разтреперан от вълнение глас. — Не мога да ти кажа колко много значи то за мен. Ти си приятел, стопроцентов приятел.

Тя го целуна по бузата.

Поръчаха си бира. Василий ядеше фъстъците от мезето като изгладнял човек.

— Разказът ти е прекрасен — започна Таня. — Не просто е добър, а е изключителен.

Той се усмихна.

— Благодаря ти. Може би това ужасно място все пак е в състояние да произведе нещо достойно.

— Не само аз му се възхищавам. Редакцията на Новый мир го прие за печат.

Той засия от радост, а тя трябваше отново да го свали на земята.

— Смениха си настроението след свалянето на Хрушчов.

Василий изглеждаше сломен, после си взе още една шепа фъстъци.

— Не съм изненадан — рече той и си върна спокойствието. — Поне са го харесали, което е важното. Струваше си да го напиша.

— Направих няколко копия и ги изпратих — анонимно, разбира се — на някои от хората, които получаваха Несъгласие — продължи тя. Колебаеше се. Последващите й думи бяха дръзки. Веднъж изречени, тя не можеше да ги върне. Направи го.

— Единственото друго нещо, което можех да направя, беше да опитам да изпратя копие на Запад.

Тя видя светлинката на оптимизма в очите му, но той предпочете да остане усъмнен.

— Това ще бъде опасно за теб.

— И за теб.

Василий сви рамене.

— Какво ще направят с мен — ще ме изпратят в Сибир? Ти обаче можеш да изгубиш всичко.

— Можеш ли да напишеш още разкази?

Той извади голям използван плик изпод якето си.

— Вече имам — рече той и й подаде плика. Отпи от бирата и опразни чашата си.

Тя погледна в плика. Страниците бяха покрити с дребния му спретнат почерк.

— О — въодушевено каза тя — това е достатъчно за цяла книга!

После осъзна, че ако я хванат с този материал и тя може да свърши в Сибир. Бързо напъха плика в чантата си.

— Какво ще правиш с тях? — попита я той.

Таня беше помислила по въпроса.

— В Лайпциг, в Източна Германия, има ежегоден Панаир на книгата. Мога да уредя да го отразявам за ТАСС. Говоря малко немски. На Панаира отиват западни издатели — от Париж, Лондон и Ню Йорк. Може и да успея да издам работата ти в превод.

Лицето му светна.

— Наистина ли мислиш така?

— Смятам, че Измръзване е достатъчно добро.

— Това би било чудесно. Но ще поемеш страхотен риск.

Тя кимна:

— Ти също. Ако съветските власти някак разберат кой е авторът, ще си имаш неприятности.

Той се разсмя.

— Погледни ме — гладувам, облечен съм в парцали, живея сам във винаги студено общежитие и не се тревожа.

Не й беше хрумнало, че може би храната не му достига.

— Тук има ресторант — каза тя. — Ще вечеряме ли?

— Да, моля.

Василий си поръча бьоф строганов с варени картофи. Келнерката постави на масата купичка с филийки хляб, както правеха на банкетите. Василий ги изяде всичките. След ястието си поръча пирожки със сливов мармалад. Изяде и всичко, което Таня остави в чинията си.

— Мислех, че хората със занаят са добре платени тук — каза тя.

— Заселниците да. Не и бившите затворници. Властите се подчиняват на механизма на ценообразуването само по принуда.

— Мога ли да ти пращам храна?

Той поклати глава.

— КГБ краде всичко. Колетите пристигат отворени, с печат „съмнителна пратка — инспектирано“ и всичко прилично е изчезнало. Човекът в съседната стая получи шест буркана от сладко, всичките празни.

Таня плати сметката за вечерята.

— Стаята ти има ли баня — попита Василий.

— Да.

— А топла вода?

— Разбира се.

— Може ли да се изкъпя? В общежитието имаме топла вода само веднъж седмично, а и тогава трябва да бързаме, докато не е свършила.

Отидоха горе.

Василий стоя дълго в банята. Таня седеше на кревата и гледаше мръсния сняг. Беше вцепенена. Имаше обща представа за лагерите, но гледката на Василий й ги показа смазващо живо. Досега въображението й не се бе простирало до страданието на затворниците. И все пак, въпреки всичко, Василий не се бе поддал на отчаянието. Всъщност, отнякъде той бе намерил силата и смелостта да опише опита си със страст и хумор. Тя му се възхищаваше повече отпреди.

Когато най-накрая излезе от банята си взеха довиждане. Някога би й направил предложение, но днес мисълта явно не посети ума му.

Тя му даде всичките пари от портмонето си, блокче шоколад и два чифта дълги долни гащи, които му бяха твърде къси, но иначе му ставаха.

— Може би са по-добри от това, което носиш.

— Сигурно са — отвърна той. — Нямам никакво бельо.

Богато Василий си тръгна, тя заплака.

36.

Всеки път, когато пускаха „Това е любов“ по „Радио Люксембург“, Каролин плачеше.

Лили — вече шестнадесетгодишна — смяташе, че разбира чувствата на Каролин. Все едно Вали си е отново у дома, пее и свири в съседната стая, само че не могат да влязат там, да го видят и да му кажат колко добре звучи.

Ако Алис бе будна, слагаха я близо до радиото и й казваха:

— Това е татко ти!

Тя не разбираше, но знаеше, че е нещо вълнуващо. Понякога Каролин й пееше песента, Лили акомпанираше на китара и напяваше хармонията.

Житейската мисия на Лили бе да помогне на Каролин и Алис да емигрират на Запад и да се съберат с Вали.

Каролин живееше в семейния дом на Франк в Берлин-Митте. Родителите й не искаха да имат нищо общо с нея. Бяха заявили, че ги е опозорила, като е родила извънбрачно дете. Истината бе, че ЩАЗИ заплаши баща й да загуби работата си като началник на автогара заради връзката на Каролин с Вали. Тогава те я изхвърлиха и тя се пресели при семейството на Вали.

Лили се радваше, че е при тях. Каролин беше като по-голяма сестра на мястото на Ребека. Освен това Лили обожаваше бебето. Всеки ден след училище гледаше Алис няколко часа, за да даде почивка на Каролин.

Днес беше първият рожден ден на Алис и Лили направи торта. Алис седеше на високия си стол и радостно удряше по купата с дървена лъжица, докато Лили забъркваше лекия шуплест сладкиш, който бебето да може да яде.

Каролин беше в стаята си и слушаше „Радио Люксембург“. Рожденият ден на Алис беше също тъй и годишнина от убийството. Западногерманските радио и телевизия излъчваха програми за президента Кенеди и последиците от смъртта му. Източногерманските станции си мълчаха.

Линдън Джонсън заемаше президентската длъжност по право почти една година, но преди три седмици спечели съкрушителна победа срещу крайно консервативния републиканец Голдуотър. Лили се радваше. Хитлер беше умрял преди раждането й, но тя познаваше историята на страната си и се ужасяваше от политици, които намират оправдания за расовата омраза.

Джонсън не вдъхновяваше като Кенеди, но изглеждаше също толкова решен да защитава Западен Берлин, което беше най-важното нещо за повечето немци от двете страни на Стената.

Докато Лили вадеше сладкиша от фурната, майка й се върна от работа. Карла успя да запази работата си като старша сестра в голяма болница, при все че е била социалдемократ. Веднъж се понесе слух, че ще я уволняват, сестрите заплашиха със стачка и директорът на болницата предотврати неприятностите, като ги увери, че Карла ще продължи да им бъде началник.

Бащата на Лили се принуди да постъпи на работа, при все че продължаваше да управлява от разстояние фирмата си в Западен Берлин. Трябваше да работи като инженер в държавна фабрика в Източен Берлин и произвеждаше телевизори, много по-лоши от западногерманските. Отначало той направи предложения за подобряване на продукцията, но това бе прието като критика по отношение на началниците му и той престана. Щом се прибра от работа тази вечер, той влезе в кухнята и всички изпяха Hoch soll sie leben, традиционната немска песен за рожден ден — Нека дълго да живее.

После насядаха около масата и заговориха дали Алис въобще ще види баща си.

Каролин беше подала молба за емигриране. С всяка година бягството ставаше все по-трудно — все едно, Каролин можеше да опита да пресече, стига да беше сама; тя обаче не искаше да излага на опасност живота на Алис. Всяка година разрешаваха на неколцина души да излязат законно. Никой не можеше да се добере до критериите, по които разглеждаха молбите, но явно повечето от пуснатите бяха неработещи хора, деца и старци.

Каролин и Алис бяха неработещи хора, но молбата им беше отхвърлена.

Както винаги, нямаше приведена причина.

Естествено, правителството не поясняваше дали повторните молби са възможни. Отново слуховете заемаха мястото на липсващите сведения.

Твърдеше се, че човек може да се обърне към ръководителя на страната, Валтер Улбрихт.

Той не приличаше много на спасител — дребен мъж с брадичка като Ленин, напълно ортодоксален във всичко. Според слуховете бил щастлив от преврата в Москва, понеже смятал Хрушчов за недостатъчно доктринер. Независимо от това Каролин му написа лично писмо, в което обясни, че й се налага да емигрира, за да се омъжи за бащата на детето си.

— Разправят, че вярвал в стария семеен морал — обясни тя. — Ако е вярно, той трябва да помогне на жена, която иска единствено детето и да има баща.

Половината от живота на хората в Източна Германия минаваше в опити да отгатнат какво планира, иска или смята държавата. Режимът бе непредсказуем. Позволяваха пускането на няколко записа с рокендрол в младежките клубове, а после внезапно го забраняваха изобщо. Известно време проявяваха търпимост за облеклото, после започваха да арестуват момчетата със сини джинси. Конституцията на страната гарантираше правото на придвижване, но много малко хора получаваха разрешение да посещават роднините си в Западна Германия.

В разговора им се включи и баба Мод:

— Човек не може да предскаже какво ще направи един тиранин. Несигурността е едно от оръжията им. Живяла съм под властта както на надпетите, така и на комунистите. Те са потискащо еднакви.

На входната врата се почука. Лили я отвори и с ужас видя на прага някогашния си зет Ханс Хофман.

Тя задържа вратата отворена на няколко сантиметра и го попита:

— Какво искаш, Ханс?

Той бе едър мъж и лесно можеше да я избута от пътя си, но не го направи.

— Отваряй, Лили — произнесе Ханс с уморено нетърпение. — С мен е полицията и не можеш да ме задържиш навън.

Сърцето на Лили подскачаше, но тя остана на мястото си и извика през рамо:

— Мамо! Ханс Хофман е на вратата!

Карла дотърча:

— Ханс ли каза?

— Да.

Карла застана на мястото на Лили на вратата.

— Не си добре дошъл тук, Ханс — започна тя. Говореше спокойно и предизвикателно, но Лили можеше да я чуе как диша ускорено и притеснено.

— Така ли? — хладно попита Ханс. — Все едно, трябва да говоря с Каролин Кунц.

Лили леко изписка от страх. Защо Каролин?

— Защо? — попита Карла.

Писала е писмо до генералния секретар, другаря Валтер Улбрихт.

— Това престъпление ли е?

— Напротив. Той е ръководителят на народа. Всеки може да му пише. Той се радва, когато получава такива писма.

— Защо тогава си дошъл тук, за да тормозиш и да плашиш Каролин?

— Ще обясня идването си на госпожица Кунц. Не смятате ли, че е по-добре да ме поканите?

Карла промърмори на Лили:

— Може и да има да ни каже нещо за молбата й за емигриране. По-добре да разберем.

И тя отвори вратата.

Ханс пристъпи в антрето. Беше в края на тридесетте си години, едър, леко прегърбен мъж. Носеше тежко, хубаво двуредно палто, каквото не се намираше в източногерманските магазини. То го правеше да изглежда по-едър и по-застрашителен. Лили инстинктивно се отдръпна от него.

Той познаваше къщата и се държеше все едно още живее тук. Свали палтото, остави го на закачалка в антрето и отиде в кухнята, без да са го поканили.

Лили и Карла го последваха.

Вернер тъкмо ставаше. Лили със страх се запита дали не е извадил пистолета си от скривалището му зад шкафа с тенджерите. Може би Карла се е разправяла на прага, за да му даде време да направи точно това. Лили опита да застави ръцете си да не треперят.

Вернер не прикриваше враждебността си.

— Изненадан съм да те видя в този дом — заговори той на Ханс. — След извършеното от теб би трябвало да те е срам да си покажеш физиономията.

Каролин гледаше озадачено и притеснено и Лили се досети, че тя не знае кой е Ханс. Лили й обясни:

— Той е от ЩАЗИ. Ожени се за сестра ми, живя тук една година и ни шпионираше.

Ръката на Каролин литна към устата й и тя ахна.

— Това той ли е? — прошепна тя. — Вали ми каза. Как може да направи нещо такова?

Ханс ги дочу как си шепнат.

— Вие трябва да сте Каролин — рече той. — Писала сте на другаря генерален секретар.

Каролин изглеждаше уплашена, но войнствена.

— Искам да се омъжа за бащата на детето си. Ще ми го позволите ли?

Ханс погледна Алис на столчето й.

— Такова хубаво бебе — отбеляза той. — Момче или момиче?

Лили се разтрепера от страх само щом Ханс погледна Алис.

Каролин неохотно отговори:

— Момиче.

— Как се казва?

— Алис.

— Алис. Да, струва ми се, че това сте написала в писмото си.

По някакъв начин преструвката, че е мил с бебето, беше по-ужасяваща от някоя заплаха.

Ханс издърпа един стол и седна край кухненската маса.

— И тъй, Каролин, ти явно желаеш да напуснеш страната си.

— Струва ми се, че би трябвало да сте доволни — правителството не одобрява музиката ми.

— Но защо желаеш да свириш упадъчни американски поп песни?

— Рокендролът е създаден от американските негри. Това е музиката на потиснатите. Тя е революционна. Затова за мен е твърде странно защо другарят Улбрихт не харесва рокендрола.

Когато Ханс не можеше да обори някой аргумент, той винаги го пренебрегваше.

— Но Германия разполага с такова богатство от хубава традиционна музика.

— Аз обичам традиционните немски песни. Сигурна съм, че знам повече от теб. Музиката обаче е интернационална.

Баба Мод се наведе напред и заядливо вметна:

— Като социализма, другарю.

Ханс не й обърна внимание.

— А и моите родители ме изхвърлиха от дома ми — продължи Каролин.

— Заради неморалния ти начин на живот.

Лили побесня.

— Изхвърлиха я, понеже ти, Ханс, заплаши баща й!

— Въобще не е вярно — мазно възрази той. — Какво да правят едни достойни родители, когато дъщеря им се държи противообществено и развратно?

По страните на Каролин се стекоха гневни сълзи.

— Никога не съм била развратна.

— Но имаш извънбрачно дете.

Мод отново се намеси:

— Ханс, изглеждаш ми малко объркан, що се отнася до биологията. За създаването на бебе, било то законно или извънбрачно, е необходим само един мъж. Промискуитетът няма нищо общо с това.

Ханс изглеждаше засегнат, но отново не се хвана на въдицата. Продължи да говори на Каролин:

— Мъжът, за когото искаш да се омъжиш, е търсен за убийство. Убил е един граничар и е избягал на Запад.

— Аз го обичам.

— Значи, Каролин, ти молиш генералния секретар да ти даде привилегията да емигрираш.

— Това не е привилегия, а право. Свободните хора могат да вървят, където пожелаят — възрази Карла.

Тогава Ханс не издържа.

— Вие си мислите, че можете да правите всичко! Не разбирате, че принадлежите на общество, което трябва да действа единно. Дори рибите в морето знаят да плуват на пасажи!

— Ние не сме риби.

Ханс не й обърна внимание и се върна към Каролин.

— Ти си безнравствена жена, отхвърлена от семейството си заради скандално поведение. Настанила си се при семейство, познато с антиобществения си уклон. И искаш да се омъжиш за убиец.

— Той не е убиец — прошепна Каролин.

— Когато хората пишат на другаря Улбрихт, писмата им се изпращат в ЩАЗИ за оценяване — обясни Ханс. — Твоето, Каролин, е било дадено на един младши офицер. Като млад и неопитен човек, той се е съжалил над една неомъжена майка и е препоръчал да ти се даде разрешение.

Лили сметна, че това звучи добре, но бе сигурна, че се крие и нещо лошо. Имаше право. Ханс продължи:

— За щастие началникът му ми предаде неговия доклад, понеже си спомни, че съм имал работа с тази… — и той се огледа с отвращение — … недисциплинирана, неформална, смутителска група.

Лили знаеше какво ще каже той. То беше смазващо. Ханс бе дошъл тук, за да им каже, че той е отговорен за отхвърлянето на молбата на Каролин и за да им го натрие в лицето лично.

— Ще получиш официален отговор — всеки го получава — обясни той. — Но вече мога да ти кажа, че няма да ти бъде позволено да емигрираш.

— Мога ли да посетя Вали? — примоли се Каролин. — Поне за няколко дни? Та Алис дори не е виждала баща си!

— Не — отвърна Ханс със стисната усмивка. — Хората, които са подавали молба да емигрират, не получават разрешение да излизат на почивка зад граница.

Омразата му веднага пролича, когато той добави:

— Ти да не ни смяташ за глупаци?

— След една година отново ще подам молба — отвърна му Каролин. Ханс се изправи, а по устните му играеше усмивка на тържествуващо превъзходство:

— Отговорът ще е същият и следващата година, и по-следващата, и завинаги.

Той изгледа всички.

— Нито един от вас няма да получи разрешение да излезе. Когато и да е. Обещавам ви.

И си излезе.

Дейв Уилямс позвъни в Класик Рекърдс.

— Здравей, Чери, Дейв е — започна той. — Мога ли да говоря с Ерик?

— В момента го няма — отвърна тя.

Дейв бе разочарован и негодуващ.

— Това е третото ми обаждане!

— Нямаш късмет.

— Той може да ми позвъни.

— Ще говоря с него.

Дейв окачи слушалката.

Не че нямаше късмет. Нещо не беше както трябва.

1964 беше велика година за Плъм Нели. „Това е любов“ отиде на първо място в хит парада и групата — без Лени — обиколи Британия заедно със сума ти поп звезди, включително легендарния Чък Бери. Дейв и Вали се настаниха в апартамент с две спални в театралния район.

Точно сега обаче работите запецнаха. Това беше вбесяващо.

Плъм Нели бяха пуснали втора плоча. Класик издаде „Шейк, ратъл енд рол“ с „Хучи кучи мен“ на втората страна за Коледа. Ерик не ги беше попитал, а Дейв би предпочел да запишат нова песен.

И се оказа прав. „Шейк, ратъл енд рол“ пропадна в класациите. Сега беше януари 1965 и Дейв мислеше за предстоящата година с паническо усещане. Нощем сънуваше как пада — от покрив, от самолет, от стълба — и се будеше с чувството, че животът му приключва. Същото настроение го налягаше, когато размишляваше за бъдещето си.

Беше си позволил да си въобразява, че ще бъде музикант. Беше напуснал дома на родителите си и училище. Беше шестнадесетгодишен, достатъчно голям, за да сключи брак и да плаща данъци. Мислеше си, че има кариера. И изведнъж всичко се разпадаше. Не знаеше какво да прави. Не го биваше за нищо друго, освен за музика. Не можеше да понесе унижението да се върне отново да живее в къщата на родителите си. В старите разкази момчето беглец „постъпваше във флота“. На Дейв му харесваше идеята да изчезне и да се завърне след пет години, загорял, брадясал, разказващ истории за далечни места. Вътре в себе си той знаеше, че няма да хареса дисциплината на флота. Щеше да е по-зле и от училище.

Нямаше си дори приятелка. Щом напусна училище, той приключи връзката си с Линда Робъртсън. Тя каза, че го е очаквала, и въпреки това плака. Когато взе парите от участието на Плъм Нели в Екстра е!, той взе телефонния номер на Мики Макфий от Ерик и я попита дали не би искала да излезе с него — може би на вечеря или на кино. Тя помисли дълго време и му отвърна: „Не. Ти наистина си сладък, но аз не мога да се показвам с шестнадесетгодишен хлапак. Вече имам лоша репутация, но не искам да изглеждам толкова глупава“. Дейв се засегна.

Сега Вали седеше до него, с китара в ръката, както обикновено. Свиреше с метална тръбичка, нанизана на средния пръст на лявата си ръка, и пееше: „Станах сутрин рано, реших метлата да подхвана“.

Дейв се намръщи.

— Та това е саундът на Джеймс Елмор! — рече той минута по-късно.

— Нарича се ботълнек китара — обясни Вали. — Правеха го с гърлото на строшена бутилка, но сега се произвеждат тези метални неща.

— Звучи страхотно.

— Защо продължаваш да звъниш на Ерик?

— Искам да знам колко копия сме продали от „Шейк, ратъл енд рол“, какво става с пускането на „Това е любов“ в Америка, дали се задават някакви дати за представления — а нашият менажер не ще да говори с мен!

— Уволни го — отвърна Вали. — Той е гъз.

Английският на Вали беше почти съвършен.

— Искаш да кажеш, задник — продължи Дейв. — Ние казваме задник, а не гъз.

— Благодаря ти.

— Как да го уволня, като не мога да се свържа с него по телефона? — мрачно попита Дейв.

— Отивай при него.

Дейв изгледа Вали.

— Знаеш ли, не си толкова тъп, колкото звучиш.

На Дейв започна да му става по-добре.

— Точно това и ще направя.

Чувството за потиснатост го напусна, щом излезе. Нещо в улиците на Лондон винаги го ободряваше. Това бе един от големите градове на света — всичко можеше да се случи.

Улица „Денмарк“ се намираше на по-малко от километър и половина. Дейв стигна там за петнадесет минути. Изкачи стълбите до приемната на Класик Рекърдс.

— Ерик излезе — съобщи му Чери.

— Сигурна ли си? — попита я Дейв и дръзко отвори вратата на Ерик. Ерик си беше вътре зад бюрото и изглеждаше донякъде глупаво, след като са го хванали, че лъже. После изражението му се смени с гняв и той попита:

— Какво искаш?

Дейвид не каза нищо на секундата. Понякога баща му обясняваше: „Не си мисли, че си длъжен да отговаряш, ако някой ти задава въпрос. Научил съм това от политиката“. Дейв просто пристъпи в стаята и затвори вратата след себе си.

Рече си, че ако остане прав, ще изглежда, че очаква всеки миг да му наредят да си тръгне. Тъй че седна на креслото пред бюрото на Ерик и кръстоса крака.

После попита:

— Защо ме отбягваш?

— Бях зает, нахален дребосък такъв. Какво има?

— О, всякакви неща — настъпателно започна Дейвид. — Какво става с „Шейк, ратъл енд рол“? Какво правим на Нова година? Новини от Америка?

— Нищо, нищо, нищо — отвърна Ерик. — Доволен ли си?

— Че защо да съм доволен от това?

— Виж сега — и Ерик бръкна в джоба си и извади пачка банкноти. — Ето двайсет лири. Това получихме от „Шейк, ратъл енд рол“. И той хвърли четири банкноти от по пет лири на бюрото.

— Сега доволен ли си?

— Искам да видя отчетите.

Ерик се засмя.

— Отчети? Ти за какъв се вземаш?

— Аз съм твой клиент, а ти си мой менажер.

— Менажер? Нищо няма за менажиране, нищожество. Вие бяхте еднодневка. В нашия бизнес се появяват непрестанно. Имали сте малко късмет, Ханк Ремингтън ви е дал песен, но не сте притежавали истински талант. Всичко приключи, забравяй за него и се връщай в училище.

— Не мога да се върна в училище.

— Че защо не? Ти на колко години си — шестнадесет, седемнадесет?

— Нито един изпит не съм издържал.

— Тогава си намери работа.

— Плъм Нели ще бъде една от най-успешните групи в света, а аз ще бъда музикант за остатъка от живота си.

— Продължавай да си мечтаеш, синко.

— Ще продължа.

Дейв стана. Тъкмо да излезе, и се сети за една подробност. Имаше подписан договор с Ерик. Ако групата наистина потръгнеше добре, Ерик можеше да претендира за някакъв дял. Той заговори:

— Значи, Ерик, ти повече не си менажер на Плъм Нели, това ли ми казваш?

— Алилуя! Най-после схвана съобщението.

— Тогава си вземам договора.

Ерик веднага го изгледа подозрително.

— Какво? Защо?

— Договорът, който подписахме, когато записахме „Това е любов“. Ти не искаш да го задържаш, нали?

Ерик се поколеба.

— Защо си го искаш?

— Току-що ми каза, че нямам талант. Разбира се, ако виждаш голямо бъдеще за групата…

— Не ме разсмивай.

Ерик вдигна телефона.

— Чери, любов моя, извади договора на Плъм Нели от папката и го дай на младия Дейв, когато си тръгва.

Той плъзна слушалката обратно.

Дейв взе парите от бюрото.

— Единият от нас двамата е глупак, Ерик — рече той. — Чудя се кой ли е?

Вали обичаше Лондон. Имаше музика навсякъде — фолк клубове, бийт клубове, театри, концертни зали и оперни зали. Всяка нощ, в която Плъм Нели не свиреха, той излизаше да слуша музика — понякога заедно с Дейв, понякога сам. От време на време отиваше на класически концерт, където усвояваше нови акорди.

Англичаните бяха странни. Кажеше ли, че е немец, веднага заговаряха за Втората световна война. Смятаха, че са спечелили войната и се засягаха, колчем той посочеше, че Съветите са победили Германия. Понякога казваше, че е поляк, само за да избегне повтарянето на еднообразния отегчителен разговор.

