Прагът на вечността

41.

Джаспър Мъри изкара две години в армията — една година обучение в САЩ и една година война във Виетнам. Уволни се през януари 1968 година, без даже да са го ранили. Чувстваше се късметлия.

Дейзи Уилямс плати, за да лети той до Лондон и да види семейството си. Сестра му Ана вече беше директор на редакцията в издателство Роули. Най-накрая се омъжи за Ханк Ремингтън, който се оказа по-издръжлив от повечето поп звезди. Къщата на „Грейт Питър“ беше странно тиха — всички младежи се бяха изнесли и там останаха само Дейзи и Лойд. Той сега беше министър в лейбъристкия кабинет и рядко си идваше вкъщи. Етел почина през януари и погребението й бе извършено часове преди Джаспър да полети за Ню Йорк.

Опелото беше проведено в Евангелистката черква Голгота в „Олдгейт“ — мъничката дървена барачка, където се беше омъжила за Бърни Лекуит преди петдесетина години, когато брат й Били и безброй момчета като него се биеха из замръзналите кални окопи на Първата световна война.

Малкият параклис можеше да побере стотина души и още двадесет-тридесет правостоящи; повече от хиляда души се появиха, за да си вземат сбогом с Ет Лекуит.

Пасторът изнесе службата навън и полицията затвори улиците за коли. Ораторите се качиха на столове, за да говорят на множеството. Двете деца на Етел, Лойд Уилямс и Мили Ейвъри, и двамата над петдесетгодишни, стояха отпред с повечето от нейните внуци и няколко правнуци.

Иви Уилямс прочете притчата за добрия самарянин от Евангелието от Лука. Дейв и Вали дойдоха с китари и изпяха „Алисия, Алисия“. Там беше и половината кабинет. Там беше и граф Фицхърбърт. Два автобуса от Абъроуен доведоха сто уелски певци, за да подсилят пеенето на химните.

Но повечето от скърбящите бяха обикновени жители на Лондон, чийто живот е бил докоснат от Етел. Стояха в януарския студ — мъжете с шапки в ръце, жените гушнали децата, старите разтреперани в евтините си палта. Когато пасторът се помоли Етел да почива в мир всички казаха амин.

Джордж Джейкс имаше прост план за 1968 година — Боби Кенеди щеше да стане президент и да спре войната.

Не всички от сътрудниците на Боби го подкрепяха. Денис Уилсън предпочиташе Боби да остане просто сенатор от Ню Йорк.

— Хората ще кажат, че вече имаме президент демократ, следователно Боби трябва да подкрепя Линдън Джонсън, а не да върви срещу него — обясни той. — Това е нечувано.

На тридесети януари 1968 година бяха в Националния пресклуб във Вашингтон и чакаха Боби, който щеше да закусва с петдесетина журналисти.

— Това не е вярно — възрази Джордж. — Срещу Труман са заставали Стром Търмонд и Хенри Уолъс.

— Това е било преди двадесет години. Както и да е, Боби не може да спечели демократическата номинация.

— Според мен той ще бъде по-популярен от Джонсън.

— Популярността няма нищо общо с това — обясни Уилсън. — Повечето от делегатите на събранието са под контрола на силните хора в партията — профсъюзни лидери, щатски губернатори, градски кметове. Хора като Дейли.

Кметът на Чикаго, Ричард Дейли, беше най-лошият вид политик от старата школа — безмилостен и подкупен.

— Това, в което Джонсън е добър, са вътрешните разправии.

Джордж отвратено поклати глава. Беше навлязъл в политиката, за да се опълчи на старите политически структури, а не да им се поддава. В сърцето си и Боби беше такъв.

— Боби ще има такава поддръжка в страната, че силните хора няма да могат да го пренебрегват.

— Не си ли говорил с него по този въпрос? — Уилсън се правеше, че не му вярва. — Не си ли го чувал да говори, че хората ще го възприемат като егоистичен и амбициозен, ако тръгне срещу настоящия президент демократ?

— Повечето хора смятат, че той е естественият наследник на брат си.

— Когато говори в колежа Бруклин студентите издигнаха плакат с надпис: „Ястреб, Гълъб или Бъзливец“?

Тази подигравка засегна Боби и смая Джордж. Сега обаче той опита да гледа оптимистично.

— Това означава, че искат той да се кандидатира! — заяви той. — Знаят, че е единственият кандидат, който може да обедини стари и млади, черни и бели, богати и бедни, да застави всички да работят заедно, за да приключат войната и да дадат на черните справедливостта, която те заслужават.

Устните на Уилсън се изкривиха презрително, но преди той да може да залее с надменност идеализма на Джордж, влезе Боби и всички седнаха да закусват.

Мнението на Джордж за Линдън Джонсън се промени. Джонсън бе започнал толкова добре — прокара Закона за гражданските права от 1964 година, Закона за правото на глас от 1965 година и планираше Войната срещу бедността. Джонсън обаче не можа да схване външната политика, както беше предсказал Грег, бащата на Джордж. Джонсън знаеше единствено, че не иска да бъде президентът, който е предал Виетнам на комунистите. Съответно беше безнадеждно затънал в една мръсна война и непочтено съобщаваше на американския народ, че я печели.

Думите също се бяха променили. В детските години на Джордж „черен“ беше вулгарна дума, „цветнокож“ по-изискана, а учтивата — „негър“ — бе изписвана от либералния Ню Йорк Таймс винаги с главна буква, както „Евреин“. Сега „негър“ се смяташе за снизходителна дума, „цветнокож“ за половинчата, и всички говореха за черните, за черната общност, черната гордост и дори за черната сила. Заявяваше се, че черното е красиво. Джордж не беше сигурен какво е значението на думите.

Не яде много от закуската — беше твърде зает да си води бележки по въпросите и по отговорите на Боби за подготовката на изявлението за пресата.

Един от журналистите попита:

— Какво смятате за натиска върху Вас да се кандидатирате за президент?

Джордж вдигна глава от бележките си и видя как Боби се усмихна късо, без хумор и отвърна:

— Не е добре.

Джордж се напрегна. Понякога Боби беше твърде честен.

Журналистът продължи:

— Какво мислите за кампанията на сенатора Маккарти?

Не говореше за прословутия сенатор Джо Маккарти, ловеца на комунисти от петдесетте, а за напълно различен човек — сенатор Юджийн Маккарти, либерал, поет и политик. Преди два месеца Маккарти обяви намерението си да се кандидатира за партийната номинация и да излезе като антивоенен кандидат срещу Джонсън. Пресата вече го беше отписала като безнадежден случай.

Боби отговори:

— Според мен кампанията на Маккарти ще помогне на Джонсън.

Той все още не наричаше Линдън „президент“. Приятелят на Джордж — Скип Дикерсън, сътрудник на Джонсън, го презираше за това.

— Е, ще се кандидатирате ли?

Боби разполагаше с много начини да не отговори на този въпрос — цял репертоар от уклончиви отговори; днес не използва ни един от тях.

— Не — отвърна той.

Джордж изпусна молива си. Това пък откъде се взе?

Боби добави:

— При никакви мислими обстоятелства няма да се кандидатирам.

На Джордж му идеше да каже: Тогава какво, по дяволите, правим всички ние тук?

Забеляза как Денис Уилсън се усмихва самодоволно.

Изкуши се да си тръгне веднага. Само че беше твърде учтив. Остана си на мястото и продължи да си води бележки до края на закуската.

В кабинета на Боби на Капитолия той написа изявлението за пресата — вършеше го автоматично. Той промени думите на Боби в „Не предвиждам да се кандидатирам“, но това не променяше нищо.

Същия следобед трима от сътрудниците на Боби се оттеглиха. Не бяха дошли във Вашингтон да работят за губещ човек.

Джордж беше достатъчно ядосан, за да напусне, но си държеше устата затворена. Искаше да мисли. Искаше и да говори с Верина.

Тя беше в града и както винаги отиде до апартамента му. Сега имаше свой гардероб в спалнята му и държеше там дрехи за студено време, каквито не й трябваха в Атланта.

Толкова беше разстроена, че тази вечер бе близо до сълзи.

— Той е всичко, което имаме! — каза тя. — Знаеш ли колко убити и ранени сме дали във Виетнам миналата година?

— Да, разбира се — отвърна й Джордж. — Осемдесет хиляди. Поставих го в една от речите на Боби, но тази част той не използва.

— Осемдесет хиляди души убити, ранени или изчезнали — повтори Верина. — Ужасно е, а сега ще продължи.

— Тази година загубите сигурно ще бъдат по-тежки.

— Боби пропусна шанса си да постигне величие. Но защо? Защо го направи?

— Твърде съм ядосан, за да говоря с него по въпроса, но смятам, че той сериозно изпитва съмнение по отношение на собствените си мотиви. Пита се дали го иска заради страната, или заради амбицията си. Такива въпроси го измъчват.

— И Мартин — потвърди Верина. — Пита се дали бунтовете в градовете не са негова грешка.

— Но доктор Кинг пази съмненията си за себе си. Като водач трябва да правиш точно това.

— Според теб Боби планирал ли е това заявление?

— Не. Сигурен съм, че го направи импулсивно. Това е едно от нещата, които правят работата с него трудна.

— Какво ще правиш?

— Вероятно ще напусна. Все още мисля по въпроса.

Преобличаха се, за да излязат на вечеря, и чакаха началото на новините по телевизията. Джордж си слагаше бяла вратовръзка на дръзки ивици и гледаше в огледалото как Верина си облича бельото. Тялото й се бе променило през петте години, откакто за пръв път я видя гола. Тази година беше на двадесет и девет и вече нямаше издължения чар на кобилка. Наместо това беше станала по-достолепна и красива. Джордж намираше зрялата й външност за още по-хубава. Беше пуснала косата си в бухналия, тъй наречен естествен стил, който подчертаваше съблазнителността на зелените й очи.

Сега тя стоеше пред огледалото за бръснене, за да си гримира очите.

— Ако напуснеш, можеш да дойдеш в Атланта и да работиш за Мартин — каза тя.

— Не — възрази Джордж. — Доктор Кинг действа само по един въпрос. Протестиращите протестират, но политиците променят света.

— Какво ще правиш тогава?

— Вероятно ще се кандидатирам за Конгреса.

Верина остави спиралата за мигли и го погледна право в очите.

— Охо — рече тя. — Това беше изненадващо.

— Дойдох във Вашингтон, за да се боря за граждански права, но понасяната от черните несправедливост не е само въпрос на права — започна Джордж. Беше мислил дълго време за това. — Става дума и за жилищния въпрос, и за безработицата, и за войната във Виетнам, където млади черни мъже биват убивани всеки ден. В дългосрочна перспектива дори събитията в Москва и Пекин засягат живота на черните. Човек като доктор Кинг вдъхновява хората, но за да направиш нещо наистина добро, трябва да бъдеш изцяло политик.

— Предполагам, че има нужда и от двете неща — обобщи Верина и продължи да си наглася миглите.

Джордж си сложи най-хубавия костюм, което винаги го караше да се чувства по-добре. По-късно щеше да пие мартини, може би две. В продължение на седем години животът му беше неразривно свързан с този на Робърт Кенеди. Може би беше време да продължи напред.

— Минава ли ти изобщо през ума, че връзката ни е особена? — попита той.

Тя се разсмя.

— Разбира се! Живеем разделени и се виждаме веднъж на месец-два за луд страстен секс. И го правим в продължение на години!

— Един мъж може да прави като теб и да се среща с любовницата си при делови пътувалия — продължи Джордж. — Особено ако е женен. Това би било нормално.

— Идеята май ми харесва — каза тя. — Месо с картофи вкъщи, малко хайвер навън.

— Приятно ми е да бъда хайвер.

Тя облиза устни.

— Ммм, солено.

Джордж се усмихна. Реши, че няма повече да мисли за Боби тази вечер.

Започнаха новините по телевизията и Джордж усили звука. Очакваше заявлението на Боби да бъде първото съобщение, но имаше нещо по-голямо. По време на новогодишния празник, наричан от виетнамците Тет, Виетконг бяха започнали мощно настъпление. Бяха нападнали пет от шестте най-големи града, тридесет и шест провинциални столици и шестдесет малки градчета. Нападението изненада американските военни с размера си — никой не си беше представял, че партизаните са способни на операции в подобен мащаб.

Според Пентагона силите на Виетконг били отблъснати, но Джордж не го вярваше.

Говорителят заяви, че утре се очаквали нови големи удари.

Джордж се обърна към Верина:

— Чудя се какво ли ще направи това за кампанията на Джийн Маккарти.

Бийп Дюър убеди Вали Франк да държи политическа реч.

Най-напред той отказа. Беше китарист и се боеше, че ще изглежда глупаво, като някой сенатор, който пее поп песни пред хората. Той обаче произхождаше от политически ангажирано семейство и възпитанието не му позволяваше да бъде апатичен. Помнеше презрението на родителите си към онези в Западна Германия, които не протестираха срещу Берлинската стена и потисническото източногерманско правителство. Майка му твърдеше, че били виновни колкото комунистите. Вали осъзна, че ако не използва шанса да каже нещо в подкрепа на мира, той е лош колкото Линдън Джонсън.

Освен това намираше Бийп Дюър просто неустоима.

И й каза „да“.

Тя го взе с червения Додж Чарджър на Дейв и го откара до щаб квартирата на Джийн Маккарти в Сан Франциско. Там той говори на малка армия млади ентусиасти, прекарали деня да чукат по вратите на хората.

Почувства се нервен, когато застана пред публиката. Беше подготвил първото си изречение. Говореше бавно, но неофициално.

— Някои хора ми казаха, че не трябва да се меся в политиката, понеже не съм американец — изрече той с обичаен тон. После сви рамене и продължи: — Но за тези хора е окей, ако американци отиват във Виетнам и убиват хора, тъй че предполагам, че не е толкова зле един немец да дойде в Сан Франциско и просто да говори…

За негова изненада се понесоха бурен смях и аплодисменти. Може би щеше да мине добре.

Младите хора се стичаха да работят за кампанията на Маккарти от началото на офанзивата Тет. Всички бяха спретнато облечени. Момчетата бяха гладко избръснати и носеха средно дълга коса. Момичетата носеха плетени блузи и жилетки и обувки с нисък ток. Бяха променили външността си, за да убедят гласоподавателите, че Маккарти е подходящият президент не само за хипитата, но и за обикновените американци. Лозунгът им беше „Чист и спретнат за Джийн“.

Вали спря, привлече вниманието им, после докосна дългите си до раменете руси къдрици и продължи:

— Съжалявам за косата си.

Те отново се разсмяха и заръкопляскаха. Вали разбра, че това е просто шоубизнес. Ако си звезда, ще те харесват само задето си повече или по-малко нормален. На концертите на Плъм Нели публиката радостно викаше буквално на всичко, произнесено от Вали или Дейв в микрофона. Шегата ставаше десет пъти по-смешна, разказана от някоя знаменитост.

— Аз не съм политик. Не мога да държа политическа реч… но според мен, приятели, вие сте чували колкото си искате такива.

— Вярно! — провикна се едно от момчетата и те се засмяха отново.

— Само че имам известен опит, разбирате ли? Живеех в комунистическа страна. Веднъж полицията ме хвана да пея песента на Чък Бери „Отново в САЩ“. Затова счупиха китарата ми.

Публиката се умълча.

— Това беше първата ми китара. Тогава имах само една. Счупиха китарата ми — разбиха сърцето ми. Значи, разбирате ли, аз познавам комунизма. Вероятно знам повече за него от Линдън Джонсън. Ненавиждам комунизма.

Той леко повиши глас.

— И продължавам да бъда против войната.

Те отново нададоха радостни възгласи.

— Знаете ли, някои хора вярват, че Иисус ще се върне на земята някой ден. Не знам дали са прави.

Хората се почувстваха неудобно и не знаеха как да приемат това. Тогава Вали продължи:

— Върне ли се в Америка, вероятно ще бъде наречен комунист.

Той хвърли поглед към Бийп, която се смееше заедно с останалите. Тя носеше пуловер и къса, но прилична пола. Косата й беше късо подстригана. Все пак беше секси — не можеше да го скрие.

— Иисус вероятно би бил арестуван от ФБР за антиамерикански прояви — продължи Вали. — Това обаче няма да го изненада — доста прилича на онова, което му се е случило при първото му идване на Земята.

Вали не беше подготвял нищо след първото си изречение и сега просто импровизираше, но те бяха във възторг. Той обаче реши да спре, докато все още се справя добре.

Беше подготвил завършека си:

— Просто дойдох тук, за да ви кажа едно нещо, и то е: благодаря ви. Благодаря ви от името на милиони хора по целия свят, които искат да приключат тази отвратителна война. Ние ценим тежката работа, която вие вършите тук. Продължавайте и се надявам Бог да ви даде победа. Приятна вечер.

Той се отдръпна от микрофона. Бийп дойде, хвана го за ръката и двамата заедно си излязоха през задната врата; виковете и аплодисментите не спираха. Щом седнаха в колата на Дейв, Бийп каза:

— Боже мой — беше блестящ! Трябва да се кандидатираш за президент!

Той се усмихна и сви рамене.

— Хората винаги са приятно изненадани, когато една поп звезда се окаже човешко същество. Това е всичко.

— Но ти говори искрено, а и беше толкова остроумен!

— Благодаря.

— Може би си го наследил от майка си. Не ми ли беше казвал, че тя се занимава с политика?

— Не в действителност. В Източна Германия няма нормална политика. Беше общински съветник преди комунистите да ударят. Между другото ти забеляза ли акцента ми?

— Съвсем малко.

— Боях се от това.

Той се притесняваше от произношението си. Хората го асоциираха с нацистите във военните филми. Опитваше се да говори като американец, но това беше трудно.

— Всъщност това е очарователно — продължи Бийп. — Щеше ми се Дейв да можеше да те чуе.

— Къде е той всъщност?

— Струва ми се, че е в Лондон. Мислех, че знаеш.

Вали сви рамене.

— Знам, че е някъде и се занимава с бизнеса. Той ще се появи веднага щом трябва да пишем песни, да правим филм или да тръгваме на турне. Мислех, че вие двамата ще се жените.

— Ще се женим. Просто още не сме стигнали дотам — той е толкова зает. Освен това родителите ми нямат нищо против да споделяме леглото, когато той е тук, тъй че ние не сме се засилили да се измъкнем от тях.

— Добре.

Стигнаха „Хайт-Ашбъри“ и Бийп спря колата пред къщата на Вали.

— Искаш ли чаша кафе или нещо друго?

Вали не знаеше защо го каза — то просто излезе.

— Разбира се.

Бийп изключи шумния двигател.

Къщата беше празна. Тами и Лиза помогнаха на Вали да преодолее мъката си от годежа на Каролин и той щеше да им бъде благодарен завинаги, но те бяха живели някакъв измислен живот, продължил точно колкото и ваканцията. Когато лятото премина в есен, те си тръгнаха от Сан Франциско и се прибраха у дома, за да постъпят в колеж — точно като повечето хипита през шестдесет и седма.

Преди да свърши, времето беше идилично.

Вали пусна новия албум на Бийтълс — Вълшебното тайнствено пътешествие — после направи кафе и сви цигара с марихуана. Седнаха на една гигантска възглавница — Вали с кръстосани крака, а Бийп подгънала крака под себе си. Подаваха си цигарата. Скоро Вали се понесе в отпуснатото настроение, което харесваше толкова много.

— Харесвам Бийтълс — каза той след малко. — Толкова са добри, проклетниците.

Бийп се закиска.

— Странни стихове — продължи Вали.

— Да!

— Какво означава този ред? „Четири пая с пръсти и риби“. Звучи като канибализъм.

— Дейв ми го обясни — започна Бийп. — В Англия има рибни заведения, които продават риба в палачинки и пържени картофи. Наричат го „риба и чипс“. „Четири“ значи „за четири пенса“.

— Ами „пай с пръсти?“

— Е, това е, когато момчето вкара пръста си във… вагината на момичето.

— А връзката?

— Означава, че ако си купил риба и пържени картофи на някое момиче, то ще ти позволи да я задоволиш с пръсти.

— Спомняш ли си дните, когато това беше дръзко? — носталгично произнесе Вали.

— Сега, слава Богу, всичко е различно — додаде Бийп. — Старите правила вече не се прилагат. Любовта е свободна.

— Сега оралният секс е на първата среща.

— Какво харесваш повече? — попита го Бийп. — Да правиш орален секс или да ти го правят?

— Труден въпрос!

Вали не беше уверен, че трябва да говори за това с годеницата на най-добрия си приятел.

— Но ми се струва, че ми харесва да ми го правят.

Не можа да удържи на изкушението да я попита:

— Ами ти?

— Предпочитам да го правя — отвърна тя.

— Защо?

Тя се поспря. За миг доби виновно изражение — вероятно и тя не бе сигурна, че трябва да обсъжда това, независимо от хипарските приказки за свободната любов. Бийп си дръпна силно от цигарата и избълва дим. Лицето й се проясни и тя продължи:

— Повечето момчета го правят толкова зле с уста, че да ти го правят никога не е толкова възбуждащо, колкото трябва да бъде.

Вали взе цигарата от нея.

— Ако можеше да кажеш на американските момчета какво трябва да знаят за това как да правят орален секс, ти какво би им казала?

Тя се засмя.

— Е, най-напред, не започвайте да лижете веднага.

— Не ли?

Вали беше изненадан.

— Мислех си, че всичко опира до лизането.

— Въобще не. Най-напред трябва да си нежен. Просто я целуни!

Тогава Вали разбра, че е загубен.

Той погледна краката на Бийп. Коленете й бяха плътно допрени едно до друго. Това защита ли беше? Или признак на възбуда?

Или и двете?

— Никое момиче не ми го е казвало — рече той и й върна цигарата.

Изпитваше неустоим прилив на сексуална възбуда. Изпитваше ли го и тя — или просто си играеше някаква игра с него?

Тя издърпа последния дим от цигарата и я захвърли в пепелника.

— Повечето момичета са твърде стеснителни да говорят за това какво харесват — продължи тя. — Истината е, че дори една целувка може да бъде твърде много, съвсем в началото. Всъщност…

Тя го погледна право в очите и в този момент той разбра, че и тя е загубена. Бийп произнесе с по-нисък глас:

— Всъщност ти можеш да я възбудиш само като дъхнеш върху нея.

— О, Боже мой.

— Още по-хубаво е да дъхаш върху нея през тъканта на бельото.

Тя леко се помръдна, най-после раздели колене и той видя, че под късата си пола носи бели гащета.

— Това е смайващо — дрезгаво произнесе той.

— Искаш ли да го опиташ? — продължи тя.

— Да — каза Вали. — Моля те.

Когато Джаспър Мъри се върна в Ню Йорк, той отиде да види госпожа Залцман. Тя му записа интервю с Хърб Гулд — за работа като проучвател в телевизионното новинарско предаване Днес.

Сега той беше нещо друго. Преди две години бе молител, отчаяно търсещ работа студент журналист, някой, на когото никой не дължеше нищо. Сега беше ветеран, излагал на опасност живота си заради САЩ. Беше по-възрастен и по-мъдър, и особено ония, които не се бяха сражавали, му дължаха нещо. Той получи работата.

Беше странно. Той бе забравил студеното време. Дрехите го дразнеха — костюм и бяла риза с яка с копчета, вратовръзка. Обикновените му делови обувки бяха толкова леки, та все си мислеше, че е бос. По пътя от апартамента си към работата се улавяше, че оглежда тротоара за скрити мини.

От друга страна, беше натоварен. В цивилния живот нямаше много от дългите, вбесяващи периоди на бездействие, типични за живота в армията — чакаш заповеди, чакаш транспорт, чакаш врага. От първия си ден на работа Джаспър провеждаше телефонни разговори, преглеждаше папки, търсеше информация из библиотеките и записваше предварителни интервюта.

В служебните помещения на Днес го очакваше лека изненада. Сам Кейкбред, старият му съперник от студентския вестник, работеше за програмата. Беше самостоятелен репортер — на него не му се беше налагало да си губи времето и да се сражава във война. За свое раздразнение Джаспър често трябваше да прави предварителни проучвания за историите, които после Сам щеше да разказва пред камерата.

Джаспър работеше в областите на модата, престъпността, литературата и бизнеса. Направи проучване за бестселъра на сестра си Измръзване и за анонимния му автор. На основата на стила и на изживяванията от лагерите направи предположения кой от познатите съветски дисиденти може да го е написал; заключи, че може би е някой, за когото никой не е чувал.

После решиха да направят предаване за изненадващата операция на Виетконг, която наричаха „Офанзивата Тет“.

Джаспър все още бе гневен заради Виетнам. Гневът пламтеше дълбоко в него като затрупана пещ, но той не бе забравил нищо, най-малко заричането си да изобличи хората, които лъжеха американския народ.

Когато сраженията взеха да поутихват през втората седмица на февруари, Хърб Гулд нареди на Сам Кейкбред да планира обобщаващ репортаж и да прецени как офанзивата е променила хода на войната. Сам представи предварителните си заключения на редакторската среща, на която присъстваха всички, сред тях и проучвателите.

Сам заяви, че „Офанзивата Тет“ била загуба за северновиетнамците по три причини.

— Първо, комунистическите сили са получили общата заповед „Настъпвайте, за да постигнете окончателна победа“. Знаем го от документи намерени у заловени неприятелски войници. Второ, въпреки че в Хюе и Кхе Сан продължават сраженията, Виетконг се оказаха неспособни да удържат и един град. Трето, загубили са повече от двадесет хиляди души за нищо.

Хърб Гулд се огледа за коментари.

Джаспър беше много нископоставен в тази група, но не можеше да си мълчи.

— Имам един въпрос към Сам — обади се той.

— Давай, Джаспър — рече Гулд.

— На коя шибана планета живееш ти?

Грубиянството му предизвика миг на изненадана тишина. После Хърб попита спокойно:

— Много хора са скептични по отношение на това, Джаспър, но би ли обяснил защо — може би без неприличните думи?

— Сам току-що ни поднесе обясненията на президента Джонсън за „Тет“. Откога тази програма е станала пропагандна агенция на Белия дом? Не бива ли да оспорваме гледната точка на правителството?

Хърб не се противопостави.

— Как би я оспорил?

— Първо, намерените в пленници документи не бива да се вземат за чиста монета. Раздаваните на войниците писмени заповеди не са надежден източник за стратегическите цели на противника. В себе си държа превода: „Покажете най-голям революционен героизъм и преодолейте всички лишения и трудности“. Това не е стратегия, а приказки за повдигане на духа.

— Тогава каква е била целта им? — попита Хърб.

— Да демонстрират силата и проникването си и по този начин да деморализират южновиетнамския режим, нашите войски и американския народ. И те го постигнаха.

— Не овладяха нито един град — възрази Сам.

— Не им трябва да овладяват градовете — те вече са там. Как мислиш, че са се добрали до американското посолство в Сайгон? Те не са скочили там с парашут, а просто са свърнали покрай ъгъла! Вероятно са живеели в съседния квартал. Те не превземат градовете, понеже вече ги притежават.

— Ами третата точка на Сам — за жертвите им?

— Данните на Пентагона за неприятелските загуби не заслужават доверие — отвърна Джаспър.

— Би било сериозна стъпка нашето предаване да заяви на американския народ, че правителството лъже по въпроса.

— Всички, от Линдън Джонсън до пехотинеца на патрул в джунглата, лъжат за това, понеже на всичките им трябват големи бройки на убитите, за да оправдаят онова, което вършат. Аз обаче знам истината, понеже съм бил там. Във Виетнам всеки мъртвец го броят за убит неприятел. Хвърляш граната в бомбоубежището, избиваш всички вътре — двама млади мъже, четири жени, старец и бебе — и в официалния отчет това са осем мъртви виетконгци.

Хърб беше скептичен.

— Как можем да сме сигурни, че това е вярно?

— Попитайте който ветеран искате.

— Трудно е да се повярва.

Джаспър беше прав и Хърб го разбираше, но се притесняваше от заемането на такава силна позиция. Джаспър обаче прецени, че Хърб е готов да слуша.

— Вижте сега — започна той. — Вече са минали четири години, откак сме пратили първите сухопътни бойни части в Южен Виетнам. През цялото време Пентагонът докладва за победа след победа и Днес повтаря твърденията им пред американския народ. Ако сме имали четири години победи как тогава неприятелят е проникнал в сърцето на столицата и е обкръжил американското посолство? Ще си отворите ли очите?

Хърб беше замислен.

— Значи, Джаспър, ако ти си прав, а Сам бърка, каква ще бъде нашата история?

— Лесно е — отвърна Джаспър. — Историята е доколко може да се вярва на администрацията след „Офанзивата Тет“. Миналия ноември вицепрезидентът Хъмфри заяви, че сме били печелели. През декември генерал Палмър заяви, че Виетконг били разбити. През януари министърът на отбраната Макнамара ни каза, че северновиетнамците губели волята си за битка. Лично генерал Уестморланд обяви на журналистите, че комунистите не можели да предприемат голямо настъпление. И тогава една сутрин Виетконг напада почти всички големи градове и градчета в Южен Виетнам.

— Никога не сме поставяли под въпрос почтеността на президента — изрече Сам. — Никое телевизионно предаване не го е правило.

— Сега е времето — настоя Джаспър. — Лъже ли президентът? Половин Америка си задава този въпрос.

Всички гледаха Хърб. Той щеше да реши. Дълго време той мълча. После проговори:

— Добре. Това е заглавието на предаването — „Лъже ли президентът“. Да действаме.

Дейв Уилямс хвана ранен полет от Ню Йорк до Сан Франциско и хапна американска закуска с палачинки и бекон в първа класа.

Животът беше добър. Плъм Нели успяваха и на него нямаше да му се налага да взема никакви изпити за остатъка от живота си. Обичаше Бийп и щеше да се ожени за нея веднага щом намереше време.

Беше единственият от групата, който все още не си бе купил къща, но се надяваше да го направи днес. То обаче щеше да бъде повече от къща. Идеята му бе да купи място с малко земя извън града и да вдигне звукозаписно студио. Цялата група можеше да живее там, докато записваха албум — понастоящем това отнемаше няколко месеца. Дейв често си спомняше с усмивка как записаха първия си албум за един ден.

