Прагът на вечността

1.

Тайната полиция привика Ребека Хофман в един дъждовен понеделник през шестдесет и първа.

Сутринта беше обикновена. Съпругът й я откара на работа с жълтеникавия си Трабант 500. Из елегантните улици в стария център на Берлин още зееха ями от бомбардировките по време на войната, освен на местата, където новите бетонни сгради стърчаха като зле направени изкуствени зъби. Докато шофираше, Ханс разсъждаваше за работата си:

— Съдилищата служат на съдиите, на адвокатите, на полицията, на правителството — на всички, освен на жертвите на престъпления — рече той. — Това е нормално в западните капиталистически страни, обаче при комунизма съдилищата определено трябва да служат на народа. Колегите ми явно не го съзнават.

Ханс работеше в Министерството на правосъдието.

— Женени сме от една година, познаваме се от две, а не съм срещала никого от колегите ти — установи Ребека.

— Ще те отегчат — начаса отговори Ханс. — До един са юристи.

— Има ли жени?

— Не. Не и в моя отдел — работата на Ханс беше административна: да посочва съдии, да определя датите на процесите, да организира съдилищата. — Все пак бих искала да се запозная с тях.

Ханс беше силен мъж, който се бе научил да се сдържа. Ребека го наблюдаваше и съзря в очите му познатия проблясък на гняв заради нейното настояване. Ханс го овладя с усилие на волята.

— Ще уредя нещо. Може някоя вечер да идем на бар.

Ханс беше първият срещнат от Ребека мъж, който можеше да се сравнява с баща й. Беше самоуверен и властен, но винаги я изслушваше. Имаше добра работа — малко хора можеха да си позволят собствена кола в Източна Германия — а държавните служители обикновено бяха праволинейни комунисти. Обаче Ханс изненадващо споделяше политическия скептицизъм на Ребека. Също като баща й и той беше висок, хубав и добре облечен. Той беше мъжът, когото тя бе чакала.

Докато се ухажваха, само веднъж се беше усъмнила в него и то за кратко. Участваха в дребно пътно произшествие. Вината беше изцяло на другия шофьор, който излезе от пряката, без да спре. Такива неща се случваха всеки ден, но Ханс полудя от гняв. Макар щетата по двете коли да беше минимална, той повика полицията, показа служебната си карта от Министерството на правосъдието и изиска арест за другия шофьор за опасно шофиране и отвеждането му в затвора.

После се бе извинил на Ребека за избухването. Тя се беше уплашила от неговата отмъстителност и за малко да прекрати връзката им. Но Ханс обясни, че не бил на себе си заради напрежението в работата, и Ребека му повярва. Вярата й се оправда: Ханс никога повече не направи подобно нещо.

След като бяха излизали година и спяха заедно в почивните дни повече от шест месеца, Ребека започна да се чуди защо той не й предлага да се омъжи за него. Не бяха деца: по онова време тя беше на двадесет и осем, а той — на тридесет и три. Затова Ребека му предложи. Ханс се изуми, но каза да.

Сега спря пред нейното училище. Училищната сграда беше модерна и добре оборудвана: комунистите се отнасяха сериозно към образованието. Пред входа пет от по-големите момчета стояха под едно дърво и пушеха. Без да обръща внимание, че я зяпат, Ребека целуна Ханс в устата. После излезе от колата.

Момчетата я поздравиха вежливо, но тя усещаше лъстивите им юношески погледи върху тялото си, докато цапаше през локвите в двора.

Ребека беше от политическо семейство. Дядо й беше депутат на социалдемократите в Райхстага до идването на Хитлер на власт. Майка й беше градски съветник, също от социалдемократическата партия, в краткия следвоенен период на демокрация в Източна Германия. Ала сега Източна Германия бе комунистическа тирания и Ребека не виждаше смисъл да се занимава с политика. Затова насочи идеализма си в учителстването с надеждата следващото поколение да е не толкова догматично, а да е по-състрадателно и по-умно.

В учителската стая провери извънредната програма на дъската за съобщения. Днес повечето й часове бяха в смесени класове — две групи ученици, натъпкани в една стая. Ребека преподаваше руски, но се налагаше да взема и часове по английски. Не говореше езика, обаче поназнайваше нещо от британската си баба, Мод, все още жизнена на седемдесет.

За втори път искаха от Ребека да преподава английски и тя се замисли за текст. Първия път използва листовка, раздавана на американските войници, в която им се обясняваше как да се разбират с германците. Беше забавно за учениците и те научиха много. Днес навярно щеше да напише на дъската текста на някоя известна песен, например „Туист“ — непрекъснато я пускаха по радиото на американската армия — и щеше да ги накара да го преведат на немски. Нямаше да е редовен урок, но това беше най-доброто, което можеше да направи.

Училището отчаяно страдаше от недостиг на учители, защото половината бяха емигрирали в Западна Германия, където заплатите бяха с триста марки месечно по-високи и хората бяха свободни. Така беше в повечето училища в Източна Германия. И не бяха само учителите. Лекарите можеха да удвоят доходите си на запад. Майката на Ребека, Карла, беше старша сестра в голяма източноберлинска болница и си скубеше косите заради недостига на лекари и сестри. Същото беше в индустрията и дори във въоръжените сили. Това беше национална криза.

Докато Ребека записваше текста на песента в тетрадка и се мъчеше да си припомни стиха за „моята малка сестричка“, заместник-директорът влезе в учителската стая. Бернд Хелд беше може би най-добрият приятел на Ребека извън семейството й. Беше слаб тъмнокос мъж на четиридесет, със синкав белег на челото — беше ударен от шрапнел, когато беше участвал в отбраната на възвишенията Зеелов в последните дни на войната. Преподаваше физика, но споделяше интереса на Ребека към руската литература и по няколко пъти седмично обядваха заедно сандвичи.

— Слушайте всички — подзе Бернд. — Боя се, че имам лоши новини. Анселм ни напусна.

Разнесе се изненадано шушукане. Анселм Вебер беше главният учител. Беше верен комунист — налагаше се. Ала явно принципите му бяха надвити от привлекателните западногермански богатство и свобода.

Бернд продължи:

— Ще заема неговото място, докато успеят да назначат нов главен учител.

Ребека и всеки друг учител в училището знаеше, че самият Бернд би трябвало да получи поста, ако се вземаха под внимание способностите; но Бернд беше изключен, защото не искаше да постъпи в Социалистическата единна партия ГЕСП — комунистическа партия във всичко, освен името.

По същата причина и Ребека никога нямаше да стане главен учител. Анселм я молеше да влезе в партията, но това беше немислимо. За нея щеше да е като да влезе в лудница и да се преструва, че всички са нормални.

Докато Бернд разпределяше извънредните часове, Ребека се питаше кога ли ще назначат новия главен учител. След една година? Колко щеше да продължи кризата? Никой не знаеше.

Преди първия час тя провери в своето отделение за писма, но беше празно. Пощата още не беше дошла. Навярно и раздавачът беше отишъл в Западна Германия.

Писмото, което щеше да обърне живота й с главата надолу, още пътуваше.

В първия час Ребека обсъди руската поема „Медният конник“ с голяма група седемнадесет и осемнадесетгодишни ученици. Водеше този урок още от първата си година като учителка. Както винаги, поведе учениците из съобразения с партийната линия съветски анализ и обясни как Пушкин решава конфликта между личния и обществения интерес в полза на обществения.

В обедната почивка Ребека отнесе сандвича си в кабинета на главния учител и седна до голямото бюро срещу Бернд. Погледна етажерката с евтини глинени бюстове: Маркс, Ленин и източногерманския комунистически вожд Валтер Улбрихт. Бернд проследи погледа й и се усмихна.

— Лукав е Анселм. С години се преструваше на правоверен, а сега — дим да го няма.

— Не се ли изкушаваш да заминеш? — попита тя Бернд. — Разведен си, нямаш деца, нямаш връзки.

Бернд се озърна, все едно се чудеше дали някой не подслушва, после вдигна рамене.

— Обмислял съм го — кой ли не е? Ами ти? Баща ти и без това работи в Западен Берлин, нали?

— Да, има фабрика за телевизори. Но майка ми е твърдо решена да остане на изток. Тя казва, че трябва да решаваме проблемите си, а не да бягаме от тях.

— Срещал съм се с нея. Тигрица.

— Вярно. А къщата, в която живеем, е на нашето семейство от поколения.

— А съпругът ти?

— Отдаден е на работата си.

— Значи не трябва да се тревожа, че може да те загубя. Добре.

— Бернд… — подзе Ребека, после млъкна.

— Изплюй камъчето.

— Мога ли да ти задам един личен въпрос?

— Разбира се.

— Ти напусна съпругата си, понеже тя имаше връзка.

Бернд застина, но отговори:

— Точно така.

— Как откри?

Бернд потръпна, като от внезапна болка.

— Нещо против, че питам? — притесни се Ребека. — Прекалено лично ли е?

— Нямам нищо против да го кажа на теб. Попитах я направо и тя призна.

— Но какво те направи подозрителен?

— Множество дребни неща…

Ребека го прекъсна:

— Телефонът звъни, вдигаш, от другата страна няколко секунди мълчание, после затварят.

Той кимна.

Ребека продължи.

— Половинката ти накъсва бележка на малки парченца и ги пуска в тоалетната. В почивните дни го привикват на неочаквано заседание. Вечер по два часа пише нещо, което не ти показва.

— Божичко — тъжно рече Бернд. — Говориш за Ханс.

— Има любовница, нали? — Ребека остави сандвича, нямаше апетит. — Кажи ми честно какво мислиш.

— Толкова съжалявам.

Преди четири месеца Бернд я целуна веднъж в края на есенния срок. Вземаха си довиждане, пожелаваха си весела Коледа и тогава той лекичко я улови за ръката, наведе глава и я целуна по устните. Тя го помоли никога повече да не го прави и каза, че все пак би искала да са приятели. А през януари, когато се върнаха на училище, и двамата се преструваха, че нищо не се е случило. Даже няколко седмици по-късно Бернд й каза, че има среща с една вдовица на негова възраст.

Ребека не искаше да насърчава безнадеждни желания, но Бернд беше единственият човек, с когото можеше да разговаря, с изключение на семейството си, а не искаше да ги тревожи, още не.

— Толкова бях сигурна, че Ханс ме обича — каза тя и очите й се напълниха със сълзи. — И аз го обичам.

— Може би той те обича. Някои мъже просто не могат да устояват на изкушения.

Ребека не знаеше дали Ханс е доволен от сексуалния им живот. Никога не се оплакваше, но правеха любов само около веднъж седмично, което според нея беше недостатъчно за младоженци.

— Искам само да имам свое семейство, като на майка ми, където всеки е обичан, подкрепян и защитаван — каза тя. — Мислех, че с Ханс мога да имам такова семейство.

— Навярно още можеш — отговори Бернд. — Една афера не е задължително край на брака.

— В първата година?

— Лошо е, съгласен съм.

— Какво би трябвало да направя?

— Трябва да го попиташ. Може да признае, може и да отрече, но поне ще знае, че знаеш.

— И после какво?

— Ти какво искаш? Би ли се развела с него?

Тя поклати глава.

— Никога не бих го напуснала. Бракът е обещание. Не можеш да спазваш обещанията си само когато ти е угодно. Трябва да ги спазваш и когато са против желанията ти. Това означава.

— Аз направих обратното. Би трябвало да не ме одобряваш.

— Не съдя нито тебе, нито някого другиго. Говоря просто за себе си. Обичам съпруга си и искам той да е верен.

Усмивката на Бернд беше изпълнена с възхищение, но и със съжаление.

— Надявам се да получиш каквото искаш.

— Ти си добър приятел.

Би звънецът за първия час от следобедната смяна. Ребека стана и прибра обратно сандвича в хартиената опаковка. Нямаше да го яде нито сега, нито по-късно, но подобно на всички хора, преживели войната, се ужасяваше от изхвърлянето на храна.

— Благодаря ти, че ме изслуша — каза тя.

— Не ти дадох голяма утеха.

— Напротив, даде ми — възрази тя и излезе.

Когато приближи класната стая за урока по английски, се досети, че не е довършила текста на „Туист“. Но беше учителка достатъчно отдавна, та да импровизира.

— Кой е чувал песента „Туист“? — високо попита тя от вратата.

Всички я бяха чували.

Ребека отиде на дъската и взе парче тебешир.

— Какви са думите?

Учениците веднага завикаха.

Ребека написа на дъската: „Хайде, скъпа, да танцуваме туист“. После попита:

— И как е това на немски?

За известно време забрави тревогите си.

В следобедното междучасие намери писмото в отделението си в учителската стая. Преди да го отвори, си направи чаша разтворимо кафе. Когато го прочете, изтърва кафето.

Единственият лист носеше заглавка „Министерство на държавната сигурност“. Това беше официалното название на тайната полиция; неофициалното беше ЩАЗИ. Писмото беше от някой си сержант Шолц и й заповядваше да се яви в кабинета му в главното управление за разпит.

Ребека почисти разсипаното кафе, извини се на колегите си, престори се, че всичко е наред, и отиде в дамската тоалетна, където се затвори в една кабинка. Имаше нужда да помисли, преди да се довери някому.

Всички в Източна Германия знаеха за тези писма и всеки се страхуваше да не получи някое. Писмото означаваше, че е сбъркала в нещо — навярно някоя дреболия, но това беше стигнало до знанието на наблюдателите. От разказите на други хора знаеше, че няма смисъл да твърди, че е невинна. Полицията щеше да се държи все едно е виновна, защо иначе да я разпитват? Да предположи, че са сбъркали, щеше да е обида за тяхната компетентност, което беше друго престъпление.

Като погледна пак писмото, видя, че разпитът е в пет същия следобед.

Какво беше направила? Разбира се, семейството й беше дълбоко подозрително. Баща й, Вернер, беше капиталист и притежаваше фабрика, която източногерманското правителство не можеше да пипне, понеже се намираше в Западен Берлин. Майка й, Карла, беше известен социалдемократ. Баба й, Мод, беше сестра на английски граф.

Но властите не бяха тормозили семейството й в последните няколко години и Ребека си въобразяваше, че женитбата й за чиновник от Министерството на правосъдието им е купила билет за почтеност. Очевидно не.

Извършила ли беше някакви престъпления? Притежаваше екземпляр от Фермата, антикомунистическата алегория, което беше незаконно. Петнадесетгодишният й брат Вали свиреше на китара и пееше американски протестни песни от типа на „Тази страна е твоя страна“. Ребека понякога отиваше в Западен Берлин да разглежда изложби на абстрактна живопис. Комунистите бяха консервативни по отношение на изкуството колкото викториански матрони.

Докато си миеше ръцете, Ребека се погледна в огледалото. Не изглеждаше уплашена. Имаше прав нос, волева брадичка и проницателни кафяви очи. Непокорните й тъмни коси бяха силно опънати назад. Беше висока и стройна и някои хора я намираха заплашителна. Можеше да се изправи пред класна стая, пълна с непокорни осемнадесетгодишни ученици, и да ги смълчи с една дума.

Ала беше уплашена. Плашеше я знанието, че ЩАЗИ може да направи всичко. Нямаше реални ограничения: да се оплачеш от ЩАЗИ беше само по себе си престъпление. И това й напомни за Червената армия в края на войната. Съветските войници бяха свободни да грабят, насилват и убиват германците и те се възползваха от свободата си в една оргия на неописуемо варварство.

Последният час на Ребека за деня беше върху строежа на пасивния залог в руската граматика и беше бъркотия, със сигурност най-лошият урок, който беше изнасяла, откакто завърши образованието си за учителка. Учениците не можеха да не разберат, че нещо не е наред, и трогателно не я тормозеха, а дори правеха полезни предположения, когато тя не успяваше да намери точната дума. Снизхождението им помогна на Ребека да проведе урока.

Когато училището свърши, Бернд се беше затворил в кабинета на главния учител с чиновници от Министерството на просветата и навярно обсъждаха как да запазят училището отворено при липсата на половината личен състав. Ребека не искаше да ходи в главната квартира на ЩАЗИ, без да е казала на някого, в случай че там решат да я задържат, затова написа на Бернд бележка, че са я привикали.

После взе автобуса и мина през влажните улици до „Норманенщрасе“ в предградието „Лихтенберг“.

Главната квартира на ЩАЗИ се помещаваше в грозна нова постройка. Не беше довършена и на паркинга имаше булдозери, а в единия край — скеле. В дъжда сградата изглеждаше мрачна, а и на слънце надали щеше да е по-жизнерадостна.

Когато влезе през вратата, Ребека се зачуди ще излезе ли някога.

Прекоси огромен атриум, представи писмото си на рецепцията и беше придружена до горе в асансьора. Докато пътуваха, страхът й се засили. Излезе в коридор, боядисан в някакъв кошмарен оттенък на горчично жълто. Въведоха я в малка гола стая, в която имаше маса с пластмасов плот и два неудобни стола от метални тръби. Носеше се остра миризма на боя. Придружителят й я остави.

Поседя сама пет минути. Трепереше. Искаше й се да пуши — това можеше да я поуспокои. Бореше се да не заплаче.

Влезе сержант Шолц. Беше малко по-млад от Ребека — предположи, че е на около двадесет и пет. Носеше тънка папка. Седна, прокашля се, отвори папката и се свъси. Ребека си каза, че сержантът се мъчи да изглежда важен и се зачуди дали това не е първият му разпит.

— Вие сте учителка в техникума „Фридрих Енгелс“ — каза той.

— Да.

— Къде живеете?

Отговори му, но беше озадачена. Нима тайната полиция не знаеше адреса й? Това може би обясняваше защо писмото е пристигнало в училище, а не у дома.

Трябваше да даде и имената и възрастта на родителите и на бабите и дядовците си.

— Лъжете! — победоносно заяви Шолц. — Казвате, че майка Ви е на тридесет и девет години, а Вие сте на двадесет и девет. Как е възможно да Ви е родила, когато е била на десет?

— Аз съм осиновена — отвърна Ребека с облекчение, задето можеше да даде невинна информация. — Истинските ми родители бяха убити в края на войната, когато домът ни пострада от пряко попадение — тогава тя бе на тринадесет. Снарядите на Червената армия падаха, градът беше в развалини, а тя беше сама, изумена, ужасена. Бе пухкава девойка и беше подбрана за изнасилване от група войници. Спаси я Карла, която предложи себе си вместо нея. Въпреки това ужасяващото преживяване остави Ребека колеблива и тревожна относно секса. Ако Ханс беше недоволен, тя беше убедена, че вината е нейна.

Потрепери и опита да пропъди спомена.

— Карла Франк ме спаси от… — Ребека се спря точно навреме. Комунистите отричаха червеноармейците да са насилвали, макар че всяка жена, която беше в Източна Германия през 1945, знаеше ужасната истина. — Карла ме спаси — рече тя и спести спорните подробности. — По-късно тя и Вернер ме осиновиха официално.

Шолц си записваше всичко. „Не ще да има много в тази папка“, каза си Ребека. Но трябваше да има нещо. Ако той знаеше малко за семейството й, какво беше привлякло интереса му?

— Вие сте учителка по английски — каза той.

— Не. Преподавам руски.

— Отново лъжете.

— Не лъжа, както и по-рано не съм лъгала — остро отвърна тя. Сама се изненада, че му говори така предизвикателно. Вече не беше толкова уплашена. Навярно това беше безразсъдно. „Може и да е млад и неопитен“, рече си тя, „но все пак разполага с властта да ми провали живота“. — Завършила съм руски език и литература — додаде тя и опита да се усмихне дружелюбно. — Оглавявам отдела по руски език в моето училище. Но половината ни учители заминаха на запад и се налага да импровизираме. Затова през последната седмица имах два урока по английски.

— Значи бях прав! И в уроците си Вие тровите умовете на децата с американска пропаганда.

— О, по дяволите — простена Ребека. — Заради съветите за американските войници ли е?

Шолц прочете от някакви бележки.

— Тук се казва така: „Имайте предвид, че в Източна Германия няма свобода на словото“. Не е ли това американска пропаганда?

— Обясних на учениците, че американците имат наивна предмарксистка представа за свободата. Предполагам, че Вашият осведомител е пропуснал да го спомене. — Тя се питаше кой ли е доносникът. Трябва да беше ученик или родител, на когото е казано за урока. ЩАЗИ имаше повече шпиони и от нацистите.

— Пише още: „Когато сте в Източен Берлин, не искайте от полицията да Ви упъти. За разлика от американските полицаи, те не са тук, за да Ви помагат“. Какво ще кажете за това?

— Не е ли вярно? — попита Ребека. — Като юноша питали ли сте някога някой от Фопо да ви упъти до спирката на У-бана?

Фопо бяха Фолксполицаи, източногерманската полиция.

— Не можахте ли да намерите нещо по-уместно за обучението на децата?

— Защо не дойдете в нашето училище да изнесете един урок по английски?

— Не говоря английски!

— Нито пък аз! — викна Ребека. Веднага съжали, че е повишила глас. Но Шолц не се ядоса. Определено беше неопитен. Ала тя не биваше да става невнимателна. — Затова се оправям в крачка и използвам каквито материали на английски ми попаднат под ръка. — „Време за малко лъжливо унижение“, рече си тя. — Очевидно съм сгрешила и много съжалявам, сержант.

— Виждате ми се интелигентна жена — отговори той.

Ребека присви очи. Капан ли беше това?

— Благодаря за комплимента — отговори тя неутрално.

— Нужни са ни интелигентни хора, особено жени.

Ребека беше озадачена.

— За какво?

— Да си отварят очите, да гледат какво се случва, да ни осведомяват, когато нещо се обърка.

Ребека беше поразена. След миг попита невярващо:

— Искате да стана доносник на ЩАЗИ?

— Това е важна работа в обществен дух. И е жизненоважна в училищата, където се оформя отношението на младите хора.

— Разбирам това — всъщност Ребека виждаше, че младият полицай действа слепешката. Беше я проверил в работата, но не знаеше нищо за прословутото й семейство. Ако Шолц беше проверил произхода й, никога нямаше да се обърне към нея.

Можеше да си представи как е станало. Хофман беше една от най-разпространените фамилии, а и Ребека не беше необичайно име. Някой зелен новобранец лесно би могъл да се обърка и да разследва неправилната Ребека Хофман.

Той продължи.

— Но хората, които вършат тази работа, трябва да са напълно честни и заслужаващи доверие.

Толкова беше нелепо, че Ребека почти се разсмя.

— Честни и заслужаващи доверие? — повтори тя. — За да шпионират приятелите си?

— Абсолютно — той явно не си даваше сметка за иронията. — Има и предимства — той сниши глас: — Ще станете една от нас.

— Не знам какво да кажа.

— Не е нужно да решавате сега. Идете си у дома и помислете. Но не го обсъждайте с никого. Трябва да е тайна, очевидно.

— Очевидно — Ребека започна да изпитва облекчение. Шолц скоро щеше да узнае, че тя е неподходяща за намеренията му и да оттегли предложението си. Но в този момент той надали можеше да се върне към твърденията си, че тя пропагандира западния империализъм. Навярно можеше да се измъкне от това невредима.

Шолц се изправи и Ребека го последва. Възможно ли беше посещението й в главната квартира на ЩАЗИ да завърши толкова леко? Изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина.

Шолц вежливо задържа вратата и я придружи по жълтия коридор. Групичка от пет-шест полицаи стоеше до вратата на асансьора и разговаряше оживено. Единият беше изумително познат: висок, широкоплещест и леко прегърбен мъж с добре познат на Ребека светлосив фланелен костюм. Тя го зяпаше неразбиращо на път към асансьора.

Това беше нейният съпруг, Ханс.

Защо беше тук? Първата й ужасена мисъл беше, че и той е на разпит. Но след миг от позата на всички разбра, че не се държат с него като със заподозрян.

Какво тогава? Сърцето й блъскаше от страх, но от какво се боеше?

Може би работата в Министерството на правосъдието го води тук от време на време, помисли тя. После чу как един от другите мъже му казва:

— Но при цялото ми уважение, лейтенант… — Ребека не чу остатъка от изречението. Лейтенант? Държавните служители нямаха военни чинове — освен в полицията…

Тогава Ханс я видя.

Тя гледаше как противоречиви чувства се редуват на лицето му — мъжете бяха лесни за разгадаване. Първо се намуси с удивлението на човек, който вижда нещо познато в необичайна среда, като ряпа в библиотека. После очите му се ококориха потресено, когато осъзна, че видяното е истина, и зяпна леко. Но изражението, което последва, я потресе най-силно: страните му потъмняха от срам и очите му се отместиха от нея в непогрешимо виновен поглед.

Ребека мълча дълго в опит да възприеме. После, все още без да разбира какво вижда, тя каза:

— Добър ден, лейтенант Хофман.

Шолц изглеждаше учуден и уплашен.

— Познавате ли лейтенанта?

— Много добре — отговори тя и се помъчи да запази самообладание, докато у нея започна да се надига ужасно подозрение. — Питам се дали той не ме е държал под наблюдение от известно време.

Но това беше невъзможно, нали?

— Нима? — глупаво попита Шолц.

Ребека упорито гледаше Ханс, следеше как той ще реагира на удивлението й, надяваше се да се разсмее и да даде истинско, невинно обяснение. Устата му беше отворена, като че се канеше да заговори, но Ребека разбра, че няма намерение да каже истината. „Вместо това“, рече си тя, „имаше вид на човек, който отчаяно се мъчи да измисли някаква история и не успява да излезе с нещо, което да отговаря на всички факти“.

Шолц беше на път да се разплаче.

— Не знаех!

Без да сваля очи от Ханс, Ребека отговори:

— Аз съм съпругата на Ханс.

Лицето му пак се измени и когато вината се смени с яд, то се превърна в гневна маска. Най-сетне заговори, но не на Ребека.

— Затваряй си устата, Шолц.

Тогава Ребека разбра и светът й рухна.

Шолц беше твърде потресен да се вслуша в предупреждението на Ханс.

— Вие сте тази госпожа Хофман?

Тласкан от гняв, Ханс се придвижи бързо. Замахна с месестия си десен юмрук и удари Шолц в лицето. Младежът залитна назад. Устните му кървяха.

— Проклет глупак — каза Ханс. — Току-що унищожи две години усърдна работа под прикритие.

Ребека прошепна на себе си:

— Странните телефонни обаждания, внезапните срещи, накъсаните бележки…

Ханс нямаше любовница.

Беше замаяна, но знаеше, че сега е моментът да открие истината, докато всички са извадени от равновесие, преди да почнат да лъжат и да си измислят прикрития. С усилие остана съсредоточена.

— Ожени се за мен само за да ме шпионираш ли, Ханс? — попита тя хладно.

Той я зяпаше, без да отговори.

Шолц се обърна и се запрепъва по коридора.

— Вървете след него — нареди Ханс.

Асансьорът дойде и Ребека тъкмо влизаше вътре, когато Ханс кресна:

— Арестувайте този глупак и го хвърлете в килията.

Обърна се да каже нещо на Ребека, но вратите на асансьора се затвориха и тя натисна бутона за приземния етаж.

Докато минаваше през преддверието, едва виждаше от сълзи. Никой не я заговори: без съмнение беше обичайно тук да се виждат плачещи хора. Мина под дъжда през паркинга към автобусната спирка.

Бракът й беше измама. Едва можеше да възприеме това. Беше спала с Ханс, обичаше го и се омъжи за него, а той я беше лъгал през цялото време. Изневярата можеше да е нещо временно, но Ханс я беше мамил от самото начало. Трябва да беше започнал да излиза с нея, за да я шпионира.

Несъмнено, никога не беше възнамерявал да се ожени за нея. Първоначално навярно беше планирал само да пофлиртува, колкото да бъде допуснат в дома й. Измамата беше проработила твърде добре. Трябва да е бил потресен, когато тя му предложи брак. Навярно е бил принуден да вземе решение: да й откаже и да прекрати наблюдението или да приеме и да го продължи. Може би дори началството му беше наредило да приеме. Как можа да се подведе така?

Автобусът спря и тя се качи. Отправи се със сведен поглед към седалката в дъното и покри лицето си с длани.

Замисли се за времето, когато се ухажваха. Когато тя повдигаше въпроси, които се бяха оказвали пречка в предишните й връзки — нейният феминизъм, антикомунизъм, близостта й с Карла — Ханс винаги даваше правилните отговори. Тя вярваше, че двамата мислят сходно, почти като по чудо. Никога не й беше хрумвало, че той се преструва.

Автобусът пълзеше сред стари руини и нов бетон към централния квартал „Митте“. Ребека опита да помисли за бъдещето си, но не успя. Можеше само да премисля миналото. Припомни си сватбения им ден, медения месец и едната година брак и сега виждаше всичко това като пиеса, която Ханс беше играл. Той беше откраднал от нея две години и това така я ядоса, че тя спря да плаче.

Припомни си вечерта, когато му предложи да се оженят. Разхождаха се в Народния парк във „Фридрихсхайн“ и бяха спрели пред стария Приказен фонтан да погледат каменните костенурки. Ребека носеше морскосиня рокля, цветът, който най-добре й прилягаше. Ханс имаше ново сако от туид: успяваше да си намери хубави дрехи, макар че Източна Германия беше модна пустиня. Беше я прегърнал и Ребека се чувстваше в безопасност, защитена и ценена. Искаше един мъж завинаги и той беше този мъж.

— Хайде да се оженим, Ханс — беше му казала тя, а той я беше целунал и отвърнал:

— Каква чудесна идея.

Глупава бях, гневно си помисли Ребека, много глупава.

Едно нещо намери обяснение. Ханс не искаше още да имат деца. Твърдеше, че иска първо да получи още едно повишение и да имат свой дом. Не беше го споменавал преди женитбата и Ребека се беше изненадала заради възрастта им: тя вече беше на двадесет и девет, а той на тридесет и четири. Сега знаеше истинската причина.

Докато слезе от автобуса, вече беше гневна. Закрачи бързо през вятъра и дъжда към високата стара къща, където живееше. От антрето видя през отворената врата на предната стая, че майка й е потънала в разговор с Хайнрих фон Касел, неин колега социалдемократ от градския съвет в следвоенните години. Ребека бързо отмина, без да ги заговори. Дванадесетгодишната й сестра Лили си пишеше домашните на кухненската маса. Откъм салона се чуваше роялът: брат й Вали свиреше блус. Ребека се качи към двете стаи, които деляха с Ханс.