Както и да е, половината от хората в Лондон не бяха англичани — ирландци, шотландци, уелсци, хора от карибските острови, индийци и китайци. Всички търговци на наркотици идваха от островите — малтийците продаваха хапчета, пласьорите на хероин бяха от Хонконг, а марихуана човек можеше да си купи от ямайците. Вали обичаше да посещава карибските клубове, където свиреха музика с различен ритъм. На всички такива места към него се насочваха много момичета, но той винаги им казваше, че е сгоден.

Един ден, докато Дейв беше навън, телефонът иззвъня и човекът попита:

— Мога ли да говоря с Валтер Франк?

Вали за малко да отвърне, че дядо му е покойник от повече от двадесет години.

— Аз съм Вали — неохотно отвърна той.

Другият мина на немски.

— Обажда се Енок Андерсен от Западен Берлин.

Андерсен бе счетоводителят датчанин, който управляваше фабриката на баща му. Вали си спомни плешив очилат мъж с химикалка в предния джоб на сакото.

— Нещо не е наред ли?

— Цялото Ви семейство е добре, но нося неприятни новини. Отказали са на Каролин и Алис разрешение да емигрират.

Вали се почувства така, сякаш го бяха халосали. Той приседна тежко.

— Защо? — попита той. — По каква причина?

— Източногерманското правителство не съобщава причините за решенията си. Както и да е — били са посетени от човек от ЩАЗИ, Ханс Хофман, когото познавате.

— Истинска хиена.

— Съобщил е на семейството, че никой от тях никога няма да получи разрешение да емигрира или да пътува на Запад.

Вали закри очи с ръка.

— Никога?

— Това е казал. Баща Ви ме помоли да Ви го предам. Много съжалявам.

— Благодаря Ви.

— Имате ли някакво съобщение, което да предам на семейството Ви? Все още ходя до Източен Берлин веднъж седмично.

— Кажете им, че ги обичам всичките, моля.

Вали се задави.

— Добре.

Вали преглътна.

— И им предайте, че аз ще ги видя някой ден. Сигурен съм в това.

— Ще им го предам. Дочуване.

— Дочуване.

Вали окачи слушалката и се почувства смазан.

Миг по-късно взе китарата и изсвири минорен акорд. Музиката утешаваше. Тя беше абстрактна — само ноти и отношенията помежду им. Нямаше шпиони, предатели, полицаи, стени. Той запя:

— Липсваш ми, Алис…

Дейв се радваше да види сестра си отново. Срещнаха се пред офиса на агенцията й — Международни звезди. Иви носеше виолетово бомбе.

— Вкъщи е доста скучно без теб — каза тя.

— Никой ли не се кара с татко? — ухилено я попита той.

— Толкова е зает откак лейбъристите спечелиха изборите. Сега е в кабинета.

— А ти?

— Правя нов филм.

— Поздравления!

— А ти пък си уволнил менажера си.

— Ерик смяташе, че Плъм Нели е еднодневка. Но ние не сме се отказали. Както и да е, трябват ни повече концертни представления. В тефтера имаме само няколко вечери в Джъмп, а те няма дори да стигнат за наема.

— Не мога да обещая, че Международни звезди ще ви вземат — заяви Иви. — Само се съгласиха да говорят с теб, това е всичко.

— Знам.

Дейвид обаче си направи сметка, че агентите не се срещат с хората само за да ги отрежат. А и агенцията искаше да се държи любезно с Иви Уилямс, най-горещата млада актриса в Лондон. Тъй че надеждите му бяха големи.

Влязоха вътре. Мястото се отличаваше от офиса на Ерик Чапман. Рецепционистката не дъвчеше дъвка. На стените на фоайето нямаше награди, а само няколко хубави акварела. Беше изискано, макар и не твърде рокендрол.

Не им се наложи да чакат. Момичето ги въведе в кабинета на Марк Бачълър, висок мъж над двадесет по риза с модната закопчаваща се яка и плетена вратовръзка. Секретарката му поднесе кафе.

— Ние обичаме Иви и бихме желали да помогнем на брат й — започна Бачълър след началните любезности. — Но не съм сигурен, че можем. „Шейк, ратъл енд рол“ се отрази зле на Плъм Нели.

— Съгласен съм — рече Дейв, — но Ви моля да ми кажете точно какво имате предвид.

— Ако мога да бъда откровен…

— Разбира се — потвърди Дейв и се замисли колко различно беше това от някой разговор с Ерик Чапман.

— Вие приличате на някаква средна поп група, която е имала късмета да попадне на песен на Ханк Ремингтън. Хората смятат, че песента е била велика, а не вие. Светът ни е малък — няколко звукозаписни компании, неколцина тур промоутъри, две телевизионни предавания — и всички са на едно и също мнение. Не мога да ви продам на никого от тях.

Дейв преглътна. Не бе очаквал Бачълър да бъде толкова откровен. Опита да не показва разочарованието си.

— Имахме късмет да получим песен на Ханк Ремингтън — призна той. — Но ние не сме средна поп група. Имаме първокласна ритъмна секция, виртуозен солов китарист, а и изглеждаме добре.

— Тогава трябва да докажете на хората, че не сте еднодневка.

— Знам. Но не ми е ясно как ще го направим без договор за запис и без големи концерти.

— Трябва ви друга голяма песен. Можете ли да вземете някоя от Ханк Ремингтън?

Дейв поклати глава.

— Ханк не пише песни за други хора. „Това е любов“ е изключение, балада, която Кордс не са искали да записват.

— Може би ще напише друга балада? — и Бачълър разпери ръце в смисъл на „кой знае“. — Аз не мога да творя, затова и съм агент, но знам достатъчно, за да съм наясно, че Ханк е изключителен.

— Е… — и Дейв погледна Иви. — Предполагам, че бих могъл да го попитам.

— С какво би навредило това? — отривисто попита Бачълър.

Иви сви рамене.

— Нямам нищо против — каза тя.

— Добре тогава — съгласи се Дейв.

Бачълър стана и протегна ръка за сбогуване.

— Успех — пожела той.

Когато излязоха от сградата, Дейв се обърна към Иви:

— Можем ли да отидем при Ханк сега?

— Имам да напазарувам малко — отвърна сестра му. — Казах му, че ще се видим вечерта.

— Това наистина е важно, Иви. Целият ми живот е в развалини.

— Добре — рече тя. — Колата ми е зад ъгъла.

Отидоха до Челси с нейния Сънбийм Алпин. Дейв прехапа устна. Бачълър му направи услугата да бъде брутално откровен. Той обаче не вярваше в таланта на Плъм Нели — само в този на Ханк Ремингтън. Все едно, ако Дейв успееше да получи още една хубава песен от Ханк, групата щеше отново да върви добре.

Какво да каже?

Здрасти, Ханк, да ти се намират още балади? — Това беше твърде свойски.

Ханк, загазил съм го. — Твърде жалостиво.

Нашата компания направи истинска грешка, като пусна „Шейк, ратъл енд рол“. Ние обаче бихме могли да оправим положението — с малко помощ от теб. — Нито един от тези подходи не му харесваше, основно защото мразеше да моли.

Но щеше да го направи.

Ханк имаше апартамент до реката. Иви го отведе до голяма стара къща и скърцащ асансьор. Сега прекарваше повечето нощи тук. Отвори вратата на апартамента с ключа си.

— Ханк! — викна тя. — Аз съм.

Дейв влезе след нея. Имаше антре с нацапотена модерна картина. Минаха край светнала кухня и надникнаха във всекидневна с огромно пиано. Там нямаше никого.

— Излязъл е — отчаяно произнесе Дейв.

— Може и да подремва следобеда — възрази Иви.

Отвори се друга врата, Ханк се подаде от това, което очевидно беше спалня, и нахлузваше джинсите си.

— Здравей, любов моя — започна той. — Бях в леглото. Здрасти, Дейв, какво те води насам?

— Иви ме доведе, за да те моля за една наистина голяма услуга — отвърна Дейв.

— Аха — рече Ханк и погледна Иви. — Очаквах те по-късно.

— Дейв не можеше да чака.

— Трябва ни нова песен — обясни Дейв.

— Времето не е подходящо, Дейв — обясни Ханк. Дейв очакваше Ханк да му обясни, но той не го стори.

— Ханк, нещо не е наред ли? — попита го Иви.

— Всъщност да — отвърна той.

Дейв беше смаян. На този въпрос не се отговаряше с „да“.

Женската интуиция на Иви беше много по-напред от Дейв.

— Има ли някого в спалнята?

— Съжалявам, любов моя — рече Ханк. — Не те очаквах.

В този миг вратата на спалнята се отвори и оттам излезе Ана Мъри. Устата на Дейв зина от смайване. Сестрата на Джаспър е била в леглото с приятеля на Иви!

Ана бе напълно облечена в делови костюм, включително чорапогащи и високи токчета, но косата й бе разрошена, а сакото — закопчано накриво. Тя не проговори и избягваше погледите на останалите. Отиде в дневната и си излезе от там с чанта за книжа. Отиде до вратата на апартамента, свали от закачалката палто и си излезе, без да обели и дума.

— Тя намина да говори за автобиографията ми, и от едно нещо минахме на друго… — започна Ханк.

— Ханк, как можа? — плачеше Иви.

— Не съм го планирал — каза той. — То просто си стана.

— Мислех, че ме обичаш.

— Обичах те. Обичам те. Това бе просто…

— Просто какво?

Ханк погледна Дейв в очакване на подкрепа.

— Съществуват изкушения, на които нито един мъж не може да устои.

Дейв си спомни за Мики Макфий и кимна.

— Дейв е момче. Смятах те за мъж, Ханк — ядосано му отговори Иви.

— Хайде стига — изведнъж много агресивно й отвърна той. — Дръж си езика зад зъбите.

Иви не можеше да повярва.

— Да си държа езика зад зъбите? Току-що съм те хванала с друго момиче в леглото, а ти ми казваш да си държа езика зад зъбите?

— Именно — заплашително отвърна той. — Не отивай твърде далеч.

Дейв внезапно се изплаши. Ханк сякаш щеше да удари Иви. Това ли вършеха ирландците от работнически произход? И какво трябваше да направи Дейв — да защитава сестра си от любовника й? Трябваше ли да се бие с най-големия музикален гений след Елвис Пресли?

— Твърде далеч? — ядосано продължи Иви. — Още сега отивам твърде далеч. Направо излизам от шибаната врата. Как ти се струва това?

И тя се обърна и закрачи нататък.

Дейв погледна Ханк.

— А… за оная песен…

Ханк мълчаливо поклати глава.

— Окей — продължи Дейв. — Ясно.

Не можеше и да си въобразява да продължи разговора.

Ханк задържа вратата за него и той си излезе.

Иви плака пет минути в колата, после избърса очи.

— Ще те заведа у вас — каза му тя.

Когато се върнаха в Уест Енд, Дейв я заговори:

— Ела горе. Ще ти направя чаша кафе.

— Благодаря ти — каза му тя.

Вали седеше на канапето и свиреше на китарата.

— Иви е малко разстроена — обясни му Дейв. — Скъса с Ханк.

После отиде в кухнята и включи кафеварката.

— На английски изразът „малко разстроена“ означава „много нещастна“. Ако беше само малко нещастна, да речем, понеже съм забравил за рождения ти ден, щеше да кажеш, че си „ужасно разстроена“, нали?

— О, Вали, толкова си логичен — усмихна се Иви.

— А и измислям едно-друго — продължи той. — Ще те ободря. Чуй това. Той засвири и после запя: „Липсваш ми, Алисия“.

Дейв дойде от кухнята и се заслуша. Вали пееше тъжна балада в ре минор, с акорди, някои от които непознати на Дейв.

Когато свърши, той каза:

— Хубава песен. По радиото ли я чу? От кого е?

— Моя е — отговори му Вали. — Аз я написах.

— Охо — изкоментира Дейв. — Изсвири я отново.

Този път Дейв импровизира хармония.

— Вие двамата сте страхотни. Нямате нужда от онова копеле Ханк — вметна Иви.

— Искам да изпея песента на Марк Бачълър — заяви Дейв. Погледна си часовника. Беше пет и половина. Той вдигна слушалката и набра Международни звезди. Бачълър все още си седеше на бюрото.

— Имаме песен — съобщи му Дейв. — Можем ли да дойдем във Вашия кабинет и да Ви я изпълним?

— С удоволствие бих я чул, но тъкмо си тръгвах от работа.

— Можете ли да наминете през улица „Хенриета“ на път за дома? Миг колебание, после Бачълър се съгласи:

— Да, бих могъл, близо е до моята железопътна гара.

— Какво пиете?

— Джин с тоник, моля.

Двадесет минути по-късно Бачълър седеше на канапето с чаша в ръка. Дейв и Вали свиреха песента на две китари, пееха в хармония, а към хора се присъедини и Иви.

След края на песента той каза:

— Изсвирете я отново.

След втория път те го погледнаха очакващо. Настъпи пауза. После той произнесе:

— Нямаше да съм в този бизнес, ако не познавах един хит още щом го чуя. Това е хит.

Дейв и Вали се ухилиха.

— Това си помислих и аз — рече Дейв.

— Харесва ми — продължи Бачълър. — С него мога да ви уредя договор за запис.

Дейв остави китарата, стана и двамата с Бачълър си стиснаха ръцете, за да скрепят сделката.

— Заедно сме — произнесе той.

Марк отпи здраво от питието си.

— Ханк на място ли написа песента, или я е държал прибрана някъде?

Дейв се усмихна. След като си бяха стиснали ръцете, той можеше да се държи наравно с Бачълър.

— Тази песен не е на Ханк Ремингтън — отговори той.

Марк надигна вежди.

Дейв продължи:

— Предположили сте, че е негова, и аз не Ви поправих, но исках да слушате непревзето.

— Песента е хубава и само това има значение. Откъде я взехте?

— Вали я е написал — поясни Дейв. — Този следобед, докато аз съм бил в кабинета Ви.

— Чудесно — рече Бачълър. После се обърна към Вали:

— Какво имаш за втората страна?

— Ти трябва да излизаш — обърна се Лили Франк към Каролин.

Идеята не беше на самата Лили. Принадлежеше на майка й. Карла се тревожеше за здравето на Каролин. От посещението на Хофман насетне Каролин слабееше. Изглеждаше бледа и отпусната. Карла беше отбелязала: „Каролин е само двадесетгодишна. Не може да стои затворена като монахиня за остатъка от живота си. Не можеш ли да я изведеш някъде?“ Сега и двете бяха в стаята на Каролин, свиреха на китари и пееха на Алис, седнала на пода и заобиколена от играчки. От време на време пляскаше въодушевено с ръчички, но през повечето време не им обръщаше внимание. Най-много харесваше „Това е любов“.

— Не мога да изляза, трябва да гледам Алис — каза Каролин.

Лили се беше приготвила за възраженията.

— Майка ми може да я наглежда — рече тя. — Дори и баба Мод. Алис не е твърде буйна вечерно време.

Алис беше на четиринадесет месеца и спеше по цяла нощ.

— Не знам. Не ми изглежда редно.

— От години не си излизала — буквално.

— Но какво би казал Вали?

— Той не очаква да се криеш и въобще да не се забавляваш, нали?

— Не знам.

— Тая вечер отивам в клуба „Света Гертруд“. Защо не дойдеш с мен? Има музика, танци и обикновено дебати. Не мисля, че Вали би имал нещо против.

Източногерманският ръководител Валтер Улбрихт знаеше, че младежите имат нужда от развлечение, но имаше една неприятност. Всичко, което те харесваха — поп музика, мода, комикси, холивудски филми — беше недостъпно или забранено. Спортът се ползваше с одобрение, но обикновено отделяха момичетата от момчетата.

Лили знаеше, че повечето хора на нейна възраст ненавиждат властта. Юношите не се вълнуваха много по въпроса за това дали да има комунизъм или капитализъм, но се интересуваха от прически, мода и популярна музика. Пуританската неприязън на Улбрихт към всичко, което им харесваше, отчужди поколението на Лили. Още по-зле, те си фантазираха, може би напълно нереалистично, че връстниците им на запад имат грамофони в спалните, шкафове, пълни с дрехи по модата, и ядат сладолед всеки ден.

Младежките клубове в църквите бяха плах опит за запълване на празнината в живота на младежта. Те бяха безопасно неполемични, но не задушаващо съгласни като младежката организация на комунистите — Свободната немска младеж.

Каролин се умисли.

— Може би имаш право — заключи тя. — Не мога да прекарам живота си като жертва. Извадих лош късмет, но не бива да допускам това да ми влияе. ЩАЗИ ме смятат просто за някакво момиче, чийто приятел е убил граничар, но няма нужда да приемам приказките им.

— Точно така! — Лили беше доволна.

— Ще пиша на Вали и ще му кажа за това. Но ще изляза с теб.

— Хайде да се преоблечем тогава.

Лили отиде до стаята си и облече къса пола — не съвсем минипола, като носените от момичетата по западните телевизионни предавания, гледани от всички в Източна Германия, а над коляното. След като Каролин се съгласи, Лили се запита дали това е правилният подход. Каролин определено се нуждаеше от свой живот — беше напълно права в думите си, че няма да остави ЩАЗИ да я определя. Но какво щеше да си помисли Вали, щом научеше? Щеше ли да се притеснява, че Каролин го забравя? Лили не беше виждала брат си от почти две години. Сега беше на деветнадесет и беше поп звезда. Тя не знаеше какво би могъл да си мисли той.

Каролин взе джинсите на Лили, а после двете се гримираха заедно. По-голямата сестра на Лили, Ребека, им бе изпратила черен молив и сини сенки от Хамбург и по някакво чудо от ЩАЗИ не ги бяха откраднали.

Отидоха в кухнята, за да си вземат довиждане. Карла хранеше Алис, която махна за сбогом на майка си тъй весело, че Каролин малко се изненада.

Отидоха до протестантската църква през няколко улици. Само баба Мод ходеше да се черкува редовно, но Лили бе ходила два пъти до младежкия клуб в криптата на църквата. Ръководеше го новият млад пастор Одо Фослер, с прическа като на Бийтълс. Беше красавец, но твърде възрастен за Лили — поне на двадесет и пет.

За музика той разполагаше с пиано, две китари и грамофон. Започнаха с народен танец — нещо, което властите не биха могли да не одобрят. Лили танцуваше с Бертолд, момче приблизително на нейната възраст, шестнадесетгодишен. Беше хубавец, но не и привлекателен. Лили заглеждаше Торстен, малко по-голям и на вид като Пол Макартни.

Стъпките на танца бяха енергични, с много пляскания и завъртания. Лили се зарадва, когато видя как Каролин се предава на духа на танца, усмихва се и се смее. Вече изглеждаше по-добре.

Но народните танци бяха само привидност, нещо, което да се казва в отговор на враждебните въпроси. Някой пусна „Чувствам се отлично“ на Бийтълс и всички затанцуваха туист.

Час по-късно спряха за почивка и за по чаша Вита-Кола, източногерманската Кока-Кола. За голямо удоволствие на Лили, Каролин изглеждаше зачервена и щастлива. Одо обикаляше и си говореше с всекиго. Обясняваше, че ако някой има проблеми, включително такива с личните отношения и секса, той е тук, за да изслушва и да дава съвет. Каролин му каза:

— Моят проблем е, че бащата на детето ми е на Запад.

Двамата поведоха дълъг разговор, докато танците не започнаха отново.

В десет часа, когато спряха грамофона, за изненада на Лили Каролин взе една от китарите. После даде на Лили знак да вземе другата. Двете свиреха и пееха у дома, но Лили никога не си беше представяла да го прави пред публика. Каролин започна песента на Евърли Брадърс — „Събуди се, малка Сузи“. Двете китари звучаха добре заедно, а Каролин и Лили запяха в хармония. Преди да са стигнали до края, всички в криптата танцуваха джайв. В края на песента танцуващите поискаха още.

Изсвириха „Искам да държа ръката ти“ и „Ако имах чук“, а после направиха „Това е любов“ за бавен танц. Хлапетата не искаха те да свършват, но Одо ги помоли да изсвирят още нещо, а после да си вървят, преди полицията да е дошла да ги арестува. Той го произнесе с усмивка, но беше сериозен.

За финал те изсвириха „Отново в САЩ“.

37.

В началото на 1965 година, докато се приготвяше за последните си университетски изпити, Джаспър Мъри писа до всички излъчвателни организации в САЩ, чиито адреси успя да намери.

Всички те получиха едно и също писмо. Той им изпрати статиите си за срещите на Иви и Ханк, работата си за Мартин Лутър Кинг и специалното издание на Истината за убийството. И искаше работа. Всякаква работа, стига да беше в американска телевизия.

Никога не беше желал нещо толкова много. Телевизионните новини бяха по-добри от печатните — по-бързи, по-завладяващи, по-живи — и американската телевизия бе по-добра от британската. А той знаеше, че ще го върши добре. Трябваше му само старт. Толкова го искаше, че чак го болеше.

След като изпрати писмата — за значителна сума — той остави сестра му Ана да му поръча обяд. Отидоха във Веселия хусар, унгарски ресторант, любим на писателите и политиците от лявото крило.

— Какво ще правиш, ако не получиш работа в Щатите? — попита го Ана, след като поръчаха.

Перспективата го потисна.

— Не знам наистина. В тази страна се очаква най-напред да работиш за провинциални вестници, да отразяваш изложения на котки и погребенията на общински съветници с дълъг стаж, но не смятам, че мога да понеса това.

Ана си поръча запазената марка на ресторанта — студена черешова супа. Джаспър си взе пържени печурки със сос тартар.

— Виж, дължа ти едно извинение.

— Да — потвърди той. — Определено ми дължиш.

— Виж сега, Ханк и Иви даже не бяха сгодени, а да не говорим за женени.

— Но ти знаеше съвсем добре, че те са двойка.

— Да, и не постъпих правилно, като легнах с него.

— Да, така е.

— Не е нужно да си толкова праведен. Това не е типично за мен, но е точно нещото, което ти би направил.

Той не го оспори, понеже беше вярно. От време на време бе съгрешавал с омъжени или сгодени жени. Наместо това попита:

— Майка знае ли?

— Да, и е бясна. Дейзи Уилямс е най-добрата й приятелка от тридесет години, а и беше извънредно мила към теб, като те остави да живееш там без наем — а ето че аз сторих това на дъщеря й. Какво ти каза Дейзи?

— Ядосана е, понеже си причинила такава болка на дъщеря й. Също така обаче заяви, че когато се влюбила в Лойд, вече била омъжена за друг, тъй че не чувствала да има правото на твърде много морално негодувание.

— Е, както и да е, съжалявам.

— Благодаря ти.

— Само дето не съжалявам наистина.

— Какво искаш да кажеш?

— Преспах с Ханк, понеже се влюбих в него. От първия ни път съм прекарала почти всяка нощ с него. Той е най-прекрасният мъж, когото познавам, и ще се омъжа за него, стига да успея да го хвана.

— Като твой брат имам правото да попитам какво толкова вижда той в теб.

— Освен големите гърди, нали така?

Тя се разсмя.

— Не че не изглеждаш добре, но си с няколко години по-голяма от него, а в Англия се намират около милион моми за женене, които биха скочили в леглото му само да щракне с пръсти.

Тя кимна.

— Две неща. Първо, той е умен, но необразован. Аз съм неговият екскурзовод из селенията на ума — изкуство, театър, политика, литература. Той е очарован, че някой говори с него за тези неща без снизхождение.

Джаспър не се изненада.

— Той обичаше да говори с Дейзи и Лойд за всичко това. Но какво е другото?

— Знаеш, че той е вторият ми любовник.

Джаспър кимна. Не се смяташе за прието момичетата да признават такива неща, но той и Ана винаги знаеха за подвизите на другия.

Тя продължи:

— Е, със Себастиан изкарах почти четири години. За толкова време едно момиче научава доста. Ханк знае много малко за секса, понеже никога не е имал приятелка за достатъчно дълго време, за да изгради истинска близост с нея. Иви беше най-продължителната му връзка, но беше твърде млада, за да научи един мъж на много.

— Разбирам.

Джаспър никога не беше гледал на връзките по този начин, но звучеше разумно. Той приличаше малко на Ханк. Питаше се дали жените не го смятат еднообразен в кревата.

— Ханк е научил доста от певицата Мики Макфий, но е спал с нея само два пъти.

— Наистина? Дейв Уилямс го е направил с нея в гримьорната.

— И ти е казал?

— Май го е разправил на всички. Може да му е бил първият път.

— Мики Макфий е въртиопашка.

— Значи ти си наставница на Ханк в любовта.

— Той възприема бързо. И расте бързо. Няма да повтори това, което е направил на Иви.

Джаспър не бе уверен в последното, но не даде глас на съмненията си.

Димка Дворкин отлетя за Виетнам през февруари 1965 година заедно с голяма група служители и сътрудници на Външното министерство, сред тях и Наталия Смотрова.

Беше първото му пътуване извън Съветския съюз. Той обаче беше още по-развълнуван от това, че е с Наталия. Не бе сигурен какво ще стане, но изпитваше радостно чувство на освобождение, като можеше да го каже и за нея. Бяха далеч от Москва, извън обхвата на жена му и на съпруга на Наталия. Всичко можеше да стане.

Димка бе по-оптимистичен като цяло. Косигин, неговият началник след падането на Хрушчов, разбираше, че Съветският съюз губи Студената война заради икономиката си. Съветската промишленост бе неефективна, а гражданите — бедни. Целта на Косигин беше да направи СССР по-производителен. Съветите трябваше да се учат как да произвеждат неща, които хората от други държави биха желали да купят. Трябваше да се съревновават с американците по просперитет, а не само в танкове и ракети. Едва тогава щяха да могат да се надяват да привлекат света към своя начин на живот. Това отношение насърчаваше Димка. Партийният ръководител Брежнев беше ужасяващо консервативен, но може би Косигин би реформирал комунизма.