Той беше въодушевен — досега не беше купувал къща. С нетърпение очакваше да се срещне с Бийп, но реши най-напред да се заеме с деловите въпроси, за да не разкъсва времето си с нея. На летището го посрещна неговият бизнес менажер Мортимър Шулман. Дейв го нае, за да се грижи за финансите му отделно от тези на групата. Морти бе мъж на средна възраст в неофициални дрехи в калифорнийски стил — блейзър с разкопчана синя риза. Дейв беше едва двадесетгодишен и често установяваше, че счетоводителите и адвокатите се отнасят снизходително с него и опитват да му дават наставления, а не сведения. Морти се отнасяше с него като с началник, какъвто той беше, и му представяше възможностите, като знаеше, че Дейв сам ще взема решенията.

Влязоха в Кадилака на Морти, минаха по Бей Бридж и се насочиха на север покрай университетското градче на Бъркли, където Бийп бе студентка. Докато караше, Морти започна:

— Получих предложение за теб. Това не е истинската ми работа, но предполагам, че са ме счели за най-близкото до твой личен агент.

— Какво предложение?

— Един телевизионен продуцент, Чарли Лаклоу, иска да говори с теб за това да правиш собствено телевизионно предаване.

Дейв се изненада — не го беше предусетил.

— Какво предаване?

— Като Шоуто на Дани Кей или Шоуто на Дийн Мартин.

— Без майтап?

Това бяха големи новини. Понякога на Дейв му се струваше, че успехът се изсипва върху него като дъжд — хитове, платинени албуми, турнета с предварително продадени билети, успешни филми, а сега това.

По американската телевизия имаше дузина и повече предавания, водени от някоя кинозвезда или комик. Домакинът представяше някой гост, говореха си малко, после гостът изпяваше последния си хит или изпълняваше някакъв забавен номер. Групата беше гостувала на много такива предавания, но Дейв не можеше да си представи как ще се впишат в ролята на домакини.

— Значи ще бъде Шоуто на Плъм Нели?

— Не. Дейв Уилямс и приятели. Не искат групата, а само теб.

Дейв се колебаеше.

— Ласкателно е, но…

— Ако питаш мен, това е отлична възможност. Поп групите като цяло имат кратък живот, но това е шансът ти да станеш изцяло семейна знаменитост — а тази роля ти можеш да изпълняваш до седемдесетгодишна възраст.

Това го постави нащрек. Дейв се беше питал какво ще прави, когато Плъм Нели вече не са популярни. С повечето поп групи ставаше това, макар и да имаше изключения — Елвис продължаваше да бъде голяма работа. Дейв планираше да се ожени за Бийп и да имат деца — перспективата му се струваше главозамайваща. Можеше да настъпи време, в което да му се наложи да си намери друг начин за прехрана. Беше разсъждавал върху това да стане продуцент или менажер — беше се справял добре и с двете неща при Плъм Нели.

Но за това беше още рано. Групата бе изключително популярна и най-накрая правеше истински пари.

— Не мога да го направя — отвърна той на Морти. — Това може да разбие групата, а аз не мога да рискувам с това, докато се справяме толкова добре.

— Да кажа ли на Чарли Лаклоу, че не се интересуваш?

— Да. С моите съжаления.

Пресякоха друг дълъг мост и навлязоха в хълмиста местност с овощни градини на по-ниските склонове — сливовите и бадемови дръвчета бяха разцъфнали в розово и бяло.

— Намираме се в долината на река Напа — обясни Морти. Той свърна в прашен, извиващ се нагоре страничен път. След километър и половина влезе през отворена порта и спря пред голямо ранчо.

— Това е първото в моя списък и е най-близкото до Сан Франциско — обясни Морти. — Не знам дали точно това си имал предвид.

Излязоха от колата. Мястото представляваше хаотично и дълго дървено здание. Явно в различни времена към главната сграда са били добавяни две или три пристройки. Те заобиколиха далечната страна и излязоха при впечатляваща гледка към долината.

— Уха — обади се Дейв. — На Бийп ще й хареса.

От мястото на постройката нататък се простираха обработени площи.

— Какво отглеждат тук? — попита Дейв.

— Грозде.

— Не искам да се занимавам със селско стопанство.

— Ти ще бъдеш наемодател. Тридесет акра се дават под аренда.

Влязоха вътре. Мястото беше оскъдно обзаведено със зле подбрани маси и столове. Нямаше легла.

— Тук живее ли някой? — попита Дейв.

— Не. Всяка есен гроздоберачите го ползват като спално помещение.

— Ако се нанеса…

— Собственикът на земята ще намери друго място за сезонните работници.

Дейв се огледа. Мястото беше порутено и занемарено, но красиво. Дървеният градеж изглеждаше солиден. Главната къща имаше високи тавани и елегантно стълбище.

— Не мога да дочакам Бийп да го види — произнесе той.

Главната спалня даваше същата зрелищна гледка към долината. Представи си себе си и Бийп — как стават сутринта, излизат заедно, правят кафе и закусват с две или три босоноги деца. Беше съвършено.

Имаше място за около шест стаи за гости. Големият самостоятелен хамбар, пълен със селскостопански машини, имаше точните размери за звукозаписно студио.

Дейв искаше да го купи незабавно. Каза си да не се въодушевява толкова скоро.

— Каква е началната цена? — попита той.

— Шестдесет хиляди долара.

— Много е.

— Две хиляди акра е, горе-долу пазарната цена за едно плодоносно лозе — обясни Морти. — Къщата я дават без пари.

— А и ще иска много работа.

— Ти го каза. Централно отопление, смяна на електрическата инсталация, изолации, нови бани и тоалетни… Можеш да похарчиш почти толкова, за да го приведеш във вид.

— Кажи сто хиляди долара без звукозаписното оборудване.

— Това са много пари.

Дейв се ухили.

— За щастие мога да си го позволя.

— Наистина можеш.

Когато излязоха, тъкмо паркираше един пикап. Човекът, който излезе, имаше широки рамене и обветрено лице. Приличаше на мексиканец, но говореше без акцент.

— Аз съм Дани Медина, тукашният фермер — представи се той и обърса ръце в джинсите си, преди да подаде ръка.

— Смятам да купя мястото — рече Дейв.

— Добре. Хубаво е да имаш съседи.

— Къде живеете, господин Медина?

— Имам къща в другия край на лозето — не се вижда, понеже е отвъд ръба на хребета. Вие европеец ли сте?

— Да, британец.

— Европейците обикновено харесват вино.

— Тук правите ли вино?

— Малко. Повечето от гроздето е за продан. Американците не харесват вино, освен италоамериканците, и те си го внасят. Повечето хора предпочитат коктейли или бира. Но виното ни е добро.

— Бяло или червено?

— Червено. Искате ли една-две бутилки за опит?

— Разбира се.

Дани бръкна в каросерията на пикапа, извади две бутилки и ги връчи на Дейв.

Дейв погледна етикета.

— Червено Дейзи Фарм? — произнесе той.

— Така се казва мястото, не ти ли казах? Дейзи Фарм — обади се Морти.

— Майка ми се казва Дейзи.

— Може би е знак — рече Дани и се качи във возилото си. — Успех! Докато Дани си тръгваше, Дейв каза:

— Мястото ми харесва. Да го купим.

Морти се възпротиви.

— Имам да ти показвам още пет!

— Бързам да се видя с годеницата си.

— Някое от другите места може да ти хареса още повече от това.

Дейв махна към лозовите насаждения.

— Има ли някое от тях такъв изглед?

— Не.

— Да се връщаме в Сан Франциско тогава.

— Ти си шефът.

На връщане Дейв започна да изпитва страхопочитание към проекта, с който се беше захванал.

— Май ще трябва да наема строител — започна той.

— Или архитект — каза Морти.

— Наистина? Само за да постегне сградата?

— Архитектът ще говори с теб за това какво искаш, ще направи планове, после ще пусне работата на търг на определен брой строителни фирми. На теория също така ще надзирава работата им — но моят опит ми показва, че те губят интерес.

— Окей — съгласи се Дейвид. — Познаваш ли някого?

— Искаш ли отдавна утвърдена фирма или някой млад и моден?

Дейв се замисли.

— Как ти звучи някой, който е млад и моден и работи за някоя утвърдена фирма?

Морти се разсмя.

— Ще поразпитам.

Стигнаха до Сан Франциско и скоро след пладне Морти свали Дейв пред семейния дом на Дюърови на „Ноб Хил“.

Майката на Бийп покани Дейв.

— Добре дошъл! — посрещна го тя. — Подранил си, което е чудесно само дето Бийп не е тук.

Дейв бе разочарован, но не и изненадан. Предположил беше, че ще прекара целия ден в оглеждане на имоти заедно с Морти, и беше казал на Бийп да го очаква късно следобеда.

— Предполагам, че е на училище — рече Дейв. Тя беше първокурсничка в Бъркли. Дейв знаеше — за разлика от родителите й — че тя учи много малко и е изправена пред опасността да се издъни на изпитите и да я изгонят.

Отиде в спалнята им и остави куфара на пода. Противозачатъчните хапчета на Бийп бяха на нощната масичка. Тя бе небрежна и понякога забравяше да ги взема, но Дейв нямаше нищо против. Забременееше ли, можеха да се оженят по бързата процедура.

Върна се долу, седна в кухнята с Бела и й разказа за Дейзи Фарм. Тя се зарази от ентусиазма му и много искаше да отиде и да разгледа мястото.

— Искаш ли да обядваш? — предложи му тя. — Щях да правя супа и сандвичи.

— Не, благодаря, в самолета изядох огромна закуска.

Дейв беше възбуден.

— Ще отида да кажа на Вали за Дейзи Фарм.

— Колата ти е в гаража.

Дейв седна в червения си Додж Чарджър и се придвижи на зигзаг от най-богатия до най-бедния квартал на Сан Франциско.

Според Дейв на Вали щеше да му хареса идеята за селска къща, където да живеят заедно и да правят музика. Щяха да разполагат с цялото необходимо им време, за да усъвършенстват записването. Вали нямаше търпение да работи с някой от новите осемпистови магнетофони — хората вече говореха за още по-големи шестнадесетпистови машини — но днешната по-сложна музика отнемаше повече време за записване. Студийното време беше скъпо и понякога музикантите се усещаха под натиск. Дейв смяташе, че е намерил разрешението.

Докато караше, в главата му изникна фрагмент от мелодия и той запя — „Всички отиваме в Дейзи Фарм“. Той се усмихна. Може би щеше да бъде песен. „Червено Дейзи Фарм“ щеше да бъде добро заглавие. Можеше да означава момиче, цвят или вид марихуана. Той запя: „Всички отиваме в Дейзи Фарм, където гроздът на лозницата виси“.

Той паркира до къщата на Вали в „Хайт-Ашбъри“. Предната врата беше отворена както винаги. Всекидневната на партера бе празна, но засипана с остатъци от предишната нощ — кутии от пица, мръсни чаши от кафе, пълни пепелници и празни бирени бутилки.

Дейв се разочарова, че Вали не е буден. Искаше да говори с него за Дейзи Фарм. Реши да го събуди.

Изкачи се по стълбите. Къщата бе тиха. Възможно бе Вали да е станал по-рано и да е излязъл, без да почисти.

Вратата на спалнята бе затворена. Дейв почука и я отвори. Влезе и запя:

„Всички отиваме в Дейзи Фарм“, после млъкна.

Вали седеше в леглото, явно изненадан.

До него върху матрака лежеше Бийп.

За момент Дейв бе твърде изненадан, за да говори.

Вали започна:

— Хей, човече…

Стомахът на Дейв се обърна, все едно се движеше в асансьор, който слиза твърде бързо. Изпита пристъп на паническа безтегловност. Бийп беше в леглото с Вали. Усещаше, че губи почва под краката си. Той глупаво запита:

— Какво е това, мамка му?

— Нищо, човече…

Изненадата се превърна в гняв.

— Какво говориш? Та ти си в леглото с годеницата ми! Как може това да бъде нищо?

Бийп приседна. Косата й беше оплетена. Чаршафът се смъкна от гърдите й.

— Дейв, нека ти обясним — започна тя.

— Окей, обяснявай — рече той и скръсти ръце.

Тя се изправи. Беше гола и съвършената красота на тялото й показа на Дейв със силата на удар в лицето, че я е загубил. Идеше му да заплаче.

Бийп продължи:

— Да пием кафе…

— Без кафе — отсече Дейв. Говореше рязко, за да се спаси от унижението на сълзите. — Просто ми обясни.

— Нямам дрехи върху себе си!

— Понеже си се ебала с най-добрия приятел на годеника си.

Дейв откри, че гневните думи прикриваха болката му.

— Каза, че ще ми го обясниш. Очаквам това.

Бийп вдигна косата от лицето си.

— Виж сега, ревността не е на мода, нали така?

— И какво означава това?

— Обичам те и искам да се омъжа за теб, но харесвам и Вали, харесвам и това да съм в леглото с него, а пък любовта е свободна, нали така? Защо тогава да лъжем за това?

— Това ли е? — невярващо попита Дейв. — Това ли е твоето обяснение?

— По-кротко, човече, май още ме държи — обади се Вали.

— И двамата сте се друсали миналата нощ — така ли е станало?

Дейв изпита слаба надежда. Ако са го направили само веднъж…

— Тя те обича, човече. Просто си прекарва времето с мен, докато теб те няма, разбираш ли?

Надеждата на Дейв повяхна. Това не е единственият път. Вършеха го редовно.

Вали се изправи и нахлузи джинсите си.

— Краката ми стават по-големи нощно време — обяви той. — Странно.

Дейв не обърна внимание на упоените му приказки.

— Дори не казвате, че съжалявате — и двамата!

— Не съжаляваме — отговори Вали. — Искаше ни се и го направихме. Това не променя нищо. Никой вече не съблюдава верността. Всичко, от което се нуждаеш, е любов — не си ли разбрал тая песен?

Той съсредоточено загледа Дейв.

— Не знаеш ли, че имаш аура? Малко като ореол. По-рано не съм я забелязвал. Струва ми се, че е синя.

Дейв беше вземал ЛСД и знаеше, че има малка вероятност да измъкне нещо от Вали в това му състояние. Обърна се към Бийп, която май слизаше от облаците.

— Ти изпитваш ли съжаление?

— Не смятам, че сме извършили нещо нередно. Надраснала съм този начин на мислене.

— Значи би го направила отново?

— Дейв, не скъсвай с мен.

— Какво означава да скъсам? — ядосано произнесе Дейв. — Ние нямаме връзка. Ти се чукаш, с когото ти хареса. Живей така, ако искаш, но това не е брак.

— Трябва да зарежеш тези остарели идеи.

— Трябва да изляза от тази къща.

Гневът на Дейв се превръщаше в мъка. Той разбра, че е загубил Бийп — загубил я е заради наркотиците и свободната любов, заради хипи културата, която неговата музика е помогнала да се създаде.

— Трябва да се измъкна от теб.

Той се обърна.

— Не си тръгвай — настоя тя. — Моля те.

Дейв си излезе.

Хукна надолу по стълбите и изхвърча от къщата. Скочи в колата си и изхвърча с нея. За малко да прегази дългокосо момче, което се носеше по „Ашбъри“ с отсъстваща усмивка, определено не с ума си този следобед. Всички хипита да вървят по дяволите, мислеше си Дейв; особено Вали и Бийп. Не искаше да ги вижда отново.

Той разбра, че с Плъм Нели е свършено. Той и Вали бяха групата, и щом се бяха скарали, вече нямаше група. Е, така да бъде, помисли си Дейв. Днес щеше да започне соловата си кариера.

Видя телефонна будка и спря. Отвори жабката на колата и извади фишека с центове, който държеше там. Набра кантората на Морти.

Той вдигна.

— Здрасти, Дейв, вече говорих с търговеца на недвижими имоти. Предложих петдесет хиляди и се съгласихме на петдесет и пет, как ти се струва?

— Чудесни новини, Морти — отвърна Дейв. Звукозаписното студио щеше да му трябва за соловата му кариера. — Слушай, как се казваше телевизионният продуцент?

— Чарли Лаклоу. Стори ми се обаче, че се притесняваш да не би да се разпадне групата.

— Обаче вече не съм толкова притеснен от това — отвърна Дейв. — Уговори ми среща.

Към месец март бъдещето за Джордж и за Америка изглеждаше мрачно.

Джордж беше с Боби Кенеди в Ню Йорк на дванадесети март, четвъртък, деня на вътрешнопартийните избори в Ню Хампшър — първият голям сблъсък между съперничещите си кандидати на демократите. Боби вечеряше късно със стари приятели в модния ресторант 21 на Петдесет и втора улица. Докато той се хранеше на горния етаж, Джордж и останалите сътрудници ядяха на долния.

Джордж не напусна. Боби изглеждаше освободен, когато обяви, че няма да се кандидатира за президент. След „Офанзивата Тет“ Джордж написа реч, която открито нападаше президента Джонсън. За пръв път Боби не си наложи автоцензура, а си послужи с всички язвителни слова.

— Половин милион американски войници и седемстотин хиляди техни виетнамски съюзници, подкрепяни от огромни ресурси и от най-модерните оръжия, не могат да предпазят дори един град от атаките на неприятел, чиято численост е приблизително двеста и петдесет хиляди души!

Точно когато Боби си връщаше някогашния огън, Джордж окончателно загуби илюзиите си за президента Джонсън след реакцията му на Комисията Кърнър, назначена, за да проучи причините за расовите безредици през дългото, горещо лято на 1967 година. Докладът не спестяваме нищо — според него причината за бунтовете бил расизмът на белите. Докладът остро критикуваше правителството, средствата за масова информация и полицията и настояваше за радикални действия в областта на жилищното настаняване, работните места и сегрегацията. Издадоха го като книжка и два милиона копия бяха продадени. Джонсън обаче просто отхвърли доклада. Човекът, който героично защити Закона за гражданките права от 1964 година и Закона за правото на глас от 1965 година — основата на издигането на негрите — се бе отказал от борбата.

Боби, взел решението да не се кандидатира, продължи да се измъчва от притеснения дали е постъпил както трябва — което беше типично за него. Говореше за това с най-старите си приятели и със случайни познати, с най-близките си съветници — включително Джордж — и с репортерите от вестниците. Започнаха да се носят слухове, че е променил решението си. Джордж нямаше да го повярва, докато не го чуе от самия Боби.

Вътрешнопартийните избори бяха местни състезания между хора от една и съща партия за това да бъдат нейните кандидати за президент. Първият такъв демократически избор се провеждаше в Ню Хампшър. Джийн Маккарти беше надеждата на младите, но не се представяше добре в проучванията на общественото мнение и се влачеше далече зад президента Джонсън, който искаше да бъде преизбран. Маккарти нямаше достатъчно пари. В Ню Хампшър се бяха стекли десет хиляди ентусиазирани млади доброволци, за да участват в кампанията му. Джордж и останалите сътрудници край масата в 21 с увереност очакваха резултатът от вечерта да бъде победа за Джонсън с огромна преднина.

Джордж гледаше към президентските избори през ноември с трепет. При републиканците водещият умерен човек, Джордж Ромни, се оттегли от надпреварата и разчисти пътя за откачения консерватор Ричард Никсън. Значи президентските избори със сигурност щяха да бъдат битка между Джонсън и Никсън, и двамата за войната.

Към края на мрачната гощавка Джордж бе повикан на телефона от един от щаба, който имаше резултата от Ню Хампшър.

Всички бяха сбъркали. Изходът беше напълно неочакван. Маккарти бе спечелил четиридесет и два процента от гласовете, изключително близо до четиридесет и деветте процента на Джонсън.

Джордж разбра, че Джонсън все пак може да бъде победен.

Изтърча нагоре и съобщи новините на Боби.

Реакцията на Боби бе мрачна.

— Твърде много е! — изкоментира той. — Как сега ще накарам Маккарти да се оттегли?

Тогава Джордж разбра, че Боби все пак ще се кандидатира.

Вали и Бийп отидоха на митинга на Боби Кенеди, за да го прекъснат.

И двамата му бяха ядосани. В продължение на месеци той отказваше да заяви, че се кандидатира за президент. Не мислеше, че може да спечели, и — те бяха убедени — нямаше куража да опита. И тъй Джийн Маккарти се впусна и се представи тъй добре, че имаше истински шанс да бие президента Джонсън.

Досега. Понеже Боби Кенеди обяви, че се кандидатира, и се включи, за да използва работата на поддръжниците на Маккарти и да грабне победата за себе си. Те го смятаха за циничен опортюнист.

Вали го презираше, а Бийп пламтеше от гняв. Отговорът на Вали бе по-умерен, понеже той виждаше политическата реалност зад личния морал. Базата на Маккарти се състоеше повече от студенти и интелектуалци. Беше се справил майсторски с това да превърне младите си последователи в доброволческа войска от предизборни агитатори, и това му даде неочакван от никого успех. Но щяха ли тези доброволци да бъдат достатъчни да го отведат в Белия дом? През цялото си детство беше слушал как родителите му отсъждат по тези въпроси и говорят за избори — не за източногерманските, които бяха измама, а за избори в Западна Германия, Франция и Съединените щати.

Подкрепата за Боби беше по-широка. Той привличаше негрите, които смятаха, че е на тяхна страна, и многобройната католическа работническа класа — ирландци, поляци, италианци и испаноговорящи. Вали ненавиждаше моралната повърхностност на Боби, но трябваше да признае — това вбесяваше Бийп — че Боби има по-голям шанс от Джийн да бие президента Джонсън.

Все пак бяха съгласни, че ще бъде правилно да освиркат Боби Кенеди тази вечер.

Сред публиката имаше много хора като тях — млади мъже с дълги коси и бради, босоноги момичета. Вали се попита колко ли от тях са дошли, за да дюдюкат. Имаше и черни на всякаква възраст — младите с прическите им, сега наричани афро, родителите им в пъстрите рокли и елегантни костюми, които носеха на църква. Обхватът на Боби Кенеди и неговото послание се виждаше от солидното малцинство бели хора от средната класа на средна възраст, облечени в панталони чино и пуловери в хладната пролетна вечер на Сан Франциско.

Самият Вали бе навил косата си под джинсова шапка и носеше слънчеви очила, за да скрие самоличността си.

Сцената беше изненадващо гола. Вали очакваше знамена, серпантини, плакати и гигантски снимки на кандидата, каквито беше виждал по телевизията за други митинги на кампаниите. Боби имаше само празна сцена и микрофон. При друг кандидат това щеше да бъде знак, че е свършил парите, но всички знаеха, че Боби има неограничен достъп до семейното състояние на Кенеди. Какво значеше това? За Вали то означаваше: „Няма глупости, това съм истинският аз“. Стори му се интересно.

Точно сега катедрата бе заета от местен демократ, който подгряваше тълпите за голямата звезда. Вали прецени, че доста прилича на шоубизнеса. Публиката привикваше на смеха и ръкопляскането и едновременно с това още повече искаше появата на това, което беше дошла да види. По същата причина концертите на Плъм Нели включваха някоя по-малка група за подгрявка.

Но Плъм Нели вече не съществуваше. Сега групата би трябвало да работи по нов албум за Коледа, а и Вали имаше няколко вече изпълнявани на живо песни; на сцената той искаше да ги изпълнява за Дейв, тъй че Дейв да може да напише преход, да промени някой акорд и да каже: „Страхотно, нека я наречем Душевна целувка“. Дейв обаче бе изчезнал.

Той изпрати студена и учтива бележка до майката на Бийп, благодари й, задето му е позволила да остане у дома им, и я молеше да опакова дрехите му, та да бъдат взети от един негов сътрудник. От телефонен разговор с Дейзи в Лондон Вали знаеше, че Дейв подновява някаква селска къща в долината на Напа и планира да създаде звукозаписно студио там. Джаспър Мъри също се обади на Вали и опита да провери някакъв слух, че Дейв правел телевизионно предаване без групата.

Дейв страдаше от старомодна ревност, съвсем неуместна според представите на хипитата. Трябваше да разбере, че хората не можеха да бъдат обвързани, че трябваше да се обичат с всеки, с когото искат. Колкото и силно да вярваше в това, Вали изпитваше вина. Той и Дейв бяха близки, харесваха се и си вярваха, бяха извървели заедно целия път от „Репербана“. Вали се чувстваше нещастен, задето беше наранил приятеля си.

Не че Бийп беше любовта на живота му. Харесваше я много — тя беше красива, забавна и страхотна в леглото, много им се възхищаваха като на двойка — но не беше единственото момиче на света. Вали вероятно не би спал с нея, ако знаеше, че това ще разруши групата. Той обаче не беше разсъждавал за последиците — вместо това бе живял за мига, както би трябвало да правят хората. Особено лесно беше да се поддадеш на такива безотговорни импулси под влиянието на наркотиците.

Тя все още бе разтърсена, задето Дейв я беше зарязал. Може би затова тя и Вали се чувстваха добре заедно — тя бе загубила Дейв, а той — Каролин.

Умът на Вали се понесе, но го върна обратно в настоящето в мига, в който обявиха за Боби Кенеди.

Той бе по-дребен, отколкото Вали си го беше представял, и по-неуверен. Отиде до катедрата с полуусмивка и с почти стеснително приветствие. Пъхна ръка в джоба на сакото си и Вали си припомни как президентът Кенеди вършеше същото.

Неколцина души от публиката веднага издигнаха лозунги. Вали видя ЦЕЛУНИ МЕ, БОБИ! и БОБИ Е ГОТИН. Бийп извади навития лист хартия от крачола на панталона си и тя и Вали го издигнаха. На него пишеше просто ПРЕДАТЕЛ.

Боби заговори, като си помагаше с извадени от вътрешния джоб листчета.

— Позволете ми да започна с едно извинение — поде той. — Аз участвах във вземането на много от ранните решения във Виетнам, решения, който ни насочиха по днешния ни път.

— Твърде вярно! — изкрещя Бийп и хората около нея се засмяха.

Боби продължи с плоския си бостънски акцент.

— Готов съм да понеса своя дял от отговорността. Грешката от миналото обаче не е оправдание за собственото си продължаване. Чрез трагедията живите могат да почерпят мъдрост. „Всички хора грешат“, е казал гръцкият писател Софокъл. „Добрият обаче отстъпва, когато знае, че е сгрешил, и поправя злото. Гордостта е единственият грях“.

Публиката хареса това и го аплодира. През това време Боби погледна бележките си и Вали забеляза, че той прави сценична грешка. Обмяната трябваше да върви двупосочно. Хората искаха звездата да гледа към тях и да признава хвалбите им. Боби явно се чувстваше неловко от тях. Вали разбра, че такива политически събирания не му се отдаваха лесно.

Той продължи по въпроса за Виетнам, но въпреки началния успех на изповедта си не се справяше добре. Колебаеше се, заекваше, повтаряше се. Стоеше неподвижен, изглеждаше вдървено и явно изпитваше съмнения дали да движи тяло, или да жестикулира с ръце.

Неколцина опоненти в залата го прекъсваха, но Вали и Бийп не се присъединиха. Нямаше нужда. Боби се убиваше сам без съдействие.

В един момент на затишие проплака бебе. С ъгълчето на окото си Вали видя една жена да става и да се насочва към изхода. Боби спря по средата на изречението си и я заговори:

— Моля, госпожо, не си отивайте!

Публиката се разсмя. Жената се извърна и погледна към Боби на сцената.

— Навикнал съм на бебешки плач — продължи той.

Засмяха се на това — всички знаеха, че има десет деца.

— Освен това — продължи той, — ако си излезете, вестниците ще обявят, че безмилостно съм изхвърлил от залата майка с бебе.

Засмяха се и на това — много млади хора ненавиждаха пресата заради пристрастното представяне на демонстрациите.

Жената се усмихна и се върна на мястото си.

Боби погледна бележките си. За миг се беше показал като топло човешко същество. В този момент можеше да овладее тълпата. Само че отново ги загуби като се върна към подготвената си реч. Вали си каза, че е пропуснал тази възможност.

Тогава Боби сякаш разбра същото. Той отново вдигна поглед и заговори:

— Тук ми е хладно. А на вас?

Всички изреваха в съгласие.

— Да пляскаме — предложи той. — Хайде, това ще ни затопли.

Той започна да пляска с ръце и публиката със смях подхвана същото.

Минута по-късно той спря и продължи:

— Сега съм по-добре. А вие?

Те отново закрещяха одобрително.

— Искам да говоря за почтеността — започна той. Върна се на речта си, но вече не гледаше в бележките. — Според някои хора дългата коса, босите крака и целувките в парка са непочтени. Ще ви кажа какво мисля аз.

Той надигна глас.

— Бедността е непочтена!

Тълпата завика одобрително.

— Неграмотността е непочтена!

Те заръкопляскаха отново.

— И ви казвам, точно тук, в Калифорния, че е непочтено човек да работи с гърба и с ръцете си и въобще да няма надеждата да изпрати сина си в колеж.

Никой в залата не се съмняваше, че Боби вярва в това, което говори. Той беше зарязал бележките си. Стана страстен, размахваше ръце сочеше с пръст, удряше с юмрук; слушателите отговаряха на силата на чувствата му и акламираха всяка пламенна фраза. Вали гледаше лицата им и разпозна израженията, които виждаше при стоенето си на сцената — млади мъже и жени зяпат опиянено, с широко отворени очи, зинала уста и светнало от обожание лице.

Никой не гледаше така Джийн Маккарти.

В някакъв момент Вали усети, че той и Бийп тихичко са пуснали плаката си ПРЕДАТЕЛ на пода.

Боби говореше за бедността.

— В Делтата на Мисисипи видях деца с издути от недохранване коремчета и с язви по лицето.

Той извиси глас.

— Не смятам, че това е приемливо!

— Индианците живеят в своите голи и оскъдни резервати с толкова малко надежда за бъдещето, че най-голямата причина за смъртността сред тийнейджърите е самоубийството. Според мен можем да се справяме по-добре! Хората от черните гета слушат още по-големи обещания за равенство и справедливост, докато се намират в същите западнали училища, свиват се в същите мръсни стаи и се борят с плъховете. Убеден съм, че Америка може да се справи по-добре от това!

