Прагът на вечността

51.

Григорий Пешков умираше. Старият боец беше на осемдесет и седем и сърцето го предаваше.

Таня беше успяла да съобщи на брат му. Лев Пешков беше на осемдесет и две, но каза, че ще дойде в Москва с частния си самолет. Таня се питаше дали той ще получи разрешение за пътуване, но Лев някак успя. Пристигнал беше вчера и трябваше да посети Григорий днес.

Григорий лежеше у дома си, блед и неподвижен. Беше чувствителен към натиск и не можеше да понесе тежестта на завивките върху краката си, затова Аня беше сложила две кутии в леглото и беше повдигнала върху тях одеялата, та да топлят, без да го докосват.

Макар да беше слаб, Таня усещаше мощното му присъствие. Дори и в покой брадичката му стърчеше бойко. Когато отвореше очи, отправяше все същия настойчив син поглед, който често беше вселявал страх у враговете на работническата класа.

Беше неделя и семейството и близките бяха дошли да го видят. Те се сбогуваха, макар да се преструваха, че не е така, разбира се. Братът на Таня, Димка, и жена му Наталия бяха довели Катя, хубавата им седемгодишна дъщеричка. Бившата съпруга на Димка, Нина, дойде с Гриша, който дори на единадесет вече проявяваше упорството и твърдостта на прадядо си. Григорий се усмихна благо на всички.

— Бих се в две революции и в две световни войни. Цяло чудо е, че изкарах толкова дълго.

После заспа и повечето роднини излязоха. Таня и Димка останаха да седят край леглото. Кариерата на Димка беше напреднала: сега работеше в Държавния планов комитет и беше кандидат-член на Политбюро. Все още беше близък с Косигин, но опитите им да реформират съветската икономика винаги биваха блокирани от кремълските консерватори. Съпругата му Наталия ръководеше аналитичния отдел на Външното министерство.

Таня започна да разказва за последните статии, които беше написала за ТАСС. По предложение на Василий, който сега работеше в Министерството на земеделието, тя беше отлетяла до Ставропол, плодороден южен край, където колхозите експериментираха със система за стимулиране според добива.

— Добивите растат — каза тя на Димка. — Реформата е много успешна.

— В Кремъл няма да харесат стимулите — отвърна Димка. — Ще кажат, че системата намирисва на ревизионизъм.

— Та тя действа от години. Тамошният първи секретар на партията е много предприемчив човек. Казва се Михаил Горбачов.

— Трябва да има приятели нависоко.

— Познава Андропов, който ходи там на процедури заради минералните води.

Шефът на КГБ страдаше от камъни в бъбреците, мъчителна болест. „Ако има въобще човек, който си заслужава такава болка, то това е Юрий Андропов“, рече си Таня.

Димка беше заинтригуван.

— Значи този Горбачов е реформатор, който е приятел с Андропов? Следователно е необикновен човек. Трябва да го държа под око.

— Стори ми се ободряващо разумен.

— Определено се нуждаем от нови идеи. Помниш ли как през шестдесет и първа Хрушчов предвиждаше, че до двадесет години СССР ще изпревари САЩ и в производството, и като военна мощ?

Таня кимна.

— По онова време го имаха за песимист.

— Вече минаха петнадесет години, а ние сме по-назад от всякога. И Наталия ми казва, че източноевропейските страни също изостават от съседите си. Мълчат си само заради огромните субсидии, които получават от нас.

— Добре е, че изнасяме много нефт и други суровини, за да можем да си плащаме сметките.

— Но не е достатъчно. Погледни Източна Германия. По дяволите, трябваше да построим стена, за да не бягат хората към капитализма.

Григорий се размърда. Таня се почувства виновна. Оспорваше основните неща, в които дядо й вярваше, седнала край смъртния му одър.

Вратата се отвори и в стаята влезе някакъв непознат. Беше старец, слаб и прегърбен, но безупречно облечен. Носеше тъмносив костюм, който му прилягаше съвършено, като на филмов герой. Бялата му риза блестеше, а цветът на червената му вратовръзка беше ярък. Такива дрехи имаше само на Запад. Таня никога не беше срещала стареца, но в него имаше нещо познато. Това трябва да беше Лев.

Той не обърна внимание на Таня и Димка и се вгледа в болния.

Дядо Григорий му отправи поглед, който говореше, че го познава, но не може да си спомни кой е точно.

— Григорий — заговори новодошлият. — Братко. Как остаряхме толкова?

Говореше някакъв особен старовремски руски с острото произношение на петроградски фабричен работник.

— Лев? Ти ли си наистина? А какъв хубавец беше!

Лев се приведе и целуна Григорий по двете страни, после старците се прегърнаха.

— Навреме дойде — каза Григорий. — Вече съм пътник.

След Лев влезе и една жена на осемдесетина години. На Таня й се видя, че е облечена като проститутка — стилна черна рокля, високи токчета, грим и бижута. Таня се питаше нормално ли е стариците в Америка да се обличат така.

— Видях някои от внуците ти оттатък — рече Лев. — Хубаво котило са.

— Те са радостта на живота ми — отговори Григорий с усмивка. — Ами ти?

— Имам една дъщеря от Олга, съпругата, която не обикнах, и син от Марга — ето я тук — която предпочитах. Не бях кой знае какъв баща и за двете си деца. Никога не съм имал твоето чувство за отговорност.

— Внуци?

— Трима. Едната е филмова звезда, вторият е певец, а третият е негър.

— Негър ли? И как става това?

— По обичайния начин, глупако. Синът ми Грег — кръстен е на чичо си впрочем — преспал с черно момиче.

— Е, това и чичо му не го е правил — отвърна Григорий и старците се разсмяха.

— Какъв живот преживях, Лев — подхвана Григорий. — Щурмувах Зимния дворец. Свалихме царя и построихме първата комунистическа страна. Отбранявах Москва от нацистите. Аз съм генерал и Володя е генерал. Толкова виновен се чувствам пред теб.

— Виновен ли?

— Ти замина за Америка и пропусна всичко това — обясни Григорий.

— Не се оплаквам.

— Получих даже и Катерина, която предпочиташе теб.

— А аз получих само сто милиона долара — отвърна Лев с усмивка.

— Да. На тебе се падна по-лошият дял. Толкова съжалявам, Лев.

— Всичко е наред. Прощавам ти.

„Иронично говори“, рече си Таня, „но Григорий май не схваща“.

Влезе вуйчо Володя. Тръгнал беше за някаква военна церемония и беше в генералската униформа. Таня потресено осъзна, че той за пръв път вижда истинския си баща. Лев се взираше в сина, когото не познаваше.

— Боже мой. На тебе прилича, Григорий.

— Но е твой.

Баща и син си стиснаха ръцете.

Володя не продумваше, завладян от чувства.

— Когато си ме загубил като баща, не си загубил много, Володя — рече Лев. Продължаваше да стиска ръката на сина си и го оглеждаше от горе до долу: лъснати обувки, армейска униформа, медали, проницателни сини очи, стоманеносива коса. — Аз обаче загубих. Май загубих много.

Когато излезе от дома си, Таня установи, че се пита къде са сгрешили болшевиките, къде идеализмът и енергията на дядо Григорий се бяха извратили и се бяха превърнали в тирания. Отиде до автобусната спирка и се отправи към срещата с Василий. В автобуса размишляваше за ранните години на руската революция и се чудеше дали решението на Ленин да закрие всички вестници, с изключение на болшевишките не е било ключовата грешка. Това означаваше, че от самото начало не са се разпространявали други идеи и никога не е било възможно общоприетото да се поставя под съмнение. Горбачов в Ставропол беше изключителен с това, че му беше позволено да опита нещо различно. Общо взето, такива хора биваха задушавани. Таня беше журналистка и подозираше, че егоцентрично надценява свободата на печата, но й се струваше, че отсъствието на критични вестници позволява другите форми на потисничество да процъфтяват по-лесно.

Вече бяха минали четири години от освобождаването на Василий. През това време той остроумно се беше реабилитирал. В Министерството на земеделието беше измислил образователен радиосериал, чието действие се развиваше в колхоз. Освен драмите с неверните съпруги и непослушните дечурлига, героите обсъждаха разни земеделски техники. Естествено, селяните, които пренебрегваха съветите от Москва, бяха мързеливи и некадърни, а заблудените юноши, които не се покоряваха на властта на Комунистическата партия, търпяха подигравките на приятелите си или се проваляха на изпитите. Сериалът имаше огромен успех. Василий се върна в „Радио Москва“ и получи апартамент в писателски блок.

Срещите им бяха тайни, а освен това Таня от време на време се натъкваше на Василий на профсъюзни събития или частни увеселения. Вече не изглеждаше като ходещ скелет, какъвто беше при връщането си от Сибир през седемдесет и втора. Беше наддал на тегло и беше повъзвърнал предишното си присъствие. Вече в средата на четиридесетте, Василий никога повече нямаше да е хубав като кинозвезда; но бръчките по лицето някак го правеха по-привлекателен. И все още преливаше от чар. Всеки път Таня го виждаше с различна жена. Това вече не бяха младите девойки, които го обожаваха, когато беше на тридесетина години. Но навярно бяха жените на средна възраст, в които онези девойки се бяха превърнали — елегантни жени с шикозни дрехи и обувки с високи токчета, които сякаш винаги успяваха да се снабдят с дефицитните лак за нокти, боя за коса и чорапогащи.

Таня се срещаше тайно с Василий веднъж месечно.

Всеки път той носеше последните части от книгата, по която работеше. Написани на ръка със ситния спретнат почерк, на който беше навикнал в Сибир, за да пести хартия. Таня напечатваше текста на пишеща машина и където беше нужно, поправяше правописа и пунктуацията. На следващата среща му ги даваше за преглед и двамата обсъждаха написаното.

Милиони хора по света купуваха книгите на Василий, но той никога не бе срещал и един от тях. Дори не можеше да чете отзивите, които бяха на чужди езици и отпечатани в западни вестници. Затова Таня беше единственият човек, с когото можеше да обсъжда работата си, и той слушаше жадно всичко, което тя имаше да му каже. Таня беше неговият редактор.

Всеки март Таня пътуваше до Лайпциг да отразява тамошния Панаир на книгата и всеки път се срещаше с Ана Мъри. През седемдесет и трета тя даде на Ана ръкописа на Застой. Винаги се връщаше с подарък за Василий от Ана — електрическа пишеща машина, кашмирено палто — и новини за нови и нови пари, които се трупаха в лондонската му банкова сметка. Навярно той никога нямаше да похарчи нещо от тези пари.

Таня все още вземаше крути предпазни мерки, когато се срещаше с него. Днес слезе от автобуса на около километър и половина от мястото на срещата и се увери, че никой не я следи на път за кафенето на име При Йосиф. Василий вече беше там и седеше с чаша водка пред себе си. На стола до него имаше голям бежов плик. Таня махна небрежно, все едно са само познати, които се срещат случайно. Взе си бира и седна до него.

Радваше се на това колко добре изглежда той. Лицето му излъчваше достойнство, каквото нямаше преди петнадесет години. Кафявите му очи все още бяха нежни, но вече ставаха остри и проницателни също толкова често, колкото проблясваха пакостливо. Таня осъзна, че няма друг човек вън от семейството й, когото да познава толкова добре. Знаеше силните му страни: въображение, интелигентност, чар и онази твърда решителност, която му беше позволила да оцелее и да продължи да пише през десетте години в Сибир. Знаеше и слабостите му, главната от които беше неудържимото желание да съблазнява жените.

— Благодаря ти, че ми каза за Ставропол — каза Таня. — Хубава статия написах.

— Добре. Да се надяваме да не стъпчат целия експеримент.

Таня даде на Василий напечатаната част от книгата и кимна към плика.

— Следваща глава?

— Последната — отговори той и й подаде плика.

— Ана Мъри ще се зарадва — новият роман на Василий беше озаглавен Първата дама. В него съпругата на американския президент — Пат Никсън, да речем — се беше загубила в Москва за двадесет и четири часа Таня се дивеше на въображението му. Да се погледне животът в Съветския съюз през очите на добронамерена консервативна американка беше наситено комичен начин да се критикува съветското общество. Таня плъзна плика в чантата си.

— Кога можеш да предадеш цялата книга на издателя?

— Веднага щом получа пътуване в чужбина. Най-късно през следващия март в Лайпциг.

— През март? — възкликна разочаровано Василий. — Та това е след шест месеца — укорително рече той.

— Ще опитам да се добера до командировка някъде, където ще мога да се срещна с нея.

— Моля те, направи го.

Таня беше огорчена.

— Василий, аз рискувам проклетия си живот, за да направя това за теб. Ако можеш, намери си някой друг или пък го прави сам. По дяволите, нямам нищо против.

— Разбира се — той веднага се разкая. — Съжалявам. Вложил съм толкова много в книгата — три години работа, все вечер, след като се прибера от службата. Но нямам право да съм нетърпелив с теб. — Пресегна се през масата и положи длан върху ръцете й. — Ти беше моят спасителен път и то неведнъж.

Таня кимна. Това беше вярно.

Въпреки това още му се сърдеше, когато излезе от кафето с последната глава от романа в чантата. Какво я ядеше? Реши, че са онези жени с високите токчета. Вярваше, че Василий би трябвало да е надраснал тази фаза. Промискуитетът беше присъщ на юношеството. Той се унижаваше, явявайки се на всяко празненство в литературните среди с ново гадже. Досега би трябвало да е улегнал и да има сериозна връзка с жена, която му е равна. Може би по-млада, но трябваше да е способна да се мери с него по интелигентност и да цени работата, навярно дори да му помага в нея. Василий имаше нужда от партньор, не от поредица завоевания.

Таня отиде в ТАСС. Преди да се добере до бюрото си, беше спипана от Пьотр Опоткин, главния редактор и политически отговорник за отдела. Както винаги, от устните му висеше цигара.

— Обадиха ми се от Министерството на земеделието. Статията ти за Ставропол не може да излезе.

— Какво? Защо не? Системата на стимулирането е позволена от министерството. И върши работа.

— Грешиш — Опоткин обичаше да казва на хората, че грешат. — Спрели са я. Има нов подход, Ипатовският метод. Пращат цели армади комбайни из областта.

— Отново централизиран контрол вместо лична отговорност.

— Именно — Опоткин извади цигарата от устата си. — Ще трябва да напишеш съвсем нова статия за Ипатовския метод.

— Какво казва областният секретар на партията?

— Младият Горбачов ли? Ами прилага новата система.

„Много ясно, че я прилага“, рече си Таня. Той беше интелигентен човек. Знаеше кога да си затваря устата и да прави каквото му наредят. Иначе нямаше да стане първи секретар.

— Добре — каза Таня, сподавяйки гнева си. — Ще напиша нова статия.

Опоткин кимна и си тръгна.

„Беше твърде добро, за да е истина“, каза си Таня. Нова идея, стимули, плащания за добри резултати, последицата — подобрени добиви, не се искат средства от Москва. Чудо беше, че са разрешили системата за няколко години. В дългосрочен план, за подобна система и дума не можеше да става.

Разбира се.

52.

Джордж Джейкс беше облечен в нов смокинг. Рече си, че изглежда доста добре в него. На четиридесет и две вече нямаше физиката на борец, с която така се гордееше на младини, но още беше стегнат и изправен и черно-бялото облекло го подчертаваше.

Беше в евангелистката църква Ветил, където майка му се черкуваше от десетилетия, във вашингтонското предградие, което сега той представляваше като конгресмен. Църквата беше ниска тухлена постройка, малка и проста, и обикновено я красяха само няколко рамкирани библейски цитати: „Господ е моят пастир“ и „В началото бе Словото“. Ала днес църквата бе празнично пременена с гирлянди, панделки и купища бели цветя. Хорът пееше „Иде скоро“, докато Джордж чакаше невестата си.

На предния ред беше майка му, облечена в нов тъмносин костюм и с подходяща шапчица с воалетка.

— Е, радвам се — каза Джаки, когато Джордж й съобщи, че ще се жени. — Вече съм на петдесет и осем и съжалявам, че чака толкова адски дълго, но съм щастлива, че най-сетне стигна дотук.

Езикът й открай време беше остър, но днес тя не можеше да скрие гордата си усмивка. Нейният син се женеше в нейната църква пред всичките й приятели и съседи, а на това отгоре беше и конгресмен.

До нея седеше бащата на Джордж, сенаторът Грег Пешков. Някак успяваше да накара дори смокингът да изглежда като смачкана пижама. Беше забравил да сложи копчета на ръкавелите на ризата, а папийонката му приличаше на умрял молец. Никой нямаше нищо против.

На същия ред бяха и руските баба и дядо на Джордж, Лев и Марга, вече над осемдесетгодишни. И двамата изглеждаха крехки, но бяха долетели от Бъфало за сватбата на внука си.

С идването си на сватбата и настаняването на предния ред, белите баща, баба и дядо на Джордж признаваха истината пред света, но никой не го беше грижа. Годината беше 1978 и онова, което навремето беше таен срам, вече нямаше значение.

Хорът запя „Толкова си красива“ и всички се обърнаха и погледнаха към входа.

Верина влезе, под ръка с баща си, Пърси Марканд. Джордж зяпна при вида й, както постъпиха и още неколцина от присъстващите. Верина носеше дръзка бяла рокля с голи рамене. До средата на бедрото роклята беше тясна, а надолу минаваше в шлейф. Карамелената кожа на голите й рамене беше нежна и гладка като сатена на роклята. Изглеждаше толкова прекрасна, че направо болеше. Джордж усети, че се просълзява.

Службата мина като в мъгла. Джордж успя да даде правилните отговори, но можеше да мисли единствено, че сега Верина е негова завинаги.

Церемонията беше проста, но в угощението, което после даде бащата на булката, нямаше нищо скромно. Пърси нае Рибите, джорджтаунски нощен клуб с шестметров водопад на входа. Водопадът се изливаше в огромно езеро със златни рибки, а в средата на дансинга имаше аквариум.

Първият танц на Джордж и Верина беше на песента на Би Джийс „Остани жив“. Джордж не беше голям танцьор, но това нямаше значение — всички гледаха Верина, която държеше шлейфа с една ръка и танцуваше в ритъма на диското. Джордж беше толкова щастлив, че му се искаше да прегърне всички.

Вторият партньор на Верина в танците беше Тед Кенеди, който дойде на сватбата без съпругата си Джоун — вървеше мълва, че са се разделили. Джаки прегърна хубавеца Пърси Марканд. Майката на Верина, Бейб Лий, танцува с Джордж.

Братовчедът на Джордж, Дейв Уилямс, беше тук със сексапилната си съпруга Бийп и с петгодишния им син Джон Лий, кръстен на блус-певеца Джон Лий Хукър. Малчуганът танцуваше с майка си и пристъпваше с такава вещина, че разсмя всички — явно беше гледал Треска в събота вечер.

Елизабет Тейлър танцуваше с най-новия си съпруг, милионер и бъдещ сенатор Джон Уорнър. Лиз носеше прочутия тридесет и три каратов диамант „Круп“ на безименния пръст на дясната си ръка. Докато наблюдаваше всичко това през мъглата на еуфорията, Джордж замаяно осъзна, че неговата сватба се е превърнала в едно от най-големите светски събития на годината.