Част от икономическите проблеми беше харченето на голяма част от националния приход за армията. Хрушчов представи политиката на мирно съвместно съществуване с надеждата да намали осакатяващите разходи — да се живее заедно с капиталистите, без да се водят войни. Хрушчов не направи много, за да приложи идеята си — конфликтите му в Берлин и в Куба наложиха повече, а не по-малко военни разходи. Прогресивно мислещите хора в Кремъл обаче все още вярваха в стратегията.

Виетнам щеше да бъде сурово изпитание.

При излизането от самолета върху Димка се стовари гореща влажна атмосфера — не беше изживявал нещо подобно. Ханой бе древната столица на древна страна, дълго време потискана от чужденци — първо китайците, после французите, после американците. Виетнам бе по-пренаселен и по-шарен от кое да е друго виждано от него място.

Също така страната беше разделена на две.

Виетнамският водач Хо Ши Мин победи Франция в антиколониалната война от петдесетте. Той обаче бе недемократичен комунист и американците отказаха да признаят властта му. Президентът Айзенхауер подкрепяше марионетно правителство на юг, разположено в провинциалната столица Сайгон. Неизбраният сайгонски режим бе тираничен и непопулярен, нападан от бойците на съпротивителното движение Виетконг. Южновиетнамската армия бе толкова слаба, че сега, в 1965 година, се налагаше да я поддържат 23 000 американски войници.

Американците твърдяха, че Южен Виетнам е самостоятелна страна, точно както Съветският съюз твърдеше, че Източна Германия е отделна държава. Виетнам беше огледален образ на Германия, макар че Димка никога не би посмял да изрече това на глас.

Докато министрите бяха на банкет със северновиетнамските водачи, съветските сътрудници обядваха по-неофициално с виетнамските си колеги — всички те говореха руски, а някои бяха посещавали Москва. Храната се състоеше основно от ориз и зеленчуци с малко риба и месо, но беше вкусна. Сред виетнамците нямаше жени и мъжете изглеждаха изненадани при вида на Наталия и още две съветски делегатки.

Димка седна до безличен апаратчик на средна възраст — Фам Ан. Наталия седна отсреща и запита човека какво се надява да получат от разговорите.

Ан отговори с дълъг списък:

— Трябват ни самолети, артилерия, радари, системи за противовъздушна отбрана, муниции и медицински препарати.

Точно това съветската страна искаше да избегне.

— Но вие няма да имате нужда от тези неща, ако войната свърши — рече Наталия.

— Когато победим американските империалисти ще имаме други нужди.

— Всички ние бихме се радвали да видим голяма победа за Виетконг — продължи тя. — Възможно е обаче да се стигне до друг резултат.

Наталия опитваше да предложи идеята за мирното съвместно съществуване.

— Победата е единствената възможност — презрително изрече Фам Ан.

Димка се смая. Ан упорито отказваше да участва в обсъждането, за което бяха дошли Съветите. Може би смяташе, че е под достойнството му да разговаря с жена. Димка се надяваше това да е единствената причина за ината му. Ако виетнамците не разговаряха за алтернативи на войната, съветската мисия щеше да се провали.

Наталия не се отклоняваше лесно от целта си. Тя настоя:

— Със сигурност военната победа не е единственият възможен изход.

Димка се почувства горд от смелата й настойчивост.

— Вие говорите за поражение? — раздразнено попита Ан или пък се преструваше на раздразнен.

— Не — спокойно възрази тя. — Но войната не е единственият път към победата. Преговорите са друга възможност.

— Ние преговаряхме много пъти с французите — ядосано настоя Ан. — Всяко споразумение служеше колкото да им издейства време, докато подготвят следващата си агресия. Това бе урок за нашия народ, урок как да се държим с империалистите — ние няма да го забравим.

Димка беше чел за историята на Виетнам и знаеше, че гневът на Ан е оправдан. Французите са били непочтени и коварни като всички други колониалисти. Това обаче не беше краят на историята.

Наталия не се отказваше — съвсем оправдано, понеже несъмнено Косигин предаваше същото послание на Хо Ши Мин.

— Империалистите са коварни, това е известно на всички. Но и преговорите могат да бъдат използвани от революционерите. Ленин е преговарял в Брест-Литовск. Направил е отстъпки, останал е на власт и се е отказал от отстъпките, когато е станал по-силен.

Ан изрецитира изказването на Хо Ши Мин:

— Няма да обсъждаме преговори, докато в Сайгон няма неутрално коалиционно правителство с участието на представители на Виетконг.

— Когато немците нахлуха в Русия и изминаха целия път до вратите на Москва вие направихте ли компромис?

Той тропна с юмрук по масата, жест, който изненада Димка, идвайки от един предполагаемо изтънчен ориенталец.

— Не! Никакви преговори, никакъв компромис — и никакви американци!

Скоро след това гощавката свърши.

Димка и Наталия се завърнаха в хотела си. Той отиде с нея до стаята й. На вратата тя просто му каза:

— Влез.

Щеше да бъде едва третата им нощ заедно. Първите две бяха изкарали на голям креват в прашна, пълна със стари мебели стая в Кремъл. Но някак си престоят им в една спалня изглеждаше естествен, сякаш бяха любовници от години.

Целунаха се и си събуха обувките, после отново се целунаха и си измиха зъбите, и се целунаха отново. Не бяха обзети от неудържимо желание — по-скоро бяха отпуснати и се забавляваха.

— Имаме цялата нощ да вършим каквото ни харесва — каза Наталия и Димка си каза, че това са най-възбуждащите думи, които е чувал.

Любиха се, после ядоха хайвер и пиха водка, донесени от нея, а после се любиха отново.

После, докато лежаха на усуканите чаршафи и гледаха бавния вентилатор на тавана, Наталия каза:

— Предполагам, че някой ни подслушва.

— Надявам се — допълни я Димка. — Изпратихме на огромни разноски хора от КГБ, за да ги научат как да подслушват хотелски стаи.

— Може би Фам Ан слуша — продължи Наталия и се изкиска.

— Ако е така, надявам се да му е харесало повече от обяда.

— Хмм. Обядът си беше провал.

— Ще трябва да си променят отношението, за да получат оръжия от нас. Дори Брежнев не иска да се замесваме в голяма война в Югоизточна Азия.

— Но ако откажем да ги въоръжим, те може да отидат при китайците.

— Те мразят китайците.

— Знам. И все пак…

— Да.

Сънят ги обори и ги събуди телефонът. Наталия го вдигна и каза името си. Послуша малко и рече:

— По дяволите.

Измина още една минута и тя окачи слушалката.

— Новини от Южен Виетнам. Миналата нощ Виетконг са нападнали американска база.

— Вчера? Часове след пристигането на Косигин в Ханой? Това не е съвпадение. Къде?

— В някакво място, наречено Плейку. Има осем убити американци, стотина, че и отгоре са ранени. Унищожили са десет американски самолета на земята.

— Колко са загубите на Виетконг?

— В базата е било оставено само едно тяло.

Димка невярващо поклати глава.

— Трябва да го признаеш на виетнамците — страхотни войници са.

— Виетконг са. Южновиетнамската армия е безнадежден случай. Затова им трябват американците — за да се бият вместо тях.

Димка се намръщи.

— Има ли някой важен американец в Южен Виетнам в момента?

— Макджордж Бънди, съветник на президента по националната сигурност, един от най-лошите капиталистически и империалистически подпалвачи на война.

— Със сигурност точно сега говори по телефона с президента Джонсън.

— Да — съгласи се Наталия. — Чудя се какво ли му обяснява.

Отговорът дойде по-късно през деня.

Американски самолети от самолетоносача Рейнджър бомбардираха военния лагер Донг Хой на брега на Северен Виетнам. Американците за пръв път бомбардираха Севера и сложиха началото на нова фаза в конфликта.

Димка отчаяно наблюдаваше как позицията на Косигин малко по малко се руши с течение на деня.

След бомбардировката американското нападение бе осъдено от комунистическите и необвързаните страни по света.

Водачите от третия свят очакваха Москва да се притече на помощ на Виетнам, комунистическа страна, пряко нападната от американския империализъм.

Косигин не желаеше да ескалира виетнамската война, а и Кремъл не искаше да предоставя голяма военна помощ на Хо Ши Мин, но ето че направиха точно това.

Нямаха избор. Оттеглеха ли се, щяха да се намърдат китайците, готови да заменят СССР като могъщия приятел на малките комунистически държави. Положението на Съветския съюз като защитник на световния комунизъм стоеше на карта и всички го разбираха.

Приказките за мирното съвместно съществуване бяха забравени.

Димка и Наталия, както и цялата съветска делегация, посърнаха. Позицията им за преговорите с виетнамците беше фатално отслабена. Косигин нямаше карти, с които да играе — трябваше да даде всичко, искано от Хо Ши Мин.

Останаха в Ханой още три дни. Димка и Наталия се любеха по цяла нощ, но през деня само си записваха в подробности предпочитанията на Фам Ан. Точно при заминаването им потегли пратка съветски ракети земя-въздух.

Димка и Наталия седяха един до друг в самолета към дома. Димка подремваше и с наслада си припомняше четири влажни нощи на любов под лениво въртящия се вентилатор.

— На какво се усмихваш? — попита го Наталия.

Той отвори очи.

— Знаеш.

Тя се закиска.

— Освен това…

— Какво?

— Когато си припомниш това пътуване, не ти ли се струва, че…?

— Че сме били изцяло водени за носа и използвани? Да, още от първия ден.

— Всъщност Хо Ши Мин умело изманипулира двете най-могъщи държави в света и най-накрая получи това, което искаше.

— Да — съгласи се Димка. — Точно това ми се струва.

Таня отиде на летището с подривния ръкопис на Василий в куфара си. Страхуваше се.

И преди беше вършила опасни неща. Бе издавала опозиционен вестник; бяха я арестували на площад „Маяковски“ и я бяха завлекли в ужасното подземие на сградата на КГБ на Лубянския площад; беше се свързала с дисидент в Сибир. Това обаче беше най-ужасяващото.

Поддържането на връзка със Запада беше престъпление от най-висока класа. Тя носеше текста на Василий в Лайпциг, където се надяваше да го предложи на някой западен издател.

Новинарското им издание се разпространяваше само в СССР. Властите щяха да са много по-ядосани за опозиционен материал, достигнал на Запад. Отговорните за това хора щяха да бъдат смятани не само за бунтовници, но и за предатели.

Докато мислеше за опасността, седнала на задната седалка на таксито, й призля от страх и тя залепи ръка на устата си, докато чувството отмина.

Щом пристигнаха, за малко да каже на шофьора да свие и да я върне вкъщи. После си спомни за Василий в Сибир, премръзнал и гладен, стегна се и внесе куфара си в терминала.

Сибирското пътуване я промени. Дотогава беше смятала комунизма за опит с добри намерения, който се е провалил и трябва да бъде прекратен. Сега го виждаше като брутална тирания, чиито водачи бяха зли хора. Колчем помислеше за Василий, сърцето й се изпълваше с омраза към хората, които му бяха сторили това. Беше й трудно даже да говори със своя брат близнак, който все още се надяваше, че комунизмът може да бъде коригиран, а не унищожен. Обичаше Димка, но той си затваряше очите за действителността. Тя бе разбрала, че навсякъде, където има потисничество — в Дълбокия Юг на САЩ, в Северна Ирландия, в Източна Германия — определено има много мили обикновени хора като семейството й, които извръщаха поглед от грозната истина. Таня нямаше да бъде една от тях. Щеше да се бие до края.

Независимо от риска.

Постави книжата си на гишето, а куфара на везната. Ако вярваше в Бог, щеше да се помоли.

Хората на чекирането бяха само от КГБ. Мъжът пред нея беше на тридесетина години, а лицето му синееше от гъстата брада. Понякога Таня преценяваше хората, като си представяше какви ли биха били, ако им взема интервю. „Този ще излезе натрапчив до агресивност“, помисли си тя, „ще отговаря на неутралните въпроси все едно са враждебни и непрестанно ще се оглежда за скрити намеци и забулени обвинения“.

Той я изгледа тежко и я сравни със снимката. Тя опита да не изглежда уплашена. „Но“, каза си тя, „дори и невинни съветски граждани се плашеха, щом ги погледнеше някой от КГБ“.

Той остави паспорта й на тезгяха и нареди:

— Отворете чантата.

Не можеше да се разбере защо. Може би го правеха заради подозрителния външен вид, или защото нямаха какво друго да вършат, или защото харесваха да се ровят из дамското бельо. Не им се налагаше да дават обяснения.

Таня отвори чантата си с разтуптяно сърце.

Служителят приклекна и заровичка из вещите й. За по-малко от минута откри произведението на Василий. Отвори го и прочете заглавната страница — Щалаг: Роман за нацистките концентрационни лагери от Клаус Холщайн.

Това бе фалшиво, както и съдържанието, предговорът и прологът.

— Какво е това? — попита човекът.

— Частичен превод на книга от Германската демократична република. Отивам на Лайпцигския книжен панаир.

— Това разрешено ли е?

— В Източна Германия, разбира се — иначе е нямало да бъде издадено.

— А в Съветския съюз?

— Все още не. Произведенията не могат да бъдат представяни за одобрение, преди да бъдат завършени.

Тя опита да диша нормално, докато той прелистваше страниците.

— Хората имат руски имена.

— В нацистките концентрационни лагери, както знаете, е имало много съветски хора — отвърна Таня.

Тя знаеше, че при проверка историята й ще рухне незабавно. Ако служителят отделеше време да прочете повече от първите няколко страници, щеше да види, че разказите не са за нацистите, а за Гулаг; после КГБ щеше само за няколко часа да разбере, че няма нито източногерманска книга, нито издател, при което Таня щеше отново да бъде отведена в подземието на „Лубянка“.

Той листеше хартията лениво, сякаш се чудеше дали да прави въпрос от това, или не. Тогава на съседното бюро настана смут — някакъв пътник протестираше заради конфискацията на икона. Човекът на Таня й даде книжата с бордовата карта, махна й да върви и отиде да помага на колегата си.

Краката й бяха тъй омалели, та се боеше, че може и да не успее да си излезе.

Върна си силата и се справи с останалите формалности. Самолетът беше познатият Туполев Ту-104, приспособен за цивилни пътници, леко претъпкан с шест седалки в редичка. Полетът до Лайпциг покриваше хиляда и шестстотин километра и продължи малко повече от три часа.

Когато Таня взе отново куфара си, огледа го внимателно, но не видя признаци да е бил отварян. Все още обаче не беше в безопасност. Носеше го в зоната за митнически и паспортни проверки и изпитваше усещането, че държи нещо радиоактивно. Спомни си, че според твърденията източногерманското правителство било по-сурово от съветския режим. ЩАЗИ си пъхаше носа навсякъде, още повече от КГБ.

Тя показа документите си. Някакъв служещ ги проучи внимателно, после я отпрати с грубо махване на ръката.

Насочи се към изхода, без да гледа в лицата на униформените служители — всичките мъже, които наблюдаваха пътниците.

Тогава един от тях застана пред нея.

— Таня Дворкина?

Тя за малко да се разплаче виновно.

— Дда.

— Моля, елате с мен — заговори я той на немски.

„Дотук беше“, мина през ума й; „животът ми приключи“.

Тя го последва през някаква странична врата. За нейна изненада се озоваха на паркинг.

— Директорът на книжния панаир е изпратил кола за Вас — обясни човекът.

Чакаше я шофьор. Той се представи и пъхна опасния куфар в багажника на Вартбург 311 — лимузина в зелено и бяло.

Таня се намърда на задната седалка и рухна безпомощно, все едно е пияна.

Започна да се оправя, когато колата я заведе в центъра на града. Лайпциг представляваше древен кръстопът, приютил панаира още от Средните векове. Железопътната му гара беше най-голямата в Европа. В статията си Таня щеше да спомене силната комунистическа традиция на града и съпротивата му срещу нацизма, продължила и през четиридесетте години. Нямаше да включи току-що хрумналата й мисъл, че величествените здания от деветнадесетото столетие изглеждаха още по-изискано до ужасяващата архитектура от съветския период.

Таксито я откара до панаира. В просторна, прилична на склад зала издателите от Германия и от чужбина бяха изправили щандове и изложили книгите си. Директорът разведе Таня. Обясни й, че основното занимание на Панаира не е купуването и продажбата на отпечатани книги, а на правата да бъдат превеждани и издавани в други страни.

Към края на следобеда тя успя да се откачи от него и да се огледа самичка.

Смая се от огромния брой и невероятното разнообразие на книгите — автомобилни наръчници, научни списания, алманаси, детски приказки, Библии, книги за изкуство, атласи, речници, учебници и пълните събрани съчинения на Маркс и Енгелс на всички големи европейски езици.

Тя се оглеждаше за някого, който евентуално да иска да превежда руска литература и да я издава на Запад.

Започна да оглежда щандовете за руски романи на други езици.

Латинската азбука се различаваше от кирилицата, но Таня бе учила немски и английски в училище и немски в университета, тъй че можеше да чете имената на авторите и общо взето да се ориентира в заглавията.

Тя говори с неколцина издатели, обясни им, че е журналист от ТАСС и ги запита какво печелят от Панаира. Събра някои полезни за статията си изказвания. Дори и не намекна, че разполага с руска книга, която да им предложи.

На щанда на лондонското издателство Роули видя превод на Млада гвардия, популярния роман на Александър Фадеев. Познаваше го добре и се забавляваше с разгадаването на английския на първата страница, когато я прекъснаха.

— Кажете, бих ли могла да отговоря на някой Ваш въпрос.

Таня се представи и взе от жената интервю за Панаира. Бързо установиха, че редакторката говори руски по-добре, отколкото Таня немски, и смениха езика. Таня я запита за английските преводи на руски романи.

— Бих желала да издаваме повече такива — обясни другата. — Но много съвременни съветски романи, включително този, който държите в ръцете си, са твърде прокомунистически.

Таня се престори на засегната.

— Искате да издавате антисъветска пропаганда?

— Съвсем не — с търпелива усмивка отвърна жената. — На писателите не е забранено да харесват правителството си. Моята фирма издава много книги, които славят Британската империя и нейните триумфи. Но един автор, който не вижда нищо нередно в заобикалящото го общество, няма да бъде вземан насериозно. По-умно е да има известна критика, дори и само заради правдоподобността.

Таня харесваше тази жена.

— Можем ли да се видим отново?

Тя се поколеба.

— Имате нещо за мен?

Таня не отговори на въпроса.

— Къде сте отседнали?

— В хотел Европа.

За Таня имаше резервирана стая в същия хотел. Това бе удобно.

— Как се казвате?

— Ана Мъри. А Вие?

— Ще си поговорим отново — отвърна Таня и се отдалечи.

Ана Мъри я привличаше инстинктивно — инстинкт, ошлайфан от четвърт век живот в Съветския съюз; чувството обаче бе подкрепено от доказателства. Първо, Ана очевидно бе от Британия, а не рускиня или източна германка, която се представя за британка. Второ, не беше нито комунистка, нито твърдеше страстно, че е нещо обратно. Невъзможно бе за агент на КГБ да поддържа спокойната й безпристрастност. Трето, не използваше жаргон. Израслите сред съветската ортодоксия хора говореха в категориите на партия, класа, кадри и идеология. Ана не си служеше с нито една от тези ключови думи.

Вартбургът в зелено и бяло я чакаше отвън. Шофьорът я откара в Европа, където тя се регистрира, почти веднага напусна стаята си и излезе във фоайето.

Не искаше да привлича внимание към себе си дори и с простия въпрос за стаята на Ана Мъри на рецепцията. Поне един от рецепционистите беше човек на ЩАЗИ и можеше да обърне внимание на съветски журналист, който търси английски издател.

Зад щанда на рецепцията обаче имаше стена с номерирани кутийки, в които служителите поставяха ключовете и съобщенията. Таня просто запечата празен плик за писма, написа на него на немски „Госпожа Ана Мъри“ и го подаде мълчаливо. Човекът зад щанда веднага го постави в кутийката за стая 305.

Там имаше и ключ, следователно сега Ана Мъри не се намираше в стаята си.

Таня влезе в бара. Ана я нямаше там. Таня остана един час, пи бира и оглеждаше бележките си. После отиде в ресторанта. Ана я нямаше и там. Вероятно е отишла да вечеря с колегите си в някое заведение в града. Таня седна сама и си поръча местния специалитет — алерлай, зеленчуково блюдо. Поседя един час над кафето си, а после си излезе.

На минаване през фоайето отново погледна кутийките. Ключът от 305 липсваше.

Таня се завърна в стаята си, взе набрания текст и отиде до вратата на стая 305.

Там се спря. Стореше ли това се въвличаше. Никаква измислица не можеше да обясни или оправдае действието й. Тя предаваше антисъветска пропаганда на Запада. Хванеха ли я, с живота й беше свършено.

Тя почука на вратата.

Ана я отвори. Беше боса и държеше четка за зъби — ясен признак, че се приготвяше да спи.

Таня постави пръст на устните си и даде знак за тишина. После връчи на Ана хартията и прошепна:

— Ще намина след два часа.

После се отдалечи.

Върна се в стаята си и разтреперана седна на леглото.

Ако Ана просто отхвърлеше книгата, това щеше да е едва лошо. Но ако Таня я бе преценила погрешно, Ана можеше да се почувства задължена да съобщи на някое овластено лице, че й е била предложена дисидентска книга. Можеше да се притесни, че ако замълчи за това, ще я обвинят в участие в заговор. Можеше да реши, че единственото разумно нещо е да докладва за неразрешения опит да се установи контакт с нея.

Таня обаче вярваше, че повечето хора на запад не разсъждават така. Въпреки драматичните предпазни мерки на Таня, Ана можеше и да не си дава сметка, че е извършила престъпление с простото прочитане на ръкопис.

Следователно основният въпрос бе дали Ана ще хареса работата на Василий. Даниил я хареса, както и редакторите на Новый мир. Те обаче бяха единствените читатели на разказите, а и бяха до един руси. Как би реагирал един чужденец? Таня изпитваше увереност, че Ана ще забележи добре написания материал, но щеше ли да я трогне той? Щеше ли да разбие сърцето й?

Малко преди единадесет Таня се върна в стая 305.

Ана отвори вратата с ръкописа в ръка. Лицето й беше мокро от сълзи.

Тя прошепна:

— Това е нетърпимо. Трябва да го съобщим на света.

В петък вечерта Дейв откри, че Лу, барабанистът на Плъм Нели, е хомосексуалист.

Дотогава смяташе, че Лу просто е стеснителен. Много момичета искаха да се любят с момчетата от поп групите и понякога съблекалнята приличаше на публичен дом, но Лу никога не се възползва. Това не бе изненада — някои го правеха, други не. Вали никога не излизаше с „групита“. Дейв понякога го правеше, а Бъз, бас китаристът, никога не казваше „не“.

Плъм Нели отново имаха концерти. „Алисия, Алисия“ стоеше на деветнадесето място в топ двадесет и се изкачваше. Дейв и Вали пишеха заедно песни и се надяваха да запишат дългосвиреща плоча. Един късен следобед отидоха в студиата на Би Би Си в Портланд Плейс и записаха едно радиоизпълнение. Парите бяха малко, но това бе възможност да рекламират „Алисия, Алисия“. Може би песента щеше да се издигне до номер едно. Освен това понякога Дейв казваше, че човек може да я кара и на фъстъци.

Излязоха, запримигваха на вечерното слънце и решиха да отидат за по едно питие в близката кръчма Златния рог.

— Не ми се пие — рече Лу.

— Не се превземай — прекъсна го Бъз. — Че кога си казвал „не“ на литър бира?

— Да отидем в някоя друга кръчма тогава — предложи Лу.

— Защо?

— Не ми харесва видът на тази.

— Ако се притесняваш, че ще ти досаждат, сложи си слънчевите очила. Бяха се показвали по телевизията няколко пъти и от време на време феновете ги разпознаваха в някой бар или ресторант, но това рядко биваше неприятност. Бяха се научили да стоят далеч от места като кафенетата близо до училища, където се събираха тийнейджъри, защото това можеше да доведе до сцени с тълпата. В заведенията за възрастни обаче се чувстваха чудесно.

Влязоха в Златния рог и се насочиха към бара. Барманът се усмихна на Лу и го поздрави:

— Здрасти, Луси, какво да бъде — вод и тон?

Групата изгледа Лу изненадано.

— Значи ти си редовен клиент тука? — попита го Бъз.

— Какво означава вод и тон? — поинтересува се Вали.

— Луси? — произнесе Дейв.

Барманът доби нервен вид.

— Какви са твоите приятели, Луси?

Лу изгледа останалите и изрече:

— Пипнахте ме, копелета.

— Ти обратен ли си? — продължи Бъз.

Тъй като го бяха разкрили, Лу заряза предпазливостта.

— Обратен съм като портокал с часовников механизъм, като банкнота от три лири стерлинги, като виолетов еднорог или като стик за футбол. Ако не бяхте толкова слепи, колкото сте глупави, да сте го разбрали преди години. Да, целувам се с мъже и лягам в леглото с тях при всяка възможност, стига да не ме хванат. Моля, не се притеснявайте, че бих могъл да ви направя предложение — всичките сте твърде грозни. Хайде да пием по едно.

Дейв се засмя и изръкопляска; след миг на изумено колебание Бъз и Вали го последваха.

Дейв беше заинтригуван. Знаеше за обратните, но само на теория. Доколкото му бе известно, не бе имал хомосексуални приятели — въпреки че повечето от тях го пазеха в тайна като Лу, понеже вършеното от тях беше престъпление. Бабата на Дейв, лейди Лекуит, водеше кампания за промяна на закона, но засега не постигаше успех.

Дейв подкрепяше кампанията на баба си главно защото ненавиждаше хората, които й се противопоставяха — надути духовници, разгневени тори и полковници от запаса. Никога не се беше замислял наистина за закона като за нещо, което може да засегне приятелите му.