Вали видя, че доближава кулминацията.

— Днес съм тук, за да ви помоля за помощ през следващите няколко месеца — продължи Боби. — Ако и вие смятате, че бедността е непочтена, дайте ми подкрепата си.

Те извикаха, че ще го направят.

— Ако и вие смятате, че е недопустимо в страната ни да гладуват деца, работете за кампанията ми.

Те отново изреваха „ура“.

— Вярвате ли като мен, че Америка е способна на нещо по-добро?

Те изреваха в знак на съгласие.

— Тогава се присъединете към мен — и Америка ще направи нещо по-добро!

Той се отдръпна от катедрата и тълпата пощуря.

Вали погледна Бийп. Можеше да каже, че и тя изпитва същото като него.

— Той ще спечели, нали? — каза той.

— Да — потвърди Бийп. — Запътил се е право към Белия дом.

Десетдневната обиколка на Боби го отведе в тринадесет щата. В края на последния ден той и антуражът му се качиха на самолет от Финикс за Ню Йорк. По това време Джордж Джейкс беше сигурен, че Боби ще бъде президент.

Обществената реакция бе неустоима. Хиляди хора посрещаха Боби по летищата. Тълпяха се по улиците да гледат как минава кортежът му. Боби винаги стоеше прав на задната седалка на кола с гюрук, а Джордж и останалите клечаха на пода и му държаха краката, за да не го издърпат хората от автомобила. Наоколо търчаха групи дечурлига и викаха „Боби!“. При всяко спиране на колата хората се нахвърляха към него. Вземаха копчетата на ръкавелите, иглите на вратовръзките му и копчетата от костюмите.

В самолета Боби седна и опразни джобовете си. От тях се изсипа куп хартия като конфети. Джордж вдигна някои от парченцата от пода. Десетки бележки, прегледно изписани, ситно сгънати и пъхнати в джобовете му. Молеха го да дойде на завършвания или да посети болни деца в градски болници, съобщаваха му, че из домовете в предградията за него се четат молитви и в църквите из страната палят свещи за него.

Боби свали сакото и нави ръкавите на ризата си, както правеше обичайно. Тогава Джордж забеляза ръцете му. Те бяха космати, но не това порази Джордж. Ръцете му бяха надути, а кожата — набраздена от червени одрасквания. Джордж разбра, че е станало при докосванията от тълпата. Не искаха да го наранят, но го обожаваха толкова много, че му пускаха кръв.

Хората бяха намерили героя, от когото се нуждаеха, но Боби също бе намерил себе си. Затова Джордж и останалите сътрудници наричаха обиколката „Най-после свободен“. Боби си създаде изцяло свой стил. Той имаше нова версия на харизмата на Кенеди. Брат му беше чаровен, но сдържан, господар на себе си, непристъпен — точното държане за 1963 година. Боби беше по-отворен. В най-добрите си моменти даваше на публиката усещането, че разкрива душата си и си признаваше, че е грешно човешко същество, което иска да върши добро, но не е сигурно какво е то. Лозунгът на шестдесет и осма бе: „Нека всичко се види“. Боби се чувстваше уютно да го върши и хората го обичаха по тази причина.

Половината от пътниците на самолета към Ню Йорк бяха журналисти. В продължение на десет дни те фотографираха и филмираха възторжените тълпи и пишеха репортажи за това как новият, прероден Боби Кенеди печели сърцата на гласоподавателите. Силните хора в Демократическата партия може и да не харесваха младежкия либерализъм на Боби, но нямаше да са в състояние да пренебрегнат феномена на популярността му. Как биха могли просто да изберат Линдън Джонсън да се кандидатира за втори път, когато американският народ настояваше за Боби? А ако пробутаха друг военен кандидат — вицепрезидента Хюбърт Хъмфри иди сенатор Мъски — той щеше да отнеме гласове от Джонсън, без да намали подкрепата за Боби. Джордж не виждаше как Боби може да не получи номинацията.

И Боби щеше да бие републиканския кандидат. Той почти със сигурност щеше да бъде „Лукавия“ Дик Никсън, минало величие, веднъж вече бито от Кенеди.

Пътят към Белия дом изглеждаше освободен от препятствия.

Докато самолетът доближаваше летището Джон Ф. Кенеди в Ню Йорк, Джордж се питаше какво ли биха направили противниците на Боби, за да опитат да го спрат. Президентът Джонсън щеше да направи обръщение към нацията по телевизията тази вечер, докато самолетът се намира във въздуха. Джордж очакваше да научи какво е казал Джонсън. Не можеше да се сети за нещо, което би имало някакво значение.

— Сигурно е голяма работа — обърна се един от журналистите към Боби — да кацаш на летище, наречено на брат ти.

Това бе нелюбезен, нахален въпрос от репортер, който се надяваше да предизвика невъздържан отговор и да направи история. Боби обаче беше навикнал на това. Той само отговори:

— Бих предпочел все още да се наричаше Айдълуайлд.

Самолетът започна да рулира към терминала. Преди да изключат светлините за закопчаването на коланите, на борда се качи познато лице и притича по пътеката към Боби. Беше председателят на Демократическата партия за щата Ню Йорк. Преди да е достигнал Боби, той викна:

— Президентът няма да се кандидатира! Президентът няма да се кандидатира!

— Повтори го отново — обади се Боби.

— Президентът няма да се кандидатира!

— Майтапиш се.

Джордж се вкамени. Линдън Джонсън мразеше семейство Кенеди и бе разбрал, че не може да спечели номинацията на партията — несъмнено по силата на всички причини, които бяха минали и през ума на Джордж. Но той се надяваше, че друг военен демократ може да бие Боби. Следователно Джонсън е сметнал, че единственият начин да провали участието на Боби в президентската надпревара е той самият да се оттегли от нея.

Заровете бяха хвърлени.

42.

Дейв Уилямс знаеше, че сестра му е намислила нещо.

Той правеше пилотното предаване на Дейв Уилямс и приятели — собственото си телевизионно шоу. При първото предложение той възприе идеята лековато — приличаше на малко надигане на вълната на успеха на Плъм Нели. Групата се беше разпаднала и Дейв се нуждаеше от шоуто. То слагаше началото на самостоятелната му кариера. Трябваше да бъде добро.

Продуцентът предложи да поканят сестрата на Дейв — кинозвезда — като гост. Иви беше по-популярна от всякога. Последният й филм, комедия за снобска госпожица, която наема черен адвокат, беше страхотен хит.

Иви предложи да изпълни дует с другата звезда от филма — Пърси Марканд. Идеята се хареса на продуцента Чарли, но той се притесняваше от избора на песен. Чарли бе дребен, войнствен човек със стържещ глас.

— Трябва да бъде комедийна песен — започна той. — Не могат да пеят Истинска любов или Скъпи, навън е студено.

— Лесно е да се каже — възрази Дейв. — Повечето дуети са романтични. Чарли поклати глава.

— Забрави го. Това е телевизия. Не можем дори да намекваме за секс между бяла жена и черен мъж.

— Могат да изпеят Каквото правиш ти, аз мога по-добре. Тя е комична.

— Не. Хората ще си кажат, че е коментар за гражданските права.

Чарли Лаклоу бе умен, но Дейв не го харесваше. Никой не го харесваше. Беше грубиян с лош характер, и спорадичните му опити да бъде мил и да се харесва правеха нещата още по-лоши.

Дейв опита:

— Ами Присмехулник?

Чарли се замисли за минута.

— Ако присмехулникът не пее, с диамантен пръстен той ще ме огрее — пропя той и се върна към прозата. — Май можем да го пуснем.

— Можем я — съгласи се Дейв. — Оригиналният запис е направен от дуета Инес и Чарли Фокс, брат и сестра. Никой не е смятал, че намеква за кръвосмешение.

— Окей.

Дейв обсъждаше чувствителността на американската публика с Иви, обясни й избора на песента и тя се съгласи — само дето в очите й проблясваше нещо, което Дейвид познаваше твърде добре. То значеше неприятности. Така гледаше точно преди училищната постановка на Хамлет, където изигра ролята на Офелия гола.

Разговаряха и за скъсването му с Бийп.

— Всички реагират, като че ли е било типична нетрайна тийнейджърска връзка — оплака се той. — Само че аз спрях да имам такива връзки много преди да изляза от тийнейджърската възраст, а и никога не съм обичал особено да си разигравам коня. С Бийп бях сериозен. Исках деца.

— Пораснал си по-бързо от нея — отбеляза Иви. — И аз пораснах по-бързо от Ханк Ремингтън. Той се е укротил с Ана Мъри — чувам, че повече не шавал. Може би Бийп ще направи същото.

— Но ще бъде твърде късно за мен, както се оказа за теб — горчиво произнесе Дейв.

Оркестърът се разсвирваше, Иви се гримираше, а Пърси си обличаше костюма. Междувременно режисьорът Тони Питърсън помоли Дейв да запише встъплението си.

Предаването бе цветно и Дейв носеше кадифен костюм в цвят бордо. Погледна в камерата, представи си как Бийп се завръща в живота му, протегнала ръце, за да го прегърне, и се усмихна топло.

— А сега, фенове, нещо специално. При нас са двете звезди от хита Клиентът ми и аз — Пърси Марканд и собствената ми сестра Иви Уилямс!

Той изръкопляска. Студиото беше тихо, но щяха да добавят звука на аплодираща публика към саундтрака преди излъчването на шоуто.

— Усмивката ти ми харесва, Дейв — рече Тони. — Повтори го.

Дейв го направи три пъти и Тони обяви, че е доволен.

В същия миг Чарли се появи заедно с мъж над четиридесетте в сив костюм. Дейв веднага забеляза, че Чарли е раболепен.

— Дейв, бих желал да те запозная с нашия спонсор — започна той. — Това е Албърт Уортън, главният човек в Национален сапун и един от водещите бизнесмени в Америка. Долетял е чак от Кливланд, Охайо, за да се запознае с теб — това не е ли чудесно от негова страна?

— Несъмнено — отвърна Дейв. За всеки негов концерт хора летяха през половината свят, но той винаги се държеше любезно.

Уортън заговори:

— Имам двама тийнейджъри, момче и момиче. Ще ми завиждат, че съм се срещал с Вас.

Дейв опитваше да се съсредоточи върху това да направи едно отлично шоу и най-малко му трябваше да си говори с някакъв магнат, производител на прах за пране; разбираше обаче, че се налага да бъде учтив с този човек.

— Ще подпиша два автографа за децата Ви.

— Това ще ги развълнува.

Чарли щракна с пръсти на секретарката си, която го следваше.

— Джени, миличка — занарежда той, при все че тя бе четиридесетгодишна жена със стиснати устни. — Донеси две от снимките на Дейв от кабинета.

Уортън приличаше на типичен консервативен бизнесмен с късо подстригана коса и безинтересни дрехи. Това накара Дейв да го попита:

— Какво Ви накара да спонсорирате предаването ми, господин Уортън?

— Основният ни продукт е перилният препарат Фоум — започна Уортън.

— Виждал съм рекламите — усмихна се Дейв. — Фоум изпира по-чисто от бялото!

Уортън кимна. Вероятно всеки срещнат от него човек му цитираше неговата реклама.

— Фоум е добре познат и приет, и то в продължение на много години — продължи той. — По тази причина е и малко поостарял. Младите домакини си казват: „Да, Фоум, майка ми винаги го е използвала“. Което е мило, но има своите рискове.

Дейв се забавляваше да го слуша как говори за характера на кутия перилен препарат, сякаш тя е човек. Уортън обаче говореше и без следа от хумор или ирония, та Дейв потисна желанието си да гледа на това лековато. Той довърши:

— Именно затова аз съм тук, за да разберат, че Фоум е млад и в крак с модата.

— Точно така — съгласи се Уортън. Тогава най-после се усмихна. — И едновременно с това да внесете малко популярна музика и здрав хумор в американските домове.

Дейв се ухили.

— Добре че не свиря в Ролинг Стоунс!

— Определено — произнесе Уортън страшно сериозно.

Джени се върна с две цветни снимки на Дейв, тринадесет на петнадесет сантиметра, и писалка.

— Как се казват децата Ви? — обърна се Дейв към Уортън.

— Каролин и Едуард.

Дейв написа посвещения за всяко от децата и се подписа.

— Готови за Присмехулник — обади се Тони Питърсън.

За изпълнението бяха построили малък кът. Приличаше на част от луксозен магазин, със стъклени бюфети, пълни с бляскави предмети. Пърси се появи в тъмен костюм и сребриста вратовръзка — като разпоредител в магазин. Иви беше богата клиентка с шапка, ръкавици и ръчна чанта. Двамата застанаха от двете страни на щанда. Дейв се усмихна на усилията на Чарли да направи така, че връзката им да не се възприема като любовна.

Репетираха с оркестъра. Песента беше жизнена и лека. Баритонът на Пърси и контраалтът на Иви се съчетаваха добре. В подходящия момент Пърси извади изпод щанда птичка в клетка и два пръстена на подносче.

— Ще добавим запис на смях, за да може публиката да разбере, че е смешно — рече Чарли.

Направиха го за камерите. Първата проба беше съвършена, но както винаги го повториха още веднъж за всеки случай.

Когато приключваха, Дейв се почувства добре. Това бе идеалното семейно забавление за американската публика. Започна да вярва, че шоуто му ще успее.

При последния акорд на песента Иви се наведе над щанда, изправи се на пръсти и целуна Пърси по бузата.

— Прекрасно! — одобри Тони, докато ходеше из къта. — Благодаря на всички. Подготвяйте се за следващото представяне на Дейв, моля.

Той определено излъчваше забързаност и притеснение, и Дейв се запита защо ли.

Иви и Пърси излязоха от ъгъла.

Застанал до Дейв, господин Уортън произнесе:

— Не можем да излъчим тази целувка.

Преди Дейв да успее да каже нещо, Чарли Лаклоу ласкателно се намеси:

— Разбира се, че не, господин Уортън, не се притеснявайте, можем да го махнем, вероятно ще го отрежем до ръкопляскането на Дейв.

— На мен целувката ми се стори очарователна и в известен смисъл невинна — спокойно обясни Дейв.

— Нима? — строго го попита Уортън.

Дейв притеснено се зачуди дали това няма да стане проблем.

— Махни го, Дейв — продължи Чарли. — Не можем да излъчим междурасова целувка по американската телевизия.

Дейв се изненада. Като се замисли обаче, той установи, че малцината появяващи се по телевизията черни рядко или пък въобще не биваха докосвани от бели.

— Това нещо като политика ли е, или как? — попита той.

— По-скоро е неписано правило — обясни Чарли. — Неписано и ненарушимо — твърдо добави той.

Иви чу разговора и предизвикателно се намеси:

— А защо?

Дейв видя израза на лицето й и простена вътрешно. Тя нямаше да остави това просто така. Искаше да се бие.

За малко се възцари тишина. Никой не знаеше какво да каже, особено в присъствието на Пърси.

Най-накрая Уортън отговори на въпроса на Иви със сухия си тон на счетоводител.

— Публиката няма да го одобри. Според повечето американци расите не бива да се смесват.

— Точно така — добави Чарли Лаклоу. — Нещата на телевизора стават в дома на човек, във всекидневната му, пред погледа на децата и на тъща му.

Уортън погледна Пърси и си припомни, че той е женен за Бейб Лий — бяла жена.

— Съжалявам, ако това Ви засяга, господин Марканд — каза той.

— Навикнал съм — спокойно отвърна Пърси. Не отрече, че е обиден, но отказваше да прави въпрос от това. На Дейв такова държание се стори извънредно достойно.

— Може би телевизията трябва да работи, за да променя предразсъдъците на хората — негодуващо изрече Иви.

— Не бъди наивна — грубо произнесе Чарли. — Ако покажем нещо, което не харесват, те просто ще сменят проклетия канал.

— Тогава всички телевизионни мрежи трябва да го правят и да изобразяват Америка като страна, в която всички са равни.

— Няма да стане — отсече Чарли.

— Може би няма да стане — продължи Иви. — Но трябва да опитваме, нали така? Ние носим отговорност.

Тя ги огледа всичките — Чарли, Тони, Дейв, Пърси и Уортън. Дейв изпита вина, щом срещна погледа й, понеже знаеше, че е права.

— Всички ние — продължи тя. — Ние правим телевизионни програми, които влияят на мисленето на хората.

— Не непременно… — обади се Чарли.

Дейв го прекъсна.

— Стига, Чарли. Ние влияем върху хората. Не беше ли така, господин Уортън нямаше да харчи парите си.

Чарли изглеждаше ядосан, но нямаше какво да отговори.

— Точно днес ние имаме възможността да направим света едно по-добро място.

Иви не се спря.

— Никой няма да има нищо против, ако целуна Бинг Кросби в най-гледаното телевизионно време. Нека помогнем на хората да видят, че няма значение дали целувам малко по-тъмна буза.

Всички загледаха господин Уортън.

Дейв усети как под плътно прилепналата по кожата му набрана риза избива пот. Не искаше Уортън да бъде засегнат.

— Доводите Ви са добри, млада госпожице — обясни Уортън. — Моите задължения обаче са към акционерите и служителите ми. Аз не съм дошъл тук, за да направя света по-добър, дошъл съм, за да продавам Фоум на домакините. Няма да го постигна, ако свържа стоката си с интимно общуване между двете раси — при цялото ми уважение към господин Марканд. Между другото, Пърси, аз съм Ваш голям почитател — имам всичките Ви записи.

Дейв се усети как мисли за Манди Лав. Беше страшно хлътнал по нея. Тя беше черна — не златистокафява като Пърси, а хубаво тъмнокафяво. Дейв толкова бе целувал кожата й, та чак устните му се възпалиха. Той можеше да й предложи брак, ако не се беше върнала при стария си приятел. И сега Дейв би бил в положението на Пърси — да търпи разговор, който обижда брака му.

Чарли продължи:

— Според мен дуетът е хубав символ на хармонията между расите, без да съдържа намек за чепатия въпрос за секса между расите. Смятам, че свършихме чудесна работа — в случай че махнем целувката.

Иви възрази:

— Добър опит, Чарли, но това са глупости и ти го знаеш.

— Това е реалността.

Дейв опита да оправи настроението и се обади:

— Нима ти нарече секса „чепат въпрос“, Чарли? Забавно.

Никой не се засмя.

Иви погледна Дейв.

— Какво ще правиш, Дейв, освен да пускаш шеги? — попита го тя и почти го взе на подбив. — И двамата сме били възпитавани да се борим за това, което е правилно. Баща ни се е сражавал в испанската гражданска война. Баба ни е извоювала за жените правото на глас. Ти ще отстъпиш ли?

— Ти си знаменитостта, Дейв. Те имат нужда от теб. Без теб няма предаване. Ти имаш власт. Използвай я за добро — заговори му Пърси.

Чарли се намеси:

— Хайде да бъдем реалисти. Без Национален сапун няма шоу. Ще ни бъде трудно да намерим нов спонсор — особено след като хората разберат защо господин Уортън се е оттеглил.

Дейв забеляза, че Уортън не заяви, че ще оттегли спонсорството си заради целувката. Нито пък според Чарли щеше да бъде невъзможно намирането на нов спонсор — просто щеше да е трудно. Ако Дейв държеше да задържи целувката, шоуто можеше да продължи и телевизионната кариера да оцелее.

Може би.

— Наистина ли аз трябва да взема решението? — попита той.

— Така изглежда — отвърна Иви.

Той беше ли готов да поеме риска?

Не, не беше.

— Целувката пада — отсече той.

През април Джаспър Мъри отиде със самолет до Мемфис, за да проучи стачката на работниците от чистотата — тя прерастваше в нещо насилствено.

Джаспър познаваше насилието. Според него в природата си всички хора, включително той, бяха предразположени да бъдат миролюбиви или зли в зависимост от ситуацията. Естествената им наклонност бе да водят мирен и законопослушен живот, но при подходящото насърчение повечето бяха способни да изтезават, да насилват и да убиват. Той го знаеше.

По тази причина в Мемфис изслуша и двете страни. Говорителят на кметството заяви, че външни агитатори насъсквали стачкуващите да се държат насилствено. Те пък обвиняваха бруталността на полицията.

— Кой дърпа конците? — попита Джаспър.

Отговорът бе: Хенри Лоуб.

Джаспър научи, че Лоуб, демократическият кмет на Мемфис, бил неприкрит расист. Вярвал в сегрегацията, стоял за „отделните, но равностойни“ съоръжения за бели и черни и публично гърмял срещу нарежданата от съдилищата интеграция.

А почти всички работници от чистотата бяха черни.

Заплатите им бяха тъй ниски, че мнозина получаваха държавни помощи. Принудени бяха да работят извънредно без заплащане. Градът не искаше да признае профсъюза им.

Стачката обаче започнала заради безопасността. Двама души били прегазени до смърт от неизправен камион. Лоуб отказваше да махне старите камиони или да затегне правилника за безопасност.

Градският съвет гласува признаване на профсъюза, за да сложи край на стачката, но Лоуб отмени решението на съвета.

Протестът се разрасна.

Той стана национално известен, когато Мартин Лутър Кинг застана на страната на чистачите.

Кинг летеше за второто си посещение в деня на полета на Джаспър — трети април 1968 година, сряда. Същата вечер градът се смрачи заради буря. Под проливния дъжд Джаспър отиде да слуша речта на Кинг пред митинг до масонския храм.

Ралф Абърнети подгряваше хората. По-висок и по-тъмен от Кинг, не толкова хубав и по-агресивен, според клюките той бил другар на Кинг в пиенето и женкарството и негов най-близък съюзник и приятел.

Публиката се състоеше от работници от чистотата, техните семейства и поддръжници. Джаспър погледна старите им палта и шапки и разбра, че те са сред най-бедните хора в Америка. Бяха необразовани, имаха мръсна работа и живееха в град, който ги наричаше граждани втора класа, чернилки, момчета. Но имаха дух. Повече нямаше да го търпят. Вярваха в един по-добър живот. Имаха мечта.

А имаха и Мартин Лутър Кинг.

Той беше на тридесет и девет, но изглеждаше по-възрастен. Когато Джаспър го видя да говори във Вашингтон, бе леко топчест, но през петте години оттогава беше натрупал килограми и сега имаше закръглен вид. Ако костюмът му не беше тъй изискан, можеше да мине за бакалин. Но само преди да отвори уста. Заговореше ли, ставаше гигант.

Тази вечер настроението му бе апокалиптично. Докато светкавиците проблясваха зад прозорците, а трясъкът на гърма прекъсваше речта му, той съобщи на публиката, че тази сутрин самолетът бил задържан заради заплаха от бомба.

— За мен обаче това няма значение, понеже аз вече изкачих върха на планината — изрече той и хората нададоха радостни възгласи. — Аз просто желая да осъществя Божията воля.

Тогава емоционалността на собствените му думи го обзе и гласът му затрепера от напрежение, както на стъпалата на Мемориала на Линкълн.

— И Той ме остави да изкача планината — провикна се Кинг. — И аз погледнах.

Гласът му се извиси още.

— И видях Обетованата земя!

Джаспър можеше да види, че Кинг е наистина развълнуван. Потеше се силно и плачеше. Множеството споделяше чувствата му и отвърна с викове „Да!“ и „Амин!“

— Аз може и да не я достигна заедно с вас — продължи той с разтреперан от емоция глас и Джаспър си припомни, че в Библията Мойсей така и не достигаше Ханаан. — Но искам да разберете, сега, тази вечер, че като народ ние ще стигнем Обетованата земя.

Две хиляди слушатели избухнаха в аплодисменти и възгласи „амин“.

— И затова тази вечер аз съм щастлив. Не се притеснявам от нищо. Не се боя от нито един човек.

Той поспря и след това бавно произнесе:

— Очите ми видяха славата на Божието пришествие.

При тези думи той сякаш се олюля назад от катедрата. Застаналият зад него Ралф Абърнети скокна да го хване и го отведе до стола му посред урагана от насърчения, който си съперничеше с бурята навън.

Джаспър прекара другия ден в отразяване на юридическия спор. Градската управа опитваше да накара съдилищата да забранят планираната от Кинг за следващия понеделник демонстрация, а той пък работеше по компромис, който да осигури малък мирен поход.

В късния следобед Джаспър говори с Хърб Гулд в Ню Йорк. Разбраха се Джаспър да опита да уреди Сам Кейкбред да вземе интервюта от Лоуб и Кинг в събота или неделя, а Хърб да изпрати екип за заснемане на демонстрацията в понеделник, за да бъде репортажът излъчен същата вечер.

След разговора с Гулд Джаспър отиде в мотел Лорейн, където беше отседнал Кинг. Сградата бе ниска, на два етажа, с балкони над паркинга. Той забеляза белия Кадилак, зает на Кинг заедно с шофьора от притежавано от негър погребално бюро в Мемфис. До колата се намираше групичка от сътрудниците на Кинг. Сред тях Джаспър видя Верина Марканд.

Както пет години по-рано, красотата й спираше дъха, но сега изглеждаше различно. Прическата й бе афро, носеше мънистена огърлица и кафтан. Джаспър забеляза бръчици от напрежение покрай очите й и се запита какво ли означава да работиш за толкова страстно обожаван и едновременно с това толкова жестоко мразен човек като Мартин Лутър Кинг.

Джаспър й проводи най-предразполагащата си усмивка, представи се и започна:

— Срещали сме се и преди.

— Не мисля — подозрително отвърна тя.

— Със сигурност сме се срещали. Но определено може да Ви бъде простено, че не помните. Датата беше двадесет и осми август 1963 година. В този ден се случиха много други неща.

— Особено речта на Мартин „Имам мечта“.

— Аз бях студент репортер и Ви помолих да ми уредите интервю с доктор Кинг. Вие ме отпратихте.

Джаспър също тъй си спомни и колко омагьосан беше от красотата на Верина. Сега изпитваше същото очарование.

Тя омекна и усмихнато продължи:

— Предполагам, че още си искате интервюто.

— Сам Кейкбред ще бъде тук през уикенда. Той ще говори с Хърб Лоуб и наистина трябва да вземе интервю и от доктор Кинг.

— Ще дам всичко от себе си, господин Мъри.

— Моля, наричайте ме Джаспър.

Тя се поспря.

— Задоволете любопитството ми. Как сме се срещнали в онзи ден във Вашингтон?

— Закусвах с конгресмена Грег Пешков, семеен приятел. Вие пък бяхте с Джордж Джейкс.

— И къде сте били оттогава насетне?

— Известно време във Виетнам.

— Воювали сте?

— Да, малко.

Той не обичаше да говори за това.

— Мога ли да Ви задам един личен въпрос?

— Опитайте. Не обещавам, че ще отговоря.

— Вие и Джордж все още ли сте заедно?

— Няма да отговоря.

В същия миг и двамата чуха гласа на Кинг и вдигнаха поглед. Той стоеше на балкона на стаята си, гледаше надолу и обясняваше нещо на един от своите хора близо до Джаспър и Верина на паркинга. Кинг си загащваше ризата и сякаш се обличаше след душ. Джаспър предположи, че вероятно се приготвя да излиза за вечеря.

Кинг постави и двете си ръце на парапета, наведе се и заговори с някого.

— Бен, тази вечер искам да изпееш за мен „Мой мили Боже“ тъй, както не си го правил преди — искам да го изпееш наистина хубаво.

Шофьорът на белия Кадилак се обърна към него:

— Захладнява, отче. Вечерта може и да Ви потрябва връхна дреха.

— Окей, Джоунси — рече Кинг. Надигна се от парапета.

Прозвуча изстрел.

Кинг залитна назад, разпери ръце, все едно е разпнат на кръст, удари се в стената зад себе си и падна.

Верина изпищя.

Сътрудниците на Кинг се снишиха около белия Кадилак.

Джаспър застана на едно коляно. Верина приклекна пред него. Той я обгърна с двете си ръце, придърпа покровителствено главата й до гърдите си и се огледа за причинителя на стрелбата. От другата страна на улицата стърчеше сграда, която може и да беше къща с мебелирани стаи под наем.

Нямаше втори изстрел.

За миг Джаспър беше разкъсан. Той освободи Верина от защитната си прегръдка.

— Добре ли сте? — попита я той.

— О, Мартин! — и тя погледна към балкона.

И двамата се изправиха предпазливо, но стрелбата явно беше свършила.

Безмълвно се втурнаха по външното стълбище към балкона.

Кинг лежеше по гръб, а краката му бяха опрени на преградата. Над него се бяха надвесили Ралф Абърнети и още един от хората от кампанията, любезният очилатко Били Кайлс. Откъм хората на паркинга, видели стрелбата, се донесоха писъци и стонове.

Куршумът бе ударил врата и челюстта на Кинг и бе откъснал вратовръзката му. Раната беше ужасна и Джаспър веднага позна, че Кинг е улучен от пръскащ се куршум дум-дум. Около раменете му се стичаше кръв.

Абърнети викаше:

— Мартин! Мартин! Мартин!

Той потупваше Кинг по бузата. На Джаспър му се стори, че видя слаб проблясък на съзнание на лицето на Кинг. Абърнети не спираше:

— Мартин, това съм аз, Ралф, не се притеснявай, всичко ще бъде наред.

Устните на Кинг се движеха, но не излизаше звук.

Кайлс пръв се обади от стаята. Вдигна слушалката, но явно на таблото нямаше никого. Кайлс затропа по стената с юмрук и се развика:

— Вдигнете телефона! Вдигнете телефона! Вдигнете телефона!

После се отказа, изтича на балкона и викна към хората на паркинга:

— Викайте линейка, доктор Кинг е прострелян!

Някой зави ударената глава на Кинг в кърпа от банята.

Кайлс взе оранжевото одеяло от леглото, наметна Кинг и закри тялото му чак до простреляния врат.

Джаспър познаваше раните. Знаеше колко кръв може да загуби човек и от какво може и не може да се оправи.

Той нямаше надежда за Мартин Лутър Кинг.

Кайлс вдигна ръката на Кинг, разтвори пръстите му и извади кутия цигари. Джаспър не го беше виждал да пуши — явно го правеше единствено насаме. Дори и сега Кайлс пазеше приятеля си. Жестът трогна сърцето на Джаспър.