Поканил беше и Мария Самърс, но тя отказа. След като краткият им роман завърши с караница не си говориха в продължение на една година. Джордж беше наранен и учуден. Не знаеше как се очаква да изживее живота си — правилата се бяха променили. Чувстваше се и оскърбен. Жените искаха нови отношения и очакваха той да знае — без да му се казва — какви са тези отношения и да ги приеме без уговорки.

И тогава Верина се появи, след като се бе крила в продължение на седем години. Беше създала своя лобистка фирма във Вашингтон, която специализираше в гражданските права и други въпроси на равенството. Първите й клиенти бяха малки групи за натиск, които не можеха да си позволят свой собствен лобист. Слухът, че Верина е членувала в Черните пантери, само повишаваше доверието към нея. Не мина много и двамата с Джордж отново бяха двойка.

Верина явно се беше променила. Една вечер тя каза:

— Драматичните жестове имат своето място в политиката, но в крайна сметка напред се върви чрез търпелива работа с много обикаляне: изработване на законодателство, разговори с медиите, печелене на гласове.

„Пораснала си“, рече си Джордж и едва се удържа да не го каже на глас.

Новата Верина искаше брак и деца и беше сигурна, че може и да ги има, и да прави кариера. Джордж веднъж се беше опарил и не искаше пак да бърка в огъня — щом тя мислеше така, кой беше той, че да спори.

Написа тактично писмо до Мария, което започваше с думите: „Не искам да го чуеш от някой друг“. Каза й, че двамата с Верина отново са заедно и говорят за брак. Мария отговори с топъл приятелски тон и връзката им се върна към това, което беше преди оставката на Никсън. Но Мария си остана сама и не дойде на сватбата.

Джордж седна с баща си и дядо си, за да почине от танците. Лев с удоволствие пиеше шампанско и разказваше вицове. Един полски кардинал бе избран за папа и по този случай Лев разполагаше със запас от безвкусни шеги за полския папа.

— Той направил чудо — накарал един слепец да оглушее!

— Мисля, че това е много агресивен политически ход от страна на Ватикана — каза Грег.

Джордж се изненада, обаче Грег обикновено имаше основание за думите си.

— Как така? — попита Джордж.

— Католицизмът е по-популярен в Полша, отколкото другаде в Източна Европа, и там комунистите нямат силата да потиснат религията като във всички други страни. Има полски религиозен печат, католически университет и различни благотворителни организации, на които им се разминава, че подслоняват дисиденти и отбелязват нарушенията на човешките права.

— С какво се е захванал Ватиканът тогава? — попита Джордж.

— Ще прави бели. Вярвам, че разглеждат Полша като слабото място на Съветския съюз. Този полски папа ще прави повече от това да маха на туристите от балкона. Стой и гледай.

Джордж се канеше да попита какво ще прави папата, когато салонът притихна и той видя, че президентът Картър е дошъл.

Всички аплодираха, дори републиканците. Президентът целуна булката, стисна ръката на младоженеца и прие чаша розово шампанско, макар че отпи само глътка.

Докато Картър говореше с Пърси и Бейб, които отдавна набираха средства за демократите, един от сътрудниците му заговори Джордж. След кратка размяна на няколко любезни думи, мъжът попита:

— Бихте ли обмислили да работите в избраната постоянна комисия по разузнаването в Камарата на представителите?

Джордж бе поласкан. Конгресните комисии бяха важни. Мястото в една от тях беше източник на власт.

— В Конгреса съм само от две години — отговори той.

Сътрудникът кимна.

— Президентът държи на издигането на чернокожи конгресмени, а Тип О’Нийл е съгласен. — Тип О’Нийл беше водач на мнозинството в камарата и имаше правото да дава места в комисиите.

— С радост ще служа на президента с каквото мога, но разузнаване?

ЦРУ и останалите разузнавателни агенции докладваха на президента и на Пентагона, но биваха оторизирани, финансирани и на теория контролирани от Конгреса. За по-голяма сигурност, контролът беше делегиран на две комисии, една на Камарата на представителите и една на Сената.

— Знам какво мислите — продължи сътрудникът. — Разузнавателните комисии обикновено са пълни с консервативни приятели на военните. Вие сте либерал и сте критикували Пентагона за Виетнам и ЦРУ — за „Уотъргейт“. Но тъкмо заради това искаме Вас. В момента тези комисии не контролират, те само ръкопляскат. А разузнавателни агенции, които мислят, че ще им се размине, ако извършат убийство, ще извършат убийство. Затова ни трябва някой, който да задава трудни въпроси.

— Разузнавателната общност ще се ужаси.

— Много хубаво — отвърна сътрудникът на президента. — След държанието им в ерата на Никсън имат нужда от малко разтърсване. — Той погледна към дансинга. Джордж проследи погледа му и видя, че президентът Картър си тръгва. — Трябва да вървя. Искате ли време да помислите?

— Не, по дяволите — каза Джордж. — Ще го направя.

— Кръстница? Аз? — възкликна Мария Самърс. — Сериозно ли говориш?

Джордж Джейкс се усмихна.

— Знам, че не си много религиозна. Всъщност и ние не сме. Ходя на църква, за да угодя на майка ми. Верина е била веднъж за последните десет години, и то на сватбата ни. Но идеята за кръстниците ни харесва.

Двамата обядваха в столовата за членовете на Камарата на представителите на приземния етаж на сградата на Капитолия. Седяха срещу прочутия стенопис Корнуолис преговаря за прекратяване на военните действия. Мария ядеше кюфте, а Джордж — салата.

— Кога очаквате бебето?

— След около месец — в началото на април.

— Как се чувства Верина?

— Ужасно. Летаргична и нетърпелива едновременно. И уморена, все е уморена.

— Скоро ще се свърши с това.

— Ще станеш ли кръстница? — върна се Джордж на въпроса.

Мария пак избегна отговора.

— Защо питаш мен?

Джордж помисли малко.

— Предполагам, че е защото ти вярвам. Може би ти вярвам повече, отколкото на всеки друг извън семейството ми. Ако двамата с Верина загинем в самолетна катастрофа, а родителите ни са твърде стари или са починали, вярвам, че ти някак ще се погрижиш за отглеждането на моите деца.

Мария явно се развълнува.

— Прекрасно е човек да чуе такова нещо.

Без да го казва, Джордж мислеше, че вече не е вероятно Мария да има свои деца — по негови сметки тази година щеше да навърши четиридесет и четири — а това значеше, че има доста майчинска привързаност, която да посвети на децата на приятелите си.

Мария вече беше като член на семейството. Приятелството й с Джордж беше от близо двадесет години. Тя все още гостуваше на Джаки по няколко пъти годишно. Грег харесваше Мария, харесваха я и Лев и Марга. Трудно беше да не я харесва човек.

Джордж не изрази нито един от тези доводи, а каза:

— Ако приемеш, това ще означава много за Верина и за мен.

— Наистина ли Верина го иска?

Джордж се усмихна.

— Да. Тя знае, че сме имали връзка, но не е от ревнивите. Всъщност, тя се възхищава на това, което ти постигна в кариерата си.

Мария погледна стенописа с мъжете с куртки и ботуши от осемнадесети век и отговори:

— Добре, май ще постъпя като генерал Корнуолис и ще се предам.

— Благодаря ти! Много се радвам. Бих поръчал шампанско, но знам, че няма да пиеш в средата на работния ден.

— Може би, когато бебето се роди.

Сервитьорката вдигна чиниите и двамата поръчаха кафе.

— Как е в Държавния департамент? — попита Джордж. Мария сега беше голяма работа там. Титлата й беше заместник помощник-секретар и постът беше по-влиятелен, отколкото звучеше.

— Мъчим се да разберем какво става в Полша. Не е лесно. Мислим, че има много критики към правителството вътре в самата Обединена работническа партия, тоест — в Комунистическата партия. Работниците са бедни, елитът е твърде привилегирован, а „Пропаганда на успеха“ само привлича вниманието към провала. В действителност през изминалата година националният доход е спаднал.

— Знаеш, че съм в комисията по разузнаването в Камарата.

— Разбира се.

— Получавате ли добра информация от агенциите?

— Доколкото знаем, добра е, но не е достатъчна.

— Искаш ли да попитам за това в Комисията?

— Да, ако обичаш.

Може да се окаже, че ни трябват повече разузнавачи във Варшава.

— Струва ми се, че е така. Полша може да се окаже важна.

Джордж кимна.

— Така каза и Грег, когато Ватиканът избра папа поляк. А Грег обикновено е прав.

На четиридесет години Таня беше недоволна от живота си.

Питаше се какво иска да прави със следващите си четиридесет години и установяваше, че не иска да ги прекара като сподвижница на Василий Енков. Беше изложила на опасност свободата си, за да сподели неговия гений със света, но това не й даде нищо. Реши, че е време да се съсредоточи върху собствените си потребности. Не знаеше какво означава това.

Недоволството й стигна връхната си точка на едно празненство за присъждането на Ленинската литературна награда за мемоарите на Брежнев. Наградата беше смехотворна: трите тома на автобиографията на съветския вожд бяха зле написани, неверни, при това не бяха дело на самия Брежнев, а на други хора. Но писателският профсъюз прецени, че наградата е добър повод за веселба.

В подготовка за празненството Таня вдигна косите си в конска опашка като Оливия Нютън-Джон във филма Брилянтин, който беше гледала на пиратска видеокасета. Новата прическа не я ободри толкова, колкото се беше надявала.

На излизане от сградата Таня се натъкна на брат си във фоайето и му каза къде отива.

— Видях, че твоето протеже Горбачов държа ласкателна реч за литературния гений на другаря Брежнев — каза тя.

— Михаил знае кога да целува нечий задник — отвърна Димка.

— Добра работа свърши като го взе в Централния комитет.

— Той вече имаше подкрепата на Андропов, който го харесва — обясни Димка. — Трябваше само да убедя Косигин, че Горбачов е истински реформатор. — Андропов, председателят на КГБ, все повече се открояваше като водач на консерваторите в Кремъл, а Косигин представляваше реформаторите.

— Не е обичайно да спечели подкрепата и на двете страни — каза Таня.

— Горбачов не е обичаен човек. Приятно прекарване.

Празненството беше в казионните помещения на писателския профсъюз, но бяха успели да се сдобият с няколко каси Багратион, грузинско шампанско. Под неговото влияние Таня влезе в спор с Пьотр Опоткин. Никой не харесваше Опоткин, който не беше журналист, а политически отговорник, но трябваше да го канят по светските сбирки, понеже беше влиятелен и не биваше да го обиждат. Той приклещи Таня и обвинително рече:

— Посещението на папата във Варшава е катастрофа!

Опоткин имаше право. Никой не си бе представял какво ще стане. Папа Йоан Павел II се оказа талантлив пропагандатор. Когато слезе от самолета на военното летище Окенче той падна на колене и целуна полската земя. На другата сутрин снимката беше по първите страници на западните вестници и Таня знаеше — както знаеше и самият папа — че изображението ще се върне в Полша по нелегалните канали. Тя тайно ликуваше.

Даниил, нейният началник, който слушаше разговора, се намеси:

— Докато пътувал за Варшава в открит автомобил, папата бил приветстван от два милиона души.

— Два милиона? — възкликна Таня. Не беше виждала тази статистика.

— Възможно ли е? Та това трябва да е около пет процента от цялото население, един на всеки двадесет поляци!

— Какъв е смисълът партията да контролира отразяването на посещението по телевизията, след като хората и сами могат да видят папата? — ядоса се Опоткин.

За такива като него контролът беше всичко.

Опоткин още не беше свършил.

— Отслужил меса на Площада на победата в присъствието на двеста и петдесет хиляди души!

Това вече беше известно на Таня. Числото беше потресаващо дори за нея, понеже ярко показваше доколко комунизмът не е успял да спечели сърцата на поляците. Тридесет и пет години живот в съветската система не бяха променили никого, освен привилегирования елит. Таня отвърна с подходящите изрази от комунистическия жаргон:

— При първа възможност полската работническа класа утвърди реакционната си принадлежност.

Опоткин обвинително я побутна с показалец по рамото.

— Тъкмо реформистите като теб настояваха папата да бъде допуснат там.

— Глупости — презрително отвърна Таня. Кремълските либерали като Димка бяха настоявали за това, но загубиха спора и Москва беше наредила на Варшава да забрани идването на папата. Ала полските комунисти не се подчиниха на заповедта. Полският държавен глава Едвард Герек отказа на Брежнев в проява на необикновена за комунистически сателит независимост. — Полските водачи взеха това решение. Опасяваха се, че ще има бунт, ако забранят посещението на папата.

— Ние знаем как да се оправяме с бунтовете — рече Опоткин.

Таня знаеше, че само застрашава кариерата си като спори с него, но вече беше на четиридесет години и й беше дошло до гуша да угодничи на идиоти.

— Финансовият натиск направи полското решение неизбежно — каза тя. — Полша получава огромни субсидии от нас, но освен тях й трябват и заеми от Запада. При посещението си във Варшава Картър беше много твърд. Ясно показа, че финансовата помощ е обвързана с онова, което те наричат човешки права. Ако искаш да виниш някого за триумфа на папата, това е Джими Картър.

Опоткин трябва да бе наясно, че това е истина, но нямаше да го признае.

— Винаги съм казвал, че е грешка да се позволява на комунистическите страни да вземат заеми от западни банки.

Таня знаеше, че трябва да спре дотук и да позволи на Опоткин да излезе с достойнство от спора, но не можа да се въздържи.

— Значи си изправен пред дилема, нали? Или финансиране от Запада, или либерализиране на полското селско стопанство, за да могат поляците да произвеждат достатъчно собствени храни.

— Още реформи! — разгневи се Опоткин. — Твоето решение винаги е такова!

— Полският народ винаги е разполагал с евтина храна. Затова си мълчаха. А когато правителството повишава цените, те се бунтуват.

— Ние знаем как да се оправяме с бунтовете — повтори Опоткин и се махна.

Даниил беше потънал в мисли.

— Добре се справи — каза той на Таня. — Той обаче може да те накара да си платиш за това.

— Искам още малко шампанско — каза Таня.

На бара се натъкна на Василий. Той беше сам. Таня си даде сметка, че напоследък се появява на подобни сбирки без някоя дамичка под ръка и се запита защо. Но тази вечер се беше съсредоточила върху себе си.

— Не мога още дълго да правя това — каза тя.

— Кое? — попита Василий.

— Знаеш.

— Май мога да се досетя.

— Вече съм на четиридесет години. Трябва да живея собствения си живот.

— А какво искаш да правиш?

— Там е бедата, че не знам.

— Аз съм на четиридесет и осем. И изпитвам нещо подобно.

— Какво?

— Вече не гоня момичетата. Или жените.

Таня беше настроена цинично.

— Не ги гониш или просто не ги настигаш?

— Усещам скептична нотка.

— Колко си схватлив.

— Слушай — поде Василий. — Много мислих. Не съм сигурен, че е нужно вече да поддържаме заблудата, че едва се познаваме.

— Какво те кара да кажеш това?

Василий се приведе към нея и сниши глас. Таня трябваше да се напрегне, за да го чуе над шума от веселбата.

— Всеки знае, че Ана Мъри е издателката на Иван Кузнецов, но никой никога не я е свързвал с теб.

— Понеже сме свръхвнимателни. Никога не допускаме да ни видят заедно.

— Щом е така, няма опасност хората да знаят, че двамата с теб сме приятели.

Таня не беше убедена.

— Може би. И какво от това?

Василий опита да се усмихне пакостливо.

— Някога ми каза, че ще спиш с мен, ако се откажа от харема си.

— Не вярвам, че някога съм казала такова нещо.

— Или поне го загатна.

— Както и да е, трябва да е било преди осемнадесет години.

— Прекалено късно ли е вече да приема предложението?

Таня го зяпна и не можа да продума.

Василий запълни мълчанието.

— Ти си единствената жена, която някога е била истински важна за мен. Всяка друга беше просто завоевание. Някои дори не харесвах. Достатъчна причина да съблазня някоя жена беше, че още не съм преспал с нея.

— Предполага ли се, че това те прави по-привлекателен за мен?

— Когато се измъкнах от Сибир, опитах да възобновя този начин на живот. Отне ми много време, обаче накрая разбрах истината — това не ме прави щастлив.

— Така ли? — Таня се ядосваше все повече.

Василий не забеляза.

— Приятели сме от много време. Ние сме сродни души. Родени сме един за друг. Съвсем естествено ще е да спим заедно.

— О, разбирам.

Василий беше глух за нейния сарказъм.

— Ти си сама и аз съм сам. Защо е така? Ние трябва да сме заедно. Трябва да се оженим.

— Да обобщим тогава — отвърна Таня. — Цял живот си прекарал в прелъстяването на жени, които не са били от значение за теб. Сега гониш петдесетте и жените всъщност вече не те привличат толкова — или може би ти вече не ги привличаш — и в този момент благоволяваш да ми предложиш брак.

— Може да не съм се изразил много добре. Повече ме бива в писането.

— Бъди сигурен, че не си се изразил добре. Аз съм последният пристан на залязващия Казанова!

— Ох, по дяволите, сърдиш ми се, нали?

— Меко казано.

— Намеренията ми бяха тъкмо обратните.

Над рамото на Василий Таня срещна погледа на Даниил. Импулсивно остави Василий и отиде при него.

— Даниил, искам пак да замина в чужбина. Има ли някаква възможност да получа командировка зад граница?

— Разбира се — отговори той. — Ти си моят най-добър автор. Ще направя каквото мога, в рамките на разумното, за да си доволна.

— Благодаря ти.

— И по едно съвпадение си мислех, че трябва да подсилим бюрото ни в определена страна.

— Коя?

— Полша.

— Би ме пратил във Варшава?

— Тъкмо там се случва всичко.

— Добре. Полша ще е.

На Кам Дюър му втръсна от Джими Картър. Смяташе, че администрацията на Картър се държи страхливо, особено в отношенията със СССР. Кам работеше в Московския отдел в главната квартира на ЦРУ в Лангли, на петнадесетина километра от Белия дом. Съветникът по националната сигурност Збигнев Бжежински беше твърд антикомунист, обаче Картър бе предпазлив.

Ала сега беше година на избори и Кам се надяваше на победа на Роналд Рейгън. Рейгън беше агресивен по въпросите на външната политика и обещаваше да освободи разузнавателните агенции от блудкавите етични задръжки на Картър. Кам се надяваше Рейгън да прилича повече на Никсън.

В началото на 1980 година Кам остана изненадан, когато го привикаха при заместник-началничката на отдела за Съветския блок, Флорънс Гиъри. Гиъри беше привлекателна жена, няколко години по-възрастна от Кам: той беше на тридесет и три, а тя навярно на тридесет и осем. Знаеше историята й. Била взета за обучение, използвали я като секретарка в продължение на години и я обучили едва когато тя вдигнала голям шум. Сега беше изключително компетентен разузнавач, но доста от мъжете продължаваха да не я харесват заради неприятностите, които беше създала.