Поръчаха си второ, после и трето питие. Парите на Дейв бяха на привършване, но той имаше надежди. „Алисия, Алисия“ щеше да бъде издадена в САЩ. Станеше ли хит там, групата щеше да успее, а на него нямаше повече да му се налага да се тревожи за правописа.

Заведението се напълни бързо. Повечето от мъжете имаха обща черта — движеха се и говореха малко театрално. Наричаха се един друг „душо“ и „скъпи“. След малко можеше лесно да се разбере кой е обратен и кой не е. Имаше и няколко момичета по двойки — повечето късо подстригани и с панталони. Дейв осъзна, че съзира един нов свят.

Както и да е, тези не бяха затворени и явно нямаха нищо против да споделят любимата си кръчма с нормалните мъже и жени. Около половината от посетителите познаваха Лу и групата се оказа в центъра на множество оживено разговарящи хора. Обратните си говореха по особен начин, който разсмиваше Дейв. Някакъв мъж с риза като на Лу го заговори:

— О, Луси, та ти носиш риза досущ като моята! Колко мило.

А после добави със странно нашепване:

— Ограничена мръсница.

Останалите, включително и Лу, се разсмяха.

Към Дейв се доближи висок мъж и тихо го запита:

— Слушай, приятел, да знаеш някой да може да ми продаде хапчета?

Дейв знаеше за какво го питат. Много музиканти вземаха ободряващи хапчета. В заведения като Джъмп човек можеше да си купи различни видове. Дейв беше опитал с някои, но ефектът им не му хареса.

Той остро изгледа непознатия. Въпреки джинсите и раирания пуловер панталонът бе евтин и не си отиваше с пуловера, а и подстрижката на мъжа беше по военному къса. Дейв се чувстваше неудобно.

— Не — рязко отсече той и се извърна.

В единия ъгъл стоеше малък подиум с микрофон. В девет часа се появи ентусиазирано аплодиран комедиант — облечен като жена мъж, макар косата и гримът му да бяха толкова добри, че при различна обстановка Дейв можеше и да не се усети.

— Мога ли да помоля за вниманието на всички? — започна комикът. — Бих желал да направя важно съобщение. Джери Робъртсън има в.б.

Всички се разсмяха. Вали се обърна към Дейв:

— Какво означава в.б.?

— Венерическа болест — обясни му Дейв. — Пъпки по оная ти работа.

Комикът направи пауза, после добави:

— Знам това, понеже аз го заразих.

Това предизвика още смях, а после вратата се разтресе. Дейв погледна натам и видя как влизат няколко униформени полицаи и разблъскват хората от пътя си.

Комикът продължи:

— Ооо, та това е законът! Униформите ми харесват. Не сте ли забелязали, че полицията честичко наминава тук? Чудя се какво ли ги привлича?

Човекът си правеше майтап с това, но полицията бе неприятно сериозна. Пробиваха си път с блъскане през тълпата и явно им доставяше удоволствие да бъдат ненужно груби. Четирима отидоха към мъжките тоалетни.

— Може би са дошли просто да пуснат по една вода — изкоментира комикът.

Някакъв офицер стъпи на сцената.

— Вие сте инспектор, нали така? — закачливо го запита артистът. — Дошли сте да ме инспектирате?

Други двама полицаи помъкнаха комика.

— Не се притеснявайте! — провикна се той. — Ще се върна тихо!

Инспекторът хвана микрофона.

— Така, педали долни — започна той. — Разполагам със сведения, че в това заведение се продават забранени наркотични вещества. Ако не искате да пострадате, заставайте с лице към стената и допуснете да бъдете претърсени.

Продължаваха да влизат полицаи. Дейв се огледа за път за измъкване, но всички врати бяха препречени от сини униформи. Някои от клиентите отидоха в края на помещението и застанаха с лице към стената. Изглеждаха примирени, сякаш това им се е случвало и преди. Дейв установи, че полицията никога не е нападала Джъмп, макар че там наркотиците се продаваха почти открито.

Ченгетата от тоалетните довлякоха двама мъже — носът на единия от тях кървеше. Един от полицаите заговори инспектора:

— Бяха в една кабинка, шефе.

— Обвинение в непристойно поведение.

— Тъй вярно, шефе.

Дейв получи болезнен удар в гърба и извика. Полицай с палка в ръката му нареди:

— Заставай до стената.

— Защо направихте това? — попита го Дейв.

Полицаят доближи палката до носа на Дейв.

— Затъквай си устата, педал, или аз ще ти я затворя с палката си.

— Аз не съм…

Дейв се спря. Нека смятат каквото си искат, рече си той. Предпочитам да бъда с педалите, а не с полицията. Той отиде до стената, застана както му беше наредено и разтърка болезненото място на гърба си.

Озова се до Лу, който го запита:

— Добре ли си?

— Малко натъртено. А ти?

— Нищо особено.

Дейв осъзнаваше защо баба му иска да промени закона. Чувстваше се засрамен, задето толкова дълго е живял в невежество.

— Поне ченгетата не разпознаха групата — тихо рече Лу.

— Не очаквам да познават поп звездите по лице — кимна Дейв.

С ъгълчето на окото си той видя инспектора да си говори със зле облечения мъж, който го беше попитал откъде да си купи хапчета. Сега си даде сметка за евтините джинси и военната прическа — човекът беше зле дегизиран детектив под прикритие. Безпомощно свиваше рамене и въртеше ръце, та Дейв предположи, че не е намерил никой да продава наркотици.

Полицията претърси всички и ги накара да извадят джобовете си. Оня, който преджобваше Дейв, опипа слабините му доста по-дълго от необходимото. Дейв се зачуди дали и тези полицаи не са обратни. Затова ли го правеха?

Няколко души се възпротивиха на интимното претърсване. Биха ги с палките, а после ги задържаха за нападение срещу полицията. Друг човек имаше опаковка с хапчета, за които заяви, че били предписани от доктора му, но и него го арестуваха.

Най-накрая полицията си тръгна. Барманът обяви, че заведението черпи, но малцина се възползваха. Плъм Нели напуснаха мястото. Дейв реши да се прибере у дома и да си легне рано.

— Това често ли ви се случва на вас, обратните? — обърна се той към Лу, когато си вземаха довиждане.

— Непрекъснато, братле — отвърна му онзи. — Непрекъснато, мама му стара.

Една вечер в седем часа Джаспър отиде на гости на сестра си в апартамента на Ханк Ремингтън в Челси — беше сигурен, че тя се е върнала вкъщи от работа, но двамата още не са излезли. Той искаше нещо от Ана и от Ханк — нещо жизненоважно за неговото бъдеще.

Седна в кухнята и се загледа как Ана приготвя на Ханк любимото му ядене — сандвич с пържени картофи.

— Как върви работата ти? — попита я той и поведе разговор за всекидневни неща.

— Чудесно — отвърна тя и очите й блеснаха от ентусиазъм. — Открих нов писател, руски дисидент. Даже не знам истинското му име, но той е гений. Ще издаваме разказите му — действието се развива в концентрационен лагер в Сибир. Книгата се казва Измръзване.

— Не звучи твърде забавно.

— Някои места са забавни, но ще ти разкъса сърцето. Точно сега го превеждаме.

Джаспър беше скептичен.

— Кой иска да чете за хора в концентрационен лагер?

— Целият свят отвърна му Ана. — Чакай да видиш. Ами ти как си — какво мислиш да вършиш след дипломирането?

— Предложиха ми работа като младши репортер в Западна поща, но не искам да я приема. За Бога, та аз съм редактирал и издавал свой вестник.

— Получи ли някакъв отговор от Америка?

— Един — каза Джаспър.

— Само един? Какво ти казаха?

Той извади писмото от джоба си и й го показа. Беше от телевизионното предаване за новини Днес.

Ана го прочете.

— Просто съобщава, че не вземат на работа хора без интервю. Колко разочароващо.

— Възнамерявам да ги хвана натясно с думите им.

— Какво искаш да кажеш?

Джаспър посочи адреса.

— Ще се явя в офиса им с това писмо в ръка и ще заявя: „Дойдох за интервюто си“.

Ана се засмя.

— Би трябвало да се възхитят на дързостта ти.

— Само едно препятствие има.

Джаспър преглътна.

— Трябват ми деветдесет лири стерлинги за самолетния билет. Имам само двадесет.

Тя извади кошничката с картофи от фритюрника и ги остави да се цедят. После погледна Джаспър.

— Затова ли си дошъл тук?

Той кимна.

— Можеш ли да ми заемеш седемдесет лири?

— Определено не — отговори му тя. — Нямам седемдесет лири. Аз съм редактор. Това е почти цяла месечна заплата.

Джаспър знаеше, че отговорът ще бъде такъв. Това обаче не беше краят на разговора.

— Можеш ли да ги вземеш от Ханк?

Ана постави пържените картофи върху намазана с масло филия бял хляб. Поръси ги с малцов оцет и обилно ги посоли. Постави върху тях втора филия и разряза сандвича на две половини.

Влезе Ханк. Беше натъпкал ризата си в оранжеви кадифени панталони по модата. Дългата му червена коса беше мокра от душа.

— Здрасти, Джаспър — поздрави го той с обичайната си сърдечност. После целуна Ана:

— Охо, мила, нещо мирише много хубаво.

— Ханк, това може да излезе най-скъпият сандвич, който си ял някога.

38.

Дейв Уилямс очакваше срещата с прочутия си дядо Лев Пешков.

През есента на 1965 година Плъм Нели бяха на турне из Щатите. Агенцията осигуряваше хотелски стаи на изпълнителите през нощ. Нощите без хотел минаваха в автобуса.

Изнасяха си представлението, отиваха в автобуса посред нощ и караха до следващия град. Дейв никога не спеше като хората в автобуса. Седалките бяха неудобни, а отзад имаше вмирисана тоалетна. Единственото освежаване бе хладилникът, пълен със сладки газирани напитки, предоставени безплатно от Доктор Пепър, спонсори на турнето. Соул групата от Филаделфия Топспинс въртяха игра на покер. Една вечер Дейв загуби десет долара и повече не игра.

На сутринта пристигаха в хотела. Ако имаха късмет, можеха да се регистрират веднага. Ако не, налагаше им се да се размотават из фоайето неумити и в лошо настроение, за да изчакат гостите от предната нощ да опразнят стаите си. Правеха представлението за вечерта, прекарваха нощта в хотела и на сутринта се връщаха в автобуса.

Плъм Нели харесваха това.

Парите не бяха много, но обикаляха Америка — биха го правили безвъзмездно.

А имаше и момичета.

Бас китаристът Бъз често имаше няколко поклоннички в хотелската си стая за един ден и една нощ. Лу ентусиазирано се занимаваше с хомосексуалистите — американците предпочитаха думата „гей“ пред „обратен“ Вали остана верен на Каролин, но дори той бе щастлив — изживяваше мечтата си да бъде поп звезда.

Дейв не харесваше много секса с почитателките, но на турнето имаше няколко страхотни момичета. Той опита с русата Джолийн Джонсън от Таметс, която го отблъсна и обясни, че била щастливо омъжена от тринадесетата си година. После пробва с Литъл Лулу Смол — тя флиртуваше, но не влезе в стаята му. Най-накрая една вечер се заговори с Манди Лав от Лав Фактъри — черна дамска група от Чикаго. Манди имаше големи кафяви очи, широка уста и гладка светлокафява кожа. Дейв я усещаше като коприна под връхчетата на пръстите си. Тя му даде марихуана — хареса му повече от бирата. След Индианаполис бяха заедно всяка нощ, но им се налагаше да бъдат дискретни — в някои щати сношението между хора от различни раси бе престъпление.

Една сряда сутринта автобусът се дотъркаля до Вашингтон. Дейв имаше уговорка за обяд с дядо си Пешков. Беше го уредила майка му Дейзи.

За срещата се облече като поп звездата, каквато беше — червена риза, сини панталони, сиво сако от туид с червено каре и ботуши с тясно бомбе и скосен ток. Взе такси от евтиния хотел на групите до по-разкошното място, където дядо му държеше апартамент.

Дейв бе любопитен. Чувал беше толкова много лоши неща за този старец. Ако семейното предание отговаряше на истината, Лев убил полицай в Санкт Петербург, а после избягал от Русия и зарязал бременната си приятелка. В Бъфало надул корема на дъщерята на шефа си и наследил състоянието му. Подозираха го в убийството на тъста му, но никога не го бяха обвинили. По време на Сухия режим бил контрабандист. Докато е бил женен за майката на Дейзи, е имал множество любовници, сред тях и кинозвездата Гладис Анджелъс. Това нямаше край.

Дейв чакаше във фоайето на хотела и се чудеше как ли изглежда Лев. Не се бяха срещали. Лев бе посетил веднъж Лондон, за сватбата на Дейзи с първия й съпруг — Бой Фицхърбърт, но не беше идвал отново.

Дейзи и Лойд отиваха до САЩ приблизително веднъж на пет години, главно за да видят майка й Олга — сега в пансион в Бъфало. Дейв знаеше, че Дейзи не обича твърде много баща си. През по-голямата част от детството й той отсъствал. Имал е второ семейство в същия град — любовница Марга и извънбрачен син, Грег. Явно винаги ги е предпочитал пред Дейзи и майка й.

На другия край на фоайето Дейв видя мъж в началото на седмото си десетилетие, облечен в сребристосив костюм, с вратовръзка в червено и бяло. Спомни си как майка му обясняваше, че баща й винаги е бил конте. Дейв се усмихна и попита:

— Вие ли сте дядо Пешков?

Стиснаха си ръцете и Лев го попита:

— Къде ти е вратовръзката?

Дейв непрекъснато получаваше подобни запитвания. По някаква причина по-възрастното поколение смяташе, че има правото да гледа отвисоко на дрехите на младите. Той си имаше набор готови отговори, от очарователни до враждебни. Той на свой ред попита:

— Дядо, когато си бил юноша в Санкт Петербург, какво носеха тарикатите като теб?

Суровото изражение на Лев се стопи в усмивка.

— Носех сако със седефени копчета, жилетка, верижка за часовник и кадифена шапка. Косата ми беше дълга и сресана на път по средата досущ като твоята.

— Значи си приличаме — заключи Дейв. — Само дето аз не съм убил никого.

Лев се сепна за момент, после се разсмя.

— Умно момче си — рече той. — Наследил си моя ум.

До Лев застана жена в шикозна синя рокля и с шапка. Тя ходеше като манекен, макар явно да бе близо до възрастта на Лев. Той я представи:

— Марга. Тя не ти се пада баба.

Любовницата, рече си Дейв.

— Твърде сте млада да бъдете, чиято и да е баба — усмихнато каза той. — Как да се обръщам към Вас?

— Чаровник! — отговори тя. — Можеш да ме наричаш Марга. И аз бях певица, макар и никога да не постигнах твоя успех.

Погледна носталгично.

— Тогава хапвах хубави момчета като теб на закуска.

Певиците не са се променили, помисли си Дейв и си спомни за Мики Макфий.

Отидоха в ресторанта. Марга разпитваше много за Дейзи, Лойд и Иви. Интересно им беше да слушат за актьорската кариера на Иви, особено както Лев притежаваше студио в Холивуд. Той обаче се интересуваше най-много от Дейв и неговия бизнес.

— Разправят, че си бил милионер, Дейв — започна той.

— Лъжат — отговори Дейв. — Продаваме много плочи, но в това няма толкова пари, колкото си въобразяват хората. Вземаме приблизително един пенс на плоча. Значи, ако продадем милион копия, може би печелим толкова, та всеки един от нас да си купи една малка кола.

— Някой ви краде — заключи Лев.

— Не бих се изненадал — съгласи се Дейв. — Но не знам какво да сторя по въпроса. Уволних първия ни менажер, и сегашният е много по-добър, но все още не мога да си позволя да си купя къща.

— Аз съм в кинобизнеса и понякога ние продаваме плочи със саундтрак, тъй че съм виждал как работят хората от музиката. Искаш ли малко съвети?

— Да, моля.

— Направи си звукозаписна компания.

Дейв бе заинтригуван. Мислил беше в тази насока, но му изглеждаше като фантазия.

— Мислиш ли, че е възможно?

— Предполагам, че можеш да наемеш звукозаписно студио за ден-два или за колкото време трябва.

— Ние можем да запишем музиката и предполагам, че можем да намерим фабрика, която да произведе плочите, но не съм толкова сигурен как ще ги продаваме. Не искам да губя време да надзиравам търговски представители, дори и да знаех как да го правя.

— Това не ти трябва. Нека голямата звукозаписна компания продава и разпространява за теб срещу процент. За тях ще бъдат трохите, а за теб печалбата.

— Чудя се дали ще се съгласят на това.

— Няма да им хареса, но ще го направят, понеже не могат да си позволят да те загубят.

— Предполагам.

Дейв се чувстваше привлечен от този проницателен старец, независимо от престъпната му репутация.

Лев обаче не беше приключил.

— Ами за издаването? Ти пишеш песните, нали така?

— Обикновено ги пишем двамата с Вали.

Всъщност Вали записваше песните на хартия, тъй като почеркът и правописът на Дейв бяха толкова зле, че никой не можеше да разчете написаното от него. Самото създаване обаче беше съвместна работа.

— Докарваме си малко отгоре от авторските права на песните.

— Малко? Трябва да печелите много. Обзалагам се, че издателят ви има представител в чужбина, който взема своето.

— Така е.

— Ако се разровиш, ще видиш, че представителят в чужбина наема свой представител, който взема друга част, и тъй нататък. И всички хора, които вземат своето, са част от една и съща корпорация. Когато те са взели три пъти по двадесет и пет процента, ти получаваш нула.

Лев поклати глава погнусено.

— Създай си своя издателска фирма. Никога няма да направиш пари, докато ти не си начело.

— На колко си години, Дейв? — попита го Марга.

— Седемнадесет.

— Толкова си млад. Но си достатъчно умен, та да обръщаш внимание на бизнеса.

— Щеше ми се да съм по-умен.

След обяда отидоха в бара.

— Вуйчо ти Грег ще се присъедини към нас за кафето — обясни Лев. — Той е полубрат на майка ти.

Дейв си спомняше, че Дейзи говореше със симпатия за Грег. Казваше, че на млади години бил направил някакви глупости, но че и тя била направила същото. Грег беше сенатор републиканец, но тя му прощаваше дори това.

— Синът ми Грег така и не се ожени, но има син, Джордж — обясни Марга.

Лев продължи:

— Това е публична тайна. Никой не го казва, но всички във Вашингтон го знаят. Грег не е единственият конгресмен с извънбрачно дете.

Дейв знаеше за Джордж. Майка му беше споменавала, а Джаспър Мъри даже се бе запознал с него. Дейв смяташе, че е приятно да имаш цветнокож братовчед.

— Значи Джордж и аз сме двамата ви внуци.

— Да.

— А ето ги и Грег и Джордж — съобщи Марга.

Дейв вдигна поглед. През заведението вървеше мъж на средна възраст, облечен в изискан сив фланелен костюм. Костюмът се нуждаеше от хубаво изчеткване и гладене. До него вървеше хубав тридесетинагодишен негър, безупречно облечен в тъмносив мохерен костюм и с тясна вратовръзка.

Двамата дойдоха до масата. И двамата целунаха Марга. Лев ги представи:

— Грег, това е племенникът ти Дейв Уилямс. Джордж, запознай се с английския си братовчед.

Седнаха. Дейв забеляза, че Джордж е уравновесен и уверен, независимо че е единственият тъмнокож човек в стаята. Черните поп звезди си пускаха косите дълги, както всички в шоубизнеса, но Джордж продължаваше да е късо подстриган, вероятно защото беше в политиката.

— Е, тате, представял ли си си някога такова семейство? — запита го Грег.

Лев отговори:

— Слушай. Ще ти кажа нещо. Ако се върнеш назад във времето, когато бях на годините на Дейв, и се срещнеш с младия Лев Пешков да му кажеш как ще протече животът му, знаеш ли какво щеше да направи той? Щеше да каже, че си си загубил смахнатия ум.

Същата вечер Джордж заведе Мария Самърс на вечеря по случай двадесет и деветия й рожден ден.

Той се притесняваше за нея. Мария смени работата си и се премести в различен апартамент, но все още си нямаше приятел. Излизаше с момичетата от Държавния департамент веднъж седмично и от време на време с Джордж, но нямаше личен живот. Джордж се боеше, че все още носи траур. Убийството бе преди почти две години, но на някои хора може би им трябваше много повече от това, за да се възстановят от убийството на любовника си.

Привързаността му към Мария определено не беше братска. Намираше я сексапилна и привлекателна още от пътуването с автобусите до Алабама. Възприемаше я като жената на Скип Дикерсън — великолепна и очарователна. И като жената на най-добрия му приятел Мария просто не беше на разположение. Ако животът се беше стекъл различно, беше сигурен, че можеше да бъде щастливо женен за нея. Но имаше Верина; а Мария не искаше никого.

Отидоха в клуб Жокей. Мария носеше сива вълнена рокля, хубава, но проста. Не носеше бижута и не свали очилата си. Кичурите й бяха малко старомодни. Имаше хубаво лице и привлекателна уста, но по-важното — топло сърце. Лесно би могла да си намери мъж, стига само да го искаше. Хората обаче започваха да говорят, че тя е кариерист, че е жена, чиято работа е най-важното нещо в живота й. Джордж не смяташе, че това може наистина да я направи щастлива, и се безпокоеше за нея.

— Току-що ме повишиха — съобщи тя, щом седнаха на масата в ресторанта.

— Поздравления! — зарадва се Джордж. — Да пием шампанско.

— О, не, благодаря ти, утре имам работа.

— Рожденият ти ден е!

— Все едно, не искам. По-късно може да пия един малък коняк, та да ми помогне да заспя.

Джордж сви рамене.

— Е, предполагам, че сериозността ти обяснява и твоето повишение. Знам, че си интелигентна, способна и изключително добре образована, но обикновено нищо от това няма значение, ако кожата ти е тъмна.

— Да. За цветнокожите винаги е било почти невъзможно да получат високи постове в управлението.

— Добре си се справила с преодоляването на този предразсъдък. Постижението е впечатляващо.

— Откак ти напусна Министерството на правосъдието, нещата са се променили. Знаеш ли защо? Правителството опитва да убеди полицейските сили в южните щати да вземат негри на служба, но южняците възразяват: „Я вижте своите служители — всичките са бели!“ Следователно старшите служители са под натиск. За да докажат, че нямат предразсъдъци, на тях им се налага да издигат цветнокожи хора.

— Вероятно смятат, че един пример е достатъчен.

Мария се засмя.

— Повече от достатъчен.

Поръчаха. Джордж размишляваше, че той и Мария са успели да разрушат преградата на цвета на кожата, но това не означаваше, че нея я няма. Напротив — те бяха изключенията, които потвърждават правилото.

Мария мислеше в същата посока.

— Боби Кенеди изглежда съвсем добре — отбеляза тя.

Когато го видях за пръв път, той смяташе гражданските права за отклонение от по-важните проблеми. Великото нещо при Боби е, че вижда причините и си променя мнението, ако това е необходимо.

— Как е той?

— Все още сме в началото — хлъзгаво отговори Джордж. Боби бе избран за сенатор от щата Ню Йорк, а Джордж беше един от най-близките му сътрудници. Джордж усещаше, че Боби не се нагажда добре към новата си роля. Беше минал през толкова много промени — водещ съветник на брат си, президента; после избутан настрана от президента Джонсън; сега младши сенатор — че имаше опасност да загуби представа кой е всъщност.

— Той трябва да говори против войната във Виетнам!

Мария заговори страстно за това и Джордж разбра, че е планирала да го убеждава.

— Президентът Кенеди намаляваше участието ни във Виетнам и отказваше да изпраща бойни части — започна тя. — Но щом избраха Джонсън, той изпрати 3 500 морски пехотинци и Пентагонът незабавно поиска повече. През юни поискаха още 175 000 души и генерал Уестморланд твърди, че вероятно няма да стигнат! Джонсън просто лъже за това през цялото време.

— Знам. Бомбардировките над Севера трябваше да докарат Хо Ши Мин на масата за преговори, но те май само направиха комунистите по-решителни.

— Това излезе вероятният изход, когато Пентагонът го разигра като учение.

— Наистина ли? Не мисля, че Боби го знае.

Джордж щеше да му го каже утре.

— Това не е широко известно, но те са направили две военни игри за ефекта от бомбардирането на Северен Виетнам. И двете са показали един и същ резултат — засилване на нападенията от страна на Виетконг в Южен Виетнам.

— Това е точно спиралата от провал и ескалация, от която се боеше Джак Кенеди.

— А най-големият син на брат ми наближава мобилизационната възраст.

Лицето на Мария издаваше страх за племенника й.

— Не искам Стиви да бъде убит! Защо сенатор Кенеди не проговори?

— Знае, че това ще го направи непопулярен.

Мария не желаеше да приеме това.

— Наистина ли? Хората не одобряват тази война.

— Хората не харесват политици, които отслабват позициите на нашите войски, като критикуват войната.

— Той не може да се оставя общественото мнение да му диктува.

— Хората, които не обръщат внимание на общественото мнение, не остават дълго време в политиката, не и в една демокрация.

Мария повиши глас в безсилен гняв.

— Значи никой не може да се обяви против една война?

— Може би затова имаме толкова много войни.

Блюдата им пристигнаха и Мария смени темата.

— Как е Верина?

Джордж чувстваше, че познава Мария достатъчно добре, за да бъде откровен.

— Обожавам я — изрече той. — Остава в апартамента ми при всяко идване в града, което става около веднъж месечно. Но не изглежда като да изпитва желание да уседне.

— Ако уседне с теб, ще трябва да живее във Вашингтон.

— Това нещо толкова лошо ли е?