Абърнети продължаваше да говори на Кинг:

— Чуваш ли ме? — попита той. — Чуваш ли ме?

Джаспър видя как цветът на лицето на Кинг се промени рязко. Кафявата кожа избледня и стана мъртвешки сива. Хубавите черти станаха неестествено спокойни.

Джаспър познаваше и смъртта. Това беше тя.

Верина видя същото. Тя се извърна и разхлипана влезе в стаята.

Джаспър обви ръце около нея.

Тя се отпусна в него, разплака се и горещите й сълзи попиха в бялата му риза.

— Толкова съжалявам — прошепна Джаспър. — Толкова съжалявам.

„Съжалявам за Верина“, помисли си той. „Съжалявам за Мартин Лутър Кинг.“ „Съжалявам и за Америка.“

Същата нощ вътрешните райони на американските градове избухнаха.

В бунгалото на Бевърли Хилс, където живееше, Дейв Уилямс с ужас следеше телевизионните репортажи. В сто и десет града имаше бунтове. Във Вашингтон двадесет хиляди души надделяха над полицията и подпалиха редица постройки. В Балтимор шестима загинаха, а седемстотин бяха ранени. В Чикаго три километра и половина от улица „Уест Медисън“ бяха превърнати в развалини.

Целия следващ ден Дейв седеше в стаята си на канапето пред телевизора и пушеше. Кой беше виновен? Не само стрелецът. Всички бели расисти, подбуждащи омраза. И всички хора, които не правеха нищо за жестоките несправедливости.

Хора като самия Дейв.

Имаше един шанс в живота си да застане срещу расизма. Станало бе преди няколко дни в едно телевизионно студио в „Бърбанк“. Казаха му, че не можело бяла жена да целуне черен мъж по американската телевизия. Сестра му поиска той да се противопостави на това расистко правило. Той обаче се поддаде на предразсъдъка.

Той беше убил Мартин Лутър Кинг точно както го бяха убили Хенри Лоуб, Бари Голдуотър и Джордж Уолъс.

Предаването щеше да се излъчи утре, в събота, в осем часа вечерта, без целувката.

Дейв си поръча бутилка бърбън от румсървиса и заспа на канапето.

Събуди се рано сутринта и знаеше какво да прави.

Изкъпа се, взе два аспирина срещу махмурлука и облече най-консервативните си дрехи — зелен кариран костюм с широки ревери и панталони клош. Поръча лимузина и в десет пристигна в студиото в „Бърбанк“.

Знаеше, че Чарли Лаклоу ще бъде в кабинета си, нищо, че бе уикенд — съботата беше денят на излъчването и непременно щеше да има паника в последния момент, точно като нещото, което Дейв щеше да създаде.

Зрялата секретарка на Чарли, Джени, седеше на бюрото си в приемната.

— Добро утро, госпожице Причард — поздрави я Дейв. Отнасяше се към жената с допълнително уважение, понеже Чарли бе извънредно груб с нея. В резултат тя обожаваше Дейв и би сторила всичко за него.

— Бихте ли проверили полетите до Кливланд?

— В Охайо?

Той се ухили.

— Има ли друг Кливланд?

— Днес ли искате да отидете там?

— Колкото може по-скоро.

— Знаете ли на какво разстояние е?

— Около три хиляди и нещо километра.

Тя вдигна телефона.

Дейв добави:

— Поръчайте и лимузина, която да ме чака на летището там.

Тя си записа и заговори в слушалката:

— Кога е следващият полет за Кливланд?… Благодаря, ще задържа.

Тя отново погледна Дейв.

— Къде в Кливланд искате да отидете?

— Дайте на шофьора домашния адрес на Албърт Уортън.

— Господин Уортън очаква ли Ви?

— Това ще бъде изненада.

Той й намигна и влезе в кабинета.

Чарли седеше зад бюрото. Заради съботата носеше сако от туид и нямаше вратовръзка.

— Можеш ли да направиш две версии на предаването? — попита го Дейв. — Едната с целувката, а другата без нея.

— Лесна работа — отвърна Чарли. — Вече имаме версията без целувката — готова е за излъчване. Можем да направим другата и тази сутрин. Но няма да го извършим.

— По-късно днес ще получиш телефонно обаждане от Албърт Уортън с молбата да оставиш целувката. Просто искам да си подготвен. Ти не би искал да разочароваш нашия спонсор.

— Разбира се, че не. Но какво те прави тъй уверен, че той ще си промени мнението?

Дейв въобще не беше сигурен, но не го каза на Чарли.

— Като имаме и двете версии готови, кой е най-последният момент, в който можеш да направиш промяната?

— Около осем без десет източно време.

Джени Причард подаде глава през вратата.

— Записан сте за самолета в единадесет, Дейв. Летището е на единадесет километра оттук, тъй че трябва да тръгнете веднага.

— Полетът е четири часа и половина, а разликата във времето е три часа, тъй че кацате в шест и половина.

Тя му подаде листче с адреса на господин Уортън.

— Трябва да бъдете там в седем.

— Това ми дава достатъчно време — прецени Дейв. Махна за довиждане на Чарли и му каза:

— Стой на телефона.

Чарли изглеждаше замислен. Не беше навикнал да му нареждат.

— Никъде няма да ходя — рече той.

В приемната госпожица Причард му каза:

— Жена му е Сюзан, а децата са Каролин и Едуард.

— Благодаря Ви.

Дейв затвори вратата на Чарли.

— Госпожице Причард, ако Ви дойде до гуша да работите за Чарли, на мен ми трябва секретарка.

— Вече ми е дошло до гуша — отвърна тя. — Кога започвам?

— Понеделник.

— Да дойда ли в хотел Бевърли Хилс в девет?

— Нека да е в десет.

Хотелската лимузина откара Дейв до летището. Госпожица Причард се беше обадила в авиокомпанията и го чакаше стюардеса, за да го преведе през ВИП коридора и да избегнат сцените с почитатели в залата за заминаващи.

Беше закусил само с аспирин, тъй че се зарадва на обяда в самолета. Докато машината се снижаваше към просналия се край езерото Ери град, той умуваше какво да каже на господин Уортън. Това щеше да бъде трудно. Но ако го направеше добре, може би щеше да убеди Уортън. Това щеше да компенсира предишната му страхливост. Жадуваше да каже на сестра си, че я е възмездил.

Приготовленията на госпожица Уортън свършиха работа и на летище Хопкинс го чакаше кола. Няколко минути след седем лимузината спря в алеята на голяма, но не разкошна къща във фермерски стил. Дейв отиде до входа и позвъни.

Чувстваше се нервен.

Самият Уортън дойде на вратата в пуловер с изрязана яка и памучен панталон.

— Дейв Уилямс? — учуди се той. — Какво…?

— Добър вечер, господин Уортън — поздрави го Дейв. — Съжалявам, че се натрапвам, но бих желал да говоря с Вас.

Когато преодоля изненадата, Уортън изглеждаше доволен.

— Заповядайте — покани го той. — Запознайте се със семейството.

Уортън въведе Дейв в трапезарията. Семейството явно привършваше вечерята. Уортън имаше хубава жена над тридесетте, дъщеря на около шестнадесет и пъпчив син, година-две по-малък.

— Имаме изненадващ гост — произнесе той. — Това е господин Дейв Уилямс от Плъм Нели.

Госпожа Уортън допря малка бяла ръка до устата си и пророни:

— Божичко.

Дейв се здрависа с нея и се обърна към младежите:

— Вие трябва да сте Каролин и Едуард.

Уортън изглеждаше доволен, че Дейв помни имената на децата му.

Те бяха поразени от изненадващото посещение на истинска поп звезда, която бяха виждали по телевизията. Едуард загуби дар слово. Каролин изпъна рамене, гърдите й щръкнаха и тя отправи към Дейв погледа, който беше виждал в хиляди момичета. Той казваше: „Можеш да правиш с мен каквото поискаш“.

Той се направи, че не го забелязва.

— Моля, Дейв, седнете. Присъединете се към нас — продължи господин Уортън.

Госпожа Уортън се намеси.

— Малко десерт? Имаме ягодов сладкиш с маслено тесто.

— Да, моля — отвърна Дейв. — Живея на хотел, тъй че малко готвена храна ще бъде истинско пиршество.

— О, горкичкият — рече тя и отиде към кухнята.

— Днес ли дойдохте от Лос Анджелис? — попита го Уортън.

— Да.

— Сигурен съм, че не само, за да наминете.

— Всъщност да. Искам да говоря с Вас още веднъж за предаването довечера.

— Окей — замислено отговори Уортън.

Госпожа Уортън се върна с десерта на поднос и започна да сервира.

Дейв искаше децата да са на негова страна. Той им обясни:

— В края на шоуто, което сме направили с баща ви, има момент, в който Пърси Марканд пее в дует със сестра ми Иви Уилямс.

— Гледах филма й — страхотен е! — обади се Едуард.

— В края на песента Иви целува Пърси по бузата.

И Дейв се спря.

— Е? Голяма работа! — изтърси Каролин.

Госпожа Уортън закачливо вдигна вежда към Дейв, когато му сервира голямо парче от сладкиша.

Дейв продължи.

— Господин Уортън и аз говорихме дали това няма да засегне публиката ни — нещо, което и двамата не искаме да правим. Решихме да махнем целувката.

— Убеден съм, че това беше мъдър избор — каза Уортън.

— Дойдох да се видя с Вас днес, господин Уортън, понеже смятам, че откакто взехме това решение, ситуацията се промени — изрече Дейв.

— Говорите за убийството на Мартин Лутър Кинг.

— Доктор Кинг бе убит, но Америка продължава да кърви.

Изречението се появи в главата на Дейв отникъде, както понякога ставаше с текстовете на песните.

Уортън поклати глава и устата му се изопна в упорита черта. Оптимизмът на Дейв се изпари. Уортън продължи замислено:

— Имам повече от хиляда служители — между другото, много от тях са негри. Ако продажбите на Фоум спаднат, защото сме засегнали зрителите, някои от тези хора ще загубят работата си. Не мога да поемам такъв риск.

— И двамата ще поемем риск — отговори му Дейв. — И моята популярност е заложена на карта. Но аз искам да помогна на страната да се излекува.

Уортън се усмихна снизходително, все едно някое от децата му е казало нещо безнадеждно идеалистично.

— И Вие смятате, че една целувка може да го направи?

Дейв заговори по-ниско и по-рязко.

— Събота вечер е, Албърт. Представете си — из цяла Америка черните младежи се чудят дали да излязат, за да палят и да трошат прозорци, или да се дръпнат и да не се набъркват в неприятности. Преди да се решат доста от тях ще гледат Дейв Уилямс и приятели просто защото водещият е рокзвезда. Как предпочитате да се чувстват те в края на предаването?

— Е, очевидно…

— Помислете си как наредихме сцената с Пърси и Иви. Всичко в нея показва, че белите и черните трябва да бъдат разделени — костюмите им ролите им и щандът между тях.

— Това е намерението — съгласи се Уортън.

— Ние подчертахме разделението им, но аз не искам да го натяквам на черните, особено тази вечер, когато големият им герой е убит. Целувката на Иви в самия край събаря цялата сцена. Целувката съобщава, че не бива да се използваме, да се бием и да се убиваме едни други. Тя съобщава, че можем да се докосваме. Това не би трябвало да е нещо голямо, но то е.

Дейв затаи дъх. В действителност той не вярваше, че целувката ще спре кой знае колко бунтове. Искаше тя да остане просто защото беше за доброто срещу злото. Смяташе обаче, че тези доводи може и да убедят Уортън.

— Дейв е прав, татко. Ти наистина трябва да го направиш — обади се Каролин.

— Така е — додаде и Едуард.

Уортън не се повлия кой знае колко от мненията на децата си, но се обърна към жена си, донякъде за изненада на Дейв, и я попита:

— Ти какво мислиш, скъпа?

— Няма да ти кажа да вършиш нещо, което вреди на компанията — започна тя. — Знаеш го. Но смятам, че това може даже да бъде от полза за Национален сапун. Ако те критикуват, кажи им, че си го направил заради Мартин Лутър Кинг. Можеш да се окажеш герой.

— Сега е осем без петнадесет, господин Уортън — напомни му Дейв. — Господин Лаклоу чака на телефона. Ако му се обадите през следващите пет минути, той ще има време да смени лентите. Решението е Ваше.

Стаята притихна. Уортън помисли една минута. После стана.

— По дяволите, мисля, че сте прав — каза той.

И отиде в антрето.

Чуха го как набира. Дейв прехапа устни.

— Господин Лаклоу, моля… Здрасти, Чарли… Да, тук е, довършва вечерята с нас… Водихме дълъг разговор за това и ти се обаждам, за да те помоля да върнеш целувката в шоуто… Да, това казвам. Благодаря ти, Чарли. Лека нощ.

Дейв чу изщракването на телефона и остави топлото усещане за триумф да го залее.

Господин Уортън се върна в стаята.

— Е, стана — обобщи той.

— Благодаря Ви, господин Уортън — каза Дейв.

— Целувката беше страшно коментирана и почти всичко бе положително — обясни Дейв на Иви по време на обяда в салона на Поло във вторник.

— Значи Национален сапун е на печалба?

— Това ми казва новият ми приятел господин Уортън. Продажбите на Фоум са се увеличили, а не са спаднали.

— А предаването?

— Също е успешно. Вече е договорен един сезон.

— И всичко това, понеже ти направи каквото трябва.

— Соловата ми кариера започва чудесно. Не е зле за хлапе, което се е издънило на всичките си изпити.

Чарли Лаклоу седна на масата им.

— Простете, че закъснях — неискрено започна той. — Работих по съвместно изявление за пресата с Национален сапун. Малко е късно, три дни след шоуто, но искат да се възползват от добрата реклама.

Той даде на Дейв два листа хартия.

— Може ли? — попита Иви. Тя знаеше, че на Дейв му е трудно да чете. Той й подаде хартията. Минута по-късно тя се обади:

— Дейв! Те искат да кажеш: „Бих желал да благодаря на директора на Национален сапун, господин Албърт Уортън, за неговата смелост и далновидност да настои предаването да бъде излъчено с противоречивата целувка“. Ама че нахалство!

Дейв взе листа.

Чарли му подаде химикалка.

Дейв написа „ОК“ в горния край на листа, после го подписа и го връчи на Чарли.

Иви направо подивя.

— Ама това е отвратително! — каза тя.

— Разбира се — съгласи се Дейв. — Това е шоубизнесът.

43.

В деня на потвърждаването на развода на Димка се проведе среща на високопоставени сътрудници на Кремъл за обсъждане на кризата в Чехословакия.

Димка беше във възторг. Жадуваше да се ожени за Наталия и ето че едно голямо препятствие вече го нямаше. Не можеше да дочака да й съобщи новините, но когато пристигна в залата „Нина Онилова“, там вече имаше неколцина референти и той трябваше да чака.

Когато тя дойде с пусната около лицето къдрава коса — той я намираше много очарователна — Димка й се усмихна сияйно. Тя не знаеше за какво, но му отвърна щастливо.

Димка бе почти толкова щастлив за Чехословакия. Новият партиен ръководител в Прага, Александър Дубчек, се оказа реформатор в духа на Димка. За пръв път, откак работеше в Кремъл, един съветски сателит бе обявил, че неговата версия на комунизма може да не бъде съвсем като съветския модел. На пети април Дубчек обяви План за действие с включени свобода на словото, право на пътуване на Запад, край на произволните арести и по-голяма самостоятелност на промишлените предприятия.

Ако това проработеше в Чехословакия, то можеше да проработи и в СССР.

Димка винаги бе поддържал мнението, че социализмът може да бъде реформиран — за разлика от сестра си и от дисидентите, които смятаха, че той трябва да бъде премахнат.

Заседанието започна и Евгений Филипов представи доклад на КГБ, според който буржоазните елементи опитвали да подкопаят чешката революция.

Димка въздъхна тежко. Това беше типично за Кремъл при Брежнев. Когато хората се противяха на властите, тук не се питаха дали няма и легитимни причини, но винаги търсеха — и намираха — злонамерени мотиви.

Отговорът на Димка бе презрителен:

— Съмнявам се да има останали много буржоазни елементи в Чехословакия след двадесет години социализъм.

Като доказателства Филипов представи два листа хартия. Единият представляваше писмо, в което Симон Визентал, директор на Центъра за еврейска документация във Виена, хвалеше работата на ционистките си колеги в Прага. Другият — отпечатана в Чехословакия листовка, призоваваща за отделяне на Украйна от СССР.

От другата страна на масата Наталия Смотрова се държеше иронично.

— Тези документи са такива очевидни фалшификати, че е направо смехотворно! Няма дори бегла правдоподобност в това Симон Визентал да организира контрареволюция в Прага. КГБ само толкова ли може?

— Дубчек се оказа змия в пазвата ни! — ядосано натърти Филипов.

В това имаше зрънце истина. Когато предишният чехословашки ръководител стана непопулярен, Дубчек бе одобрен от Брежнев да го замени, защото изглеждаше безцветен и надежден. Радикализмът му се оказа неприятна изненада за консерваторите в Кремъл.

Филипов продължи.

— Дубчек е позволил на вестниците да отправят нападки срещу партийното ръководство! — негодуващо отбеляза той.

Тук Филипов стъпи на хлъзгав терен. Новотни, предшественикът на Дубчек, бе мошеник. Димка започна:

— Вестниците са разкрили, че Новотни е използвал държавни разрешителни за внос, за да купи автомобили Ягуар, които после е продавал на партийни членове с голяма печалба.

Той се направи на наивен.

— Нима наистина искате да защитавате такива хора, другарю Филипов?

— Аз желая социалистическите страни да бъдат ръководени дисциплинирано и справедливо — отвърна Филипов. — Скоро подривните вестници ще започнат да искат така наречената западна демокрация, в която политическите партии на съперничещите си буржоазни групи ще създадат илюзията на избор, но ще се обединят, за да потискат работническата класа.

— Никой не желае това — възрази Наталия. — Ние искаме Чехословакия да бъде културно напреднала страна, привлекателна за западните туристи. Ако се намесим и туризмът западне, СССР ще бъде принуден да плаща още повече, за да подкрепя чехословашката икономика.

— Това ли е мнението на Министерството на външните работи? — изсумтя Филипов.

— Министерството иска да преговаря с Дубчек, за да се осигури страната да остане социалистическа, а не една груба намеса, която да отчужди и капиталистическите, и социалистическите страни.

Най-накрая мнозинството от хората около масата бяха убедени от икономическите аргументи. Изготвената от референтите препоръка за Политбюро беше Дубчек да бъде запитан от останалите членове на Варшавския договор при следващата им среща в Дрезден, Източна Германия. Димка се радваше — заплахата от провеждане на чистка от твърдолинейните бе предотвратена, поне за момента. Вълнуващият чехословашки експеримент за реформиране на социализма щеше да продължи.

Вън от залата Димка обясни на Наталия.

— Разводът ми е оформен. Повече не съм женен за Нина и това е официално.

Отговорът й беше приглушен.

— Хубаво — каза тя, но изглеждаше притеснено.

Димка бе живял отделно от Нина и малкия Григорий една година. Имаше свое местенце, където той и Наталия си открадваха няколко часа заедно веднъж или два пъти седмично. И за двамата това бе недостатъчно.

— Искам да се оженя за теб — изрече той.

— Аз искам същото.

— Ще говориш ли е Ник?

— Да.

— Тази вечер?

— Скоро.

— Какво те плаши?

— Не ме е страх за мен — отвърна тя. — Не ми пука какво прави той с мен.

Димка потрепера при спомена за сцепената й устна.

— Притеснявам се за теб — продължи тя. — Спомни си за човека с магнетофона.

Димка си спомни. Търговецът на черно, който измами Наталия, бе тъй лошо бит, че свърши в болницата. Наталия намекваше, че същото може да стане и с Димка, ако тя помоли Ник за развод.

Димка не вярваше.

— Аз не съм някакъв обикновен престъпник, а дясната ръка на премиера. Ник не може и с пръст да ме пипне.

Беше деветдесет и девет на сто сигурен в това.

— Не знам — тъжно произнесе Наталия. — Ник също има връзки нависоко.

Димка заговори по-тихо.

— Ти любиш ли се още е него?

— Не е често. Той си има други момичета.

— Харесва ли ти?

— Не!

— А на него?

— Не твърде много.

— Какъв е проблемът тогава?

— Гордостта му. Ще бъде разгневен, че бих могла да предпочета друг мъж.

— Не се боя от гнева му.

— Аз се боя. Но ще говоря с него. Обещавам ти.

— Благодаря ти.

Гласът на Димка се сниши до шепот.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Той се върна в кабинета си и резюмира заседанието на сътрудниците за своя началник Алексей Косигин.

— И аз не вярвам на КГБ — заяви Косигин. — Андропов иска да спре реформите на Дубчек и фабрикува доказателства, за да го постигне.

Юрий Андропов, новият председател на КГБ, беше фанатично праволинеен. Косигин продължи:

— Но аз имам нужда от надеждни сведения от Чехословакия. Ако КГБ не заслужават да им се вярва, към кого да се обърна?

— Изпратете сестра ми там — предложи Димка. — Тя е репортер на ТАСС. По време на карибската криза изпращаше на Хрушчов чудесни разузнавателни сведения от Хавана по системата за свръзка на Червената армия. Може да направи същото за Вас от Прага.

— Добра идея — изкоментира Косигин. — Ще го организирате, нали?

Димка не видя Наталия на следващия ден, но вдругиден тя му звънна точно когато той напускаше кабинета си в седем.

— Говори ли с Ник? — попита я той.

— Още не.

Преди Димка да успее да изрази разочарованието си, тя продължи:

— Нещо друго стана обаче. Филипов дойде и се срещна с него.

— Филипов?

Димка беше смаян.

— Какво търси един служител на Министерството на отбраната при съпруга ти?

— Белята си. Мисля, че е казал на Ник за теб и за мен.

— Че защо ще го прави? Знам, че все се караме по събранията, но все пак…

— Има нещо, което не съм ти казвала. Филипов ми направи предложение.

— Глупакът му с глупак. Кога?

— Преди два месеца, в бара на Крайбрежната улица. Ти беше някъде с Косигин.

— Невероятно. Мислел си е, че може и да легнеш с него само защото съм бил извън града?

— Нещо такова. Беше конфузно. Казах му, че няма да спя с него дори и да е последният останал мъж в Москва. Може би трябваше да бъда по-внимателна.

— Мислиш, че е говорил с Ник за отмъщение?

— Сигурна съм в това.

— Ник какво ти каза?

— Нищо. Това ме тревожи. Щеше ми се отново да ми бе сцепил устната.

— Не говори така.

— Боя се за теб.

— Ще бъда наред, не се тревожи.

— Внимавай.

— Ще внимавам.

— Недей да ходиш пеша вкъщи, а шофирай.

— Винаги шофирам.

Сбогуваха се и затвориха телефоните. Димка облече дебелото палто и кожената шапка и излезе. Неговият Москвич 408 беше в паркинга на Кремъл, тъй че там беше в безопасност. Караше към дома и се питаше дали Ник ще има смелостта да удари колата му, но нищо не стана.

Той стигна до жилището си и паркира на улицата през една пряка. В този миг беше най-уязвим. Трябваше да върви от вратата на колата до вратите на сградата под уличното осветление. Ако щяха да го бият, можеха да го извършат тук.

Никой не се виждаше, но можеха да се крият.

Димка предполагаше, че Ник няма да го нападне. Щеше да изпрати някои от главорезите си. Димка се питаше колко. Да отвръща ли? Срещу двама имаше шанс — не беше мекушав. Ако бяха трима или повече, можеше със същия успех да легне и да се остави.

Излезе от колата и я заключи.

Тръгна по паважа. Щяха ли да изскочат от задната врата на паркирания микробус? Или да излязат иззад ъгъла на съседната сграда? Или да се крият в този вход?

Той достигна кооперацията си и влезе в нея. Може би щяха да са във фоайето.

Трябваше дълго да чака асансьора.

Когато дойде и вратата му се затвори, той се запита дали пък няма да са в апартамента му.

Отключи входната врата. Мястото беше тихо и спокойно. Той огледа спалнята, всекидневната, кухнята и банята.

Беше празно.

Тогава затръшна вратата.

В продължение на две седмици Димка живееше със страха, че може да бъде нападнат всяка минута. Най-накрая реши, че няма да стане. Може би на Ник му беше все едно че жена му има връзка; или пък беше твърде разумен да прави свой неприятел работещ в Кремъл човек. Както и да е, Димка започна да се чувства повече в безопасност.

Все още се чудеше на Евгений Филипов. Как може той дори да се е изненадал, че Наталия го е отхвърлила? Беше безличен, старомоден, грозноват, зле облечен — какво си е представял, че притежава, та да изкуши привлекателна жена, която вече има както съпруг, така и любовник? Очевидно чувствата му са били дълбоко наранени. Отмъщението му обаче явно не проработи.

Най-важното нещо за Димка обаче си оставаше чешкото движение за реформи, наричано „Пражка пролет“. То предизвика най-острото разделение в Кремъл след Карибската криза. Началството на Димка, съветският премиер Алексей Косигин, оглавяваше оптимистите — те се надяваха чехите някак си да намерят изход от неефективността и прахосничеството на социалистическата икономика. Те приглушаваха ентусиазма си по тактически причини и предлагаха Дубчек да бъде наблюдаван внимателно, но конфронтацията да бъде избягвана по възможност. Както и да е, консерватори като началството на Филипов — министъра на отбраната Андрей Гречко — и председателят на КГБ Андропов бяха уплашени от Прага. Бояха се, че радикалните идеи ще подкопаят авторитета им, ще навлязат в други страни и ще разрушат военния съюз на Варшавския договор. Искаха да изпратят танковете, да свалят Дубчек от власт и да поставят строг комунистически режим, робски предан на Москва.

Истинският авторитет Леонид Брежнев не вземаше страна — както често правеше — а чакаше оформянето на някакъв консенсус.

Въпреки че бяха едни от най-могъщите хора в света, партийните началства в Кремъл се страхуваха да излязат от строя. Марксизъм-ленинизмът даваше отговори на всички въпроси, следователно крайното решение щеше неизменно да бъде правилно. Така всеки, който твърдеше, че ще има различен резултат, се оказваше отклонил се от партийната линия. Димка понякога се питаше дали във Ватикана е толкова зле.

Понеже никой не искаше да изрази мнение в писмен вид, те трябваше да накарат референтите си да обсъждат работите неофициално преди всяко заседание на Политбюро.

— Не става дума само за ревизионистките идеи на Дубчек за свободата на печата — обясняваше Евгений Филипов на Димка един следобед в широкия коридор пред залата на Президиума. — Той е словак, който иска да даде повече права на потиснатото малцинство, от което произхожда. Представи си това да достигне до Украйна или Белорусия.

Филипов както винаги изглеждаше с десет години назад. Днес почти всички носеха по-дълга коса, но той все още беше подстриган по военному. За момент Димка опита да забрави, че това е злонамерен човек, причинител на неприятности.

— Тези опасности са далечни — заяви той. — Не съществува непосредствена заплаха за Съветския съюз, и определено не и нещо, което да оправдава военна намеса.

— Дубчек действа срещу КГБ. Отстранил е от Прага няколко представители и е наредил разследване на смъртта на стария външен министър Ян Масарик.

— Има ли КГБ правото да убива министри на приятелски правителства? — попита Димка. — Това ли е съобщението, което искате да изпратим в Унгария или в Източна Германия? Та това ще превърне КГБ в нещо по-лошо от ЦРУ. Американците поне убиват хора само в неприятелски страни като Куба.

Филипов стана заядлив.

— Какво печелим, като позволяваме такива глупости в Прага?

— Нахлуем ли в Чехословакия, ще има дипломатическо затягане — знаеш го.

— Че какво от това?

— Това ще навреди на отношенията ни със Запада. Опитваме се да намалим напрежението със Съединените щати, за да харчим по-малко за армията. Цялата работа може да бъде осуетена. Навлизането с войски може дори да помогне за избирането на Ричард Никсън за президент — а той може да увеличи американските военни разходи. Помисли си само какво ще ни струва това!

Филипов опита да го прекъсне, но Димка го спря.

— Навлизането с войски ще раздразни и Третия свят. Опитваме да засилим контактите си с необвързаните страни при съперничеството с Китай, който иска да ни измести като водач на социалистическите държави. Ето защо през ноември се организира световна конференция на комунистическите партии. Тя може да се превърне в унизителен провал, ако ние нахлуем с войски в Чехословакия.

— Значи ти просто би оставил Дубчек да прави каквото си поиска? — процеди Филипов.

— Напротив.

Димка разкри предпочитаното от началството му предложение.

— Косигин ще отиде в Прага, за да договори компромис — решение без военна сила.

Филипов на свой ред свали картите.

— Министерството на отбраната ще подкрепи този план в Политбюро — при условие незабавно да започнем подготовка за въвеждане на войски при провал на преговорите.

— Дадено — рече Димка, който бе уверен, че военните така и така ще се подготвят.

След като се взе решение и двамата се насочиха в противоположни посоки, Димка се върна в кабинета си точно когато секретарката му Вера Плетнер вдигаше телефона. Той видя как лицето й придобива цвета на хартията в пишещата машина.

— Да не е станало нещо? — попита той.

Тя му подаде слушалката.

— Бившата Ви жена.

Димка сподави едно простенване, взе слушалката и заговори в нея.

— Какво има, Нина?

— Ела веднага! — изпищя тя. — Гриша го няма!

Сърцето на Димка сякаш спря. Григорий, когото наричаха Гриша, още нямаше пет години и не ходеше на училище.

— Какво искаш да кажеш с това „няма го?“

— Не мога да го намеря, изчезнал е, търсих го навсякъде!

В гърдите на Димка имаше болка. Той се мъчеше да остане спокоен.

— Кога и къде го видя за последен път?

— Качи се по стълбите, за да отиде при майка ти. Оставих го да отиде сам — винаги го оставям, та това са само три етажа с асансьора.

— Кога?

— Преди по-малко от час — трябва да дойдеш!

— Идвам. Обади се в милицията.