Днес беше облечена в плисирана пола и зелен пуловер. „Прилича на учителка“, помисли Кам, „на секси учителка с хубави гърди“.

— Седнете — каза Гиъри. — Комисията по разузнаването в Камарата смята, че информацията ни за Полша не е добра.

Камерън седна. Загледа се през прозореца, за да не я зяпа в гърдите.

— Следователно те знаят кой е виновен за това — рече той.

— Кой?

— Директорът на ЦРУ, адмирал Търнър, и онзи, който го назначи — президентът Картър.

— И защо по-точно?

— Защото Търнър не вярва в Хуминт — Хуминт, сиреч разузнаването от хора, представляваше получената от шпиони информация. Търнър предпочиташе Сигинт, информацията от наблюдаване на комуникациите.

— А Вие вярвате ли в Хуминт?

„Хубава уста има“, забеляза Кам, „розови устни и равни зъби“. С усилие се съсредоточи да отговори.

— Естествено, не може да се разчита изцяло на него, понеже по подразбиране всички предатели са лъжци. Ако казват истината на нас, значи лъжат своята страна. Но това не означава, че Хуминт няма стойност, особено ако се оценява заедно с данните от други източници.

— Радвам се, че мислите така. Трябва да позасилим нашето Хуминт. Какво е отношението Ви към работата зад граница?

Камерън се обнадежди.

— Искам назначение в чужбина още откак постъпих в Управлението преди шест години.

— Добре.

— Руският ми е много добър. С радост бих заминал за Москва.

— Е, животът е забавно нещо. Заминавате за Варшава.

— Не се шегувате.

— Никога не се шегувам.

— Не говоря полски.

— Ще установите, че руският е полезен. От тридесет и пет години полските ученици учат руски. Но трябва да понаучите и полски.

— Добре.

— Това е всичко.

Камерън се изправи.

— Благодаря — рече той и тръгна към вратата. — Флорънс, можем ли да обсъдим това малко по-подробно? Може би на вечеря?

— Не — твърдо отговори тя. После, просто за да се увери, че той е схванал посланието, додаде — Определено не.

Кам излезе и затвори вратата. Варшава! Общо взето, беше доволен. Това беше командироване в чужбина. Усещаше се оптимистично настроен. Разочарова се, когато тя отхвърли поканата му за вечеря, но той знаеше какво да направи по въпроса.

Взе си дрехата и се качи в колата си, сребрист Мъркюри Капри. Отиде във Вашингтон и закриволичи сред трафика към квартала „Адамс Морган“. Там паркира на една пряка от салон за масажи на име Копринени ръце.

Жената на рецепцията го поздрави.

— Здрасти, Кристофър, как си днес?

— Добре, благодаря. Сузи свободна ли е?

— Имаш късмет. Трета стая.

— Прекрасно — Кам й подаде една банкнота и влезе по-навътре.

Отметна завесата и влезе в стаичка с тясно легло. На пластмасов стол до леглото седеше пълна двадесетинагодишна жена, която четеше списание. Беше по бикини.

— Здрасти, Крис — каза тя, остави списанието и се надигна. — Както обикновено, с ръка?

Кам никога не правеше секс с проститутки.

— Да, Сузи, ако обичаш.

Подаде й парите и започна да се съблича.

— За мен ще бъде удоволствие — отговори тя и спастри банкнотата. Помогна му да се съблече и каза: — Просто легни и се отпусни, скъпи.

Кам легна и затвори очи, а Сузи се залови за работа. Той си представи Флорънс Гиъри в кабинета. Във въображението му тя съблече зеления пуловер и разкопча плисираната пола. „О, Кам, направо не мога да ти устоя“, продума тя във фантазиите му. Само по бельо, тя заобиколи бюрото и го прегърна. „Прави с мен каквото искаш, но го прави силно“.

В стаичката на масажния салон Кам произнесе на глас:

— Да, скъпа.

Таня погледна в огледалото. Държеше кутийка сини сенки за очи и четчица. Във Варшава грим се намираше по-лесно, отколкото в Москва. Таня нямаше голям опит със сенките за очи и беше забелязала, че някои жени се гримират зле. На тоалетната масичка лежеше списание, отворено на снимка на Бианка Джагър. Като поглеждаше честичко към фотографията, Таня започна да се гримира.

Ефектът е доста добър, каза си тя.

Станислав Павлак седеше на леглото, облечен в униформа. Под обувките му беше постлан вестник, та да не цапа кувертюрата. Пушеше и я гледаше. Беше висок, хубав и интелигентен, а Таня беше луда по него.

Запозна се с него скоро след пристигането в Полша, на една обиколка на главната квартира на армията. Станислав беше част от групата, наречена Златния фонд — способни офицери, подбрани от министъра на отбраната генерал Ярузелски за бързо издигане. Често сменяха местоназначенията им, за да им дадат достатъчно широк опит за висшите командни постове, които им бяха гарантирани.

Забеляза Стас, както го наричаха, отчасти, защото беше толкова хубав, и отчасти, защото беше видимо запленен от нея. Стас говореше руски добре. Разказа й за своето поделение, което поддържаше връзката с Червената армия, а после я придружи до края на обиколката, която иначе беше скучна.

На другия ден се появи на прага й в шест вечерта. Взел беше адреса от тайните служби, СБ. Заведе я на вечеря в нашумелия модерен ресторант Патицата. Таня бързо разбра, че Стас е толкова скептично настроен към комунизма, колкото е и тя самата. Седмица по-късно преспа с него.

Все още мислеше за Василий, питаше се как върви писането му и дали му липсват ежемесечните им срещи. Все още дълбоко в себе си му се сърдеше, макар да не знаеше защо. Държал се беше тъпо, но мъжете си бяха тъпи, особено по-хубавите. Онова, заради което всъщност кипеше от гняв, бяха годините, изминали преди предложението му. Някак имаше чувството, че нещата, които е направила за него в продължение на толкова много време, са омаловажени. Нима той наистина вярваше, че тя го е чакала година след година да стане готов за неин съпруг? Тази мисъл още я гневеше.

Сега Стас прекарваше две или три нощи седмично в апартамента й. Никога не ходеха в неговото жилище — казваше, че е просто казарма. Но си прекарваха чудесно. А през цялото време някъде дълбоко в мислите си Таня се питаше дали неговият антикомунизъм може един ден да доведе до действие.

Тя се обърна с лице към него.

— Харесваш ли очите ми?

— Обожавам ги. Те ме заплениха. Твоите очи са като…

— За грима те питам, глупчо.

— Че ти гримирана ли си?

— Мъжете са слепи. А как ще браниш страната си с такова слабо зрение?

Стас отново помръкна.

— Ние не се готвим да защитаваме собствената си страна. Полската армия е напълно подчинена на СССР. Цялото ни планиране се отнася до поддръжка на Червената армия при инвазията й в Западна Европа.

Стас често говореше така — оплакваше се от съветското господство над полските военни. Това беше знак колко й вярва. Освен това, Таня беше установила, че поляците говорят дръзко за недъзите на комунистическото правителство. Те чувстваха, че имат правото да се оплакват, за разлика от останалите съветски поданици. Повечето хора в съветския блок приемаха комунизма като религия и оспорването му — като грях. Поляците търпяха комунизма дотолкова, доколкото имаха полза от него, и когато комунизмът не оправдаваше очакванията им, те протестираха.

Въпреки това Таня включи радиото на нощната масичка. Не смяташе, че апартаментът й се подслушва — СБ беше достатъчно заета да шпионира западните журналисти и навярно беше оставила съветските им колеги на спокойствие, но предпазливостта й беше станала дълбоко вкоренен навик.

— Ние всички сме предатели — заключи Стас.

Таня се свъси. Той никога досега не се бе определял като предател. Това беше нещо сериозно.

— Какво искаш да кажеш, за Бога? — попита тя.

— Съветският съюз има резервен план за нахлуване в Западна Европа с армиите от така наречения Втори стратегически ешелон. Повечето червеноармейски танкове и бронирани машини ще минат през Полша на път за Западна Германия, Франция, Холандия и Белгия. Съединените щати ще използват атомни бомби в опит да унищожат тези войски преди те да са стигнали Западна Европа — тоест, докато все още минават през Полша. По наша преценка в страната ни ще се взривят между четиристотин и шестстотин ядрени оръжия. Ще остане само една ядрена пустиня. Полша ще изчезне. Щом съдействаме за планирането на това събитие, как можем да не сме предатели?

Таня потрепери. Това беше кошмарен сценарий — но ужасяващо логичен.

— Не Америка е врагът на полския народ — продължи Стас. — Ако СССР и САЩ воюват в Европа, ние ще застанем на страната на американците и ще се освободим от тиранията на Москва.

Просто изпускаше пара или имаше и нещо повече? Таня предпазливо попита:

— Само ти ли си на това мнение, Стас?

— Определено не. Повечето офицери на моя възраст изпитват същото. Привидно служат на комунизма, но ако поговориш с тях, когато са пияни, ще чуеш съвсем друга история.

— В такъв случай имате проблем. Когато войната започне, вече ще е твърде късно да спечелите доверието на Америка.

— Тъкмо това е нашата дилема.

— Решението е очевидно. Трябва да отворите канал за комуникация още сега.

Стас я изгледа хладно. Хрумна й, че може да е агент-провокатор, който да я подстори да каже нещо подривно, за да могат да я арестуват. Но пък не можеше да си представи един лъжец да е толкова добър любовник.

— Сега само си бъбрим или говорим сериозно? — попита Стас.

Таня пое дълбоко дъх.

— Сериозна съм. На живот и смърт.

— Наистина ли мислиш, че може да се направи?

— Знам го — убедено отвърна тя. От две десетилетия се занимаваше с нелегална работа. — Това е най-лесното нещо на света. Да го запазиш в тайна и да ти се размине — ето кое е трудното. Трябва да проявяваш крайна предпазливост.

— Мислиш, че трябва да го направя?

— Да! — със страст каза Таня. — Не искам още едно поколение съветски или полски деца да расте под властта на тази задушаваща тирания.

Стас кимна.

— Виждам, че наистина го мислиш.

— Да.

— Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се.

Камерън Дюър не беше сигурен, че от него ще излезе добър шпионин. Нелегалната работа, която беше вършил за президента Никсън, беше аматьорска и той извади късмет, че не се озова в затвора заедно с началника си Джон Ерлихман. Когато постъпи в ЦРУ, получи обучение за пощенските кутии и тайното предаване на съобщения, но никога не беше го правил наистина. След шест години в главната квартира на ЦРУ в Лангли, най-сетне бе командирован в чужда столица, но още не беше извършил нищо тайно.

Американското посолство във Варшава беше внушителна сграда от бял мрамор на „Алейе Уяздовские“. ЦРУ се помещаваше в един кабинет близо до помещенията за самия посланик. До кабинета имаше стая без прозорци, която се ползваше за проявяване на филми. Персоналът се състоеше от четирима шпиони и една секретарка. Малко бяха, защото и информаторите им бяха малко.

Кам нямаше много работа. Четеше варшавските вестници с помощта на речник. Съобщаваше за графитите по стените: „Да живее папата“ и „Искаме Бог“. Разговаряше с хора като него самия, които работеха в разузнавателните служби на други страни от НАТО, особено на Западна Германия, Франция и Великобритания. Караше използван светлозелен Полски Фиат с толкова слаб акумулатор, че трябваше да го зарежда всяка нощ, за да може да подкара на сутринта. Опита да си намери приятелка измежду секретарките в посолството и не успя.

Чувстваше се губещ. Някога животът му изглеждаше изпълнен с обещания. В училище и в университета беше блестящ, а първата му работа беше в Белия дом. После всичко тръгна надолу. Кам беше решен да не допусне животът му да бъде опетнен от Никсън. Но му трябваше успех. Искаше отново да е първенецът на класа.

Вместо това ходеше по приеми.

Служителите в посолството, които имаха жени и деца, с радост се прибираха вечер у дома и гледаха американски филми на видео, затова неженените трябваше да ходят по всички маловажни приеми. Тази вечер Кам се отправи към египетското посолство на празненство в чест на техния нов заместник на посланика.

Като запали Фиата, радиото се включи. Държеше го на честотата на СБ. Често радиото не хващаше добре, но от време на време Кам можеше да чуе разговорите на тайните полицаи, докато следяха хора из града.

Понякога следяха и него. Колите се сменяха, но хората обикновено бяха една и съща двойка — единият беше смугъл и Кам го наричаше Марио, а другият беше дебел и той мислеше за него като за Оли. Не личеше да има някаква повторяемост в наблюдението и той заключи, че го следят повече или по-малко през цялото време. Може би те тъкмо това искаха. Може би нарочно следенето беше безредно — тъкмо с цел той все да е нащрек.

Но и Кам беше обучен. Знаеше, че никога не бива да се отървава от опашката по очевиден начин, понеже това беше сигнал за другата страна, че е наумил нещо. Казаха му да си създаде редовни навици — да ходи в ресторант А всеки понеделник и в бар Б всеки вторник. Да ги унесе в лъжливо усещане за сигурност. Но да следи за пролуки в тяхната бдителност, за моменти, когато вниманието им отслабва. Тогава може да направи нещо незабелязано.

Докато се отдалечаваше от американското посолство, видя как на две коли зад него в потока се вмъква синя Шкода 105.

Шкодата го следваше из града. Видя Марио зад волана и Оли до него.

Кам паркира на улица „Алзацка“ и видя синята Шкода да спира на стотина метра по-нататък.

Понякога се изкушаваше да говори с Марио и Оли, понеже бяха част от живота му, но го бяха предупредили никога да не прави това, понеже тогава СБ ще смени персонала и ще му отнеме време да разпознае новите хора.

Влезе в египетското посолство и си взе коктейл от един поднос. Толкова беше разреден, че джинът не се усещаше. Поговори с един австрийски дипломат за това колко е трудно да се купи удобно мъжко бельо във Варшава. Когато австриецът се понесе по-нататък, Кам се огледа и забеляза една блондинка на двадесет и няколко години, която стоеше сама.

Тя улови погледа му и се усмихна, затова Кам отиде да поговори с нея.

Бързо узна, че е полякиня, казва се Лидка и работи като секретарка в канадското посолство. Носеше тясна розова блуза и къса черна пола, която показваше дългите й крака. Говореше добър английски и слушаше Кам сериозно и съсредоточено, което го поласка.

После някакъв мъж с костюм на тънко райе я повика властно. Кам реши, че това е шефът й, така че разговорът им прекъсна. Почти веднага към Кам приближи друга привлекателна жена и той започна да си мисли, че днес е щастливият му ден. Тази беше по-възрастна, на около четиридесет, но по-хубава, с къси светлоруси коси и наситено сини очи, подчертани от син грим. Тя го заговори на руски:

— Срещала съм Ви и преди. Името Ви е Камерън Дюър. Аз съм Таня Дворкина.

— Помня — отговори той, доволен от възможността да се похвали с руския си. — Вие сте репортер на ТАСС.

— А Вие сте агент на ЦРУ.

Кам определено не й беше казал това, значи трябва да се беше досетила. Нехайно отрече.

— Нищо толкова славно. Аз съм един скромен културен аташе.

— Културен аташе? Значи можете да ми помогнете. Що за художник е Ян Матейко?

— Не съм сигурен. Импресионист, струва ми се. Защо?

— Живописта всъщност не е Вашата стихия, нали?

— По-скоро музиката — отвърна Кам и се почувства притиснат в ъгъла.

— Навярно обичате Шпилман, полския цигулар.

— Абсолютно. Каква техника с лъка!

— А какво мислите за поезията на Вислава Шимборска?

— Не съм чел много от произведенията му, за жалост. Това изпит ли е?

— Да. И се провалихте. Шимборска е жена. Шпилман е пианист, а не цигулар. Матейко е реалист, рисувал е придворни и батални сцени. Не е импресионист. И Вие не сте културен аташе.

Кам се ужаси, че са го разкрили толкова лесно. Ама че безпомощен таен агент беше! Опита да се измъкне със закачка.

— Може просто да съм много лош културен аташе.

Жената сниши глас.

— Ако офицер от полската армия пожелае да разговаря с представител на САЩ, предполагам Вие можете да го уредите.

Внезапно разговорът доби сериозна насоченост. Кам се притесни. Това можеше да е някакъв капан.

А можеше и да е истинско запитване. В този случай щеше да представлява прекрасна възможност за него.

Той отговори предпазливо.

— Естествено, мога да уредя когото и да е да разговаря с американското правителство.

— Тайно?

Какво, по дяволите, беше това?

— Да.

— Добре — каза жената и се отдалечи.

Кам взе ново питие. За какво беше това? Истина ли беше или тя просто се подиграваше с него?

Увеселението вървеше към края си. Кам се питаше какво да прави в остатъка от вечерта. Помисли да мине през бара на австралийското посолство, където понякога играеше дартс с дружелюбните шпиони от Оз. После видя, че Лидка пак е сама. Наистина беше много секси.

— Имаш ли планове за вечеря?

Тя се озадачи.

— Искаш да кажеш рецепти?

Той се усмихна. Явно Лидка не беше се натъквала на израза „планове за вечеря“.

— Исках да кажа, би ли желала да вечеряш с мен?

— О, да — незабавно се съгласи тя. — Може ли да идем в Патицата?

— Разбира се — това беше скъп ресторант, но не много, ако се плаща с американски долари. Кам си погледна часовника. — Да си тръгнем ли сега?

Лидка огледа салона. Нямаше следа от мъжа с раирания костюм.

— Свободна съм — каза тя.

Отправиха се към изхода. Като минаваха през вратата, съветската журналистка, Таня, се появи пак и заговори Лидка на полски:

— Изпуснахте това — каза тя и й подаде един червен шал.

— Не е мой — отвърна Лидка.

— Видях го да пада от Вашата ръка.

Някой докосна лакътя на Кам. Той извърна глава от объркания разговор на жените и видя висок представителен мъж на четиридесетина години в униформата на полковник от Полската народна армия.

— Искам да разговарям с Вас — каза полковникът на отличен руски.

— Добре — каза Кам също на руски.

— Ще намеря безопасно място.

— Добре — Кам не можеше да направи друго.

— Таня ще Ви каже къде и кога.

— Отлично.

Мъжът се обърна.

Камерън отново насочи вниманието си към Лидка.

— Моя грешка. Колко глупаво — казваше Таня. Тя бързо се отдалечи. Явно целта й беше да разсее Лидка за времето, през което военният говори с Кам.

Лидка беше учудена.

— Малко странно беше — каза тя, когато излязоха от сградата.

Кам беше развълнуван, но се престори на не по-малко озадачен от нея.

— Чудно — рече той.

— А кой беше онзи полски офицер, който говореше с теб? — настоя Лидка.

— Нямам представа. Колата ми е нататък.

— О! — възкликна Лидка. — Имаш кола?

— Да.

— Хубаво — доволно рече Лидка.

Седмица по-късно Кам се събуди в леглото на Лидка в нейния апартамент.

По-скоро беше студио — стая с легло, телевизор и мивка. Лидка ползваше банята и тоалетната по-нататък в коридора с още трима души.