— Работата й е в Атланта.

Джордж не виждаше никакъв проблем.

— Повечето жени живеят там, където е работата на съпруга им.

— Нещата се променят. Ако негрите могат да бъдат равни, защо не и жените тогава?

— О, я стига! — негодуващо отвърна Джордж. — Не е едно и също.

— Определено не е. Сексизмът е нещо по-лошо. Половината от човешкия род е в робство.

— В робство?

— Помисли си само колко много домакини работят неспирно по цял ден без никакво заплащане! А в повечето части на света жена, която напусне съпруга си, може да бъде задържана и върната у дома от полицията. Някой, който работи без възнаграждение и не може да напусне работата си, се нарича роб, Джордж.

Джордж се подразни от спора, и то още повече, след като Мария явно го печелеше. В това обаче той видя възможност да повдигне въпроса, който наистина го притесняваше.

— Затова ли не си омъжена? — попита я той.

На Мария й стана неудобно:

— Отчасти — отвърна тя, без да го гледа в очите.

— Кога мислиш, че ще можеш отново да излизаш на среща?

— Скоро, струва ми се.

— Не искаш ли?

— Да, но работя напрегнато и нямам много свободно време.

Джордж не се хвана.

Ти смяташ, че никой не може да се сравнява с мъжа, когото си загубила.

Тя не го отрече.

— Греша ли? — попита тя.

— Смятам, че би могла да намериш някого, който ще бъде по-добър към теб от него. Някой умен, привлекателен и верен.

— Може би.

— Би ли излязла на среща с непознат?

— Може би.

— Има ли значение дали е бял или черен?

— Черен. Да се излиза с бели означава твърде много тревоги.

— Окей.

Джордж мислеше за репортера Леополд Монтгомъри, но не го каза.

— Как беше пържолата ти?

— Топи се в устата. Благодаря ти, че ме доведе тук, и че си спомняш за рождения ми ден.

Ядоха десерт, после пиха коняк с кафе.

— Имам бял братовчед — съобщи Джордж. — Как ти се струва това? Дейв Уилямс. Запознах се с него днес.

— Как така не си го виждал досега?

— Той е британски поп певец на турне с групата си, Плъм Нели.

Мария въобще не беше чувала името им.

— Преди десет години знаех всички песни в хит парада. Остарявам ли? Джордж се усмихна.

— Днес ставаш на двадесет и девет.

— Само една година преди тридесетте! Къде отиде времето?

— Големият им хит е „Алисия, Алисия“.

— А, да, чувала съм го по радиото. Значи братовчед ти свири в тази група?

— Да.

— Хареса ли го?

— Да. Млад е, още няма осемнадесет, но е зрял и очарова свадливия ни руски дядо.

— Виждал ли си го на сцена?

— Не. Предложи ми безплатен билет, но те са в града само за тази вечер, а аз вече си бях уговорил среща.

— О, Джордж, можеше да ми се обадиш и да отложим.

— На рождения ти ден? Без тия.

Той помоли за сметката.

Откара я до дома й в старомодния си Мерцедес. Тя се бе преместила в по-голям апартамент в същия квартал, „Джорджтаун“.

Изненадаха се при вида на полицейската кола с включени светлини пред сградата.

Джордж изпроводи Мария до вратата. Пред нея стоеше бял полицай. Джордж го запита:

— Нещо нередно ли има, господин полицай?

— Имало е взлом в три апартамента в тази жилищна сграда — обясни полицаят. — Тук ли живеете?

— Аз живея тук! — отвърна Мария. — Апартамент четири обран ли е бил?

— Хайде да отидем и да видим.

Влязоха в сградата. Вратата на Мария беше разбита. Когато влезе в апартамента, лицето й изглеждаше безкръвно. Джордж и полицаят я последваха.

Мария се огледа зашеметено.

— Изглежда така, както го бях оставила.

Секунда по-късно тя добави:

— Само дето всички чекмеджета са отворени.

— Трябва да проверите какво липсва.

— Не притежавам нищо, което да си струва да се краде.

— Обикновено се крадат пари, бижута, алкохолни напитки и огнестрелни оръжия.

— Нося си часовника и пръстена, не пия и определено не притежавам оръжие.

Тя отиде в кухнята и Джордж надникна през отворената врата. Тя отвори кутия от кафе.

— Тук държах осемдесет долара — каза тя на полицая. — Няма ги.

Той си записа в бележника.

— Точно осемдесет?

— Три по двадесет и две от десет.

Имаше още една стая. Джордж прекоси всекидневната и отвори вратата към спалнята.

— Джордж! Не влизай там! — провикна се Мария.

Твърде късно.

Джордж стоеше на прага и зачудено оглеждаше спалнята.

— О, Боже — произнесе той. Сега разбра защо тя не излиза на срещи. Мария се извърна, направо ужасена от стеснение.

Полицаят мина покрай Джордж и влезе в спалнята.

— Охо — изкоментира той. — Тука сигурно имате стотина снимки на президента Кенеди! Били сте негов почитател, нали така?

Мария се мъчеше да проговори.

— Да — задавено рече тя. — Почитател.

Джордж се извърна от гледката.

— Мария, извинявай, че погледнах — тихо каза той.

Тя поклати глава в смисъл че няма нужда да се извинява. Станало беше случайно. Джордж обаче знаеше, че е навлязъл в тайно, свещено място. Идеше му да се удари.

Полицаят не спираше да говори.

— То е почти като — как се казваше в католическите църкви? Параклис на някой светия, да.

— Така е — съгласи се тя. — Параклис е.

Програмата Днес беше част от мрежа телевизионни и радиостанции и студия, някои от които се намираха в небостъргач в търговската част на града. В отдела за личния състав работеше привлекателна дама на средна възраст — госпожа Залцман — която се поддаде на чара на Джаспър Мъри. Тя кръстоса добре оформените си крака, изгледа го кокетно над сините рамки на очилата си и го нарече „господин Мъри“. Той й палеше цигарите и я наричаше „Сини очи“.

Тя изпитваше съчувствие към него. Извървял целия път от Британия с надеждата, че ще събеседват с него за работа, която не съществуваше. В Днес не вземаха на работа начинаещи — всички хора бяха опитни телевизионни репортери, продуценти, оператори и проучватели. Неколцина бяха известни в професията. Дори и секретарките бяха ветерани от новините. Джаспър напразно протестираше, че не бил начинаещ — издавал беше свой вестник. Госпожа Залцман, цялата състрадание, му обясни, че студентските издания не се вземат под внимание.

Той не можеше да се върне в Лондон — щеше да бъде твърде унизително. Би сторил всичко, за да остане в САЩ. Работата му в Западна поща вече трябва да беше заета от някого.

Той замоли госпожа Залцман да му намери работа, каквато и да е, без значение колко долна — някъде в мрежата, част от която беше Днес. Той й показа зелената си карта, получена от американското посолство в Лондон, което означаваше, че му е позволено да си търси работа в Щатите. Тя му каза да се върне след една седмица.

Той спеше в студентско общежитие в Долен Ийст Сайд и плащаше един долар на вечер. През седмицата проучи Ню Йорк и ходеше навсякъде пеш, за да спести пари. После се върна при госпожа Залцман с една роза в ръката. Тя му даде работа.

Беше много долна. Назначиха го за машинописец в някаква локална радиостанция със задачата да слуша радиото цял ден и да записва всичко — излъчени реклами, пуснати песни, интервюта, продължителност на новините, на прогнозата за времето и на сведенията за движението. На Джаспър не му пукаше. Беше пъхнал крака си във вратата. Работеше в Америка.

Отделът за личния състав, радиостанцията и студиото на Днес се намираха в един и същ небостъргач, а Джаспър се надяваше, че ще може да се сближи с хората от Днес, но не се получи. Те бяха елитна група и се държаха заедно.

Една сутрин Джаспър се озова в асансьора с Хърб Гулд, редактора на Днес, четиридесетинагодишен мъж с вечно набола синьо-черна брада. Джаспър се представи и започна:

— Аз съм голям почитател на Вашето предаване.

— Благодаря Ви — учтиво отвърна Гулд.

— Моята амбиция е да работя за Вас — продължи Джаспър.

— В момента нямаме нужда от хора — отвърна Гулд.

— Ако някой ден имате време, бих желал да Ви покажа статиите си, писани за национални британски вестници.

Асансьорът спря. Джаспър отчаяно продължи:

— Писал съм…

Гулд вдигна ръка, за да го застави да спре, и излезе от кабинката.

— Благодаря Ви — рече той и потегли.

Няколко дни по-късно Джаспър седеше на пишещата машина със слушалки на ушите и чу медения глас на Крис Гарднър, водещия на сутрешното предаване, да произнася:

— Британската група Плъм Нели са в града за тазвечерното си представление с Всезвездното турне.

Джаспър наостри уши.

— Надявахме се да ви представим интервю с тези младежи, наричани новите Бийтълс, но промоутърът им заяви, че нямали време. Вместо това излъчваме последния им хит, написан от Дейв и Вали — „Сбогом, Лондон“.

С началото на песента Джаспър свали слушалките, подскокна от бюрото си — малка кутийка в коридора — и отиде в студиото.

— Аз мога да взема интервю от Плъм Нели — заяви той.

В ефира Гарднър звучеше като кинозвезда — изпълнител на романтични роли, но всъщност бе грозноват човек с пърхот по раменете на плетената си жилетка.

— Как ще го направиш, Джаспър? — леко скептично го попита той.

— Познавам групата. Израсъл съм с Дейв Уилямс. Майките ни са най-добри приятелки.

— Можеш ли да доведеш групата в студиото?

Вероятно можеше, но Джаспър не желаеше това:

— Не — отвърна той. — Но ако ми дадете микрофон и магнетофон, гарантирам, че ще им взема интервю в гримьорната.

Имаше известно бюрократично ръмжене — началникът на радиостанцията не искаше много да позволява скъпата машина да напуска сградата — но в шест вечерта Джаспър бе зад кулисите в залата заедно с групата.

Крис Гарднър не искаше повече от няколко минути общи приказки от момчетата — харесва ли им Америка, какво мислят за пищящите по концертите им момичета, дали им е мъчно за дома. Джаспър обаче се надяваше да даде на радиостанцията нещо повече. Той имаше намерението интервюто да бъде неговият паспорт за истинска работа в телевизията. То трябваше да бъде сензация, която ще разтърси Америка.

Най-напред ги интервюира заедно и зададе безобидни въпроси — говориха си за ранните дни в Лондон и те се отпуснаха. Каза им, че радиостанцията иска да ги представи като пълнокръвни хора — това беше журналистическият шифър за натрапнически въпроси от лично естество, но те бяха твърде млади и неопитни, за да го знаят. Бяха открити с него, с изключение на Дейв, който беше предпазлив. Вероятно си припомняше шума от статията на Джаспър за Иви и Ханк Ремингтън. Останалите му се доверяваха. Трябваше да научат още нещо — че на нито един журналист не може да се вярва.

След това той ги помоли за отделни интервюта. Най-напред говори с Дейв, понеже знаеше, че той е начело. Не го притискаше, избягваше опасни въпроси и не оспори нито един отговор. Дейв се завърна в гримьорната спокоен на вид и това вдъхна увереност на останалите.

Джаспър взе интервю от Вали най-накрая.

Вали беше човекът с истинската история. Щеше ли обаче да се разкрие? Всички приготовления на Джаспър бяха насочени натам.

Той приближи още стола си и заговори с нисък глас, за да създаде илюзията за усамотеност, въпреки че думите им щяха да бъдат чути от милиони хора. Той постави пепелник до стола на Вали, за да го насърчи да пуши; предполагаше, че цигарата ще го отпусне. Вали запуши.

— Какъв беше като дете? — попита Джаспър и се усмихна, сякаш това беше просто лек разговор. — Послушен или пакостлив?

Вали се ухили.

— Пакостлив — каза той и се засмя.

Вали заговори за следвоенното си детство в Берлин, за ранния си интерес към музиката, после за това как отишъл в клуба Минезенгер и как спечелил второ място в състезанието. Това естествено включи и Каролин в разговора — двамата с Вали се бяха събрали същата вечер. Той се разгорещи, когато заговори за тях двамата като музикален дует, за подбора на материал и за съвместните им изпълнения. Ясно беше колко я обича, въпреки че не го каза.

Това беше отлично, много по-добре от обичайните интервюта на поп звезди, но за Джаспър не беше достатъчно.

— Били сте щастливи, изпълнявали сте чудесна музика, радвали сте публиката — обобщи той. — Какво не беше наред?

— Изпълнявахме „Ако имах чук“.

— Обясни ми защо това е било грешка.

— Полицията не го хареса. Бащата на Каролин се страхуваше, че ще загуби работата си заради нас, и я накара да напусне.

— Значи в края на краищата единственото място, където можеш да свириш музиката си, е Западът.

— Да — кратко отвърна Вали.

Джаспър усети, че Вали опитва да овладее чувствата си.

И наистина, миг по-късно Вали добави:

— Не искам да говоря много за Каролин — това може да й докара неприятности.

— Не мисля, че източногерманската полиция слуша нашата радиостанция — усмихна се Джаспър.

— Не, но…

— Гарантирам, че няма да излъчвам нищо, което я излага на опасност.

Обещанието не струваше нищо, но Вали клъвна.

— Благодаря — рече той.

Джаспър продължи бързо.

— Май единственото нещо, което си взел със себе си при бягството, е била китарата ти.

— Вярно. Решението ми беше внезапно.

— Откраднал си кола…

— Шофирах за ръководителя на оркестъра. Използвах микробуса му.

Джаспър знаеше, че тази история — голяма сензация в германския печат — не бе много разказвана в Съединените Щати.

— Карал си до контролно-пропускателния пункт…

— И разбих дървената бариера.

— И граничарите са стреляли по теб.

Вали само кимна.

Джаспър понижи глас.

— А микробусът е ударил един граничар.

Вали отново кимна. На Джаспър му идеше да се разкрещи — това е радио, спри да кимаш! Вместо това той продължи:

— И…

— Аз го убих — най-накрая изрече Вали. — Убих го.

— Но той е опитвал да те убие.

Вали поклати глава, сякаш Джаспър пропускаше нещо.

— Той беше на моите години — продължи той. — После прочетох за него във вестниците. Имал е приятелка.

— А за теб това е важно…

Вали отново кимна.

— Какво значи то за теб? — попита Джаспър.

— Той ми приличаше — обясни Вали. — Само дето аз харесвах китари, а той — оръжия.

— Но той е служил на режима, който те е държал затворен в Източна Германия.

— Ние бяхме само две момчета. Аз избягах, защото трябваше да го направя. Той е стрелял по мен, защото е трябвало да го направи. Стената е злото.

Това беше толкова добро изказване, че Джаспър трябваше да потисне въодушевлението си. В своя ум той вече пишеше статията, която щеше да предложи на таблоида Ню Йорк Поуст. Можеше да види заглавието:

Той обаче искаше още.

— Каролин не избяга с теб.

— Тя не дойде на срещата. Нямах представа защо. Бях много разочарован и не можах да го разбера. Въпреки това избягах.

Под влияние на болката от спомена Вали забрави необходимостта да внимава.

Джаспър отново го подкани:

— Но си се върнал за нея.

— Натъкнах се на хора, които прекопаваха тунел за бягство. Трябваше да зная защо тя не дойде. Тъй че тръгнах по тунела в неправилната посока — на изток.

— Това е било опасно.

— Да, ако ме бяха хванали.

— Ти си се срещнал с Каролин и…

— Тя ми каза, че е бременна.

— И не е искала да бяга с теб.

— Страхуваше се за бебето.

— Алисия.

— Казва се Алис. В песента го измених. Заради римата, разбираш ли?

— Да. В какво положение си сега, Вали?

Вали се задави.

— Каролин не може да получи разрешение да напусне Източна Германия дори и за кратко посещение; аз пък не мога да се върна.

— Значи вие сте едно разделено от Берлинската стена семейство.

— Да.

Вали подхлипна.

— Може никога да не видя Алис.

Пипнах те, помисли си Джаспър.

Дейв Уилямс не бе виждал Бийп Дюър от идването й в Лондон преди четири години. Изпитваше нетърпение да я види отново.

Последната спирка в турнето беше в Сан Франциско, където живееше тя. Дейв взе адреса на Дюърови от майка си и им изпрати четири билета и бележка, с която ги канеше да дойдат зад сцената след концерта. Те не можаха да отговорят, понеже всеки ден той се намираше в различен град, тъй че не знаеше дали ще дойдат.

Вече не спеше с Манди Лав — за свое голямо съжаление. Тя го научи на много неща, включително на орален секс. Тя обаче винаги се бе чувствала неловко от това да излиза с бял, че и британец, и се завърна при дългогодишния си любовник — певец в Лав Фактъри. Дейв си рече, че вероятно ще се оженят след края на турнето.

Оттогава си нямаше никого.

Понастоящем той знаеше какъв вид секс харесва и какъв не. В леглото момичетата можеха да бъдат напрегнати или разпуснати, или прочувствени, или да се подчиняват, или да бъдат чевръсто практични. Дейв беше най-щастлив, когато бяха игриви.

Той имаше усещането, че Бийп ще бъде игрива.

Чудеше се какво ли ще стане, ако тя се появи тази вечер.

Спомни си я на тринадесет години как пуши цигари Честърфийлд в градината на улица „Грейт Питър“. Беше хубава, дребничка и по-привлекателна, отколкото би трябвало на тази възраст. За тринадесетгодишния Дейв, свръхчувствен от хормоните, тя беше невъобразимо привлекателна. Той направо беше побъркан по нея. Все едно — макар отношенията им да потръгнаха добре, тя не се интересуваше от него в интимен смисъл. За негова неизмерима досада тя предпочете по-големия Джаспър Мъри.

Мислите му се насочиха към Джаспър. Вали се разстрои, когато излъчиха интервюто по радиото. Още по-зле беше статията в Ню Йорк Поуст със заглавие:

Вали се притесняваше, че публичността може да причини неприятности на Каролин в Източна Германия. Дейв си припомни интервюто на Джаспър с Иви и си отбеляза наум да не вярва и на една дума на въпросния господин.

Питаше се колко ли се е изменила Бийп за четири години. Можеше да се е източила или да е напълняла. Щеше ли все още да я намира желана? Щеше ли тя да се интересува повече от него, както е пораснал?

Разбира се, можеше и да си има приятел. Можеше да излезе с него вечерта, вместо да идва на концерта.

Преди представлението Плъм Нели имаха час-два, за да се огледат. Бързо установиха, че Сан Франциско е най-страхотният град. Пълен беше с млади хора в дрехи по най-радикалната мода. Миниполичките бяха изчезнали. Момичетата замитаха пода с роклите си, носеха цветя в косата и звънчета, които подрънкваха при всяко движение. Косата на мъжете тук бе по-дълга от всяко друго място, дори и от Лондон. Някои от младите черни мъже и жени си бяха направили косата на огромен рошав облак — изглеждаше страхотно.

Вали особено хареса града. Каза, че тук се усещал така, сякаш можел да направи всичко. Градът беше точната противоположност на Източен Берлин.

В турнето имаше дванадесет изпълнители. Повечето правеха две или три песни и се оттегляха. Най-добрите разполагаха с двадесет минути в края. Плъм Нели бяха достатъчно големи звезди, за да приключват първата половина с петнадесет минути и пет кратки песни. Не носеха усилватели, а свиреха през наличната на място техника — често примитивни високоговорители, направени за спортни съобщения. Публиката, почти изцяло тийнейджърки, пищеше високо през цялото време, тъй че групата не можеше да се чуе. Това и не бе кой знае колко важно — никой не слушаше.

Тръпката от работата в САЩ отлиташе. Групата се отегчи и вече се готвеше за завръщане в Лондон, където щяха да записват нов албум.

След изпълнението си се върнаха зад кулисите. Сградата беше театър, тъй че гримьорната бе достатъчно голяма, а тоалетната чиста — за разлика от бийт клубовете в Лондон и Хамбург. Единственото освежаване бяха безплатните напитки Доктор Пепър от спонсора, но обикновено портиерите се съгласяваха да пратят някого за бира.

Дейв съобщи на групата, че при тях може да дойдат приятели на родителите му, тъй че трябваше да се държат прилично. Всички проръмжаха — това значеше без наркотици и без забавления с почитателки, докато възрастните не са си тръгнали.

По време на втората част на представлението Дейв видя пазача на входа за артистите и му даде имената на гостите — господин Уди Дюър, госпожа Бела Дюър, господин Камерън Дюър и госпожица Урсула „Бийп“ Дюър.

Петнадесет минути след края на представлението те се появиха на прага на гримьорната му.

Дейв с удоволствие установи, че Бийп не се е променила. Все още бе дребничка, не по-висока от едно време, когато бе на тринадесет, при все че беше по-закръглена. Джинсите й прилепваха плътно по бедрата, но се разширяваха под коляното по най-новата мода. Тя носеше и плътно прилепнал пуловер на широки сини и бели ивици.

Беше ли се нагласила за Дейв? Не непременно. Коя тийнейджърка не би се наконтила, щом ще отива зад кулисите на един поп концерт?

Той се здрависа с четиримата посетители и ги представи на останалите от групата. Боеше се, че останалите момчета може да го изложат, но те държаха най-примерно поведение. От време на време всички канеха семейни познати и всеки беше благодарен за въздържаността на останалите в присъствието на по-възрастни роднини и приятели на родителите им.

Дейв трябваше да се застави да спре да зяпа Бийп. Тя все още гледаше по онзи начин. Така гледаше и Манди Лав. Хората го наричаха сексапил или je ne sais quoi или просто „то“. Бийп се усмихваше пакостливо, походката й се полюляваше и тя излъчваше живо любопитство. Дейв бе обзет от непреодолимо желание, както когато бе девствен и на тринадесет години.

Опита да говори с Камерън, с две години по-голям от Бийп и вече студент в Университета на Калифорния в Бъркли, съвсем близо до Сан Франциско. Кам беше костелив орех — подкрепяше войната във Виетнам, смяташе, че с гражданските права трябва да се процедира по-постепенно и бе на мнение, че хомосексуалните актове трябва да се считат за престъпления. Освен това предпочиташе джаза.

Дейв даде на Дюърови петнадесет минути, после обяви:

— Това е последната вечер от турнето ни. След няколко минути в хотела започва прощално събиране. Бийп и Кам, бихте ли искали да дойдете?

— Не — незабавно отсече Камерън. — Все пак благодаря.

— Жалко — неискрено и учтиво отвърна Дейв. — Ти, Бийп?

— Ще ми бъде приятно — отговори тя и погледна майка си.

— Вкъщи в полунощ — отсече Бела.

— Моля, прибери се с такси — нареди Уди.

— Ще го уредя — успокои ги Дейв.

Родителите и Камерън си тръгнаха и музикантите се натовариха на автобуса с гостите си за краткото пътуване до хотела.

Партито беше в бара, но във фоайето Дейв прошепна в ухото на Бийп:

— Опитвала ли си да пушиш марихуана?

— Искаш да кажеш трева? — попита го тя. — Разбира се!

— Не толкова високо — това е нарушение на закона!

— Ти имаш ли?

— Да. Вероятно ще трябва да пушим в стаята ми. После можем да се присъединим към празненството.

— Окей.

Влязоха в стаята му. Дейв сви цигара с марихуана, докато Бийп намери на радиото станция, излъчваща рок. Седнаха на леглото и си подаваха цигарата. Дейв се отпусна, усмихна се и започна:

— Когато дойде в Лондон…

— Какво?

— Не се интересуваше от мен.

— Харесвах те, но ти беше твърде малък.

— Ти беше твърде малка за нещата, които исках да правя с теб.

Тя се усмихна вироглаво.

— Какво искаше да правиш с мен?

— Списъкът беше дълъг.

— Какво стоеше на първо място?

— Най-напред?

Дейв не искаше да й каже. После се запита — защо пък не? Тъй че й каза:

— Исках да видя гърдите ти.

Тя му подаде цигарата, после бързо изхлузи раирания пуловер през главата си. Под него не носеше нищо.

Дейв беше смаян и възхитен. Само от гледката се възбуди.

— Толкова са красиви — каза той.

— Да, така е — унесено произнесе тя. — Толкова са хубави, че понякога аз самата трябва да ги докосвам.

— О, Боже мой — и Дейв простена.

— Какво — продължи Бийп — беше следващото в твоя списък?

Дейв отложи полета си с една седмица и остана в хотела. Всеки ден излизаше с Бийп след училище, както и през цялата събота и неделя. Отидоха на кино, купуваха си хубави дрехи и обикаляха зоопарка. Любеха се два или три пъти дневно, винаги с презерватив.

Една вечер, докато той се събличаше, тя му каза:

— Свали си джинсите.

Той я погледна, легнала на хотелския креват, само по гащета и по джинсова шапка.

— Какво каза?

— Тази нощ ти си мой роб. Прави каквото ти казвам. Свали си джинсите.

Той вече ги сваляше и щеше да го подчертае, когато си даде сметка, че това е фантазия. Мисълта му се стори забавна и той реши да се включи в играта. Престори се, че не иска, и попита:

— О, трябва ли?

— Трябва да правиш всичко, каквото кажа, понеже ми принадлежиш — продължи тя. — Свали си проклетите джинси.

— Да, госпожо — отвърна Дейв.

Тя се надигна и го погледна. Той видя пакостливото желание в усмивката й.

— Много добре — рече тя.

— Какво да направя след това? — попита Дейв.

Дейв знаеше защо е хлътнал толкова здраво по Бийп — и на тринадесет години, и преди няколко дни. Тя бе изпълнена с жизнерадост, готова да опита всичко, гладна за нови изживявания. С някои момичета Дейв се отегчаваше след две преспивания. Струваше му се, че с Бийп никога няма да се отегчава.