Първото, което видя, щом влезе, беше моделът на Ханс. Работеше по него през годината, откакто бяха женени. Правеше макет на Бранденбургската врата от кибритени клечки и лепило. Всичките му познати трябваше да запазват изгорелите си кибритени клечки. Моделът беше почти завършен и се мъдреше на малка масичка в средата на стаята. Ханс беше изработил централната арка и крилата и сега работеше по квадригата — теглената от четири коня карета на върха, която беше много по-трудна.

Трябва да е бил отегчен, с горчивина си помисли тя. Несъмнено проектът беше начин да прекарва вечерите с жена, която не обича. Бракът им беше като този макет — паянтово копие на истинското нещо.

Отиде до прозореца и загледа дъжда. След минута един жълтеникав Трабант 500 спря до бордюра и Ханс слезе.

Как смееше да идва тук сега?

Ребека със замах отвори прозореца, без да обръща внимание на дъжда, който нахлу вътре, и викна:

— Махай се!

Ханс спря на мокрия тротоар и погледна нагоре.

Очите на Ребека се спряха на чифт негови обуща на пода. Бяха изработени на ръка от един стар обущар, когото Ханс беше открил. Взе едната и я хвърли по него. Изстрелът беше добър и макар Ханс да мръдна, обувката го улучи по темето.

— Смахната краво! — викна той.

Вали и Лили дойдоха в стаята. Застанаха на прага и загледаха голямата си сестра, като че се беше превърнала в друг човек, което може и да беше истина.

— Ти се ожени по нареждане на ЩАЗИ! — кресна Ребека през прозореца. — Кой от двама ни е смахнат?

Хвърли втората обувка и не улучи.

— Какво правиш? — потресено попита Лили.

Вали се усмихна и рече:

— Луда работа.

Навън двама минувачи бяха спрели да позяпат, а една съседка застана на прага и загледа очарована. Ханс ги изгледа свирепо. Беше горделив и за него беше мъчение да го правят на глупак пред хората.

Ребека се озърна за още нещо, с което да го замери, и съгледа кибритения макет на Бранденбургската врата.

Той стоеше върху шперплатова плоскост. Вдигна го. Тежък беше, но тя щеше да се справи.

— Олеле мале — възкликна Вали.

Ребека отнесе макета до прозореца.

— Да не си посмяла! — кресна Ханс. — Това е мое!

Ребека опря шперплатовата плоскост на перваза.

— Ти съсипа живота ми, бияч от ЩАЗИ! — викна тя.

Една жена от зяпачите долу се разсмя, презрителен високомерен кикот, който звънна над шума от дъжда. Ханс пламна от гняв и се озърна да види кой се смее, но не успя. Да му се присмиват беше най-тежкото мъчение за него.

— Прибери макета, кучко! — ревна той. — Работих по него цяла година!

— И аз работих толкова по нашия брак — отвърна Ребека и вдигна макета.

— Заповядвам ти! — викна Ханс.

Ребека вдигна модела през прозореца и го пусна.

Той се превъртя във въздуха, така че плоскостта остана отгоре, а квадригата — отдолу. Пада дълго и Ребека като че увисна в този проточил се миг. После макетът се стовари в настлания с камъни преден двор с шум като от мачкане на хартия. Пръсна се и кибритените клечки се разхвърчаха, после спря на мокрите камъни като лъчисто украшение от разруха. Плоскостта лежеше, а всичко, което беше върху нея, беше смазано до неузнаваемост.

Ханс дълго го гледа, зяпнал от изумление.

Възстанови се и посочи Ребека с пръст.

— Слушай ме сега — поде той толкова студено, че тя изведнъж се уплаши. — Ще съжаляваш за това, казвам ти. Ти и семейството ти. Ще съжалявате, докато сте живи. Обещавам.

После се върна в колата и замина.

2.

За закуска майката на Джордж Джейкс му приготви палачинки с боровинки и бекон с тлъстинки отстрани.

— Ако изям това, ще трябва да се боря в тежката категория — рече той. Джордж тежеше около осемдесет килограма и беше звездата на харвардския отбор по борба в полусредна категория.

— Яж здраво и се откажи от борбата — отвърна майка му. — Не съм те отгледала да станеш тъп спортист. — Седеше на кухненската маса срещу него и сипваше корнфлейкс в чиния.

Джордж не беше тъп и тя го знаеше. Предстоеше му да се дипломира в юридическия факултет в Харвард. Минал беше последните изпити и беше сигурен, доколкото въобще можеше, че ги е взел. Сега беше тук, в скромната къща на майка си в предградието „Принц Джордж Каунти“, в Мериленд, до Вашингтон, окръг Колумбия.

— Искам да си остана във форма — рече той. — Може да стана треньор на някой гимназиален отбор по борба.

— Виж, това ще си струва да се види.

Той я погледна с обич. Джаки Джейкс навремето е била хубавица, знаеше го: виждал беше нейни снимки като младо момиче, когато тя се бе надявала да стане кинозвезда. Все още изглеждаше млада — имаше от типа тъмношоколадова кожа, която не се сбръчкваше. „Хубавото черно не се напуква“, казваха негърките. Но широката уста, която се усмихваше от старите снимки, сега имаше обърнати надолу ъгълчета в израз на мрачна решителност. Тя така и не беше станала актриса. Навярно не бе имала и възможността — малкото роли за негърки по правило отиваха у светлокожи хубавици. И без това кариерата й беше приключила, преди да е започнала, когато на шестнадесет години беше забременяла с Джордж. Изнуреното лице беше плод на това, че го беше отглеждала сама през първите десет години, работейки като сервитьорка. Живееха в малка къщичка на гърба на „Юниън Стейшън“ и тя насаждаше в него необходимостта от усърдната работа, образованието и почтеността.

— Обичам те, мамо, но все пак ще ида на Похода на свободата — каза Джордж.

Тя неодобрително стисна устни.

— Ти си на двадесет и пет години. Правиш каквото пожелаеш.

— Не. Всяко важно решение, което някога съм вземал, съм обсъждал с теб. Навярно винаги ще го правя.

— Ти не правиш каквото кажа.

— Невинаги. Но ти си оставаш най-умният човек, когото познавам, и това включва всички в Харвард.

— Е, сега направо ме ласкаеш — каза тя, но Джордж виждаше, че й е приятно.

— Мамо, Върховният съд е постановил, че сегрегацията в междущатските автобуси и автогари е противоконституционна, но южняците просто не спазват закона. Трябва да направим нещо!

— И как според теб това пътуване с автобус ще помогне?

— Ще се качим тук, във Вашингтон, и ще се отправим на юг. Ще седим отпред, ще използваме чакалните само за бели и ще искаме да ни обслужват в закусвалните само за бели; и когато ни възразят, ще казваме, че законът е на наша страна и те са престъпници и смутители.

— Синко, аз знам, че вие сте прави. Не е нужно да ми го казваш. Разбирам конституцията. Но според теб какво ще се случи?

— Предполагам, че рано или късно ще ни арестуват. После ще има процес и ще защитим нашата кауза пред света.

Тя поклати глава.

— Наистина се надявам да ви се размине толкова леко.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти порасна привилегирован. Поне след като белият ти баща се върна в живота ни, когато ти беше на шест години. Не знаеш какъв е светът за повечето цветнокожи.

— Ще ми се да не беше казвала това — Джордж се засегна: същото обвинение му отправяха и черните активисти и то го дразнеше. — Това, че имам богат бял дядо, който плаща за образованието ми, не ме прави сляп за проблемите. Знам какво става.

— Тогава може би знаеш, че да те арестуват ще е най-малкото зло, което може да ти се случи. Ами ако нещата загрубеят?

Джордж знаеше, че майка му има право. Участниците в похода рискуваха повече от затвор. Но той искаше да я успокои.

— Взех уроци по пасивна съпротива — обясни той. Всички избрани да участват в похода бяха опитни активисти за граждански права и минаха през специална тренировъчна програма, която включваше ролеви упражнения. — Един бял мъж, който се правеше на селяндур, ме нарече негро, буташе ме и ме блъскаше, и ме извлече от стаята за краката — и аз му позволих, макар че можех да го изхвърля през прозореца с една ръка.

— Кой беше той?

— Участник в кампаниите за граждански права.

— Не е като истинско.

— Разбира се. Той играеше роля.

— Добре — каза майка му и Джордж разбра по тона й, че има предвид тъкмо обратното.

— Всичко ще е наред, мамо.

— Повече няма да говоря. Ще ядеш ли палачинките?

— Погледни ме — отвърна Джордж. — Мохерен костюм, тясна вратовръзка, ниско подстригана коса, обущата ми са така лъснати, че мога да се оглеждам в тях докато се бръсна.

Той и без друго се обличаше елегантно, но участниците в похода бяха инструктирани да изглеждат свръхпочтени.

— Изглеждаш добре, ако не се брои смачканото ухо — дясното ухо на Джордж беше деформирано от борбата.

— Кой би искал да нарани такова мило цветнокожо момче?

— Нямаш представа — възрази майка му. — Белите южняци, те… — за изумление на Джордж, тя се просълзи. — Божичко, просто толкова се страхувам, че ще те убият.

Той се пресегна през масата и взе ръката й.

— Ще внимавам, мамо, обещавам.

Тя попи очи с престилката. Джордж хапна малко бекон, да й угоди, но нямаше апетит. Притесняваше се повече, отколкото показваше. Майка му не преувеличаваше. Някои от активистите за граждански права възразяваха срещу идеята за Похода на свободата с основанието, че ще предизвика насилие.

— Дълго време ще си в този автобус — рече тя.

— Тринадесет дни, от тук до Ню Орлиънс. Ще спираме всяка вечер за срещи и събрания.

— Какво имаш за четене?

— Автобиографията на Махатма Ганди — Джордж вярваше, че трябва да знае повече за Ганди, чиято философия беше вдъхновила тактиката на ненасилие на движението за граждански права.

Майка му взе една оставена върху хладилника книга.

— Може би тази ще ти се стори малко по-забавна. Бестселър е.

Винаги си разменяха книги. Баща й беше професор по литература в негърски колеж и тя четеше от дете. Когато Джордж беше момче, те четяха „Близнаците Бобси“ и „Момчетата Харди“ заедно, макар че всички герои бяха бели. Сега редовно си даваха един на друг книги, които им бяха харесали. Погледна томчето в ръката си. Прозрачната найлонова обложка му подсказа, че е заета от местната библиотека.

— Да убиеш присмехулник — прочете той. — Току-що спечели наградата Пулицър, нали?

— И действието се развива в Алабама, където отиваш.

— Благодаря.

След няколко минути той целуна майка си за довиждане, излезе от къщата с малко куфарче в ръка и взе автобуса за Вашингтон. Слезе на спирката на Грейхаунд в центъра. В кафенето се беше събрала малка група активисти на движението за граждански права. Джордж познаваше неколцина от обучението. Бяха смесица от бели и черни, мъже и жени, стари и млади. Наред с десетината участници в похода, имаше и организатори от Конгреса за расово равенство, двама журналисти от негърската преса и неколцина поддръжници. КОРА бяха решили да разделят групата на две и едната половина да тръгне от спирката на Трейлуейс, от другата страна на улицата. Нямаше плакати и телевизионни камери: всичко беше обещаващо кротко.

Джордж поздрави Джоузеф Хюго, негов състудент юрист, бял младеж с изпъкнали сини очи. Двамата бяха организирали бойкот на закусвалнята Уулуъртс в Кембридж, Масачузетс. В повечето щати Уулуъртс бяха интегрирани, но на юг, също като автобусния превоз, бяха сегрегирани. Джо обаче някак успяваше да изчезне точно преди сблъсъка и Джордж го беше определил като добронамерен страхливец.

— Идваш ли с нас, Джо? — попита той и се помъчи да прикрие скептицизма в гласа си.

Джо поклати глава.

— Дойдох само да пожелая късмет.

Пушеше дълги ментолови цигари с бял филтър и сега припряно тръскаше една в тенекиен пепелник.

— Жалко. Ти си от юга, нали?

— Бирмингам, Алабама.

— Ще ни нарекат външни агитатори. Щеше да е полезно с нас в автобуса да има някой южняк, за да ги опровергае.

— Не мога, имам си работа.

Джордж не притисна Джо. И сам беше достатъчно уплашен. Вземеше ли да обсъжда опасностите, можеше да се разубеди. Огледа групата. Със задоволство забеляза Джон Луис, ненатрапчив, но впечатляващ студент по богословие, който беше сред основателите на Студентския координационен комитет по ненасилието, най-радикалната от групите за граждански права.

Водачът им призова за внимание и започна с кратко изявление за пресата. Докато той говореше, Джордж забеляза как в кафенето се вмъква висок бял мъж на четиридесетина години в омачкан ленен костюм. Беше хубав, ако и малко понатежал, лицето му беше румено като на пияч. Изглеждаше като пътник за автобуса и никой не му обърна внимание. Седна до Джордж, преметна ръка през раменете му и за кратко го прегърна.

Това беше сенатор Грег Пешков, бащата на Джордж.

Връзката им беше публична тайна, известна на запознатите с вашингтонския живот, но никога не беше открито признавана. Грег не беше единственият политик с подобна тайна. Сенатор Стром Търмонд беше платил колежанското образование на дъщерята на прислужницата в неговото семейство: носеше се слух, че момичето е негово дете — което не пречеше на Търмонд да е краен сегрегационист. Когато Грег се беше появил, напълно непознат за шестгодишния си син, беше помолил Джордж да го нарича чичо Грег и така и не успяха да намерят по-добър евфемизъм.

Грег беше себичен и на него не можеше да се разчита, но по някакъв свой начин той се грижеше за Джордж. Като юноша Джордж беше преминал през дълга фаза на гняв към баща си, а после започна да го приема такъв, какъвто е, с мисълта, че половин баща е по-добре от никакъв.

— Джордж — рече тихо Грег. — Тревожа се.

— И ти, и мама.

— Какво каза тя?

— Мисли, че южняците расисти ще ни избият до един.

— Не мисля, че това ще стане, но можеш да загубиш работата си.

— Господин Реншоу каза ли нещо?

— Не, по дяволите, той още нищо не знае за това. Но съвсем скоро ще узнае, ако те арестуват.

Реншоу беше от Бъфало, приятел от детинство на Грег и старши партньор в престижната вашингтонска правна фирма Фосет Реншоу. Предишното лято Грег уреди на Джордж работа през ваканцията като юридически помощник там и, както и двамата се бяха надявали, временният пост доведе до предложение за работа след дипломирането. Беше голям удар: Джордж щеше да е първият негър, който работи във фирмата нещо различно от чистач.

Джордж отговори малко раздразнено.

— Участниците в Похода на свободата не са закононарушители. Ние опитваме да доведем до прилагане на закона. Сегрегационистите са престъпниците. Очаквах юрист като Реншоу да го разбира.

— Разбира го. Но въпреки това не може да вземе на работа човек, който си е имал неприятности с полицията. Повярвай ми, същото щеше да е и ако ти беше бял.

— Но ние сме на страната на закона!

— Животът е несправедлив. Студентските дни свършиха — добре дошъл в истинския свят.

Водачът се провикна.

— Всички вземете билетите и си чекирайте багажа.

Джордж стана.

— Не мога да те разубедя, нали? — попита Грег.

Изглеждаше толкова нещастен, че на Джордж му се прииска да може да се предаде, ала не можеше.

— Не, решил съм го — отговори той.

— Тогава, моля те, просто опитай да внимаваш.

Джордж беше трогнат.

— Късметлия съм, че имам кой да се тревожи за мен. Знам го.

Грег стисна ръката му и тихо си тръгна.

Джордж се нареди с останалите на опашката пред гишето и купи билет до Ню Орлиънс. Отиде до синьо-сивия автобус и даде чантата си, за да я натоварят в багажника. На страната на автобуса беше нарисувана хрътка и лозунг „Толкова е удобно да вземете автобуса… и да оставите карането на нас“. Джордж се качи.

Един организатор го насочи към място в предната част. На други беше казано да насядат в междурасови двойки. Шофьорът не обърна внимание на участниците в Похода и редовните пътници не изглеждаха повече от умерено любопитни. Джордж отвори книгата, която майка му му даде, и прочете първия ред.

След малко организаторът прати една от жените да седне до него. Той й кимна доволно. Беше я срещал вече няколко пъти и я харесваше. Името й беше Мария Самърс. Беше скромно облечена в светлосива памучна затворена рокля и клоширани поли. Кожата й беше с наситен тъмен цвят като кожата на майката на Джордж, имаше сладък плосък нос и устни, които го караха да мисли за целувки. Знаеше, че учи в юридическия факултет и също като на него й предстои да се дипломира, затова навярно бяха на една възраст. Предполагаше, че е не само умна, но и решителна: налагаше се, щом беше влязла в юридическия при два фактора срещу нея — че е жена и че е чернокожа.

Когато шофьорът запали и потегли, Джордж затвори книгата. Мария я погледна и каза:

— Да убиеш присмехулник. Миналото лято бях в Монтгомъри, Алабама.

Монтгомъри беше столицата на щата.

— И какво прави там? — попита Джордж.

— Баща ми е адвокат и той имаше клиент, който съдеше щата. През ваканцията работих за татко.

— Спечелихте ли?

— Не. Но нека не те откъсвам от четенето.

— Шегуваш ли се? Мога да чета по всяко време. Колко често човек пътува в автобуса и до него седи толкова хубаво момиче?

— Божичко. Предупредиха ме, че си по сладките приказки.

— Ако искаш, ще ти кажа каква е тайната ми.

— Добре. Каква е?

— Откровен съм.

Тя се засмя.

— Но, моля те, не го разпространявай. Ще навредиш на репутацията ми.

Автобусът прекоси река Потомак и навлезе във Вирджиния по Път 1.

— Влезе в Юга, Джордж. Страхуваш ли се вече?

— Можеш да се обзаложиш.

— Аз също се страхувам.

Магистралата беше права тясна резка през километри свежозелени гори. Минаваха през градчета, където хората имаха толкова малко работа за вършене, че спираха да погледат автобуса. Джордж не гледаше много през прозореца. Научи, че Мария е отрасла в строго религиозно семейство, а дядо й е проповедник. Джордж каза, че е ходил на църква главно за да угоди на майка си и Мария призна, че и с нея е било така. Двамата говориха чак до Фредериксбърг, на осемдесетина километра по пътя.

Участниците в похода се смълчаха, когато автобусът влезе в историческия градец, където бялото господство продължаваше. Терминалът на Грейхаунд се намираше между две червени тухлени църкви с бели врати, но в Юга християнството невинаги беше добър знак. Когато автобусът спря, Джордж забеляза тоалетните и с изненада установи, че над вратите няма надписи „Само за бели“ и „Само за цветнокожи“.

Пътниците слязоха от автобуса и замигаха на слънчевата светлина. Като се вгледа по-отблизо, Джордж забеляза по-светлите петна над вратите и прецени, че сегрегиращите надписи са свалени наскоро.

Въпреки това участниците в похода задействаха плана си. Първо един от белите организатори влезе в мърлявата тоалетна отзад, явно предназначена за негри. Излезе невредим, но това беше по-лесната част. Джордж беше доброволец да е чернокожият, който ще оспори правилата.

— Започнахме — каза той на Мария и влезе в чистата прясно боядисана тоалетна, от която надписът „Само за бели“ несъмнено беше току-що премахнат.

Вътре имаше един бял младеж, който решеше косата си в прическа помпадур. Погледна Джордж в огледалото, но нищо не каза. Джордж беше твърде уплашен, за да пикае, но не можеше просто да си излезе, затова си изми ръцете. Младежът излезе и влезе по-възрастен човек, който се затвори в кабинка. Джордж избърса ръце в хартията. Нямаше какво друго да прави, затова излезе.

Останалите чакаха. Той сви рамене и каза:

— Нищо. Никой не опита да ме спре, никой нищо не каза.

— Поръчах си кола в лавката — каза Мария — и келнерката ми продаде. Мисля, че някой е решил да избегне неприятностите.

— Така ли ще е по целия път до Ню Орлиънс? — попита Джордж. — Дали просто ще се преструват, че нищо не е станало? И като си идем пак ще възстановят сегрегацията? Това ще подкопае позициите ни!

— Не се притеснявай — отговори Мария. — Познавам хората, които управляват Алабама. Повярвай ми, не са толкова умни.

3.

Вали Франк свиреше на пиано в салона на горния етаж. Инструментът беше голям Стейнуей и бащата на Вали имаше грижата да е акордиран, за да може баба Мод да свири. Вали си припомняше рифа от песента на Елвис „Объркан блус“. Беше в до, което го правеше по-лесен.

Баба му седеше и четеше некролозите в Берлинер Цайтунг. Беше на седемдесет, стройна, с изправена стойка и тъмносиня кашмирена рокля.

— Умееш добре да свириш такива неща — каза тя, без да вдига поглед от вестника. — Наследил си моя слух, както и зелените ми очи. Дядо ти Валтер, на когото си кръстен, мир на праха му, така и не успя да изсвири рагтайм. Опитах да го науча, но беше безнадежден.

— Свирила си рагтайм? — изненада се Вали. — Никога не съм чувал да свириш нещо различно от класическа музика.

— Рагтаймът ни спаси от глад, когато майка ти беше бебе. След Първата световна война свирих в един клуб, Нахтлебен, тук в Берлин. Плащаха ми милиарди марки на вечер, което едва стигаше за хляб; но понякога получавах бакшиши в чужда валута и с два долара можехме да преживеем добре цяла седмица.

— Олеле — Вали не можеше да си представи среброкосата му баба да свири на пиано за бакшиши в нощен клуб.

Сестрата на Вали влезе в стаята. Лили беше почти три години по-малка и напоследък той не беше сигурен как да се държи с нея. Откак се помнеше, тя беше голяма беля — като по-малък брат, само че по-глупава. Напоследък обаче проявяваше някакъв разум, а за да са нещата дори по-сложни, някои от приятелките й имаха гърди.

Извърна се от пианото и взе китарата. Беше я купил преди година от една заложна къща в Западен Берлин. Навярно беше заложена от някой американски войник срещу заем, който така и си беше останал неплатен. Марката беше Мартин и макар да беше евтина, китарата изглеждаше на Вали доста добър инструмент. Предполагаше, че нито стопанинът на заложната къща, нито войникът бяха осъзнавали стойността й.

— Слушай това — каза той на Лили и подхвана една бахамска мелодия, наречена „Всички мои премеждия“ с текст на английски. Чул я беше по западните радиостанции: беше популярна сред американските групи. Минорните акорди я правеха меланхолична и Вали беше доволен от печалния акомпанимент с подръпване на струните, който беше измислил.

Когато свърши, баба Мод погледна над вестника и каза на английски:

— Вали, скъпи, произношението ти е съвсем ужасно.

— Съжалявам.

Тя мина на немски.

— Но пееш хубаво.

— Благодаря — Вали се обърна към Лили: — Какво мислиш за песента?

— Малко е мрачна. Може би ще ми хареса повече, след като я чуя няколко пъти.

— Не е добре. Искам да я изпълня тази вечер в Минезенгер.

Това беше музикален клуб точно до „Курфюрстендам“ в Западен Берлин. Названието означаваше трубадур.

Лили остана впечатлена.

— Свириш в Минезенгер?

— Специална вечер е. Провеждат състезание. Всеки може да свири. Победителят получава възможност да стане редовен изпълнител.

— Не знаех, че клубовете правят това.

— Обикновено не. Този е единственият.

— Не трябва ли да си по-голям, за да ходиш на такова място? — попита баба Мод.

— Трябва, обаче и по-рано съм влизал.

— Вали изглежда по-голям от възрастта си — каза Лили.

— Хмм.

— Никога преди не си свирил пред публика — каза му Лили. — Нервен ли си?

— Можеш да се обзаложиш.

— Трябва да изсвириш нещо по-бодро.

— Май си права.

— Какво ще кажеш за „Тази страна е твоя страна“? Много я харесвам.

Вали засвири и Лили запя с него.

Докато пееха, влезе по-голямата им сестра Ребека. Вали я боготвореше. След войната, когато родителите им работеха отчаяно по цели денонощия, за да прехранват семейството, Ребека често поемаше грижата за Вали и Лили. Беше като втора майка, но не толкова строга.

И беше толкова смела! Вали я беше гледал изумено, когато изхвърли през прозореца макета от кибритени клечки, изработен от съпруга й. Той никога не беше харесвал Ханс и тайно се радваше, че си отива.

Всички съседи приказваха как Ребека, без да знае, се е омъжила за офицер от ЩАЗИ. Това издигна положението на Вали в училище: никой досега не си беше и представял, че в семейство Франк има нещо особено. А момичетата бяха особено очаровани от мисълта, че всичко, казано или направено в този дом, е било докладвано на полицията в продължение на цяла година.

Макар Ребека да му беше сестра, Вали си даваше сметка, че тя е разкошна. Имаше прекрасна фигура и хубаво лице, което издаваше едновременно нежност и сила. Но сега забеляза, че Ребека изглежда все едно някой е умрял. Спря да свири и попита:

— Какво става?

— Уволниха ме — отвърна Ребека.

Баба Мод остави вестника.

— Това е лудост! — възкликна Вали. — Момчетата от твоето училище казват, че ти си най-добрата им учителка!

— Знам.

— Защо те уволниха?

— Мисля, че това е отмъщението на Ханс.

Вали си спомни реакцията на Ханс, когато видя разбития макет и хилядите кибритени клечици пръснати по тротоара. „Ще съжаляваш за това“, беше се провикнал той, вдигнал поглед през дъжда. Вали беше приел това като перчене, но ако се беше замислил малко, щеше да разбере, че един агент на тайната полиция разполага с властта да изпълни подобна заплаха. „Ти и семейството ти“ — беше изкрещял Ханс. И самият Вали беше включен в проклятието. Той потрепери.

— Нямат ли отчаяна нужда от учители? — попита баба Мод.

— Бернд Хелд е бесен — отговори Ребека. — Но е получил заповед от високо.

— Какво ще правиш? — попита Лили.

— Ще намеря друга работа. Не би трябвало да е трудно. Бернд ми даде блестяща препоръка. А във всяко училище в Източна Германия има недостиг на учители, защото толкова много заминаха на запад.

— И ти трябва да идеш на запад — каза Лили.

— Всички трябва да го направим — заяви Вали.

— Майка няма да тръгне, знаеш — отговори Ребека. — Тя казва, че трябва да решаваме проблемите си, а не да бягаме от тях.

Влезе бащата на Вали, облечен в тъмносин костюм с жилетка, старомоден, но елегантен. Баба Мод каза:

— Добър вечер, скъпи Вернер. Ребека има нужда от питие. Била е уволнена — баба често предполагаше, че някой има нужда от питие. Така и тя можеше да пийне.

— Знам за Ребека — отсече татко. — Разговарях с нея.

Беше в лошо настроение — трябваше да е, щом говореше нелюбезно с тъща си, която обичаше и й се възхищаваше. Вали се питаше какво ли е станало, та старият е ядосан.

Скоро разбра.

— Ела в кабинета ми, Вали. Искам да си поговорим — влезе през двойните врати в по-малкия салон, който използваше като домашен кабинет. Вали го последва. Татко седна зад писалището. Вали знаеше, че трябва да остане прав. — Преди месец разговаряхме за пушенето — каза татко.

Вали веднага се почувства виновен. Беше пропушил, за да изглежда по-голям, но му хареса и сега вече му беше навик.

— Обеща да се откажеш.

По мнението на Вали въобще не беше работа на баща му дали пуши или не.

— Отказа ли се?

— Да — излъга Вали.

— Не знаеш ли, че мирише?

— Май да.

— Можах да те подуша още щом влязох в салона.

Сега Вали се почувства глупак. Спипали го бяха в детинска лъжа. Това обаче не го настрои по-приятелски към баща му.

— Затова знам, че не си се отказал.

— Защо ме питаш тогава?

Вали ненавиждаше сприхавия тон, който долови в гласа си.

— Надявах се да ми кажеш истината.

— Надяваше се да ме хванеш.

— Ако искаш, вярвай и в това. Предполагам, че и сега в джоба ти има пакет цигари.

— Да.

— Остави го на бюрото ми.

Вали извади цигарите от джоба на панталоните си и ядно ги хвърли на писалището. Татко му ги взе и небрежно ги метна в някакво чекмедже. Бяха Лъки Страйк, не долнопробните източногермански ф6, при това почти цял пакет.

— Няма да излизаш вечер в продължение на един месец — каза татко. — Поне няма да ходиш по барове, където хората свирят на банджо и пушат през цялото време.

От паника стомахът на Вали се сви. Бореше се да остане спокоен и разумен.

— Не е банджо. Китара е. И не е възможно да не излизам цял месец.

— Не се дръж нелепо. Ще правиш каквото ти кажа.

— Добре — отчаяно се съгласи Вали. — Но не започваме тази вечер.

— Започваме веднага.

— Но довечера трябва да ида в клуб Минезенгер.

— Тъкмо от този род места искам да те задържа настрани.

Старият беше невъзможен!

— Няма да излизам цял месец, броено от утре, става ли?

— Карантината ти няма да обслужва твоите планове. Това ще развали замисъла. Предназначението й е да ти причини неудобство.

В такова настроение татко не можеше да бъде отклонен от решението си, но Вали бе обзет от безсилен гняв и затова опита:

— Ти не разбираш! Тази вечер участвам в състезание в Минезенгер — това е уникална възможност.

— Няма да отлагам наказанието ти, за да ти позволя да свириш на банджо!

— На китара, стар глупак такъв! На китара!

Вали излетя навън.

Трите жени в съседната стая явно бяха чули всичко и го зяпнаха.

— О, Вали… — продума Ребека.

Той си взе китарата и излезе от стаята.

Докато слезе долу, нямаше план, само гняв; но когато съгледа входната врата, разбра какво ще прави. С китара в ръка излезе и затръшна вратата така, че къщата се разтресе.

Горе един прозорец се отвори и той чу как баща му вика:

— Върни се, чуваш ли? Върни се в същата минута или ще си имаш още по-големи неприятности.

Вали продължи да крачи.