За Кам тук беше рай.

Той седна в леглото. Лидка стоеше до кухненския плот и вареше кафе — донесено от него: тя самата не можеше да си позволи истинско кафе. Беше гола. Обърна се и тръгна към леглото с чаша в ръце. Имаше остри кестеняви косми на пубиса и малки вирнати гърди с тъмни като черници зърна.

В началото Кам се смущаваше от навика й да се разхожда гола, понеже това го караше да я зяпа, което беше невъзпитано. Когато си призна, тя му каза: „Гледай колкото искаш, харесва ми“. Кам още се срамуваше, но не колкото преди.

Виждаше се с Лидка от седмица, всяка вечер.

Прави секс с нея седем пъти, което беше повече отколкото в целия му живот досега, ако не се брои обслужването с ръка в масажните салони.

Един ден тя го попита иска ли да го направят и на сутринта.

— Ти какво? Сексуална маниачка ли си?

Лидка се обиди, но се сдобриха.

Докато тя си решеше косите, Кам сърбаше кафе и обмисляше деня си по-нататък. Още нямаше вест от Таня Дворкина. Беше докладвал за разговора в египетското посолство на шефа си, Кийт Дорсет, и двамата се съгласиха, че могат само да чакат.

Но Кам имаше и по-голям проблем за обмисляне. Знаеше израза „меден капан“. Само глупак не би се запитал дали Лидка няма и заден мотив да спи с него. Трябваше да обмисли вероятността тя да работи по заповед на СБ. Въздъхна и й рече:

— Трябва да съобщя за теб на моя началник.

— Така ли? — Тя не изглеждаше разтревожена. — Защо?

— От американските дипломати се очаква да излизат само с лица от страните членки на НАТО. Наричаме това правило „чукай НАТО“. Не искат да се влюбваме в комунисти.

Не й беше казвал, че е шпионин, а не дипломат.

Лидка седна на леглото до него с печално изражение.

— Късаш ли с мен?

— Не, не! — от самата мисъл почти изпадна в паника. — Но трябва да им кажа и те ще те проверят.

Лидка вече се разтревожи.

— Какво означава това?

— Ще разследват възможно ли е да си агент на полските тайни служби и тем подобни.

Лидка сви рамене.

— А, добре, всичко е наред. Скоро ще разберат, че въобще не съм такава.

Изглеждаше спокойна за проверката.

— Съжалявам, но това трябва да се направи — каза Кам. — Закачки за по една нощ не са важни, но сме длъжни да докладваме, ако е нещо повече от това. Нали разбираш, ако имаме истинска любовна връзка.

— Добре.

— Имаме, нали? — попита Кам нервно. — Истинска любовна връзка?

Лидка се усмихна.

— О, да. Имаме.

53.

Семейство Франк замина за Унгария с два Трабанта. Отиваха на почивка. Унгария беше предпочитано място за летуване на онези източни германци, които можеха да си позволят да платят горивото до там.

Доколкото можеха да преценят, не ги проследиха.

Бяха уредили почивката чрез Туристическата служба на източногерманското правителство. Почти очакваха да не им дадат визи, макар че Унгария беше страна от съветския блок, но останаха приятно изненадани. Ханс Хофман беше пропуснал една възможност да ги преследва; сигурно беше зает.

Трябваха им две коли, понеже пътуваха с Каролин и нейното семейство. Вернер и Карла обичаха до полуда внучката си Алис, вече на шестнадесет. Лили обичаше Каролин, но не и нейния съпруг Одо. Одо беше добър човек и беше уредил на Лили сегашната й работа — администраторка в църковното сиропиталище — но имаше нещо пресилено в любовта му към Каролин и Алис. Все едно да ги обича беше да върши добро дело. Лили смяташе, че любовта на един мъж трябва да е безпаметна страст, а не морално задължение.

Каролин изпитваше същото. Двете с Лили бяха достатъчно близки, та да си споделят тайни, и Каролин бе признала, че бракът й е грешка. Не беше нещастна с Одо, но и не беше влюбена в него. Той беше мил и нежен, а не сексапилен — любеха се около веднъж месечно.

И така, групата туристи се състоеше от шестима. Вернер, Карла и Лили пътуваха с бронзовия Трабант, а Каролин, Одо и Алис — с белия.

Беше дълго пътуване, особено с Траби с шестстотинкубиков двутактов двигател — деветстотин и шестдесет километра, през цяла Чехословакия. На първия ден стигнаха до Прага, където пренощуваха. Сутринта на втория ден, когато тръгнаха от хотела, Вернер каза:

— Съвсем сигурен съм, че никой не ни следи. Май ни се размина.

Стигнаха до езерото Балатон, най-голямото в Централна Европа, дълго около осемдесет километра. Беше изкушаващо близо до Австрия, свободна страна. Ала цялата граница беше укрепена с двеста двадесет и пет километра електрическа ограда, за да се попречи на хората да избягат от работническия рай.

Разпънаха палатките си една до друга в къмпинга на южния бряг.

Имаха тайна цел — да се срещнат с Ребека.

Идеята беше нейна. Беше прекарала една година от живота си да се грижи за Вали и той беше успял да остави наркотиците. Сега имаше свой апартамент в Хамбург, близо до този на Ребека. За да се погрижи за него, тя беше отклонила възможността да се кандидатира за Бундестага; но когато Вали се стабилизира, предложението бе подновено. Сега беше депутат и се занимаваше с външната политика.

Беше в Унгария на официално пътуване и видя, че страната целенасочено привлича западни посетители: туризмът и евтиният Ризлинг бяха единствените начини за печелене на чужда валута и намаляване на огромния търговски дефицит. Западняците отиваха в специални, отделени ваканционни лагери, но извън тях нямаше какво да спре общуването.

Следователно онова, което вършеше семейство Франк, не беше забранено от закона. Тяхното пътуване беше позволено, както и пътуването на Ребека. Също като тях и тя беше в Унгария на евтина почивка. Щяха да се срещнат като по случайност.

Но в комунистическите страни законите бяха просто привидност. Семейство Франк знаеха, че ще имат ужасни неприятности, ако тайната полиция надуши какво планират. Затова Ребека беше уредила всичко тайно, чрез Енок Андерсен, датския счетоводител, който често минаваше от Западен в Източен Берлин да се види с Вернер. Нямаше нищо черно на бяло, никакви телефонни разговори. Най-големият им страх беше да не би Ребека някак да бъде арестувана или дори направо отвлечена от ЩАЗИ и хвърлена в източногермански затвор. Щеше да избухне дипломатически скандал, но ЩАЗИ можеха да го направят въпреки всичко.

Съпругът на Ребека, Бернд, нямаше да пътува. Състоянието му се беше влошило и той страдаше от бъбречна недостатъчност. Работеше само на непълен работен ден и не можеше да пътува надалеч.

Вернер заби едно колче на палатката, изправи се и тихо каза на Лили:

— Иди да поогледаш. Не ни проследиха до тук, но може и да не са сметнали за необходимо, понеже предварително са пратили хора.

Лили тръгна из къмпинга, все едно разглежда. Лагеруващите край езерото Балатон бяха весели и дружелюбни. Понеже Лили беше хубава и млада, предлагаха й кафе, бира или закуска. Повечето палатки бяха заети от семейства, но имаше и групи само от мъже и няколко — от момичета. Несъмнено в близките дни неангажираните сред тях щяха да се намерят едни други.

Лили нямаше връзка. Харесваше секса и имаше няколко любовни истории, включително една с жена, за което семейството й не знаеше. Предполагаше, че има същите майчински инстинкти като повечето жени, и обожаваше детето на Вали, Алис. Но се отвращаваше от идеята за собствени деца заради мрачната перспектива да ги отглежда в Източна Германия.

Отказано й беше следване в университета заради политическите убеждения на нейното семейство, затова тя се изучи за сестра в детски ясли. Никога нямаше да се издигне в службата, ако властите бяха постигнали своето, но Одо й помогна да си намери работа в църквата, където наемането на служители не се контролираше от Комунистическата партия.

Истинската й работа обаче беше музиката. Заедно с Каролин Лили пееше и свиреше на китара в малки барове и младежки клубове и често — в църковни зали. Песните им бяха протест срещу замърсяването от индустрията, разрушаването на стари сгради и паметници, изсичането на горите и грозната архитектура. Правителството ги ненавиждаше и двете бяха арестувани и предупреждавани за разпространение на пропаганда. Комунистите обаче не можеха да са наистина за отравянето на реките с отпадни води от фабриките, затова им беше трудно да действат драстично срещу еколозите. Всъщност, те често опитваха да ги привлекат в беззъбото официално Общество за природа и защита на околната среда.

Бащата на Лили казваше, че в САЩ консерваторите обвиняват еколозите, че са против бизнеса. В съветския блок беше по-трудно консерваторите да обвинят еколозите, че са против комунизма. В края на краищата, нали целта на комунизма беше индустрията да работи за народа, а не за началниците.

Една нощ Лили и Каролин се промъкнаха в звукозаписно студио и записаха албум. Той не беше официално издаден, но касетки в ненадписани кутийки се продадоха с хиляди.

Лили обиколи лагера, който беше зает изключително от източногерманци. Лагерът на западняците беше на повече от километър и половина оттук. Докато се връщаше при семейството си, Лили забеляза пред една палатка близо до тяхната двама мъже горе-долу на нейната възраст. Седяха и пиеха бира. Единият имаше оредяваща светла коса, а другият беше брюнет с прическа а ла Бийтълс, каквато вече от петнадесет години не беше на мода. Светлокосият срещна погледа й и отмести очи, което предизвика подозренията й — по принцип младите мъже не отбягваха погледа й. Тези двамата не й предложиха питие, нито пък я поканиха при тях.

— О, не — прошепна тя.

Хората на ЩАЗИ се забелязваха лесно. Те бяха жестоки, а не умни — това беше кариера за хора, които жадуват за престиж и власт, но притежават слаба интелигентност и никакъв талант. Първият съпруг на Ребека, Ханс, беше типичен. Той беше просто зъл насилник, но се издигаше с постоянство и сега явно беше един от командирите, возеше се в лимузина и живееше в огромна вила, заобиколена от висока стена.

Лили не искаше да привлича вниманието към себе си, но реши, че трябва да потвърди подозрението си. Затова трябваше да е дръзка.

— Здравейте, момчета! — дружелюбно каза тя.

Двамата измърмориха поздрав с половин уста.

Лили нямаше лесно да ги остави.

— Заедно със съпругите си ли сте тук? — попита тя. Те не можеха да не разберат, че се държи предизвикателно.

Светлокосият поклати глава, а другият каза просто „Не“. Не бяха достатъчно умни за преструвки.

— Наистина ли? — това е почти достатъчно потвърждение, помисли Лили. Какво да правят двама ергени на къмпинг, ако не да търсят момичета? Пък и бяха прекалено зле облечени, за да са хомосексуалисти.

— Кажете ми — рече Лили с пресилено бодър тон, — къде ходите тук вечер? Има ли къде да се потанцува?

— Не знам.

Това беше достатъчно. Ако тези двамата са на почивка, аз съм другарката Брежнева, помисли Лили и отмина.

Това беше проблем. Как биха могли семейство Франк да се срещнат с Ребека без онези от ЩАЗИ да разберат?

Лили се върна при семейството си. Вече и двете палатки бяха разпънати.

— Лоши новини — каза тя на баща си. — Двама от ЩАЗИ. На един ред южно от нас, три палатки на изток.

— Боях се от това — отговори Вернер.

Щяха да се срещнат с Ребека два дни по-късно в ресторант, който тя беше посетила при първото си идване. Но преди да идат там, семейство Франк трябваше да се отърват от тайната полиция. Лили се тревожеше, ала родителите й изглеждаха безпричинно спокойни.

На първия ден Вернер и Карла потеглиха рано с бронзовия Трабант и казаха, че отиват на разузнаване. Двамата от ЩАЗИ ги последваха със зелена Шкода. Вернер и Карла отсъстваха цял ден и се прибраха с уверен вид.

На другата сутрин Вернер каза на Лили, че ще я води на поход. Двамата стояха пред палатката с раници на гърбовете и взаимно си помагаха за наместването им. Обуха яки обуща и си сложиха широкополи шапки. На всеки наблюдател ставаше ясно, че тръгват на дълга разходка.

В това време и Карла се готвеше да потегли. Имаше пазарски торби и списък. Изброяваше на висок глас:

— Шунка, сирене, хляб… нещо друго?

Лили се безпокоеше, че действията им са твърде очевидни.

Тайните полицаи ги наблюдаваха. Седяха пред палатката си и пушеха цигари.

Тръгнаха в противоположни посоки — Карла към паркинга, а Лили и Вернер към плажа. Агентът с прическата а ла Бийтълс последва Карла. Светлокосият се отправи след Вернер и Лили.

— Дотук добре — обяви Вернер. — Разделихме ги.

Когато двамата с Лили стигнаха до езерото, той зави на запад покрай брега. Явно това беше разузнавал предишния ден. Теренът беше тежък на места. Светлокосият агент ги следваше от разстояние, не без усилия — не беше облечен за експедиция. От време на време Лили и Вернер поспираха, уж да починат, за да му позволят да ги настигне.

Повървяха два часа и стигнаха до дълъг и пуст плаж. По средата сред дърветата излизаше черен път, който свършваше при знака за прилив.

Там беше паркиран бронзовият Трабант с Карла зад волана.

Не се виждаше никой друг.

Вернер и Лили се качиха в колата и Карла подкара, а онзи от ЩАЗИ си остана.

Лили устоя на изкушението да му махне за довиждане.

— Отървала си се от другия — обърна се Вернер към Карла.

— Да. Малко отклоних вниманието му пред бакалията като запалих една кофа за боклук.

Вернер се усмихна.

— Този номер го научи от мен преди много години.

— Точно така. Той, разбира се, излезе от колата да види какво става.

— И тогава…

— Докато не внимаваше, забих пирон в гумата му. Като си тръгвах, той я сменяше.

— Хубаво.

— Вие двамата сте правили такива неща през войната, нали? — попита Лили.

Последва мълчание. Не говореха много за войната. Накрая Карла каза:

— Да, малко. Нищо, с което да си струва да се хвалим.

Винаги казваха само толкова.

Стигнаха до едно село във вътрешността и забавиха пред малка къща с надпис на английски БАР. Един човек пред къщата ги упъти да паркират отзад, далеч от погледите.

Влязоха в малкия бар, който беше твърде чаровен, за да е държавен. Лили веднага съгледа сестра си Ребека и се хвърли да я прегърне. Бяха разделени от осемнадесет години. Лили опита да погледне лицето й, но от сълзи нищо не виждаше. Карла и Вернер прегърнаха Ребека един след друг.

Когато най-сетне очите на Лили се проясниха, тя видя, че сестра й изглежда на средна възраст, което не беше изненада — щеше да навърши петдесет на следващия си рожден ден. Беше по-заоблена, отколкото Лили я помнеше.

Но най-поразително беше колко елегантна изглежда Ребека. Носеше лятна рокля, синя на ситни точици, и подходящо сако. На шията й висеше сребърна верижка с една едра перла, а на ръката й имаше масивна сребърна гривна. Хубавите й сандали бяха с коркова подметка. През рамото й беше преметната морскосиня кожена чанта. Доколкото на Лили й беше известно, политиците бяха забележително добре платени. А възможно ли беше всички в Западна Германия да са толкова добре облечени?

Ребека ги отведе в една отделна стая в дъното, където вече бяха сервирани студени меса, купи със салата и бутилки вино. До масата стоеше слаб, хубав, но изнурен мъж в бяла тениска и тесни черни джинси. Сигурно беше на четиридесетина години или пък по-млад, ако е преживял някаква болест. Лили реши, че е от персонала на бара.

Карла шумно си пое дъх, а Вернер промълви:

— О, Боже мой.

Лили видя, че мършавият мъж я гледа с очакване. Внезапно забеляза бадемовидните му очи и осъзна, че вижда брат си Вали. Нададе тих потресен вик — та той изглеждаше толкова стар!

Карла прегръщаше Вали и му говореше:

— Момченцето ми! Бедното ми момченце!

Лили го прегърна, целуна го и пак заплака.

— Изглеждаш толкова променен. Какво е станало с теб?

— Рокендрол — отвърна той през смях. — Но го превъзмогвам. — Той погледна по-голямата си сестра. — Ребека пожертва година от живота си и прекрасна възможност за кариера, за да ме спаси.

— Разбира се — каза Ребека. — Нали съм ти сестра.

Лили беше сигурна, че Ребека не е изпитвала колебания. За нея нищо не стоеше пред семейството. Лили имаше теория, че чувствата на Ребека са толкова силни, понеже е осиновена.

Вернер дълго държа Вали в прегръдките си.

— Не знаехме — каза той с натежал от чувства глас. — Не знаехме, че ще дойдеш.

— Реших да го запазя в пълна тайна — обясни Ребека.

— Не е ли опасно? — попита Карла.

— Със сигурност е опасно. Но Вали държеше да поеме риска.

После влезе и Каролин със семейството си. Също като на другите, и на нея й трябваха няколко мига, за да познае Вали. После извика потресено.

— Здравей, Каролин — каза той. Улови ръцете й и я целуна по двете страни. — Толкова е хубаво, че пак те виждам.

Одо се представи.

— Аз съм Одо, съпругът на Каролин. Много се радвам най-сетне да те видя.

Нещо проблесна по лицето на Вали. Мина за част от секундата, но Лили знаеше, че Вали е видял и разбрал за Одо нещо, което го е шокирало, и на мига се е прикрил. Двамата мъже приятелски се здрависаха.

— А това е Алис — каза Каролин.

— Алис? — възкликна Вали. Той гледаше замаяно високото шестнадесетгодишно момиче с дълги светли коси, които се спускаха край лицето й като завеси. — Написах една песен за теб. Когато ти беше малка.

— Знам — отговори Алис и го целуна.

— Алис знае историята си — обясни Одо. — Казахме й всичко, когато стана достатъчно голяма, за да разбира.

Лили се питаше дали Вали долавя нотката на добродетелност в гласа на Одо, или тя самата е свръхчувствителна.

Вали каза на Алис:

— Аз те обичам, но Одо те е отгледал. Никога няма да забравя това и съм сигурен, че и ти няма да го забравиш.

Той се задави за миг, после се овладя и продължи:

— Хайде да сядаме и да хапнем. Днес е щастлив ден.

Лили предположи, че Вали е платил за всичко.

Насядаха около масата. За малко бяха като непознати, беше им неловко и се чудеха какво да кажат. После заговориха едновременно. Всички задаваха въпроси на Вали. Всички се смееха.

— Един по един! — каза Вали и всички си отдъхнаха.

Вали им разказа, че има пентхаус в Хамбург, не е женен, но има приятелка. На година и половина — две заминавал за Калифорния, настанявал се във фермата на Дейв Уилямс за четири месеца и записвали нов албум на Плъм Нели.