— Идвай бързо!

— Обади се в милицията, разбра ли?

— Сега.

Димка пусна слушалката и излезе от кабинета. Изтърча от сградата. Не се спря, за да навлече палтото, но не обърна внимание на студения московски въздух. Скочи в своя Москвич, премести лоста на първа и се изстреля от паркинга. Дори и с газ до ламарината малката кола не се движеше бързо.

Нина все още държеше апартамента им в Правителствения дом, по-малко от километър и половина от Кремъл. Димка паркира и влетя.

Във фоайето имаше човек от КГБ.

— Добър ден, Дмитрий Илич — учтиво го поздрави той.

— Да сте виждал Гриша, моя малчуган? — попита го Димка.

— Не и днес.

— Изчезнал е — дали не е излязъл?

— Не и откак съм се върнал от обедната почивка в един.

— Да са влизали непознати лица в сградата днес?

— Неколцина, както винаги. Имам списък…

— Ще го прегледам по-късно. Видите ли Гриша, обадете се веднага в Апартамента.

— Да, разбира се.

— Милицията ще дойде всеки момент.

— Ще ги изпратя нагоре.

Димка чакаше асансьора. Плувнал беше в пот. Толкова изнервен беше, че натисна грешното копче и трябваше да чака, докато машината спре на един междинен етаж. Когато стигна етажа на Нина, я завари в коридора с майка си Аня.

Тя неспирно бършеше ръце в шарената си престилка.

— Той не е идвал при мен. Не разбирам какво е станало!

— Може ли да се е загубил? — попита Димка.

— Идвал е тук двадесет пъти и знае как да стигне, но — да, може и да е бил разсеян от нещо и да е объркал мястото, все пак е петгодишен.

— Човекът на входа е уверен, че той не е напускал сградата. Значи просто трябва да търсим. Ще почукаме на всички врати. Не, чакайте — повечето от хората имат телефони. Ще сляза и ще се обадя от телефона на портиера.

— Може да не е в апартамент — възрази Аня.

— Вие двете претърсете всички коридори, стълбища и шкафове за метли.

— Добре — рече Аня. — Отиваме с асансьора на най-горния етаж и продължаваме надолу.

Влязоха в асансьора, а Димка се затича надолу. Във фоайето той каза на портиера какво става и започна да звъни по апартаментите. Не беше сигурен колко има в сградата — може би сто?

— Загубило се е момченце, виждали ли сте го? — питаше той всеки път, когато вдигнеха слушалката. Чуеше ли „не“, прекъсваше и набираше следващия апартамент. Състави си списък с апартаментите, където не му вдигнаха или нямаше телефон.

Проверил беше четири етажа без искрица надежда, когато дойде милицията — дебел старшина и млад милиционер. Бяха влудяващо спокойни.

— Ще се огледаме — обясни старшината. — Тази сграда ни е позната.

— Повече от двама души ще бъдат необходими, за да претърсят както трябва! — каза Димка.

— Ще поискаме подкрепления при необходимост, другарю — отвърна старшината.

Димка не искаше да губи време в разправии с тях. Отново се зае да телефонира, но смяташе, че Нина и Аня имат най-добрата възможност да намерят Гриша. Ако момчето е влязло не в който апартамент трябва, досега обитателят му да се е обадил на портиера. Гриша можеше да се е загубил и да броди нагоре-надолу по стълбите. На Димка му се доплака, когато си помисли колко ли уплашено ще е момчето.

След още десет минути звънене по телефона, двамата милиционери се появиха по стълбите откъм мазето. Между тях вървеше Гриша, хванал старшината за ръката.

Димка захвърли слушалката и изтича при него.

— Не можах да си отворя вратата и се разплаках! — обясни детето.

Димка го сграбчи и го прегърна, като се опитваше да не заплаче от облекчение.

— Какво стана, Гриша? — попита го той минута по-късно.

— Милиционерите ме намериха — отвърна момчето.

По стълбите слязоха Аня и Нина и дотърчаха, извън себе си от облекчение. Нина грабна малкия и го притисна до гърдите си.

Димка се обърна към старшината.

— Къде го намерихте?

Човекът доби самодоволен вид.

— В мазето, в едно складово помещение. Вратата не беше заключена, но той не можеше да достигне дръжката. Беше се уплашил, но явно не му се е случило нищо.

Димка се обърна към сина си.

— Кажи ми, Гриша, защо слезе в мазето?

— Човекът ми каза, че има кученце — но аз не можах да го намеря!

— Човекът ли?

— Да.

— Ти познаваш ли го?

Гришка поклати глава.

Сержантът намести фуражката си и се приготви да си върви.

— Всичко е добре, когато свършва добре.

— Минутка — продължи Димка. — Чухте момчето. Някакъв човек го е подмамил долу с приказки за кученце.

— Да, другарю, той ми го каза. Но, доколкото аз мога да преценя, не е било извършено престъпление.

— Детето е било отвлечено!

— Трудно е да се установи точно какво е станало, особено когато сведенията идват от толкова малко дете.

— Въобще не е трудно. Някакъв човек е довлякъл детето до мазето, а после го е изоставил там.

— Какъв би могъл да бъде смисълът от това?

— Вижте, благодарен съм Ви, задето го намерихте, но не Ви ли се струва, че приемате цялата работа твърде леко?

— Всеки ден се губят деца.

Димка започна да става подозрителен.

— Как знаехте къде да погледнете?

— Късмет. Както казах, сградата ни е позната.

Димка реши да не изразява подозренията си, докато все още е под въздействие на силни емоции. Извърна се от милиционера и попита Гриша:

— Човекът каза ли ти името си?

— Да — отвърна детето. — Казва се Ник.

На следващата сутрин Димка поиска досието на Ник Смотров от КГБ.

Беше побеснял. Искаше да хване оръжие и да убие Ник. Трябваше да си повтаря да остане спокоен.

За Ник не е било трудно да мине покрай портиера вчера. Може да е носил фалшива доставка, да е минал близо до обитатели, тъй че да изглежда като част от групата им, или просто да е размахал партийната си книжка. На Димка му беше малко по-трудно да се досети как Ник би могъл да знае, че Гриша самичък ще се движи от една част на сградата до друга, но размисли, че вероятно е проучил сградата няколко дни предварително. Може да е побъбрил с някои съседи, да е изчислил какво е дневното разписание на детето и да се е възползвал от най-добрата възможност. Вероятно е платил и на местните милиционери. Целта му е била да уплаши Димка почти до смърт.

И успя.

Но щеше да съжалява за това.

На теория Алексей Косигин, в качеството си на премиер, можеше да прегледа което си иска досие. На практика председателят на КГБ Юрий Андропов щеше да реши какво може и какво не може да види Косигин. Както и да е, Димка бе убеден, че дейностите на Ник, макар и престъпни, нямат политически измерения, тъй че нямаше причина досието да не бъде предоставено. И то наистина се оказа на бюрото му същия следобед.

Беше дебело.

Както и подозираше Димка, Ник търгуваше на черно. Като повечето такива хора беше опортюнист. Купуваше и продаваше всичко — цветни ризи, скъпи парфюми, електрически китари, бельо, шотландско уиски; всякакви незаконно внесени луксозни стоки, трудни за намиране в Съветския съюз. Димка внимателно прегледа съобщенията и търсеше нещо, което да използва, за да унищожи Ник.

КГБ се занимаваше със слухове, а на Димка му трябваше нещо определено. Можеше да отиде в милицията, да съобщи нещата от досието в КГБ и да поиска разследване. Ник обаче несъмнено подкупваше милицията — иначе не би могъл толкова време да се измъква с престъпленията си. А и покровителите му естествено щяха да искат подкупите да продължат. Следователно щяха да направят така, че следствието да не стигне доникъде.

Досието съдържаше много материал за личния живот на Ник. Имаше любовница и няколко приятелки, включително една, с която пушеше марихуана. Димка се питаше доколко Наталия знае за приятелките на Ник. Той се срещаше с деловите си партньори предимно следобедно време в бар Мадрид близо до Централния пазар. Имаше красива жена, която…

Димка с изненада прочете, че съпругата на Ник имала дългогодишна връзка с Дмитрий Илич „Димка“ Дворкин, сътрудник на председателя на министерския съвет Косигин.

Да видиш собственото си име беше ужасно. Явно нищо не беше лично.

Поне нямаше снимки или магнетофонни записи.

Имаше обаче снимка на Ник, когото Димка не бе срещал. Мъж с хубава външност и очарователна усмивка. На снимката носеше сако с еполети — дреха по модата. Според бележките бил почти метър и осемдесет, с атлетично телосложение.

Димка искаше да го смели от бой.

Прогони фантазиите за отмъщение от ума си и продължи да чете.

Скоро попадна на злато.

Ник купуваше телевизори от Червената армия.

Съветските военни имаха колосален бюджет, който никой не смееше да оспори от страх да не бъде взет за непатриотично настроен. Част от парите отиваха за закупуване на високотехнологично оборудване от Запада. В частност, всяка година Съветската армия купуваше стотици скъпи телевизори. Предпочитаната от тях марка беше Франк, от Западен Берлин — машините имаха по-добра картина и великолепен звук. Според досието армията нямала нужда от повечето приемници. Поръчвала ги малка група висши офицери, споменати поименно в досието. После те обявявали телевизорите за остарели и ги продавали евтино на Ник, който пък ги препродавал скъпо на черния пазар и делял с тях печалбата.

Повечето от сделките на Ник бяха дребни, но тази измама му бе докарвала сериозни пари в продължение на години.

Нямаше доказателство, че историята е истинска, но за Димка всичко беше съвсем вероятно. КГБ бе съобщило на военните, но тяхното разследване не открило доказателства. Димка си каза, че най-вероятно следователят е бил привлечен в сделката.

Той звънна в кабинета на Наталия.

— Бърз въпрос — започна той. — Какъв телевизор имате у дома?

— Франк — веднага му отвърна тя. — Чудесен е. Мога да ти уредя един, ако искаш.

— Не, благодаря.

— Защо питаш?

— По-късно ще ти обясня.

И Димка затвори телефона.

Погледна часовника си. Беше пет. Излезе от Кремъл и тръгна към улица „Садовая Самотечная“.

Трябваше да уплаши Ник. Нямаше да бъде лесно, но трябваше да го направи. Ник трябваше да проумее, че никога не бива да заплашва семейното на Димка.

Паркира Москвича си, но не излезе веднага. Спомни си умонастроението си по време на кубинския ракетен проект, когато трябваше да пази задачата секретна на всяка цена. Беше разрушавал кариерите на хора и бе съсипал живота им без колебание, понеже работата трябваше да бъде свършена. Сега щеше да съсипе Ник.

Заключи колата си и отиде в бар Мадрид.

Отвори вратата и влезе. Спря се и се огледа. Безлично съвременно място, студено и пластмасово, недостатъчно затоплено от електричеството и от снимките на танцьорки на фламенко по стените. Малкото посетители го загледаха с интерес. Приличаха на дребни мошеници. Никой не напомняше на снимката на Ник от досието.

В далечния край на салона имаше барче, а до него врата с надпис „Забранено за външни лица“.

Димка тръгна през салона, все едно беше негова собственост. Без да спира, той се обърна към бармана.

— Ник отзад ли е?

Оня го изгледа така, сякаш щеше да му каже да спре и да почака, но после отново го погледна в лицето и си промени мнението.

— Да.

Димка отвори вратата.

В малката стаичка четирима души играеха карти. На масата имаше много пари. От едната страна на някаква кушетка две тежко гримирани жени в коктейлни рокли пушеха дълги американски цигари и изглеждаха отегчени.

Димка веднага разпозна Ник. Лицето беше хубаво като на снимката, но апаратът не бе успял да долови студеното изражение. Ник вдигна поглед и произнесе:

— Тук е забранено за външни лица. Разкарай се.

— Имам съобщение за теб — каза Димка.

Ник остави картите си на масата и се облегна:

— Ти пък кой си?

— Нещо лошо ще се случи.

Двама от картоиграчите станаха и се изправиха срещу Димка. Единият бръкна в сакото си. Димка си рече, че може и да извади оръжие. Ник обаче вдигна ръка и мъжът спря.

Ник продължи да гледа Димка.

— За какво приказваш?

— Когато неприятностите се случат, ти ще попиташ кой ги е причинил.

— И ти ще ми кажеш?

— Казвам ти го сега. Дмитрий Илич Дворкин. Той е причината за неприятностите ти.

— Никакви неприятности нямам, глупако.

— До вчера не. Тогава допусна грешка, глупако.

Мъжете около Ник се напрегнаха, но той остана спокоен.

— Вчера?

Очите му се присвиха.

— Ти да не си оня, с когото тя спи?

— Когато загазиш толкова, че не знаеш какво да правиш, спомни си името ми.

— Ти си Димка!

— Ще ме видиш отново! — приключи Димка, бавно се обърна и излезе от стаята.

Докато вървеше през бара, всички очи го следяха. Той гледаше право напред и очакваше всеки момент в гърба му да се забие куршум.

Стигна до вратата и излезе.

Ухили се сам на себе си. Измъкнах се, помисли си той.

Сега трябваше да осъществи заплахата си.

Кара около девет километра от центъра на града до летището на „Ходинка“ и паркира пред щаба на военното разузнаване. Старата постройка представляваше странно произведение на архитектурата от ерата на Сталин — девететажна кула, заобиколена от двуетажен външен пръстен. Разузнавателното управление се беше прехвърлило в по-нова, петнадесететажна постройка наблизо — разузнавателните служби никога не се свиваха.

Стиснал досието на Ник от КГБ, Димка влезе в старото здание и попита за генерал Владимир Пешков.

— Имате ли уговорена среща? — попита го охраната.

Димка повиши глас:

— Не се помайвай, синко. Просто се обади на секретаря на генерала и му кажи, че аз съм тук.

След пристъп на бурна дейност — малцина хора идваха насам, без да са повикани — го прекараха през детектор за метал и го отведоха с асансьор до кабинет на най-горния етаж.

Това беше най-високата постройка наоколо и от нея се откриваше чудесна гледка към покривите на Москва. Володя приветства Димка и му предложи чай. Димка винаги бе харесвал вуйчо си. В средата на петдесетте си години, Володя имаше сребристосива коса. Въпреки твърдия поглед на сините очи той беше реформатор — необичайно сред военните, които бяха като цяло консервативни. Беше ходил до Америка.

— Какво става с теб? — попита го Володя. — Изглеждаш готов да убиеш някого.

— Имам неприятности — обясни му Димка. — Създадох си неприятел.

— Не е необичайно в средите, в които работиш.

— Няма нищо общо с политиката. Ник Смотров е бандит.

— Как се е стигнало дотам да се спречкаш с такъв човек?

— Спя с жена му.

Володя го изгледа неодобрително.

— И той те заплашва.

Володя вероятно никога не бе изневерявал на Зоя, своята жена учен, точно толкова красива, колкото и умна. Това означаваше обаче и слабо съчувствие към Димка. Вуйчо му можеше да разсъждава различно, ако е бил толкова глупав, че да се ожени за някоя като Нина.

— Ник отвлече Гриша — продължи Димка.

— Какво? Кога? — и Володя се изправи в стола си.

— Вчера. Намерихме го. Само го беше затворил в мазето на Правителствения дом. Това бе предупреждение.

— Трябва да зарежеш тази жена!

Димка пусна това покрай ушите си.

— Има друга причина, заради която съм дошъл при теб, вуйчо. Ти можеш да ми помогнеш и едновременно с това да направиш нещо добро за армията.

— Давай.

— Ник стои зад измама, която струва на армията милиони всяка година.

Димка обясни за телевизорите. Когато свърши, постави папката на бюрото на Володя.

— Всичко е тук — включително имената на офицерите, организирали цялото нещо.

Володя не докосна папката.

— Аз не съм милиционер. Не мога да задържа този Ник. А ако подкупва милицията, аз не мога да направя много по въпроса.

— Но можеш да задържиш замесените армейски офицери.

— О, да. В рамките на двадесет и четири часа ще бъдат във военен затвор.

— И ти можеш да прекратиш цялата работа.

— Много бързо.

„А тогава с Ник е свършено“, рече си Димка.

— Благодаря ти, вуйчо — каза той. — Това много ми помага.

Димка беше в апартамента си и си събираше багажа за Чехословакия, когато Ник го посети.

Политбюро одобри плана на Косигин. Димка щеше да лети с него до Прага, за да уговарят невоенно разрешение на кризата. Щяха да намерят начин да се позволи експериментът с либерализацията да продължи и едновременно с това да уверят твърдолинейните, че няма сериозна заплаха за съветската система. Димка се надяваше, че с течение на времето съветската система ще се измени.

През май в Прага щеше да има меко и влажно време. Димка сгъваше шлифера си, когато на вратата се звънна.

В сградата му нямаше портиер и система за вътрешна свръзка. Вратата към улицата бе постоянно отключена и посетителите се качваха до апартаментите, без да се представят. Не беше луксозно като в Правителствения дом, където бившата му жена живееше в стария им апартамент. От време на време Димка се гневеше, но се радваше, че Гриша е близо до баба си.

Той отвори вратата и с изненада видя съпруга на любовницата си.

Ник бе с няколко сантиметра по-висок от Димка и бе по-едър, но пък Димка беше готов да се бие. Той отстъпи крачка назад и хвана най-близкия тежък предмет, стъклен пепелник, за да го използва като оръжие.

— Няма нужда — започна Ник, но влезе в антрето и затвори вратата след себе си.

— Разкарай се — каза му Димка. — Тръгвай си сега, преди да си се забъркал в още по-големи неприятности.

Успя да прозвучи по-уверено, отколкото се усещаше.

Ник го изгледа с омраза в очите.

— Постигна своето — изрече той. — Не се боиш от мен. Достатъчно силен си, за да ми опропастиш живота. Трябва да се боя от теб. Добре, разбрах. Уплашен съм.

Не звучеше уплашен.

— За какво си дошъл? — попита го Димка.

— Пет пари не давам за оная мръсница. Ожених се за нея само за да доставя удоволствие на майка си, която е мъртва. Но гордостта на един мъж е наранена, ако някой друг ръчка в огъня му. Знаеш какво казвам.

— Давай на въпроса.

— Търговията ми пропадна. Никой от военните не ще да говори с мен, да не говорим да ми продава телевизори. Хора, които са вдигнали дачи с по четири спални с пари, които съм изработил за тях, сега ме подминават на улицата, без да ми говорят. Тия от тях, дето не са в затвора.

— Не биваше да заплашваш сина ми.

— Вече го разбрах. Мислех, че жена ми вдига краката за някой дребен апаратчик. Не знаех, че е някакъв проклет генерал. Подцених те.

— Ами разкарай се и си лижи раните.

— Трябва да живея.

— Опитай да работиш.

— Не се шегувай де. Намерих друг източник на западни телевизори — нищо общо с армията.

— Това пък какво засяга мен?

— Мога да възстановя търговията, която ти разруши.

— И?

— Мога ли да седна?

— Не бъди толкова глупав.

В очите на Ник отново проблесна гняв и Димка се уплаши, че е прекалил, но пламъкът угасна и Ник примирено каза:

— Добре, ето каква е работата. Давам ти десет процента от печалбата.

— Искаш да се замеся с тебе? В престъпно начинание? Сигурно си побъркан.

— Добре, двадесет процента. И не бива да правиш нищо друго, освен да ме оставиш на мира.

— Не ми трябват парите ти, глупако. Това е Съветският съюз. Тук не можеш да си купуваш каквото си поискаш като в Америка. Връзките ми струват много повече, отколкото ти би могъл да ми платиш.

— Трябва да има нещо, което искаш.

До този момент Димка се разправяше с Ник само за да го държи изваден от равновесие, но сега видя възможността.

— Да — каза той. — Има нещо, което искам.

— Какво е то.

— Разведи се с жена си.

— Какво?

— Искам да се разведеш.

— Да се разведа с Наталия?

— Разведи се с жена си — повтори Димка. — Коя от тези думи не можеш да разбереш?

— Майната му, това ли е всичко?

— Да.

— Можеш да се омъжиш за нея. Аз и така няма да я докосна.

— Разведеш ли се с нея, ще те оставя на мира. Не съм милиционер и не водя борба срещу подкупничеството в СССР. Имам по-важна работа.

— Става.

Ник отвори вратата.

— Ще я пратя тук.

Това изненада Димка.

— Тя тук ли е?

— Чака в колата. Ще й опаковам нещата и ще ги пратя утре. Не искам да я виждам отново при себе си.

Димка повиши глас:

— Да не си посмял да я нараниш. Има ли синина, сделката отпада.

Ник се обърна и посочи заплашително с пръст.

— А ти да не се отметнеш. Опиташ ли да ме изиграеш, ще й отрежа зърната на гърдите с кухненската ножица.

Димка беше уверен, че ще го направи, и потисна потреперването си.

— Разкарай се от апартамента ми.

Ник си излезе, без да затваря вратата.

Димка дишаше тежко, все едно беше тичал. Стоеше неподвижен в малкото антре на апартамента. Чу как Ник тропа по стълбите. Пусна пепелника на масичката. Пръстите му бяха хлъзгави от потта и за малко да го изпусне.

Станалото приличаше на сън. Ник наистина ли бе стоял тук и се бе съгласил да се разведе? Димка наистина ли го уплаши?

Минута по-късно чу различни стъпки по стълбището — по-леки, по-бързи, те се качваха нагоре. Той не излезе от апартамента — усещаше се прикован на мястото си.

На вратата се появи Наталия и широката й усмивка освети помещението. Тя се хвърли в ръцете му. Той зарови лице в къдриците й.

— Тук си — изрече той.

— Да — каза тя. — И няма да си тръгна.

44.

Ребека беше изкушена да изневери на Бернд, но не можеше да го лъже. Следователно тя му каза всичко в пристъп на разкаяние.

— Запознах се с човек, когото наистина харесвам — каза тя. — И го целунах. Два пъти. Толкова съжалявам. Няма да го повторя.

Тя се боеше какво ще каже той след това. Можеше незабавно да поиска развод. Повечето мъже биха го направили. Но сърцето й щеше да бъде разбито, ако той не бе ядосан, а просто унизен. Щеше да е наранила човека, когото обичаше най-много на света.

Отговорът на Бернд на изповедта й обаче беше смайващо различен от нейните очаквания.

— Действай — каза й той. — Имай връзка с него.

Бяха в леглото, тя се обърна и го погледна.

— Как можеш да кажеш това?

— Годината е 1968, времето на свободната любов. Всеки прави секс с някой друг. Защо да го пропускаш?

— Нямаш това предвид.

— Нямах предвид то да звучи толкова тривиално.

— Знам, че ме обичаш — каза той — и знам, че ти харесва да се любиш с мен, но не бива да прекарваш остатъка от живота си, без да си изпитала истинското нещо.

— Не вярвам в истинското нещо — възрази тя. — За всеки е различно. С теб е много по-добре, отколкото беше с Ханс.

— Винаги ще бъде добре, понеже ние се обичаме. Но според мен ти имаш нужда от един наистина добър секс.

И тя прецени, че той има право. Обичаше Бернд и особения начин, по който се любеха, но когато си представяше как Клаус лежи върху нея, как я целува и се движи вътре в нея и как тя ще повдигне бедрата си, за да поеме тласъците му, веднага се овлажняваше. Срамуваше се от чувството си. Тя беше ли животно? Може би, но Бернд имаше право за това от какво се нуждае тя.

— Не смятам, че съм нормална — продължи тя. — Може би е заради изживяното от мен през войната.

Беше казала на Бернд — но на никой друг — как съветските войници се готвеха да я изнасилят, когато Карла предложи себе си. Немските жени рядко говореха за онова време, дори и помежду си. Но Ребека никога нямаше да забрави как Карла се изкачва по стълбището с високо вдигната глава, а съветските войници я следват като разгонени кучета. Ребека, тринадесетгодишна, знаеше какво ще направят те, и бе плакала от облекчение, че то не се случва на нея.

Бернд проницателно я запита:

— Изпитваш ли вина, задето си се измъкнала, докато Карла е страдала?

— Не е ли странно? — отвърна тя. — Бях дете, бях жертва, но се чувствам все едно съм извършила нещо срамно.

— Не е необичайно — продължи Бернд. — Оцелелите в битка мъже изпитват разкаяние, задето са загинали други, а не те.

Той бе получил белега на челото си в сражението на Зееловските височини.

— Почувствах се по-добре, когато Карла и Вернер ме осиновиха — обясни Ребека. — Някак си това оправи нещата. Родителите правят жертви заради децата си, нали така? Жените страдат, за да доведат деца на този свят. Може би няма много смисъл, но щом станах дъщеря на Карла, почувствах, че имам право.

— Има смисъл.

— Ти наистина ли искаш аз да легна с друг мъж?

— Да.

— Но защо?

— Защото алтернативата е по-лоша. Не го ли направиш, в сърцето си винаги ще си мислиш, че си пропуснала нещо заради мен, че си направила жертва заради мен. По-скоро бих искал да продължиш и да го направиш. Не бива да ми описваш подробностите — просто ела у дома и ми кажи, че ме обичаш.

— Не знам — каза Ребека и спа неспокойно през нощта.

На следващата вечер тя седеше до мъжа, който искаше да стане неин любовник — Клаус Крон — в една заседателна зала в огромното, увенчано с неоренесансов покрив кметство на Хамбург. Комитетът разискваше предложение за събарянето на някакъв бордей и построяването на нов търговски център. Тя можеше да мисли само за Клаус.

Сигурна беше, че след днешното заседание той ще я покани на по питие в някой бар. Това щеше да бъде третият път. След първия той я целуна за лека нощ. Вторият завърши със страстна прегръдка в някакъв паркинг, където се целуваха уста в уста и той докосна гърдите й. Убедена беше, че тази вечер той ще я покани да отидат в апартамента му.

Не знаеше какво да прави. Не можеше да се съсредоточи върху дебата. Драскаше си върху програмата. Беше отегчена и притеснена — заседанието бе досадно, но тя не искаше то да свършва, понеже се плашеше от това какво ще последва.

Клаус беше привлекателен мъж — интелигентен, чаровен и точно на нейната възраст — тридесет и седем. Жена му загинала в автомобилна катастрофа преди две години и той нямаше деца. Нямаше хубавия външен вид на някоя кинозвезда, но имаше топла усмивка. Тази вечер носеше синия костюм на политик, но беше единственият мъж в залата с разкопчана риза. Ребека искаше да се люби с него, искаше го силно. И едновременно с това се плашеше.

Заседанието свърши и, както тя очакваше, Клаус я попита дали не би искала да отидат до Яхт бар, спокойно място далеч от кметството. Отидоха там самостоятелно с колите си.

Барът беше малък и тъмен, по-натоварен през деня, когато го посещаваха притежатели на плавателни съдове. Сега бе тих и почти пуст. Клаус си поръча бира, а Ребека помоли за чаша Зект. Щом седнаха, тя съобщи:

— Казах на мъжа си за нас.

Клаус се изненада.

— Защо? — попита той, а после добави: — Не че има много за казване.

И все пак изглеждаше виновно.

— Не мога да лъжа Бернд — обясни тя. — Аз го обичам.

— Очевидно не можеш да лъжеш и мен — заключи Клаус.

— Съжалявам.

— Не бива да се извиняваш за това — напротив. Благодаря ти, задето си честна. Оценявам го.

Той изглеждаше така, сякаш е рухнал, и освен другите си чувства Ребека изпитваше задоволство, че той я харесва достатъчно, за да бъде толкова разочарован. Той продължи печално:

— Ако си признала на съпруга си, то защо си с мен сега тук?

— Бернд ми каза да продължавам — обясни тя.

— Съпругът ти иска ти да ме целуваш?

— Той иска аз да стана твоя любовница.

— Това е странно. Има ли нещо общо с парализата му?

— Не — излъга тя. — Страданието на Бернд не прави половия ни живот по-различен.

Тя беше разказала това на майка си и на още няколко жени, с които бе близка. Лъжеше ги заради Бернд — усещаше, че за него ще бъде унизително, ако хората знаят истината.

— Е — продължи Клаус, — ако това е моят щастлив ден, ще вървим ли право в апартамента ми?

— Нека не бързаме, ако нямаш нищо против.

Той постави ръка върху нейната.

— Няма проблем, ако човек е нервен.

— Не съм правила това често.

Той се усмихна.

— Виждаш ли, това не е нещо лошо, дори и да живеем във века на свободната любов.

— Спала съм с две момчета в университета. После се омъжих за Ханс, който се оказа полицейски шпионин. После се омъжих за Бернд и двамата избягахме заедно. Ето го любовният ми живот.

— Нека поговорим за нещо друго — настоя той. — Родителите ти още ли са на Изток?

— Да. Няма да им разрешат да напуснат. Направиш ли свой враг някого като Ханс Хофман — първия ми съпруг — той никога не ти прощава.

— Сигурно ти липсват.

Тя не можеше да изрази колко много й липсва семейството й. Комунистите прекъснаха обажданията на Запад в деня, в който построиха Стената, тъй че тя дори не можеше да говори с тях по телефона. Имаше само писма — отворени и прочетени от ЩАЗИ, обикновено закъснели, често цензурирани, а всички ценни вещи бяха откраднати от полицията. Бяха преминали няколко снимки и Ребека ги държеше до леглото си — баща й посивява, майка й натежава, Лили става красива жена.

Вместо да опитва да обяснява мъката си, тя го попита:

— Разкажи ми за себе си. Какво е станало с теб по време на войната?

— Нищо особено, освен дето гладувах като повечето деца — отвърна той. — Къщата до нас бе разрушена и всички в нея загинаха, но ние бяхме наред. Баща ми е геодезист. Прекара голяма част от войната в това да оценява щетите от бомбардировките и да укрепява сгради.

— Имаш ли братя и сестри?

— Брат и сестра. Ти?

— Сестра ми Лили е все още в Източен Берлин. Брат ми Вали се измъкна скоро след мен. Той е китарист в групата Плъм Нели.

— Същият? Той ти е брат?

— Присъствах на раждането му на пода в кухнята, единственото отоплено помещение в къщата. Цяло изживяване за едно момиче на четиринадесет години.

— Та той се е измъкнал.