Първо беше просто гневен, но след малко се изпълни с възторг. Не се беше подчинил на баща си и дори го беше нарекъл стар глупак! Отправи се на запад с пружинираща стъпка. Но скоро еуфорията му отмина и той започна да се чуди какви ли ще бъдат последиците. Баща му не приемаше леко неподчинението. Командваше децата и работниците си и очакваше да го слушат. Но какво щеше да направи? Вече от две или три години Вали беше твърде голям, за да го напляскат. Днес татко се опита да го задържи вкъщи, все едно е затвор, но не успя. Понякога татко заплашваше, че ще го спре от училище и ще го накара да работи, но Вали смяташе, че това е празна заплаха: на татко нямаше да му е удобно из неговата скъпоценна фабрика да вилнее непокорен юноша. Все пак Вали имаше чувството, че старецът ще измисли нещо.

Улицата, по която вървеше, преминаваше от Източен в Западен Берлин на едно кръстовище. На ъгъла мързелуваха и пушеха трима Фопо, източногермански полицаи. Имаха правото да спират всеки, който пресичаше невидимата граница. Не беше възможно да разговарят с всеки, понеже толкова много — хиляди — хора минаваха всеки ден, включително много Гренцгенгер, източни берлинчани, които работеха на запад за по-високи заплати в ценни дойчмарки. Бащата на Вали беше Гренцгенгер, но работеше за печалба, не за заплата. Самият Вали минаваше оттатък поне веднъж седмично, обикновено за да иде с приятелите си в някое западноберлинско кино, където показваха американски филми със секс и насилие. Те бяха по-вълнуващи от назидателните приказки в комунистическите киносалони.

На практика Фопо спираха всеки, който им хванеше окото. Цели семейства, които минаваха заедно, родители с деца — почти сигурно беше, че ще ги спрат по подозрение, че опитват завинаги да напуснат Източна Германия, особено ако имаха багаж. Друг тип, който Фопо обичаха да тормозят, бяха юношите, особено облечените по западна мода. Много от момчетата в Източен Берлин членуваха в банди против установения ред: Тексаската, Джинсовата, Обществото на почитателите на Елвис Пресли и други. Те мразеха полицията, а полицията мразеше тях.

Вали носеше черни панталони, бяла тениска и жълтеникава винтяга. Намираше, че изглежда готино, малко като Джеймс Дийн, но не и като член на банда. Заради китарата обаче можеха да го забележат. Тя беше върховен символ на онова, което наричаха „американска антикултура“ — по-лошо даже от комикс за Супермен.

Прекоси улицата, като внимаваше да не поглежда онези от Фопо. Стори му се обаче, че с крайчеца на окото си вижда как единият го зяпа. Но нищо не беше казано и той премина без да спира в Свободния свят.

Взе трамвая от южната страна на парка до „Ку’дам“. Най-хубавото на Западен Берлин, мислеше си той, е, че всички момичета носят чорапи.

Тръгна към клуба Минезенгер, изба в една от страничните улички до „Ку’дам“, където сервираха слаба бира и франкфуртски наденички. Вали беше подранил, но заведението вече се пълнеше. Вали говори с младия съдържател, Дани Хаусман, и се записа за участие в състезанието. Купи си бира, без да го питат за възрастта. Имаше много момчета като него, с китари, почти толкова момичета и неколцина по-възрастни.

Час по-късно състезанието започна. Всеки участник изпълняваше по две песни. Някои бяха безнадеждни аматьори и дрънкаха прости акорди, но за притеснение на Вали, неколцина китаристи бяха по-добри от него. Повечето изглеждаха като американските музиканти, чиито песни копираха. Трима мъже, облечени като триото Кингстън, изпълниха „Том Дули“, и някакво момиче с дълги черни коси и китара изпя „Къщата на изгряващото слънце“ досущ като Джоан Баес. Получи шумни аплодисменти и насърчителни викове.

Възрастна двойка с панталони от рипсено кадифе стана и изпя земеделска песен, „Им мерцен дер бауер“, под акомпанимента на акордеон. Фолк музика, но не от вида, който публиката тук искаше. Двамата получиха иронични аплодисменти, но бяха старомодни.

Докато Вали чакаше реда си и губеше търпение, към него приближи едно хубаво момиче. Често му се случваше. Той си мислеше, че има специфично лице, с високи скули и бадемовидни очи, все едно е половин японец, обаче много момичета го намираха привлекателен. Момичето се представи като Каролин. Изглеждаше с година-две по-голяма от него. Имаше дълги и прави светли коси, разделени на път по средата и обрамчващи обло лице. Вали първо реши, че е като всички останали момичета певици, но имаше такава голяма и широка усмивка, че сърцето му прескочи един удар.

— Щях да участвам в състезанието с брат ми, който да свири на китарата — каза тя, — но той ме изостави. Дали би имал нещо против да излезеш на сцената заедно с мен?

Първият импулс на Вали беше да откаже. Имаше свой репертоар от песни и нито една от тях не беше дует. Но Каролин беше очарователна и той търсеше причина да продължи разговора с нея.

— Ще трябва да репетираме — отвърна той с изпълнен със съмнение глас.

— Можем да излезем навън. Кои песни беше намислил?

— Щях да изпълня „Всичките ми премеждия“, а после — „Тази страна е твоя страна“.

— Какво ще кажеш за „Нох ейнен танц“?

Тя не беше част от репертоара на Вали, но той знаеше мелодията, пък и беше лесна за свирене.

— Никога не съм се замислял за комична песен.

— Ще се хареса на публиката. Можеш да пееш думите на мъжа, когато той й казва да се прибере у дома при болния си съпруг, после аз ще изпея „Само още един танц“ и последния стих ще изпеем заедно.

— Да опитаме.

Излязоха навън. Беше ранно лято и още беше светло. Седнаха на един праг и опитаха песента. Звучаха добре заедно, а Вали импровизира хармония на последния стих.

Каролин имаше чист контраалтов глас, който според Вали можеше да звучи и вълнуващо, затова предложи за контраст втората им песен да е тъжна. Тя отхвърли „Всичките ми премеждия“ като прекалено потискаща, но хареса „Вината е само моя“, бавен спиричуъл. Когато я започнаха, косъмчетата по врата на Вали настръхнаха.

Един американски войник, който влизаше в клуба, им се усмихна и им каза на английски:

— Боже мой, та това са близнаците Бобси.

Каролин се засмя и каза на Вали:

— Май си приличаме. Светли коси и зелени очи. Кои са близнаците Бобси?

Вали не беше забелязал какъв цвят са очите й и беше поласкан, че тя е обърнала внимание на неговите.

— Никога не съм ги чувал.

— Все едно, звучи като хубаво име за дует. Като „Евърли Брадърс“.

— Трябва ли ни име?

— Ще ни трябва, ако спечелим.

— Добре. Да се връщаме. Би трябвало вече почти да е дошъл нашият ред.

— Още нещо — каза тя. — Когато пеем „Нох ейнен танц“, трябва от време на време да се поглеждаме и да се усмихваме.

— Добре.

— Почти като гаджета, нали разбираш. Ще изглежда добре на сцената.

— Разбира се.

Нямаше да му е трудно да се усмихва на Каролин, все едно му е приятелка.

В клуба някакво русо момиче подрънкваше на китарата и пееше „Товарен влак“. Не беше толкова красива като Каролин, но беше хубава по един по-очевиден начин. После един виртуозен китарист изпълни някакъв блус със сложна апликатура. И тогава Дани Хаусман обяви името на Вали.

Когато се изправи пред публиката, Вали се почувства напрегнат. Повечето китаристи имаха хубави кожени ремъци, но Вали така и не си направи труда да си купи и инструментът висеше на врата му на връв. Сега внезапно му се прищя да имаше ремък.

— Добър вечер. Ние сме близнаците Бобси — обяви Каролин.

Вали изсвири един акорд и запя. Усети, че вече не го е грижа за ремъка. Песента беше валсова и той дрънкаше весело. Каролин се преструваше на покварена жена и в отговор Вали се превърна в строг пруски лейтенант.

Публиката се разсмя.

Тогава с Вали се случи нещо. В клуба имаше само стотина души и звукът беше не повече от одобрително колективно кискане, но му даде непознато досега усещане, малко като шемета на първото дръпване от цигара.

Хората се засмяха още няколко пъти и накрая аплодираха шумно.

Това се хареса на Вали дори повече.

— Обичат ни! — развълнувано прошепна Каролин.

Вали подхвана „Вината е само моя“, като подръпваше стоманените струни с нокти, за да изостри драмата на прискърбните седминки, и множеството се смълча. Каролин се промени и се превърна в отчаяна паднала жена. Вали наблюдаваше публиката. Никой не разговаряше. Една жена се беше просълзила и той се запита дали не е преживяла онова, за което Каролин пееше.

Приглушената съсредоточеност беше още по-приятна от смеха.

Накрая хората аплодираха и завикаха за още.

Правилото изискваше по две изпълнения, затова Вали и Каролин слязоха от сцената, пренебрегвайки виковете за бис. Но Хаусман им каза да се върнат. Не бяха репетирали трета песен и се спогледаха панически. После Вали попита:

— Знаеш ли „Тази страна е твоя страна“?

Каролин кимна.

Публиката се присъедини, което накара Каролин да запее по-силно. Вали се изненада от мощта на гласа й. Изпя висока хармония и гласовете им се понесоха над шума от тълпата.

Когато най-сетне слязоха от сцената, Вали беше въодушевен. Очите на Каролин блестяха.

— Наистина бяхме добри! — каза тя. — Бива те повече от брат ми.

— Да ти се намират цигари? — попита Вали.

Поседяха още един час на състезанието и пушиха.

— Мисля, че бяхме най-добрите — каза Вали.

Каролин беше по-предпазлива.

— Харесаха русото момиче, което пя „Товарен влак“.

Най-сетне обявиха резултата.

Близнаците Бобси бяха втори.

Победи двойничката на Джоун Баес.

— Та тя едва свиреше! — ядоса се Вали.

Каролин беше по-философски настроена.

— Хората харесват Джоун Баес.

Клубът започна да се опразва и Вали и Каролин се отправиха към вратата. Вали се чувстваше потиснат. Като излизаха ги спря Дани Хаусман. Беше малко над двадесетгодишен и се обличаше в модерни небрежни дрехи — черен пуловер с висока яка и джинси.

— Можете ли следващия понеделник да се справите с половин час?

Вали беше прекалено изненадан да отговори, но Каролин бързо каза:

— Разбира се!

— Ама имитаторката на Джоун Баес победи — рече Вали, а после си помисли: „Защо ли споря?“.

Дани отговори:

— Вие двамата явно имате репертоар, който да радва публиката за повече от две изпълнения. Имате ли достатъчно песни за програма?

Вали отново се поколеба, а Каролин се включи веднага:

— До понеделник ще имаме.

Вали си припомни, че баща му има намерението да го затвори вкъщи за цял месец, обаче реши да не го споменава.

— Благодаря — рече Дани. — Заемате ранната част, от осем и половина. Елате в седем и половина.

Двамата излязоха въодушевени на осветената от лампите улица. Вали нямаше представа какво ще направи по въпроса с баща си, но беше оптимист, че всичко ще се нареди.

Оказа се, че и Каролин живее в Източен Берлин. Взеха автобус и започнаха да обсъждат какво ще изпълнят следващата седмица. Имаше множество песни, които и двамата знаеха.

Слязоха от автобуса и се отправиха към парка. Каролин се свъси и рече:

— Човекът зад нас.

Вали погледна назад. На тридесет-четиридесет метра зад тях имаше мъж с кепе, който вървеше и пушеше.

— Какво за него?

— Не беше ли в Минезенгер?

Мъжът не погледна Вали, макар той да го зяпаше.

— Не мисля така — отвърна Вали. — Харесваш ли „Евърли Брадърс“?

— Да!

Както си вървяха, Вали започна да подрънква „Трябва само да помечтая“ на китарата, която висеше на връв на шията му. Каролин се присъедини с желание. Пяха заедно, докато минаваха през парка. Вали засвири хита на Чък Бери „Отново в САЩ“.

Докато ревяха рефрена „Толкова съм щастлив, че живея в САЩ“, Каролин внезапно спря.

— Шшт!

Вали осъзна, че са стигнали до границата и видя трима Фопо под уличната лампа, които ги гледаха злонамерено.

Млъкна веднага с надеждата да са спрели навреме.

Единият полицай беше сержант. Погледна покрай Вали. Вали проследи погледа му и забеляза, че мъжът с кепето кимва отсечено. Сержантът пристъпи към Вали и Каролин и каза:

— Документите.

Човекът с кепето говореше по радиостанция.

Вали се свъси. Явно Каролин беше права — следили ги бяха.

Хрумна му, че Ханс може да стои зад това.

Възможно ли беше да е толкова дребнав и отмъстителен?

Да, възможно беше.

Сержантът погледна личната карта на Вали и каза:

— Ти си само на петнадесет. Не би трябвало да си навън толкова късно.

Вали си прехапа езика. Нямаше смисъл да спори с полицията.

Сержантът погледна и личната карта на Каролин и каза:

— Ти си на седемнадесет! Какво правиш с това дете?

Това накара Вали да си припомни разправията с баща си и той ядосано подхвърли:

— Не съм дете.

Сержантът не му обърна внимание.

— А би могла да излезеш с мен — каза той на Каролин. — Аз съм истински мъж.

Другите двама полицаи се разсмяха одобрително.

Каролин не отговори, обаче сержантът настояваше:

— Какво ще кажеш?

— Трябва да сте се побъркали — тихо продума Каролин.

Мъжът се докачи:

— Е, това беше направо грубо.

Вали беше забелязал това у някои мъже. Ако момичето ги разкара, те се дразнят, но приемат всеки друг отговор за насърчение. Какво се очаква от жената тогава?

— Върнете ми картата, ако обичате — каза Каролин.

— Девствена ли си? — попита сержантът.

Каролин се изчерви.

Двамата други полицаи пак се разкикотиха.

— Трябва да го пишат на личните карти на жените — каза сержантът. — Девствена или не.

— Престанете — намеси се Вали.

— Нежен съм с девствениците.

Вали кипеше.

— Униформата не Ви дава право да тормозите момичетата!

— О, нима? — сержантът не им връщаше картите.

Бежов Трабант 500 спря и от него слезе Ханс Хофман. Вали започна да се страхува. Как можа да попадне в такава беда? Всичко, което направи, беше да пее в парка.

Ханс се приближи и каза:

— Покажи ми това, което виси на врата ти.

Вали събра сили да попита:

— Защо?

— Защото подозирам, че се ползва за пренасяне на капиталистическо-империалистическа пропаганда в Германската демократична република. Дай насам.

Китарата беше толкова ценна, че колкото и да се боеше, Вали не се подчини.

— А ако не я дам? Ще ме арестуват ли?

— Да, в крайна сметка — отговори Ханс.

Куражът на Вали се изпари. Преметна връвта през главата си и подаде китарата на Ханс.

Ханс хвана китарата, все едно ще засвири, дръпна струните и запя на английски „Ти си само хрътка“. Тримата от Фопо се разсмяха истерично.

Оказа се, че и ченгетата слушат поп музика по радиото.

Ханс пъхна ръка под струните и опита да бръкне в отвора.

— Внимавай! — обади се Вали.

Горното ми бръмна и се скъса.

— Това е фин музикален инструмент! — отчаяно рече Вали.

Струните пречеха на Ханс да бръкне в китарата.

— Някой да има нож?

Сержантът поровичка в куртката си и извади нож с широко острие — Вали беше сигурен, че не е част от стандартното му снаряжение.

Ханс се помъчи да пререже струните, но те се оказаха по-яки от очакванията му. Успя да скъса си и сол, но не и по-дебелите.

— Вътре няма нищо — умолително каза Вали. — Можеш да прецениш по теглото.

Ханс го изгледа, усмихна и после силно заби ножа в резонаторната кутия до магаренцето.

Острието влезе в дървото и Вали извика болезнено.

Доволен от отклика, Ханс повтори и проби няколко дупки в китарата. При отслабената повърхност, напрежението в струните издърпа магаренцето и дървото около него от корпуса на инструмента. Ханс отпра останалата част и разкри вътрешността като ковчег.

— Никаква пропаганда — установи той. — Поздравления. Невинен си. Подаде на Вали съсипаната китара и той я взе.

Ухиленият сержант върна личните карти.

Каролин хвана Вали за ръката и го задърпа.

— Хайде — тихо каза тя. — Да се махаме от тук.

Вали се остави да го отведе. Едва виждаше къде върви. Не можеше да спре да плаче.

4.

Джордж Джейкс се качи на автобуса на Грейхаунд в Атланта, Джорджия, в неделя, четиринадесети май 1961. Беше Денят на майката.

Той беше уплашен.

Мария Самърс седеше до него. Винаги сядаха заедно. Стана нещо обичайно: всички приемаха, че свободното място до Джордж е запазено за Мария.

За да прикрие нервността си, той подхвана разговор.

— И така, какво мислиш за Мартин Лутър Кинг?

Кинг оглавяваше Конференцията на християнските водачи от Юга, една от по-важните групи за граждански права. Срещнали се бяха с него предната вечер на вечеря в Атланта, в един от ресторантите с чернокож собственик.

— Той е удивителен човек — отговори Мария.

Джордж не беше толкова уверен.

— Той каза чудесни неща за участниците в Похода на свободата, но не е с нас в автобуса.

— Постави се на негово място — разсъдливо отвърна Мария. — Той води друга група за граждански права. Един генерал не може да стане редник в чужд полк.

Джордж не го беше погледнал така. Мария беше много умна.

Джордж беше наполовина влюбен в нея. Отчаяно искаше възможност да останат насаме, но хората, в чиито домове отсядаха участниците в Похода, бяха солидни и почтени чернокожи граждани, повечето ревностни християни, които не биха допуснали стаите им за гости да се използват за гушкане. А Мария, колкото и да беше съблазнителна, просто седеше до него, говореше и се смееше на остроумията му. Никога не правеше дребните физически неща, които издаваха, че жената иска повече от приятелство: не докосваше мишницата му, не вземаше ръката му, когато слизаше от автобуса или не се притискаше до него в множеството. Не флиртуваше. Дори бе възможно да е девствена на двадесет и пет години.

— Ти разговаря дълго с Кинг — рече Джордж.

— Да не беше проповедник, щях да кажа, че ме ухажва — отвърна Мария.

Джордж не беше сигурен как да отговори на това. Нямаше да се изненада, ако един проповедник ухажва такова очарователно момиче като Мария. Но си рече, че тя е наивна за мъжете.

— Поговорих си малко с Кинг.

— Какво ти каза?

Джордж се поколеба. Думите на Кинг го бяха уплашили. Реши все пак да каже на Мария: тя имаше право да знае.

— Казва, че в Алабама няма да минем.

Мария посърна.

— Наистина ли ти каза това?

— Със същите думи.

Сега и двамата се уплашиха.

Автобусът потегли от автогарата.

През първите няколко дни Джордж се боеше, че Походът на свободата ще е твърде мирен. Редовните пътници не реагираха на настанилите се на погрешните места чернокожи и понякога припяваха с тях. Нищо не се случи, когато участниците в похода не се съобразиха с табелите „Само за бели“ и „Цветнокожи“ по автогарите. В някои градове надписите даже бяха замазани с боя. Джордж се страхуваше, че сегрегационистите са измислили отлична стратегия. Нямаше проблеми, нямаше и публичност, а цветнокожите участници в Похода биваха любезно обслужвани в ресторантите за бели. Всяка вечер слизаха от автобуса и необезпокоявано участваха в срещи, обикновено в църкви, после нощуваха у симпатизанти. Но Джордж беше сигурен, че щом напуснеха някой град, надписите щяха да бъдат възстановени, сегрегацията да се върне и Походът да се окаже загуба на време.

Иронията беше поразителна. Откак се помнеше, Джордж се засягаше и гневеше от постоянното послание, понякога внушавано, ала често изговаряно и на глас, че е по-долен. Нямаше значение, че е по-умен от деветдесет и девет процента от белите американци. Нито пък че е работлив, вежлив и добре облечен. Гледаха го отвисоко грозни бели хора, твърде тъпи или твърде мързеливи, та да вършат нещо различно от това да сипват напитки или да наливат бензин. Не можеше да влезе в магазина, да седне в ресторанта или да кандидатства за работа, без да се чуди дали няма да го пренебрегнат, да го помолят да напусне или да го отхвърлят заради цвета на кожата му. Това го караше да гори от възмущение. А сега, парадоксално, той беше разочарован, че това не се случваше.

Междувременно Белият дом се двоумеше. На третия ден от Похода главният прокурор Робърт Кенеди държа реч в Университета на Джорджия и обеща да вкара в сила гражданските права в юга. А след три дни брат му, президентът, отстъпи и оттегли подкрепата си от два законопроекта за гражданските права.

Така ли ще победят сегрегационистите, питаше се Джордж? Като избягват сблъсъците и после продължават както обикновено?

Оказа се, че не е така. Мирът продължи само четири дни.

В петия ден от Похода един от участниците беше арестуван, задето настоя на правото си да му бъдат лъснати обущата.

На шестия ден избухна насилието.

Жертвата беше Джон Луис, студентът по богословие. Беше нападнат от побойници в една тоалетна за бели в Рок Хил, Южна Каролина. Луис се беше оставил да го удрят и ритат, без да отвърне. Джордж не видя инцидента, което навярно беше добре, понеже не беше сигурен, че е способен да се мери с Луис по гандианска сдържаност.

Във вестниците на другия ден прочете кратки репортажи за насилието, но се разочарова, защото случаят остана в сянката на полета на Алан Шепърд, първия американец в космоса. На кого му пука, мислеше си горчиво Джордж. Съветският космонавт Юрий Гагарин беше първият човек в космоса преди по-малко от месец. Русите ни биха. Един бял американец можеше да полети в орбита около Земята, а един черен американец не можеше да влезе в тоалетната.

После, в Атланта, участниците в похода бяха приветствани от множеството, когато слязоха от автобуса, и духът на Джордж отново се повдигна.

Но това беше Джорджия, а сега те бяха на път към Алабама.

— Защо Кинг каза, че няма да минем през Алабама? — попита Мария.

— Носи се слух, че Ку-клукс-клан планират нещо в Бирмингам — мрачно отговори Джордж. — Явно ФБР знае всичко, но не са направили нищо да ги спрат.

— А местната полиция?

— Полицаите са в проклетия клан.

— А тези двамата? — Мария извъртя глава по посока на местата от другата страна на пътеката и един ред назад.

Джордж погледна през рамо към двамата яки бели мъже, настанени един до друг.

— Какво за тях?

— Не подушваш ли полиция?

Джордж видя какво има предвид тя.

— Мислиш, че са от ФБР ли?

— Дрехите им са прекалено евтини за Бюрото. Предполагам, че са от магистралната полиция в Алабама, под прикритие.

Джордж се впечатли.

— Как стана толкова умна?

— Мама ме караше да си изяждам зеленчуците. А татко е адвокат в Чикаго, гангстерската столица на САЩ.

— И какво според теб правят тези двамата?

— Не съм сигурна, но не мисля, че са тук, за да защитават нашите граждански права, нали?

Джордж погледна през прозореца и видя надпис „Влизате в Алабама“. Провери часовника си. Един. Слънцето светеше в синьото небе. Прекрасен ден да умреш, рече си той.

Мария искаше да работи в политиката или в държавната администрация.

— Протестиращите може и да имат влияние, но в крайна сметка правителствата променят света — каза тя. Джордж се позамисли дали е съгласен. Мария беше кандидатствала за работа в пресслужбата на Белия дом и беше поканена на интервю, но не получи работата.

— Във Вашингтон не вземат на работа много чернокожи адвокати — печално съобщи тя на Джордж. — Навярно ще остана в Чикаго и ще постъпя в кантората на баща ми.

Оттатък пътеката срещу Джордж седеше бяла жена на средна възраст с палто и шапка. Държеше в скута си голяма бяла найлонова чанта. Джордж й се усмихна и каза:

— Прекрасно време за пътуване с автобус.

— Отивам при дъщеря ми в Бирмингам — рече жената, макар Джордж да не я беше питал.

— Колко хубаво. Аз съм Джордж Джейкс.

— Кора Джоунс. Госпожа Джоунс. Дъщеря ми трябва да роди до седмица.

— Първото си дете?

— Третото.

— Е, ако не възразявате, изглеждате твърде млада за баба.

Тя промърка от удоволствие.

— Аз съм на четиридесет и девет години.

— Никога не бих се досетил!

Един автобус на Грейхаунд, който се движеше в обратната посока, премигна с фаровете и автобусът на Похода забави и спря. Един бял мъж приближи прозореца на шофьора и Джордж го чу да казва:

— Събрала се е тълпа на автогарата в Анистън — шофьорът отговори нещо, което Джордж не можа да чуе. — Просто внимавай — рече мъжът на прозореца.

Автобусът потегли.

— Какво значи тълпа? — тревожно попита Мария. — Може да са двадесет души, може да са хиляда. Може да са комитет по посрещането или гневна тълпа. Защо не ни каза повече?

Джордж предположи, че раздразнението й прикрива страх.

Спомни си думите на майка си: „Просто толкова се боя, че ще те убият“. Някои хора от движението казваха, че са готови да умрат за каузата на свободата. Джордж не беше сигурен, че е готов да стане мъченик. Имаше толкова много други неща, които искаше да направи; например да спи с Мария.

След минута влязоха в Анистън, градче като всички други в Юга: ниски постройки, улиците под прав ъгъл, прашно и горещо. Покрай пътя се бяха наредили хора като на парад. Мнозина бяха хубаво облечени, жените с шапки, децата измити, несъмнено бяха ходили на църква.

— Какво очакват да видят, хора с рога ли? — попита Джордж. — Ето ни и нас, народе, истински негри от Севера, имаме си обуща и всичко останало. — Говореше, все едно се обръща към хората, макар че само Мария можеше да го чуе. — Дойдохме да ви вземем пушките и да ви научим на комунизъм. Къде ходят да плуват белите момичета?

Мария се позасмя.

— Ако можеха да те чуят, нямаше да разберат, че се шегуваш.

Всъщност Джордж не се шегуваше, по-скоро беше като да си свирука на минаване през гробища. Опитваше се да не обръща внимание на свития от страх корем.

Автобусът зави и влезе в автогарата, която беше странно пуста. Сградите изглеждаха затворени и заключени. На Джордж това му се стори зловещо.

Шофьорът отвори вратата на автобуса.

Джордж не забеляза откъде се появи тълпата. Внезапно всички наобиколиха автобуса. Бяха бели мъже, някои в работни дрехи, други в неделни костюми. Носеха бейзболни бухалки, метални тръби и железни вериги. И крещяха. Повечето беше неясно, но Джордж чу и някои думи на омраза, включително Зиг хайл!

Джордж се изправи, първият му импулс беше да затвори вратата; но двамата мъже, които Мария определи като щатски полицаи, бяха по-бързи и я затръшнаха. „Може би са тук да ни защитават“, рече си Джордж, „или просто защитават себе си“.

Погледна през всички прозорци наоколо. Навън нямаше полиция. Как би могла местната полиция да не знае, че на автогарата се събира въоръжена тълпа? Сигурно бяха в сговор с Клана. Нищо изненадващо.

След миг мъжете нападнаха автобуса с оръжията си. Чу се страшна какофония, когато веригите и лостовете захапаха корпуса. Счупи се стъкло и госпожа Джоунс изпищя. Шофьорът запали двигателя, но един от мъжете легна пред автобуса. Джордж си помисли, че шофьорът може просто да го прегази, но той спря.

През прозореца влетя камък и го разби. Джордж усети остра болка в бузата, като от ужилване от пчела. Ударен беше от летящо парче стъкло. Мария седеше до прозореца: беше в опасност. Джордж я грабна за ръката и я придърпа към себе си.

— Приклекни на пътеката! — викна той.

Някакъв ухилен мъж с боксове на ръцете пъхна юмрук през прозореца до госпожа Джоунс.

— Елате долу с мен! — викна Мария, придърпа госпожа Джоунс и я обгърна с ръце да я предпази.

Виковете се засилиха.

— Комунисти! Страхливци!

— Сниши се, Джордж! — каза Мария.

Джордж не можеше да се насили да отстъпи пред хулиганите.

Внезапно шумът стихна. Думкането по страните на автобуса престана и вече не се чупеха стъкла. Джордж забеляза полицай.

„Тъкмо навреме“, рече си той.

Полицаят размахваше палката, обаче разговаряше дружелюбно с ухиления мъж с бокса.

После Джордж видя още трима полицаи. Бяха успокоили тълпата, но за раздразнение на Джордж, не правеха нищо повече. Държаха се, все едно не е извършено престъпление. Бъбреха си небрежно с метежниците, които явно им бяха приятели.

Двамата магистрални патрули седяха на местата си и изглеждаха объркани. Джордж предполагаше, че задачата им е да шпионират участниците в Похода и не са допускали, че ще станат жертви на насилието на тълпата. Бяха принудени да вземат страната на участниците в Похода за самозащита. Може би щяха да се научат да виждат нещата от нова гледна точка.

Автобусът тръгна. През предното стъкло Джордж видя как един полицай изтиква хората от пътя, а друг маха на шофьора да продължава. Вън от автогарата една патрулна кола тръгна пред автобуса и го поведе по пътя извън града.

Джордж се почувства малко по-добре.

— Май се измъкнахме — каза той.

Мария се изправи, видимо невредима. Извади носната кърпичка на Джордж от джоба на сакото му и нежно попи лицето му. Белият памук стана червен от кръв.

— Противна драскотинка — каза тя.

— Ще оцелея.

— Обаче няма да си толкова хубав.

— Хубав ли съм?

— Беше, но сега…

Този миг нормалност не трая дълго. Джордж хвърли поглед назад и видя дълга редица пикапи и леки коли, които следваха автобуса. Като че бяха пълни с крещящи мъже.

— Не се измъкнахме — простена той.

— Във Вашингтон, преди да се качим в автобуса, ти говореше с един бял младеж — каза Мария.

— Джоузеф Хюго. От харвардския юридически факултет. Защо?

— Мисля, че го видях тук, в тълпата — отговори Мария.

— Джоузеф Хюго? Не. Той е на наша страна. Трябва да грешиш.

Но Хюго е от Алабама, спомни си Джордж.

— Има изпъкнали сини очи — каза Мария.

— Ако е с тълпата, значи през цялото време се е преструвал, че поддържа гражданските права… докато ни е шпионирал. Той не може да е доносник.