— Аз съм наркоман — каза им той. — Но съм чист от седем години, през септември ще станат осем. Когато имам концерт с групата, пред гримьорната ми стои охранител, който претърсва хората за наркотици — той вдигна рамене. — Знам, че изглежда крайно, но това е положението.

Вали също имаше въпроси, особено към Алис. Докато тя отговаряше, Лили се оглеждаше. Това беше нейното семейство: родителите, сестра й, брат й, племенницата й и най-старата й приятелка и музикална партньорка. Какво щастие беше всички те да седят заедно, да се хранят, да разговарят и да пият вино.

Мина й през ума, че някои семейства правят това всяка седмица и го приемат за даденост.

Каролин беше седнала до Вали и Лили ги наблюдаваше. Прекарваха си добре. „Все още се разсмиват един друг“, забеляза тя. Ако нещата бяха други — ако Стената беше паднала — можеше ли любовта им отново да пламне? Още бяха млади. Вали беше на тридесет и три, Каролин на тридесет и пет. Лили отпъди тази мисъл — празно предположение, глупава фантазия.

Заради Алис Вали отново разказа за бягството си от Берлин. Когато стигна до момента как седи цяла нощ и чака Каролин, която не идва, тя го прекъсна.

— Уплашена бях. Боях се за себе си и за бебето.

— Не те виня — каза Вали. — Не си направила нищо лошо. Аз не съм направил нищо лошо. Единственото лошо беше Стената.

Разказа как е минал през контролния пункт и е строшил бариерата.

— Никога няма да забравя онзи човек, когото убих.

— Не беше виновен ти — каза Карла. — Той стреляше по теб!

— Знам — отговори Вали и по тона му Лили разбра, че най-сетне е в мир със себе си за това. — Съжалявам, но не се чувствам виновен. Не беше грешно аз да бягам, не беше грешно и той да стреля.

— Както каза — намеси се Лили, — единственото лошо беше Стената.

54.

Шефът на Кам Дюър, Кийт Дорсет, беше шишкав човек с пясъчноруса коса. Като мнозина в ЦРУ и той се обличаше зле. Днес носеше кафяво сако от туид, сиви фланелени панталони, бяла риза на широко кафяво райе и убитозелена вратовръзка. Ако човек го срещнеше на улицата, погледът му щеше да се плъзне край него, а умът щеше да го отпише като незначителна персона. Може би тъкмо такъв ефект търси, рече си Кам.

Или просто има лош вкус.

— За приятелката ти, Лидка — подхвана Кийт и седна зад голямото си бюро в американското посолство.

Кам беше съвсем сигурен, че Лидка няма зловредни връзки, но нямаше търпение да чуе потвърждението.

— Молбата ти се отхвърля — каза Кийт.

Кам се сащиса.

— За какво говориш?

— Молбата ти се отхвърля. Коя от тези четири думи ти е трудно да разбереш?

Хората в ЦРУ понякога се държаха, все едно са във войската и могат да лаят заповеди на всеки с по-нисък чин. Но Кам не се плашеше толкова лесно. Работил беше в Белия дом.

— По каква причина? — попита той.

— Не трябва да ти посочвам причини.

На тридесет и четири години Кам за пръв път имаше истинска приятелка. След като двадесет години все го бяха отхвърляли, той спеше с жена, която явно искаше единствено да го направи щастлив. Паниката от вероятността да я загуби го одързости.

— Също така не трябва и да се държиш като задник — тросна се той.

— Не смей да ми говориш така. Още едно остроумие и се качваш на следващия самолет за дома.

Кам не искаше да го пращат у дома. Той отстъпи.

— Извинявам се. Но все още бих искал да знам причините за отказа, ако може.

— Имаш онова, което наричаме „близък и продължителен контакт с нея“, нали?

— Разбира се. Сам ти го казах. Защо това е проблем?

— Статистика. Повечето предатели, които залавяме в шпионаж срещу Съединените щати, имат роднини или близки приятели чужденци.

Кам подозираше нещо подобно.

— Не желая да се отказвам от нея по статистически причини. Имате ли нещо определено срещу нея?

— Какво те кара да мислиш, че имаш правото да ми провеждаш кръстосан разпит?

— Ще го приема като „не“.

— Предупредих те за остроумията.

Прекъсна ги друг агент, Тони Савино, който приближи с лист хартия в ръка.

— Тъкмо преглеждам списъка с допуснатите на тазсутрешната пресконференция — каза той. — Таня Дворкина ще представлява ТАСС. — Той погледна Кам. — Тя е жената, която те заговори в египетското посолство, нали?

— Определено е тя.

— Каква е темата на пресконференцията? — попита Кийт.

— Влизането в сила на нов и добре организиран протокол, по който полските и американските музеи могат да заемат произведения на изкуството, пише тук — той вдигна очи от листа. — Не е нещо, което да привлече звездата на ТАСС, нали?

— Сигурно идва да се срещне с мен — каза Кам.

Таня съгледа Кам Дюър още щом влезе в залата за брифинги на американското посолство. Висок и слаб, той стоеше в дъното като улична лампа. Ако не беше тук, тя щеше да го издири след пресконференцията, но така беше по-добре, по-незабележимо.

Не искаше обаче да изглежда твърде преднамерено и реши първо да изслуша представянето. Седна до една полска журналистка, която харесваше — Данута Горска, борбена брюнетка с голяма усмивка. Данута членуваше в полулегалното движение Комитет Отбрана, което издаваше памфлети за проблемите на работниците и за нарушаването на човешките права. Тези нелегални издания се наричаха бибула. Данута живееше в същата сграда, където беше отседнала Таня.

Докато американският пресслужител четеше представянето, което вече им беше раздал на хартия, Данута прошепна на Таня:

— Може би ще искаш да заминеш за Гданск.

— Защо?

— В корабостроителницата „Ленин“ ще има стачка.

— Стачки има навсякъде — работниците искаха увеличение на заплатите, което да компенсира голямото повишение на цените, наложено от правителството. Таня съобщаваше за тях като за „спирания на работа“, понеже стачки се случваха само в капиталистическите страни.

— Повярвай ми — каза Данута, — тази ще е различна.

Полското правителство се разправяше с всяка стачка бързо, повишаваше заплатите и правеше други отстъпки на местно ниво. Стремеше се да прекрати протестите, преди да са се разпространили като лекета върху плат. Кошмарът на управляващия елит — и мечтата на дисидентите — беше петната да се сливат, докато платът добие съвършено нов цвят.

— С какво е различна?

— Уволнили са една кранистка, която членува в нашия комитет. Но са подбрали неподходящия човек за политическо уволнение. Ана Валентинович е жена, вдовица, на петдесет и една години.

— И така привлича много симпатии от полските кавалери.

— При това е популярна. Наричат я пани Аня.

— Може да погледна — Димка искаше да научава за всеки протест, който обещаваше да стане сериозен, в случай че се наложи да обезкуражава Кремъл да го смаже.

Докато пресконференцията приключваше, Таня мина край Кам Дюър и тихо му каза на руски:

— В петък в два идете в катедралата „Свети Йоан“ и разгледайте Барицковското разпятие.

— Мястото не е подходящо — прошепна младият мъж.

— Или — или.

— Трябва да ми кажете за какво се отнася — твърдо рече Кам.

Таня осъзна, че трябва да поеме риска да поговори с него още минута.

— Комуникационна линия, ако Съветският съюз нахлуе в Западна Европа — каза тя. — Вероятност да се формира група от полски офицери, които да минат на другата страна.

Американецът зина.

— О… О… — заекна той. — Точно така. Да.

— Доволен ли сте? — попита Таня с усмивка.

— Как се казва той?

Таня се поколеба.

— Той знае как се казвам аз — настоя Кам.

Таня реши, че трябва да се довери на този човек. Вече беше поставила своя живот в ръцете му.

— Станислав Павлак. Наричат го Стас.

— Предайте на Стас, че от съображения за сигурност той не бива да разговаря с никого от посолството, освен с мен.

— Добре — каза Таня и бързо излезе от посолството.

Същата вечер предаде съобщението на Стас. На другата сутрин го целуна за довиждане и се отправи на север, към Балтийско море. Имаше стар, но сигурен Мерцедес Бенц 280С с двойни фарове. В късния следобед се настани в хотел в старата част на Гданск. Срещу него, оттатък реката, бяха кейовете и сухите докове на корабостроителницата, разположена на остров Остров.

На другия ден изтичаше точно една седмица от уволнението на Ана Валентинович.

Таня стана рано, облече груб гащеризон, прекоси моста до острова, стигна портала на корабостроителницата преди изгрев и влезе вътре заедно с група млади работници.

В този ден имаше късмет.

Корабостроителницата беше покрита с новозалепени плакати с призиви да се върне работата на пани Аня. Около плакатите се събираха малки групички. Няколко души раздаваха листовки. Таня взе една и се залови да чете на полски.

Ана Валентинович се превърна в пречка, защото нейният пример мотивира останалите. Превърна се в пречка, защото защитаваше другите и умееше да организира колегите си работници. Властите винаги се стараят да изолират онези, които имат качества на водачи. Ако не се борим против това, няма да има кой да ни защитава, когато ни повишават нормативите, когато са застрашени здравето и безопасността или когато сме принудени да работим извънредно.

Таня беше поразена. Не ставаше въпрос за по-висока заплата или по-кратко работно време, а за правото на полските работници да се самоорганизират, независимо от комунистическата йерархия. Усещаше, че това е важно. Събитието запали вътре в нея пламъчето на надеждата.

Ставаше по-светло и Таня тръгна да обикаля корабостроителницата. Самите мащаби на предприятието бяха удивителни: хилядите работници, килотоните стомана, милионите нитове. Високите страни на полузавършените кораби се издигаха далеч над главата й и чудовищното им тегло се балансираше застрашително, обхванато от скелета като паяжина. Грамадни кранове свеждаха глави над всеки кораб като персийски маги около триножник със свещен огън.

Където и да минеше, работниците оставяха инструментите, за да четат листовката и да обсъждат случая.

Няколко души тръгнаха в шествие и Таня ги последва. Минаха из двора с импровизирани плакати, раздаваха листовки и призоваваха останалите да се присъединят към тях. Ставаха все повече и повече. Най-сетне стигнаха до главния портал, където съобщаваха на новодошлите работници, че са в стачка.

Затвориха портала, пуснаха сирената и развяха полското знаме от най-близката сграда.

После избраха стачен комитет.

По това време ги прекъснаха. Мъж в костюм се качи на един екскаватор и започна да вика на множеството. Таня не можа да разбере всичко, но явно той говореше против формирането на стачен комитет, а работниците го слушаха. Таня попита човека до себе си кой е това.

— Клеменс Гних, директорът на корабостроителницата. Не е лош.

Таня беше поразена. Колко слаби са хората!

Гних предлагаше преговори, ако преди това стачниците се върнат на работа. Според Таня това беше прозрачен номер. Много хора дюдюкаха и подиграваха Гних, ала други кимаха в знак на съгласие. Няколко души се отделиха от множеството и явно се отправиха към работните си места. Нима всичко щеше да свърши толкова бързо?

Тогава някой скочи на екскаватора и потупа директора по рамото. Беше нисък широкоплещест човек с големи мустаци. Таня не беше впечатлена от него, но хората го зачитаха и го аплодираха. Явно знаеха кой е.

— Помните ли ме? — викна той на директора достатъчно силно, та всички да го чуят. — Аз работих тук десет години, после ме уволнихте!

— Кой е това? — попита Таня съседа си.

— Лех Валенса. Той е само електротехник, но всички го знаят.

Директорът опита да спори с Валенса пред останалите, но дребният мъж с големите мустаци не му даде възможност.

— Обявявам окупационна стачка! — изрева той и тълпата извика в съгласие.

Директорът и Валенса слязоха от екскаватора. Валенса пое командването и явно всички приеха това, без да спорят. Когато нареди на шофьора на директора да иде с лимузината и да доведе Ана Валентинович, човекът го послуша, а още по-удивително беше, че директорът не възрази.

Валенса организира избора на стачен комитет. Лимузината се върна с Ана, която беше посрещната с бурни аплодисменти. Беше дребна жена с къса мъжка прическа. Имаше кръгли очила и носеше блуза с широки хоризонтални ивици.

Стачният комитет и директорът отидоха в центъра по здраве и безопасност, за да преговарят. Таня беше изкушена да опита да се вмъкне с тях, но реши да не насилва късмета си. Достатъчно беше, че мина през портала. Работниците посрещаха добре западните медии, но прескартата на Таня показваше, че е съветски репортер от ТАСС. А ако работниците узнаеха това, щяха да я изхвърлят.

Но явно преговарящите имаха микрофони на масата, понеже цялата дискусия се предаваше по високоговорители за множеството навън. Това се видя на Таня във висша степен демократично. Стачниците можеха веднага да изразят отношението си към казаното с дюдюкания или аплодисменти.

Разбра, че стачниците вече са добавили няколко искания към това за връщането на Ана, включително гаранция срещу ответни мерки. Изненадващо, искането, което директорът не можа да приеме, беше пред портала на фабриката да се издигне паметник на убитите от полицията работници по време на протестите срещу поскъпването на храните през 1970.

Таня се питаше дали и тази стачка няма да завърши с убийства. Станеше ли това, тя щеше да се озове на огневата линия. Таня го осъзна и изстина.

Гних обясни, че парцелът пред портала е предназначен за болница.

Стачниците отговориха, че предпочитат паметник.

Директорът предложи паметна плоча някъде другаде в корабостроителницата.

Стачниците отказаха.

Един работник с отвращение каза в микрофона:

— Пазарим се за загиналите герои като просяци под уличен фенер.

Хората отвън аплодираха.

Друг от преговарящите се обърна направо към множеството: „Искат ли те паметник?“

Хората изреваха в отговор.

Директорът се оттегли, за да се съветва с висшестоящите.

Пред портала вече имаше хиляди поддръжници. Хората събираха храна за стачниците. Малко полски семейства можеха да си позволят да отделят храна, но сега през портала се предаваха десетки чували за мъжете и жените вътре. Стачниците получиха обяд.

Следобед директорът се върна и обяви, че най-висшите власти са одобрили паметника по принцип.

Валенса обяви, че стачката ще продължи до приемането на всички искания.

И тогава, почти все едно му е хрумнало току-що, той добави, че стачниците искат да се обсъди създаването на свободни и независими профсъюзи.

Сега вече, каза си Таня, нещата стават наистина интересни.

В петък следобед Кам Дюър се отправи към стария град във Варшава.

Марио и Оли го последваха.

По време на войната по-голямата част от Варшава беше изравнена със земята. Градът беше построен наново с прави улици и тротоари и с модерни здания. Такава среда не беше подходяща за тайни срещи и секретно предаване на информация. Но проектантите се бяха преборили да възстановят стария град в първоначалния му вид — павираните улици тесните алеи и разнообразните къщи. Бяха се попрестарали — правите ъгли, повторенията и свежите бои изглеждаха малко прекалено нови като филмов декор. Въпреки това стара Варшава даваше на тайните агенти по-благоприятна среда, отколкото останалите части на града.

Кам паркира и се отправи към една висока къща. На първия етаж се помещаваше варшавският еквивалент на Копринените ръце. Кам беше редовен клиент докато не срещна Лидка.

В най-голямата стая в апартамента момичетата седяха по бельо, гледаха телевизия и пушеха. Една пищна блондинка веднага се изправи и остави халата й да се отвори за миг, та да може гостът да зърне пищните й бедра и дантеленото бельо.

— Здрасти, Кристек, не сме те виждали от няколко седмици.

— Здрасти, Пела — Кам отиде до прозореца и погледна навън. Както обикновено, Марио и Оли седяха пред отсрещната кръчма, пиеха бира и зяпаха момичетата в летни рокли наоколо. Щяха да го почакат да постои вътре поне половин час, а може би цял.

Дотук добре.

— Какво става, жена ти ли те следи?

Момичетата се разсмяха.

Кам извади пари и плати на Пела за обичайната работа.

— Днес имам нужда от услуга — обясни той. — Ако не възразяваш, ще се измъкна отзад.

— Жена ти ще дойде ли тук да вдига скандали?

— Не е жена ми. Мъжът на приятелката ми. Ако създава проблеми, предложи му безплатно една свирка. Парите са от мен.

Пела сви рамене.

Кам слезе по задните стълби и мина през двора. Чувстваше се добре. Отървал се беше от преследвачите, а те не забелязаха. Щеше да се върне след по-малко от час и да излезе през предната врата. Нямаше и да разберат, че не е бил в апартамента.

Изтича през „Старе место“ и по улица „Свентоянска“ към катедралата „Свети Йоан“. Църквата беше разрушена през войната и реставрирана. СБ вече не го следяха. Но може би следяха Станислав Павлак.

Резидентурата на ЦРУ във Варшава проведе дълъг разговор, за да прецени как да осъществи този контакт. Всяка стъпка беше планирана.

Пред катедралата Кам видя шефа си, Кийт Дорсет. Днес Кийт носеше прост сив костюм, полска конфекция, който обличаше само за проследявания. В джоба на сакото му беше натъпкано кепе. Това беше знак, че е чисто. Ако кепето беше на главата му, значи в църквата имаше хора на СБ и срещата трябваше да се отмени.

Кам влезе през готическия вход на западната фасада. Прекрасната архитектура и атмосферата на святост усилваха усещането за предзнаменование. Предстоеше му да се срещне с противников информатор. Моментът беше съдбоносен.

Минеше ли всичко както трябва, Кам щеше да се утвърди като агент на ЦРУ. Ако ли не, без време щяха да го върнат зад бюрото в Лангли.

Всъщност Кам лъжеше, че Стас няма да се вижда с друг, освен с него. Целта на лъжата беше да попречи на Кийт да го прати у дома. Кийт създаваше проблеми за Лидка, макар разследването да показа, че тя няма връзка със СБ и даже не членува в Комунистическата партия. Но ако Кам успееше да вербува полковник от полската армия за шпионин, подобен триумф щеше да го постави в силна позиция да спори с Кийт.

Огледа се за агенти на тайната полиция, но видя само туристи, богомолци и свещеници.

Тръгна по северната пътека между редовете и стигна до параклиса, където се намираше прочутото разпятие от шестнадесети век. Хубавият полски офицер стоеше пред него и разглеждаше лицето на Христос. Кам застана редом. Бяха сами.

— Това е последният път, когато разговаряме — каза Кам на руски.

— Защо? — попита Станислав на същия език.

— Твърде опасно е.

— За вас?

— Не, за Вас.

— Как ще се свързваме? Чрез Таня ли?

— Не. Всъщност, моля Ви оттук нататък да не й казвате нищо за връзката си с мен. Извадете я от играта. Можете да продължавате да спите с нея, ако това правите.

— Благодаря — иронично отвърна Станислав.

Кам не обърна внимание.

— Каква кола карате?

— Зелен Сааб 99 от 1975 година — каза офицерът и изрецитира номера на колата.

Камерън го запомни.

— И къде държите колата нощем?

— На улица „Ян Олбрахт“ близо до блока, където живея.

— Когато паркирате, оставете прозореца отворен един пръст. Ще мушнем вътре плик.

— Опасно. Ако някой друг прочете бележката?