— И дойде да живее при мен в Хамбург. Присъедини се към групата, когато те свиреха в някакъв мърляв клуб на „Репербана“.

— А сега е поп звезда. Ти виждаш ли го?

— Разбира се. При всяко турне на Плъм Нели в Западна Германия.

— Ама че тръпка!

Клаус погледна чашата й и видя, че е празна.

— Искаш ли още един Зект?

Ребека усети пристягане в гърдите.

— Не, благодаря, не искам.

— Слушай — обясни й той. — Искам да разбереш нещо. Страстно желая да се любя с теб, но знам, че се разкъсваш. Просто не забравяй, че във всеки момент можеш да промениш решението си. Няма такова нещо като финална точка. Ако ти е неуютно, просто го кажи. Обещавам, че няма да бъда ядосан или да настоявам. Не би ми харесало да чувствам, че съм те тласнал към нещо, за което не си била готова.

Точно това и трябваше да каже. Стягането изчезна. Ребека се боеше, че ще навлезе твърде навътре, ще разбере, че е взела грешното решение и няма да може да се дръпне. Обещанието на Клаус успокои ума й.

— Да вървим — каза тя.

Влязоха в колите си и тя последва Клаус. Докато караше, изпитваше бурна радост. Щеше да се отдаде на Клаус. Представи си лицето му, когато сваля блузата й — носеше нов сутиен, черен с дантелки. Представяше си как се целуват — страстно преди, нежно след това. Представяше си простенването му, когато тя поемеше пениса му в устата си. Чувстваше, че никога не е желала нещо толкова силно, и трябваше да стисне зъби, за да не извика.

Клаус имаше малък апартамент в модерна сграда. Ребека отново бе налегната от съмнения, докато се изкачваше с асансьора. Ами ако той не я хареса, след като тя свали дрехите си? Беше на тридесет и седем и вече нямаше твърдите гърди и съвършената кожа от юношеските си години. Ами ако той имаше скрита тъмна страна? Можеше да извади белезници и камшик, после да заключи вратата…

Каза си да не бъде глупава. Притежаваше способността на нормалната жена да разбира кога е в компанията на ненормален човек, а Клаус беше възхитително нормален. Все пак изпитваше напрежение, когато той отвори вратата на апартамента и я въведе.

Типичен мъжки дом, малко нещо недекориран, с утилитарни мебели, като изключим голям телевизор и скъпа музикална уредба.

— От колко време живееш тук? — попита Ребека.

— Година.

Както и беше предположила, не бяха в дома, който бе споделял с покойната си жена.

Той несъмнено беше планирал какво да прави оттук нататък. С бързи движения запали газовото отопление, постави един струнен квартет на Моцарт на грамофона и донесе табличка с бутилка шнапс, две чаши и купа с осолени ядки.

Седнаха един до друг на канапето.

Тя искаше да го попита колко още момичета е съблазнил на това канапе. Това щеше да бъде дисонансна нотка, но тя все пак се питаше. Харесваше ли му да бъде ерген, или искаше отново да се жени? Още един въпрос, който тя нямаше да зададе.

Той сипа питиетата и тя отпи просто за да прави нещо.

— Ако се целунем сега, ще опитаме питието на езиците си — отбеляза той.

— Добре — ухили се тя.

Той се наведе над нея.

— Не обичам прахосничеството — промълви той.

— Толкова се радвам, че си пестелив — отвърна тя.

За момент не можеха да се целуват, понеже се кискаха твърде много.

После го направиха.

Хората сметнаха Камерън Дюър за откачен, когато покани Ричард Никсън да говори в Бъркли — най-радикалното студентско градче в страната. Заявиха, че Никсън ще бъде разпънат. Щял да се надигне бунт. Кам не обръщаше внимание.

Според него Никсън беше единствената надежда за Америка. Той беше силен и с ясни цели. Твърдеше се, че бил безскрупулен и лукав — какво от това? Америка се нуждаеше от такъв водач. Да не дава Господ президент да бъде човек като Боби Кенеди, който не можеше да спре да се пита какво било право и какво не било. Следващият президент трябваше да унищожи бунтарите в гетата и Виетконг в джунглата, а не да изследва съвестта си.

В писмото си до Никсън Кам твърдеше, че либералите и криптокомунистите в университетското градче получавали цялото внимание в левичарските средства за масова информация, но повечето студенти били консервативни и законопослушни. За Никсън щели да дойдат много хора.

Семейството на Кам беше бясно. Дядо му и прапрадядо му бяха сенатори демократи. Родителите му винаги бяха гласували за Демократическата партия. Сестра му бе тъй гневна, че не можеше да говори.

— Как можеш да провеждаш кампания в подкрепа на несправедливостта, безчестието и войната?

— Няма справедливост без порядък по улиците, няма мир, докато сме заплашвани от международния комунизъм.

— Къде си бил през последните няколко години? Когато черните действаха ненасилствено, ги нападаха с палки и кучета! Губернатор Рейгън хвали полицията, задето бие демонстриращите студенти!

— Ти си против полицията.

— Не, не съм. Аз съм против престъпниците. Полицаи, които бият демонстранти, са престъпници и трябва да отидат в затвора.

— Затова и подкрепям хора като Никсън и Рейгън — противниците им искат да натикат в затвора полицаите вместо смутителите.

Кам бе доволен, когато вицепрезидентът Хюбърт Хъмфри заяви, че ще търси номинацията на Демократическата партия. Хъмфри беше момче за всичко на Джонсън в продължение на четири години и никой нямаше да му повярва, че ще спечели войната или ще уреди мир, тъй че нямаше вероятност да бъде избран. Той обаче можеше да развали нещата за по-опасния Боби Кенеди.

Писмото на Кам до Никсън получи отговор и предложение за среща от един от хората от кампанията — Джон Ерлихман. Кам бе въодушевен. Искаше да работи в политиката — може би това бе началото!

Ерлихман беше авангардът на Никсън. Беше заплашително висок, над метър и осемдесет, с черни вежди и оредяваща коса.

— Дик хареса писмото Ви — започна той.

Срещнаха се в ароматно кафене на улица „Телеграф“, седнаха под току-що разлистило се дърво и гледаха как студентите карат велосипеди под слънчевите лъчи.

— Хубаво място за учене — отбеляза Ерлихман. — Аз посещавах Калифорнийския университет в Лос Анджелис.

Зададе на Кам множество въпроси. Любопитстваше за демократическите му предци.

— Баба ми е била редактор на вестник Анархист в Бъфало — призна Кам.

— Това е белег, че Америка става по-консервативна — обобщи Ерлихман.

Кам с облекчение научи, че семейството му няма да бъде пречка за една кариера в Републиканската партия.

— Дик няма да говори в кампуса на Бъркли — уточни Ерлихман. — Ще бъде твърде рисковано.

Кам бе разочарован. Според него Ерлихман грешеше — събитието можеше да се окаже голям успех.

Готвеше се да спори, когато Ерлихман му каза:

— Той обаче иска да създадете група под името Студенти от Бъркли за Никсън. Това ще покаже, че не всички млади хора са омаяни от Джийн Маккарти или са хлътнали по Боби Кенеди.

Кам бе поласкан, че един сътрудник от кампанията на кандидат-президента го взема толкова сериозно и бързо се съгласи с исканията на Ерлихман.

Най-близкият му приятел в студентското градче беше Джейми Мългроув. Подобно на Кам и той учеше руски и беше член на Младите републиканци. Те обявиха създаването на групата и за тях писаха в студентския вестник Калифорнийски ежедневник, но се записаха само десет души.

Кам и Джейми организираха обедна среща, за да привлекат членове. С помощта на Ерлихман Кам издейства трима изтъкнати калифорнийски републиканци за оратори. Резервира зала за 250 души.

Той изпрати съобщение за пресата и този път получи по-широк отзвук от местните вестници и радиостанции, заинтригувани от странната идея студенти от Бъркли да подкрепят Никсън.

Шарън Макайзък от Сан Франсиско Екзаминър позвъни на Кам.

— Колко членове имате досега? — попита тя.

Кам инстинктивно се подразни от нахалния й тон.

— Не мога да Ви кажа — отговори й той. — То е като военна тайна. Преди сражение човек не съобщава на противника с колко оръдия разполага.

— Значи не са много — саркастично отвърна тя.

Срещата явно щеше да бъде маловажно събитие.

За нещастие не можеше да продаде билетите.

Можеха да ги раздадат, но това беше рисковано — би могло да привлече леви студенти, които да прекъсват говорещите.

Кам все още бе уверен, че хиляди студенти са консервативни, но разбра, че не желаят да го признават в днешната атмосфера. Това бе страхливо, ала той знаеше, че за повечето хора политиката не значи кой знае колко.

Какво щеше да прави?

В деня преди срещата имаше повече от двеста останали билета — и Ерлихман му се обади.

— Просто проверявам, Кам — започна той. — Как се очертава?

— Ще бъде страхотно, Джон — излъга Кам.

— Интерес откъм пресата?

— Известен. Очаквам неколцина репортери.

— Продаде ли много билети?

Сякаш Ерлихман можеше да чете ума на Кам по телефона.

Кам се беше хванал в лъжата си и не можеше да се отдръпне.

— Още няколко и ще сме продали всичко.

С малко късмет Ерлихман никога нямаше да научи.

Тогава той хвърли бомбата си.

— Утре ще бъда в Сан Франциско, тъй че ще намина.

— Чудесно! — рече Кам и сърцето му се сви.

— Дотогава.

Същия следобед, след лекциите за Достоевски, Кам и Джейми стояха в залата и се чудеха. Откъде можеха да намерят двеста студенти републиканци?

— Не е нужно да бъдат истински студенти — рече Кам.

— Не искаме пресата да заяви, че срещата е била пълна с подставени лица — притеснено се обади Джейми.

— Не подставени лица. Републиканци, които не са студенти.

— Все още смятам, че е рисковано.

— Знам. По-добре това, отколкото издънка.

— Откъде ще вземем хора?

— Имаш ли телефона на Младите републиканци от Оукланд?

— Да.

Отидоха до платен телефон и Кам се обади.

— Трябват ми двеста души, само за да прилича на успех — призна си той.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна мъжът.

— Кажете им да не говорят с журналистите. Не искаме пресата да разбере, че Студенти от Бъркли за Никсън се състои предимно от хора, които не са студенти.

След като Кам окачи слушалката, Джейми се обърна към него:

— Това не е ли непочтено?

— Какво искаш да кажеш?

Кам знаеше точно какво иска да каже Джейми, но нямаше да го признае. Не искаше да пречи на големия си шанс с Ерлихман само заради някаква дребна лъжа.

— Така, съобщаваме на хората, че студентите от Бъркли подкрепят Никсън, но ние го симулираме — продължи Джейми.

— Но не можем да се отдръпнем сега!

Камерън се боеше, че Джейми ще иска да спре цялата работа.

— Да речем — двусмислено каза Джейми.

Цялата следваща сутрин Кам беше под напрежение. В дванадесет и половина в залата имаше само седем души. Когато ораторите дойдоха, Кам ги отведе в една странична стая и им предложи кафе и сладки, приготвени от майката на Джейми. В един без петнадесет мястото все още бе почти пусто. В един без десет обаче хората започнаха да прииждат. Към един залата бе почти пълна и Кам задиша малко по-леко.

Той покани Ерлихман да бъде председател.

— Не — отклони той. — По-добре ще изглежда, ако е някой студент.

Кам представи ораторите, но не чу какво казаха те. Неговата среща беше успешна и Ерлихман бе впечатлен — но нещата все още можеха да потръгнат зле.

Най-накрая той обобщи и каза, че популярността на срещата била доказателство за реакцията на студентите срещу демонстрациите, либерализма и наркотиците. Получи ентусиазирани аплодисменти.

Когато свърши, той нямаше търпение да изведе всички през вратата.

Там беше и журналистката Шарън Макайзък. Имаше войнствен вид и му напомняше Иви Уилямс, която отхвърли юношеската му любов. Шарън отиваше към студентите. Двама й отказаха разговор; после, за облекчение на Кам, тя се захвана с един от малцината истински републиканци в Бъркли. Към края на интервюто всички останали си бяха излезли.

В два и половина Кам и Ерлихман стояха в празната зала.

— Добра работа — отбеляза Ерлихман. — Убеден ли сте, че всички тези хора бяха студенти?

Кам се поколеба.

— Какво, записваме разговора ли?

Ерлихман се засмя.

— Слушай — продължи той. — Когато семестърът свърши, искаш ли да дойдеш и да работиш за президентската кампания на Дик? Някой като теб може да ни бъде от полза.

Сърцето на Кам подскочи.

— Разбира се — отговори той.

Дейв беше в Лондон, при родителите си на „Грейт Питър“, когато Фиц почука на вратата.

Семейството беше в кухнята — Лойд, Дейзи и Дейв. Иви бе в Лос Анджелис. Беше шест, обичайният час за вечерята на децата — наричаха я „чай“, когато бяха малки. Тогава родителите оставаха за малко при тях и си говореха за събитията от деня, преди да излязат вечерно време, обикновено на някоя политическа среща. Дейзи пушеше, а Лойд понякога правеше коктейли. Навикът за среща и разговор в кухнята по това време се запази дълго след като децата пораснаха твърде много, за да вечерят с „чай“.

Дейв разговаряше с родителите си за раздялата с Бийп, когато дойде прислужницата и обяви:

— Граф Фицхърбърт.

Дейв видя как баща му се напрегна.

Дейзи постави ръка върху ръката на Лойд и го успокои:

— Всичко ще бъде наред.

Дейв изгаряше от любопитство. Вече знаеше, че графът е прелъстил Етел, когато е била прислужница при него, и че Лойд е извънбрачното дете от връзката им. Той също така знаеше, че Фиц яростно е отказвал да признае Лойд за свой син в продължение на повече от половин век. Какво търсеше графът тук тази вечер?

Той влезе в стаята с помощта на два бастуна и каза:

— Сестра ми Мод е починала.

Дейзи стана.

— Толкова съжалявам за това, Фиц. Ела, седни.

И тя пое ръката му.

Но той отказа и погледна Лойд.

— Нямам правото да сядам в този дом — проговори той.

Дейв разбираше, че подобно смирение не е присъщо на Фиц. Лойд сдържаше силните си чувства. Това бе бащата, който го бе отхвърлял през целия му живот.

— Седни, моля — вдървено произнесе той.

Дейв издърпа кухненския стол и Фиц седна на масата.

— Отивам на погребението й — каза той. — То е след два дни.

— Тя живееше в Източна Германия, нали? Как си научил за смъртта й? — попита го Лойд.

— Мод има дъщеря, Карла. Тя е позвънила на британското посолство в Източен Берлин. Бяха любезни да ми се обадят и да ми съобщят новината. До 1945 година бях министър във Външното министерство и с удоволствие мога да кажа, че това все още значи нещо.

Без да я молят, Дейзи извади от бюфета бутилка уиски, сипа един пръст в стъклена чаша и я постави пред Фиц заедно с каничка чешмяна вода. Фиц си сипа малко вода в уискито и отпи.

— Колко мило от твоя страна, че си спомняш, Дейзи — каза той.

Дейв си спомни, че майка му е живяла с Фиц за малко, когато е била омъжена за сина му, Бой Фицхърбърт. Ето защо знаеше как той харесва уискито си.

— Лейди Мод беше най-добрата приятелка на майка ми — каза Лойд. Звучеше не толкова стегнато. — За последен път я видях, когато мама ме заведе в Берлин през 1933 година. Тогава Мод беше журналистка и пишеше статии, които дразнеха Хитлер.

— Не съм виждал сестра си и не съм говорил с нея от 1919 година. Бях й ядосан, задето се омъжи без мое разрешение и то за немец; и останах гневен в продължение на почти петдесет години.

Безцветното му старо лице изразяваше дълбока скръб.

— Сега за мен е твърде късно да й простя. Колко глупав съм бил.

Той погледна право към Лойд.

— Глупав по отношение на това и на други неща.

Лойд кимна отсечено и мълчаливо в знак, че разбира.

Дейв срещна погледа на майка си. Той усещаше, че току-що е станало нещо важно, и нейното изражение го потвърждаваше. Съжалението на Фиц бе тъй дълбоко, че не можеше да бъде изразено с думи, но той даде най-близкото до извинение, което можеше.

Трудно беше да си представиш как този крехък старец някога е бил в плен на неудържима страст. Но Фиц е обичал Етел, а Дейв знаеше, че и Етел е изпитвала същото, защото я беше чувал да го казва. Фиц обаче беше отхвърлил детето им. Сега, след цял живот на отричане, хвърляше поглед назад и разбираше колко много е загубил. Беше ужасно тъжно.

— Ще дойда с теб — внезапно каза Дейв.

— Какво?

— На погребението. Идвам с теб в Берлин.

Дейв не беше сигурен защо иска да го направи, само имаше усещането, че това може да има благотворно въздействие.

— Много мило от твоя страна, млади Дейв — каза Фиц.

— Това би било чудесно, Дейв — каза Дейзи.

Дейв погледна баща си, притеснен, че той няма да одобри. В очите на Лойд имаше изненадващи сълзи.

На следващия ден Дейв и Фиц полетяха за Берлин. Нощта прекараха в хотел в западната част.

— Ще имаш ли нещо против да те наричам Фиц? — попита го Дейв по време на обяда. — Винаги казвахме на Бърни Лекуит „дядо“, при все че знаехме, че е втори баща на татко. А като дете не съм те виждал. Тъй че, изглежда, е твърде късно за промяна.

— Не съм в положение да ти диктувам — отговори Фиц. — А и наистина ми е все едно.

Заговориха за политика.

— Ние, консерваторите, бяхме прави за комунизма — поде Фиц. — Казвахме, че няма да действа, и той не действа. Не бяхме прави обаче за социалдемокрацията. Когато Етел твърдеше, че трябва да въведем безплатно образование, безплатни здравни грижи и осигуровки за безработица, аз й казах, че живее в света на фантазиите. Но виж: всичко, за което тя се бореше, се получи и Англия си остава Англия.

Дейв си помисли, че Фиц притежава очарователното умение да признава грешките си. Явно графът невинаги е бил такъв — разправиите със собственото му семейство бяха продължили десетилетия. Може би това качество идваше с възрастта.

На следната сутрин ги чакаше черен Мерцедес с шофьор, поръчан от секретарката на Дейв, Джени Причард, за да ги преведе през границата и в източната част.

Стигнаха до Чекпойнт Чарли.

Минаха през бариерата и влязоха под дълъг навес, където им казаха да предадат паспортите си. После им заръчаха да чакат.

Граничарят с документите им си излезе. След малко висок изгърбен мъж в цивилен костюм им нареди да слязат от Мерцедеса си и да го последват.

Човекът закрачи напред, а после се огледа, подразнен от бавността на Фиц.

— Моля, побързайте — каза той на английски.

Дейв си припомни усвоения в училище и подобрен в Хамбург немски.

— Дядо ми е възрастен човек — възнегодува той.

Фиц заговори тихо:

— Не спори — каза той на Дейв. — Това арогантно копеле е от ЩАЗИ.

Дейв повдигна вежда — досега не беше чувал Фиц да си служи с неприлични думи.

— Те са като КГБ, само дето не са толкова мекосърдечни — додаде Фиц.

Заведоха ги в необзаведен кабинет с метална маса и твърди дървени столове. Не им предложиха да седнат, но Дейв издърпа стол за Фиц, който благодарно се отпусна в него.

Високият говореше на немски на преводача, който пушеше и превеждаше въпросите.

— Защо искате да влезете в Германската демократична република?

— За да присъствам на погребението на близък роднина в единадесет часа тази сутрин — отвърна Фиц и погледна ръчния си часовник, златна Омега. — Сега е десет. Надявам се това да не отнеме много време.

— Ще отнеме толкова време, колкото трябва. Как се казва сестра Ви?

— Защо задавате този въпрос?

— Казвате, че искате да присъствате на погребението на сестра си. Как се казва тя?

— Казах, че искам да присъствам на погребението на близък роднина. Не съм казал, че е сестра ми. Очевидно вие вече знаете всичко за това.

Дейв разбра, че тайният полицай е очаквал тях. Трудно беше да си представи защо.

— Отговорете на въпроса. Какво е името на сестра Ви?

— Името й беше госпожа Мод фон Улрих, както очевидно вече са Ви осведомили Вашите шпиони.

Дейв забеляза, че Фиц започва да се ядосва и да нарушава собственото си правило да казва колкото може по-малко.

— Как така лорд Фицхърбърт има немска сестра? — продължи мъжът.

— Тя се омъжи за моя немски приятел Валтер фон Улрих, навремето германски дипломат в Лондон. Беше убит от Гестапо по време на Втората световна война. Вие какво сте вършили по време на войната?

От яростта по лицето на другия Дейв схвана, че той е разбрал, но не отвърна на въпроса. Наместо това се обърна към Дейв:

— Къде е Вали Франк?

Дейв беше смаян.

— Не знам.

— Разбира се, че знаете. Та той е в музикалния Ви състав.

— Съставът се разпадна. Не съм виждал Вали от месеци. Не знам къде е.

— Това не е възможно. Та вие сте партньори.

— Партньорите се разделят.

— Каква е причината за конфликта ви?

— Лични и музикални различия.

В действителност различията бяха само лични. Дейв и Вали никога не бяха имали музикални различия.

— Но искате да присъствате на погребението на баба му.

— Тя е моя пралеля.

— Къде за последно сте видели Вали Франк?

— В Сан Франциско.

— Адресът, моля.

Дейв се спря. Това ставаше неприятно.

— Отговорете, моля. Вали Франк е търсен за убийство.

— За последен път го видях в парка „Буена Виста“. Това е на улица „Хайт“. Не знам къде живее.

— Разбирате ли, че е престъпление да възпрепятствате полицията при изпълнение на служебния й дълг?

— Разбира се.

— И че ако извършите престъпление в Германската демократична република, можете да бъдете арестуван, съден и затворен тук?

Дейв изведнъж се стресна, но опита да остане спокоен.

— И тогава милиони почитатели по света ще настояват за освобождаването ми.

— Няма да им бъде позволено да се месят в работата на правосъдието.

Намеси се Фиц:

— Сигурни ли сте, че другарите ви в Москва ще бъдат доволни, задето предизвиквате голям дипломатически инцидент във връзка с това?

Високият се разсмя презрително, но не беше убедителен.

Изведнъж Дейв прозря.

— Вие сте Ханс Хофман, нали?

Преводачът не преведе това, но вместо това бързо каза:

— Името му не е важно за вас.

Дейв обаче можеше да каже, според лицето на високия, че предположението му е било правилно. Той продължи:

— Вали ми разказа за Вас. Сестра му Ви е изхвърлила и оттогава Вие си отмъщавате на нейното семейство.

— Отговорете на въпроса.

— Това част от Вашето отмъщение ли е? Да тормозите двама невинни хора, които отиват на погребение? Вие, комунистите, такива хора ли сте?

— Почакайте тук, моля.

Ханс и преводачът му излязоха от помещението и Дейв чу от другата страна на вратата звука на резето.

— Съжалявам — рече Дейв. — Това май е заради Вали. Щеше да е по-добре да бе дошъл сам.

— Не е твоя грешката. Надявам се да не изпуснем погребението.

Фиц извади кутията си за пури.

— Не пушиш ли, Дейв?

Дейв поклати глава.

— Не и тютюн.

— Марихуаната вреди.

— А пурите са здравословни?

Фиц се усмихна.

— Туше.

— Водил съм този разговор с баща си. Той пие уиски. Вие, парламентаристите, имате ясна политика — всички опасни наркотици са незаконни, с изключение на харесваните от вас. А после се оплаквате, че младежите не слушали.

— Прав си, разбира се.

Пурата беше голяма, Фиц я изпуши цялата и хвърли угарката в пепелник от щампована тенекия. Единадесет часа дойде и отмина. Изпуснаха погребението, за което бяха долетели от Лондон.

В единадесет и половина вратата се отвори отново. На нея стоеше Ханс Хофман. С усмивчица той им каза:

— Можете да влезете в Германската демократична република.

И си тръгна.

Дейв и Фиц намериха колата си.

— По-добре направо да отиваме в къщата — предложи Фиц и даде адреса на шофьора.

Движеха се по „Фридрихщрасе“ към „Унтер ден Линден“. Старите правителствени сгради бяха величествени, но тротоарите пустееха.

— Боже мой — изкоментира Фиц. — Това беше една от най-оживените търговски улици в Европа. Погледни я сега. Мъртър Тидфил в понеделник.

Колата спря пред градска къща в по-добро състояние от останалите.

— Дъщерята на Мод изглежда по-заможна от съседите си — забеляза Фиц.

Дейв му обясни.

— Бащата на Вали притежава фабрика за телевизори в Западен Берлин. Някак си успява да я ръководи от тук. Предполагам, че все още прави пари.

Влязоха в къщата. Семейството се представи. Родителите на Вали бяха Вернер и Карла — хубав мъж и обикновено изглеждаща жена с изявени черти на лицето. Сестрата на Вали, Лили, деветнадесетгодишна и привлекателна, въобще не приличаше на Вали. Дейв с любопитство се запозна с Каролин — тя имаше дълга, разделена по средата руса коса, спусната от двете страни на лицето й. С нея беше Алис, вдъхновението за песента, стеснително четиригодишно момиченце с черна панделка в косата в знак на траур. Съпругът на Каролин, Одо, беше малко по-възрастен, към тридесетте. Носеше дълга коса по модата и якичка на свещеник.

Дейв обясни защо са пропуснали погребението. Смесваха езиците, макар и немците да говореха английски по-добре, отколкото англичаните немски. Дейв усещаше, че отношението на семейството към Фиц е смесено. Разбираемо беше — бил е суров с Мод и дъщеря й може би смяташе, че е твърде късно да се поправя. Както и да е, твърде късно беше да се протестира и никой не отвори дума за петдесетгодишното отчуждение.

Десетина присъствали на погребението съседи и приятели си вземаха кафе и сладки, поднасяни от Карла и Лили. Дейв си говореше с Каролин за китари. Оказа се, че тя и Лили са звезди на ъндърграунда. Не им се позволяваше да правят записи, тъй като песните им бяха посветени на свободата, но хората сваляха на магнетофон изпълненията им и си ги заемаха един на друг. Малко приличаше на книгоиздаването тип самиздат в Съветския съюз. Обсъждаха касетните ленти — нов, по-удобен формат, макар и с недобро качество на звука. Дейв предложи да изпрати на Каролин касети и уредба за тях, но тя му каза, че просто ще бъдат откраднати от тайната полиция.

Дейв бе предположил, че Каролин е коравосърдечна жена, за да скъса връзката си с Вали и да се омъжи за Одо, но за негова изненада я хареса. Изглеждаше мила и умна. Говореше за Вали с голяма обич и искаше да знае всичко за живота му.

Дейв й каза как той и Вали са се скарали. Историята я разстрои.

— Това не е характерно за него — отбеляза тя. — Вали никога не е бил от типа да му отпуска края. Момичетата винаги се захласваха по него и той можеше да бъде с различна всеки уикенд, но никога не го е правил.

Дейв сви рамене.

— Променил се е.

— Ами бившата ти годеница? Тя как се казва?

— Урсула, но всички я наричат Бийп. Ако трябва да бъда честен, не е изненада, че изневерява. Тя е буйна. Това е част от нещото, което я прави толкова привлекателна.

— Май все още изпитваш чувства към нея.

— Бях луд по нея.

Дейв даде неопределен отговор, защото не знаеше какво изпитва сега. Беше ядосан на Бийп, разгневен от предателството й, но ако тя поискаше да се върне при него, не бе сигурен какво щеше да направи.

Фиц дойде до тях двамата.

— Дейв — каза той. — Бих желал да посетя гроба, преди да се върнем в Западен Берлин. Нещо против?

— Не, разбира се.

Дейв стана.

— Вероятно скоро ще трябва да тръгваме.

Каролин се обърна към Дейв:

— Ако говориш с Вали, моля те, предай му любовта ми. Кажи му, че жадувам за деня, когато той ще може да срещне Алис. Ще й кажа всичко за него, когато е достатъчно голяма.

Всички имаха послания за Вали — Вернер, Карла и Лили. Дейв си рече, че ще трябва да говори с него, за да му ги предаде.

Както си тръгваха, Карла заговори Фиц:

— Трябва да имаш нещо от Мод.

— Ще бъде хубаво.

— Знам какво.

Тя изчезна за минута и се върна със стар, подвързан с кожа албум със снимки. Фиц го отвори. Всички снимки бяха черно-бели, някои в сепия, много — избледнели. Снимките бяха надписани със замах с едър почерк, сигурно на Мод. Най-старата бе направена във величествено имение в провинцията. Дейв прочете: „Тай Гуин, 1905 година“. Това беше извънградската резиденция на рода Фицхърбърт, днес Педагогическият колеж в Абъроуен.

Фиц се разплака, когато видя себе си и Мод, снимани като млади хора. По старото му набръчкано лице се търкулнаха сълзи и попиха в яката на безупречната му бяла риза. Той говореше трудно.

— Добрите времена не се връщат никога — заключи той.

Сбогуваха се. Шофьорът ги откара до голямо и безлично общинско гробище и намериха гроба на Мод. Вече бяха засипали трапа; малката могилка беше голяма приблизително колкото човешки ръст. Стояха един до друг няколко минути и не казаха нищо. Единственият звук беше песента на птиците.

Фиц обърса лице с голяма бяла кърпа.

— Да вървим — изрече той.

На контролно-пропускателния пункт отново ги задържаха. Ханс Хофман усмихнато гледаше как подробно претърсват тях и колата им.

— Какво търсите? — попита Дейв. — Защо ни е да изнасяме нещо от Източна Германия? Та при вас няма нищо, което човек би искал да изнесе!

Никой не му отвърна.

Униформен служител взе албума със снимките и го подаде на Хофман.

Той го прелисти небрежно и заяви:

— Това ще трябва да бъде прегледано от нашия отдел по веществените доказателства.

— Разбира се — тъжно се съгласи Фиц.

Трябваше да напуснат без албума.

Докато се отдалечаваха, Дейв погледна назад и видя как Ханс пуска албума в една кофа за боклук.