— Не може ли?

Джордж пак погледна назад.

На границата на града полицейският ескорт зави и се върна, но не и останалите коли.

Хората в тях викаха така силно, че се чуваха над звука на всички двигатели.

Отвъд предградията, на един дълъг самотен участък от Магистрала 202, две коли задминаха автобуса, после забавиха и принудиха шофьора да натисне спирачките. Той опита да подмине, обаче те се движеха на зигзаг и блокираха пътя му.

Кора Джоунс беше пребледняла и трепереше. Стискаше найлоновата чанта като спасителен пояс.

— Съжалявам, че Ви замесихме в това, госпожо Джоунс — каза Джордж.

— И аз съжалявам — отвърна тя.

Най-сетне колите пред тях се дръпнаха встрани и автобусът ги подмина. Но изпитанието не беше свършило: конвоят още го следваше. После Джордж чу познато пукане. Когато автобусът почна да криволичи из платното, той разбра, че е спукана гума. Шофьорът забави и спря пред някаква бакалия. Фирмата гласеше Форсайт и Син.

Шофьорът скочи навън. Джордж го чу да казва:

— Две спукани гуми?

После влезе в магазина, навярно да се обади за помощ.

Джордж беше напрегнат като струна. Една спукана гума беше просто злополука, две бяха засада.

И наистина, колите от конвоя спираха и дузина бели мъже в неделни костюми се сипнаха от тях, крещяха и ругаеха, размахваха оръжия, диваци на пътеката на войната. Стомахът на Джордж отново се сви, когато ги видя как тичат към автобуса, грозните им лица бяха разкривени от омраза. Той разбра защо очите на майка му се напълниха със сълзи, когато заговори за белите южняци.

Начело на глутницата беше един юноша, който замахна с лоста си и радостно строши един прозорец.

Следващият човек опита да влезе вътре. Единият от двамата яки бели пътници застана на най-горното стъпало и измъкна револвер в потвърждение на теорията на Мария, че двойката са щатски полицаи в цивилно облекло. Натрапникът отстъпи и полицаят заключи вратата.

Джордж се боеше дали това не е грешка. А ако се наложеше участниците в Похода спешно да излязат навън?

Мъжете навън започнаха да клатят автобуса, като че опитваха да го преобърнат, и през цялото време викаха „Убийте негрите! Убийте негрите!“. Пътничките пищяха. Мария се притисна в Джордж по начин, който би му доставил удоволствие, ако не се боеше за живота си.

Видя, че навън пристигат двама униформени полицаи, и се обнадежди; но за негов гняв, патрулните не направиха нищо да озаптят тълпата. Погледна и двамата цивилни в автобуса: изглеждаха глупаво и уплашени. Явно униформените не подозираха за колегите си под прикритие. Магистралните патрули на Алабама очевидно бяха и дезорганизирани, и расисти.

Джордж отчаяно се заоглежда за нещо, което би могъл да използва в защита на Мария и на самия себе си. Да излязат от автобуса и да бягат? Да легнат на пода? Да грабне пистолета на единия щатски полицай и да застреля неколцина бели? Всяка възможност изглеждаше дори по-лоша от бездействието.

Взираше се гневно в двамата магистрални патрулни навън, а те гледаха, все едно нищо нередно не се случва. Та те бяха полицаи, за Бога! Какво си въобразяваха, че вършат? Щом не прилагаха закона, какво право имаха да носят униформа?

После забеляза Джоузеф Хюго. Нямаше възможност за грешка: Джордж познаваше добре тези изпъкнали сини очи. Хюго се приближи към единия полицай и го заговори, после двамата се разсмяха.

Хюго беше кука.

„Ако се измъкна жив оттук“, рече си Джордж, „този блюдолизец ще съжалява“.

Мъжете навън викаха на участниците в похода да излязат от автобуса. Джордж чу „Елате тук и си го получете, негролюбци!“ Затова реши, че в автобуса е по-безопасно.

Но не задълго.

Един от тълпата се беше върнал при колата си да отвори багажника и сега тичаше към автобуса с нещо горящо в ръце. Хвърли някаква пламтяща буца през един от строшените прозорци. След секунди буцата избухна в сив дим. Но оръжието не беше само димка. Подпали тапицерията и след миг гъсти черни изпарения започнаха да давят пътниците.

— Има ли въздух отпред? — викна някаква жена.

— Изгорете негрите! Изпържете ги! — чу Джордж отвън.

Всички се мъчеха да излязат през вратата. Пътеката беше претъпкана с давещи се хора. Някои натискаха напред, но явно нещо пречеше.

— Слизайте от автобуса! — викна Джордж. — Слизайте всички!

— Вратата не се отваря! — викна в отговор някой отпред.

Джордж си спомни, че щатският полицай с пистолета беше заключил вратата, за да удържи навън тълпата.

— Ще се наложи да скачаме през прозорците! — изкрещя той. — Хайде!

Стъпи върху една седалка и изрита повечето от останалото в прозореца стъкло навън. После свали сакото си и го провеси, за да даде някаква защита от назъбените парченца, които още стърчаха от рамката.

Мария кашляше безпомощно.

— Ще изляза пръв и ще те хвана, щом скочиш — каза Джордж. Улови за равновесие гърба на седалката, стъпи на ръба, сви се на две и скочи. Чу как ризата му се скъса на някакво стъкло, но не усети болка и заключи, че се е разминал без нараняване. Приземи се в тревата до шосето. Тълпата боязливо се беше отдръпнала от горящия автобус. Джордж се обърна и протегна ръце към Мария.

— Прехвърли се като мене! — викна той.

Нейните обувки с високи токчета бяха много по-слаби от неговите половинки с бомбета и той се зарадва, че е пожертвал сакото си, когато видя малките й стъпала на ръба на прозореца. Мария беше по-ниска, но женствената й фигура беше по-широка. Той потръпна, когато хълбокът й се одра на парче стъкло, щом тя се промъкна. Но роклята й не се скъса и след миг тя падна в ръцете му.

Удържа я лесно. Не беше тежка, а и той беше в добра форма. Остави я права, но тя падна на колене, борейки се за въздух.

Джордж се озърна. Нападателите още се държаха на разстояние. Погледна в автобуса. Кора Джоунс стоеше на пътеката, кашляше и се въртеше, твърде потресена и объркана, та да се спаси.

— Кора, елате тук! — викна й Джордж. Тя чу името си и го погледна. — Елате през прозореца като нас! Ще Ви помогна! — Тя явно разбра. С труд стъпи на седалката, като продължаваше да стиска чантата. Поколеба се при вида на назъбените парчета стъкло по цялата рамка; но дрехата й беше дебела и тя явно реши, че порязването е по-добро от това да се задуши до смърт. Стъпи с един крак на перваза. Джордж се пресегна през прозореца, стисна я за ръката и я свали. Тя се отдалечи с олюляване и замоли за вода.

— Трябва да се махнем от автобуса! — извика Джордж на Мария. — Резервоарът може да избухне.

Но Мария така се раздираше от кашлица, че явно не можеше да помръдне. Джордж подложи една ръка под гърба й и другата под коленете й и я вдигна. Отнесе я по посока на бакалията и я остави на земята, когато прецени, че са на безопасно разстояние.

Погледна назад и забеляза, че автобусът вече се опразва бързо. Най-сетне вратата беше отворена и от нея с препъване излизаха хора. Други скачаха през прозорците.

Пламъците нараснаха. Когато последните пътници излязоха, вътрешността на автобуса се превърна в пещ. Джордж чу някакъв мъж да вика нещо за резервоара и тълпата поде вика: „Ще гръмне! Ще гръмне!“. Всички се пръснаха подплашено и се отправиха по-надалеч. После се чу дълбоко бучене, огънят внезапно лумна и автобусът се разтресе от взрива.

Джордж беше съвсем сигурен, че вътре не е останал никой и си каза: „Поне никой не умря — засега“.

Взривът явно позасити глада на тълпата за насилие. Стояха наоколо и гледаха как автобусът гори.

Пред бакалията се беше събрала малка тълпа местни жители и мнозина приветстваха нападателите; но сега от сградата излезе младо момиче с ведро вода и няколко пластмасови чаши. Даде на госпожа Джоунс да пийне, после отиде при Мария, която с благодарност пресуши чашата и помоли за още.

Приближи някакъв младеж с угрижено изражение. Имаше лице на плъх, челото и брадичката му бяха скосени назад и открояваха острия нос и изпъкналите зъби, а косата му беше зализана с помада.

— Как си, миличка? — попита той Мария. Ала криеше нещо и когато Мария понечи да му отговори, той вдигна високо лост и замахна да го стовари върху темето й. Джордж се пресегна да я предпази и лостът падна тежко върху лявата му предмишница. Болката беше страшна и той изрева. Мъжът отново вдигна лоста. Въпреки наранената ръка Джордж се хвърли напред с дясното рамо и връхлетя толкова силно, че онзи полетя.

Обърна се пак към Мария и видя, че трима от тълпата търчат към него с явното намерение да отмъстят за плъхоподобния си другар. Джордж твърде рано беше решил, че са се наситили на насилие.

Беше свикнал да се бие. Като студент участваше в харвардския отбор по борба, а докато учеше за степента си по право, беше треньор на същия отбор. Но това тук нямаше да е честен бой по правилата. При това имаше само една здрава ръка.

От друга страна, Джордж беше ходил на училище в един пропаднал вашингтонски квартал и знаеше как да се бие мръсно.

Тримата се движеха към него един до друг, затова Джордж се премести настрани. Това не само ги отдалечи от Мария, но и ги постави в колона по един.

Първият диво замахна с желязна верига.

Джордж пъргаво отстъпи и веригата го пропусна. Ускорението от замахването извади нападателя от равновесие. Докато той залиташе, Джордж изрита краката му и онзи рухна на земята. Изтърва веригата.

Вторият се спъна в падналия. Джордж пристъпи напред, обърна се гърбом и го халоса в лицето с десния си лакът с надеждата да му размести челюстта. Мъжът извика задавено и изтърва джантата, с която се бе въоръжил.

Третият спря, внезапно подплашен. Джордж пристъпи напред и го удари с все сила в лицето. Юмрукът на Джордж улучи носа му. Костите се натрошиха и шурна кръв, а мъжът извика от болка. Джордж не беше оставал по-доволен от нанесен удар през живота си. Ганди може да върви по дяволите, рече си той.

Проехтяха два изстрела. Всички спряха да правят каквото правеха и погледнаха по посока на шума. Единият от униформените щатски полицаи държеше револвер високо във въздуха.

— Добре, момчета, позабавлявахте се. Изнасяйте се сега.

Джордж побесня. Забавление? Ченгето стана свидетел на опит за убийство и наричаше това забавление? Почна да разбира, че в Алабама полицейската униформа не значи много.

Нападателите се прибраха по колите. Джордж ядно забеляза, че никой от присъстващите четирима полицаи не си прави труда да запише регистрационните номера. Нито пък някакви имена, макар че и без друго познаваха всички.

Джоузеф Хюго беше изчезнал.

В останките от автобуса избухна нов взрив и Джордж предположи, че има втори резервоар; но сега никой не беше достатъчно близо, та да е в опасност. После огънят догоря.

Няколко човека лежаха на земята. Много още се бореха за въздух, след като бяха вдишали дим. Други кървяха от разни наранявания. Някои бяха участници в похода, други — обикновени пътници, черни и бели. Самият Джордж притискаше лявата си предмишница с дясната си длан и се опитваше да не я движи, защото всяко движение беше убийствено. Четиримата мъже, с които се би, си помагаха един на друг да докуцукат до колите си.

Успя да се добере до патрулните.

— Трябва ни линейка — рече той. — Може би две.

По-младият полицай го изгледа.

— Какво каза?

— Тези хора имат нужда от медицински грижи. Повикайте линейка!

Полицаят видимо се ядоса и Джордж осъзна, че е направил грешката да каже на бял човек какво да прави. Но по-старият патрулен каза на колегата си:

— Стига, стига.

После се обърна към Джордж:

— Линейката идва, момче.

След няколко минути пристигна линейка с размерите на малък автобус и участниците в Похода започнаха да си помагат при качването. Но когато Джордж и Мария се приближиха, шофьорът каза:

— Вие — не.

Джордж го изгледа невярващо.

— Какво?

— Това тук е линейка за бели хора. Не е за негри.

— Върви по дяволите.

— Не ме дразни, момче.

Един от белите участници, който вече се беше качил, излезе.

— Трябва да откарате в болницата всички. Черни и бели.

— Това не е негърска линейка — заинати се шофьорът.

— Е, ние пък не тръгваме без приятелите си.

При което белите участници в Похода заслизаха от линейката един по един.

Шофьорът се сащиса. Джордж предположи, че ще излезе пълен глупак, ако се върне от мястото без пациенти.

Старият патрулен приближи и рече:

— По-добре ги вземи, Рой.

— Щом казваш.

Джордж и Мария влязоха в линейката.

Докато се отдалечаваха, Джордж погледна автобуса. От него беше останало само валмо дим и черен скелет с редица овъглени подпори на покрива, които стърчаха като ребрата на изгорен на кладата мъченик.

5.

Таня Дворкина потегли от Якутск в Сибир — най-студеният град в света — след ранна закуска. Летеше за Москва, на близо пет хиляди километра, в Туполев Ту-16 на Военновъздушните сили. Кабината беше предназначена за дванадесет войници и проектантът не си беше губил времето да мисли за удобството им: седалките бяха от надупчен алуминий и нямаше шумоизолация. Пътуването отне осем часа с едно спиране за презареждане. Понеже Москва беше на шест часа назад от Якутск, Таня пристигна навреме за още една закуска.

В Москва беше лято и тя носеше в ръце тежкото си палто и кожена шапка. Взе такси до Правителствения дом, жилищна сграда за московския привилегирован елит. Делеше апартамента с майка си Аня и брат си близнак Дмитрий, когото винаги наричаха Димка. Беше голямо жилище, с три спални, нищо че мама казваше, че е просторно само по съветските стандарти: берлинският апартамент, където живяла като дете, когато дядо Григорий бил дипломат, бил много по-голям.

Тази сутрин жилището беше тихо и празно: мама и Димка вече бяха отишли на работа. Палтата им висяха в антрето на пирони, заковани от бащата на Таня преди двадесет и пет години: черният шлифер на Димка и кафявото вълнено манто на мама, оставени у дома заради топлото време. Таня окачи своето палто до техните и остави куфара в стаята си. Не беше очаквала да са си у дома, но все пак малко съжали, че мама не е тук да й свари чай или пък Димка да чуе сибирските й приключения. Помисли си да иде да види баба и дядо, Григорий и Катерина Пешкови, които живееха на друг етаж в същата сграда, обаче прецени, че всъщност няма време.

Взе душ и се преоблече, после отиде с автобуса в ТАСС, съветската информационна агенция. Беше една от повече от хилядата репортери в агенцията, но не много от тях ги возеха насам-натам в реактивни самолети на военната авиация. Беше изгряваща звезда, способна да произведе живи и интересни статии, които се харесваха на младежта, без при това да се отклоняват от партийната линия. Това беше нож с две остриета: често й даваха трудни и важни задачи.

В лавката хапна купа каша от елда със сметана, после отиде в отдела си. Макар да беше звезда, още не беше заслужила свой кабинет. Поздрави колегите, после седна на едно бюро, сложи хартия и лента в пишещата машина и започна да пише.

В самолета друсаше прекалено силно, за да си води бележки, но тя беше планирала статиите в главата си и сега можеше да пише гладко, като от време на време сверяваше подробностите в тетрадката си. Задачата й беше да насърчи млади съветски семейства да се преселят в Сибир, за да работят в процъфтяващата добивна промишленост: нелека задача. Затворническите лагери предоставяха изобилна необучена работна ръка, но там имаше нужда от геолози, инженери, земемери, архитекти, химици и менажери. В статията си обаче Таня не обръщаше внимание на мъжете и пишеше за техните съпруги. Започна с една хубава млада майка на име Клара, която с ентусиазъм и хумор говореше как се справя с живота при отрицателни температури.

Половината утро беше вече минало, когато редакторът на Таня, Даниил Антонов, взе листовете от поставката и започна да чете. Антонов беше дребен мъж с деликатни обноски, необичайни в журналистическия свят.

— Прекрасно — каза той след малко. — Кога мога да получа останалото?

— Пиша възможно най-бързо.

Той се подвоуми.

— Докато беше в Сибир, чу ли нещо за Устин Бодян?

Бодян беше оперен певец, заловен да вкарва два екземпляра от Доктор Живаго, с които се беше сдобил в Италия. Сега беше в трудов лагер.

Сърцето на Таня заби гузно. Подозираше ли я Даниил? Като за мъж, той беше необикновено интуитивен.

— Не — излъга тя. — Защо питаш? Чул ли си нещо?

— Нищо.

Даниил се върна на писалището си.

Таня почти беше завършила третата статия, когато Пьотр Опоткин спря до бюрото й и се зачете с увиснала между устните цигара. Опоткин, главният редактор на статиите, беше як мъж с лоша кожа. За разлика от Даниил, той не беше професионален журналист, а комисар, политическо лице. Работата му беше да се грижи статиите да не нарушават ръководната линия на Кремъл и единствената му квалификация за тази работа беше строгата му правоверност.

Прочете първите няколко страници и отсъди:

— Казах ти да не пишеш за времето.

Беше от някакво село северно от Москва и още говореше със северноруски акцент.

Таня въздъхна.

— Пьотр, поредицата е за Сибир. Хората вече знаят, че там е студено. Никой няма да се излъже.

— Но тук всичко е за времето.

— Разказва се как една находчива млада московчанка гледа семейството си в тежките условия и го прави като едно голямо приключение.

Даниил се включи в разговора.

— Тя е права, Пьотр. Ако въобще не споменем студа, хората ще решат, че статията е боклук и няма да повярват и една дума от нея.

— Не ми харесва — упорстваше Пьотр.

— Трябва да признаеш — настоя Даниил, — че при Таня звучи вълнуващо.

Опоткин се умисли.

— Може и да си прав — рече той и пусна листовете обратно в подноса. — В събота вечер у дома има празненство — каза той на Таня. — Дъщеря ми завършва гимназия. Питах се дали ти и брат ти бихте искали да дойдете?

Опоткин безуспешно се мъчеше да се издигне в обществото и устройваше болезнено скучни празненства. Таня знаеше, че може да отговори и от името на брат си.

— Бих искала, а и съм сигурна, че Димка също би искал, но майка ни има рожден ден. Толкова съжалявам.

Опоткин видимо се обиди.

— Много лошо — рече той и се отдалечи.

Когато вече не можеше да ги чуе, Даниил каза:

— Майка ти няма рожден ден, нали?

— Да.

— Той ще провери.

— И ще разбере, че съм се извинила любезно, понеже не искам да ида.

— Би трябвало да посещаваш неговите празненства.

Таня не искаше да води този спор. Имаше по-важни работи на главата. Трябваше да напише статиите, да се измъкне оттук и да спаси живота на Устин Бодян. Но Даниил беше добър началник, при това свободомислещ, и тя потисна нетърпението си.

— На Пьотр не му пука дали присъствам на неговите угощения или не. Той иска брат ми, който работи за Хрушчов — Таня беше навикнала на усилията на хората да се сприятеляват с нея заради влиятелното й семейство. Покойният й баща беше полковник от КГБ, тайните служби; а вуйчо й Володя беше генерал от военното разузнаване.

Даниил притежаваше журналистическо упорство.

— Пьотр ни отстъпи за сибирските статии. Трябва да му покажеш, че си признателна.

— Ненавиждам неговите празненства. Приятелите му се напиват и опипват чуждите съпруги.

— Не искам той да ти има зъб.

— И защо би го сторил?

— Ти си много привлекателна — Даниил не я ухажваше. Той живееше с един приятел и Таня беше сигурна, че е един от онези мъже, които нямат влечение към жените. Говореше суховато: — Красива, надарена и — най-лошото — млада. На Пьотр няма да му е трудно да те намрази. Постарай се малко повече с него.

Даниил се отдалечи бавно.

Таня разбра, че той навярно има право, но реши да мисли за това по-късно, и отново насочи вниманието си към пишещата машина.

По обед взе от лавката чиния картофена салата и сельодка и се нахрани на бюрото си.

Скоро завърши третата статия. Предаде листовете на Даниил.

— Отивам у дома да спя — каза тя. — Моля те, недей да звъниш.

— Добра работа. Наспи се хубаво.

Таня прибра тетрадката в чантата си и излезе от сградата.

Сега трябваше да се увери, че не я следят. Беше уморена, а това значеше, че е вероятно да направи някоя глупава грешка. Тревожеше се.

Подмина автобусната спирка, върна се няколко преки до предишната и взе автобуса оттам. В това нямаше смисъл, тоест всеки, който направеше същото, я следеше.

Никой не постъпи така.

Слезе недалеч от голяма предреволюционна сграда, сега разделена на апартаменти. Обиколи я, но не личеше някой да я наблюдава. Притеснено обиколи отново за по-голяма сигурност. После влезе в мрачния вход и се качи по напуканото мраморно стълбище до жилището на Василий Енков.

Тъкмо щеше да вкара ключа в ключалката, когато вратата се отвори и се появи слабо русо момиче на не повече от осемнадесет години. Василий стоеше зад момичето. Таня изруга на ум. Беше твърде късно да се обърне и да се престори, че отива в друг апартамент.

Блондинката я огледа подробно и преценяващо, като не пропусна прическата, фигурата и облеклото. После целуна Василий в устата, изгледа Таня победоносно и слезе по стълбите.

Василий беше на тридесет, но харесваше младите момичета. Те му се покоряваха, понеже беше висок и хубав, с изваяни черти, винаги малко по-дълги от приетото тъмни коси и меките кафяви очи на любовник. Таня му се възхищаваше по съвършено различни причини: той беше смел, умен и писател от световна класа.

Влезе в студиото и пусна чантата на един стол. Василий работеше като редактор в радиото и по природа беше разпилян. Бюрото му беше заринато в книжа, а на пода се издигаха купчини книги. Явно работеше върху радиоадаптация на първата пиеса на Максим Горки, Еснафи. Сивата му котка, Мадмоазел, спеше на кушетката. Таня я избута и седна.

— Коя беше малката уличница?

— Това беше майка ми.

Таня се разсмя въпреки раздразнението си.

— Съжалявам, че се оказа тук — рече Василий, макар да не изглеждаше твърде опечален.

— Ти знаеше, че ще дойда днес.

— Мислех, че ще е по-късно.

— Тя видя лицето ми. Не бива никой да знае, че има връзка между нас.

— Тя работи в ГУМ. Казва се Варвара. Няма да заподозре нищо.

— Моля те, Василий, не допускай да се случи отново. Това, което правим, е достатъчно опасно. Можеш да спиш с млади момичета всеки ден.

— Права си. Няма да се повтори. Нека ти направя чай. Изглеждаш уморена.

Василий се зае със самовара.

— Уморена съм. Но Устин Бодян умира.

— По дяволите. От какво?

— Пневмония.

Таня не познаваше лично Бодян, но го беше интервюирала, преди да го сполетят неприятности. Освен изключително надарен, той беше и топъл и добросърдечен човек. Съветски артист, на когото се възхищаваха в цял свят, той беше живял много привилегировано, ала все още беше способен публично да се гневи на несправедливостите, причинени на по-малко щастливите от него хора — и затова го пратиха в Сибир.

— Още ли го карат да работи? — попита Василий.

Таня поклати глава.

— Той не може. Но не го пращат в болница. Просто си лежи на нара по цял ден и състоянието му се влошава.

— Видя ли го?

— Не, по дяволите. Достатъчно опасно беше да питам за него. Ако бях отишла и в трудовия лагер, щяха да ме задържат там.

Василий й поднесе чай и захар.

— Получава ли въобще някакви медицински грижи?

— Не.

— Доби ли някаква представа колко още му остава да живее?

Таня поклати глава.

— Вече знаеш всичко, което знам аз.

— Трябва да разпространим тази новина.

Таня се съгласи.

— Единственият начин да спасим живота му е да известим за болестта му с надеждата властта да прояви добрия вкус да се засрами.

— Да пуснем ли специално издание?

— Разбира се — отвърна Таня. — Днес.

Василий и Таня правеха нелегален вестник, наречен Несъгласие. Репортажите им бяха за цензура, демонстрации, съдебни процеси и политически затворници. В кабинета си в „Радио Москва“ Василий разполагаше с циклостил, който обикновено ползваше за размножаване на сценариите. На него печаташе тайно по петдесет екземпляра от всяко издание на Несъгласие. Повечето хора, които го получаваха, на свой ред правеха копия на пишеща машина или дори на ръка и разпространението се увеличаваше. На руски тази система се наричаше самиздат и беше много популярна: така се разпространяваха цели романи.

— Ще го напиша — Таня отиде до шкафа и измъкна цял кашон суха котешка храна. Тикна ръце между пелетите и извади пишеща машина в калъф. Тази машина използваха за Несъгласие.

Пишещите машини бяха уникални, като почерците. Всяка машина си имаше свои особености. Буквите никога не бяха съвършено равни: някои бяха малко издигнати, други — леко изместени. Отделните букви се износваха или повреждаха по свой отличителен начин. Следователно специалистите от милицията можеха да свържат машината с напечатаното на нея. Ако Несъгласие се пишеше на същата машина като сценариите на Василий, някой щеше да забележи. Затова Василий открадна една стара машина от плановия отдел, отнесе я вкъщи и я зарови в котешката храна, за да я скрие от случаен поглед. Едно по-усърдно претърсване би я открило, но стигнеше ли се до усърдно претърсване, с Василий тъй или инак щеше да е свършено.

В кашона имаше и специална химизирана хартия, каквато се ползваше в циклостила. Машината нямаше лента: буквите пробиваха хартията и циклостилът вкарваше мастило в дупките.

Таня написа репортажа за Бодян и заяви, че генералният секретар Никита Хрушчов ще е лично отговорен, ако един от най-големите тенори на СССР умре в затворнически лагер. Обобщи основните точки от съдебния процес на Бодян за антисъветска дейност, включително неговата пламенна защита на художествената свобода. За да отклони подозренията от себе си, тя подвеждащо приписа сведенията за болестта на Бодян на въображаем почитател на операта в КГБ.

Когато привърши, даде два листа циклостилна хартия на Василий и каза:

— Направих го сбито.

— Чехов е казал, че краткостта е сестра на таланта — Василий бавно прочете репортажа и кимна одобрително. — Сега ще ида в радиото да го размножа. После може да го занесем на площад „Маяковски“.

Таня не се изненада, но не беше и спокойна.

— Безопасно ли е?

— Не, разбира се. Това е културно събитие, което не е организирано от властта. И затова ни устройва.

По-рано през същата година младите московчани бяха започнали да се събират неформално около паметника на болшевишкия поет Владимир Маяковски. Някои четяха на глас стихове и привличаха още народ. Зародил се беше импровизиран поетичен фестивал и някои от произведенията, които се декламираха при паметника, бяха прикрито критични към властта.

При Сталин подобно явление щеше да трае десет минути, но Хрушчов беше реформатор. Неговата програма съдържаше ограничена степен на културна търпимост и до момента не беше направено нищо срещу поетичните четения. Но либерализацията правеше две стъпки напред и една назад. Братът на Таня обясняваше, че зависи от това дали Хрушчов се справя добре и се чувства политически силен или търпи несполуки и се бои от преврат от страна на консервативните си кремълски противници. Каквато и да беше причината, не можеше да се предскаже как ще постъпят властите.

Таня беше прекалено уморена, та да разсъждава за това, и предполагаше, че и всяко друго място ще е опасно.

— Докато ти си в радиото, аз ще поспя.

Влезе в спалнята. Чаршафите бяха смачкани: предположи, че Василий и Варвара бяха прекарали сутринта в леглото. Заметна отгоре кувертюрата, свали си обувките и се изтегна.

Тялото й беше уморено, обаче умът й работеше. Страхуваше се, но все пак искаше да иде на площад „Маяковски“. Несъгласие беше важно издание, въпреки любителската изработка и слабото разпространение. Доказваше, че комунистическата власт не е всесилна. Показваше на дисидентите, че не са сами. Духовните водачи, които се бореха срещу преследването, четяха за певци, арестувани заради протестни песни, и обратното. Вместо да се чувства като самотен глас в едно монолитно общество, дисидентът осъзнаваше, че е част от голяма мрежа, хиляди хора, които искат различно и по-добро управление.

И можеше да спаси живота на Устин Бодян.

Най-сетне Таня заспа.

Събуди я някой, който я галеше по бузата. Отвори очи и видя, че Василий се е изтегнал до нея.

— Разкарай се.

— Това е моето легло.

Таня седна.

— На двадесет и две съм. Прекалено стара съм, та да те интересувам.

— За теб ще направя изключение.

— Ако ми се прииска да вляза в харем, ще ти кажа.

— Бих зарязал всички останали заради теб.

— Би ли? Дявол да те вземе.

— Бих. Наистина.

— Може би за пет минути.

— Завинаги.

— Направи го за шест месеца и ще си помисля.

— Шест месеца?

— Видя ли? Ако не можеш да пазиш целомъдрие за половин година, как даваш обещания завинаги? Колко е часът, по дяволите?

— Спа цял следобед. Не ставай. Само да се съблека и ще се вмъкна в леглото при тебе.

Таня се изправи.

— Трябва да тръгваме веднага.

Василий се предаде. Сигурно не беше сериозен. Чувстваше се задължен да предлага на младите жени. След като беше изпълнил обичайното, щеше да го забрави, поне за известно време. Подаде й снопче от около двадесет и пет листа, отпечатани двустранно с леко замазани букви: броеве на новото издание на Несъгласие. Омота около шията си червен памучен шал въпреки хубавото време. Така изглеждаше артистичен.

— Да вървим тогава.

Таня го накара да почака и отиде в банята. Лицето в огледалото я гледаше втренчено със сини очи, обрамчени от светлоруси коси с къса гаменска прическа. Сложи слънчеви очила, за да прикрие очите си и завърза грозна кафява забрадка. Сега можеше да мине за коя да е младичка жена.

Влезе в кухнята, без да обръща внимание на нетърпеливото потропване с крак на Василий, и си наля чаша вода от чешмата. Изпи я и после съобщи:

— Готова съм.