— Не се тревожете. Ще съдържа печатна реклама за евтино измиване на колата. Но като изгладите листа с топла ютия, ще се появи съобщението кога и къде да се срещнете с нас. Ако по някаква причина не можете да се явите на срещата, няма значение — ще Ви пуснем друг плик.

— Какво ще стане на тези срещи?

— Ще стигна и до това — Кам имаше списък с неща, които да му каже съгласуван с колегите на срещата за планиране. — За Вашите приятели.

— Да?

— Не създавайте конспирация.

— Защо не?

— Ще ви разкрият. Конспираторите винаги ги хващат. Трябва да чакате до последната минута.

— Какво можем да правим тогава?

— Две неща. Първо, гответе се. Съставете в ума си списък на хората, на които вярвате. Решете точно как всеки един ще се обърне срещу Съветите, ако избухне война. Гледайте дисидентските лидери като Лех Валенса да знаят за вас, но не намеквайте с какво сте се захванали. Разузнайте сградата на телевизията и планирайте как да я превземете. Но дръжте всичко това в главата си.

— А второто?

— Дайте ни информация — Кам се стараеше да не показва колко е напрегнат. Това беше голямото искане, искането, което Станислав можеше да отхвърли. — Диспозицията на армиите на Съветския съюз и другите страни от Варшавския договор: численост, брой на танковете, на самолетите…

— Знам какво е диспозиция.

— И оперативните им планове в случай на криза.

Последва продължително мълчание.

— Мога да ги взема — каза Станислав най-сетне.

— Ще Ви дам телефонен номер и кодова дума. Трябва да ги използвате единствено в случайна съветска инвазия в Западна Европа. Когато изберете номера, ще Ви отговори високопоставен офицер в Пентагона, който говори полски. Той ще се отнесе към Вас като към представител на полската съпротива срещу съветската инвазия. На практика Вие ще бъдете водачът на свободна Полша.

Станислав кимна умислено, но Кам можеше да види, че предложението го привлича. След малко офицерът каза:

— Ако се съглася, значи поставям живата си във вашите ръце.

— Вие вече сте го направили.

Стачниците в корабостроителницата в Гданск имаха грижата да държат международните медии в течение на своите действия. Ироничното беше, че това бе най-добрият начин за комуникация с полския народ. Полските медии бяха цензурирани, но репортажите в западния печат се предаваха в Полша по радио Свободна Европа, финансирано от Америка. Това беше основният начин поляците да научават какво става в собствената им страна.

Лили Франк следеше полските събития по западногерманската телевизия, която всеки берлинчанин можеше да гледа, ако нагласи антената си под правилния ъгъл.

За удоволствие на Лили стачката се разрастваше въпреки всички усилия на правителството. Корабостроителницата в Гдиня също спря работа, а работниците в обществения транспорт стачкуваха в подкрепа. Създаден беше Междузаводски стачен комитет, МКС, с главна квартира в корабостроителницата „Ленин“. Искането номер едно беше за правото на свободни профсъюзи.

Подобно на мнозина други в Източна Германия, семейство Франк обсъждаше оживено всичко това. Седяха в салона на горния етаж на къщата в „Берлин-Митте“ пред телевизора марка Франк. В Желязната завеса се отваряше пролука и те оживено обсъждаха до какво може да доведе това. Щом поляците можеха да въстанат, навярно и германците можеха.

Полското правителство опита да преговаря с фабриките една по една, като предлагаше щедри увеличения на заплатите на онези стачници, които се отделят от МКС и се примирят. Тактиката пропадна.

В рамките на една седмица в МКС влязоха триста стачкуващи предприятия.

Нестабилната полска икономика не можеше да понесе това за дълго. Правителството най-сетне прие реалността. Вицепремиерът беше изпратен в Гданск.

Седмица по-късно беше постигнато споразумение. Стачниците получиха правото да създадат свободни профсъюзи. Тази победа удиви света.

Ако поляците можаха да спечелят свобода, щяха ли и германците да ги последват?

— Продължаваш да се виждаш с полякинчето — каза Кийт на Кам.

Кам не отговори. Много ясно, че продължаваше да се вижда с нея.

Беше щастлив като дете в сладкарница. Лидка беше готова да прави секс с него, когато той поискаше. Досега твърде малко момичета бяха искали въобще да правят секс с него.

— Това харесва ли ти? — питаше тя, докато го галеше, а когато той признаеше, че му харесва, тя продължаваше: — Но ти харесва малко, много или толкова много, че ти се ще да умреш?

— Казах ти, че искането ти се отхвърля — настоя Кийт.

— Но не каза защо.

— Взел съм решение — ядоса се Кийт.

— А правилно ли е решението?

— Съмняваш се в моя авторитет?

— Не, ти се съмняваш в моята приятелка.

Кийт се ядоса още повече.

— Мислиш, че си ме хванал натясно, понеже Станислав няма да говори с друг.

Кам мислеше точно това, но отрече.

— Няма нищо общо със Стас. Не съм готов да се откажа от нея по никаква причина.

— Може да ми се наложи да те уволня.

— Пак няма да се откажа. Всъщност… — Кам замълча. Всъщност, думите, които му дойдоха на ума, не бяха онези, които планира. Но въпреки всичко ги изрече: — Всъщност, аз се надявам да се оженя за нея.

Кийт смени тона.

— Кам, тя може и да не е агент на СБ и пак да има скрити причини да спи с теб.

Кам настръхна.

— Ако това няма нищо общо с разузнаването, значи няма нищо общо и с теб.

Кийт не се отказваше, говореше меко, като че се стараеше да не наранява чувствата на Кам.

— Много полски момичета биха искали да идат в Америка, знаеш това. Кам знаеше. Тази мисъл го беше споходила отдавна. Чувстваше се засрамен и унизен, че Кийт трябва да го каже.

— Знам — каза той с безизразно лице.

— Прощавай, че го казвам, но тя може да те мами по тази причина. Обмислял ли си такава вероятност?

— Да, обмислял съм я. И не ме е грижа.

В Москва големият въпрос беше дали да влязат в Полша.

В деня преди обсъждането в Политбюро Димка и Наталия се сблъскаха с Евгений Филипов на предварителната среща в залата „Нина Онилова“.

— Нашите полски другари спешно искат военна подкрепа, за да устоят на атаките на предателите, които служат на капиталистическо-империалистическите сили — каза Филипов.

— Искате инвазия — отвърна Наталия. — Като в Чехословакия през шестдесет и осма и в Унгария през петдесет и шеста.

Филипов не отрече.

— Съветският съюз има правото да нахлуе във всяка страна, когато интересите на социализма са заплашени. Това е Доктрината Брежнев.

— Аз съм против военни действия — каза Димка.

— Каква изненада — саркастично отвърна Филипов.

Димка не му обърна внимание.

— И в Унгария, и в Чехословакия контрареволюцията се ръководеше от ревизионистки елементи сред ръководния кадър на Комунистическата партия. Затова беше възможно да ги отстраним, все едно колим пиле. Те имаха слаба подкрепа.

— И защо днешната криза е различна?

— Защото в Полша контрареволюционерите са водачи на работническата класа и имат нейната подкрепа. Лех Валенса е електротехник. Ана Валентинович е кранистка. Стотици заводи стачкуват. Имаме си работа с масово движение.

— Все пак трябва да го смажем. Сериозно ли предлагате да изоставим полските другари?

— Има и друг проблем — намеси се Наталия. — Пари. През 1968 Съветският блок нямаше външен дълг за милиарди долари. Днес ние сме напълно зависими от заемите от Запада. Чухте какво каза Картър във Варшава. Кредитите от Запада са обвързани с човешките права.

— И?

— Ако вкараме танковете в Полша, ще прекъснат кредитната ни линия. И така, другарю Филипов, Вашата инвазия ще съсипе икономиката на целия съветски блок.

В Залата настана тишина.

— Някой да има други предложения? — попита Димка.

За Кам това, че един полски офицер се обръщаше срещу Червената армия в същия момент, когато полските работници отхвърляха комунистическата тирания, беше поличба. И двете събития бяха признак за една и съща промяна. Докато отиваше на среща със Станислав, Кам имаше чувството, че може би е част от един исторически земетръс.

Излезе от посолството и се качи в колата. Както се надяваше, Марио и Оли го последваха. Важно беше да го държат под наблюдение, докато се среща със Станислав. Ако контактът минеше по план, Марио и Оли щяха чинно да докладват, че не е станало нищо подозрително.

Кам се надяваше Станислав да е получил и разбрал инструкциите.

Той паркира на „Старе Место“. С днешния брой на Трибуна люду, правителствения официоз, той тръгна през площада. Марио излезе от колата и тръгна след него. Половин минута по-късно и Оли тръгна на разстояние.

Кам тръгна по една странична уличка, следван от двамата тайни полицаи.

Влезе в един бар, седна до прозореца и поръча бира. Виждаше как преследвачите му се мотаят недалеч. Плати веднага, за да може да си тръгне бързо.

Докато пиеше бирата, час по час си гледаше часовника.

В три без една минута излезе.

Беше упражнявал това действие отново и отново в Камп Лиъри, тренировъчния център на ЦРУ близо до Уилямсбърг, Вирджиния. Там се справяше отлично. Но днес за пръв път щеше да го направи наистина.

Леко ускори крачка към края на пряката. Докато свиваше зад ъгъла хвърли поглед назад и установи, че Марио е на тридесетина метра от него.

Веднага зад ъгъла имаше магазинче за алкохол и цигари. Станислав беше тъкмо където Кам очакваше — стоеше пред магазинчето и гледаше витрината. Кам имаше приблизително половин минута, преди Марио да се появи иззад ъгъла — предостатъчно време за проста размяна.

Трябваше само да смени своя вестник с вестника в ръката на Станислав. Той беше същия, с малката разлика, че — ако всичко беше по план — съдържаше фотокопията, които той беше направил на документите в сейфа си в щаба на армията.

Имаше само един проблем.

Станислав не носеше вестник.

Държеше голям бежов плик.

Не беше изпълнил инструкциите до последната буква. Или не ги беше разбрал, или си беше въобразил, че точните подробности не са важни.

Каквато и да беше причината, нещата се бяха объркали.

Умът на Кам се смрази от паника. Препъна се. Не знаеше какво да прави. Идеше му да наругае Стас.

После се овладя. Насили се да остане спокоен. Взе мигновено решение. Нямаше да откаже размяната. Щеше да я доведе до край.

Тръгна право към Станислав.

Когато се разминаха, размениха вестника и плика.

Станислав тутакси влезе в магазинчето с вестник в ръка и изчезна от поглед.

На следващия ъгъл пак се озърна и видя Марио. Полицаят беше на двадесетина метра от него, спокоен и уверен. Не подозираше какво е станало току-що. Дори не беше видял Станислав.

Щеше ли да забележи, че Кам вече не носи вестник, а плик? Видеше ли това, можеше да арестува Кам и да конфискува плика. Това щеше да е краят на триумфа на Кам. И на живота на Станислав.

Беше лято. Кам не носеше връхна дреха, под която да скрие плика. Пък и така щеше да е по-зле — по-вероятно беше Марио да забележи, че Кам изведнъж е останал с празни ръце.

Мина край една будка за вестници, но се досети, че няма как да спре и да си купи вестник пред очите на Марио и така да привлече вниманието му към това, че вече не носи вестника, с който беше тръгнал.

Разбра, че е допуснал глупава грешка. Беше толкова хипнотизиран от рутинната размяна, че не се досети за най-простото решение. Можеше да вземе плика и да си задържи вестника.

Вече беше късно.

Чувстваше се като в капан. Толкова беше влудяващо, че му идеше да вика. Всичко беше отлично, с изключение на една дребна подробност!

Можеше да влезе някъде и да си купи нов вестник. Потърси наоколо. Но това беше Полша, а не Америка, и нямаше магазини на всеки ъгъл.

Свърна още веднъж и видя кошче за боклук. Алилуя! Ускори крачка и надзърна вътре. Нямаше късмет — нямаше изхвърлени вестници. Съгледа някакво списание с шарена корица. Грабна го и продължи нататък. Крадешком отгърна списанието, за да се виждат черно-белите страници. Сбърчи нос — в боклука беше хвърлено нещо гнусно и списанието вонеше. Опита да не вдишва дълбоко и плъзна плика вътре.

Почувства се по-добре. Изглеждаше почти като преди.

Върна се при колата и извади ключовете. Може би сега беше моментът, когато щяха да го спрат. Представи си как Марио казва: „Един момент, нека видя плика, който се мъчите да скриете“. С най-голяма бързина отключи колата.

Видя Марио на няколко крачки.

Влезе в колата и остави списанието на пода пред мястото на пътника.

Вдигна поглед и видя Марио и Оли да влизат в тяхната кола.

Май му се размина.

За миг се почувства толкова слаб, че не можа да помръдне.

После подкара и се прибра в посолството.

Кам Дюър седеше в миниатюрното жилище на Лидка и я чакаше да се прибере.

На тоалетката й имаше негова снимка. Беше му толкова приятно, че направо му се плачеше. Нито едно момиче никога не му беше искало снимка, какво остава да я тури в рамка и да я държи до огледалото.

Стаята разкриваше нейната личност. Любимият й цвят беше ярко розовото и в този оттенък бяха кувертюрата на леглото, покривката на масата и възглавничките. Дрехите в гардероба бяха малко, но все подчертаваха фигурата й: къси поли, рокли с остро деколте, прилични дрънкулки, басми, щамповани на цветчета, джуфки и пеперудки. На етажерката имаше всички романи на Джейн Остин на английски и толстоевата Анна Каренина на полски. В кутия под леглото, като някаква тайна порнографска сбирка, бяха прибрани американски списания за обзавеждане, пълни със снимки на огрени от слънцето кухни, боядисани в ярки цветове.

Днес Лидка беше започнала досадната процедура по разследването като потенциална съпруга. Тя беше много по-подробна от проучването на една обикновена приятелка. Трябваше да разкаже живота си, да изтърпи целодневни разпити и разширена проверка с детектора на лъжата. Всичко това се вършеше някъде из сградата на посолството, докато Кам вършеше обичайната си работа. Не му беше позволено да я види, докато тя не се върне вкъщи.

На Кийт Дорсет вече щеше да му е доста трудно да го уволни. Информацията от Стас беше чисто злато.

Кам му беше дал 35-милиметров апарат Зорки, съветска реплика на Лайка, за да може да снима документите в кабинета си, вместо да ги пуска на копирната машина в яхъра на секретарките. Така можеше да предава на Кам стотици страници върху няколко филмчета.

Последният въпрос, който варшавската резидентура на ЦРУ зададе на Стас, беше: „Какво би предизвикало атака в западна посока на Втория стратегически ешелон на Червената армия?“ Документите, които той предостави в отговор, бяха толкова цялостни, че Кийт Дорсет получи писмена похвала от Лангли, което беше голяма рядкост.

А Марио и Оли никога не бяха виждали Стас.

Затова Кам беше уверен, че няма да го уволнят и няма да му забранят да се ожени, освен ако не се окажеше, че Лидка е истински агент на КГБ.

Междувременно Полша клонеше към свобода. Десет милиона души се бяха влели в първия свободен профсъюз Солидарност. Това правеше един на всеки трима полски работници. Най-големият проблем на Полша вече не беше Съветският съюз, а парите. Стачките и последвалата парализа на водачите на комунистическата партия бяха осакатили и без това отслабената икономика. Резултатът беше дефицит на всичко. Работниците, чиито заплати бяха щедро повишени, нямаше какво да купят с парите си. Цената на долара на черно се увеличи повече от два пъти, от сто и двадесет на двеста и петдесет злоти. Генералният секретар Герек беше наследен от Каня, когото замени генерал Ярузелски, но нямаше никаква разлика.

Лех Валенса и Солидарност се колебаеха на ръба на отхвърлянето на комунизма. Подготви се обща стачка, която беше отменена в последната минута по съвета на папата и на новия американски президент, Роналд Рейгън, които се опасяваха от кръвопролития. Кам беше разочарован от боязливостта на Рейгън.

Стана от леглото и сервира масата. Донесъл беше две пържоли. Естествено, дипломатите не страдаха от дефицита, който засягаше поляците. Плащаха в отчаяно желаните долари и можеха да купуват каквото искат. Лидка навярно се хранеше по-добре дори от елита на Комунистическата партия.

Кам се чудеше дали да се любят преди или след вечерята. Понякога беше твърде приятно да се наслаждава на очакването. Друг път бързаше много. Лидка не възразяваше нито на едното, нито на другото.

Най-сетне тя се прибра. Целуна го по бузата, остави чантата си, съблече си горната дреха и отиде в банята по-нататък в коридора.

Когато се върна, Кам й показа пържолите.

— Много хубаво — рече тя. Още не го беше погледнала.

— Нещо не е както трябва, нали? — попита той. Никога не я беше виждал в лошо настроение. Случваше се за пръв път.

— Не мисля, че мога да съм съпруга на агент от ЦРУ.

Кам сподави паниката си.

— Кажи ми какво стана.

— Утре няма да се връщам там. Няма да го понеса.

— Какъв е проблемът?

— Чувствам се като престъпница.

— Защо? Какво са направили?

Тя най-сетне го погледна.

— Ти вярваш ли, че само те използвам, за да ида в Америка?

— Не!

— Защо тогава ме питат това?

— Не знам.

— Въпросът има ли нещо общо с националната сигурност?

— Съвсем не.

— Обвиниха ме, че лъжа.

— А ти излъга ли?

Тя сви рамене.

— Не им казах всичко. Не съм монахиня. Имала съм любовници. Не споменах един-двама от тях, обаче твоето ужасно ЦРУ знаеше! Трябва да са ходили в старото ми училище!

— Знам, че си имала любовници. Аз също. — „Не много“, помисли Кам, но не го каза на глас. — Нямам нищо против.

— Накараха ме да се чувствам като проститутка.

— Съжалявам. Но наистина не е важно какво мислят за нас, стига да дадат уверение, че не си заплаха за сигурността.

— Ще ти разкажат много гадни неща за мен. Неща, които са им наприказвали хора, които ме мразят — ревниви момичета или момчета, на които съм отказала.

— Няма да им вярвам.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Тя седна в скута му.

— Съжалявам, че бях кисела.

— Прощавам ти.

— Обичам те, Кам.

— И аз те обичам.

— Вече се чувствам по-добре.

— Хубаво.

— Искаш ли да те накарам да се чувстваш по-добре?

От такива приказки устата на Кам пресъхна.

— Да, моля те.

— Добре — тя стана. — Просто легни и се отпусни, скъпи.

Дейв Уилямс отлетя за Варшава със съпругата си Бийп и сина си Джон Лий за сватбата на шурея си, Кам Дюър.

Джон Лий не можеше да чете, макар че беше умно осемгодишно момченце и ходеше в хубаво училище. Дейв и Бийп го бяха завели при специалист и узнаха, че синът им страда от едно доста разпространено състояние, наречено дислексия. Джон Лий щеше да се научи да чете, но щеше да му трябва специална помощ и много упорита работа. Дислексията се предаваше по наследство и засягаше повече момчетата, отколкото момичетата.