Любиха се — Дейв се правеше, че не иска, а Бийп му нареждаше да върши неща, за които той вече жадуваше. Беше странно възбуждащо.

След това той лениво я запита:

— Ти откъде получи тоя прякор?

— Не съм ли ти казала?

— Не. Има толкова много неща за теб, които не знам. Въпреки това ми се струва, че сме близки от години.

— Когато бях малка, имах кола играчка, от тези, в които сядаш и ги караш с педали. Дори не си я спомням, но явно съм я харесвала. Карах я в продължение на часове и все казвах: „Бийп! Бийп!“

Облякоха се и излязоха за хамбургери. Дейв видя как тя захапва своя, видя как мазнината се стича по брадичката й и разбра, че е влюбен.

— Не искам да се връщам в Лондон — заяви той.

Тя преглътна и отговори:

— Ами остани тогава.

— Не мога. Плъм Нели трябва да запишат нов албум. После отиваме на турне в Австралия и Нова Зеландия.

— Обожавам те — каза му тя. — Когато тръгнеш, ще плача. Няма обаче да развалям днешния ден със скръб за утрешния. Изяж си хамбургера. Имаш нужда от протеини.

— Чувствам, че сме сродни души. Знам, че съм млад, но съм имал множество различни момичета.

— Няма нужда да се фукаш. И аз не съм била на сухо.

— Нямам намерение да се фукам. Дори не се гордея с това — твърде лесно е, когато си поп певец. Опитвам се да обясня на себе си и на теб защо се чувствам толкова уверен.

Тя топна един пържен картоф в кетчуп.

— Уверен в какво?

— Че искам това да бъде за постоянно.

Тя замръзна — пърженият картоф бе на половината разстояние до устата й — после го върна в чинията.

— Какво имаш предвид?

— Искам винаги да сме заедно. Искам да живеем заедно.

— Да живеем заедно… как?

— Бийп — изрече той.

— Тук съм.

Той се протегна над масата и хвана ръката й.

— Ще си помислиш ли за това евентуално да се оженим?

— О, Боже — промълви тя.

— Знам, че е откачено, знам.

— Не е откачено — каза тя. — Но е внезапно.

— Това значи ли, че искаш? Да се оженим?

— Прав си. Ние сме сродни души. С никое друго гадже не съм се забавлявала и наполовина толкова добре.

Тя все още не отговаряше на въпроса му. Той произнесе бавно и отчетливо:

— Обичам те. Ще се омъжиш ли за мен?

Тя помълча доста време, после каза:

— Да, по дяволите.

— Дори не ме питайте — ядосано произнесе Уди Дюър. — Вие двамата няма да се жените.

Беше висок мъж, облечен в сако от туид, със закопчана риза и вратовръзка. Дейв трябваше доста да се постарае, за да не се плаши.

— Как разбра? — попита го Бийп.

— Няма значение.

— Проклетият ми брат ти е казал — продължи тя. — Ама че лайно съм била да му се доверя.

— Няма нужда от долнопробен език.

Бяха в гостната на викторианската къщна на Дюърови на улица „Гоф“ в квартала „Ноб Хил“. Хубавите стари мебели и скъпите, но поизбелели завеси напомняха на Дейв на къщата на „Грейт Питър“. Дейв и Бийп седяха един до друг на червено-виолетово канапе, Бела в някакво антикварно кожено кресло, а Уди стоеше пред резбованата каменна камина.

— Знам, че е внезапно, но аз имам задължения — записи в Лондон, турне в Австралия и още… — обясни Дейв.

— Внезапно? — попита Уди. — Съвършено безотговорно! Самият факт, че можеш изобщо да правиш такова предложение само след една седмица срещи, доказва, че изобщо не си съзрял за брак.

Дейв възрази:

— Не обичам да се хваля, но ме принуждавате да заявя, че вече две години живея отделно от родителите си, че през това време съм изградил международен бизнес за милиони, че макар и да не съм толкова богат, колкото си го въобразяват хората, аз съм в състояние да поддържам материалната обезпеченост на дъщеря Ви.

— Бийп е на седемнадесет! И ти си на толкова. Тя не може да се омъжи без моето разрешение и аз не го давам. Обзалагам се, че Лойд и Дейзи ще имат същото отношение към теб, млади Дейв.

— В някои щати можеш да се ожениш на осемнадесет — обади се Бийп.

— Въобще няма да отидете на такова място.

— Какво ще правиш, татко — в манастир ли ще ме пратиш?

— Да не би да заплашваш да избягаш?

— Просто посочвам, че в крайна сметка нямаш силата наистина да ни спреш.

Тя имаше право. Дейв провери в библиотеката на улица „Ларкин“. Възрастта на пълнолетието беше двадесет и една години, но няколко щата позволяваха на осемнадесетгодишни жени да сключват брак без съгласието на баща си. В Шотландия възрастта беше шестнадесет години. На практика за родителите беше трудно да попречат на брака на двама решили се хора.

Уди продължи:

— Не разчитай на това. Няма да стане.

Дейв внимателно произнесе:

— Не смятам да се карам с Вас за това, но според мен Бийп току-що каза, че не само Вашето мнение се брои в случая.

Той смяташе, че думите му не са обидни, и ги произнесе любезно, но това явно ядоса Уди още повече.

— Изчезвай от този дом, преди да съм те изхвърлил.

Бела се намеси за пръв път:

— Стой си на мястото, Дейв.

Дейв не се беше помръднал — кракът на Уди не бе наред от военновременна рана и той не можеше да изхвърли никого.

Бела се обърна към съпруга си:

— Скъпи, преди двадесет и една години ти стоеше в тази стая и се сблъска с майка ми.

— Аз не бях на седемнадесет, а на двадесет и пет.

— Майка ми те обвини, че си разбил моя годеж с Виктор Роуландсън. Тя беше права — ти бе причината за това, макар и да бяхме прекарали само една вечер заедно. Срещнахме се на увеселение, уредено от майката на Дейв, след което ти отиде за десанта в Нормандия и аз не те видях една година.

— Една вечер? Какво си направила, мамо? — попита Бийп.

Бела погледна дъщеря си, поколеба се и отговори:

— Направих му го с уста в един парк, миличка.

Дейв се смая. Бела и Уди? Невероятно!

Уди възнегодува:

— Бела!

— Уди, скъпи, сега не е времето да си мерим приказките.

Бийп се зачуди:

— На първата среща? Мамо! Ама че начало!

— За Бога… — опита Уди.

Бела го спря:

— Скъпи, просто искам да ти напомня какво значи да бъдеш млад.

— Но аз не ти предложих брак веднага!

— Вярно е, беше болезнено бавен.

Бийп се изкиска, а Дейв се усмихна.

Уди се обърна към Бела:

— Защо ме удряш в гръб?

— Понеже си малко надут.

Тя взе ръката му, усмихна се и каза:

— Ние бяхме влюбени. Те също са. И ние, и те имаме късмет.

Ядът на Уди попремина:

— Значи да ги оставим да правят каквото си искат?

— Определено не. Но може би ще постигнем компромис.

— Не виждам как.

— Да речем, че се разберем те да ни попитат отново след една година. Междувременно Дейв ще бъде добре дошъл да идва тук, в нашия дом, когато може да се отдели от работата с групата. Докато той е тук, може да споделя леглото на Бийп, ако двамата искат това.

— Не!

— Те ще го направят, тук или другаде. Недей да водиш битки, които не можеш да спечелиш. И не бъди лицемерен. Ти си спал с мен, преди да се оженим, а преди да се запознаеш с мен, си спал с Джоан Рузрок.

Уди стана.

— Ще си помисля за това — отсече той и излезе от стаята.

Бела се обърна към Дейв:

— Дейв, не нареждам на Бийп или на теб. Обръщам се към вас — моля ви — да бъдете търпеливи. Ти си добър мъж от чудесно семейство и аз ще бъда щастлива, когато се омъжиш за дъщеря ми. Но ви моля да изчакате една година.

Дейв погледна Бийп. Тя кимна.

— Добре — съгласи се той. — Година.

На излизане от общежитието Джаспър провери кутията си. В нея имаше две писма — син плик на въздушната поща, адресиран с изискания почерк на майка му; другото бе с напечатан на машина адрес. Преди да може да ги отвори, го потърсиха.

— Телефонно обаждане за Джаспър Мъри!

Той натъпка и двата плика във вътрешния джоб на сакото си.

Обаждаше се госпожа Залцман.

— Добро утро, господин Мъри.

— Здравейте, Сини очи.

— С вратовръзка ли сте, господин Мъри? — попита тя.

Вратовръзките вече излизаха от мода, а и от един машинописец не се изискваше да бъде елегантен.

— Не — отвърна той.

— Сложете си една. Хърб Гулд иска да Ви види в десет часа.

— Наистина? Защо?

— Има свободно място за проучвател в Днес. Показах му Вашите изрезки.

— Благодаря Ви, Вие сте ангел!

— Сложете си вратовръзка — и госпожа Залцман затвори телефона.

Джаспър се върна в стаята си, сложи си чиста бяла риза и строга тъмна вратовръзка. После си сложи сакото и палтото и отиде на работа.

Във вестникарската будка на фоайето на небостъргача той купи малка кутия шоколадови бонбони за госпожа Залцман.

Отиде в помещенията на Днес в десет без десет. Петнадесет минути по-късно секретарката го покани в кабинета на Гулд.

— Радвам се да се срещнем — започна Гулд. — Благодаря Ви, че дойдохте.

— Аз се радвам, че съм тук.

Джаспър предположи, че Гулд не си спомня за разговора им в асансьора.

Гулд четеше броя на Истината за убийството на Кенеди.

— В резюмето си казвате, че сте започнали този вестник.

— Да.

— Как стана това?

— Работех за официалния университетски вестник, Сейнт Джулиънс Нюз.

Нервността на Джаспър изчезна, щом заговори.

— Кандидатствах за длъжността редактор, но я дадоха на сестрата на предишния.

— Значи сте го направили напук.

Джаспър се ухили.

— Отчасти да, но и бях убеден, че мога да свърша по-добра работа от Валери. Следователно взех назаем двадесет и пет лири и започнах конкурентен вестник.

— И какво се получи?

— След три броя продавахме повече от Сейнт Джулиънс Нюз. А и реализирахме печалба, докато те бяха субсидирани.

Това бе само леко преувеличено. Истината бе, че не излизаше на загуба цяла година.

— Това е истинско постижение.

— Благодаря Ви.

Гулд хвана изрезката от интервюто с Вали в Ню Йорк Поуст.

— Как се добрахте до тази история?

— Случилото се на Вали не е било тайна. Вече се беше появило в немския печат. Тогава обаче той не беше поп звезда. Ако мога да кажа нещо…

— Давайте.

— Смятам, че изкуството на журналистиката невинаги се състои в това да се намират факти. Понякога се състои в разбирането, че определени известни факти, написани по подходящия начин, създадат голямата история.

— Известно е, че добрата фотография на предната страница продава повече бройки и от най-доброто заглавие. Подвижните образи са още по-добри. Несъмнено винаги ще има публика за дълги и задълбочени вестникарски статии, но в предвидимото бъдеще повечето хора ще научават новините от телевизията.

Гулд се усмихна:

— Няма спор.

Високоговорителят на бюрото му избръмча и секретарката произнесе:

— Господин Томас се обажда от бюрото във Вашингтон.

— Благодаря ти, сладурче. Джаспър, разговорът ни беше добър. Ще държим връзка.

И той вдигна телефона.

— Хей, Лари, какво става?

Джаспър излезе от кабинета. Интервюто мина добре, но свърши дразнещо внезапно. Щеше му се да може да попита кога ще научи резултата.

Той обаче беше просител — никой не се притесняваше за чувствата му.

Върна се в радиостанцията. Докато беше на интервю, работата вършеше секретарката, която го отменяше по обяд. Той й благодари и пое задълженията си. Свали сакото и си спомни за писмата в джоба му. Сложи си слушалките и седна на малкото бюро. По радиото спортният журналист накратко представяше играта. Джаспър извади писмата и отвори плика с напечатания на машина адрес.

Идваше от президента на Съединените щати.

Формално писмо с неговото име, написано на ръка в правоъгълник.

Текстът гласеше:

— Какво? — високо произнесе Джаспър.

Джаспър се пребори с паниката. Това очевидно беше бюрократично недоразумение. Той бе британец — американската армия определено не би мобилизирала чужди граждани.

Но трябваше да уреди това колкото може по-скоро. Американските бюрократи бяха влудяващо некомпетентни като всички останали и точно толкова способни да причиняват безкрайни ненужни неприятности. Човек трябваше да се прави, че ги приема насериозно, като червен светофар на пусто кръстовище.

Наборният пункт беше само на няколко пресечки от радиостанцията. Когато секретарката се върна да го смени за обяд, той си сложи сакото и палтото и излезе от сградата.

Вдигна яка срещу студения нюйоркски вятър и се забърза през улиците към правителствената сграда. В нея влезе в армейската канцелария на третия етаж и завари седнал зад бюро мъж в капитанска униформа. Късата подстрижка изглеждаше по-смешно от всякога — вече и мъжете на средна възраст си пускаха косата по-дълга.

— Как бих могъл да Ви помогна? — попита го капитанът.

— Твърдо съм убеден, че това писмо ми е било изпратено по погрешка каза Джаспър и му връчи плика.

Капитанът го погледна.

— Знаете ли, че има лотарийна система? — попита той. — Броят на подлежащи на служба мъже е по-голям от нужната численост войници, тъй че наборниците се вземат на случаен принцип.

И той върна писмото.

Джаспър се усмихна.

— Не смятам, че подлежа на военна служба, разбирате ли?

— И защо?

Може би капитанът не бе обърнал внимание на акцента му.

— Аз не съм американски гражданин — обясни Джаспър. — Британец съм.

— Какво правите в Съединените щати?

— Журналист съм. Работя за една радиостанция.

— И предполагам, че притежавате разрешително за работа.

— Да.

— Значи сте пребиваващ чужденец.

— Точно така.

— Тогава подлежите на военния набор.

— Но аз не съм американец!

— Това няма значение.

Това ставаше дразнещо. Армията бе объркала нещо — Джаспър беше почти сигурен. Капитанът, подобно на много нискостоящи служители, просто не искаше да признае грешката.

— Да не би да ми казвате, че американската армия набира чужденци? Капитанът оставаше невъзмутим.

— Наборът се основава на пребиваването, а не на гражданството.

— Това не може да бъде вярно.

Капитанът започваше да се ядосва.

— Ако не ми вярвате, проверете го.

— Това смятам да направя.

Джаспър напусна сградата и се върна в работата. Отделът за личния състав щеше да знае нещо по въпроса. Щеше да отиде и да види госпожа Залцман.

Той й връчи кутията с шоколадови бонбони.

— Вие сте сладък — каза тя. — А и господин Гулд Ви харесва.

— Какво каза той?

— Просто ми благодари, задето съм Ви изпратила при него. Все още не е решил нищо. Не ми е известно обаче да се обсъжда друг кандидат.

— Това са чудесни новини! Но имам малък проблем, за който вероятно бихте могли да ми помогнете.

Той й показа писмото от армията.

— Това трябва да е грешка, нали така?

Госпожа Залцман си сложи очилата и прочете писмото.

— О, Боже — изрече тя. — Колко неприятно. И то точно когато се устройвахте толкова добре!

Джаспър не можеше да повярва на ушите си.

— Нали не ми казвате, че наистина подлежа на военна служба?

— Подлежите — тъжно отвърна тя. — И преди сме имали такива неприятности със служители чужденци. Според правителството, ако човек иска да работи и да живее в Съединените щати, то той трябва да помага за защитата на страната от комунистическата агресия.

— Да не би да ми казвате, че отивам в армията?

— Не е задължително.

Сърцето на Джаспър подрипна от надежда.

— Каква е алтернативата?

— Можете да се приберете у дома. Няма да опитат да Ви спрат да напуснете страната.

— Това е нечувано! Не можете ли да ме измъкнете от това?

— Да имате някакво медицинско усложнение? Плоскостъпие, туберкулоза, сърдечен порок?

— Никога не съм боледувал.

Тя понижи глас.

— А и предполагам, че не сте хомосексуалист?

— Не!

— Семейството Ви не принадлежи ли на някоя религия, която да забранява военната служба?

— Баща ми е полковник в британската армия.

— Толкова съжалявам.

Джаспър започна да вярва на това.

— Наистина напускам. Дори и да получа работата в Днес, няма да мога да я започна.

Изведнъж го осени някаква мисъл.

— Не са ли длъжни да пазят работата на човека, когато той си е изслужил военната служба?

— Само ако я е държал една година.

— Значи може и да не съм в състояние да си върна работата като машинописец в радиостанцията!

— Не е гарантирано.

— А ако напусна Щатите сега…

— Можете да се върнете у дома си. Но повече няма да работите в САЩ.

— Иисусе.

— Какво ще правите? Ще си тръгнете или ще постъпите в армията?

— Наистина не знам — отговори й той. — Благодаря Ви за помощта.

— Благодаря Ви за шоколада, господин Мъри.

Джаспър замаяно излезе от кабинета й. Не можеше да се върне на бюрото си — трябваше да помисли. Обикновено той харесваше улиците на Ню Йорк — високите сгради, мощните камиони Мак, екстравагантните коли, блестящите витрини на прочутите магазини. Днес всичко това го вкисна.

Тръгна към Ийст Ривър и седна в парка, от който можеше да види Бруклинския мост. Мислеше си как напуска всичко това и се връща в Лондон с подвита опашка. Мислеше си как прекарва две дълги години в работа за провинциален британски вестник. Мислеше си за това как никога повече няма да може да работи в САЩ.

После си помисли за армията — късо подстригана коса, маршировка, груби сержанти, насилие. Мислеше си за горещите джунгли на Югоизточна Азия. Можеше да се наложи да стреля по дребни слаби селяни в пижами. Можеше да бъде убит или осакатен.

Помисли за всички хора, които познаваше в Лондон и които му завиждаха за отиването в Щатите. Ана и Ханк го бяха завели на вечеря в Савой, за да го отпразнуват. Дейзи даде прощално празненство за него в къщата на „Грейт Питър“. Майка му плака.

Щеше да прилича на невяста, която се връща от медения месец и обявява развод. Унижението изглеждаше по-лошо от риска от смъртта във Виетнам.

Какво щеше да прави?

39.

Младежкият клуб „Света Гертруда“ се промени.

Лили си припомни, че започнаха повече или по-малко невинно. Източногерманското правителство одобряваше народните танци, дори и да се изпълняваха в криптата на някоя църква. Правителството също така одобряваше някой протестантски свещеник като Одо Фослер да си говори с младежите за връзките и секса, понеже възгледите му вероятно биха били пуритански като техните.

Две години по-късно клубът не бе тъй невинен. Вече не откриваха вечерта с някой народен танц. Пускаха рокмузика и танцуваха в енергичния индивидуален стил, който младежите по света наричаха куфеене. След това Лили и Каролин свиреха на китара и пееха песни за свободата. Вечерите винаги свършваха с дискусия, повеждана от пастор Одо; дискусиите редовно навлизаха в забранени територии — демокрация, религия, недостатъците на източногерманското правителство и неустоимата привлекателност на живота на запад.

Такива приказки бяха нещо обикновено в дома на Лили, но за някои от младежите беше ново и освобождаващо предизвикателство да чуят критики към правителството и предизвикателство към идеите на комунизма.

Църквата не беше единственото място, където се вършеха такива неща. Три или четири вечери седмично Лили и Каролин отиваха с китарите си в някоя друга църква или частен дом в Берлин или в околностите му. Те знаеха, че вършеното от тях е опасно, но и двете смятаха, че имат малко за губене. Каролин знаеше, че няма да се събере с Вали, докато Стената стои. След като американските вестници пуснаха истории за Вали и Каролин, ЩАЗИ наказа семейството, като изхвърли Лили от гимназията. Сега тя работеше като келнерка в столовата на Министерството на транспорта. И двете млади жени бяха решени да не допуснат правителството да ги смачка. Вече бяха известни сред тайно противящата се на комунизма младеж. Записваха песните им на магнетофон и си ги предава един на друг. Лили чувстваше, че поддържат огъня жив.

За нея в „Света Гертруда“ имаше още нещо привлекателно — Торстен Грайнер. Той бе двадесет и две годишен, но бебешкото му лице — като на Пол Маккартни — го правеше да изглежда по-млад. И той изпитваше страстта на Лили към музиката. Наскоро бе скъсал с момиче на име Хелга; според Лили тя не бе достатъчно интелигентна за него.

В една вечер на 1967 година Торстен донесе в клуба последната плоча на Бийтълс. От едната страна се намираше игривата и щастлива мелодия „Пени Лейн“, на която всички те танцуваха енергично; от другата беше странно увличащата песен „Ягодови полета завинаги“. На нея Лили и останалите бавно изпълняваха някакъв замечтан танц, отдаваха се на музиката и протягаха ръце като подводни растения. Непрекъснато пускаха двете страни на плочата.

Когато хората питаха Торстен как се е сдобил с плочата, той тайнствено почукваше носа си отстрани и не казваше нищо. Лили знаеше истината. Веднъж седмично чичо му Хорст прекарваше през границата в Западен Берлин микробус, пълен с топове плат и евтини дрехи — най-мащабният експорт на Изтока. Хорст винаги даваше на граничарите дял от комиксите, плочите, грима и модните дрехи, които носеше със себе си.

За родителите на Лили музиката беше фриволна. За тях сериозна бе само политиката. Те обаче не разбираха, че за Лили и нейното поколение музиката бе политическа, дори и когато в песните ставаше дума за любов. Новите начини да свириш на китара и да пееш бяха свързани с дългата коса, различните дрехи, расовата търпимост и сексуалната свобода. Всяка песен на Бийтълс и Боб Дилън казваше на старото поколение — „Ние не правим нещата като вас“. За юношите в Източна Германия това беше разтърсващо политическо послание. Правителството го разбираше и забраняваше плочите.

Те танцуваха на „Ягодови полета завинаги“, когато дойде полицията.

Лили танцуваше срещу Торстен. Тя разбираше английски и й беше интересно как Джон Ленън пее: „Живее се лесно, затворил очи, когато не виждащ видяното ти“. Стори й се, че това доста точно описва повечето хора в Източна Германия.

Лили бе една от първите, забелязали как униформите навлизат през вратата откъм улицата. Тя веднага разбра, че ЩАЗИ най-накрая са се захванали с Младежкия клуб „Света Гертруда“. Това бе неизбежно — младежите непременно говореха за интересните неща, които вършат. Никой не знаеше точния брой на източногерманските граждани, осведомители на тайната полиция, но според майката на Лили били повече от хората на Гестапо.

— Сега не можем да вършим това, което правехме през войната — заяви Карла. При запитването на Лили какво са вършили през войната, майка й както обикновено замлъкна. Както и да е, винаги имаше вероятност рано или късно ЩАЗИ да надуши какво се върши в криптата на църквата „Света Гертруда“.

Лили веднага спря да танцува и се огледа за Каролин, но не можа да я види. Одо също не се мяркаше. Явно са излезли от подземието. В ъгъла срещу вратата откъм улицата имаше стълба, отвеждаща право в пасторския дом до църквата. Вероятно бяха излезли от там по някаква причина.

— Ще отида да доведа Одо — обърна се Лили към Торстен.

Тя успя да си пробие път през множеството танцуващи и да се измъкне, преди повечето хора да са разбрали, че ги нападат. Торстен я последва.

Двамата стигнаха горния край на стълбата преди Ленън да изпее „Нека те заведа…“ и да спре рязко.

Грубият глас на полицейския офицер започна да издава заповеди долу, докато те минаваха през антрето на свещеническия дом. За сам човек това си беше голяма къща — Одо имаше късмет. Лили не беше идвала често тук, но знаеше, че той има кабинет от предната страна на партерния етаж, и предположи, че това е най-вероятното място, на което може да го намери.

Там, в стаята с дъбови ламперии, с лавици, пълни с изследвания с библейска схоластика, Одо и Каролин бяха вкопчени в страстна прегръдка. Те се целуваха уста в уста. Ръцете на Каролин бяха положени върху главата на Одо, а пръстите й — заровени в дългата му гъста коса. Одо стискаше гърдите на Каролин. Тя се притискаше към него — тялото й бе извито като лък.

Лили онемя от изненада. Тя мислеше за Каролин като за съпруга на брат си — фактът, че не бяха женени, бе техническа подробност. Никога не й бе хрумвало, че Каролин може да обича друг мъж — и то свещеник. За миг умът й бясно затърси някакво друго обяснение — репетират пиеса или упражняват ритмична гимнастика.

Тогава Торстен отрони:

— Боже мой!

Одо и Каролин се отделиха един от друг с внезапен, почти комичен подскок. На лицата им се изписаха изненада и вина. След малко и двамата заговориха едновременно. Одо започна:

— Щяхме да ви кажем.

В същия момент Каролин изрече:

— О, Лили, толкова съжалявам…

За едно замръзнало мигновение Лили много живо възприемаше подробностите — карираната шарка на сакото на Одо, зърната на гърдите на Каролин са щръкнали през роклята й, дипломата на Одо по богословие виси в медна рамка на стената, старомодният цветен килим с излиняло място пред камината.

После си спомни тревогата, която я отпрати нагоре по стълбите.

— Полицията дойде — обясни тя. — Долу са.

— Проклятие! — рече Одо, изхвърча и Лили го чу как бърза надолу по стълбите.

Каролин гледаше Лили. И двете не знаеха какво да кажат. Тогава Каролин развали магията.

— Трябва да отида с него — рече тя и последва Одо.

Лили и Торстен останаха в кабинета. Лили с тъга си помисли, че мястото е подходящо за целувки — дъбовите ламперии, камината, книгите, килимът. Чудеше се колко ли често са го правили Одо и Каролин и кога ли е започнало. Помисли си за Вали. Горкият Вали.