Отидоха до станцията на метрото. Влакът беше препълнен с работници на път за дома. Пътуваха до станция „Маяковски“ на околовръстния път „Садовое кольцо“. Нямаше да се застояват тук: щом раздадяха всичките петдесет бройки от вестника, щяха да си тръгнат.

— Ако възникнат някакви неприятности — каза Василий, — помни само, че не се познаваме. — Разделиха се и излязоха над земята с разлика от една минута. Слънцето беше ниско и летният ден захладняваше.

Владимир Маяковски беше поет с международна известност, а също така и болшевик, и Съветският съюз се гордееше с него. Героическият му паметник се издигаше на двадесет стъпки в центъра на едноименния площад. Няколкостотин млади хора се въртяха из тревата. Облеклото на някои наподобяваше западната мода — сини джинси и пуловери с поло яка. Момче с каскет продаваше своя роман — напечатани под индиго страници, пробити и вързани с връв. Заглавието беше „Растеж назад“. Дългокосо момиче носеше китара, но не опитваше да свири: може би инструментът беше аксесоар, подобно на чанта. Имаше само един униформен, но хората от тайната милиция бяха комично видими — носеха кожени якета в топлото време, за да прикриват пистолетите си. Таня обаче избягваше очите им — те не бяха толкова смешни.

Хората се редуваха да четат по едно-две стихотворения. Повечето бяха мъже, но тук-там се срещаха и жени. Момче с пакостлива усмивка прочете стихотворение за ленив стопанин, който се мъчи да подкара стадо гъски. Тълпата начаса позна, че метафората е за Комунистическата партия, която организира народа. Скоро всички ревяха от смях, с изключение на милиционерите, които изглеждаха озадачени.

Таня небрежно се движеше из тълпата и слушаше с половин ухо някакво стихотворение, изпълнено с младежки гняв във футуристичния стил на Маяковски. Дискретно вадеше листовете от джоба си един по един и ги плъзваше в ръцете на всеки, който й се видеше дружелюбен. Държеше Василий под око. Той правеше същото. Веднага чу потресени и угрижени възклицания, когато хората започнаха да говорят за Бодян: в подобно множество повечето хора знаеха кой е той и защо е бил арестуван. Таня раздаде листовете възможно най-бързо, нетърпелива да се отърве от тях, преди милицията да надуши какво става.

Късо подстриган мъж с вид на бивш военен се изправи отпред и вместо да рецитира стихове, започна да чете статията на Таня за Бодян. Тя беше доволна — вестта се разпространяваше дори по-бързо от очакванията й. Разнесоха се негодуващи викове, когато четецът стигна до мястото, където пишеше, че Бодян не получава медицински грижи. Но мъжете в кожените якета бяха доловили промяната в атмосферата и изглеждаха по-бдителни. Таня забеляза, че един говори настоятелно по радиостанцията.

Бяха й останали пет листа, които сякаш прогаряха дупка в джоба й.

Милиционерите се намираха по краищата на тълпата и сега влязоха сред хората и се отправиха към четеца. Той предизвикателно размахваше своя брой на Несъгласие и викаше за Бодян, а милиционерите приближаваха. Някои от тълпата се струпаха около основата на паметника, за да попречат на милиционерите да доближат. В отговор онези от КГБ станаха груби и започнаха да изтикват хората от пътя си. Ето така започваха метежите. Таня тревожно заотстъпва към края на тълпата. Имаше още само едно копие от Несъгласие. Пусна го на земята.

Внезапно се появиха пет-шест униформени милиционери. Докато уплашено се питаше откъде са се взели, Таня погледна най-близката сграда от другата страна на улицата и видя как от входа търчат още милиционери: явно се бяха крили вътре и бяха чакали кога ще има нужда от тях. Измъкнаха палките и тръгнаха през тълпата, като безразборно налагаха хората. Таня видя как Василий се обърна и тръгна възможно най-бързо през множеството. Тя направи същото. После някакъв паникьосан юноша се блъсна с все сила в нея и тя падна на земята.

За миг остана замаяна. Когато зрението й се поизбистри, видя как още хора бягат. Надигна се на колене, но главата й се въртеше. Някой се препъна в нея и пак я повали. После изведнъж Василий се озова до нея, грабна я с две ръце и я изправи. Тя за миг се изненада — не бе очаквала той да рискува собствената си безопасност, за да й помогне.

После някакъв милиционер удари Василий по главата с палка и той падна. Милиционерът приклекна до него, издърпа ръцете му зад гърба и го закопча бързо и опитно. Василий вдигна поглед към Таня и произнесе беззвучно:

— Бягай!

Тя се обърна и хукна, ала след миг налетя на униформен милиционер. Той я стисна за ръката. Таня опита да се измъкне и се развика:

— Пуснете ме!

Онзи затегна хватката и отговори:

— Арестувана си, кучко.

6.

Залата „Нина Онилова“ в Кремъл беше наречена на името на картечарка, загинала в битката за Севастопол. На стената имаше рамкирана черно-бяла снимка на генерал от Червената армия, който полага ордена Червено знаме върху надгробния й камък. Снимката висеше над бяла мраморна камина, пожълтяла като пръстите на пушач. Из цялото помещение сложни гипсови орнаменти рамкираха по-светли участъци от боята на местата, където някога бяха висели други картини, и така подсказваха, че стените не са боядисвани от революцията. Навярно залата бе представлявала елегантен салон. Сега беше мебелирана с маси за столова, наблъскани в дълъг правоъгълник, и двадесетина евтини стола. На масите лежаха керамични пепелници, които явно се изпразваха всеки ден, но никога не се миеха.

Димка Дворкин влезе. Мислите му бяха объркани, а стомахът му беше свит на възел.

Помещението беше обичайното място за срещи на сътрудниците на министрите и секретарите, които съставляваха Президиума на Върховния съвет, управляващия орган на СССР.

Димка беше референт на Никита Хрушчов, генерален секретар и председател на Президиума, ала все пак имаше чувството, че не би трябвало да е тук.

До Виенската среща оставаха няколко седмици. Тя щеше да е драматичната първа среща на Хрушчов и новия американски президент, Джон Кенеди. Утре, на най-важния президиум за годината, водачите на СССР щяха да решат стратегията за срещата. Днес сътрудниците се събираха да се подготвят за президиума. Планова среща за планова среща.

Представителят на Хрушчов трябваше да изложи мнението на водача, за да могат останалите сътрудници да подготвят началствата си за следващия ден. Негласната му задача беше да разкрие всяка латентна опозиция на Хрушчовите идеи и, ако е възможно, да я потуши. Неговото тържествено задължение беше да гарантира, че утрешната дискусия ще мине гладко за Хрушчов.

Димка беше наясно с мисълта на Хрушчов за срещата на високо равнище, ала въпреки това имаше чувството, че не може да се справи с днешното събрание. Беше най-младият и най-неопитният от всички сътрудници на Хрушчов. Завършил беше университета едва преди година. Никога досега не беше присъствал на подготвителна среща за президиум — беше прекалено нископоставен. Но преди десет минути секретарката му Вера Плетнер го беше осведомила, че един от старшите сътрудници се обадил, че е болен, а другите двама катастрофирали с колата, затова Димка трябвало да иде.

Димка се беше сдобил с работата при Хрушчов по две причини. Едната беше, че бе завършвал първи по успех всеки клас, в който се бе записвал — от детската градина до университета. Втората беше, че вуйчо му е генерал. Димка не знаеше кой фактор е по-важен.

За външния свят Кремъл изглеждаше монолитен, но всъщност беше бойно поле. Хрушчов не държеше здраво властта. Той беше комунист по сърце и душа, но беше и реформатор, който виждаше недъзите на съветската система и искаше да приложи нови идеи. Но старите сталинисти в Кремъл още не бяха разгромени. Дебнеха всяка възможност да отслабят Хрушчов и да попречат на неговите реформи.

Срещата беше неофициална и сътрудниците пиеха чай и пушеха. Бяха свалили саката и охлабили вратовръзките си — повечето, но не всички, бяха мъже. Димка съгледа приятелско лице: Наталия Смотрова, сътрудничка на външния министър Андрей Громико. Тя беше на около двадесет и пет години и изглеждаше привлекателна въпреки безформената черна рокля. Димка не я познаваше добре, но бяха разговаряли няколко пъти. Сега седна до нея. Тя явно се изненада да го види.

— Константинов и Паяри са катастрофирали с колата — обясни той.

— Ранени ли са?

— Не много.

— Ами Алкаев?

— В отпуск по болест, има херпес зостер.

— Гадно. Значи ти ще представляваш началството.

— Ужасявам се.

— Ще се справиш.

Димка се огледа. Явно всички чакаха нещо.

— Кой председателства срещата? — обърна се той тихо към Наталия.

Един от присъстващите го дочу. Евгений Филипов, който работеше за консервативния министър на отбраната Родион Малиновски. Филипов беше на тридесетина години, но се обличаше като по-възрастен човек, с торбест следвоенен костюм и сива бархетна риза. Той повтори въпроса на Димка презрително и на висок глас.

— Кой председателства тази среща? Ти, разбира се. Ти си сътрудник на председателя на Президиума, нали така? Заемай се, гимназистче.

Димка усети, че се изчервява. За миг остана без думи. После го споходи вдъхновение и той рече:

— Благодарение на забележителния полет в космоса на майор Юрий Гагарин, другарят Хрушчов ще замине за Виена докато приветствията на целия свят още звънтят в ушите му. — Месец по-рано Гагарин беше първият човек, излетял в космоса в ракета, като изпревари американците само с няколко седмици и така нанесе изумителен научен и пропаганден удар в полза на Съветския съюз и Никита Хрушчов.

Сътрудниците около масата заръкопляскаха и Димка се почувства малко по-добре.

После Филипов се обади отново.

— По-добре щеше да е в ушите на Хрушчов да звънти речта, която Кенеди произнесе при встъпването си в длъжност — рече той. Явно не можеше да говори, без да се подиграва. — Ако другарите около тази маса случайно са забравили, Кенеди ни обвини, че планираме световно господство и се закле да плати всякаква цена, за да ни спре. След всички приятелски жестове, които ние направихме — неразумно, по мнението на някои опитни другари — Кенеди надали можеше по-ясно да заяви агресивните си намерения. — Той вдигна пръст като учител. — Само един отговор е възможен от наша страна: увеличаване на военната мощ.

Димка още мислеше как да отвърне, когато Наталия го изпревари:

— В това състезание ние не можем да победим — отвърна тя отривисто и разумно. — Съединените щати са по-богати от Съветския съюз и те лесно могат да посрещнат всяко увеличение на нашите въоръжени сили.

Димка прецени, че тя е по-разумна от консервативния си началник. Погледна я признателно и продължи:

— Оттук следва и политиката на другаря Хрушчов на мирно съвместно съществуване, която ни позволява да харчим по-малко за армията и вместо това да влагаме средства в селското стопанство и промишлеността.

Кремълските консерватори ненавиждаха мирното съвместно съществуване. За тях конфликтът с капитализма и империализма беше война до смърт.

С крайчеца на окото си Димка забеляза, че в залата влиза секретарката му Вера, умна и нервозна жена на четиридесетина години. Той махна да я отпрати.

Не беше лесно да се отърве от Филипов.

— Нека не позволяваме едно наивно гледище за световната политика да ни насърчи да свием армията си прибързано — с презрение рече той.

— Надали можем да претендираме, че побеждаваме на международната сцена. Погледнете как ни предизвикват китайците. Това отслабва позицията ни във Виена.

Защо Филипов толкова се стараеше да го изкара глупак? Димка изведнъж си спомни, че Филипов искаше работа в кабинета на Хрушчов — работата, която Димка получи.

— Както Залива на свинете отслаби Кенеди — отвърна той. Американският президент беше разрешил един налудничав план на ЦРУ за инвазия в Куба на място, наречено Залива на свинете: схемата се беше объркала и Кенеди беше унизен. — Мисля, че позицията на нашия ръководител е по-силна.

— Въпреки това другарят Хрушчов се провали… — поде Филипов и млъкна, понеже усети, че отива твърде далеч. Обсъжданията на предварителните заседания бяха откровени, но имаше някакви граници.

Димка прегърна тази моментна слабост.

— В какво се провали другарят Хрушчов, другарю? Осветлете ни, ако обичате.

Филипов чевръсто се поправи.

— Ние не успяхме да постигнем главната си външнополитическа цел: трайно решение на въпроса с Берлин. ГДР е наш пограничен пост в Европа. Нейните граници пазят границите на Полша и Чехословакия. Неуточненият й статут не може да се търпи повече.

— Добре — рече Димка и с изненада установи някаква увереност в гласа си. — Мисля, че достатъчно обсъдихме общите положения. Преди да закрия тази среща, ще обясня какво мисли другарят генерален секретар по въпроса.

Филипов зина да възрази срещу внезапния край на заседанието, но Димка го скастри:

— Другарите ще се изказват по покана на председателя — каза той, като преднамерено направи гласа си остър и дрезгав. Всички се умълчаха.

— Във Виена другарят Хрушчов ще каже на Кенеди, че ние не можем да чакаме повече. Направихме разумни предложения за уреждане на положението на Берлин, а от американците чуваме само, че те не искат проблеми. — Неколцина от присъстващите закимаха. — Ако не се споразумеем по един план, ще каже другарят Хрушчов, ние ще предприемем едностранни действия. А ако американците опитат да ни спрат, ще отговорим на силата със сила.

Настана продължително мълчание. Димка се възползва от него, стана и заключи:

— Благодаря ви за присъствието.

Наталия каза на глас онова, което всички мислеха:

— Означава ли това, че сме готови за война с Америка заради Берлин?

— Генералният секретар не вярва, че ще има война — предложи им Димка уклончивия отговор, който беше получил от Хрушчов. — Кенеди не е луд.

Докато се оттегляше от масата, долови, че Наташа го гледа едновременно изненадано и възхитено. Сам не можеше да повярва, че е проявил подобна твърдост. По принцип не беше мекушав, но хората тук бяха влиятелни и умни, а той ги беше надвил. Постът му беше помогнал: колкото и да беше нов, бюрото в кабинета на генералния секретар му даваше власт. И, колкото и да беше странно, враждебността на Филипов също помогна. Всички биха могли да симпатизират на необходимостта да се държи твърдо с човек, който опита да отслаби позицията на вожда.

Вера се въртеше в преддверието. Тя беше опитна сътрудничка на политици и трудно изпадаше в паника. Интуицията внезапно подсказа нещо на Димка.

— Сестра ми, нали? — попита той.

Вера се уплаши. Очите й се разшириха.

— Как го правите? — попита тя със страхопочитание.

Не беше нещо свръхестествено. От някое време Димка се опасяваше, че на Таня й предстоят неприятности.

— Какво е направила? — попита той.

— Арестувана е.

— Ох, по дяволите.

Вера посочи един отворен телефон на помощната масичка и Димка взе слушалката. На линията беше майка му, Аня.

— Таня е на Лубянка! — каза тя, използвайки краткото название на главната квартира на КГБ на площад „Лубянка“. Беше на ръба на истерията.

Димка не беше съвсем изненадан. Двамата със сестра му бяха единодушни, че в Съветския съюз има много лоши неща, но докато той вярваше, че са необходими реформи, Таня мислеше, че комунизмът трябва да се премахне. Това интелектуално разногласие не се отразяваше на взаимната им обич. Двамата бяха най-добри приятели. Открай време беше така.

Човек можеше да попадне зад решетките, ако мисли като Таня — и това беше едно от лошите неща.

— Успокой се, майко, мога да я измъкна от там — отговори Димка. Надяваше се да е способен да оправдае думите си. — Знаеш ли какво се е случило?

— Имало метеж на някакво поетическо събиране!

— Обзалагам се, че е отишла на площад „Маяковски“. Ако това е всичко… — Димка не знаеше всичко, с което сестра му се занимаваше, но подозираше, че е по-зле от поезия.

— Трябва да направиш нещо, Димка! Преди те…

— Знам — преди да почнат да я разпитват, искаше да каже майка му. Хладен страх мина над Димка като сянка. Изгледите за разпит в печално известните килии в подземията на Лубянка ужасяваха всеки съветски гражданин.

Първоначалният му подтик беше да каже на майка си, че хваща телефона, но после прецени, че няма да е достатъчно. Трябваше да се яви лично. За миг се подвоуми: би могло да навреди на кариерата му, ако се разчуеше, че е ходил на Лубянка да отървава сестра си. Но тази мисъл не го спря. Таня беше по-важна от него самия, от Хрушчов и от целия Съветски съюз.

— Тръгвам, майко. Обади се на вуйчо Володя и му кажи какво е станало.

— О, да, отлична идея. Брат ми ще знае какво да направи.

Димка затвори и се обърна към Вера.

— Обадете се на Лубянка. Дайте съвсем ясно да се разбере, че звъните от кабинета на генералния секретар, който е загрижен за ареста на известната журналистка Таня Дворкина. Кажете им, че сътрудникът на другаря Хрушчов пътува към тях, за да ги разпита какво е станало и те не бива да правят нищо, докато той не пристигне.

Вера си водеше бележки.

— Да позвъня ли за кола?

Площад „Лубянка“ беше на по-малко от километър и половина от кремълските дворци.

— Мотоциклетът ми е долу. Така ще е по-бързо.

Димка имаше привилегията да притежава мотоциклет Восход 175 с пет скорости и двоен ауспух.

Знаеше, че на Таня й предстоят неприятности, защото — парадоксално, беше престанала да му казва всичко, размишляваше Димка по пътя. Обикновено нямаха тайни един от друг. Двамата близнаци бяха толкова близки помежду си, колкото с никой друг. Когато майка им я нямаше и двамата бяха сами, Таня минаваше гола през жилището да си вземе чисто бельо от простора, а Димка пикаеше, без да си прави труд да затваря вратата на тоалетната. От време на време някой от приятелите му подхвърляше насмешливо, че в тази близост има нещо еротично, но всъщност беше тъкмо обратното. Можеха да са толкова близки само защото нямаше никаква сексуална искра.

Но в последната година Димка знаеше, че Таня крие нещо от него. Не знаеше какво е, но можеше да предположи. Сигурен беше, че не е момче: казваха си всичко за любовния си живот, сравняваха и съчувстваха. „Почти сигурно е нещо политическо“, рече си Димка. Единствената причина Таня да пази нещо в тайна от него беше, за да го защити.

Стигна до ненавистната сграда, жълт тухлен дворец, където преди революцията се беше помещавала застрахователна компания. Поболяваше се при мисълта, че сестра му е затворена тук. За миг се притесни, че ще повърне.

Спря точно пред главния вход, позабави се за миг, за да се стегне, и влезе.

Редакторът на Таня, Даниил Антонов, вече беше тук и спореше с някакъв кагебист в преддверието. Даниил беше дребен и слаб и Димка го намираше безобиден, но сега се държеше нападателно.

— Искам да видя Таня Дворкина и искам да я видя веднага — говореше той.

Човекът от КГБ се инатеше като магаре.

— Това може и да не е възможно.

Димка се намеси:

— Аз съм от кабинета на генералния секретар — заяви той.

Кагебистът не се впечатли.

— И какво работиш там, синко? Чай ли вариш? — грубо рече той. — Как се казваш? — Това беше заплашителен въпрос: хората се бояха да кажат името си на КГБ.

— Дмитрий Дворкин. И съм тук, за да Ви съобщя, че другарят Хрушчов лично се интересува от този случай.

— Я се разкарай, Дворкин. Другарят Хрушчов не знае нищо за случая, а ти си тук, за да отървеш сестра си.

Димка се сащиса от самоуверената му грубост. Предположи, че мнозина, които опитват да спасят роднини или приятели от ареста на КГБ, претендират, че имат лични връзки с влиятелни хора. Обаче поднови атаката си.

— А Вие как се казвате?

— Капитан Мец.

— И в какво обвинявате Таня Дворкина?

— В нападение над офицер.

— Значи едно момиче е опердашило един от вашите биячи с кожени якета? — подигравателно възкликна Димка. — Първо трябва да му е взела пистолета. Я стига, Мец. Не приказвайте глупости.

— Тя присъстваше на подривно събрание. Там се разпространяваше антисъветска литература — Мец подаде на Димка смачкан лист хартия. — Събранието се превърна в метеж.

Димка погледна листа. Заглавието беше Несъгласие. Чувал беше за този подривен вестник. Таня преспокойно можеше да има нещо общо с него. Това издание беше посветено на Устин Бодян, оперния певец. Димка за миг се разсея заради потресаващото обвинение, че Бодян умира от пневмония в сибирски трудов лагер. После си припомни, че Таня се върна от Сибир днес, и осъзна, че може и тя да е написала материала.

— Вие твърдите, че Таня е притежавала този вестник? — поиска да узнае той. Забеляза, че Мец се колебае, и продължи: — Не мисля така.

— Тя не би трябвало изобщо да е там.

Даниил се намеси.

— Тя, глупако, е репортер. Наблюдаваше събитието, точно както правеха и вашите офицери.

— Тя не е офицер.

— Всички репортери на ТАСС съдействат на КГБ, много добре знаете.

— Не можете да докажете, че е била там официално.

— Напротив, мога. Аз съм нейният редактор. Аз я изпратих.

Димка се чудеше вярно ли е това. Съмняваше се. Беше признателен на Даниил, който сам се излагаше на опасност в защита на Таня.

Мец губеше увереност.

— Тя беше с някой си Василий Енков, който носеше пет броя от този вестник в джоба си.

— Тя не познава никакъв Василий Енков — възрази Димка. Може и да беше вярно: със сигурност никога не беше чувал това име. — И ако е било метеж, как така знаете кой с кого е бил?

— Ще трябва да разговарям с началниците си — рече Мец и се обърна.

— Не се бавете — остро излая Димка. — Следващият човек от Кремъл, с когото се срещнете, може и да не е момчето, което прави чая.

Мец слезе по някакво стълбище. Димка потрепери: всеки знаеше, че в подземието са килиите за разпит.

След миг към Димка и Даниил в преддверието се присъедини един по-възрастен мъж с увиснала между устните цигара. Имаше грозно месесто лице и нападателно вирната брадичка. Даниил не изглеждаше доволен, че го вижда. Представи го като Пьотр Опоткин, главен редактор.

Опоткин огледа Димка с присвити заради дима очи.

— Значи сестра Ви се подреди — арестуваха я на протестно събрание — тонът на Опоткин беше яден, но Димка усещаше, че по някаква причина този човек е доволен от ареста.

— На поетическо четене — поправи го Димка.

— Няма голяма разлика.

— Аз я пратих там — намеси се Даниил.

— В деня, когато се върна от Сибир? — скептично попита Опоткин.

— Не беше точно задача. Предложих по някое време да намине, да види какво става, това е всичко.

— Не ме лъжи. Ти просто се мъчиш да я защитиш.

Даниил вирна брадичка и го загледа предизвикателно.

— Нима и ти не си тук за това?

Преди Опоткин да смогне да отговори, Мец се върна.

— Случаят все още се обсъжда — съобщи той.

Опоткин се представи и показа на Мец личната си карта.

— Въпросът е не дали Таня Дворкина трябва да бъде наказана, а как — рече той.

— Точно така, другарю — почтително се съгласи Мец. — Бихте ли желали да дойдете с мен?

Опоткин кимна и го поведе надолу по стълбите.

— Няма да им позволи да я измъчват, нали? — тихо попита Димка.

— Опоткин вече беше бесен на Таня — тревожно отвърна Даниил.

— За какво? Мислех, че тя е добра журналистка.

— Блестяща е. Но отклони поканата за тържество в дома му в събота. Той искаше и Вие да идете. Опоткин обича важните хора. Отказът наистина му причинява болка.

— Мамицата му.

— Казах й, че трябваше да приеме.

— Наистина ли я пратихте на площад „Маяковски“?

— Не. Никога не бихме могли да напишем история за такова неофициално събиране.

— Благодаря, че опитахте да я защитите.

— За мен беше чест. Но не мисля, че свърши работа.

— Какво ще стане според Вас?

— Може да я уволнят. А по-вероятно ще я пратят на някое неприятно място като Казахстан — Даниил се свъси. — Трябва да измисля някакъв компромис, който да задоволи Опоткин, но да не е твърде тежък за Таня.

Димка погледна входа и забеляза един мъж на четиридесетина години със строга къса военна подстрижка и в униформата на червеноармейски генерал.

— Най-сетне, вуйчо Володя — каза той.

Володя Пешков имаше същите наситеносини очи като Таня.

— Какво е това? — гневно попита той.

Димка му разказа. Когато привършваше, Опоткин се върна. Той заговори раболепно на Володя.

— Другарю генерал, обсъдих проблема с Вашата племенница с приятелите ни от КГБ и те ще бъдат доволни, ако аз се заема с него като с вътрешна работа на ТАСС.

Димка се отпусна облекчено. После се запита дали цялото държание на Опоткин не е било някакъв негов ход, с който да се намести в положение, че да изглежда, че прави услуга на Володя.

— Позволете да предложа нещо — отговори Володя. — Можете да опишете инцидента като сериозен, без да обвинявате никого и просто да преместите Таня на друг пост.

Това беше наказанието, което Даниил спомена малко по-рано.

Опоткин кимна умислено, все едно разсъждава по въпроса; Димка обаче беше сигурен, че той с готовност би се съгласил с всяко „предложение“ от генерал Пешков.

— Може би назначение някъде в чужбина — намеси се Даниил. — Тя говори немски и английски.

Димка знаеше, че това е преувеличение. Таня беше изучавала и двата езика в училище, но това не значеше, че ги говори. Даниил се опитваше да попречи на заточението й в някой затънтен съветски край.

— И би могла да продължава да пише статии за моя отдел — додаде Даниил. — Бих предпочел да не я губя за новините — твърде добра е.

Опоткин се поусъмни:

— Не можем да я пратим в Лондон или Бон. Ще изглежда като награда.

Вярно беше. Назначенията в капиталистическите страни се ценяха.

Издръжката беше колосална и макар парите да не можеха да купят толкова, колкото в Съветския съюз, съветските граждани живееха на Запад далеч по-добре, отколкото у дома.

— Може би в Източен Берлин или във Варшава — предложи Володя.

Опоткин кимна. Назначението в друга комунистическа страна повече приличаше на наказание.

— Радвам се, че можахме да го уредим — заключи Володя.

Опоткин се обърна към Димка.

— В събота вечер имам празненство. Може би бихте искали да дойдете?

Димка предполагаше, че това ще подпечата сделката. Той кимна.

— Таня ми каза за това — рече той с престорен ентусиазъм. — И двамата ще дойдем. Благодаря Ви.

Опоткин засия.

Даниил се намеси.

— Знам едно назначение в комунистическа страна, което точно сега е свободно. Спешно ни трябва човек там. Таня би могла да тръгне утре.

— Къде е това? — попита Димка.

— Куба.

Опоткин, вече в слънчево умонастроение, каза:

— Това може да е приемливо.

„Определено е по-добре от Казахстан“, рече си Димка.

Мец се върна в преддверието заедно с Таня. Сърцето на Димка се сви: тя изглеждаше бледа и уплашена, но невредима. Мец заговори едновременно почтително и предизвикателно, като куче, което лае, защото се страхува.

— Позволете да предложа младата Таня да се държи настрани от поетическите четения за известно време.

Вуйчо Володя изглеждаше готов да удуши глупака, но се насили да се усмихне.

— Много разумен съвет, убеден съм.

Всички излязоха. Беше паднал мрак. Димка се обърна към Таня:

— С мотоциклета съм. Ще те закарам у дома.

— Да, ако обичаш — отговори тя. Явно искаше да разговаря с него.

Вуйчо Володя не можеше да чете мислите й като Димка и каза:

— Нека те откарам с моята кола. Изглеждаш доста разтърсена да се возиш с мотор.

За негова изненада, Таня отговори:

— Благодаря ти, вуйчо, но ще ида с Димка.

Володя сви рамене и влезе в лимузината ЗИЛ, която го очакваше. Даниил и Пьотр си взеха довиждане.

Когато вече не можеха да ги чуват, Таня се обърна към Димка с трескав поглед:

— Казаха ли нещо за Василий Енков?

— Да. Казаха, че си била с него. Истина ли е?

— Да.

— Ох, мамицата му. Но той не ти е гадже, нали?

— Не. Знаеш ли какво е станало с него?

— Имал е пет броя от Несъгласие в джоба си, затова няма да се измъкне скоро от Лубянка, дори и да има високопоставени приятели.

— По дяволите! Как мислиш, ще го разследват ли?

— Сигурен съм. Ще искат да знаят дали той просто раздава Несъгласие или всъщност го прави, което ще е далеч по-сериозно.

— Ще претърсят ли жилището му?

— Голяма небрежност ще е да не го претърсят. Защо? Какво ще намерят там?

Таня се озърна, но наблизо нямаше никого. Въпреки това сниши глас:

— Машината, на която се пише Несъгласие.

— Тогава се радвам, че Василий не ти е гадже, понеже ще прекара следващите двадесет и пет години в Сибир.

— Не говори така!

Димка се замисли.

— Не си влюбена в него, това ми е ясно… но не си и напълно безразлична.

— Виж сега, той е смел човек и прекрасен поет, но връзката ни не е романтична. Дори не съм го целунала. Той е един от мъжете, на които им трябват много жени.

— Като моя приятел Валентин — съквартирантът на Димка от университета, Валентин Лебедев, беше същински Дон Жуан.

— Да, досущ като Валентин.

— И така… Колко те е грижа ако претърсят апартамента на Василий и намерят тази пишеща машина?

— Много. Ние правим Несъгласие заедно. Аз написах днешния брой.

— По дяволите. Опасявах се от това.

Димка вече знаеше тайната, която тя криеше от него през изминалата година.

— Трябва веднага да идем в жилището му, да вземем пишещата машина и да се отървем от нея.

Димка отстъпи крачка назад от Таня.

— Твърдо не. Забрави.

— Трябва!

— Не. За теб бих рискувал всичко, бих рискувал всичко и за човек, когото обичаш, но няма да си залагам главата за този човек. Накрая всички можем да се озовем в шибания Сибир.

— Тогава сама ще го направя.

Димка се замисли и опита да прецени кое е по-опасно.

— Кой друг знае за теб и Василий?

— Никой. Ние сме внимателни. Проверявам със сигурност дали някой не ме следи, когато отивам в жилището му. Никога не се срещаме на публично място.