Тъкмо тогава Дейв разбра какъв е неговият проблем.

— В училище през цялото време вярвах, че съм тъп — обясни той на Бийп. Двамата бяха в чамовата кухня на Дейзи Фарм и току-що бяха сложили Джон Лий да спи. — Учителите така казваха. Родителите ми знаеха, че не съм тъп, затова прецениха, че съм мързелив.

— Ти не си мързелив — отвърна Бийп. — Ти си най-работливият човек, когото познавам.

— Нещо не ми беше наред, но не знаехме какво. Вече знаем.

— И ще можем да се погрижим Джон Лий да не страда като теб.

Отколешната борба на Дейв с писането и четенето намери обяснение.

Това не му тежеше от години, откак стана автор на песни, на които припяваха милиони. Въпреки това изпита огромно облекчение. Една загадка се разкри и се намери обяснение на един тежък недъг. И най-важното беше, че той знаеше какво да направи, та да не бъде засегнато следващото поколение.

— Знаеш ли какво друго има? — попита Бийп и наля чаша каберне совиньон от Дейзи Фарм.

— Аха — рече Дейв. — Най-вероятно е мой.

Бийп не беше сигурна дали баща на Джон Лий е Дейв или Вали. Докато момченцето растеше, променяше се и заприличваше все повече на Дейв, те не знаеха дали приликата е наследствена или придобита: жестове на ръцете, начин на изразяване, увлечения — всичко, което можеше да се научи от момче, обожаващо татко си.

— Не е окончателно — каза Бийп. — Но е силно доказателство.

— И без това не ни пука.

Те обаче се бяха зарекли да не споделят това съмнение с никого, включително със самия Джон Лий.

Сватбата на Кам се състоя в новопостроена католическа църква в градеца Отвоцк, близо до Варшава. Кам беше приел католицизма. Дейв не се съмняваше, че го е направил по напълно цинични съображения.

Булката беше в бялата рокля, с която се беше омъжила майка й. На поляците се налагаше да си доносват дрехите.

„Лидка е стройна и привлекателна“, рече си Дейв, „с дълги крака и хубав бюст, но нещо в устата й подсказва неумолимост“. Навярно я съдеше строго — вече петнадесет години беше рок звезда и гледаше цинично на момичетата. Неговият опит показваше, че са готови да преспят с даден мъж, за да спечелят нещо, по-често, отколкото повечето хора допускат.

Трите шаферки си бяха ушили къси летни рокли от яркорозов памучен плат.

Приемът беше в американското посолство. Уди Дюър плати, а посолството успя да осигури изобилна храна и напитки, различни от водка.

Бащата на Лидка разказа виц наполовина на полски, наполовина на английски. Един човек влязъл в държавна касапница и поискал кило говеждо.

— Нйема.

— Тогава свинско.

— Нйема.

— Телешко?

— Нйема.

— Пилешко.

— Нйема.

Клиентът си излязъл. Жената на касапина казала:

— Този човек е луд.

А касапинът отговорил:

— Луд, ама как помни!

Американците се попритесниха, обаче поляците се смяха от сърце.

Дейв беше помолил Кам да не казва, че зет му е от Плъм Нели, но новината плъзна, както обикновено, и приятелките на Лидка го обсадиха. Шаферките вдигнаха голям шум и стана ясно, че той може да отведе в леглото си която пожелае, а едната дори намекна, че ако му се прииска, може да вземе и трите.

— Трябва да се запознаете с моя басист — отговори Дейв.

Докато Кам и Лидка изпълняваха първия танц, Бийп тихо каза на Дейв:

— Знам, че е плазмодий, обаче ми е брат и не може да не ми стане приятно, че най-сетне е намерил момиче.

— Сигурна ли си, че Лидка не е проста златотърсачка, която иска американски паспорт?

— Родителите ми се опасяват от това. Но Кам е на тридесет и четири и е ерген.

— Май си права — съгласи се Дейв. — Какво има да губи?

Когато присъства на първото национално събрание на Солидарност през септември 1981 Таня Дворкина беше изпълнена със страх.

Събранието започна работа в катедралата в „Олива“, северно предградие на Гданск. Две остри като ками кули застрашително фланкираха ниския бароков портал, през който влязоха делегатите. Таня седна до Данута Горска, нейната съседка във Варшава. Данута беше журналистка и организаторка в Солидарност. Също като Таня, Данута пишеше блудкави репортажи според партийната линия в официалния печат, а през останалото време преследваше своите си цели.

Архиепископът прочете умиротворителна проповед за мира и любовта към отечеството. Макар папата да беше твърд, полското духовенство не беше единно в отношението си към Солидарност. Духовниците ненавиждаха комунизма, но авторитаризмът им беше вътрешно присъщ и бяха враждебно настроени към демокрацията. Някои духовници показваха геройска храброст срещу режима, но църковната йерархия искаше да замени една безбожна тирания с християнска тирания.

Не църквата обаче притесняваше Таня, нито пък другите сили, които се мъчеха да разединят движението. Много по-страшни бяха заплашителните маневри на съветския военноморски флот в Гданския залив и „сухопътните учения“ на сто хиляди червеноармейци на полската източна граница. Според статията на Данута в днешния брой на Трибуна люду, тази демонстрация на мускули беше в отговор на нарасналата американска агресия. Никой не се лъжеше. Съветският съюз искаше да покаже на всички, че е в положение да нахлуе, ако Солидарност се държи неправилно.

След службата деветстотинте делегати бяха отведени с автобуси в Гданския университет. Събранието щеше да се проведе в огромната спортна зала Оливия.

Всичко това беше особено провокативно. Кремъл мразеше Солидарност. Повече от десетилетие в съветския блок не се беше случвало нищо толкова опасно. Демократично избрани представители от цяла Полша се събираха, за да обсъждат и да вземат решения чрез гласуване, а Комунистическата партия нямаше никакъв контрол. Това беше Парламент във всяко едно отношение, освен по име. Можеше да се нарече революционен, ако самата дума не беше омърсена от болшевиките. Не беше чудно, че Съветският съюз е в треска.

В спортната зала имаше електронно табло за резултати. Когато Лех Валенса стана да говори, таблото светна с кръст и латинския девиз Polonia semper fidelis, „Полша винаги вярна“.

Таня излезе, отиде до колата си и включи радиото. Всички програми предаваха нормално. Съветският съюз още не беше нахлул.

Остатъкът от неделния ден мина без значителни драми. Чак във вторник Таня отново започна да се страхува.

Правителството беше публикувало законопроект за Работническото самоуправление, който даваше на работниците правото на глас при назначаването на управителните тела. Таня горчиво размишляваше как президентът Рейгън и за минута не би обмислил дали да даде такива права на американците. Дори и така законопроектът не беше достатъчно радикален за Солидарност, понеже не даваше на работниците правото да наемат и да уволняват. Затова от профсъюза предложиха национален референдум по въпроса.

Ленин сигурно се въртеше в мавзолея.

А по-лошото беше, че от Солидарност добавиха клауза, че ако правителството откаже референдум, профсъюзът ще го организира сам.

Таня отново усещаше пробождането на страха. Профсъюзът започваше да действа като водач — роля, запазена по правило за Комунистическата партия. Атеистите превземаха църквата. Съветският съюз никога нямаше да приеме това.

Резолюцията беше приета само с един глас против и делегатите станаха на крака и сами се аплодираха.

Но това не беше всичко.

Някой предложи да се прати послание до работниците в Чехословакия, Унгария, Източна Германия и „всички народи в Съветския съюз“. Освен другото, там се казваше: „Ние подкрепяме онези сред вас, които са се решили да тръгнат по трудния път на борбата за свободни профсъюзи“. Посланието се прие с вдигане на ръка.

Таня беше сигурна, че са отишли твърде далеч.

Най-големият страх на Съветския съюз беше, че полският кръстоносен поход за свобода ще се разпространи и в други страни отсам Желязната завеса — а делегатите необмислено насърчаваха тъкмо това! Сега инвазията изглеждаше неизбежна.

На другия ден печатът беше пълен с негодуванието на Съветския съюз. „Солидарност се меси във вътрешните работи на суверенни държави“, пищеше Москва.

Но не нахлуваше.

Съветският вожд Леонид Брежнев не искаше да нахлува в Полша. Не можеше да си позволи да загуби доверието на западните банки. Планът му беше друг. Кам Дюър узна от Стас какъв е този план.

За обработката на суровия материал от Стас винаги отиваха няколко дни. Вземането на фотолентите при опасна тайна размяна беше само началото. Лентата трябваше да се прояви в тъмната стаичка на американското посолство, а документите — да се отпечатат и копират. После преводач с високо ниво на допуск до секретни документи сядаше и превеждаше материала от полски и руски на английски. Ако имаше по сто и повече страници — както се случваше често — това отнемаше дни. Резултатът трябваше да се напечата и копира отново. И чак тогава Кам можеше да види що за риба се е хванала в мрежата му.

С настъпването на мразовитата варшавска зима Кам поглъщаше новата купчина документи, когато откри подробно разработен план за налагане на строг контрол, изработен от полското правителство. Властите щяха да обявят военно положение, да суспендират всички права и да отменят всички споразумения със Солидарност.

Планът беше резервен. Но Кам с изумление узна, че Ярузелски е провел учение една седмица след встъпването си в длъжност. Явно го беше обмислял от самото начало.

А Брежнев неотклонно го притискаше да продължава.

По-рано през годината Ярузелски беше устоял на натиска. Тогава Солидарност беше в положение да отговори на удара — работниците бяха окупирали фабрики из цялата страна, а подготовката за обща стачка беше доста напреднала.

Тогава Солидарност надделя и комунистите привидно отстъпиха. Но сега работниците не бяха толкова бдителни.

Освен това бяха гладни, уморени и премръзнали. Всичко беше дефицитно, инфлацията растеше лавинообразно, а разпределението на храните се саботираше от комунистическите бюрократи, които искаха всичко да се върне постарому. Ярузелски прецени, че хората могат да понесат точно толкова трудности, преди у тях да възникне усещането, че завръщането на авторитарното правителство ще е благословия.

Ярузелски искаше съветска инвазия. Беше пратил до Кремъл послание, в което направо питаше: „Можем ли да разчитаме на военна помощ от Москва?“

Отговорът, който бе получил, беше също толкова прям: „Няма да бъдат изпратени войски“.

„Добри новини за Полша“, разсъди Кам. Съветският съюз може и да беше груб насилник, но не беше готов на крайната стъпка. Каквото и да станеше, щеше да е дело на поляците.

Ярузелски обаче можеше да смаже опозицията и без подкрепата на съветските танкове. Неговият план беше тук, върху фотолентата на Стас. Самият Стас явно се боеше от провеждането на плана, понеже беше добавил и ръкописна бележка. Това беше достатъчно необичайно, та Кам да обърне сериозно внимание. Стас пишеше: „Рейгън може да предотврати това, като заплаши, че ще отреже финансовата помощ“.

Кам реши, че това е проницателно. Заемите от западните правителства и банки държаха Полша над водата. Единственото по-лошо от демокрацията беше банкрутът.

Кам беше гласувал за Рейгън, понеже той обеща да е по-агресивен във външната политика. Сега беше неговият шанс. Ако действаше бързо, Рейгън можеше да попречи на Полша да направи огромна крачка назад.

Джордж и Верина имаха приятна къща в предградието „Принц Джордж Каунти“, Мериленд, току до столицата, в района, който Джордж представляваше като конгресмен. Джордж вече трябваше да ходи на църква всяка седмица, всяка неделя в различна деноминация, за да присъства на службите заедно с гласоподавателите си. Работата му включваше няколко такива тегоби, но през повечето време беше искрено ангажиран. Джими Картър падна и сега в Белия дом беше Рейгън, а Джордж можеше да се бори за най-бедните американци, повечето от които бяха черни.

На всеки месец или два Мария Самърс идваше да види кръщелника си, който беше на осемнадесет месеца и проявяваше твърдостта на баба си Джаки. Мария обикновено му носеше книжка. След като хапнеха, Джордж миеше чиниите, Мария ги бършеше и двамата говореха за разузнаване и външна политика.

Мария продължаваше да работи в Държавния департамент. Сега началник й беше държавният секретар Александър Хейг. Джордж попита дали там получават по-добра информация за Полша.

— Много по-добра — отговори Мария. — Не знам какво си направил, но ЦРУ наистина се пооживи.

Джордж й даде да избърше някаква купа.

— И какво става във Варшава?

— Съветите няма да нападнат. Това го знаем. Полските комунисти са ги помолили, но те направо са отказали. Брежнев обаче притиска Ярузелски да обяви военно положение и да премахне Солидарност.

— Това ще е позорно.

— Така смята и Държавният департамент.

Джордж се поколеба.

— Усещам, че има едно „но“…

— Прекалено добре ме познаваш — отговори Мария с усмивка. — Имаме силата да смажем плана за въвеждане на военно положение. Трябва само президентът Рейгън да каже, че бъдещата икономическа помощ зависи от човешките права.

— И защо не го прави?

— Двамата с Ал Хейг не вярват, че поляците наистина ще наложат сами военно положение.

— Кой знае? Може да е разумно предупреждението да се отправи.

— И аз така мисля.

— И защо не го правят?

— Не искат другата страна да разбере колко добро е нашето разузнаване.

— Няма смисъл да разполагаш с разузнавателни данни, ако не ги ползваш.

— Може и да го направят — отговори Мария. — Но точно сега се двоумят.

Две седмици преди Коледа във Варшава валеше сняг. Таня прекара съботната вечер сама. Стас никога не обясняваше защо може или не може да остане в нейното жилище. Тя никога не беше ходила в неговото, макар да знаеше къде живее. Откак го запозна с Кам Дюър, Стас мълчеше по всички въпроси, свързани с армията. Таня заключи, че той се държи така, понеже предава тайни на американците. Стас беше като затворник, който се държеше прилично денем, докато нощем копаеше тунел за бягство.

Но Таня вече прекарваше втора събота без него. Не беше сигурна защо. Дали му беше омръзнала? Мъжете често се отегчаваха. Единственият мъж, който си оставаше трайно в живота й, беше Василий, а тя никога не беше спала с него.

Установи, че той й липсва. Така и не си позволи да се влюби, понеже беше женкар, но се чувстваше привлечена от него. Започваше да осъзнава, че в мъжете харесва храбростта. Тримата най-важни мъже в живота й бяха Пас Олива, Стас Павлак и Василий. По една случайност и тримата бяха страшно хубави. Но бяха и смели. Пас се беше изправил срещу могъщите Съединени щати, Стас предаваше тайните на Червената армия, а Василий се противопоставяше на властта на Кремъл. От тримата той най-много вълнуваше ума й, понеже беше написал смазващи истории за Съветския съюз, докато гладуваше и мръзнеше в Сибир. Таня се питаше как ли е и искаше да знае какво пише сега. Чудеше се дали се е върнал към привичките си на Казанова, или наистина се е укротил.

Легна си и чете Доктор Живаго на немски — още не беше издаден на руски — докато й се доспа и изгаси лампата.

Събуди се от думкане. Седна в леглото и запали лампата. Беше два и половина сутринта. Някой блъскаше по врата, но не по нейната.

Стана и погледна през прозореца. Колите, паркирани от двете страни на улицата, бяха покрити с нов слой сняг. В средата на платното имаше две полицейски коли и един БТР-60, небрежно спрени как да е от ченгетата, които знаеха, че могат да правят каквото си искат.

Шумът до жилището й мина от блъскане в трошене. Като че някой опитваше да събори сградата с парен чук.

Таня наметна халат и отиде в антрето. Взе репортерската карта на ТАСС, която лежеше на масичката, ключовете за колата и малко дребни пари. Отвори вратата и погледна в коридора. Не се случваше нищо. Само още двама съседи надзъртаха тревожно.

Таня подпря отворената врата със стол и излезе. Шумът идеше от долния етаж. Погледна през перилата и видя група мъже в камуфлажните униформи на ЗОМО, печално известните паравоенни отряди на милицията. Те размахваха палки и чукове и разбиваха вратата на нейната приятелка Данута Горска.

— Какво правите? Какво става? — провикна се Таня.

Някои съседи също викаха и задаваха въпроси. Милиционерите не обръщаха внимание.

Вратата се отвори и на прага застана съпругът на Данута, уплашен очилат човек по пижама.

— Какво искате? — попита той. Отвътре се чу детски плач.

Милиционерите го избутаха и влязоха.

Таня тичешком слезе по стълбите.

— Не можете да правите това! — викна тя. — Трябва да се идентифицирате!

От жилището излязоха двама яки милиционери, които влачеха Данута. Гъстите й коси бяха разчорлени и тя беше облечена в нощница и бял бродиран халат.

Таня застана пред тях и препречи пътя им към стълбите. Вдигна репортерската си карта.

— Аз съм съветски репортер!

— Тогава се разкарай от тук — отвърна единият. Замахна към нея с бухалката, която държеше в лявата си ръка. Ударът не беше премерен, понеже онзи се мъчеше да удържи борбената Данута, ала железният прът удари Таня в лицето. Причерня й от болка и отстъпи. Двамата милиционери минаха край нея и повлякоха Данута по стълбите.

Дясното око на Таня беше пълно с кръв, но с лявото виждаше. От жилището излезе трети милиционер, който носеше пишеща машина и телефонен секретар.

Мъжът на Данута пак излезе с дете на ръце.

— Къде я водите? — попита той. Онези не отговориха.

— Ей сега ще се свържа с армията и ще разбера — каза му Таня. Притисна с ръка нараненото си лице и се качи обратно горе.

Погледна се в огледалото в антрето. Имаше рана на челото, а бузата й беше червена и вече отичаше, но тя прецени, че няма счупени кости.

Вдигна телефона да се обади на Стас.

Телефонът не работеше.

Включи телевизора и радиото. Екранът беше празен, а радиото мълчеше.

Значи не ставаше въпрос само за Данута.

Една съседка влезе след нея в апартамента й.

— Нека повикам лекар — каза жената.

— Нямам време — отговори Таня. Влезе в банята, натопи кърпа на чешмата и предпазливо изми лицето си. После се върна в спалнята и набързо се облече във ватирано бельо, джинси, дебел пуловер и тежко палто, подплатено с кожа.

Изтича по стълбите и влезе в колата. Пак валеше сняг, но главните улици бяха почистени. Таня скоро видя причината за това. Танковете и военните камиони бяха навсякъде. С все по-силно чувство за обреченост Таня разбра, че арестът на Данута е само малка част от нещо страшно и огромно.

Ала войските, от които гъмжеше центърът на Варшава, не бяха съветски. Не беше като в Прага през шестдесет и осма. Машините имаха полска армейска маркировка, а войниците носеха полски униформи. Поляците бяха нахлули в собствената си столица.

Блокираха пътищата, но бяха започнали току-що и още беше възможно да се заобиколят блокадите. Таня подкара Мерцедеса бързо и като рискуваше на заледените завои се насочи към улица „Ян Олбрахт“ в западната част на града. Паркира пред блока на Стас. Знаеше адреса, но никога не беше идвала тук. Стас все казваше, че жилището му е като казарма.