Тя дочу викове долу и това я съживи. Разбра, че няма причина да се връща в подземието. Палтото й беше там, но вечерта не бе студена — можеше да се оправи и без него. Можеше да се измъкне.

Предната врата на къщата се намираше точно от обратната страна на входа на мазето. Тя се запита дали полицията е обкръжила цялото място и реши, че вероятно не е.

Прекоси антрето и отвори вратата. Не се виждаха полицаи.

Тя се обърна към Торстен:

— Ще си ходим ли?

— Да, бързо.

Излязоха и тихо затвориха вратата.

— Ще те изпратя до вас — каза й Торстен.

Бързо заобиколиха ъгъла и забавиха крачка, щом изгубиха църквата от поглед.

— Това сигурно е било шок за теб — започна Торстен.

— Аз мислех, че тя обича Вали! — простена Лили. — Как можа да постъпи така с него?

Тя заплака.

Торстен постави ръка на раменете й, докато вървяха по улицата.

— Кога е избягал Вали?

— Почти преди четири години.

— Подобрение във възможностите на Каролин да емигрира?

Лили поклати глава:

— Нещата са по-зле.

— Трябва й някой, който да й помага за отглеждането на Алис.

— Тя има мен и семейството ми!

— Може би смята, че Алис има нужда от баща.

— Но… пасторът!

— Повечето мъже дори няма да си направят труда да мислят за сближаване с неомъжена майка. Одо е различен, понеже е свещеник.

Вкъщи Лили трябваше да звъни на вратата, понеже ключът й беше в палтото. Майка й дойде до вратата, видя лицето й и попита:

— Какво става?

Лили и Торстен влязоха вътре. Лили обясни:

— Полицията нападна църквата, аз отидох да предупредя Каролин и я сварих да се целува с Одо!

И тя отново избухна в сълзи.

Карла затвори входната врата.

— Искаш да кажеш, че наистина го целуваше?

— Да, като луда! — потвърди Лили.

— И двамата елате в кухнята и изпийте по чаша кафе.

Щом като разказаха историята, бащата на Лили излезе с намерението да направи каквото може, та Каролин да не прекарва нощта в затвора. После Карла обърна внимание, че Торстен вероятно трябва да си върви у дома, да не би родителите му да са чули за акцията и да се притесняват за него. Лили го изпрати до вратата и той я целуна по устните, кратко, но прелестно, преди да си тръгне.

После трите жени останаха насаме в кухнята — Лили, Карла и баба Мод. Алис, сега тригодишна, спеше на горния етаж.

Карла се обърна към Лили:

— Не бъди твърде сурова към Каролин.

— Защо не? — възрази Лили. — Та тя предаде Вали!

— Четири години…

— Баба е чакала четири години дядо Валтер — рече Лили. — И дори не е била бременна!

— Вярно е — съгласи се Мод. — Въпреки че си мечтаех за Гас Дюър.

— Бащата на Уди? — изненада се Карла. — Не знаех това.

— Валтер също е бил изкушен — продължи Мод с веселата недискретност на човек, твърде възрастен, за да се притеснява. — От Моника фон дер Хелбард. Но нищо не е станало.

Лековатото й отношение раздразни Лили.

— Лесно ти е на теб, бабо — тросна се тя. — Всичко е толкова назад в миналото.

Карла се обади:

— Наскърбена съм от това, Лили, но не виждам как бихме могли да се гневим. Вали може въобще да не се върне, а Каролин може да не напусне Източна Германия. Можем ли наистина да очакваме тя да прекара живота си в готовност за някого, когото може и да не види повече?

— Аз смятах, че тя ще направи това. Мислех си, че е отдадена.

Лили обаче не можа да си припомни Каролин да го е казвала наистина.

— Мисля, че вече е чакала достатъчно дълго.

— Четири години много време ли са?

— Достатъчно много са, за да започне една млада жена да се пита дали желае да принесе живота си в жертва на един спомен.

Лили с ужас разбра, че Карла и Мод съчувстват на Каролин.

Говориха по въпроса до полунощ, когато Вернер се върна в компанията на Каролин и на Одо.

— Две от момчетата успяха да се сбият с полицаите, но мога да ви зарадвам, че освен тях никого не задържаха. Както и да е, Младежкият клуб е закрит.

Всички седнаха на кухненската маса. Одо седеше до Каролин. За ужас на Лили той държеше ръката й пред всички.

— Лили, извинявам се, че установи това по случайност точно когато бяхме готови да ти кажем.

— Да ми кажете какво? — агресивно попита тя, въпреки че мрачно си каза, че би могла да предположи.

— Ние се обичаме — заяви Одо. — Предполагам, че за теб е трудно да го приемеш, и ние съжаляваме. Но ние мислихме и се молихме за това.

— Молили сте се? — невярващо го прекъсна Лили. — Не съм виждала Каролин някога да се е молила за нещо!

— Хората се променят.

Слабите жени се променят, за да се харесат на мъжете, мина през ума на Лили. Но преди да е успяла да го изговори, се обади майка й:

— Това е тежко за всички нас, Одо. Вали обича Каролин и бебето, което никога не е виждал. Знаем това от писмата му. Можем да го предположим и от песните на Плъм Нели — толкова много от тях са посветени на раздялата и загубата.

— Ако искате, ще напусна къщата още тази нощ — каза Каролин.

Карла поклати глава.

— За нас е тежко, Каролин, но за теб е още по-тежко. Не мога да искам от нормална млада жена да посвети живота си на някого, когото може и да не види повече — дори и той да е любимият ни син. Вернер и аз говорихме по този въпрос. Наясно бяхме, че рано или късно ще стане.

Лили бе зашеметена. Родителите й го бяха предвидили! Не й казаха нищо. Как можеха да са толкова безсърдечни?

Или просто бяха по-разумни? Тя не искаше да го повярва.

— Ние искаме да се оженим — обяви Одо.

— Не! — изправи се и викна Лили.

Одо продължи:

— И се надяваме, че всички вие ще ни дадете благословията си — Мод, Вернер, Карла и най-вече Лили, която е била такъв всеотдаен приятел на Каролин в годините на изпитания.

— Вървете по дяволите — изсъска Лили и напусна помещението.

Следван от множество фотографи, Дейв Уилямс возеше баба си в инвалидната й количка по площада пред сградата на парламента. Директорът по рекламата на Плъм Нели бе уведомил вестниците, тъй че Дейв и Етел очакваха камерите и позираха заедно в продължение на десет минути. После Дейвид произнесе — „Благодаря ви, господа“ и сви в паркинга на Уестминстърския дворец. Спря се на Входа на перовете, помаха за още една снимка и след това подкара количката в Камарата на лордовете.

Разпоредителят поздрави:

— Добър ден, милейди.

Баба Етел, баронеса Лекуит, имаше рак на белите дробове. Вземаше силни лекарства, за да успокоява болката, но умът й бе ясен. Все още можеше да върви по малко, но бързо губеше дъх. Имаше пълното основание да се оттегли от политиката. Днес обаче Камарата на лордовете обсъждаше Законопроекта за сексуалните престъпления от 1967 година.

Етел се чувстваше силно ангажирана с това, отчасти заради хомосексуалния си приятел Роберт. За изненада на Дейв баща му, когото той смяташе за закостенял човек, също подкрепяше страстно промяната на закона. Лойд беше видял нацисткото преследване на хомосексуалистите и никога не го забрави, въпреки че отказваше да обсъжда подробности.

Етел нямаше да участва в дебатите — бе твърде болна за това — но беше решена да гласува. А решеше ли Ет Лекуит нещо, с нищо не можеше да бъде спряна.

Дейв я прекара по коридора на входа, който представляваше и съблекалня. Всяка окачалка за дрехи имаше розово въженце, на което се очакваше перовете да окачват мечовете си. Камарата на лордовете дори не си даваше вид, че се движи в крак с времето.

В Британия бе престъпление един мъж да осъществи сексуално сношение с друг мъж и всяка година стотици такива хора биваха изправяни пред съда, затваряни и — най-лошото — унижавани в пресата. Обсъжданият днес законопроект щеше да направи законен интимния хомосексуален акт по взаимно съгласие между двама пълнолетни.

Въпросът беше спорен и законопроектът не бе популярен сред мнозинството, но настроението се беше обърнало в полза на реформата. Законопроектът имаше шанс, но поддръжниците му се бояха от ответна реакция в последната минута — оттук и решимостта на Етел да гласува.

Тя се обърна към Дейв:

— Защо толкова настояваше ти да ме доведеш на тези дебати? Никога не си се интересувал много от политика.

— Лу, нашият барабанист, е гей — обясни Дейв и си послужи с американската дума. — Веднъж бях с него в кръчмата Златният рог, когато там нахлу полицията. Толкова бях отвратен от държането на ченгетата, че оттогава търся начин да покажа, че съм на страната на хомосексуалистите.

— Говори добре за теб — рече Етел и след това добави със заядливостта на напредналата си възраст:

— Радвам се да видя, че кръстоносният дух на предците ти не е бил съвсем изличен от рокендрола.

Плъм Нели бяха по-успешни от всякога. Бяха издали концептуалния албум За Ваше удоволствие тази вечер. Той представяше запис на представление с групи, свирещи в различни жанрове — старовремски мюзикхол, фолк, блус, суинг, госпъл, мотаун; всъщност всичко изпълнявано от Плъм Нели. Продаваше се с милиони по целия свят.

Един полицай помогна на Дейв да изкачи количката по някакви стъпала. Дейв му благодари и се запита дали човекът не е участвал в полицейска акция срещу някое гей заведение. Стигнаха кулоарите на Камарата и Дейв докара Етел до прага на заседателната зала.

Тя беше планирала това и си издейства разрешението на председателя на Камарата да се появи в инвалидна количка. На Дейв обаче не позволиха да я вкара вътре, тъй че почакаха един от приятелите й да я забележи и да поеме количката.

Дебатите вече се водеха и перовете седяха на червените кожени седалки от двете страни на залата — украсите й изглеждаха смехотворно пищни, като в дворец във филм на Уолт Дисни.

Един от представителите говореше и Дейв се заслуша.

— Този законопроект е харта на обратните и ще насърчи тази най-долна твар, мъжката проститутка — помпозно заяви мъжът. — Това ще увеличи изкушението, което стои на пътя на младите.

На Дейв това му се стори странно. Този човек дали вярваше, че всички мъже са обратни, но просто устояват на изкушението?

— Не че не изпитвам състрадание към нещастния хомосексуалист — но не ми липсва състрадание и към ония, които биват увличани в мрежата му.

„Увличани в мрежата му? Ама че глупости“, рече си Дейв.

От страната на лейбъристите се надигна някой и хвана дръжките на возилото на Етел. Дейв излезе от залата и се изкачи по стълбата към галерията за зрителите.

Когато стигна там, говореше друг от лордовете.

— Миналата седмица в един от по-популярните неделни вестници се появи репортаж, който може и да е бил видян от Ваши благородия, за хомосексуален брак в една континентална държава.

Дейв чете за това в Нюз ъф дъ уърлд.

— Според мен споменатият вестник трябва да бъде поздравен, задето е обърнал внимание на това долно събитие.

Как можеше една сватба да бъде долно събитие?

— Единствено се надявам, че ако този законопроект стане закон, подобни проявления ще бъдат следени най-бдително. Не мисля, че такива неща могат да станат в тази страна, но е възможно.

Дейв се запита откъде ли изкопават тези динозаври.

За щастие не всички лордове бяха толкова зле. Изправи се страховита на вид среброкоса жена. Дейв я беше срещал в къщата на майка си — казваше се Дора Гейтскел. Тя започна:

— Като общество ние премълчаваме много интимни перверзии между мъжете и жените. Законът и обществото са много търпими към тях и не им обръщат внимание.

Дейв се смая. Какво ли знаеше тя за перверзии между мъже и жени?

— Към мъжете, които са родени, предразположени или неудържимо изкушени от хомосексуалността, трябва да се приложи същата степен на търпимост, която се прилага по отношение на всички останали тъй наречени перверзии между мъжете и жените.

„Браво, Дора“ — рече си Дейв.

Любимката на Дейв беше друга белокоса жена с шеговит блясък в очите. И тя бе гостувала в къщата на „Грейт Питър“ — казваше се Барбара Утън. След като един от мъжете се разпростря надълго върху содомията, тя подходи иронично:

— Питам се: от какво се боят противниците на този законопроект? Те не могат да се страхуват, че ще им бъдат натрапени противни деяния, тъй като те са законни само ако се извършват в частни помещения. Не могат да се боят, че ще се стигне до развала на младежта, понеже подобни действия ще бъдат законни само при извършването им от възрастни при тяхното взаимно съгласие. Мога само да предполагам, че противниците на законопроекта се боят, че въображението им ще бъде измъчвано от образи на нещо, което ще се върши другаде.

Явният намек бе, че мъжете, които опитват да запазят хомосексуалността криминална, го правят, за да държат под контрол въображението си. Дейв се изсмя на висок глас и един от разпоредителите му нареди да пази тишина.

Гласуването се извърши в шест и половина. На Дейв му се струваше, че повече хора говорят срещу законопроекта, а не в негова подкрепа. Самото гласуване отне извънредно много време. Наместо да пускат парчета хартия в кутия или да натискат копчета, перовете трябваше да станат, да напуснат залата и да влязат през единия от двата коридора — за „доволните“ или за „недоволните“. Количката на Етел бе избутана до коридора на „доволните“ от друг пер.

Законопроектът мина със 111 гласа „за“ срещу 48. Дейв искаше да ликува, но това щеше да изглежда зле като ръкопляскане в църква.

Той посрещна Етел на входа на залата и пое количката от един от приятелите й. Тя изглеждаше тържествуваща, но изтощена, и той не можеше да не се запита колко ли й остава да живее.

Какъв живот е изживяла, мислеше си той, докато я буташе през декорираните коридори към изхода. Собственото му превръщане от глупака на класа в поп звезда не беше нищо в сравнение с нейния път — от къщичката с две спални до купчината сгурия в Абъроуен чак до позлатената зала на Камарата на лордовете. Тя беше променила и себе си, и страната си. Беше водила и спечелила политически битки — за правото на глас на жените, за държавните помощи, за безплатно здравеопазване, за образование на момичетата, а сега — свобода за преследваното малцинство на хомосексуалните мъже. Дейв пишеше песни, харесвани по целия свят, но това не беше нищо в сравнение с постигнатото от баба му.

В едно от облицованите с ламперия антрета ги спря възрастен мъж с два бастуна. Неговото излъчване на немощна елегантност бе познато и Дейв си припомни, че го е виждал веднъж тук, в Камарата на лордовете, когато направиха Етел баронеса — преди около пет години. Мъжът заговори любезно:

— Е, Етел, виждам, че пробута своя Законопроект за содомията. Поздравления.

— Благодаря, Фиц — отвърна тя.

Сега Дейв си припомни. Това беше граф Фицхърбърт, някогашният собственик на голямата къща Тай Гуин в Абъроуен — днес Педагогически колеж.

— Неприятно ми е да науча, че си болна, скъпа — продължи Фиц. Изглежда беше привързан към нея.

— Няма да се превземам с теб — отвърна му Етел. — Не ми остава много. Вероятно няма да ме видиш повече.

— Това ме натъжава неизразимо.

За изненада на Дейв по набръчканото лице на стария граф се търкулнаха сълзи и той извади от джобчето на сакото си голяма бяла кърпа, за да си избърше очите. И сега Дейв си спомни, че при предишната им среща го порази едва овладяната вълна на силно чувство.

— Радвам се, че те познавах, Фиц — каза му Етел с тон, който намекваше, че той може и да е смятал противното.

— Наистина ли? — попита Фиц. После, за смайване на Дейв, продължи:

— Никого не съм обичал тъй, както обичах теб.

— И аз изпитвам същото — довърши тя и увеличи изненадата на Дейв. — Мога да го кажа сега, когато скъпият ми Бърни го няма. С него бяхме сродни души, но ти бе нещо различно.

— Толкова се радвам.

— Само за едно нещо съжалявам — продължи Етел.

— Знам какво е то — каза Фиц. — Момчето.

— Да. Ако имам предсмъртно желание, то е да стиснеш ръката му.

Дейв се чудеше кой ли може да бъде „момчето“. Най-вероятно не беше той.

— Знаех, че ще ме помолиш за това — каза графът.

— Моля те, Фиц.

Той кимна.

— На моята възраст трябва да мога да си призная, когато съм сгрешил.

— Благодаря ти — отвърна му тя. — Като го знам, мога да умра щастлива.

— Надявам се да има задгробен живот — рече той.

— И представа си нямам — рече Етел. — Сбогом, Фиц.

Старецът с мъка се наведе над количката и я целуна по устните. Отново се изправи и промълви:

— Прощавай, Етел.

Дейв подкара количката.

Минута по-късно той попита:

— Това беше граф Фицхърбърт, нали?

— Да — потвърди Етел. — Той е твой дядо.

Момичетата бяха единственият проблем на Вали.

Млади, красиви и привлекателни по един завършен начин, който му изглеждаше изключително американски, те се събираха пред вратата му с десетки, пламнали от желание да се любят с него. Фактът, че оставаше верен на приятелката си в Източен Берлин, явно го правеше още по-желан.

— Купете си къщи — каза Дейв на останалите от групата. — Така, когато балонът се спука и никой вече не иска Плъм Нели, поне ще имате къде да живеете.

Вали започваше да осъзнава, че Дейв е много умен. Откак основа двете компании — Нели Рекърдс и Плъм Пъблишинг — групата печелеше много повече пари. Вали все още не беше милионерът, който си представяха хората, но щеше да бъде след идването на авторските права от За Ваше удоволствие тази вечер. Междувременно най-накрая можеше да си позволи да си купи собствен дом.

В началото на 1967 година си взе викторианска къща с еркери в Сан Франциско, на улица „Хайт“ до ъгъла с „Ашбъри“. В този квартал цените на собствеността бяха спаднали заради дългогодишна битка около предполагаема магистрала, която тъй и не бе построена. Ниските наеми привлякоха студенти и други млади хора. Те създадоха небрежна среда, която пък привлече музиканти и актьори. Тук живееха хора от Грейтфул Дед и Джеферсън Еърплейн. Беше обичайно човек да среща рокзвезди и Вали можеше да се движи почти като обикновен човек.

Дюърови, единствените познати му хора в Сан Франциско, очакваха той да изтърбуши къщата и за я модернизира, но според него старомодните тавани с декоративни панели и дървените ламперии бяха хубави и той задържа всичко — само го боядиса бяло.

Направи две луксозни бани и кухня с машина за миене на съдове.

Купи телевизор и музикална уредба по последна дума на техниката. Иначе взе малко обикновени мебели. Постави килими и възглавници на лакираните дървени подове, матраци и окачалки за дрехи в спалните. Имаше само шест столчета от вида, използван от китаристите в звукозаписните студиа.

Камерън и Бийп Дюър бяха студенти в Бъркли, подразделението на Калифорнийския университет в Сан Франциско. Кам бе особняк — обличаше се като мъж на средна възраст и беше по-консервативен от Бари Голдуотър. Бийп обаче бе готина — тя запозна Вали с приятелите си, някои от които живееха в квартала.

Той живееше тук, когато не обикаляше с групата или не записваше в Лондон. В къщата повечето време прекарваше в свирене на китарата. Да свириш с лекотата, с която той го правеше на сцената, изискваше голямо умение и той не пропускаше ден без поне два часа упражнения. След тях работеше по песните — опитваше акорди, събираше фрагменти от мелодии и се стараеше да прецени кое е чудесно и кое — просто напевно.

Пишеше на Каролин веднъж седмично. Трудно му бе да измисля какво да й каже. Изглеждаше му грубо да й обяснява за филми, концерти и ресторанти, на каквито тя никога нямаше да се наслаждава.

С помощта на Вернер той уреди изпращането на парични суми всеки месец, та Каролин да може да издържа себе си и Алис. Скромните суми в чужда валута купуваха доста в Източна Германия.

Каролин му пишеше веднъж месечно. Беше се научила да свири на китара и двете с Лили образуваха дуо. Записваха протестни песни и разпространяваха записи с музиката си. Иначе животът й изглеждаше празен в сравнение с неговия; повечето новини бяха за Алис.

Като повечето хора в квартала Вали не заключваше вратите си. Приятели и непознати влизаха и излизаха. Той държеше любимите си китари в заключена стая на най-горния етаж — освен тях не притежаваше почти нищо, което да си струва да се краде. Веднъж седмично един местен магазин зареждаше хладилника и шкафа му с бакалски стоки. Гостите се обслужваха сами, а свършеше ли храната, Вали ходеше на ресторант.

Вечерно време гледаше филми и пиеси, отиваше да слуша групи или се събираше с други музиканти, пиеха бира и пушеха марихуана — у тях или при него. На улицата имаше много за гледане — импровизирани концертни изпълнения, уличен театър и представления, които хората наричаха „хепънинги“. През лятото на 1967 година кварталът внезапно се прочу като световен център на хипи движението. Щом училищата и колежите затвориха за ваканцията, младежи от цяла Америка потеглиха на стоп към Сан Франциско и се понесоха към пресечката на „Хайт“ и „Ашбъри“. Полицията реши да не обръща внимание на общата употреба на марихуана и ЛСД и на повече или по-малко публичния секс в парка „Буена Виста“. Всички момичета вземаха противозачатъчно хапче.

Момичетата бяха единственият проблем на Вали.

Тами и Лиза бяха типични. Дошли от Далас, Тексас, с автобус на Грейхаунд. Тами бе руса; Лиза от мексикански произход; и двете бяха осемнадесетгодишни. Планирали бяха само да поискат автограф на Вали и се смаяха, когато намериха вратата му отворена, а него — да свири на акустична китара, седнал на гигантска възглавница на пода.

Заявиха, че след пътуването с автобуса имали нужда от душ. Той им каза да вървят натам. Двете се къпаха заедно на отворена врата. Той го откри в миг на разсеяна замисленост върху хармониите, когато влезе да пикае. Съвпадение ли беше, че точно в същия момент Тами сапунисваше малките мургави гърди на Лиза с белите си ръце?

Вали си излезе и отиде до другата тоалетна, но за това му потрябва цялата му воля.

Пощальонът донесе писмата, сред тях и препратени от Лондон от Марк Бачълър, менажера на Плъм Нели. Едно бе надписано с почерка на Каролин и имаше източногерманска пощенска марка. Вали го отдели, за да го чете по-късно.

Нормален ден за „Хайт-Ашбъри“. Дойде един приятел музикант и двамата се захванаха да пишат песен, но нищо не се получи. Наминаха и Дейв Уилямс и Бийп Дюър — Дейв живееше при родителите й и се оглеждаше за имот. Някакъв дилър по име Хесус остави половин кило марихуана и Вали скри повечето в кутията на китарен усилвател. Нямаше нищо против да дава; но ако не я разпределяше, тя щеше да е изчезнала до залез-слънце.

Вечерта Вали отиде на кръчма с неколцина приятели и взе Тами и Лиза. Четири години след напускането на съветския блок той все още се чудеше на изобилието от храна в Америка — големи пържоли, сочни хамбургери, купища пържени картофи, грамадни хрупкави салати, плътни млечни шейкове за почти нищо; допълнителното кафе вървеше безплатно! Не че в Източна Германия такава храна бе скъпа — там просто въобще я нямаше. При касапите винаги имаше недостиг на хубави парчета месо, а ресторантите намръщено предлагаха мършави порцийки неапетитна храна. Вали не бе виждал никога млечен шейк там.

По време на вечерята Вали научи, че бащата на Лиза бил лекар, работел сред мексиканците в Далас, а тя искала да учи медицина и да върви по пътя му. Семейството на Тами държеше печеливша бензиностанции, но братята й щяха да я наследят, а тя щеше да отиде в училище по изкуствата и да учи моден дизайн, с цел да отвори магазин за дрехи. Бяха обикновени момичета, но годината бе шестдесет и седма, те вземаха хапчето и искаха да легнат с някого.

Нощта бе топла. След вечерята всички отидоха в парка. Седнаха до група, която пееше госпели. Вали се включи и в тъмнината никой не го позна. Тами бе уморена след пътя с автобуса и положи главата си в скута му. Той погали дългата й руса коса и тя заспа.

Малко след полунощ хората започнаха да се разотиват. Вали се запъти към дома и докато не стигна дотам, не забеляза, че Тами и Лиза са с него.

— Имате ли къде да прекарате нощта? — попита ги той.

— Можем да спим в парка — произнесе Тами с тексаския си акцент.

— Можете да спите на пода ми, ако искате — предложи Вали.

— Искаш ли да спиш с някоя от нас? — попита го Лиза.

— Или и с двете? — намеси се Тами.

Вали се усмихна.

— Не. В Берлин имам приятелка, Каролин.

— Вярно ли е? — попита Лиза. — Четох го във вестника, но…

— Вярно е.

— И имаш малка дъщеричка?

— Сега е на три. Казва се Алис.

— Но вече никой не вярва във верността и такива дивотии, нали? Особено в Сан Франциско. Всичко, от което се нуждаеш, е любов, нали така?

— Лека нощ, момичета.

Изкачи стълбите до спалнята, която ползваше обикновено, и се съблече. Можеше да чуе как момичетата се движат долу. Легна си веднага след един и половина — ранно време през нощта за един музикант.

По това време обичаше да чете и да препрочита писмата на Каролин. Утешаваше се, когато мислеше за нея, и често заспиваше, като си представяше, че тя е в ръцете му. Настани се на матрака, облегнат на опряна на стената възглавница, и придърпа чаршафа под брадичката си. После отвори плика.

Зачете:

Странно. Обикновено тя пишеше „Мой любими Вали“ или „Любов моя“.