— Значи разследването на КГБ няма да те свърже с него.

Таня позамълча и в този момент Димка разбра, че са загазили сериозно.

— Какво? — попита той.

— Зависи колко са подробни.

— Защо?

— Тази сутрин, когато отидох в жилището на Василий, там имаше някакво момиче, Варвара.

— По дяволите.

— Тъкмо излизаше. Не знае името ми.

— Но ако от КГБ й покажат снимки на арестувани на площад „Маяковски“ днес ще може ли да те познае?

Таня се обърка.

— Тя наистина ме огледа от глава до пети, понеже реши, че може да съм й съперничка. Да, би познала лицето ми, ако го види отново.

— Ох, Боже. Значи трябва да вземем пишещата машина. Без нея ще помислят, че Василий само разпространява Несъгласие, и вероятно няма да проследят всичките му случайни приятелки, особено при положение че явно има много. Може да ти се размине. Но намерят ли машината, свършено е с тебе.

— Сама ще го направя. Имаш право, не мога да те излагам на толкова голяма опасност.

— Но и аз не мога да те оставя в такава опасност. Какъв е адресът?

Таня му каза.

— Не е много далече. Качвай се на мотора.

Димка се качи, ритна педала и подкара.

Таня се подвоуми, после седна зад него.

Докато потегляха, Димка включи фара.

Пътем се чудеше дали от КГБ вече не са в жилището на Василий и не го претърсват. Възможно е, прецени той, но не е вероятно. При положение че са арестували четиридесет-петдесет души, по-голямата част от нощта ще иде в първоначални разпити, вземане на имена и адреси и определяне на това кой е важен. Все пак, разумно щеше да е да са предпазливи.

Когато стигна адреса, който Таня му каза, Димка подмина, без да забавя. Уличните лампи разкриваха величествен дом от деветнадесети век. Всички подобни сгради сега бяха или превърнати в държавни учреждения, или разделени на апартаменти. Отпред нямаше паркирани автомобили, а във входа не се спотайваха кагебисти в кожени тужурки. Димка мина по цялата пряка, без да забележи нищо подозрително. После спря на няколкостотин метра от вратата.

Двамата слязоха от мотоциклета. Някаква жена разхождаше куче; поздрави ги с добър вечер и отмина. Те влязоха в сградата.

Входът й навремето беше представлявал внушителна зала. Сега самотна електрическа крушка разкриваше мраморния под, очукан и издран, и внушително стълбище, от чийто парапет липсваха няколко стълбчета.

Качиха се по стъпалата. Таня извади ключ и отвори вратата на жилището. Двамата влязоха вътре и затвориха подире си.

Таня влезе първа в дневната. Сивата котка ги наблюдаваше тревожно. Таня извади от шкафа голям кашон. Беше пълен с пелети котешка храна. Тя поровичка вътре и измъкна пишеща машина в калъф. После измъкна и няколко листа циклостилна хартия.

Накъса листовете, метна ги в камината и ги запали. Докато гледаше как хартията гори Димка гневно попита:

— Защо, по дяволите, рискуваш всичко заради някакъв безплоден протест?

— Живеем в жестока тирания — отговори Таня. — Трябва да направим нещо, за да поддържаме надеждата жива.

— Живеем в общество, което гради социализъм — отвърна Димка. — Трудно е и имаме проблеми. Но ти би трябвало да помагаш за решаването на проблемите, наместо да разпалваш недоволство.

— Как можеш да получиш решения, когато никому не е позволено да говори за проблемите?

— Ние в Кремъл говорим за проблемите през цялото време.

— И все същите няколко тесногръди мъже винаги решават да не правят никакви важни промени.

— Не всички са тесногръди. Някои се трудят упорито да променят нещата. Дай ни време.

— Революцията беше преди четиридесет години. Колко време ви е нужно преди най-сетне да разберете, че комунизмът се провали?

Хартиите в камината бързо изгоряха на черна пепел. Димка се обърна ядно.

— Водили сме този спор толкова често. Трябва да се измъкнем оттук.

Той взе машината.

Таня грабна котката и двамата излязоха.

Докато напускаха сградата, в преддверието влезе мъж с куфарче. Той кимна, когато се разминаха на стълбището. Димка се надяваше, че светлината е достатъчно мъждива, та да не види лицата им както трябва.

Когато излязоха, Таня остави котката на тротоара.

— Сега се оправяй сама, Мадмоазел.

Мадмоазел надменно се оттегли.

Двамата забързаха съм ъгъла. Димка напразно се мъчеше да скрие машината под сакото си. За негова досада луната беше изгряла и двамата се виждаха съвсем ясно. Стигнаха до мотоциклета.

Димка подаде на Таня пишещата машина.

— Как ще се отървем от нея? — прошепна той.

— В реката?

Димка понапрегна ума си и си спомни едно място на брега, където заедно с неколцина състуденти бяха ходили няколко пъти. Будуваха по цяла нощ и се наливаха с водка.

— Знам къде.

Метнаха се на мотоциклета и Димка излезе от центъра на града и се отправи на юг. Мястото, което имаше на ум, се намираше в покрайнините, но това беше добре: по-малко вероятно беше да ги забележат.

Димка кара бързо двадесет минути и спря пред Николо-Перервинския манастир.

Древната обител с великолепна църква сега беше в руини, неизползвана от десетилетия, а съкровищата й бяха ограбени. Беше разположена на ивица земя между железницата на юг и Москва река. Полята наоколо бяха превърнати в строителни площадки за новите високи жилищни блокове, но през нощта мястото беше пусто. Не се виждаше никой.

Димка избута мотоциклета до няколко дървета и го подпря на стойката. После поведе Таня през горичката към разрушения манастир. В лунната светлина срутените постройки изглеждаха призрачно. Приличните на луковици черковни куполи пропадаха, но зелените настлани с плочи покриви на манастира бяха почти непокътнати. Димка не можеше да се отърси от усещането, че духовете на поколения мъртви монаси го наблюдават през строшените прозорци. Тръгна на запад през заблатената земя към реката.

— Откъде знаеш това място? — попита Таня.

— Идвахме тук като студенти. Напивахме се и гледахме как слънцето изгрява над водата.

Стигнаха брега на реката. Тук тя правеше широк завой и застоялата вода беше спокойна на лунната светлина. Но Димка знаеше, че е достатъчно дълбоко за тяхната цел.

Таня се подвоуми.

— Каква загуба — рече тя.

Димка сви рамене.

— Пишещите машини са скъпи.

— Не е само до парите. Това е дисидентски глас, различен светоглед, различен начин на мислене. Пишещата машина е свобода на словото.

— Значи ще си по-добре без нея.

Таня му подаде машината.

Димка премести валяка максимално надясно, за да има дръжка.

— Давай — каза той. Замахна назад, после с всички сили хвърли машината над реката. Тя не отиде далече, но падна с приятно плясване и веднага изчезна от поглед.

Двамата постояха и погледаха вълничките в светлината на луната.

— Благодаря ти — каза Таня. — Особено защото не вярваш в онова, което аз правя.

Димка я прегърна през раменете и двамата си тръгнаха.

7.

Джордж Джейкс беше в кисело настроение. Ръката продължаваше да го боли адски, макар да беше гипсирана и да се крепеше на провесена през врата му превръзка. Беше загубил желаната работа още преди да я получи; точно както Грег предсказа, правната кантора Фосет Реншоу беше оттеглила предложението си, след като името му се появи във вестниците като ранен участник в Похода на свободата. Сега Джордж не знаеше какво ще прави с остатъка от живота си.

Церемонията по завършването, наречена дипломиране, се провеждаше в Стария двор в Харвардския университет, затревена площ, обградена от червените тухлени университетски сгради. Членовете на настоятелството носеха цилиндри и фракове. Завършилите с отличие биваха представяни на британския външен министър, безбрадия благородник лорд Хоум, и на един от хората на Кенеди в Белия дом със странното име Макджордж Бънди. Въпреки настроението си, Джордж беше малко тъжен, задето напуска Харвард. Беше прекарал тук седем години, първо като студент, и после, докато учеше за степента по право. Беше се запознал с разни необикновени хора и се сприятели с неколцина. Взе всеки изпит, на който се яви. Излезе с много жени и преспа с три. Напи се веднъж и усещането, че не се владее, му беше противно.

Но днес беше прекалено гневен, та да се потопи в носталгия. След насилието на тълпата в Анистън очакваше твърд отговор от администрацията на Кенеди. Джак Кенеди се представяше пред американския народ като либерал и беше спечелил гласовете на чернокожите. Боби Кенеди беше главен прокурор, най-висшият правоприлагащ служител в страната. Джордж очакваше Боби високо и ясно да заяви, че в Алабама важи конституцията на Съединените щати, както и навсякъде другаде.

А Боби не го стори.

Никой не беше арестуван за нападението над участниците в Похода на свободата. Нито местната полиция, нито ФБР разследваха някое от многобройните извършени престъпления с насилие. В Америка през 1961 пред очите на полицията бели расисти можеха да нападат протестиращите за човешки права, да трошат костите им, да опитат да ги опекат живи — и да им се размине.

Джордж видя Мария Самърс за последен път в лекарския кабинет. Ранените участници в Похода бяха върнати от най-близката болница, но в крайна сметка се намериха хора, които бяха готови да ги лекуват. Джордж беше при една медицинска сестра, която се грижеше за счупената му ръка, когато Мария дойде да му каже, че има полет до Чикаго. Ако можеше, щеше да стане и да я прегърне. Но стана така, че тя го целуна по бузата и изчезна.

Джордж се питаше ще я види ли някога отново. „Мога да се влюбя дълбоко в нея“, рече си той. „Може би вече съм се влюбил“. През десетте дни непрестанни разговори той нито за миг не се бе отегчил: Мария беше умна поне колкото него, навярно повече. И макар да изглеждаше невинна, кадифените й кафяви очи го караха да си я представя на светлината на свещи.

Церемонията по дипломирането завърши в единадесет и половина. Студенти, родители и завършили започнаха да се оттеглят в сенките на високите брястове към официалните обеди, на които дипломиращите се щяха да получат степените си. Джордж потърси семейството си, но в началото не можа да го види.

Видя обаче Джоузеф Хюго.

Хюго беше сам, стоеше до бронзовия паметник на Джон Харвард и палеше една от дългите си цигари. В черната церемониална тога бялата му кожа изглеждаше още по-нездрава. Джордж стисна юмруци. Искаше да пребие от бой този плъх. Но лявата му ръка беше безполезна, пък и ако двамата с Хюго се сбиеха в Стария двор тъкмо днес имаше да патят. Можеха дори да загубят степените си. Джордж вече имаше достатъчно неприятности. Мъдро щеше да е да не обръща внимание на Хюго и да отмине.

Вместо това той каза:

— Хюго, лайно такова.

Хюго изглеждаше уплашен въпреки счупената ръка на Джордж. Беше със същия ръст и навярно също толкова силен, но Джордж разполагаше с предимството на гнева и Джоузеф беше наясно с това. Той погледна настрани и опита да се размине с Джордж, като промърмори:

— Не искам да разговарям с теб.

— Не съм изненадан — отвърна Джордж и застана на пътя му. — Ти гледаше как подивялата тълпа ме нападна. Онези разбойници счупиха проклетата ми ръка.

Хюго отстъпи.

— Нямаше работа в Алабама.

— А на теб не ти влизаше в работата да се правиш на активист за граждански права, докато през цялото време си шпионирал за другата страна. Кой ти плащаше, Ку-клукс-клан ли?

Хюго отбранително вирна брадичка и на Джордж му се прииска да го фрасне.

— Доброволно се съгласих да давам информация на ФБР — отговори Хюго.

— Значи си го направил безплатно! Не знам дали това е по-добре или е по-зле.

— Но повече няма да съм доброволец. Следващата седмица започвам работа в Бюрото — каза го с полузасрамения и полупредизвикателен тон на човек, който признава, че е член на някаква религиозна секта.

— Оказа се толкова добър доносник, че ти дадоха работа.

— Винаги съм искал да работя в правоприлагащите органи.

— Не това правеше в Анистън. Ти беше на страната на престъпниците там.

— Вие, хора, сте комунисти. Чувал съм ви да говорите за Карл Маркс.

— И за Хегел, и Волтер, и Ганди, и Иисус Христос. Стига бе, Хюго, даже ти не си толкова тъп.

— Мразя безредието.

И тъкмо това е проблемът, замисли се с горчивина Джордж. Хората мразеха безредието. Пресата обвини участниците в Похода, че са разпалили безредици, а не сегрегационистите с техните бейзболни бухалки и бомби. Полудя от безсилен гняв: никой в Америка ли не се замисляше кое е правилно?

От другата страна на моравата съгледа Верина Марканд, която му махаше. Внезапно изгуби интерес към Джоузеф Хюго.

Верина завършваше факултета по английски. В Харвард обаче имаше толкова малко цветнокожи, че всички се познаваха. А Верина беше толкова красива, че Джордж щеше да я забележи дори ако беше едно от хиляда цветнокожи момичета в университета. Имаше зелени очи и кожа с цвят на карамелен сладолед. Под тогата носеше къса зелена рокля, която разкриваше дългите й гладки крака. Накривила беше четвъртитата шапчица под сладък ъгъл. Верина беше динамит.

Хората говореха, че двамата с Джордж си прилягат, но те никога не бяха излизали. Когато Джордж нямаше връзка, тя беше ангажирана, и обратното. Сега беше прекалено късно.

Верина беше пламенна защитничка на гражданските права и щеше да работи за Мартин Лутър Кинг след завършването. Сега тя ентусиазирано каза:

— С вашия Поход на свободата вие наистина почнахте нещо!

Истина беше. След запалителните бомби в Анистън Джордж напусна Алабама със самолет и гипсирана ръка, но останалите продължиха предизвикателството. Десетима студенти от Нашвил взеха автобус до Бирмингам, където бяха арестувани. Нови участници в Похода замениха първата група. Имаше още насилия от страна на бели расисти. Участието в Похода на свободата се превърна в масово движение.

— Обаче си загубих работата — каза Джордж.

— Ела в Атланта и работи за Кинг — незабавно отвърна Верина.

Джордж се изуми.

— Той ли ти каза да ме питаш?

— Не, но на него му трябва адвокат, а никой от кандидатите не е и наполовина толкова умен, колкото си ти.

Джордж беше заинтригуван. Почти се беше влюбил в Мария Самърс, но щеше да направи добре, ако я забрави: навярно никога нямаше да я види отново. Чудеше се дали Верина би излязла с него, ако и двамата работеха за Кинг.

— Това е идея — отговори Джордж. Но трябваше да си помисли.

Смени темата.

— Родителите ти тук ли са днес?

— Разбира се, ела да се запознаеш с тях.

Родителите на Верина бяха знаменитости и поддържаха Кенеди. Джордж се надяваше сега да критикуват президента за слабата му реакция на насилието на сегрегационистите. Навярно Джордж и Верина можеха да ги убедят да направят публично изявление. Това доста би облекчило болката в ръката му.

Тръгна през моравата редом с Верина.

— Мамо, татко, това е моят приятел Джордж Джейкс — каза тя.

Родителите й се оказаха висок добре облечен чернокож мъж и бяла жена с руси коси в сложна прическа. Джордж беше виждал фотографиите им много пъти: те бяха прочута смесена двойка. Пърси Марканд беше „негърският Бинг Кросби“, филмова звезда и изпълнител на сладникави песни. Бейб Лий беше театрална актриса, чийто специалитет бяха ролите на страстни жени.

Пърси заговори с топъл баритонов глас, познат от десетки хитове:

— Господин Джейкс, долу в Алабама Вие понесохте да Ви счупят ръката заради всички нас. За мен е чест да Ви поздравя.

— Благодаря, сър, но моля да ме наричате Джордж.

Бейб Лий го улови за ръката и се взря в очите му, като че искаше да се омъжи за него.

— Толкова сме ти признателни, Джордж. И толкова се гордеем.

Маниерът й беше толкова съблазнителен, че Джордж неловко погледна съпруга й с мисълта, че той може да се е ядосал, но нито Пърси, нито Верина реагираха по някакъв начин и Джордж се запита дали Бейб Лий не се държи така с всички мъже.

Когато смогна да се освободи от нея, Джордж се обърна към Пърси:

— Знам, че участвахте в предизборната кампания на Кенеди миналата година. Сега не сте ли ядосани от политиката му по гражданските права?

— Всички ние сме разочаровани — отговори Пърси.

Верина се намеси:

— Така си и мислех! Боби Кенеди помоли участниците в Похода да дадат малко почивка. Можете ли да си представите? Разбира се, КОРА отказаха. Америка се управлява от законите, не от тълпите!

— Това трябваше да се изтъкне от главния прокурор — каза Джордж.

Пърси кимна, необезпокоен от атаката на двамата.

— Чувам, че администрацията е сключила сделка с южните щати — каза той. Джордж наостри уши: това го нямаше във вестниците. — Щатските губернатори са се съгласили да удържат тълпите, а братята Кенеди искат тъкмо това.

Джордж знаеше, че в политиката никой не дава нещо срещу нищо.

— И какво поискаха в замяна?

— Главният прокурор ще си затвори очите за незаконния арест на участниците в Похода на свободата.

Верина беше възмутена и се подразни от баща си.

— Иска ми се да ми беше казал това по-рано, татко — остро се намеси тя.

— Знаех, че ще се ядосаш, миличка.

Лицето на Верина потъмня от снизходителното му отношение и тя отмести поглед.

Джордж се съсредоточи върху най-важния въпрос.

— Ще протестирате ли публично, господин Марканд?

— Мислил съм за това. Но не смятам, че би имало голям ефект.

— Може да настрои чернокожите гласоподаватели срещу Кенеди през 1964.

— Сигурни ли сме, че искаме да направим това? По-зле ще сме с някой като Дик Никсън в Белия дом.

— Какво можем да направим тогава? — раздразнено попита Верина.

— Случилото се в Юга през последния месец доказа вън от всякакво съмнение, че законът, такъв какъвто е, е твърде слаб. Трябва ни нов закон за гражданските права.

— Амин — отвърна Джордж.

Пърси продължи:

— Може да помогна това да стане. Тъкмо сега разполагам с известно влияние в Белия дом. Ако критикувам братята Кенеди, няма да имам никакво влияние.

Джордж вярваше, че Пърси трябва да говори. Верина изрази на глас същата мисъл.

— Длъжен си да кажеш каквото е правилно. Америка е пълна с благоразумни хора. Така се забъркахме в това.

Майка й се обиди:

— Татко ти е известен с това, че казва каквото е правилно — раздразнително рече тя. — Той залага главата си отново и отново.

Джордж разбра, че Пърси няма да бъде разубеден. Но навярно беше прав. Нов закон за гражданските права, по силата на който няма да е възможно южните щати да потискат негрите, може би беше единственото истинско решение.

— По-добре да намеря нашите — каза той. — За мен беше чест да се запозная и с двама ви.

— Помисли си за работата при Мартин — провикна се Верина подире му, докато той се отдалечаваше.

Джордж отиде в парка, където щяха да се раздават дипломите по право. Беше издигната временна сцена и под шатри бяха наредени сгъваеми маси за обяда след това. Намери родителите си веднага.

Майка му беше с нова жълта рокля. Трябва да беше спестявала за нея: тя беше горда и не позволяваше на Пешкови да купуват неща за нея, а само за Джордж. Огледа го от глава до пети в академичната тога и четвъртитата шапка.

— Това е най-гордият ден в живота ми — каза тя. После, за изумление на Джордж, избухна в сълзи.

Той беше изненадан. Това не беше обичайно. Джаки беше прекарала последните двадесет и пет години, отказвайки да покаже слабост. Прегърна я.

— Такъв късметлия съм, че те имам, мамо.

Нежно се освободи от прегръдката и попи сълзите й с чиста бяла носна кърпичка. После се обърна към баща си. Като повечето завършили Харвард, Грег носеше сламена шапка и на панделката й беше отпечатана годината на завършването — в неговия случай, 1942.

— Поздравления, момчето ми — каза той и стисна ръката му. Е, той е тук, рече си Джордж, което е нещо.

След миг се появиха бабата и дядото на Джордж. И двамата бяха руски имигранти. Дядо му Лев Пешков беше започнал като управител на барове и нощни клубове в Бъфало, а сега притежаваше студио в Холивуд. Дядо открай време си беше конте и днес беше облечен в бял костюм. Джордж не знаеше какво да мисли за него. Хората говореха, че Лев е безмилостен бизнесмен и не уважава твърде закона. От друга страна, той беше мил с чернокожия си внук, отпускаше му щедра издръжка и плащаше образованието му.

Сега го улови за ръката и му рече доверително:

— Имам един съвет за теб в правната ти кариера. Не представлявай престъпници.

— Защо не?

— Защото губят — ухили се дядо.

Широко се вярваше, че самият Лев Пешков е престъпник, че е бил контрабандист на алкохол по време на Сухия режим.

— Всички престъпници ли губят? — попита Джордж.

— Онези, които са заловени. На останалите не им трябват адвокати — Лев се разсмя от сърце.

Бабата на Джордж, Марга, го разцелува топло.

— Не слушай дядо си — рече тя.

— Трябва да го слушам — отговори Джордж. — Нали той плати образованието ми.

Лев го посочи с пръст.

— Радвам се, че не си забравил това.

Марга не му обърна внимание.

— Само се виж — каза тя на Джордж с изпълнен с обич глас. — Такъв хубавец, а вече и адвокат!

Джордж беше единственият внук на Марга и тя душа даваше за него. Сигурно щеше да му пъхне в джоба петдесетачка преди края на следобеда.

Марга беше певица в нощен клуб и на шестдесет и пет години все още се носеше, сякаш излиза на сцената, в тясна рокля. Черната й коса навярно беше вече боядисана в този цвят. Носеше повече бижута, отколкото беше прието за събитие на открито, Джордж знаеше това; но предполагаше, че бидейки любовница, а не съпруга, тя изпитва потребност да показва положение.

Марга беше любовница на Лев от почти петдесет години. Грег беше единственото им дете.

Лев имаше и съпруга, Олга, в Бъфало, и дъщеря Дейзи, която беше омъжена за англичанин и живееше в Лондон. Затова Джордж имаше английски братовчеди, които не познаваше — предполагаше, че са бели.

Марга разцелува Джаки и Джордж забеляза, че хората наоколо ги гледат изненадано и неодобрително. Дори в либералния Харвард беше необичайно да се види бял човек да прегръща негър. Но семейството на Джордж винаги привличаше погледите в редките случаи, когато всички се появяваха публично. Дори на места, където всички раси се приемаха, едно смесено семейство все още можеше да събуди латентните предразсъдъци на белите. Знаеше, че до края на деня ще чуе някой да промърморва „мелез“. Щеше да пренебрегне обидата. Неговите чернокожи баба и дядо отдавна бяха починали и това беше цялото му семейство. Да има тези четирима души, които щяха да се пръснат от гордост на церемонията по завършването му, си заслужаваше всяка цена.

— Вчера говорих със стария Реншоу — каза Грег. — Придумах го да поднови предложението за работа във Фосет Реншоу.

— О, това е чудесно! — възкликна Марга. — Джордж, ти все пак ще станеш вашингтонски адвокат!

Джаки дари Грег с една от редките си усмивки.

— Благодаря ти, Грег.

Той вдигна предупредително пръст:

— Има условия.

— О, Джордж ще се съгласи с всичко разумно — подхвърли Марга. — Това е такава прекрасна възможност за него.

Джордж знаеше, че тя има предвид за черно момче, но не възрази. При всички положения, Марга беше права.

— Какви са условията? — предпазливо попита той.

— Нищо, което да не се отнася до всеки адвокат в света — отговори Джордж. — Трябва да внимаваш да не се забъркваш в неприятности, това е всичко. Един адвокат не може да е от погрешната страна на закона.

Джордж беше подозрителен.

— Да не се забърквам в неприятности?

— Просто не участвай повече в никакви протестни движения, маршове, демонстрации, и тем подобни. И без това в първата ти година като младши партньор няма да имаш време за такива работи.

Предложението разгневи Джордж.

— Значи ще започна кариерата си като обещая никога да не правя нищо за каузата на свободата.

— Не гледай на нещата по този начин — отговори баща му.

Джордж преглътна гневния си отговор. Знаеше, че семейството му иска само най-доброто за него. Като се постара да говори безизразно, той попита:

— Как би трябвало да гледам на това?

— Ролята ти в движението за граждански права няма да е на войник от предната линия, това е всичко. Бъди поддръжник. Пращай веднъж годишно чек на НАНЦ — Националната асоциация за напредък на цветнокожите беше най-старата и най-консервативната от групите за граждански права: те се противопоставяха на Походите на свободата като твърде провокативни. — Просто не вдигай глава. Нека някой друг пътува с автобусите.

— Може да има и друг начин — отговори Джордж.

— Какъв?

— Бих могъл да работя за Мартин Лутър Кинг.

— Той предложил ли ти е работа?

— Разговаряха с мен.

— Колко ще ти плаща?

— Предполагам, че не много.

— Не си мисли, че можеш да откажеш една съвсем прилична работа и после да дойдеш при мен за издръжка — намеси се Лев.

— Добре, дядо — отговори Джордж, макар тъкмо това да си мислеше. — Но вярвам, че тъй или инак ще приема работата.

Майка му се включи в спора.

— О, Джордж, недей — рече тя. Щеше да каже още нещо, но завършващите студенти бяха поканени да се наредят да получат дипломите си. — Върви. После ще поговорим повече.

Джордж остави семейството си и намери мястото си на опашката. Церемонията започна и той бавно се придвижи напред. Спомни си работата за Фосет Реншоу миналото лято. Господин Реншоу се имаше за либерален герой, задето нае чернокож помощник. Но Джордж получаваше унизително лесна работа дори като за стажант. Беше търпелив и търсеше възможност и такава се появи. Направи едно юридическо проучване, което помогна на фирмата да спечели дело, и оттам му предложиха работа, след като завърши.

Често му се случваха такива неща. Светът си мислеше, че един студент в Харвард трябва да е умен и способен, освен ако не е черен. В този случай всички залози бяха против него. Цял живот Джордж трябваше да доказва, че не е идиот. Това го изпълваше с негодувание. Надяваше се, ако някога има деца, те да пораснат в различен свят.

Дойде неговият ред да се изправи на сцената. Докато се изкачваше по няколкото стъпала, с изумление чу освиркване.

Освиркването беше харвардска традиция и обикновено се ползваше против професори, чиито лекции бяха слаби или се държаха грубо със студентите. Джордж така се ужаси, че спря на стъпалата и погледна назад. Видя Джоузеф Хюго. Хюго не беше единствен — освиркването беше твърде силно, но Джордж знаеше, че той го е организирал.

Почувства се ненавиждан. Беше твърде унизен да застане на сцената. Стоеше като замръзнал на стъпалата и кръвта нахлу в лицето му.

После някой започна да ръкопляска. Джордж погледна над редиците седалки и видя как един професор се изправя. Беше Мърв Уест, един от по-младите преподаватели. И други се присъединиха към аплодисментите и бързо заглушиха освиркването. Още няколко души се изправиха. Джордж предполагаше, че дори онези, които не го познават, са се досетили кой е по гипса на ръката му.

Възвърна куража си и пристъпи на сцената. Когато получи дипломата, се надигнаха одобрителни викове. Джордж бавно се обърна с лице към публиката и поблагодари със скромно навеждане на глава. После слезе.

Когато се присъедини към останалите студенти, сърцето му блъскаше. Няколко души мълчаливо му стиснаха ръката. Той беше ужасен от освиркването и в същото време въодушевен от аплодисментите. Забеляза, че се поти и изтри лице с носната си кърпичка. Какво изпитание.

Изгледа остатъка от церемонията като замаян, доволен, че има време да се възстанови. Когато шокът от освиркването отмина, успя да разбере, че е било дело на Хюго и още шепа десни откачалки, а всички останали от либералния Харвард го бяха аплодирали.

„Би трябвало да се чувствам горд“, каза си той.

Студентите се върнаха при семействата си за обяд. Майката на Джордж го прегърна.

— Приветстваха те — каза тя.

— Да — рече Грег. — Макар за миг да изглеждаше, че ще има нещо друго.

Джордж умолително разпери ръце.

— Как бих могъл да не участвам в тази борба? Наистина искам работата във Фосет Реншоу и искам да доставя удоволствие на семейството, което ме подкрепяше през всичките години, докато учех — но това не е всичко. А ако имам деца?

— Би било чудесно! — подхвърли Марга.

— Но, бабо, моите деца ще са цветнокожи. В какъв свят ще растат? Втора класа американци ли ще бъдат?

Разговорът беше прекъснат от Мърв Уест, който разтърси ръката на Джордж и го поздрави с дипломирането. Професор Уест беше малко зле облечен с костюм от туид и яка с копченца.

— Благодаря Ви, че започнахте ръкоплясканията, професоре — каза Джордж.

— Не ми благодарете, Вие ги заслужихте.

Джордж представи семейството си.

— Тъкмо разговаряхме за моето бъдеще.

— Надявам се да не сте взели окончателни решения.

Любопитството на Джордж се изостри. Какво ли означаваше това?

— Още не. Защо?

— Разговарях с главния прокурор, Боби Кенеди — харвардски възпитаник, както знаете.

— Казахте му, надявам се, че начинът, по който се справи със случилото се в Алабама, е позор за нацията.

Уест се усмихна със съжаление.

— Не и с тези думи, не съвсем. Но двамата се съгласихме, че отговорът на администрацията беше неадекватен.

— Напълно. Не мога да си представя, че той… — Джордж млъкна, поразен от една мисъл. — Какво общо има това с решенията за моето бъдеще?

— Боби е решил да наеме млад черен адвокат, за да придаде на екипа на главния прокурор негърска перспектива към гражданските права. И ме попита мога ли да препоръчам някого.

За миг Джордж се вцепени.

— Да не би да казвате, че…

Уест предупредително вдигна ръка.

— Не Ви предлагам работата. Единствено Боби може да направи това. Но мога да Ви уредя интервю… ако искате.

— Джордж! Работа за Боби Кенеди! Би било фантастично! — възкликна Джаки.

— Майко, Кенеди ни разочароваха толкова много.

— Тогава работи за Боби и промени нещата!