Изтича вътре. Отне й няколко минути да намери апартамента. Заблъска по вратата с надеждата той да си е у дома, макар да се боеше от много по-вероятното — че е някъде по улиците с войската.

Вратата отвори една жена.

Таня потресено мълчеше. Да не би Стас да имаше и друга приятелка?

Жената беше руса и хубава, облечена в розова найлонова нощница. Тя втрещено погледна лицето на Таня.

— Ранена сте!

В коридора зад нея Таня видя малка червена триколка. Жената не беше приятелка на Стас. Тя му беше съпруга и двамата имаха дете.

Вината я жегна като ток. През цялото време тя беше отнемала Стас от семейството му. А той я беше лъгал.

С усилие върна мислите си към сегашното извънредно положение.

— Трябва да говоря с полковник Павлак. Спешно е.

Жената чу руския акцент и поведението й се промени на мига. Тя ядно изгледа Таня и рече:

— А, значи ти си руската курва.

Явно Стас не беше успял да опази любовната си афера в пълна тайна от своята съпруга. Таня искаше да обясни, че не е знаела, че той е женен, но не беше сега моментът.

— Няма време за това! — отчаяно каза тя. — Превземат града! Къде е той?

— Няма го.

— Ще ми помогнете ли да го намеря?

— Не. Сега се разкарай и дано пукнеш — жената затръшна вратата.

— Мамка му — рече Таня.

Стоеше пред вратата. Бузата я болеше и тя я докосна. Явно отичаше. Не знаеше къде да иде.

Другият човек, който може би знаеше какво става, беше Кам Дюър. Навярно не можеше да му се обади — предполагаше, че всички цивилни телефони в града са прекъснати. Кам обаче може и да беше отишъл в американското посолство.

Изтича навън, скочи в колата и се отправи към южната част на града. Мина през покрайнините, за да избегне центъра, където улиците щяха да са блокирани.

И така, Стас беше женен. Мамил беше и двете жени. „Умел лъжец е“, горчиво си каза Таня. „Сигурно е и добър шпионин“. Толкова беше гневна, че й идеше да се откаже от мъжете. Проклетници. Всичките бяха еднакви.

Видя група войници, които лепяха плакат на един стълб. Спря да погледне, но не рискува да излезе от колата. Беше декрет, издаден от нещо, което се наричаше Военен съвет за национално спасение. Нямаше такова нещо: съветът беше измислен току-що, несъмнено от Ярузелски. Таня четеше в ужас. В сила влизаше военно положение. Гражданските права бяха отнети, границите бяха затворени, пътуването между градовете беше забранено, всички публични събирания бяха забранени, имаше вечерен час от десет вечерта до шест сутринта и въоръжените сили бяха овластени да използват принуда, за да възстановят реда и закона.

Това беше затварянето. И то беше внимателно планирано — този плакат беше предварително отпечатан. Планът беше проведен безмилостно ефикасно. Имаше ли някаква надежда?

Таня отново подкара. В една тъмна уличка двама от ЗОМО излязоха в светлината на двойните фарове на колата й и единият вдигна ръка да я спре. В този миг болка прониза лицето й и Таня взе мигновено решение. Натисна докрай педала на газта. Поблагодари на звездите за мощния немски двигател, когато колата излетя напред и уплаши милиционерите, които отскочиха встрани. Гумите изсвириха на завоя и Таня изчезна от погледите им, преди да успеят да извадят оръжията си.

След няколко минути спря пред бялата мраморна сграда на посолството. Всички лампи светеха — и тук опитваха да разберат какво става. Таня изскочи от колата и изтича при морския пехотинец на входа.

— Имам важна информация за Кам Дюър — каза тя на английски.

Войникът посочи зад гърба й.

— Онова там трябва да е той.

Таня се обърна и видя, че спира един зелен Полски Фиат. Кам беше зад волана. Таня притича до колата и Кам свали прозореца. Както винаги, заговори я на руски.

— Боже мой. Какво сте направили с лицето си?

— Имах разговор със ЗОМО. Знаете ли какво става?

— Правителството е арестувало почти всички водачи и организатори на Солидарност — с хиляди — мрачно каза Кам. — Всички телефонни линии са прекъснати. Има масивни блокади на всички главни пътища в страната.

— Но аз не виждам никакви руснаци!

— Не. Поляците сами го направиха.

— Американското правителство знаеше ли, че това ще се случи? Стас каза ли ви?

Кам не отговори.

Таня прие това за потвърждение.

— Не може ли Рейгън да направи нещо, за да го спре?

Кам изглеждаше объркан и разочарован като нея самата.

— Мислех си, че може — каза той.

Таня чу как гласът й се извисява до безпомощен писък.

— Защо тогава не го направи, за Бога?

— Не знам. Просто не знам.

Когато Таня се прибра в Москва, в дома на майка й я очакваше букет от Василий. Откъде беше намерил рози в Москва през януари?

Цветята бяха светло петно в пустиня. Таня беше понесла два удара: Стас я беше измамил, а генерал Ярузелски беше предал полския народ. Стас се оказа не по-добър от Пас Олива и сега Таня трябваше да се пита какво не е наред със способността й да преценява. Може би грешеше и за комунизма. Открай време вярваше, че комунизмът не може да трае вечно. Беше ученичка през петдесет и шеста, когато унгарското народно въстание беше смазано. Дванадесет години по-късно същото се случи с Пражката пролет, а след още тринадесет и Солидарност пое по същия път. Може би комунизмът наистина беше бъдещето, както дядо Григорий вярваше до смъртта си. А ако беше така, животът на племенниците й, децата на Димка, Гриша и Катя, щеше да бъде мрачен.

Скоро след като Таня се завърна у дома Василий я покани на вечеря.

Съгласиха се, че вече могат да дружат открито. Василий беше реабилитиран. Неговото радиопредаване се оказа с траен успех и той беше звезда в Съюза на писателите. Никой не знаеше, че освен това Василий е и Иван Кузнецов, дисидентът автор на Измръзване и други антикомунистически романи, които се продаваха отлично на Запад. „Забележително е, че двамата успяхме да опазим тайната толкова време“, каза си Таня.

Готвеше се да си тръгне от редакцията и да се отправи към жилището на Василий, когато я спря Пьотр Опоткин. Присвиваше очи заради дима на увисналата между устните цигара.

— Пак го направи — каза той. — Получаваме оплаквания от най-високо равнище заради статията ти за кравите.

Таня беше посетила Владимирска област, където чиновниците от Комунистическата партия бяха толкова некадърни, че добитъкът масово измираше, докато фуражът гниеше в плевниците. Тя написа гневна статия и Даниил я пусна.

— Предполагам, че са се оплакали подкупните лентяи, които допуснаха кравите да измрат — каза тя.

— Махни ги тях. Получих писмо от секретаря по идеологията в ЦК!

— Знае за кравите, нали?

Опоткин бутна пред нея лист хартия.

— Ще се наложи да публикуваме опровержение.

Таня го взе, без да чете.

— Защо така си се загрижил да защитаваш хора, които съсипват страната ни?

— Не можем да подриваме партийните кадри!

Телефонът на бюрото на Таня звънна и тя отговори.

— Таня Дворкина.

Един смътно познат глас каза:

— Написали сте статия за измрелите крави във Владимир.

Таня въздъхна.

— Да, написах и вече ме смъмриха. Кой се обажда?

— Аз съм секретарят по земеделието. Казвам се Михаил Горбачов. Интервюирахте ме през седемдесет и шеста.

— Така беше.

Таня прецени, че и Горбачов ще я нахока като Опоткин.

— Обадих се да Ви поздравя за отличния анализ — каза Горбачов.

Таня се удиви.

— Аз… ъъ… Благодаря, другарю.

— От жизнено значение е да прекратим тази неефективност в нашите стопанства.

— Хм, другарю секретар, имате ли нещо против да кажете това на моя главен редактор? Тъкмо обсъждаме статията и той говори за опровержение.

— Опровержение? Глупости. Дайте го на телефона.

Таня се ухили и каза на Опоткин:

— Секретарят Горбачов иска да говори с теб.

Опоткин първо не й повярва. Взе телефона и попита:

— С кого говоря, моля?

Оттам нататък само слушаше и от време на време казваше „Да, другарю“.

Най-после затвори телефона. Отдалечи се, без да каже нищо на Таня.

С дълбоко задоволство тя смачка опровержението и го изхвърли в кошчето.

Отиде в дома на Василий, без да знае какво да очаква. Надяваше се той да не я покани в харема си. За всеки случай беше облякла отблъскващи сиви шевиотени панталони и развлечен сив пуловер, та да не го насърчава. Въпреки това установи, че очаква вечерта с нетърпение.

Василий отвори. Беше със син пуловер и бяла риза, видимо нови. Таня го целуна по бузата и после го огледа изучаващо. Косата му беше вече сива, но си оставаше чуплива и гъста. И на петдесет Василий беше изправен и строен.

Той отвори бутилка грузинско шампанско и сервира мезета — препечен хляб с яйчена салата и домат, и хайвер, и краставички. Таня се питаше кой ги е приготвил. Беше му по силите да накара някоя от приятелките си.

Апартаментът беше уютен, пълен с книги и картини. Василий имаше и касетофон. Вече беше заможен, дори и без богатствата от авторските права в чужбина, които не можеше да получи.

Той поиска да узнае всичко за Полша. Как Кремъл беше разгромил Солидарност, без да нахлува в страната? Защо Ярузелски предаде полския народ? Не допускаше, че апартаментът му се подслушва, но пусна касета с музика на Чайковски за всеки случай.

Таня му каза, че Солидарност не е мъртва, а е в нелегалност. Много от мъжете, арестувани по законите на военното положение, още бяха в затвора, но сексистката тайна милиция не беше успяла да оцени важната роля на жените. Почти всички организаторки бяха още на свобода, включително Данута, която беше арестувана и после пусната. Отново работеше тайно — издаваше нелегални вестници и памфлети и възстановяваше контактите.

Въпреки това Таня не хранеше надежда. Ако поляците въстанеха отново, отново щяха да ги смажат. Василий беше по-оптимистично настроен.

— За малко да успеят. За половин век никой не е бил толкова близо до разгрома на комунизма.

„Като едно време е“, помисли Таня. Чувстваше се уютно, а шампанското я отпускаше. През шестдесетте, преди ареста на Василий, двамата често седяха така, разговаряха и спореха за политика, литература и изкуство.

Каза му за обаждането на Михаил Горбачов.

— Особняк е — каза Василий. — Често го виждаме в Министерството на земеделието. Той е човек на Юрий Андропов и е твърд комунист. Жена му е още по-зле. И все пак Горбачов подкрепя реформаторските идеи винаги, когато може да го направи, без да ядоса началството.

— Брат ми има високо мнение за него.

— Когато Брежнев умре — което, дай Боже, да не е много далеч — Андропов ще иска да поеме кормилото и Горбачов ще го подкрепи. Ако Андропов не успее, и с двамата е свършено. Ще ги пратят в провинцията. Но ако Андропов успее, Горбачов го чака светло бъдеще.

— Във всяка друга страна Горбачов — на петдесет, е на съвсем подходяща възраст за водач. Тук обаче е твърде млад.

— Кремъл е гериатрично отделение.

Василий поднесе борш.

— Вкусно е — каза Таня. Не се удържа да попита — Кой го сготви?

— Аз, разбира се. Кой друг?

— Не знам. Имаш ли прислужница?

— Една бабушка идва да чисти и да ми глади ризите.

— Значи някоя от приятелките ти?

— В момента нямам приятелка.

Таня се заинтригува. Спомни си последния им разговор, преди да замине за Варшава. Василий твърдеше, че се е променил и е съзрял. Тя му отговори, че трябва не само да го каже, но и да го докаже. Сигурна беше, че това е просто поредната част от разговора, която цели да я вкара в леглото. Възможно ли беше да бърка? Съмняваше се.

След като се нахраниха, Таня го попита какво мисли за приходите от авторските права, които се трупаха в Лондон.

— Би трябвало ти да вземеш парите — каза Василий.

— Не говори глупости. Ти написа книгите.

— Имах малко за губене — вече бях в Сибир. Нямаше какво толкова да ми направят, освен да ме убият, а за мен смъртта щеше да е облекчение. Но ти рискува всичко — кариерата, свободата и живота си. Ти заслужаваш парите повече от мен.

— Е, не бих ги взела, дори и да можеше да ми ги дадеш.

— Значи сигурно ще си стоят там, докато умра.

— Не се ли изкушаваш да избягаш на Запад?

— Не.

— Звучиш убеден.

— Убеден съм.

— Защо? Ще си свободен да правиш каквото искаш през цялото време. Без повече радиопиеси.

— Не бих заминал… освен ако и ти не заминеш.

— Не говориш сериозно.

Василий сви рамене.

— Не очаквам да ми повярваш. И защо да ми вярваш? Но ти си най-важният човек в живота ми. Дойде в Сибир да ме намериш — никой друг не го направи. Опита да ме освободиш. Изнесе тайно работите ми на Запад. В продължение на двадесет години ти си най-добрият приятел, когото човек може да има.

Таня се развълнува. Никога не беше гледала така на нещата.

— Благодаря ти, че го казваш.

— Това е самата истина. Няма да си тръгна — отговори той. После додаде: — Освен, разбира се, ако и ти не дойдеш с мен.

Тя се вторачи в него. Предложението му сериозно ли беше? Боеше се да попита. Погледна през прозореца към снежинките, които се въртяха в светлината на уличните лампи.

— Двадесет години, а никога дори не сме се целунали — каза Василий.

— Вярно.

— А ти продължаваш да ме мислиш за безсърдечен Казанова.

Всъщност тя вече не знаеше какво да мисли. Променил ли се беше?

Променят ли се хората въобще?

— След цялото това време ще е срамота да разваляме традицията — каза тя.

— Но го искам с цялото си сърце.

Таня смени темата.

— Ако имаш възможност, би ли заминал на Запад?

— С теб — да. Иначе не.

— Открай време искам да направя Съветския съюз по-добро място, а не да го напускам. Но след разгрома на Солидарност ми е трудно да вярвам в по-доброто бъдеще. Комунизмът може да изтрае хиляда години.

— Или поне повече от теб и мен.

Таня се колебаеше на ръба. Изненада се колко много иска да го целуне. И още нещо: искаше да остане тук, да говори с него, на този диван, в този апартамент с тези снежинки пред прозореца за много, много време. Какво странно чувство, каза си тя. Може би е любов.

Затова го целуна.

След малко отидоха в спалнята.

Наталия винаги първа научаваше новините. На двадесет и четвърти декември вечерта дойде видимо разтревожена в кабинета на Димка.

— Андропов няма да присъства на заседанието на Политбюро — каза тя. — Твърде зле е да излиза от болницата.

Следващото заседание на Политбюро беше насрочено за двадесет и шести.

— По дяволите — каза Димка. — Това е опасно.

Странно, но Юрий Андропов се оказа добър съветски ръководител. В предходните петнадесет години беше ефективен председател на жестоката и груба служба за сигурност, КГБ. А сега, като генерален секретар на КПСС, продължаваше безмилостно да мачка дисидентите. Но вътре в партията търпеше новите идеи и реформите. Като средновековен папа, който измъчва еретиците, но обсъжда с кардиналите доводите против съществуването на Бога, Андропов говореше свободно пред приближените си — включително Димка и Наталия — за недостатъците на съветската система. А разговорите водеха до действия. Задълженията на Горбачов се разпростряха от земеделието върху цялото стопанство и той създаде програма за децентрализиране, с която отнемаше от Москва част от властта за вземане на решения и я даваше на ръководителите, които бяха по-близо до проблемите.

За съжаление Андропов се разболя през декември 1983 година след като ръководи страната по-малко от година. Това притесни Димка и Наталия. Най-силният противник на Андропов за властта беше Константин Черненко, който си остана на второ място в йерархията. Димка се боеше, че Черненко ще се възползва от болестта на Андропов, за да се добере пак до властта.

— Андропов е написал реч, която трябва да се прочете — каза сега Наталия.

Димка поклати глава.

— Не е достатъчно. В отсъствието на Андропов, Черненко ще председателства заседанието. Стане ли това, всички ще го възприемат като бъдещ ръководител. И тогава цялата страна ще тръгне назад — тази перспектива беше твърде мрачна за обмисляне.

— Ясно е, че ние искаме Горбачов да води заседанието.

— Но Черненко е номер две. Ще ми се той да беше постъпил в болница.

— Скоро и това ще стане. Той не е здрав.

— Обаче може и да не е достатъчно скоро. Има ли начин да го заобиколим?

Наталия се замисли.

— Добре. Политбюро трябва да прави каквото Андропов каже.

— Следователно той може просто да нареди Горбачов да ръководи заседанието?

— Може. Той все още си остава ръководител.

— Може да добави нов параграф в речта му.

— Отлично. Ще му се обадя да го предложа.

По-късно следобед Димка получи съобщение да иде в кабинета на Наталия. Като влезе, видя, че очите й блестят от вълнение и триумф. При нея беше Аркадий Волски, личният секретар на Андропов. Андропов го беше привикал в болницата и му беше дал ръкописна добавка към речта. А сега Волски я даде на Димка.

Последният параграф гласеше:

Изразено беше като предложение, но в Кремъл предложението на ръководителя беше като пряка заповед.

— Това е динамит — каза Димка. — Не е възможно да не се подчинят.

— Какво трябва да правя с това? — попита Волски.

— Първо, направете няколко копия — отговори Димка. — Така няма да има смисъл някой просто да го скъса. После… — Димка се подвоуми.

— Не казвайте на никого — рече Наталия. — Просто го дайте на Боголюбов. — Клавдий Боголюбов отговаряше за подготовката на документите за заседанията на Политбюро. — Не вдигайте шум. Само му кажете да добави този материал към червената папка с речта на Андропов.

Съгласиха се, че това е най-добрият план.

В СССР не се празнуваше Рождество. Комунистите не одобряваха религиозния му характер. Замениха Дядо Коледа с Дядо Мраз и Богородица със Снежанка и изместиха празника на Нова година. Тогава децата получаваха подаръци. Гриша, вече на двадесет, щеше да получи касетофон, а Катя, на четиринадесет — нова рокля. Димка и Наталия като високопоставени комунистически функционери не си и помисляха да празнуват Рождество, независимо от личните си убеждения. И двамата работиха както обикновено.

На другия ден Димка отиде в залата на Президиума за заседанието на Политбюро. На вратата го пресрещна Наталия, която беше пристигнала по-рано. Изглеждаше смазана. Държеше отворената папка с речта на Андропов.

— Не са го включили! — каза тя. — Не са включили последния параграф!

Димка тежко седна.

— Никога не съм допускал, че Черненко ще посмее — отвърна той.

Осъзнаваше, че не могат да направят нищо. Андропов беше в болница. Ако можеше да нахълта в залата и да се разкрещи по всички, властта му щеше да се затвърди отново; но не можеше. Черненко правилно беше преценил слабостта му.

— Победиха, нали? — попита Наталия.

— Да. Ерата на Застоя започва отново.