Какво можеше да е станало? Той зачете бързо.

Тя приключваше връзката им — късаше с него. Най-малко това бе очаквал.

Имаше си приятел! Това бе още по-зле. Беше предала Вали. Той започна да се ядосва. Лиза имаше право — вече никой не вярваше във верността и подобни дивотии.

— Някакъв проклет свещеник! — високо изрече Вали.

— Нарича я „детето ми“, но Алис е и мое дете!

„Бас ловя, че й е трудно“, рече си Вали. Лили щеше да удържи най-дълго.

Вали усети горещи сълзи по бузите си.

— Може би в ада — изкоментира Вали.

Вратата се отвори и влязоха Тами и Лиза.

Зрението на Вали бе замъглено от сълзите, но му се стори, че и двете бяха голи.

— Какво става? — попита Лиза.

— Защо плачеш? — попита Тами.

— Каролин скъсва с мен. Ще се омъжва за пастора — отговори Вали.

— Толкова съжалявам — отбеляза Тами, а Лиза добави:

— Горкичкият.

Вали се срамуваше от сълзите си, но не можеше да ги спре. Захвърли писмото, обърна се и се зави с чаршафа през глава.

Те влязоха в леглото от двете му страни. Той отвори очи. Тами, застанала срещу него, нежно докосна сълзите по лицето му с пръст. Зад него Лиза притисна топлото си тяло към гърба му.

— Не искам това — успя да промълви той.

— Не бива да бъдеш самичък и толкова тъжен. Ние само ще те гушнем. Затвори очи — каза му Тами.

Той се подчини и затвори очи. Мъката му бавно се превърна във вцепенение. Умът му се опразни и той задряма.

Когато се събуди, Тами го целуваше в устата, а Лиза смучеше пениса МУ.

Той се люби и с двете една след друга. Тами беше нежна и сладка; Лиза — енергична и страстна. Той им бе благодарен, задето го утешиха в скръбта му.

Независимо от това, колкото и да опитваше, не можа да достигне оргазъм.

40.

Минното куче се уморяваше.

Беше слабовато виетнамско хлапе само по памучен къс панталон. Според Джаспър Мъри трябва да беше към тринадесетгодишен. Момчето бе дотам глупаво, та да излезе в джунглата да събира орехи тази сутрин точно когато взвод от рота „Д“ — „Десперадос“ — излизаше на задача.

Ръцете му бяха вързани зад гърба и завързани с тридесетметрова корда за колана на ефрейтора. Момчето вървеше по пътеката пред останалите. Сутринта обаче бе дълга, той все още беше дете, заплиташе стъпки и неумишлено караше хората да се изравняват с него. Станеше ли това, сержант Смити хвърляше по него патрон, удряше го по главата или гърба, хлапето проплакваше и забързваше.

Пътеките в джунглата бяха минирани и изпълнени с капани от съпротивата, партизаните от Виетконг, обикновено наричани „Чарли“. Всички мини бяха импровизирани — отново напълнени американски артилерийски снаряди, стари американски мини „Подскачащата Бети“; сигнални бомби, превърнати в истински; дори пружинни мини на френската армия от петдесетте.

Използването на виетнамски селяни за минни кучета не беше твърде необичайно, въпреки че никой не би го признал в Щатите. Понякога теснооките знаеха кои участъци от пътя са минирани. Друг път някак успяваха да видят предупреждаващи знаци, незабележими за войскарите и морските пехотинци. Ако пък минното куче не забележеше капана, щеше да умре вместо тях. Не бяха на загуба.

Джаспър бе отвратен, но през изкараните досега шест месеца във Виетнам беше виждал и по-лоши неща. Според него хората от всяка нация бяха способни на дивашка жестокост, особено когато са уплашени. Знаеше, че британската армия е извършила ужасни жестокости в Кения — баща му бе служил там и при всяко споменаване на страната побледняваше и мърмореше нещо за жестокости и от двете страни.

Както и да е, рота „Д“ беше специална.

Представляваше част от Силите Тигър, специалното подразделение на 101-ва Въздушнопреносима дивизия. Главнокомандващият генерал Уилям Уестморланд гордо ги наричаше „моята пожарна команда“. Наместо редовни униформи носеха бойни дрехи с тигрова шарка без отличителни знаци. Позволено им беше да си пускат бради и да носят оръжия открито. Специалността им беше умиротворяването.

Джаспър премина в рота, „Д“ преди седмица. Назначението вероятно беше бюрократична грешка — той не бе от тях, но Тигър вземаше хора от много различни части и дивизии. Това беше първата му задача с тях. Във взвода му имаше двадесет и пет души, приблизително по равно бели и черни.

Не знаеха, че Джаспър е британец. Повечето войници не бяха срещали британци и на него му беше омръзнало да бъде предмет на любопитство. Промени си произношението и им звучеше като канадец или нещо такова. Не искаше отново да обяснява, че всъщност не познава Бийтълс.

Днешната им мисия беше да „прочистят“ едно село.

Намираха се в провинция Куанг Нгай, в северната част на Южен Виетнам, позната на армията като Тактическа зона на Първи корпус или просто като северния регион. Както и приблизително останалата половина от Южен Виетнам, и тя не се управляваше от режима в Сайгон, а от партизаните на Виетконг — те устройваха селското управление и даже събираха данъци.

— Виетнамският народ просто не разбира американския начин на живот — произнесе човекът до Джаспър. Невил, висок тексасец с иронично чувство за хумор. — Когато Виетконг завладя областта, имаше много необработена земя, собственост на богати хора в Сайгон, на които не им се занимаваше да я обработват, та Чарли я даде на селяните. Когато започнахме да отвоюваме територията, правителството в Сайгон върна земята на първоначалните й собственици. И сега селяните са ни бесни, представяш ли си? Не разбират понятието за частна собственост. Това ти показва колко тъпи са те.

Ефрейтор Джон Донеган, чернокож войник с прякор Дони, го дочу и каза:

— Ти си просто един шибан комунист, Невил.

— Не съм — гласувах за Голдуотър — кротко обясни Невил. — Той обеща да държи наглите чернилки на мястото им.

Другите наблизо се разсмяха — войниците харесваха подобни приказки. Те им помагаха да се оправят със страха си.

Джаспър също харесваше подмолния сарказъм на Невил. По време на първото им спиране за почивка обаче той забеляза как Невил си свива цигара и слага в марихуаната малко от непречистения хероин, наричан кафява захар. Ако Невил не бе наркоман, скоро щеше да стане.

Следвайки водача на китайските комунисти, председателя Мао, партизаните се движеха сред народа като риби във вода. Стратегията на генерал Уестморланд за победа над рибите от Виетконг се състоеше в това да им отнеме морето. Триста хиляди селяни в Куанг Нгай бяха изселени и преместени в шестдесет и осем укрепени концентрационни лагера, за да оставят само Виетконг в местността.

Само дето не се получаваше. Както се изразяваше Невил:

— Тези хора! Държат се така все едно нямаме правото да дойдем в страната им, да им наредим да оставят домовете и нивите си и да отидат да живеят в някакъв затворнически лагер. Какво им става?

Много селяни се измъкваха от изселването и оставаха на земята си. Други се вдигаха, после избягваха от претъпканите нехигиенични лагери и се връщаха по домовете си. Все едно, от гледна точка на армията те вече бяха законна мишена.

— Ако има хора извън — а не вътре — в лагерите, за нас те са розови — обясняваше генерал Уестморланд. — Те симпатизират на комунистите.

Лейтенантът бе още по-ясен на взводния инструктаж.

— Няма приятелски настроени хора — каза той. — Чувате ли ме? Няма. Тук не би трябвало да има никой. Стреляйте по всичко, което се движи.

Тази сутрин целта бе село, вече опразнено и после отново заето. Работата им беше да го прочистят и да го сравнят със земята.

Най-напред трябваше да го намерят. Ориентирането из джунглата бе трудно. Нямаше много белези, а видимостта бе ограничена.

А и Чарли можеше да се намира навсякъде, може би на метър разстояние. Разбирането за това държеше всички нащрек. Джаспър се бе научил да гледа през листата, от единия слой към следващия и да проверява за цвят, форма или материя, които не пасват. Трудно беше да си бдителен, когато си уморен, плувнал в пот и измъчван от насекоми, но хората, които се отпускаха в неподходящия момент, биваха убивани.

А и джунглите бяха различни. Бамбуковите горички и слонската трева бяха практически непроходими, макар че върховното командване на армията отказваше да го признае. Сводестите гори бяха по-лесни, понеже слабата светлина ограничаваше гъсталака. Най-добри бяха каучуковите плантации — дърветата в спретнати редички, подкастрени храсталаци, проходими пътеки. Днес Джаспър се намираше в смесена гора от бананови, мангрови и джакфрутови дървета; зеленият фон бе изпъстрен с ярките цветове на тропическите горски цветя — орхидеи, змийски лапад и хризантема. „Адът никога не е изглеждал тъй красиво“, помисли си Джаспър, когато бомбата избухна.

Детонацията го оглуши и той се хвърли на земята. Уплахата му не трая дълго. Търкулна се встрани от пътеката, спря се под рехавата защита на храсталаците, нагласи автомата си М16 и се заоглежда.

В челото на колоната петима души лежаха на земята. Не помръдваха. Джаспър бе виждал смърт в битка няколко пъти от идването си във Виетнам, ала така и не привикна към нея. Преди миг имаше пет вървящи, говорещи човешки същества — мъже, които му бяха казвали шеги, черпили го бяха с питие или дори му бяха подавали ръка в смъртна опасност; сега и петимата представляваха каша от обезобразени парчета месо на земята.

Можеше да се досети какво е станало. Някой беше настъпил скрита пружинна мина. Защо не я е задействало минното куче? Момчето трябва да я е забелязало и да е запазило присъствие на духа, за да си замълчи и да я заобиколи. Беше изчезнало. Най-накрая надхитри пленителите си.

Още един войник бе достигнал до същото заключение — Лудият Джак Бакстър, висок чернобрад човек от Средния Запад.

— Тоя шибан тесноок ни докара тука! — кресна той. Затърча се напред, взе да стреля с пушката, безсмислено пусна откоси по зеленината и похаби боеприпаси.

— Ще убия копелето! — провикна се той. После пълнителят му с двадесет патрона се опразни и той спря.

Всички бяха гневни, но другите имаха повече разум. Сержант Смити вече говореше по радиото и викаше медицинската евакуационна служба. Ефрейтор Дони коленичи и оптимистично затърси пулса на едно от проснатите тела. Джаспър установи, че хеликоптерът няма да може да кацне на тясната пътека. Той подскокна и ревна на Смити:

— Ще търся сечище!

Смити кимна.

— Маккейн и Фрейзър, отивате с Мъри — кресна той.

Джаспър видя, че има две Уили Пит — гранати с бял фосфор — после свърна встрани от пътеката, следван от другите двама.

Търсеше признаци, че теренът става скалист или песъчлив, та растителността да се е разредила и да се е образувало сечище. Внимаваше за всякакви ориентировъчни знаци, за да не се загубят. След няколко минути излязоха от джунглата на насип в края на оризище.

На другия край на полето Джаспър видя три или четири фигури, облечени в тънките всекидневни памучни дрехи на селяните. Преди да успее да ги преброи, те го забелязаха и се стопиха в джунглата.

Чудеше се дали не са от набелязаното село. В този случай неволно ги беше предупредил за идването на ротата. Е, какво пък — спасяването на ранените идваше на първо място.

Маккейн и Фрейзър се затичаха по края на нивата и осигуряваха периметъра. Джаспър детонира един Уили Пит. Това подпали ориза, но стръковете бяха зелени и пламъците скоро угаснаха. За сметка на това във въздуха се издигна стълб от гъст бял фосфорен дим и издаде положението му.

Джаспър се огледа. Чарли знаеше, че подходящо време за нападение над американците е, когато се грижат за мъртвите и ранените си. Джаспър държеше своя М16 с две ръце и оглеждаше джунглата, готов да се хвърли на земята и да стреля, ако открият огън по тях. Видя, че Маккейн и Фрейзър правят същото. Вероятно никой от тях нямаше да има шанса да се наведе. Някой снайперист сред дърветата щеше да разполага с цялото време, за да се прицели и да отправи точен смъртоносен изстрел.

„В тази скапана война винаги става така“, рече си Джаспър. „Чарли ни вижда, но ние не го виждаме. Той удря и бяга. На следващия ден снайперистът плеви оризовата нива и заявява, че е обикновен селянин, който не може да различи предния от задния край на автомата Калашников“.

Докато чакаше, се замисли за дома. Можех да работя за Западна поща, представи си той; да седя в удобната зала на общинския съвет и да дремя, докато някой съветник нарежда за опасностите от недостатъчното улично осветление, а не да се потя в някаква оризова нива и да се чудя дали в следващите няколко секунди няма да ме удари куршум.

Замисли се за семейството и за приятелите си. Сестра му Ана стана голяма фигура в света на книгите, след като откри блестящ руски писател дисидент; публикуваха го под името Иван Кузнецов. Иви Уилямс, някога по юношески влюбена в Джаспър, бе филмова звезда и живееше в Лос Анджелис. Дейв и Вали бяха рокзвезди и милионери. Джаспър пък беше пехотинец от губещата страна в жестока и глупава война на две хиляди километра от никъде.

Чудеше се за антивоенното движение в Щатите. Напредваха ли? Или хората все още се подвеждаха по пропагандата, че всички протестиращи са комунисти и наркомани, които искат да унищожат Америка? През следващата, 1968 година, щеше да има президентски избори. Щеше ли Джонсън да бъде победен? Щеше ли победителят да спре войната?

Хеликоптерът кацна и Джаспър преведе хората с носилките през джунглата до мястото на експлозията. Помнеше ориентирите си и лесно намери взвода. Щом пристигнаха, от отношението на застаналите наоколо хора той можа да разбере, че всички пострадали са мъртви. Хората от медицинската евакуация щяха да откарат обратно пет чувала с трупове.

Оцелелите беснееха.

— Тоя тесноок ни набута право в някакъв проклет капан — обади се ефрейтор Дони. — Това да не е някаква преебавка?

— Преебавка първо качество — включи се Лудия Джак.

Както обикновено, Невил се преструваше на съгласен, докато всъщност изтъкваше обратното.

— Глупавото хлапе сигурно си е мислило, че можем да го убием, когато вече нямаме нужда от него — започна той. — Твърде глупаво, та да разбере, че сержант Смити предвиждаше да го вземе със себе си във Филаделфия и да го изучи в колеж.

Никой не се засмя.

Джаспър каза на Смити за селяните в оризовата нива.

— Нашето село трябва да е в оная посока — заключи Смити.

Ротата се върна с телата до хеликоптера. След като отлетя, Дони се обърна с огнехвъргачка M2, заля оризището с напалм и за няколко минути изгори всичко.

— Добра работа — рече Смити. — Сега знаят, че ако се върнат, няма да имат какво да ядат.

Джаспър се обърна към него.

— Може би хеликоптерът е предупредил селяните. Вероятно ще намерим мястото празно.

„Или“, мина през ума на Джаспър, „можеше да има засада“; не го каза обаче.

— Празно ли е, окей — отвърна сержантът. — Тъй и тъй ще го изравним със земята. А и според разузнаването имало тунели. Трябва да ги намерим и да ги разрушим.

Виетнамците прокопаваха тунели от началото на войната с французите през 1946 година. Под джунглата имаше в буквалния смисъл на думата стотици километри коридори, складове за муниции, спални, кухни, работилници и даже болници. Бяха трудни за разрушаване. Водни капани на равно разстояние един от друг защитаваха обитателите им от прогонване с дим. Въздушните бомбардировки обикновено пропускаха целите. Единственият начин да бъдат ударени беше отвътре.

Но най-напред човек трябваше да намери тунела.

Сержант Смити поведе взвода по пътечка от оризището през малко насаждение с кокосови палми. Щом излязоха от тях, можаха да видят селото — около стотина къщи над обработените полета. Нямаше признаци на живот, но въпреки това навлязоха предпазливо.

Мястото изглеждаше изоставено.

Войниците отиваха от къща на къща и крещяха „Диди мау!“ — виетнамските думи за „Излизай!“. Джаспър надникна в една къща и видя светилището, центъра на повечето виетнамски домове — свещи, свитъци, съдинки с тамян и стенни украси, посветени на семейните предци. После ефрейтор Дони вкара в употреба огнехвъргачката. Стените на постройката бяха изплетени от бамбук и уплътнени с кал, а покривът бе от палмови листа — напалмът бързо я възпламени цялата.

Запътил се към центъра на селището, с готово за стрелба оръжие, Джаспър с изненада чу ритмично потропване. Осъзна, че слуша биенето на барабана — вероятно мо, кух дървен инструмент, който биеха с пръчка. Предположи, че някой го е използвал, за да предупреди селяните да бягат. Но защо продължаваше да удря?

Заедно с останалите той последва шума към средата на селцето. Там намериха малко обредно езерце с лотосови цветове пред малък дин, сградата, център на живота на селото — храм, място за съвещания и училище.

Вътре намериха будистки монах с бръсната глава, седнал с кръстосани крака на пода от утъпкана пръст; той биеше по дървена риба, дълга близо метър. Видя ги как влизат, но не ги спря.

Имаха един войник, който говореше малко виетнамски — бял американец от Айова, но му викаха Жълтура. Смити му нареди:

— Жълтур, попитай тесноокия къде са тунелите.

Жълтура кресна на монаха на виетнамски. Мъжът не му обърна внимание и продължи да бие барабана.

Смити кимна на Лудия Джак, който пристъпи напред и ритна монаха в лицето с тежката военна обувка за действия в джунглата, модел М-1966. Човекът падна назад, от устата и носа му рукна кръв, а барабанът и пръчката отлетяха в обратната посока. Странно, но той остана безмълвен.

Джаспър преглътна. Беше виждал как изтезават партизани от Виетконг за сведения — нещо обичайно. При все че не го харесваше, смяташе, че е разумно — та те искаха да го убият. Всеки мъж над двадесет години, заловен в тази зона, вероятно беше от партизаните или ги подкрепяше активно; Джаспър приемаше, когато ги измъчваха, дори и когато нямаше доказателство, че въобще са се били с американците. Монахът можеше и да прилича на невоюващ, но Джаспър беше виждал как десетгодишно момиченце хвърля граната в паркиран хеликоптер.

Смити вдигна монаха и го задържа изправен, с лице към войниците. Очите му бяха затворени, но дишаше. Жълтура отново го запита.

Монахът не отговори.

Лудия Джак взе дървената риба, хвана я за опашката и взе да бие монаха с нея. Удряше го по главата, по раменете, по гърдите, слабините и коленете, като всеки път спираше, та да може Жълтура да го попита.

Джаспър вече наистина се чувстваше зле. Като просто наблюдаваше това, той извършваше военно престъпление, но го притесняваше не толкова незаконността — знаеше, че когато американските военни следователи проучват обвинения в жестокост, винаги намират недостатъчно доказателства. Просто според него този монах не го заслужаваше. На Джаспър му призля и той се извърна.

Не обвиняваше хората. На всяко място, във всяко време, във всяка страна имаше мъже, които биха извършили това при съответните условия. Джаспър обвиняваше офицерите, които знаеха какво става и не правеха нищо, генералите, които лъжеха пресата и хората във Вашингтон, а най-много политиците, които нямаха смелостта да се изправят и да кажат — „това е неправилно“.

Миг по-късно Жълтура се обади:

— Стига, Джак, тоя е мъртъв.

— Мамка му — обобщи Смити. Той пусна монаха, който се стовари безжизнен на земята. — Трябва да намерим шибаните тунели.

Ефрейтор Дони и още четирима дойдоха в храма, помъкнали трима виетнамци — мъж и жена на средна възраст и момиче на петнадесетина години.

— Това семейство е смятало, че ще може да се скрие от нас в навеса за кокосови орехи.

Тримата виетнамци ужасено гледаха тялото на монаха — окървавените дрехи; лицето, превърнато в безформена каша, която не изглеждаше човешки.

Смити започна.

— Кажи им, че и те ще изглеждат така, ако не ни покажат тунелите.

Жълтура преведе. Селянинът отговори.

— Казва, че в селото нямало тунели — обясни Жълтура.

— Лъжлив проклетник — процеди Смити.

— Да я…? — попита Джак.

Смити се замисли.

— Оправи момичето, Джак — каза той. — Нека родителите гледат.

Джак изглеждаше готов. Разкъса дрехите на момичето и то закрещя.

Събори я на земята. Тялото й беше бледно и слабо. Дони я държеше. Джак извади члена си, вече наполовина възбуден, и го потърка, за да го втвърди.

Джаспър отново бе ужасен, но не и изненадан. Изнасилванията не бяха масови, но се извършваха твърде често. Хората от време на време съобщаваха за това — обикновено когато бяха нови във Виетнам. Армията разследваше и намираше, че твърденията не били подкрепени от достатъчно доказателства, което означаваше, че всички останали войници са казали, че не искат неприятности, че така и така не са видели нищо, и работата приключваше там.

По-възрастната жена заговори — порой от истерични, умолителни думи. Жълтура преведе:

— Казва, че момичето било девствено и наистина било само дете.

— Не е дете — възрази Смити. — Виж черните косми на оная й работа.

— Майката се кълне във всички богове, че тук няма тунели. Казва, че не била подкрепяла Виетконг, понеже била селският лихварин, но Чарли й забранил.

— Направи го, Джак — повтори Смити.

Джак легна върху момичето — едрата му фигура закри по-голямата част от слабото й тяло. Явно му беше трудно да проникне. Останалите го насърчаваха и пускаха шеги. Джак направи мощен тласък и момичето изпищя.

Той се движи енергично около минута. Майката продължи да умолява, въпреки че Жълтура не си даваше труд да превежда. Бащата мълчеше, но Джаспър видя как по лицето му текат сълзи. Джак изръмжа един-два пъти, после спря и се изправи. По бедрата на момичето имаше кръв — яркочервена върху кожата й с цвят на слонова кост.

— Кой е следващият? — попита Смити.

— Аз — рече Дони и си разкопча ципа.

Джаспър излезе от храма.

Това не беше нормално. Всякакъв претекст да заставят бащата да проговори беше излишен — знаеше ли нещо, щеше да го каже, преди да са започнали изнасилването. Оправданията на Джаспър за хората от взвода се бяха изчерпали. Те бяха извън контрол. Генерал Уестморланд бе създал чудовище и преднамерено го бе пуснал на воля. Те бяха прекрачили разсъдъка. Не бяха дори животни — по-лошо от това, бяха побъркани, зли създания.

Невил го последва.

— Помни, Джаспър — изрече той. — Това е необходимо, за да спечелим сърцата и умовете на виетнамския народ.

Джаспър знаеше, че това е начинът на Невил да понася непоносимото, но все пак не можа да преглътне хумора в този момент.

— Защо не млъкнеш и не вървиш на майната си? — тросна се той и се отдалечи.

Не само той бе отвратен от сцената в храма. Около половината взвод бе наизлязъл и гледаше как селото гори. Над селото като наметало лежеше черен дим. Джаспър можеше да чуе как момичето пищи в храма, но след малко тя спря. Минути по-късно той чу изстрел, после още един.

Какво щеше да направи той по въпроса? Оплачеше ли се, нищо нямаше да се получи, само армията щеше да намери как да го накаже, задето е разбутал работите. „Но може би“, помисли си той, „все пак ще трябва да го направя“. Във всеки случай искаше да се върне в Щатите и да прекара остатъка от живота си в изобличаване на лъжците и глупаците, заради които се извърши тази жестокост.

Тогава от храма излезе Дони и отиде при него.

— Смити те вика — каза той.

Джаспър последва ефрейтора в храма.

Момичето лежеше на пода с дупка от куршум в челото. Джаспър забеляза и кървава следа от ухапване на малката й гърда.

И бащата беше мъртъв.

Майката стоеше на колене и явно молеше за милост.

— Още си девствен, Мъри — започна Смити.

Това значеше, че Джаспър още не е извършил военно престъпление.

Джаспър знаеше какво предстои.

— Застреляй жената — нареди Смити.

— Майната ти, Смити — отвърна Джаспър. — Ти я застреляй.

Лудия Джак вдигна автомата си и опря дулото на цевта във врата на Джаспър.

Изведнъж всички притихнаха и се вцепениха.

— Застреляй жената или Джак ще те застреля — продължи Смити.

Джаспър не се съмняваше, че Смити е готов да издаде заповедта и че Джак ще се подчини. И разбираше защо. На тях им трябваше и неговото съучастие. Убиеше ли жената, щеше да е виновен колкото тях и това нямаше да му позволи да създава неприятности.

Той се огледа. Всички очи бяха спрели върху него. Никой не протестираше или дори не изглеждаше притеснен. Той можеше да каже, че това е ритуал, който са изпълнявали и преди. Несъмнено го правеха с всеки новодошъл в отряда. Джаспър се питаше колко ли хора са отказвали да изпълнят заповедта и са загинали. Били са записани като загуби от неприятелски огън. Няма загуба.

— Не мисли твърде дълго, имаме работа за вършене — продължи Смити.

Джаспър знаеше, че и бездруго щяха да убият жената. Нямаше да я спаси, ако откажаше да го извърши той. Щеше да пожертва живота си за нищо.

Джак го побутна с автомата си.

Джаспър вдигна своя Ml6 и го насочи в челото на жената. Видя, че тя има тъмнокафяви очи и малко сиво в черната си коса. Тя не се отмести от оръжието му, дори не примигна, но продължи да моли с неразбираеми думи.

Джаспър докосна пластината от лявата страна на автомата и я премести от „Предпазител“ на „Полуавтоматична“ — това позволяваше по един изстрел.

Ръцете му не трепереха.

Той дръпна спусъка.