Джордж Джейкс отлетя от Портланд до Лос Анджелис, за да се представи на Верина с диамантен пръстен в джоба.

Пътуваше с Боби Кенеди и не бе виждал Верина от погребението на Мартин Лутър Кинг в Атланта преди седем седмици.

Джордж бе съсипан от убийството. Доктор Кинг беше ярката надежда на черните американци, а сега го нямаше, убит от бял расист с ловджийска пушка. Президентът Кенеди даде надежда на черните, но и той бе убит от бял човек с оръжие. Какъв беше смисълът от политиката, ако великите хора можеха толкова лесно да бъдат премахнати? Е, мислеше си Джордж, поне имаме Боби.

Верина беше още по-тежко засегната. На погребението беше смутена, гневна и дезориентирана. Човекът, комуто се бе възхищавала, радвала и служила седем години, си беше отишъл.

За смайване на Джордж, тя не поиска той да я утешава. Това дълбоко го нарани. Живееха на близо хиляда километра разстояние един от друг, но той беше мъжът в живота й. Сметна, че отхвърлянето е част от мъката й и че ще премине.

В Атланта за нея нямаше нищо — тя не искаше да работи за Ралф Абърнети, наследник на Кинг — тъй че напусна. Джордж си помисли, че може да се нанесе в неговия апартамент във Вашингтон. Както и да е, тя без обяснения се завърна в дома на родителите си в Лос Анджелис. Може би имаше потребност да е насаме, за да скърби.

Или може би искаше нещо повече от проста покана да се нанесе в жилището му.

Оттам и пръстенът.

Следващият вътрешнопартиен избор беше в Калифорния, което даваше на Джордж възможност да се види с Верина.

На летището в Лос Анджелис той нае бял Плимут Валиант, евтино возило — кампанията плащаше — и отиде на улица „Норт Роксбъри“ в Бевърли Хилс.

Мина през високите порти и паркира пред тухлена къща в стил Тюдор, за която предположи, че е с размерите на пет истински къщи от същия период. Родителите на Верина, Пърси Марканд и Бейб Лий, живееха като истински звезди.

Прислужницата го въведе и го остави във всекидневна, в която нямаше нищо от стила Тюдор — бял килим, климатична инсталация, френски прозорец, обърнат към плувния басейн. Тя го попита дали не би искал питие.

— Безалкохолно, моля — отвърна той. — Каквото и да е.

При влизането на Верина той изживя потрес.

Тя беше отрязала разкошната си афроприческа и сега косата й бе остригана ниско до главата като неговата. Носеше черни панталони, синя риза, кожен блейзър и черна барета. Това бе униформата на Партията за самоотбрана на черните пантери.

Джордж потисна възмущението си, за да я целуне. Тя му подаде устните си, но за малко, и той веднага разбра, че настроението й от погребението не се е променило. Надяваше се предложението му да я извади от него.

Седнаха на канапето, покрито с усукан мотив в тъмнооранжево, минзухареножълто и шоколадовокафяво. Прислужницата подаде на Джордж Кока-Кола с лед във висока чаша на сребърен поднос.

Когато тя си излезе, той пое ръката на Верина. Сдържайки гнева си, той я попита възможно най-деликатно:

— Защо носиш тази униформа?

— Не е ли очевидно?

— Не и за мен.

— Мартин Лутър Кинг водеше ненасилствена кампания и го застреляха.

Джордж се разочарова от нея. Беше очаквал по-добри доводи.

— Ейбрахам Линкълн е водил гражданска война и са застреляли и него — възрази той.

— Черните имат правото да се защитават. Никой друг няма да го направи — особено полицията.

Джордж едва прикриваше презрението си към такива идеи.

— Просто искаш да плашиш белите. Нищо не е било постигано с такова перчене.

— А какво е постигнало ненасилието? Стотици черни линчувани или убити, хиляди бити и затворени.

Джордж не искаше да се кара с нея — напротив, желаеше да я върне към нормалното — но не можа да се удържи и повиши глас.

— И Закона за гражданските права от 1964 година, Закона за правото на глас от 1965 година, шестима черни конгресмени и един сенатор!

— И вече белите твърдят, че е стигнало достатъчно далеч. Никой не можа да прокара закон срещу дискриминацията в жилищното настаняване.

— Може би белите се боят, че из хубавите им предградия ще сноват въоръжени Пантери в униформи на Гестапо.

— Полицията има оръжие. И ние трябва да имаме.

Джордж разбра, че спорът, привидно за политиката, всъщност е за отношенията им. И той я губеше. Ако не успееше да я придума да напусне Пантерите, не можеше да я върне в живота си.

— Виж, знам, че полицията из цяла Америка е пълна с расисти. Решението на този проблем е да се подобри полицията, а не да се стреля по нея. Трябва да се отървем от политици като Роналд Рейгън, които насърчават полицейската бруталност.

— Отказвам да приема положението, при което белите имат оръжия, а ние нямаме.

— Тогава се бори за контрол над въоръженията и за повече черни полицаи на висши длъжности.

— Мартин вярваше в това и е мъртъв.

Думите на Верина бяха предизвикателни, но тя не можа да се удържи и заплака.

Джордж опита да я прегърне, но тя го отблъсна. Независимо от това той се мъчеше да я принуди да види истината.

— Ако искаш да защитаваш черните, ела и работи за кампанията ни — каза той. — Боби ще бъде президент.

— Дори и да спечели, Конгресът няма да го остави да свърши нищо.

— Ще опитат да го спрат и ще имаме политическа битка, в която едната страна ще спечели, а другата ще загуби. В Америка нещата се променят по този начин. Системата е лоша, но всички останали са по-лоши. А да стреляме един срещу друг е най-лошото от всичко.

— Няма да стигнем до съгласие.

— Окей.

Той понижи глас.

— И преди не сме бивали съгласни, но не сме спирали да се обичаме, нали?

— Това е различно.

— Не казвай така.

— Целият ми живот се промени.

Джордж изгледа продължително лицето й и видя там смесица от непримиримост и вина, която му даде обяснение за ставащото.

— Ти спиш с някого от Пантерите, нали?

— Да.

Джордж усети тежест в стомаха си, сякаш бе изпил халба студена бира.

— Трябваше да ми кажеш.

— Казвам ти го сега.

— Боже мой.

Джордж бе тъжен. Напипа пръстена в джоба си. Там ли щеше да си остане?

— Разбираш ли, че са изминали седем години, откак сме завършили Харвард?

Той потисна сълзите си.

— Знам.

— Полицейските кучета в Бирмингам, „Имам мечта“ във Вашингтон, президентът Джонсън подкрепя гражданските права, две убийства…

— И черните все още са най-бедните американци, живеят в най-лошите къщи, получават най-повърхностни здравни грижи — и дават повече, отколкото дължат, във войната във Виетнам.

— Боби ще промени всичко това.

— Не, няма.

— Не, ще го промени. И аз ще те поканя в Белия дом, за да признаеш, че си сбъркала.

Верина отиде до вратата:

— Сбогом, Джордж.

— Не мога да повярвам, че свършва така.

— Прислужницата ще те изпрати.

За Джордж беше трудно да мисли логично. Бе обичал Верина в продължение на години и смяташе, че рано или късно ще се оженят. Сега тя го заряза за някаква Пантера. Той се чувстваше изгубен. Въпреки че живееха разделени, той винаги можеше да си мисли какво ще й каже следващия път и с какви нежности ще я обсипе при следващата им среща. Сега беше сам.

Прислужницата дойде и му каза:

— Моля, оттук, господин Джейкс.

Той машинално я последва към антрето.

Тя му отвори входната врата.

— Благодаря — каза й той.

— Довиждане, господин Джейкс.

Джордж влезе в наетата кола и си замина.

В деня на гласуването на първичните избори в Калифорния Джордж беше с Боби Кенеди в крайбрежния дом на кинорежисьора Джон Франкенхаймър в Малибу. На сутринта времето бе навъсено, но въпреки това Боби поплува в океана с дванадесетгодишния си син Дейвид. И двамата бяха увлечени от подводно течение и се появиха издраскани от влаченето по камъните. След обяда Боби заспа край басейна, опнал се на два стола и с отворена уста. Джордж гледаше през вратите на патиото и забеляза грозен белег на челото на Боби от инцидента при плуването.

Не беше казал на Боби, че е скъсал с Верина. Каза само на майка си. По време на кампанията нямаше време да мисли, а Калифорния бе нонстоп от сцени с тълпи по летищата, кавалкади, хистерични множества и претъпкани митинги. Джордж се радваше, че е толкова зает. Разполагаше с лукса да изпитва тъга само за няколко минути всяка нощ преди сън. Дори тогава се улавяше как си представя разговори с Верина, в които я убеждава да се върне към легитимната политика и да участва в кампанията за Боби. Може би различните им подходи са били проява на пълна несъвместимост. Не му се искаше да повярва на това.

В три часа резултатите от първия екзитпол бяха излъчени по телевизията. Боби водеше пред Джийн Маккарти с 49 процента на 41. Джордж се въодушеви. Каза си: „Може и да не спечеля своето момиче, но може да спечеля изборите“.

Боби се изкъпа, обръсна се и облече син раиран костюм и бяла риза. „Костюмът или пък нарасналата увереност го правят да изглежда повече президент от когато и да било“, рече си Джордж.

Натъртването на челото беше грозно, но Джон Франкенхаймър намери професионален грим у дома си и скри белега.

В шест и половина антуражът на Кенеди се натовари в колите и влезе в Лос Анджелис. Отидоха в хотел Амбасадор, където в залата за приеми вече течеше тържеството за победата. Джордж отиде с Боби до кралските апартаменти на петия етаж. Там в голямата всекидневна повече от сто приятели, съветници и близки журналисти пиеха коктейли и се поздравяваха един друг. Всички телевизори в помещението бяха включени.

Джордж и най-близките съветници последваха Боби през всекидневната в една от спалните. Както винаги, Боби съчетаваше веселбата с тежките политически обсъждания. Днес, освен Калифорния, беше спечелил и малкия вътрешнопартиен избор в Южна Дакота, родното място на Хюбърт Хъмфри. След Калифорния беше уверен, че ще спечели Ню Йорк, където имаше предимството да бъде един от щатските сенатори.

— Бием Маккарти, дяволите да го вземат — възторжено каза той, приседнал на пода в ъгъла, загледан в телевизора.

Джордж започваше да се тревожи за конгреса. Как можеше да гарантира, че популярността на Боби е отразена в гласовете на делегатите от щатите, в които няма предварителни избори?

— Хъмфри работи здраво върху щати като Илинойс, където кметът Дейли контролира гласовете на делегатите.

— Да — съгласи се Боби. — Но в крайна сметка хора като Дейли не могат да пренебрегват народните настроения. Искат да победят. Хюбърт не може да бие Дик Никсън, а аз мога.

— Това е вярно, но знаят ли го силните хора в партията?

— Към август месец ще го знаят.

Джордж споделяше мнението на Боби, че са яхнали вълната, но виждаше опасностите пред тях твърде ясно.

— Нужно ни е Маккарти да се оттегли, за да можем да се концентрираме върху това да бием Хъмфри. Трябва ни сделка с Маккарти.

Боби поклати глава.

— Не мога да му предложа вицепрезидентството. Той е католик. Протестантите може и да гласуват за един католик, но не и за двама.

— Можеш да му предложиш най-престижния пост в кабинета.

— Държавен секретар?

— Ако се оттегли сега.

Боби се намръщи.

— Трудно ми е да си представя как работя заедно с него в Белия дом.

— Ако не спечелиш, няма да бъдеш в Белия дом. Да поразпитам ли?

— Остави ме да помисля още малко.

— Разбира се.

— Знаеш ли какво още, Джордж? — попита го Боби. — За пръв път не се чувствам все едно съм тук като брат на Джак.

Джордж се усмихна. Това бе голяма крачка.

После той отиде в главната стая, за да говори с репортерите, но не си взе питие. Предпочиташе да е трезвен с Боби. Самият Боби обичаше бърбъна, но некомпетентността в неговия екип го вбесяваше и той можеше да нажули някого, който го е подвел. Джордж пиеше спокойно алкохол само когато Боби бе надалеч.

Все още бе трезвен като краставичка минути преди полунощ, когато придружи Боби до балната зала за победната реч. Етел, съпругата на Боби, изглеждаше страхотно в минирокля в оранжево и бяло и с бели чорапогащи, въпреки че носеше единадесетото им дете.

Както винаги, тълпата пощуря. Всички момчета носеха сламените шапки на Кенеди. Момичетата бяха в униформа — синя пола, бяла блуза и червен пояс. Оркестърът свиреше песен от предизборната кампания. Мощните телевизионни прожектори засилваха жегата в залата. Водени от бодигарда си Бил Бари, Боби и Етел си пробиваха път през тълпата — младите им поддръжници се пресягаха да ги докоснат и да дръпнат дрехите им — докато не достигнаха малка платформа. Блъскащите се фотографи засилваха хаоса.

Хистерията на тълпите беше проблем за Джордж и останалите, но в нея беше силата на Боби. Умението му да предизвиква тази емоционална реакция у хората щеше да го отведе до Белия дом.

Боби стоеше зад сноп микрофони. Не беше помолил за завършена реч, а само за бележки. Изпълнението му не бе нищо особено, но никой не се заяждаше за това.

— Ние сме велика страна, неегоистична страна, състрадателна страна — заговори той. — Възнамерявам да направя това платформа на своята кандидатура.

Думите не бяха вдъхновяващи, но множеството го обожаваше твърде много, за да обръща внимание.

Джордж реши да не ходи с Боби до дискотеката Фактъри след това. Гледката на танцуващите двойки само щеше да му напомня, че той е сам. Щеше да се наспи хубаво преди сутрешния полет за Ню Йорк, където да се включи в кампанията. Лекът за сърдечната му болка бе работата.

— Благодаря на всички вас, които направихте възможна тази вечер — продължи Боби. Той отправи поздрава на Чърчил — V за победа и стотици младежи в залата повториха жеста. Той се протегна надолу от платформата и стисна някои от протегнатите ръце.

Тогава стана засечка. Следващата му среща беше с пресата в съседна зала. Според плана на излизане оттук трябваше да премине през множеството, но Джордж виждаше, че Бил Бари не може да си проправи път между пощурелите тийнейджърки и крясъците им: „Искаме Боби! Искаме Боби!“

Някакъв хотелски служител в униформата на метрдотел разреши проблема и насочи Боби към въртяща се врата, очевидно водеща през помещенията за персонала към залата за пресата. Боби и Етел последваха човека през мрачен коридор, а Джордж, Бил Бари и останалите от антуража се забързаха след тях.

Джордж се питаше колко скоро отново ще може да обърне внимание на Боби върху нуждата да се споразумее с Юджийн Маккарти. Според Джордж това беше стратегически приоритет. За семейство Кенеди обаче личните отношения бяха много важни. Ако Боби можеше да се сприятели с Линдън Джонсън всичко щеше да бъде различно.

Коридорът отведе до ярко осветени килери с блестящи рафтове от неръждаема стомана и огромен генератор на лед. Докато вървяха, един радиожурналист интервюираше Боби и го запита:

— Господин сенатор, как ще се противопоставите на господин Хъмфри?

Боби се здрависваше с усмихнатите служители на хотела. Млад кухненски работник се обърна от конвейер с палети, като че ли за да поздрави Боби.

Тогава, в момент на ужас, Джордж видя пистолет в ръката на младежа.

Малък черен револвер с къса цев.

Мъжът го насочи към главата на Боби.

Джордж отвори уста да извика, но изстрелът го изпревари.

Малкото оръжие произведе звук, който звучеше повече като пропукване, а не като гръм.

Боби вдигна ръце към лицето си, олюля се назад, после падна на бетонния под.

— Не! Не! — изрева Джордж. Не можеше да се случва — не можеше да се случва отново!

Миг по-късно се понесе залп от изстрели като от китайски фойерверк. Нещо ужили ръката на Джордж, но той не му обърна внимание.

Боби лежеше по гръб до машината за лед, разкрачен, с вдигнати над главата ръце. Очите му бяха отворени.

Хората викаха и пищяха. Радиожурналистът повтаряше в микрофона си:

— Сенатор Кенеди е прострелян! Сенатор Кенеди е прострелян! Възможно ли е това? Възможно ли е това?

Неколцина мъже се нахвърлиха върху стрелеца. Някой крещеше:

— Вземете оръжието! Вземете оръжието!

Джордж видя Бил Бари да удря стрелеца в лицето.

Джордж коленичи до Боби. Беше жив, но от раната точно край ухото му течеше кръв. Изглеждаше зле. Джордж разкопча вратовръзката му, за да му помогне да диша. Някой постави сгъната дреха под главата на Боби.

Мъжки глас стенеше:

— Боже, не… Боже, не…

Етел премина през тълпата, коленичи до Джордж и заговори на съпруга си. Боби я разпозна и опита да говори. На Джордж му се стори, че чува:

— Всички останали наред ли са?

Етел погали лицето му.

Джордж се огледа. Не можеше да прецени дали някой друг е бил засегнат от дъжда от куршуми. Тогава забеляза ръката си. Ръкавът на костюма бе разкъсан и от раната се процеждаше кръв. Беше ранен. След като го забеляза, болката бе страшна.

Вратата от другия край се отвори и нахлуха журналистите и фотографите от залата за пресата. Фотографите избутаха хората около Боби, бутаха се един друг и лазеха по печките и мивките, за да направят по-добри снимки на кървящата жертва и на смазаната му жена. Етел умоляваше:

— Моля ви, дайте му малко въздух! Оставете го да диша!

Дойдоха санитари с носилка. Хванаха Боби за раменете и краката. Той извика слабо:

— О, не, недейте…

— Внимателно! — примоли се Етел на санитарите. — Внимателно.

Положиха го на носилката и го закопчаха с коланите.

Очите на Боби се затвориха.

Той не ги отвори повече.

45.

Това лято Димка и Наталия боядисаха апартамента, докато слънцето светеше през отворените прозорци. Отне им повече време от необходимото, понеже непрекъснато спираха, за да се любят. Прекрасната й коса бе вързана и увита в кърпа, а и беше навлякла негова стара риза с разръфана яка. Късите й гащета обаче бяха впити, и всеки път, щом я видеше, стъпила на стълбата, той трябваше да я целуне. Толкова често смъкваше гащетата й, че скоро тя носеше само ризата; започнаха да се любят още по-често.

Не можеха да се оженят, докато разводът й не приключеше, и заради приличието Наталия държеше мъничък апартамент наблизо, но неофициално те вече живееха заедно в жилището на Димка. Прередиха мебелите по вкуса на Наталия и купиха канапе. Създадоха си навици — той правеше закуската, тя готвеше обяда; той лъскаше обувките, а тя му гладеше ризите; той пазаруваше месото, а тя рибата.

Не видяха повече Ник, но Наталия започна да поддържа отношения с Нина. Бившата жена на Димка вече беше официална любовница на маршал Пушной, прекарваше много почивни дни с него на дачата и устройваше обеди за приятелите му, много от които водеха своите любовници. Димка не знаеше как Пушной е уредил работите с жена си — симпатична на вид възрастна дама, която винаги стоеше край него при официални държавни приеми. По време на съботно-неделните престои на Нина вън от града Димка и Наталия се грижеха за Гришка. В началото Наталия бе нервна, тъй като нямаше свои деца — Ник мразеше децата. Тя бързо обикна Гриша, който много приличаше на Димка; не бе изненада, че тя притежаваше обичайните майчински инстинкти.

Частният им живот бе щастлив, но не и публичният. Твърдолинейните хора в Кремъл само на думи приемаха компромиса за Чехословакия. След завръщането на Косигин и Димка от Прага консерваторите се заеха да разрушат споразумението и натискаха за нахлуване, което да унищожи Дубчек и неговите реформи. Споровете се водеха през юни и юли сред московските жеги и черноморските бризове във вилите, в които върхушката на КПСС се изнасяше за лятната си почивка.

За Димка всъщност не ставаше дума за Чехословакия. Ставаше дума за сина му и за света, в който той щеше да израсне. След петнадесет години Гриша щеше да учи в университет, след двадесет щеше да работи; на двадесет и пет години можеше да има свои деца. Щеше ли Русия да има по-добра система, нещо като идеята на Дубчек за социализъм с човешко лице? Или Съветският съюз щеше да продължи да бъде тирания, в която неоспоримият авторитет на партията бива брутално налаган от КГБ?

Генералният секретар Леонид Брежнев много дразнещо не вземаше страна. Димка вече го презираше. От страх да не се окаже на губещата страна, Брежнев никога не вземаше решение, докато не се изяснеше накъде ще клони колективното решение. Той нямаше виждане, нямаше смелост, нямаше план да превърне Съветския съюз в по-добра страна. Брежнев не беше водач.

Конфликтът достигна кулминацията си по време на двудневното заседание на Политбюро, открито на петнадесети август. Както винаги, официалната среща се състоеше предимно от учтива размяна на баналности, докато истинската битка се водеше навън.

Застанал на слънце, Димка проведе своя сблъсък с Евгений Филипов сред паркираните коли и чакащите лимузини на площада пред жълто-белия Сенатски дворец.

— Виж докладите на КГБ от Прага — започна Филипов. — Контрареволюционни студентски събирания! Клубове, в които открито се разисква събарянето на социализма! Тайни складове с оръжие!

— Не вярвам на всички истории — отвърна Димка. — Вярно е, че се обсъждат реформи, но опасностите се преувеличават от провалили се ръководители от миналото, които биват отстранявани.

Истината бе, че Андропов, твърдолинейният председател на КГБ, фабрикуваше сензационни разузнавателни доклади, за да подкрепя консерваторите; Димка обаче не беше дотолкова безразсъден, за да го каже на висок глас.

Той имаше източник на надеждни сведения — своята сестра близначка. Таня се намираше в Прага, изпращаше предпазливи и неутрални статии на ТАСС и едновременно снабдяваше Димка и Косигин с отчети, според които Дубчек е герой за всички чехи, с изключение на старите партийни апаратчици.

В едно затворено общество за хората беше почти невъзможно да се доберат до истината. Русите разпространяваха толкова много лъжи. В СССР почти всеки документ беше измамен — данните за производителността, външнополитическите анализи, разпитите на заподозрените в милицията, икономическите прогнози. Хората мърмореха, че единствената истинска страница във вестниците била програмата на радиото и телевизията.

— Не мога да кажа накъде ще тръгнат нещата — каза Наталия на Димка в петък вечерта. Тя продължаваше да работи за външния министър Андрей Громико. — Всички сигнали от Вашингтон сочат, че президентът Джонсън няма да направи нищо, ако влезем в Чехословакия. Има си предостатъчно свои проблеми — бунтове, убийства, Виетнам и президентски избори.

Бяха приключили с боядисването за тази вечер, седяха на пода и споделяха бутилка бира. Наталия имаше петно жълта боя на челото. По някаква причина от него на Димка му се прииска да я люби. Чудеше се дали да го направят веднага, или първо да се измият и да си легнат, когато тя каза:

— Преди да се оженим…

Това прозвуча злокобно.

— Да?

— Трябва да си поговорим за деца.

— Май трябваше да водим този разговор, преди да се чукаме като побъркани цяло лято.

Никога не бяха използвали предпазни средства.

— Да. Но ти вече имаш едно дете.

— Ние имаме дете. Той е наш. Ти ще му бъдеш втора майка.

— И съм много привързана към него. Лесно е да обикна момче, което толкова прилича на теб. Но какво мислиш за това да имаме още деца?

Димка разбираше, че това я тревожи по някаква причина, и трябваше да я успокои. Той остави бирата и я прегърна.

— Обожавам те. И ще бъда много щастлив двамата да имаме деца.

— О, слава Богу — отвърна Наталия. — Понеже съм бременна.

Таня установи, че в Прага е трудно човек да намери вестници. Иронично, но това беше резултат от направеното от Дубчек премахване на цензурата. По-рано малко хора си правеха труда да четат скучните и лъжливи репортажи в контролираните от държавата вестници. Сега вече можеха да пишат истината и не смогваха да отпечатат достатъчно бройки да задоволят търсенето. Таня трябваше да става рано сутрин, за да успее да си купи вестници, преди да са се разпродали.

И телевизията беше свободна. В предаванията за текущата политика работници и студенти оспорваха и критикуваха министрите в правителството. На освободените политически затворници беше разрешено да се изправят срещу тайната полиция, която ги беше хвърлила в затвора. Около телевизора във фоайето на всеки голям хотел често имаше малка тълпа от нетърпеливи зрители, които гледаха дискусиите.

Подобни разговори се водеха във всяко кафене, заводска столова и градска зала. Хората, които бяха потискали истинските си чувства в продължение на двадесет години, изведнъж бяха получили възможността да кажат каквото им е на сърцето.

Атмосферата на освобождението беше заразна. Таня се изкушаваше да повярва, че старите времена са свършили и вече няма опасност. Трябваше да си напомня, че Чехословакия си остава социалистическа страна с тайна полиция и мазета за мъчения.

Носеше напечатания на машина текст на първия роман на Василий.

Беше дошъл малко преди тя да замине от Москва като първия му разказ — предаден на улицата пред редакцията от непознат, който не искаше да отговаря на въпроси. Както и преди, беше ситно написан, несъмнено за да се пести хартия. Носеше сардоничното заглавие Свободен човек.

Таня го беше напечатала на хартия за писма. Трябваше да приеме, че багажът й ще бъде отворен. Макар да беше проверен репортер на ТАСС, оставаше си възможността всяка хотелска стая, в която отсяда, да бъде претърсена, а апартаментът й в Стара Прага — подробно обискиран. Но смяташе, че е измислила умно скривалище. Все пак, живееше в страх. Беше като да притежава атомна бомба. Отчаяно искаше да го предаде час по-скоро.

Беше се сприятелила с кореспондента в Прага на един британски вестник и при първа възможност му каза:

— В Лондон има една издателка, чиято специалност са преводите на източноевропейски романи — Ана Мъри, в издателството Раули. Бих искала да взема от нея интервю за чешката литература. Мислиш ли, че можеш да й предадеш?

Беше опасно, защото създаваше проследима връзка между Таня и Ана. Но Таня трябваше да поема някакви рискове и й се стори, че този е минимален.

Две седмици по-късно британският журналист каза:

— Ана Мъри пристига в Прага другия вторник. Не можах да й дам телефона ти, понеже го нямам, но тя ще отседне в хотел Палас.

Във вторник Таня позвъни в хотела и остави за Ана съобщение: „Среща с Якуб при паметника на Ян Хус в четири“. Ян Хус беше средновековен философ, изгорен на клада от папата заради твърдението си, че литургията трябва да се отслужва на местния език. Той беше символ на чешката съпротива срещу чуждата власт. Паметникът се намираше на „Старе Место“.

Агентите на тайната полиция във всички хотели силно се интересуваха от гостите от Запада и Таня трябваше да приеме, че им се показват всички съобщения. Следователно можеха да поставят паметника под наблюдение, за да разберат с кого се среща Ана. Затова Таня не отиде на мястото. Пресрещна Ана на улицата и пъхна в ръката й картичка с адреса на ресторант в стария град и съобщение: „Довечера в осем. Масата е запазена на името на Якуб“.

Оставаше си възможността да проследят Ана от хотела до ресторанта. Но не беше много вероятно: тайната полиция нямаше достатъчно хора да следи всички чужденци през цялото време. Все пак Таня продължаваше да внимава. Тази вечер въпреки топлото време облече широко кожено яке и отиде в ресторанта рано. Не седна на запазената маса. Не вдигна глава, когато Ана пристигна. Наблюдаваше я, докато се настани.

Ана несъмнено беше чужденка. Никой в Източна Европа не се обличаше толкова добре. Носеше тъмночервен костюм с панталони, отлично скроен за пищната й фигура. Разкошният й пъстър шал нямаше как да не е парижки. Косите и очите й бяха тъмни, вероятно наследство от майка й, немска еврейка. Таня прецени, че Ана наближава тридесетте, но е от онези жени, които стават все по-красиви със съзряването си.

Никой не я последва в ресторанта. Таня остана на мястото си още петнадесет минути, за да наблюдава влизащите клиенти, а Ана си поръча бутилка унгарски ризлинг и изпи една чаша. Влязоха четирима клиенти — възрастна двойка и двама влюбени младежи. Никой от тях дори бегло не приличаше на полицай. Най-сетне Таня стана и отиде при Ана на запазената маса. Преметна якето на гърба на стола.

— Благодаря, че дойде — каза тя.

— Не го споменавай, моля те. Радвам се, че съм тук.

— Далеч е.

— Бих пътувала и десет пъти по-далеч, за да се срещна с жената, която ми даде Измръзване.

— Той е написал роман.

Ана се облегна и въздъхна доволно.

— Надявах се да кажеш точно това — тя наля вино в чашата на Таня. — Къде е?

— Скрит. Ще ти го дам, преди да си тръгнем.

— Добре — Ана беше озадачена, понеже не виждаше и следа от ръкопис, но прие думите на Таня. — Ти ми донесе много щастие.

— Знаех си, че Измръзване е блестящ — умислено отговори Таня. — Но дори и аз не очаквах международния успех, в който ти го превърна. В Кремъл беснеят, особено защото още не могат да разберат кой е авторът.

— Трябва да знаеш, че му се полага цяло състояние от авторските права.

Таня поклати глава.

— Ако той получи пари от чужбина, това ще го разкрие.

— Е, може би някой ден. Помолих най-голямата лондонска литературна агенция да го представлява.

— Какво е литературен агент?

— Човек, който се грижи за интересите на автора, сключва договор и има грижата издателят да плаща навреме.

— Никога не съм чувала това.

— Откриха банкова сметка на името на Иван Кузнецов. Но трябва да помислиш дали парите да не се инвестират някак.

— Колко са?

— Над един милион лири.

Таня беше потресена. Ако можеше да вземе парите, Василий щеше да е най-богатият човек в Русия.

Поръчаха вечеря. През последните месеци пражките ресторанти се бяха подобрили, но храната си оставаше традиционна. Говеждото и кнедлите пристигнаха в гъст сос, украсен с бита сметана и лъжица сладко от червени боровинки.