Джордж се подвоуми. Огледа нетърпеливите лица наоколо: майка му, баща му, баба му, дядо му, после пак майка му.

— Може би ще го направя — каза най-сетне той.

8.

За свой срам, Димка Дворкин беше девствен на двадесет и две години.

Докато следваше в университета, беше излизал с няколко момичета, но никоя от тях не го остави да стигне до края. Пък и той не беше сигурен, че би трябвало. Всъщност никой не му беше казвал, че сексът трябва да е част от дълга и изпълнена с любов връзка, но той някак го чувстваше тъкмо така. Никога не бе изпитвал трескаво желание да го направи бързо, като някои момчета. Сега обаче липсата на опит се превръщаше в неудобство.

Приятелят му Валентин беше пълна противоположност. Висок и самоуверен, той имаше черна коса, сини очи и тонове чар. Към края на първата им година в Московския университет беше преспал с повечето студентки от факултета по политически науки и с една от преподавателките. В началото на тяхното приятелство Димка го беше попитал:

— А какво правиш за… нали разбираш, за избягване на бременност?

— Това си е проблем на момичето, нали така? — безгрижно беше отговорил Валентин. — Ако стане най-лошото, не е толкова трудно да се направи аборт.

Като разговаря и с други, Димка установи, че много съветски момчета имат същото отношение. Мъжете не забременяваха, така че това не беше техен проблем. При това можеше да се направи аборт по препоръка през първите дванадесет седмици. Но Димка не можеше да се почувства удобно с отношението на Валентин, навярно защото сестра му се отнасяше така презрително към това.

Сексът беше основният интерес на Валентин, а учението идваше на второ място. С Димка беше обратното — затова сега Димка беше сътрудник в Кремъл, а Валентин работеше в градското управление на парковете.

Тъкмо чрез връзките си в управлението на парковете Валентин успя да уреди за тях двамата една седмица във ваканционния лагер за млади комунисти „В. И. Ленин“ през юли 1961.

Лагерът беше малко военен, с палатки в съвършено прави редици и вечерен час в десет и половина, но имаше плувен басейн, езеро с лодки и купища момичета. Една седмица в този лагер беше много желана привилегия.

Димка вярваше, че си е заслужил ваканцията. Виенската среща беше победа за Съветския съюз и той също беше допринесъл за това.

Всъщност Виенската среща започна зле за Хрушчов. Кенеди и неговата ослепителна съпруга бяха влезли в града с армада лимузини, от които се вееха десетки флагове с райета и звезди. Когато двамата водачи се срещнаха, телевизионните зрители в цял свят видяха, че Кенеди е доста по-висок, извисява се над Хрушчов и гледа над патрицианския си нос към плешивото теме на последния. Отлично скроените костюми и тесните вратовръзки на Кенеди караха Хрушчов да изглежда като селянин в неделните си дрехи. Америка беше спечелила състезанието по блясък, в което Съветският съюз не подозираше, че влиза.

Но щом разговорите започнаха, Хрушчов доминираше. Когато Кенеди опита да проведе дружеско обсъждане, като между двама разумни мъже, Хрушчов стана шумен и нападателен. Кенеди предположи, че не е логично Съветският съюз да насърчава комунизма в страните от Третия свят и после гневно да протестира срещу усилията на Америка да възпира комунизма в съветската сфера. Хрушчов презрително отговори, че разпространението на комунизма е историческа неизбежност и нищо, което двамата водачи правят, не може да застане на пътя му. Кенеди слабо разбираше марксистката философия и не знаеше какво да каже.

Стратегията, разработена от Димка и другите анализатори, победи. Когато Хрушчов се върна в Москва нареди разпространяването на десетки копия на протоколите от срещата, не само в Съветския блок, но и сред водачите на такива далечни страни като Камбоджа и Мексико. След това Кенеди запази мълчание и дори не отговори на заплахата на Хрушчов да превземе Западен Берлин. А Димка отиде на почивка.

В първия ден той си облече новите дрехи, карирана риза с къси ръкави и гащета, които майка му беше ушила от панталоните на износен син шевиотен костюм.

— Модерни ли са на запад такива гащета? — попита Валентин.

Димка се разсмя.

— Доколкото знам, не.

Докато Валентин се бръснеше, Димка отиде за провизии.

Когато излезе, със задоволство видя как една млада жена пали в съседство походната печка, каквато имаше във всяка палатка. Беше малко по-голяма от Димка; той предполагаше, че е на двадесет и седем. Имаше гъсти и къси червеникавокестеняви коси и привлекателни лунички. Изглеждаше притеснително модерна в оранжева блуза и тесни черни панталони до под коляното.

— Здравейте! — поздрави Димка с усмивка. Тя вдигна поглед към него. — Имате ли нужда от помощ с печката?

Тя запали газта с кибрит и влезе в палатката, без да отговори.

Е, с тази няма да загубя девствеността си, помисли Димка и продължи нататък.

Купи яйца и хляб от магазина до общата баня. Когато се върна, пред палатката имаше две момичета: онова, което заговори, и хубава стройна блондинка. Блондинката имаше същите черни панталони, но блузата й беше розова. Валентин им приказваше нещо и те се смееха.

Представи ги на Димка. Червенокосата се наричаше Нина. Тя не спомена по-раншната им среща, но изглеждаше все така резервирана. Русата беше Анна и явно тя беше по-отворената, усмихваше се и грациозно отмяташе коси назад.

Димка и Валентин бяха донесли един железен тиган, в който мислеха да готвят всичко, и Димка го напълни с вода, за да свари яйцата; момичетата обаче бяха по-добре екипирани и Нина взе яйцата, за да направи блини.

„Нещата се пораздвижват“, рече си Димка.

Докато се хранеха Димка разучаваше Нина. Тесният нос, малката уста и вирнатата брадичка й придаваха предпазлив вид, все едно непрестанно претегля нещата. Но беше пищна и когато Димка осъзна, че може да я види по бански, гърлото му пресъхна.

Валентин обяви:

— Двамата с Димка ще вземем лодка и ще гребем до другата страна на езерото — Димка за пръв път чуваше този план, но си замълча. Валентин продължи: — Защо не идем четиримата? Можем да си устроим пикник за обяд?

Не е възможно да е толкова лесно, мислеше Димка. Та те току-що се бяха запознали!

Момичетата се спогледаха телепатично, после Нина отсече:

— Ще видим. Да почистим — и започна да раздига чиниите и приборите.

Разочароващо, но навярно не беше краят на цялата работа.

Димка предложи да отнесе мръсните съдове до мивките.

— Откъде взе гащетата? — попита Нина, докато вървяха нататък.

— Мама ми ги уши.

— Сладур — разсмя се тя.

Димка се зачуди какво би имала предвид сестра му, наричайки някой мъж сладур, и реши, че това значи, че той е мил, но не е привлекателен.

В една бетонна сграда се помещаваха тоалетните, душовете и мивките. Димка гледаше как Нина мие. Мъчеше се да измисли какво да каже, но нищо не му идеше на ум. Ако тя го беше попитала за берлинската криза, можеше да й говори цял ден. Но Димка нямаше дарба за умерено забавните безсмислици, които Валентин произвеждаше на потоци без усилие. Най-сетне успя да попита:

— Отдавна ли сте приятелки с Анна?

— Работим заедно. И двете сме администраторки в главното управление на стоманения тръст в Москва. Аз се разведох преди година, а Анна търсеше с кого да дели жилището си, затова сега живеем заедно.

„Разведена“, рече си Димка; „значи има опит в секса“. Почувства се застрашен.

— Що за човек беше съпругът ти?

— Лайно. Не искам да говоря за него.

— Добре — Димка отчаяно търсеше нещо безобидно. — Анна изглежда наистина мила — опита той.

— Има връзки.

Странно беше да кажеш такова нещо за приятелката си.

— Как така?

— Баща й ни уреди тази почивка. Той е районен секретар на тръста за Москва — Нина изглежда се гордееше с това.

Димка отнесе чистите съдове до палатките. Когато стигнаха там, Валентин бодро обяви:

— Направихме сандвичи. С шунка и сирене.

Анна погледна Нина и направи безпомощен жест, все едно искаше да каже, че не е могла да спре валяка Валентин; но за Димка беше ясно, че всъщност не е искала да го спира. Нина вдигна рамене и така пикникът се уреди.

Трябваше да чакат на опашка за лодката един час, но московчани бяха навикнали да се редят на опашки и късно сутринта те можаха да излязат в бистрата студена вода. Валентин и Димка се редуваха на греблата, а момичетата попиваха слънцето. Явно никой нямаше нужда от празни приказки.

От другата страна на езерото вързаха лодката на някакъв малък плаж. Валентин смъкна ризата си и Димка го последва. Анна свали блузата и панталоните. Отдолу носеше небесносин бански костюм от две части. Димка знаеше, че това се нарича бикини и е модерно на запад, но никога не беше виждал и се смути от възбудата си. Едва можеше да откъсне очи от гладкия плосък корем и пъпа на момичето.

За негово разочарование Нина остана облечена.

Изядоха сандвичите и Валентин измъкна бутилка водка. Димка знаеше, че в магазина на лагера не продават алкохол. Валентин обясни:

— Купих я от човека, който държи лодките. Той върти малко капиталистическо предприятие — Димка не се изненада. Повечето неща, които хората наистина искаха, се продаваха на черния пазар — от телевизори до джинси.

Подаваха си бутилката и двете момичета отпиха дълги глътки.

Нина отри уста с опакото на ръката си и каза:

— Значи вие двамата работите в управлението на парковете?

— Не — разсмя се Валентин. — Димка е прекалено умен за това.

— Работя в Кремъл — каза Димка.

Нина беше впечатлена.

— Какво правиш там?

Всъщност Димка не искаше да отговаря, понеже звучеше като хвалба.

— Асистент съм на генералния секретар.

— Искаш да кажеш, на другаря Хрушчов! — изуми се Нина.

— Да.

— Как, по дяволите, се уреди на такава работа?

— Казах ти, умен е — намеси се Валентин. — Беше първенец по всички предмети.

— Човек не получава такава работа само защото е първенец по всички предмети — отсече Нина. — Кого познаваш?

— Дядо ми, Григорий Пешков, е щурмувал Зимния дворец по време на Октомврийската революция.

— Това не ти дава добра работа.

— Е, баща ми беше в КГБ. Той почина миналата година. Вуйчо ми е генерал. И аз съм умен.

— Пък и скромен — рече тя, но сарказмът й беше добронамерен. — Как се казва вуйчо ти?

— Владимир Пешков. Наричаме го Володя.

— Чувала съм за генерал Пешков. Значи ти е вуйчо. С такова семейство защо носиш домашно ушити гащета?

Димка вече се обърка. Тя за пръв път прояви интерес към него, но той не можеше да разбере дали му се възхищава или го презира. Може би просто си се държеше така.

Валентин стана.

— Ела да разгледаме наоколо — каза той на Анна. — Да ги оставим да обсъждат гащетата на Димка.

Протегна ръка. Анна я улови и го остави да я издърпа на крака. После двамата, хванати за ръка, се отправиха навътре в гората.

— Твоят приятел не ме харесва — установи Нина.

— Обаче харесва Анна.

— Тя е хубава.

— Ти си красива — каза Димка тихо. Не го беше планирал: просто го каза. Но беше искрен.

Нина го изгледа умислено, като че го оценяваше повторно. После попита:

— Искаш ли да поплуваме?

Димка не се вълнуваше много от водата, но нямаше търпение да я види по бански. Съблече се: носеше плувки под гащетата.

Нина нямаше бикини, а кафяв найлонов цял бански, но го изпълваше толкова добре, че Димка не остана разочарован. Беше противоположност на стройната Анна. Нина имаше големи гърди и широк ханш, а по шията й имаше лунички. Видя го как я гледа, извърна се и изтича във водата.

Димка я последва.

Беше хапещо студена въпреки слънцето, но Димка се радваше на чувственото усещане. Двамата заплуваха енергично, за да се стоплят. Влязоха навътре в езерото, после се върнаха по-бавно към брега. Спряха наблизо и Димка стъпи на дъното. Водата им беше до кръста. Димка огледа гърдите на Нина. От студената вода зърната й стърчаха и прозираха през банския.

— Престани да зяпаш — каза тя и игриво пръсна вода в лицето му.

Той й отвърна.

— Добре тогава! — рече тя, улови го за главата и опита да го потопи.

Димка се пребори и я хвана през кръста. Двамата се боричкаха във водата. Тялото на Нина беше тежко, но твърдо, и Димка се наслаждаваше. Обгърна я с две ръце и отлепи краката й от дъното. Когато тя почна да рита, да се смее и да се мъчи да се освободи, той я придърпа по-здраво и усети меките й гърди до лицето си.

— Предавам се! — извика тя.

Димка неохотно я пусна. За миг се спогледаха. Димка забеляза в очите й проблясък на желание. Нещо беше променило отношението й към него: водката, съзнанието, че е високопоставен апаратчик, възбудата от играта във водата или може би и трите. Не го беше грижа. Разчете в усмивката й покана и я целуна по устата.

Тя му отвърна с желание.

Димка забрави студената вода и потъна в усещането на устните и езика й, но след няколко минути тя потрепери и каза:

— Хайде да излизаме.

Хвана я за ръка и излязоха от плиткото на сушата. Легнаха един до друг на тревата и започнаха да се целуват отново. Димка докосна гърдите й и се зачуди дали в този ден ще загуби девствеността си.

После ги прекъсна остър глас по мегафон.

— Връщай лодката на пристана! Времето ви изтече!

— Нравствената полиция — промърмори Нина.

Димка се разсмя въпреки разочарованието си.

Вдигна поглед и забеляза малка гумена лодка с външен мотор, която минаваше на стотина метра от брега.

Махна в знак, че е разбрал. Трябваше да задържат лодката два часа. Димка предполагаше, че един подкуп за отговорника би им осигурил продължение, но не беше помислил за това. Наистина, не беше и мечтал, че връзката му с Нина ще се развие толкова бързо.

— Не можем да се върнем без другите — каза Нина, но след миг Валентин и Анна излязоха от гората. Явно са били съвсем наблизо, предположи Димка, и са чули повикването по мегафона.

Момчетата се отдалечиха малко от момичетата и нахлузиха горните си дрехи върху плувките. Димка чу как Анна и Нина разговарят приглушено. Анна говореше настойчиво, а Нина се кикотеше и кимаше в знак на съгласие.

После Анна многозначително погледна Валентин. Явно беше някакъв предварително уговорен сигнал. Валентин кимна и се обърна към Димка.

— Четиримата ще идем на танцовата забава довечера — тихо каза той. — Когато се върнем, Анна ще дойде с мен в нашата палатка. Ти ще идеш с Нина в тяхната. Става ли?

Беше повече от добре, беше вълнуващо.

— И си уговорил всичко това с Анна?

— Да, и Нина току-що се съгласи.

Димка направо не можеше да повярва. Можеше да прегръща твърдото тяло на Нина цяла нощ.

— Тя ме харесва!

— Трябва да е заради гащетата.

Качиха се в лодката и загребаха обратно. Момичетата обявиха, че искат да вземат душ веднага, щом се върнат. Димка се чудеше как да направи така, че времето до вечерта да мине по-бързо.

Когато стигнаха пристана видяха, че там чака един мъж в черен костюм.

Димка инстинктивно разбра, че е дошъл за него. Можех да се досетя, рече си той със съжаление; нещата се развиваха прекалено добре.

Всички слязоха от лодката. Нина огледа мъжа, който се потеше в костюма си, и попита:

— Ще ни арестуват ли, задето задържахме лодката по-дълго? — не го каза съвсем на шега.

Димка попита:

— За мен ли сте дошли? Аз съм Дмитрий Дворкин.

— Да, Дмитрий Илич — почтително отвърна онзи. — Аз съм Вашият шофьор. Тук съм, за да Ви откарам на летището.

— Какъв е случаят?

Шофьорът сви рамене.

— Генералният секретар иска да сте при него.

— Ще си взема чантата — рече Димка със съжаление.

Слаба утеха беше, че Нина изглеждаше изпълнена със страхопочитание.

Колата откара Димка до летище Внуково, югозападно от Москва, където Вера Плетнер го чакаше с голям плик и билет до Тбилиси, столицата на Грузинската съветска социалистическа република.

Хрушчов не беше в Москва, а в дачата, тоест втория дом, в Пицунда — курорт за висши правителствени служители на брега на Черно море. На там се беше упътил и Димка.

Досега не беше летял със самолет.

Не беше единственият сътрудник, чиято почивка беше прекъсната. Докато стоеше в залата за заминаващите и се канеше да отвори плика, към него се приближи Евгений Филипов, облечен в обичайната си сива бархетна риза, въпреки лятното време. Филипов изглеждаше доволен, което трябваше да се приема като лош знак.

— Стратегията Ви се провали — каза той на Димка с видимо доволство.

— Какво се е случило?

— Президентът Кенеди е говорил по телевизията.

Кенеди не беше казал нищо в продължение на седем седмици след срещата във Виена. Съединените щати не бяха отговорили на заплахата на Хрушчов да подпише договор с Източна Германия и да си върне Западен Берлин. Димка беше заключил, че американският президент е твърде уплашен да се противопостави на Хрушчов.

— За какво беше речта?

— Каза на американския народ да се готви за война.

Значи това е било толкова спешно.

Повикаха ги на борда.

— Какво точно каза Кенеди? — обърна се Димка към Филипов.

— Говорейки за Берлин, той каза: „Нападение срещу този град ще се приеме като нападение срещу всички нас“. Пълният текст е в плика.

Качиха се в самолета. Димка още беше по гащета. Самолетът беше реактивен пътнически Туполев Ту-104. Димка гледаше през прозореца, докато излитаха. Знаеше как работи самолетът, как извитата горна повърхност на крилото създава разлика във въздушното налягане, но все пак, когато самолетът се издигна, това му се стори магия.

Най-сетне откъсна поглед и отвори плика.

Филипов не беше преувеличил.

Кенеди не просто вдигаше заплашителен шум. Той предлагаше да утрои набора, да призове резервистите и да увеличи числеността на американската армия до един милион души. Готвеше нов берлински въздушен мост, придвижваше шест дивизии в Европа и планираше икономически санкции срещу страните от Варшавския договор.

И беше увеличил военния бюджет с повече от три милиарда долара.

Димка осъзна, че стратегията, разработена от Хрушчов и съветниците му, се е провалила катастрофално. Всички бяха подценили хубавия млад президент. В крайна сметка се оказа, че той не може да бъде тормозен.

Какво можеше да направи Хрушчов?

Навярно щеше да се наложи да подаде оставка. Никога никой съветски вожд не го беше правил — и Ленин, и Сталин бяха починали на поста си — но за всичко си имаше първи път в революционната политика.

Димка прочете речта два пъти, а през остатъка от двучасовото пътуване размишляваше. Има само една алтернатива на оставката на Хрушчов, прецени той: генералният секретар можеше да уволни всичките си сътрудници, да вземе нови съветници и да размести Президиума, като даде повече власт на противниците си в признание, че е сбъркал, и като обещание, че в бъдеще ще търси по-мъдри съвети.

И в двата случая с кратката кариера на Димка в Кремъл беше свършено. Навярно беше прекалено амбициозна, замаяно си мислеше той. Несъмнено го очакваше по-скромно бъдеще.

Питаше се дали пищната Нина все още ще иска да прекара една нощ с него.

Самолетът кацна в Тбилиси и една по-малка военна машина отведе Димка и Филипов до пистата на брега.

Там ги очакваше Наталия Смотрова от външното министерство. Влажният морски въздух беше накъдрил косите й в малко разгулен маниер.

— Лоши новини от Первухин — съобщи тя, докато ги откарваше от самолета. Михаил Первухин беше съветският посланик в Източна Германия. — Потокът емигранти на запад се е превърнал в наводнение.

Филипов изглеждаше раздразнен, навярно защото не беше получил тази новина преди Наталия.

— За какъв брой говорим?

— Приближава хиляда души на ден.

Димка беше сащисан.

— Хиляда на ден?

Наталия кимна.

— Первухин казва, че източногерманското правителство вече не е стабилно. Страната е пред колапс. Може да има народно въстание.

— Виждаш ли? — обърна се Филипов към Димка. — До това доведе вашата политика.

Димка нямаше отговор.

Наталия мина по крайбрежния път към един залесен полуостров и зави при масивна желязна порта в дълга измазана стена. Сред безупречни морави се издигаше бяла вила с дълъг балкон на горния етаж. До къщата имаше истински голям плувен басейн. Димка никога не беше виждал къща със собствен басейн.

— Той е долу, край морето — каза един пазач на Димка и врътна глава към далечната страна на къщата.

Димка си проправи път през дърветата към каменистия бряг. Войник с полуавтоматичен пистолет го изгледа строго и после му махна да минава.

Намери Хрушчов под една палма. Вторият по сила човек в света беше нисък, дебел, плешив и грозен. Носеше панталони от костюм, придържани с тиранти, и бяла риза с навити ръкави. Седеше на плетен плажен стол, а на малка масичка пред него стояха чаша вода и стъклена гарафа. Явно не правеше нищо.

Погледна Димка и попита:

— Откъде взехте тия гащета?

— Майка ми ги уши.

— И аз би трябвало да си взема гащета.

Димка изговори думите, които беше репетирал:

— Другарю генерален секретар, предлагам Ви незабавно оставката си.

Хрушчов не обърна внимание на това.

— Ще надминем Съединените щати по военна мощ и по икономически ръст през следващите двадесет години — каза той, все едно продължаваха предишен разговор. — Но междувременно как да попречим на по-силния да господства в световната политика и да възпира разпространението на комунизма?

— Не знам — отговори Димка.

— Гледайте сега. Аз съм Съветският съюз — той вдигна каната и бавно наля вода в чашата, докато я напълни до ръба. После подаде каната на Димка. — Вие сте Съединените щати. Сега налейте вода в чашата.

Димка изпълни. Чашата преля и водата се изсипа по бялата покривка.

— Виждате ли? — попита Хрушчов, все едно е доказал нещо. — Когато чашата е пълна, нищо не можете да добавите, без да изпоцапате.

Димка беше озадачен. Зададе очаквания въпрос:

— Какво означава това, Никита Сергеевич?

— Международната политика е като чаша. Нападателните действия от всяка страна наливат вода в нея. Щом прелее, има война.

Димка схвана.

— Когато напрежението е максимално, никой не може да направи и крачка, без да предизвика война.

— Отлично. А американците не желаят война повече от нас. Следователно, ако поддържаме международното напрежение до максимум — пълно до ръба — американският президент е безпомощен. Не може да направи нищо, без да предизвика война, следователно не трябва да прави нищо!

Димка осъзна, че това е блестящо. Показа му как по-слабата сила може да надделее.

— Значи сега Кенеди е безсилен? — попита той.

— Защото следващата му стъпка е войната!

Дали това е бил дългосрочният план на Хрушчов, чудеше се Димка. Или току-що го беше скроил в потвърждение на някакво прозрение? Хрушчов определено беше импровизатор. Но това нямаше значение.

— И така, какво ще правим с берлинската криза? — попита той.

— Ще построим стена — отговори Хрушчов.

9.

Джордж Джейкс отведе Верина Марканд на обяд в клуб Жокей. Не беше клуб, а готин нов ресторант в хотел Феърфакс, който се ползваше с благосклонността на хората от рода Кенеди. Джордж и Верина бяха най-добре облечената двойка в салона, тя беше очарователна в карираната рокля с широк червен колан, а той беше в ушит по поръчка тъмносин блейзър с раирана вратовръзка. Въпреки това получиха маса до вратата към кухнята. Вашингтон беше интегриран, но не и свободен от предразсъдъци. Джордж не се остави това да го ядоса.

Верина беше в града с родителите си. Бяха поканени в Белия дом по-късно същия ден на коктейл — благодарност за изявени поддръжници като тяхното семейство. Джордж знаеше, освен това, че целта е и да се запази тяхната благосклонност и за следващата кампания.

Верина огледа обстановката преценяващо.

— Отдавна не съм била в приличен ресторант — каза тя. — Атланта е пустиня.

С родители холивудски звезди тя беше възпитана да намира разкошното за нормално.

— Би трябвало да се преместиш тук — каза й Джордж, докато се взираше в изумителните й зелени очи. Роклята без ръкави разкриваше съвършенството на кожата й с цвят на кафе с мляко и тя със сигурност го знаеше. Преместеше ли се във Вашингтон, Джордж щеше да я покани на среща.

Опитваше се да забрави Мария Самърс. Излизаше с Норин Латимър, която беше завършила история и сега работеше като секретарка в Музея по Американска история. Тя беше привлекателна и интелигентна, но не се получаваше: Джордж продължаваше да мисли за Мария през цялото време. Навярно Верина щеше да се окаже по-ефикасно лекарство.

Естествено, той запазваше всичко това за себе си.

— Там, в Джорджия, ти си далеч от света.

— Не бъди толкова сигурен — отвърна Верина. — Аз работя за Мартин Лутър Кинг. Той ще промени света повече от Джон Ф. Кенеди.

— Това е защото доктор Кинг се занимава само с едно нещо, гражданските права, а президентът — със сто. Той е защитникът на свободния свят. Точно сега основната му грижа е Берлин.

— Любопитно, нали? Той вярва в свободата и демокрацията за германския народ в Източен Берлин, но не и за негрите в Юга.

Джордж се усмихна. Тя винаги беше борбена.

— Не става дума само за това в какво вярва — отговори той. — А за това какво може да постигне.

Верина сви рамене.

— И с какво ти правиш нещата по-различни?

— Министерството на правосъдието има деветстотин и петдесет юристи. Преди аз да дойда, само десет от тях бяха черни. Значи вече допринасям за десет процента подобрение.

— И какво постигна?

— Министерството води твърда политика към Комисията по междущатската търговия. Боби поиска да прекратят сегрегацията в автобусните превози.

— А какво те кара да мислиш, че това правило ще бъде приложено по-добре от всички досега?

— Засега не много. — Джордж изпитваше безсилен гняв, но не искаше напълно да го разкрива пред Верина. — Има един тип, Денис Уилсън, млад бял адвокат от личния екип на Боби, който ме разглежда като заплаха и ме държи настрана от наистина важните срещи.

— Как може да направи такова нещо? Ти си взет на работа от Боби Кенеди — нима той не иска твоя принос?

— Трябва да спечеля доверието му.

— Ти си само маска — презрително каза Верина. — С теб Боби може да каже на света, че има негър, който го съветва по гражданските права. Не се налага да те слуша.

Джордж се опасяваше, че може би тя има право, но не го призна.

— Това зависи от мен. Трябва да го накарам да слуша.

— Ела в Атланта — каза тя. — Работата с доктор Кинг още е отворена.

Джордж поклати глава.

— Моята кариера е тук — отговори той. Припомни си думите на Мария и ги повтори. — Протестиращите имат голямо влияние, но в крайна сметка правителствата са тези, които променят света.

— Някои го променят, други — не.

Когато си тръгнаха, завариха майката на Джордж да чака във фоайето на хотела. Джордж се беше уговорил да се срещнат тук, но не беше очаквал тя да чака пред ресторанта.

— Защо не дойде при нас? — попита той.

Майка му не отвърна на въпроса и заговори с Верина.

— Видяхме се за кратко на церемонията по дипломирането. Как си, Верина?

Правеше всичко по силите си да се държи вежливо, а Джордж знаеше, че това ще рече, че всъщност не харесва Верина.

Джордж изпрати Верина до таксито и я целуна по бузата.

— Прекрасно беше да те видя отново — каза той.

Двамата с майка му тръгнаха пеш към Министерството на правосъдието. Джаки Джейкс искаше да види къде работи синът й. Джордж беше уредил посещението й в спокоен ден, когато Боби Кенеди се намира в централата на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, на дванадесет-тринадесет километра от града.

Джаки си беше взела почивен ден. Специално за случая беше сложила шапка и ръкавици, все едно отива на църква. Докато вървяха, Джордж попита:

— Какво мислиш за Верина?

— Красиво момиче — веднага отговори Джаки.

— Ти би одобрила политическите й възгледи. Ти и Хрушчов — Джордж преувеличаваше, но и Верина, и Джаки бяха крайно либерални. — Тя е на мнение, че кубинците имат право да са комунисти, ако искат.

— Те това и правят — отвърна Джаки и доказа правотата му.

— Какво тогава не одобряваш?

— Нищо.

— Мамо, ние, мъжете, не сме много интуитивни, но аз те изучавам цял живот и знам кога имаш резерви.

Джаки се усмихна и нежно докосна ръката му.

— Ти си привлечен от нея и аз мога да разбера защо. Тя е неустоима. Не искам да злословя за момиче, което харесваш, но…

— Но какво?

— Може да се окаже трудно да си женен за Верина. Имам усещането, че тя поставя собствените си желания на първо място, на последно място и по средата.

— Мислиш, че е себична.

— Всички сме себични. Мисля, че тя е разглезена.

Джордж кимна и се постара да не се обижда. Майка му навярно имаше право.

— Няма защо да се тревожиш — рече той. — Тя е твърдо решена да си остане в Атланта.

— Е, сигурно това е за добро. Аз искам само ти да си щастлив.

Министерството на правосъдието се помещаваше във величествена класическа постройка срещу Белия дом. Когато влязоха, Джаки сякаш малко се понаду от гордост. Приятно й беше, че нейният син работи на такова престижно място. Джордж се радваше на реакцията й. Полагаше й се: тя беше посветила живота си на него и това беше наградата й.

Влязоха в голямата зала. Джаки хареса прочутите стенописи, които изобразяваха сцени от американския живот, но изгледа накриво алуминиевата статуя на Духа на справедливостта, която представляваше жена с една разголена гърда.

— Не съм превзета, но не разбирам защо Справедливостта трябва да разкрива гръдта си. Каква е причината за това?

Джордж се позамисли.

— За да се покаже, че Справедливостта няма какво да крие.

Джаки се засмя.

— Добър опит.

Качиха се нагоре с асансьора.

— Как е ръката ти? — попита Джаки.

Гипсът беше свален и Джордж нямаше нужда от превръзка през рамото.

— Още боли. Установих, че помага, ако си държа лявата ръка в джоба. Малко поддържа мишницата.

Слязоха на петия етаж. Джордж отведе Джаки в стаята, която делеше с Денис Уилсън и още няколко човека. Кабинетът на генералния прокурор беше в съседното помещение.