— Какво ще стане в Прага? — попита Ана.

— Дубчек е искрен комунист и иска страната да остане във Варшавския договор, затова не представлява фундаментална заплаха за Москва. Но кремълските динозаври не го виждат така. Никой не знае какво ще се случи.

— Имаш ли деца?

Таня се усмихна.

— Ключов въпрос. Навярно ние можем да изберем да търпим съветската система, за да не си разваляме спокойствието; но имаме ли правото да завещаваме такава мизерия и потисничество на следващото поколение? Не, нямам деца. Имам един племенник, Гриша, когото обичам, син на моя брат близнак. А тази сутрин получих писмо от брат ми — казва, че жената, която скоро ще стане негова втора съпруга, вече е бременна. Значи ще имам още един племенник или племенница. Заради тях трябва да се надявам Дубчек да успее и други социалистически страни да последват чешкия пример. Но съветската система е консервативна в същността си, много по-неподатлива на промяна от капитализма. А в дългосрочен план това може да се окаже най-големият й недостатък.

Когато се нахраниха, Ана попита:

— Щом не можем да платим на нашия автор, можем ли да ти дадем подарък, който да му предадеш? Има ли нещо западно, което той би искал?

Василий имаше нужда от пишеща машина, но това щеше да го разкрие.

— Пуловер — каза Таня. — Наистина дебел топъл пуловер. Все му е студено. И бельо, с дълги ръкави и дълги гащи.

Ана се смая от това надникване в живота на Иван Кузнецов.

— Утре ще ида във Виена и ще му купя най-доброто.

Таня кимна доволно.

— Да се видим пак тук в петък?

— Да.

Таня се изправи.

— Трябва да си тръгнем поотделно.

По лицето на Ана пробяга паника.

— А ръкописа?

— Облечи якето ми — отговори Таня. Дрехата може и да беше малко тясна за по-едрата Ана, но тя успя да я облече. — Когато пристигнеш във Виена, разпори подплатата. — Тя стисна ръката на Ана. — Не губи ръкописа. Нямам копие.

Таня се събуди посред нощ, понеже леглото й се тресеше. Седна ужасена. Мислеше, че тайната полиция е дошла да я арестува. Когато запали лампата, видя, че е сама, но разтрисането не беше сън. Рамкираната снимка на Гриша танцуваше върху нощната масичка. Бурканчетата козметика тракаха по стъклената повърхност на тоалетката.

Таня изскочи от леглото и отиде до отворения прозорец. Зазоряваше се. От близката голяма улица се носеше нисък рев, но Таня не виждаше какво го предизвиква. Изпълни я неясен страх.

Потърси коженото яке, но си спомни, че го е дала на Ана. Набързо нахлузи джинси и пуловер, обу се и изтича навън. Въпреки ранния час на улицата имаше хора. Таня бързо се отправи по посока на шума.

Като стигна голямата улица, веднага разбра какво е станало.

Звукът идваше от танкове. Те минаваха по улицата бавно, но без да спират. Веригите им тракаха зловещо. На танковете седяха войници в съветски униформи, повечето млади, още момчета. В меката светлина на зората Таня погледна по-нататък по улицата и видя десетки, може би стотици танкове. Колоната се точеше чак до Карловия мост и отвъд. По тротоарите мъжете и жените, много от тях по нощници, стояха на малки групи и гледаха смаяно и вцепенено как техният град бива прегазван.

Кремълските консерватори победиха, осъзна Таня. Чехословакия беше нападната от Съветския съюз. Краткият сезон на реформа и надежда свърши.

Таня срещна погледа на застаналата до нея жена на средна възраст. Жената имаше старомодна мрежичка за коса, като онази, която Танината майка си слагаше всяка вечер. По лицето й се стичаха сълзи.

Чак тогава Таня усети, че страните й са влажни, и осъзна, че и тя плаче.

Седмица след като танковете влязоха в Прага, във Вашингтон Джордж Джейкс седеше по бельо на дивана и гледаше по телевизията конгреса на Демократическата партия в Чикаго.

На обяд подгря кутия доматена супа и я изяде направо от тенджерата, която сега се мъдреше на масичката за кафе, а по вътрешността й се втвърдяваха червени петна.

Знаеше какво трябва да направи. Трябваше да си облече костюм, да излезе и да си намери нова работа, нова приятелка и нов живот.

Ала някак си просто не виждаше смисъл в това.

Чувал беше за депресия и знаеше, че това е то.

Видът на вилнеещата чикагска полиция само леко го разсея. Няколкостотин демонстранти седяха миролюбиво пред конгресния център на демократите. Полицаите нагазиха сред тях с палки и започнаха да налагат всички, все едно не съзнаваха, че извършват престъпно нападение, което се предава на живо по телевизията. А по-вероятно беше да съзнават, но да не ги е грижа.

Някой, може би кметът Ричард Дейли, беше пуснал кучетата от синджира.

Джордж разсеяно мислеше за политическите последици. Предполагаше, че това е краят на ненасилието като политическа стратегия. Мартин Лутър Кинг и Боби Кенеди грешаха, а сега и двамата бяха мъртви. Черните пантери бяха прави. Кметът Дейли, губернаторът Роналд Рейгън, кандидатът за президент Джордж Уолъс и всички техни полицейски началници расисти щяха да използват насилие срещу всеки, чиито идеи им бяха противни. Чернокожите имаха нужда от оръжие, за да се защитават. А също и всеки, който искаше да се противопостави на динозаврите в американското общество. Тъкмо в момента полицията в Чикаго се държеше с белите младежи от средната класа така, както открай време се държеше с негрите. Това трябваше да промени отношението.

На вратата на Джордж се позвъни. Той се свъси озадачено. Не очакваше никого и не искаше да разговаря с никого. Направи се, че не чува, с надеждата посетителят да си иде. Пак се звънна. „Може да ме няма“, помисли си той; „откъде знаят, че съм тук?“

Звънна се трети път, дълго и настойчиво и Джордж разбра, че онзи няма да се откаже.

Отиде да отвори. Беше майка му. Носеше покрита съдина за печене.

Джаки го огледа от горе до долу.

— Така си и мислех — каза тя и влезе неканена.

Сложи яденето във фурната и я включи.

— Вземи душ — нареди тя. — Обръсни жалката си физиономия и облечи нещо прилично.

Джордж се накани да спори, обаче нямаше сили. Стори му се по-лесно просто да я послуша.

Джаки започна да разтребва стаята, сложи тенджерата от супата в мивката, сгъна вестниците и отвори прозорците.

Джордж се прибра в спалнята си. Свали си бельото, изкъпа се и се избръсна. Нямаше значение. Утре пак щеше да се разкисне.

Обу ежедневни панталони, облече синя риза и се върна в дневната. Яденето миришеше добре, нямаше как да отрече. Джаки беше подредила масата.

— Сядай — рече тя. — Вечерята е готова.

Беше приготвила пиле по тексаски, в сос от домати и сметана, със зелени чушлета и запечено отгоре с кашкавал. Джордж не можа да устои и изяде две порции. После майка му изми чиниите, а той ги подсуши.

Джаки седна да погледа с него предаването на конгреса по телевизията. Говореше сенатор Ейбрахам Рибикоф, който номинира Джордж Макгавърн — кандидатурата на мира, решена в последната минута. Сенаторът предизвика вълнение с думите:

— С Джордж Макгавърн като президент на Съединените щати няма да ни се налага да търпим тактиките на Гестапо по чикагските улици.

— Боже, ама им го каза — откликна Джаки.

Конгресната зала стихна. Редакторът в телевизията показа кмета Дейли. Той приличаше на грамадна жаба с изпъкналите си очи, увисналите бузи и гънките сланина по шията. За миг забрави, че го дават по телевизията — досущ като своите полицаи — и взе да ругае Рибикоф.

Микрофоните не доловиха думите му.

— Чудя се какво ли казва — рече Джордж.

— Мога да ти кажа — отвърна Джаки. — Умея да чета по устните.

— Не знаех.

— Когато бях на девет, оглушах. Отне много време да разберат причината. Най-накрая ме оперираха и слухът ми се възстанови. Но не забравих да чета по устните.

— Добре, мамо. Докажи. Какво каза кметът Дейли на Ейб Рибикоф?

— Каза „Майната ти, чифутски кучи сине“, ето това каза.

Вали и Бийп бяха отседнали в чикагския Хилтън, на петнадесетия етаж, където беше главната квартира на предизборната кампания на Маккарти. В четвъртък, последния ден на конгреса, двамата се прибраха в стаята си уморени и обезсърчени. Загубиха: Хюбърт Хъмфри, вицепрезидентът на Джонсън, беше избран за кандидат за президент от демократическата партия. За президентското място щяха да спорят двама мъже, които подкрепяха Виетнамската война.

Даже нямаха трева за пушене. Временно се бяха отказали от този навик, за да не дадат на пресата възможност да опетни Маккарти. Погледаха малко телевизия и си легнаха. Бяха твърде нещастни, за да се любят.

— Мамка му, връщам се на училище след две седмици. Не знам ще мога ли да го понеса — каза Бийп.

— Аз може би ще запиша нещо — рече Вали. — Имам няколко нови песни.

Бийп се усъмни.

— Мислиш ли, че можеш да изгладиш нещата с Дейв?

— Не. Бих искал, но той няма да се навие. Когато се обади да ми каже, че е видял нашите в Източен Берлин, беше наистина студен, макар че направи нещо хубаво.

— Божичко, наистина го наранихме — тъжно рече Бийп.

— Пък и той добре се оправя сам, с телевизионното предаване и всичко останало.

— И как ще направиш албум?

— Ще ида в Лондон. Знам, че Лу ще ми изсвири барабаните, а Бъз — баса: и двамата са сърдити на Дейв, че разби групата. Ще запиша основните неща с тях, после сам ще запиша вокалите и ще отделя време за добавяне на оувърдъб, китарни сола и вокални хармонии, може би дори струнни и духови.

— Леле, наистина си го обмислил.

— Имах време. Не съм влизал в студио от половин година.

Разнесе се тропане и трясък и в стаята плисна светлина от коридора. Вали с ужас и недоверие разбра, че някой е разбил вратата. Отметна завивките, скочи от леглото и викна:

— Какво става, мамицата му?

Лампите в стаята светнаха и Вали видя как през разбитата врата влизат двама униформени от чикагската полиция.

— Какво става, по дяволите?

В отговор единият го халоса с палка.

Вали успя да мръдне и вместо по главата, бухалката болезнено го удари по рамото. Той извика, а Бийп запищя.

Стиснал раненото си рамо, Вали заотстъпва към леглото. Ченгето пак замахна. Вали отскочи назад, падна на леглото и палката улучи крака му. Изрева от болка.

И двамата полицаи вдигнаха палките. Вали се претърколи и покри Бийп. Едната палка удари гърба му, а другата — хълбока.

— Спрете, моля ви, спрете, не сме направили нищо лошо, спрете да го удряте.

Вали усети още два страховити удара и помисли, че ще припадне. Тогава внезапно ударите секнаха и два чифта тежки стъпки прекосиха стаята и излязоха.

Вали се смъкна от Бийп.

— Ах, по дяволите, боли.

Бийп се надигна на колене и опита да види раните му.

— Защо го направиха? — попита тя.

Вали чу шум от още разбити врати и още викащи хора, които бяха измъкнати от леглата си и пребити.

— Чикагската полиция може да прави каквото пожелае — отговори той. — По-зле е от Източен Берлин.

През октомври в самолета за Нашвил Дейв Уилямс седеше до един поддръжник на Никсън.

Дейв пътуваше за Нашвил, за да направи запис. Дейзи Фарм, неговото студио в Напа, още се строеше. Пък и някои от най-добрите музиканти се намираха в Нашвил. Дейв имаше чувството, че рокмузиката става твърде интелектуална, с психеделични звуци и двадесетминутни китарни сола. Затова планира албум с класически двеминутни поп песни, „Момичето на най-добрия ми приятел“, „Чух го през лозницата“ и „Ули Були“. Освен това знаеше, че Вали записва солов албум в Лондон и не искаше да остане по-назад.

Имаше и друга причина. Малката Лулу Смол, която флиртуваше с него по време на Всезвездното турне, сега живееше в Нашвил и работеше като беквокал. Дейв имаше нужда от някоя, която да му помогне да забрави Бийп.

На четвърта страница във вестника имаше снимка от олимпиадата в Мексико сити. Беше от церемонията по връчването на медалите за двеста метра гладко бягане. Златният медалист беше Томи Смит, черен американец, който счупи световния рекорд. Един бял австралиец взе среброто, а друг черен американец — бронза. И тримата носеха значки за граждански права върху олимпийските си екипи. Докато звучеше химнът, двамата американски атлети стояха със сведени глави и бяха вдигнали юмруци в поздрава на Черната сила. Снимката беше във всички вестници.

— Позорно — рече мъжът, който седеше до Дейв в първа класа.

Изглеждаше на четиридесетина години и беше облечен в делови костюм, бяла риза и вратовръзка. Извадил беше от куфарчето си обемист напечатан на машина документ и го анотираше с химикалка.

Дейв обикновено избягваше да разговаря с хората по самолетите. Разговорите често се превръщаха в интервю какво е наистина да си поп звезда и ставаше скучно. Но този мъж явно не го разпознаваше. А на Дейв му беше любопитно да разбере какво се върти в главата на такъв човек.

Съседът продължи:

— Виждам, че президентът на Международния олимпийски комитет ги е изгонил от игрите. Адски правилно.

— Името на президента е Ейвъри Брънгейд — рече Дейв. — В моя вестник пише, че през тридесет и шеста, когато игрите се провеждали в Берлин той защитавал правото на германците да отправят нацисткия поздрав.

— И с това не съм съгласен — обясни бизнесменът. — Игрите не са политически. Нашите атлети се състезават като американци.

— Американци са, когато печелят състезанията и когато постъпват в армията — отвърна Дейв. — Но стават негри, когато поискат да си купят къща до Вашата.

— Е, аз съм за равенството, но бавната промяна обикновено е по-добра от бързата.

— Може би тогава е хубаво да пратим изцяло бяла армия във Виетнам просто докато не сме сигурни, че американското общество е готово за пълно равенство.

— И войната не одобрявам. Ако виетнамците са толкова тъпи, че да искат да стават комунисти, прав им път. За комунистите в Америка трябва да се тревожим.

Този човек според Дейв беше от някоя далечна планета.

— С какъв бизнес се занимавате?

— Продавам реклами за радиостанции — той подаде ръка. — Рон Джоунс.

— Дейв Уилямс. Аз съм в музикалния бизнес. Ако не възразявате за въпроса, за кого ще гласувате през ноември?

— За Никсън — отвърна Джоунс без колебание.

— Но Вие сте против войната и поддържате гражданските права за негрите, макар и в бъдеще; значи сте съгласен с Хъмфри по проблемите.

— По дяволите проблемите. Имам жена и три деца, ипотека и заем за колата; това са моите проблеми. С усилие се издигнах до регионален мениджър по продажбите, а целта ми е до няколко години да стана национален директор по продажбите. Скъсах се от работа за това и никой няма да ми го отнеме: нито метежните негри, нито дрогираните хипита, нито работещите за Москва комунисти и със сигурност — не и някой мекушав либерал като Хюбърт Хъмфри. Не ми пука какво казвате за Никсън, той защитава хората като мен.

В този момент със смазващо усещане за надвисналата съдба Дейв разбра, че Никсън ще спечели.

За пръв път от месеци Джордж Джейкс облече костюм, бяла риза и вратовръзка и отиде да обядва с Мария Самърс в клуб Жокей. Поканата дойде от нея.

Предполагаше какво ще стане. Мария беше говорила с майка му. Джаки беше казала на Мария, че Джордж по цял ден се въргаля из апартамента си и не прави нищо. И Мария щеше да му каже да се стегне.

Той не виждаше смисъл. Животът му беше разрушен. Боби беше мъртъв, а следващият президент щеше да е или Хъмфри, или Никсън. Вече нищо не можеше да се направи нито за спирането на войната, нито за равенството на черните, нито дори за това полицията да престане да бие всеки, който не й се харесва.

Въпреки това прие да обядва с Мария. Отдавна се знаеха.

Мария изглеждаше привлекателно по един зрял начин. Носеше черна рокля, подходящо сако и перли. Излъчваше увереност и авторитет. Изглеждаше такава, каквато е — успешен чиновник от средно ниво в Министерството на правосъдието. Отказа коктейл и двамата поръчаха обяд.

Когато келнерът се оттегли, Мария каза на Джордж:

— Никога няма да ти мине.

Той разбра, че Мария сравнява неговата мъка по Боби със собственото си страдание по Джак.

— В сърцето ми зее рана, която не зараства — каза тя.

Джордж кимна. Мария беше толкова права, че направо му беше трудно да не заплаче.

— Работата е най-доброто лекарство. Работата и времето.

Джордж осъзна, че тя е оцеляла. Нейната загуба беше по-голяма, защото Джак Кенеди й беше любовник, не просто приятел.

— Ти ми помогна — продължи Мария. — Намери ми работа в министерството. Това беше моето спасение: нова среда, ново предизвикателство.

— Но не и нов приятел.

— Не.

— Още ли живееш сама?

— Имам две котки. Джулиъс и Лупи.

Джордж кимна. Това, че не беше омъжена, щеше да й помогне в министерството. Избягваха да повишават омъжени жени, които можеха да забременеят и да напуснат, но една заклета мома имаше по-добри шансове.

Поднесоха храната и двамата похапваха мълчаливо няколко минути. После Мария остави вилицата и каза:

— Искам да се върнеш на работа, Джордж.

Джордж беше трогнат от нейната любяща загриженост и се възхищаваше колко твърдо и решително е изградила живота си наново. Но не можеше да предизвика у себе си никакъв ентусиазъм. Безпомощно сви рамене.

— Боби си отиде, Маккарти загуби номинацията. За кого да работя?

Отговорът на Мария го изненада.

— За Фосет Реншоу.

— За тези гадове? — Фосет Реншоу беше вашингтонската правна фирма, която му предложи работа, щом завърши, и веднага оттегли предложението си заради участието му в Похода на свободата.

— Можеш да станеш техният експерт по гражданските права — додаде Мария.

Джордж изпита задоволство от иронията. Преди седем години защитата на гражданските права му попречи да работи във Фосет Реншоу; днес това беше негово предимство. Почувства се по-добре.

— Работил си в Министерството на правосъдието и на Капитолия, затова имаш безценни познания какви са нещата отвътре. И знаеш ли какво? Изведнъж стана много модерно всяка вашингтонска правна кантора да има по един черен адвокат.

— Откъде знаеш какво им трябва на Фосет Реншоу?

— В Министерството много се занимаваме с тях. Обикновено се мъчим да накараме клиентите им да спазват правителственото законодателство.

— Накрая ще защитавам корпорации, които нарушават законодателството за гражданските права.

— Приеми го като опит. Ще разбереш от първа ръка как действат законите за равенството. Това ще е ценно, ако някога се върнеш в политиката. А междувременно ще правиш добри пари.

Джордж се чудеше дали въобще ще се върне в политиката.

Вдигна поглед и видя, че баща му се задава към тях.

— Току-що обядвах. Може ли да се присъединя към вас за кафето? — попита Грег.

Джордж се питаше дали тази привидно случайна среща не е била планирана от Мария. Напомни си още, че старият Реншоу, старши партньор във фирмата, е приятел на Грег от детинство.

Мария му обясни:

— Тъкмо обсъждахме завръщането на Джордж на работа. Фосет Реншоу се нуждаят от него.

— Реншоу ми спомена. Ще бъдеш безценен за тях. Контактите ти са несравними.

— Изглежда, Никсън ще победи — скептично рече Джордж. — Повечето от моите контакти са с демократите.

— Пак са полезни. Пък и не очаквам Никсън да се задържи дълго. Ще се разбие и ще изгори.

Джордж се учуди. Грег беше либерален републиканец, който би предпочел някой като Нелсън Рокфелер за кандидат-президент. Но и така беше изненадващо нелоялен към партията си.

— Мислиш, че движението за мир ще съсипе Никсън? — попита Джордж.

— В мечтите ти, може би. По-вероятно е тъкмо обратното. Никсън не е Линдън Джонсън. Никсън разбира външната политика — навярно по-добре от повечето хора във Вашингтон. Не се лъжи от дебелашките приказки за комунягите. Това е само заради нашите поддръжници в караваните — Грег беше сноб. — Никсън ще ни измъкне от Виетнам и ще каже, че загубихме войната, понеже мирното движение попречи на военните.

— Какво тогава ще го събори?

— Дик Никсън лъже — отговори Грег. — Лъже почти всеки път, когато си отвори проклетата уста. Когато през петдесет и втора година на власт дойде републиканска администрация, Никсън твърдеше, че сме разкрили хиляди подривни елементи в правителството.

— А колко разкрихте?

— Николко. Нито един. Знам това. Бях млад конгресмен. После каза на пресата, че сме намерили план за превръщането на Америка в социалистическа страна сред документите на предишната демократическа администрация. Репортерите пожелаха да го видят.

— Той е нямал такъв.

— Правилно. Каза също, че разполага с таен комунистически меморандум за план на комунистите да работят чрез Демократическата партия. И това никой не го видя. Подозирам, че майката на Дик никога не му е казвала, че да се лъже, е грях.

— В политиката има много нечестност — рече Джордж.

— Както и във всички други поприща. Но малко хора лъжат толкова много и толкова безсрамно, колкото Никсън. Той е лъжец и мошеник. Досега му се разминаваше. Случва се. Но нещата са различни, когато човек е президент. Репортерите знаят, че бяха лъгани за Виетнам и все повече гледат под лупа всичко, казано от правителството. Дик ще бъде хванат и после ще падне. И знаеш ли друго? Така и няма да разбере защо. Ще каже, че поначало пресата му е имала зъб.

— Определено се надявам да си прав.

— Приеми работата, Джордж — примоли се Грег. — Има толкова много за вършене.

Джордж кимна.

— Може би ще приема.

Клаус Крон беше червенокос. Косата на главата му беше червеникавокестенява, но по тялото космите му бяха рижи. Ребека особено харесваше триъгълника, който вървеше от слабините нагоре към пъпа му. Това гледаше, когато правеше орален секс, който й харесваше почти колкото на него.

Сега лежеше с глава върху корема му и лениво рошеше косъмчетата с нокти. Беше понеделник вечер и двамата бяха в апартамента на Клаус. Ребека нямаше срещи в понеделниците, но се преструваше, че има, а съпругът й се преструваше, че вярва.

Физически нещата се нареждаха лесно. Чувствата й обаче бяха по-трудни за оправяне. Толкова беше тежко да държи двамата мъже в различни части на ума си, че неведнъж искаше да се откаже. Чувстваше се окаяно виновна, че не е вярна на Бернд. Но наградата й беше страстен и задоволяващ секс с очарователен мъж, който я обожаваше. И Бернд й беше разрешил. Ребека си го напомняше отново и отново.

Тази година всички го правеха. Всичко, от което човек се нуждаеше беше любов. Ребека не беше хипи — тя беше учителка и уважаван политик в града — но и тя се влияеше от атмосферата на промискуитет, все едно, без да ще вдишваше малко от марихуаната във въздуха. Защо не, питаше се тя, какво лошо?

Когато погледнеше назад към своите тридесет и седем години, виждаше, че съжалява само за неща, които не е направила: не беше изневерила на своя долен първи съпруг; не беше забременяла от Бернд, когато това беше възможно; не беше избягала от източногерманската тирания още преди години.

Поне нямаше да поглежда назад и да съжалява, че не е спала с Клаус.

— Щастлива ли си? — попита той.

„Да“, помисли тя, „когато забравя за Бернд за няколко минути“.

— Разбира се. Иначе нямаше да си играя с космите в слабините ти.

— Обичам времето, което прекарваме заедно, само че винаги е толкова кратко.

— Знам. Ще ми се да имам още един живот, за да го прекарам целия с теб.

— Бих се съгласил и на един уикенд.

Ребека разбра твърде късно накъде върви този разговор. За миг спря да диша.

Страхуваше се от това. Вечерите в понеделник не бяха достатъчни. Навярно никога не беше съществувала възможност Клаус да се задоволи с веднъж седмично.

— Иска ми се никога да не го беше казвал.

— Можеш да вземеш сестра, която да се грижи за Бернд.

— Знам, че мога.

— Можем да идем в Дания, където никой не ни познава. Да се настаним в малък хотел край морето. Да се разхождаме по безкрайния плаж и да вдишваме соления въздух.

— Знаех си, че това ще стане — Ребека се изправи. Започна разсеяно да търси бельото си. — Въпросът беше кога.

— Ей, успокой се! Не те принуждавам.

— Знам. Ти си сладък и мил човек.

— Ако не ти е приятно да заминеш за уикенда, няма да го направим.

— Няма да го направим — тя си намери пликчетата, обу ги, после се пресегна за сутиена.

— Защо тогава се обличаш? Имаме още поне половин час.

— Когато започнахме да правим това, аз се заклех, че ще спра, преди да е станало сериозно.

— Чуй ме! Съжалявам, че поисках да прекарам уикенда с теб. Никога повече няма да го споменавам. Обещавам.

— Не е там проблемът.

— А къде?

— Аз искам да замина с теб. Това ме тормози. Искам го повече от теб.

Клаус се смая.

— Тогава?

— Тогава трябва да избирам. Не мога повече да обичам и двама ви — тя закопча ципа на роклята и се обу.

— Избери мен — примоли се Клаус. — Отдала си шест дълги години на Бернд. Не е ли достатъчно? Как би могъл да е недоволен?

— Дадох му обещание.

— Наруши го.

— Човек, който нарушава обещание, става по-малък. То е като да загубиш един пръст. По-лошо е от това да си парализиран, което е само физическо страдание. Онзи, чиито обещания нямат стойност, е със саката душа.

Клаус се засрами.

— Права си.

— Благодаря ти, че ме обичаш, Клаус. Никога няма да забравя и една секунда от нашите вечери в понеделник.

— Не мога да повярвам, че те губя — рече той и се извърна.

Ребека искаше да го целуне още веднъж, но реши да не го прави.

— Всичко хубаво — каза тя и излезе.

В края на краищата изборите вече бяха влудяващо близко.

През септември Кам беше възторжено убеден, че Ричард Никсън ще спечели. Той беше далеч напред в допитванията. Полицейският метеж в Чикаго, пресен в умовете на телевизионните зрители, опетни съперника му Хюбърт Хъмфри. Ала през септември и октомври Кам научи, че паметта на избирателите е вбесяващо кратка. За негов ужас, Хъмфри започна да догонва Никсън. В петъка преди изборите допитването на агенция Харис показа, че Никсън води с 40 на 37; в понеделник Галъп излезе с 42–40 за Никсън; в изборния ден Харис сложи Хъмфри напред „с един нос“.

В изборната нощ Никсън се настани в апартамент в Уолдорф Тауърс в Ню Йорк. Кам и другите водещи доброволци се събраха в по-скромна стая с телевизор и хладилник, пълен с бира. Кам огледа стаята и се замисли трепетно колко от присъстващите ще бъдат назначени в Белия дом при победа на Никсън днес.

Кам се беше запознал с едно безцветничко сериозно момиче на име Стефани Мейпъл и се надяваше тя да преспи с него или за да отпразнува победата на Никсън, или за да се утеши за загубата.

В единадесет и половина видяха отдавнашния сътрудник по печата на Никсън, Хърб Клайн. Той говореше в огромната пресзала на няколко етажа под тях.

— Продължаваме да мислим, че можем да победим с три до пет милиона, но в този момент са по-скоро три. — Кам улови погледа на Стефани и вдигна вежди. Знаеха, че Хърб приказва глупости. В полунощ Хъмфри водеше с 600 000 от вече преброените гласове. После, десет минути след полунощ дойде новината, която разби надеждите на Кам: Си Би Ес съобщи, че Хъмфри е спечелил Ню Йорк, при това не на косъм, а с един милион гласа.

Всички погледи се насочиха към Калифорния, където гласуването продължаваше още три часа след затварянето на избирателните пунктове на изток. Калифорния беше за Никсън и всичко опря до Илинойс.

Никой не можеше да предвиди резултата в Илинойс. Машината на Демократическата партия, водена от кмета Дейли, винаги мамеше безсрамно. Но дали силата на кмета не беше понамаляла след вида на неговите полицаи, биещи младежите пред телевизията? Въобще, сигурна ли беше подкрепата му за Хъмфри? Хъмфри беше изрекъл възможно най-меката и завоалирана критика към Дейли с думите „Този август Чикаго бе пълен с болка“. Но насилниците бяха докачливи и вървеше слух, че Дейли бил така недоволен, щото подкрепял Хъмфри половинчато.

Каквато и да беше причината, в крайна сметка Дейли не даде Илинойс на Хъмфри.

Когато по телевизията обявиха, че Никсън е победил в този щат със 140 000 гласа, доброволците избухнаха в радостна еуфория. Всичко свърши и те победиха.

Поздравяваха се взаимно някое време, после се разотидоха по стаите си, за да поспят няколко часа преди победната реч на Никсън на сутринта. Кам тихо попита Стефани:

— Какво ще кажеш за още едно питие? Имам бутилка в стаята.

— Божичко, не, благодаря. Смазана съм.

Кам скри разочарованието си.

— Може би друг път.

— Разбира се.

На път за стаята си, Кам налетя на Джон Ерлихман.

— Поздравления, сър!

— И на теб, Кам.

— Благодаря.

— Кога завършваш?

— През юни.

— Ела при мен тогава. Може да успея да ти предложа работа.

Това беше мечтата на Кам.

— Благодаря!

Прибра се в стаята си с висок дух въпреки отказа на Стефани. Нагласи будилника и се строполи на леглото, изтощен, но ликуващ. Никсън победи. Упадъчното либерално десетилетие на шестдесетте отиваше към края си. От сега нататък хората трябваше да работят за онова, което искат, а не да го получават чрез демонстрации. Америка отново щеше да стане силна, дисциплинирана, консервативна и богата. Във Вашингтон щеше да има нов режим.

А Кам щеше да е част от него.