Денис беше на бюрото си до вратата. Беше бледен човек, чиято руса коса оредяваше преждевременно.

— Кога се връща той? — попита Джордж.

Денис знаеше, че говори за Боби.

— Няма да се върне поне до час.

— Ела да видиш кабинета на Боби Кенеди — обърна се Джордж към майка си.

— Сигурен ли си, че може?

— Няма го. Не би имал нищо против.

Джордж въведе майка си в преддверието, кимна на двете секретарки и влязоха в кабинета на главния секретар. Приличаше повече на салон в голяма провинциална къща с ореховата ламперия, масивната каменна камина, пъстрия килим и завесите и с лампите по масичките. Помещението беше грамадно, обаче Боби някак беше успял да го направи да изглежда претъпкано. Мебелировката включваше аквариум и препариран тигър. Огромното писалище беше заринато с документи, пепелници и семейни снимки. На етажерка зад писалището имаше четири телефона.

— Помниш ли къщата зад „Юниън Стейшън“, където живеехме, когато ти беше малък? — попита Джаки.

— Помня я, разбира се.

— Би могла цялата да влезе тук.

Джордж се озърна.

— Май да.

— А писалището е по-голямо от леглото, където спяхме, докато стана на четири годинки.

— Ние двамата и кучето.

На писалището лежеше зелена барета на специалните сили на американската армия, от които Боби се възхищаваше толкова много. Но Джаки се интересуваше повече от снимките. Джордж взе една фотография в рамка на Боби и Етел, седнали на морава пред голяма къща, заобиколени от седемте си деца.

— Направена е пред Хикъри хил, дома им в Маклийн, Вирджиния — обясни Джордж и й подаде снимката.

— Това ми харесва — рече Джаки, докато разучаваше фотографията. — Грижи се за семейството си.

Един самоуверен глас с бостънски акцент попита:

— Кой се грижи за семейството си?

Джордж рязко се обърна и видя, че Боби Кенеди влиза в кабинета. Носеше омачкан светлосив летен костюм. Вратовръзката му беше разхлабена, а яката на ризата — разкопчана. Не беше хубав като по-възрастния си брат, преди всичко заради големите като на заек предни зъби.

Джордж се смути.

— Съжалявам, сър. Мислех, че сте излезли за следобеда.

— Всичко е наред — отговори Боби, макар Джордж да не беше сигурен в искреността му. — Това място принадлежи на американците и те могат да го разглеждат, ако искат.

— Това е майка ми, Джаки Джейкс — каза Джордж.

Боби енергично разтърси ръката й.

— Госпожо Джейкс, имате прекрасен син — каза той и пусна в ход чара си, както винаги, когато разговаряше с гласоподаватели.

Лицето на Джаки потъмня от смущение, но тя незабавно отговори:

— Благодаря Ви. И Вие имате няколко — току-що ги видях на снимката.

— Четири момчета и три момичета. Всички са чудесни и казвам това съвършено обективно.

Всички се разсмяха.

— Удоволствие беше да се запозная с Вас, госпожо Джейкс. Идвайте по всяко време да ни видите.

Макар и любезни, тези думи определено бяха сбогуване и Джордж и майка му излязоха от кабинета.

Тръгнаха по коридора към асансьора.

— Неловко, но Боби беше любезен — рече Джаки.

— Освен това беше и планирано — ядно отвърна Джордж. — Боби никога не подранява. Денис преднамерено ни подведе. Искаше да изглеждаме нагли.

Майка му го потупа по ръката.

— Ако това е най-лошото, което ни се случи днес, значи сме добре.

— Не знам — Джордж си припомни обвинението на Верина, че работата му е козметична. — Как мислиш, дали ролята ми тук не е единствено да показвам, че Боби се вслушва в негрите, докато той всъщност не го прави?

Джаки се замисли.

— Може би.

— Може да съм по-полезен, ако работя за Мартин Лутър Кинг в Атланта.

— Разбирам как се чувстваш, но мисля, че би трябвало да останеш тук.

— Знаех, че ще кажеш това.

Джордж изпрати майка си на излизане от сградата.

— Как е апартаментът ти? — попита тя. — Следващия път трябва да го видя.

— Прекрасен е — Джордж беше наел горния етаж на висока и тясна викторианска къща в квартала на Капитолийския хълм. — Ела в неделя.

— Значи мога да ти приготвя вечеря в твоята кухня?

— Какво мило предложение.

— Ще се запозная ли с приятелката ти?

— Ще поканя Норин.

Целунаха се за довиждане. Джаки щеше да вземе влака до дома си в „Принц Джордж Каунти“ в Мериленд. Преди да си тръгне, тя каза:

— Запомни. Има хиляда умни младежи, които са готови да работят за Мартин Лутър Кинг. Но има само един негър, който седи в кабинета до този на Боби Кенеди.

„Права е“, рече си Джордж. „Обикновено е права“.

Когато се върна в кабинета, не каза нищо на Денис, а седна на бюрото си и написа за Боби доклад за интеграцията на училищата.

В пет следобед Боби и сътрудниците му скочиха в лимузините за кратко пътуване до Белия дом, където по програма Боби трябваше да се срещне с президента. За пръв път Джордж беше взет на среща в Белия дом и се питаше дали това е знак, че вече му имат по-голямо доверие, или просто срещата е маловажна.

Влязоха в Западното крило и отидоха в Кабинета. Беше дълга стая с четири високи прозореца на едната стена. Двадесетина стола, тапицирани с тъмносиня кожа, бяха наредени около прилична на ковчег маса. Джордж сериозно си помисли, че в тази стая се вземат решения, които разтърсват света.

Минаха петнадесет минути, а от президента Кенеди нямаше и следа. Денис се обърна към Джордж:

— Би ли отишъл да провериш дали Дейв Пауърс знае, че сме тук?

Пауърс беше личният асистент на президента.

— Разбира се — отговори Джордж. Седем години в Харвард, а съм момче за всичко, рече си той.

Преди срещата с Боби, президентът трябваше да се отбие на коктейла за знаменитости, които го подкрепяха. Джордж отиде в основния корпус на сградата и се насочи към източника на шума. Под масивните канделабри в Източната стая вече втори час стотина гости пиеха. Джордж помаха на родителите на Верина, Пърси Марканд и Бейб Лий, които разговаряха с човек от Националния комитет на Демократическата партия.

Президентът не беше тук.

Джордж се озърна и забеляза вход към кухнята. Научил беше, че президентът често използва входовете за персонала и задните коридори, за да не го приклещват и бавят.

Джордж мина през кухненската врата и веднага намери президента и хората му. Красивият загорял от слънцето Кенеди носеше морскосин костюм с бяла риза и тясна вратовръзка. Изглеждаше уморен и нервен.

— Не мога да се снимам със смесена двойка! — раздразнено каза той. — Ще загубя десет милиона гласа!

В балната зала Джордж беше видял само една смесена двойка: Пърси Марканд и Бейб Лий. Беше възмутен. Значи либералният президент се боеше да се снима с тях!

Дейв Пауърс беше дружелюбен мъж на средна възраст, с голям нос и плешива глава, толкова различен от началника си, колкото можеше да си представи човек.

— Какво се очаква да направя? — попита той президента.

— Изведи ги от там!

Дейв беше личен приятел и не се боеше да покаже на Кенеди, че е ядосан.

— И какво ще им кажа, за Бога?

Внезапно Джордж престана да се ядосва и започна да мисли. Дали това не беше възможност за него? Без да има определен план, той каза:

— Господин президент, аз съм Джордж Джейкс. Работя за главния прокурор. Мога ли да се погрижа за този проблем вместо Вас?

Наблюдаваше лицата им и знаеше какво си мислят. Щом Пърси Марканд ще бъде обиждан в Белия дом, колко по-хубаво щеше да е човекът, който го обижда, да е черен.

— Да, по дяволите — отвърна Кенеди. — Оценявам това, Джордж.

— Да, сър — рече Джордж и се върна в балната зала.

А какво щеше да прави? Докато крачеше по излъскания под на залата към Пърси и Бейб Лий, той си блъскаше главата. Трябваше да ги изведе от тук за петнадесет-двадесет минути, това беше всичко. Какво можеше да им каже?

Всичко, освен истината.

Когато стигна до групата разговарящи и леко докосна Пърси Марканд по ръката, той още не знаеше какво да каже.

Пърси се обърна, позна го, усмихна се и му стисна ръката.

— Чуйте всички! — обяви той на околните. — Запознайте се с един участник в Похода на свободата!

Бейб Лий го улови с две ръце, като че се боеше някой да не й го открадне.

— Ти си герой, Джордж — рече тя.

В този миг Джордж разбра какво ще им каже.

— Господин Марканд, госпожо Лий, сега работя за Боби Кенеди и той би искал да поговори с вас няколко минути за гражданските права. Мога ли да ви заведа при него?

— Разбира се — откликна Пърси и след секунди вече бяха вън от балната зала.

Джордж начаса съжали за думите си. Докато ги водеше към Западното крило, сърцето му блъскаше в гърдите. Как ли щеше Боби да приеме това? Можеше да каже: Не, по дяволите, нямам време. А последваше ли някакъв неловък инцидент, вината щеше да е на Джордж. Защо не си държа устата затворена?

— Обядвах с Верина — рече той в опит да поддържа разговор.

— Тя обича работата си в Атланта — отговори Бейб Лий. — Конференцията на християнските водачи от Юга има малко управляващо тяло, но върши страхотна работа.

— Доктор Кинг е велик човек — рече Пърси. — От всички водачи на движението за граждански права, които познавам, той е най-впечатляващ.

Стигнаха Кабинета и влязоха. Шестимата присъстващи седяха в единия край на дългата маса и разговаряха, някои пушеха. Изгледаха новодошлите с изненада. Джордж забеляза Боби и се взря в лицето му. Боби изглеждаше озадачен и раздразнен.

— Боби, Вие познавате Пърси Марканд и Бейб Лий. Те с радост ще говорят с нас за гражданските права за няколко минути.

За миг лицето на Боби потъмня от гняв. Джордж си даде сметка, че за втори път днес изненадва началника си с неканени гости. После Боби се усмихна:

— За нас е привилегия! Сядайте, хора. Благодаря ви, че подкрепихте избирателната кампания на брат ми!

Джордж изпита облекчение. Нямаше да стане неудобно. Боби автоматично беше превключил на очарователно поведение. Поинтересува се от възгледите на Пърси и Бейб и говори откровено за трудностите, които двамата с президента имат с демократите от Юга в Конгреса. Гостите бяха поласкани.

След няколко минути президентът дойде. Здрависа се с Пърси и Бейб, а после Дейв Пауърс ги отведе на празненството.

Щом вратата се затвори зад гърбовете им, Боби се нахвърли на Джордж.

— Никога повече не ми прави това! — каза той. Лицето му показваше мощта на потискания му гняв.

Джордж видя как Денис Уилсън сподавя усмивката си.

— За кого се смяташ, дяволите да те вземат? — беснееше Боби.

Джордж реши, че Боби ще го удари. Залюля се на стъпалата си, готов да избегне удара, и отчаяно отговори:

— Президентът искаше те да излязат! Не искаше да бъде фотографиран с Пърси и Бейб.

Боби погледна брат си, който кимна.

Джордж продължи:

— Разполагах с половин минута да измисля някакъв предлог, който да не ги обиди. Казах им, че Вие искате да се срещнете с тях. И свърши работа, нали? Те не са обидени — всъщност мислят, че с тях са се отнесли като с важни особи.

— Вярно е, Боб — намеси се президентът. — Джордж ни измъкна от доста заплетено положение.

— Исках да направя така, че да не загубим подкрепата им за кампанията за преизбиране — додаде Джордж.

Боби погледа безизразно някое време, докато разбере.

— Значи, казал си им, че искам да говоря с тях, само за да ги извадиш от снимките на президента.

— Да.

— Това беше бърза мисъл — каза президентът.

Лицето на Боби се измени. След миг той се разсмя. Брат му се присъедини, после се засмяха и всички присъстващи.

Боби преметна ръка през рамото на Джордж.

Джордж все още трепереше. Страхувал се беше, че ще го уволнят.

— Джорджи, момчето ми, ти си един от нас! — каза Боби.

Джордж осъзна, че е приет в някакъв вътрешен кръг. Отпусна се облекчено.

Не беше толкова горд, колкото би трябвало. Беше извършил една подла, дребна измама и беше помогнал на президента да угоди на расовите предразсъдъци. Искаше да измие ръцете си.

После видя изписания по лицето на Денис Уилсън гняв и се почувства по-добре.

10.

През август Ребека беше призована да се яви в главното управление на тайната полиция за втори път.

Боязливо се питаше какво ли искат сега от ЩАЗИ. Вече бяха съсипали живота й. Беше подмамена в лъжлив брак, а сега не можеше да си намери работа, несъмнено защото те нареждаха на училищата да не я наемат. Какво още можеха да й причинят? Нали не можеха да я вкарат в затвора, задето е тяхна жертва?

Ала те можеха да направят каквото пожелаят.

Ребека взе автобуса през града в един горещ берлински ден. Новата главна квартира беше не по-малко грозна от организацията, която представляваше, правоъгълна бетонна кутия за хора, чиито умове се състояха изцяло от прави ъгли. Отново я придружиха догоре в асансьора, но този път я отведоха в друг кабинет. Докато чакаше там, откри съпруга си, Ханс. Когато го видя, страхът й се замени от още по-силен гняв. Макар Ханс да разполагаше със силата да я нарани, тя беше твърде гневна, та да му се кланя.

Ханс носеше нов сиво-син костюм, който Ребека не беше виждала по-рано. Разполагаше с просторен кабинет с два прозореца и нова модерна мебелировка: беше с по-висок чин, отколкото Ребека предполагаше. Понеже имаше нужда от време да си събере ума, тя каза:

— Очаквах да се срещна със сержант Шолц.

Ханс погледна на другата страна.

— Той не беше годен за работа в сигурността.

Ребека разбираше, че Ханс крие нещо. Навярно Шолц беше уволнен или понижен и преместен в пътната полиция.

— Предполагам, че е сбъркал като ме разпита тук, а не в местния полицейски участък.

— Той не трябваше въобще да те разпитва. Седни там — показа й стола пред голямото грозно бюро.

Столът беше изработен от метални тръби и твърда оранжева пластмаса и така направен, че жертвите да се чувстват още по-неудобно, прецени Ребека. Потисканият гняв й даваше сили да го предизвиква. Вместо да седне, тя отиде до прозореца и погледна паркинга навън.

— Загуби си времето, нали? Положи всички тези усилия да наблюдаваш семейството ми и не намери и един шпионин или саботьор — обърна се и погледна Ханс. — Началниците трябва да са ти ядосани.

— Тъкмо обратното. Това се смята за една от най-успешните операции, извършвани някога от ЩАЗИ.

Ребека не можеше да си представи как е възможно това.

— Не може да си научил нищо особено интересно.

— Моят екип състави схема, която показва всеки социалдемократ в Източна Германия и връзките между тях — гордо съобщи той. — А ключовата информация беше добита във вашата къща. Твоите родители познават всички най-важни реакционери и много от тях ги посещават.

Ребека се свъси. Вярно, че повечето хора, които идваха у тях, бяха бивши социалдемократи и това беше съвършено естествено.

— Но те са просто приятели — възрази тя.

Ханс се изсмя гръмовно и подигравателно.

— Просто приятели! Моля ти се, знам, че според теб не сме особено умни — казвала си го много пъти, докато живеех с теб — но не сме и съвсем малоумни.

На Ребека й дойде на ум, че Ханс и всички от тайната полиция са длъжни да вярват — или поне да се преструват, че вярват — във фантастични заговори срещу правителството. Иначе работата им беше загуба на време. Затова Ханс беше изградил въображаема мрежа от социалдемократи с база в дома на семейство Франк; и всички те заговорничеха да свалят комунистическото правителство.

Де да беше вярно.

— Разбира се — продължи Ханс, — намерението никога не е било да се женя за теб. Всичко, което планирахме, беше просто флирт, колкото да вляза в къщата.

— Предложението ми за брак трябва да те е изправило пред проблем.

— Проектът ни вървеше толкова добре. Информацията, която получавах, беше жизненоважна. Всеки човек, когото виждах у вас, ме водеше до още социалдемократи. Ако бях отклонил твоето предложение, кранчето щеше да се затвори.

— Колко смел си бил — отвърна Ребека. — Трябва да се гордееш със себе си.

Ханс се вторачи в нея. За миг тя не можа да го разгадае. Нещо се случваше в ума му и тя не знаеше какво. Хрумна й, че може би иска да я докосне или да я целуне. Цялото й тяло се ужаси при тази мисъл. После Ханс тръсна глава, все едно искаше да я проясни.

— Не сме тук да разговаряме за брака — раздразнено рече той.

— Защо сме тук?

— Предизвикала си инцидент на трудовата борса.

— Инцидент ли? Попитах мъжа пред мен колко време е безработен. Жената зад гишето стана и ми се развика: „Няма безработица в социалистическите страни!“ — гракна тя. Огледах опашката пред и зад мен и се засмях. Това инцидент ли е?

— Смяла си се истерично и си отказала да спреш, и си била изгонена от сградата.

— Вярно, че не можех да спра да се смея. Казаното от нея беше толкова абсурдно.

— Не е абсурдно! — Ханс измъкна цигара от пакета ф6. Като всички насилници, и той се нервираше, когато някой му противостоеше. — Тя е била права. Никой не е без работа в Източна Германия. Социализмът е решил проблема с безработицата.

— Недей, моля те — каза Ребека. — Пак ще ме разсмееш и ще се наложи да ме изхвърлят и от тази сграда.

— Сарказмът няма да ти е от полза.

Ребека погледна рамкираната фотография на стената, на която се виждаше как Ханс се здрависва с Валтер Улбрихт, източногерманския вожд. Улбрихт имаше плешиво кубе и си беше отгледал вандайкова брадичка и мустаци: приликата с Ленин беше едва ли не комична. Ребека попита:

— Какво ти казва Улбрихт?

— Поздрави ме за повишаването в чин капитан.

— Също част от наградата ти, задето жестоко подведе своята съпруга. И така, кажи ми, щом не съм безработна, каква съм тогава?

— Ти си разследвана като обществен паразит.

— Възмутително! Аз работя без прекъсване от завършването на образованието си. Осем години без един ден отпуск по болест. Повишиха ме, дадоха ми допълнителни отговорности, включително да съм наставник на новите учители. И тогава един ден открих, че мъжът ми е шпионин от ЩАЗИ и не след дълго бях уволнена. Оттогава съм била на шест интервюта за работа. Всеки път училищата бяха отчаяни да ме вземат на работа час по-скоро. И въпреки това, без да могат да ми обяснят причината, всеки път ми пишеха, че не могат да ми предложат работата. Знаеш ли защо?

— Никой не те иска.

— Всички ме искат. Аз съм добра учителка.

— Идеологически си ненадеждна. Ще оказваш лошо влияние на впечатлителните юноши.

— Имам блестяща препоръка от последния ми работодател.

— Искаш да кажеш, от Бернд Хелд. Той също се разследва за идеологическа ненадеждност.

Дълбоко в гърдите си Ребека усети студен страх. Опита да остане с безизразно лице. Колко ужасно щеше да е, ако милият и способен Бернд е в беда заради нея. „Трябва да го предупредя“, каза си тя.

Не успя да скрие чувствата си от Ханс.

— Това те разтърси, нали? — каза той. — Винаги съм го подозирал. Ти беше привързана към него.

— Той искаше връзка — отговори Ребека. — Но аз не исках да те мамя. Само си представи.

— Щях да те разкрия.

— А вместо това, аз разкрих теб.

— Изпълнявах дълга си.

— Значи ти имаш грижата да не мога да получа работа и ме обвиняваш в паразитизъм. Какво очакваш да направя — да замина на запад?

— Емиграцията без разрешение е престъпление.

— И въпреки това толкова хора го правят! Чувам, че броят е нараснал до хиляда души на ден. Учители, лекари, инженери — дори полицаи. О! — Ребека изведнъж прозря. — Това ли се случи със сержант Шолц?

Ханс изглеждаше несигурен.

— Не е твоя работа.

— Познавам по лицето ти. Значи Шолц отиде на запад. Как мислиш, защо всички тези почтени хора стават престъпници? Дали защото искат да живеят в страна, където има свободни избори и тъй нататък?

Ханс гневно повиши глас:

— Свободните избори ни дадоха Хитлер — това ли искат те?

— Може би не искат да живеят там, където тайната полиция може да прави каквото пожелае. Можеш да си представиш колко е неудобно на хората от това.

— Само на онези, които имат какво да крият!

— И каква е моята тайна, Ханс? Хайде, ти трябва да знаеш.

— Ти си обществен паразит.

— Значи ти ми пречиш да си намеря работа, после ме заплашваш със затвор, задето нямам работа. Ще ме пратят в трудов лагер, нали? И там ще имам работа, само дето няма да ми плащат. Обичам комунизма, толкова е логичен! Чудя се защо хората така отчаяно искат да избягат от него.

— Майка ти неведнъж ми е казвала, че никога няма да емигрира на запад. Тя би го приела като бягство.

Ребека се питаше какво цели той.

— И…?

— Ако ти извършиш престъплението да емигрираш незаконно, никога няма да можеш да се върнеш.

Ребека разбра какво следва и се изпълни с отчаяние.

— Никога няма да видиш семейството си отново — победоносно заключи Ханс.

Ребека беше смазана. Излезе от сградата и застана на автобусната спирка. Както и да го погледнеше, тя беше принудена да изгуби или семейството, или свободата си.

Унила, тя хвана автобуса до училището, където работеше по-рано. Не беше подготвена за носталгията, която я връхлетя с влизането: шумът от бърборенето на младежите, миризмата на тебеширен прах и препарат за почистване, дъските със съобщения, футболните бутонки и надписите „Не тичай“. Осъзна колко е била щастлива като учителка. Това беше жизненоважна работа и Ребека беше добра в нея. Не можеше да понесе мисълта да се откаже.

Бернд беше в кабинета на старшия учител. Носеше черен костюм от рипсено кадифе. Платът беше износен, но цветът му отиваше. Засия от щастие, когато тя отвори вратата.

— Назначиха ли те за старши? — попита тя, макар да можеше да се досети за отговора.

— Никога няма да стане — отговори Бернд. — Но и така върша работата и ми харесва. Междувременно старият ни началник, Анселм, управлява голямо училище в Хамбург и заработва двойно повече пари. А ти как си? Седни.

Ребека седна и му разказа за интервютата за работа.

— Това е отмъщението на Ханс. Не трябваше да изхвърлям проклетия му макет от кибритени клечки през прозореца.

— Може и да не е това — рече Бернд. — Виждал съм го и по-рано. Човек ненавижда онзи, когото е наранил, колкото и да е странно. Мисля, че е така, защото жертвата постоянно му напомня, че се е държал срамно.

Бернд беше много умен. Липсваше й.

— Опасявам се, че Ханс може да ненавижда и теб — каза тя. — Каза ми, че те разследват за идеологическа неблагонадеждност, защото си ми написал препоръка.

— О, по дяволите — Бернд потърка белега на челото си, което винаги беше знак, че се тревожи. Контактите с ЩАЗИ никога не завършваха добре.

— Съжалявам.

— Недей. Радвам се, че ти написах препоръката. Пак бих го направил. В тази проклета страна някой трябва да казва истината.

— Освен това Ханс някак е разбрал, че ти си… привлечен от мен.

— И ревнува?

— Трудно е да си го представи човек, нали?

— Ни най-малко. Дори шпионин не би могъл да не се влюби в теб.

— Не говори безсмислици.

— За това ли дойде? — попита Бернд. — Да ме предупредиш?

— И да ти кажа… — трябваше да е дискретна, дори с него. — Да ти кажа, че вероятно няма да се виждаме известно време.

— Аха — той кимна в знак, че разбира.

Хората рядко казваха, че отиват на запад. Човек можеше да бъде арестуван само задето го планира. А ако някой откриеше такива намерения и не информираше полицията, извършваше престъпление. Затова само най-близките в семейството искаха подобно престъпно знание.

Ребека се изправи.

— Е, благодаря ти за приятелството.

Бернд заобиколи бюрото и я улови за ръцете.

— Не, аз ти благодаря. И ти желая късмет.

— И на теб.

Ребека установи, че несъзнателно вече е взела решението да замине на запад; мислеше за това с изненада и тревога, когато Бернд неочаквано наведе глава и я целуна.

Тя не очакваше това. Целувката беше нежна. Бернд остави устните си да се позабавят върху нейните, но не отвори уста. Ребека затвори очи. След година лъжлив брак й беше приятно да знае, че някой наистина я намира желана, дори обичана. Изпита потребност да го прегърне, но я потисна. Сега щеше да е лудост да започва една обречена връзка. След секунди се отдели от него.

Имаше чувството, че ще се разплаче. А не искаше Бернд да я вижда така. Успя да каже:

— Всичко хубаво.

После се обърна и бързо излезе.

Реши, че ще тръгне след два дни, рано в неделя сутрин.

Всички станаха, за да я изпратят.

Не можа да хапне нищо на закуска. Беше твърде притеснена.

— Вероятно ще ида в Хамбург — каза тя с престорена бодрост. — Анселм Вебер сега е директор на училище там и съм сигурна, че ще ме вземе на работа.

Баба й, Мод, облечена в пурпурен халат, каза:

— Можеш да намериш работа навсякъде в Западна Германия.

— Но ще е добре да познавам поне един човек в града — отговори Ребека отчаяно.

Вали се намеси.

— Смята се, че музикалната сцена в Хамбург е страхотна. Ще дойда при теб веднага, щом напусна училище.

— Напуснеш ли училище, ще ти се наложи да работиш — саркастично каза баща им. — Това ще е ново преживяване за теб.

— Без кавги тази сутрин — рече Ребека.

Татко й даде плик с пари.

— Щом минеш от другата страна, вземи такси. Иди направо на „Мариенфелде“. — На „Мариенфелде“ в южната част на града, близо до летището Темпелхоф, имаше бежански център. — Започни процедурата по емигриране. Сигурен съм, че ще се наложи да чакаш на опашка с часове, даже с дни. Когато уредиш всичко, ела във фабриката. Ще ти направя западногерманска банкова сметка и всичко останало.

Майка й плачеше.

— Ние ще се видим. Можеш да летиш до Западен Берлин когато искаш и ние ще минаваме границата, за да се срещнем. Ще си устройваме пикници на брега на Ванзее.

Ребека се мъчеше да не заплаче.

Прибра парите в малката чантичка, която беше целият й багаж. Всичко по-голямо можеше да доведе до ареста й от фопо на границата. Искаше да поостане, но се боеше, че съвсем ще загуби кураж. Целуна и прегърна всички. Баба Мод; осиновителя й Вернер; доведените брат и сестра Лили и Вали и накрая Карла, жената, която спаси живота й, майката, която не й беше майка, и по тази причина беше още по-скъпа.

После с пълни със сълзи очи излезе от къщата.

Беше ясно лятно утро, небето беше синьо и безоблачно. Опита да се почувства оптимистично: започваше нов живот, далеч от мрачното потисничество на комунистическия режим. И щеше отново да вижда семейството си по един или друг начин.

Вървеше с отривиста крачка по улиците на стария център на града. Подмина просторната болница Шарите и зави по Инвалиденщрасе. Отляво беше мостът Зандкруг, който носеше трафика над корабния канал Берлин-Шпандау към Западен Берлин.

Само че днес не беше така.

Първо Ребека не беше сигурна какво вижда. Имаше опашка от коли, които бяха спрели пред моста. Оттатък колите се беше струпала тълпа, която гледаше нещо. Може би на моста имаше катастрофа. Но от дясно, на Плац фор дем Нойен Тор, двадесет-тридесет източногермански войници стояха и не правеха нищо. Зад войниците имаше два съветски танка.

Беше озадачаващо и плашещо.

Ребека си проправи път през тълпата. Сега видя какъв е проблемът. От близката страна на моста беше издигната груба ограда от бодлива тел. При малък отвор в оградата стояха полицаи, които явно не пускаха никого.

Ребека се изкушаваше да попита какво става, но не искаше да привлича внимание към себе си. Не беше далече от станцията „Фридрихщрасе“: оттам можеше да иде с метрото направо на „Мариенфелде“.

Обърна се на юг и закрачи по-бързо, като мина на зигзаг между университетските сгради към станцията.

И тук нещо не беше наред.

Край входа се тълпяха няколко десетки души. Ребека мина напред и прочете залепеното на стената обявление, което само съобщаваше очевидното: станцията беше затворена. На най-горните стъпала като бариера бяха наредени въоръжени полицаи. Никой не се допускаше на пероните.

Ребека започна да се страхува. Навярно беше съвпадение, че първите две избрани от нея места за минаване са затворени. А може би не.

Имаше осемдесет и едно места, където хората можеха да минат от Източен в Западен Берлин. Най-близкото беше при Бранденбургската врата, където широката „Унтер ден Линден“ минаваше под паметната арка в „Тиргартен“. Ребека мина на юг по „Фридрихщрасе“.

Когато зави на запад по „Унтер ден Линден“, веднага разбра, че е в беда. И тук имаше танкове и войници. Стотици хора се бяха събрали пред прочутата порта. Когато мина в челото на тълпата, Ребека видя още една ограда от бодлива тел. Телта висеше на дървени магарета и се пазеше от източногерманската полиция.

Младежи, които изглеждаха като Вали — кожени якета, тесни панталони, прически в стил Елвис Пресли — крещяха обиди от безопасно разстояние. От западноберлинската страна подобни типове викаха гневно и от време на време замеряха полицаите с камъни.

Като се вгледа по-добре, Ребека забеляза, че различните полицаи — от Фопо, от граничната полиция и заводски милиционери — правят дупки в улицата, побиват високи бетонни стълбове и опъват бодлива тел между тях като по-трайно решение.

„Трайно“, рече си тя, и духът й пропадна в бездна.

Заговори някакъв човек.

— Така ли е навсякъде? Тази ограда?

— Навсякъде — отговори мъжът. — Гадове.

Източногерманският режим беше направил онова, което всички казваха, че не може да се направи: беше построил стена в средата на Берлин.

А Ребека беше от погрешната страна на стената.