Прагът на вечността

59.

Джаспър Мъри беше уволнен през есента на 1988 година.

Не се изненада. Атмосферата във Вашингтон бе различна. Президентът Рейгън оставаше популярен въпреки извършването на престъпления, много по-лоши от съборилите Никсън — финансиране на тероризъм в Никарагуа, размяна на оръжие за заложници с Иран, превръщане на жени и момичета в осакатени трупове по улиците на Бейрут. Изглеждаше вероятно сътрудникът на Рейгън, вицепрезидентът Джордж Х. У. Буш, да стане следващият президент. По някакъв начин — а Джаспър не можеше да проумее как номерът мина — хората, които застанаха срещу президента и го уловиха в измама и лъжа, вече не бяха герои, както през седемдесетте години, а ги смятаха за нелоялни и дори антиамерикански настроени.

Следователно Джаспър не бе шокиран, но беше дълбоко наранен. Беше постъпил на работа в Днес преди двадесет години и беше допринесъл то да стане високоуважавано новинарско предаване. Уволняването му приличаше на отрицание на жизненото му дело. Щедрата компенсация не облекчаваше болката.

Вероятно не биваше да пуска шегата за Рейгън в края на последното си предаване. След като съобщи на публиката, че напуска, той каза:

— И помнете: ако президентът ви каже, че вали дъжд и изглежда наистина искрен — за всеки случай погледнете през прозореца… просто за да бъдете сигурни.

Франк Линдеман позеленя.

Колегите му устроиха прощално празненство в Олд Ебит Грил, на което присъстваха повечето от влиятелните фигури във Вашингтон. Късно вечерта, облегнат на бара, Джаспър държа реч. Наранен, тъжен и предизвикателен, той каза:

— Аз обичам тази страна. Обикнах я при първото си идване тук, през 1963 година. Майка ми е избягала от нацистка Германия; останалите от семейството й не са успели. Първата стъпка на Хитлер е била да овладее пресата и да я подчини на правителството. Ленин е постъпил по същия начин.

Джаспър бе обърнал няколко чаши вино и като резултат беше малко по-откровен.

— Америка е свободна, понеже има непочтителни вестници и телевизионни предавания, за да излагат на показ и да засрамват президентите, които безчестят конституцията.

Той вдигна чаша.

— За свободната преса. За непочтителността. Бог да благослови Америка.

На следния ден Сузи Канън, винаги готова да рита падналия, пусна дълго и злобно представяне на Джаспър. Тя успяваше да внуши, че и службата му във Виетнам, и натурализацията като американски гражданин са били отчаяни опити за прикриване на злобна омраза към Съединените щати. Тя го обрисуваше и като безмилостен сексуален хищник, отнел Верина от Джордж Джейкс, точно както бил отмъкнал Иви Уилямс от Кам Дюър през шестдесетте.

Като резултат му беше трудно да си намери друга работа. След няколко седмици опити най-после друга телевизионна компания му предложи позиция като европейски кореспондент, базиран в Бон.

— Определено можеш да се справяш по-добре от това — изкоментира Верина. Нямаше време за губещи.

— Нито една телевизия няма да ме наеме като водещ.

Бяха във всекидневната късно вечерта, точно след като бяха изгледали новините, и щяха да се приготвят да си лягат.

— Германия? — попита Верина. — Това не е ли място за някой начинаещ в началото на кариерата му?

— Не е задължително да е така. Източна Европа е в състояние на буря. През следващата година или две от тази част на света могат да излязат някои интересни истории.

Тя нямаше да го остави да излезе победител от това.

— Има и по-добри работи — възрази Верина. — Уошингтън поуст не ти ли предложиха твоя собствена коментаторска колонка?

— През целия си живот съм работил в телевизията.

— Не си си подавал документите в някоя местна мрежа — продължи тя. — Можеше да бъдеш голямата риба в малкото езерце.

— Не, не бих могъл. Щях да бъда залязващо минало величие.

От перспективата Джаспър потрепери.

— Няма да направя това.

Лицето й доби непокорно изражение.

— Е, не ме моли да идвам с теб в Германия.

Той го очакваше, но се изненада от неприкритата й решимост.

— Защо не?

— Ти говориш немски, а аз не.

Джаспър не говореше много добре немски, но това не бе най-добрият му аргумент.

— Това би било приключение — обясни той.

— Слез на земята — отвърна Верина. — Аз имам син.

— Това би било приключение и за Джак. Ще порасне с два езика.

— Джордж ще прибегне до съда, за да не ми позволи да изведа Джак от страната. Ние с него имаме съвместно попечителство. А и аз не бих го направила. Джак има нужда от баща си и от баба си. Ами моята работа? Аз съм огромен успех, Джаспър — за мен работят дванадесет души и всичките лобират пред правителството за либерални каузи. Не можеш сериозно да искаш от мен да зарежа това.

— Е, предполагам, че ще си идвам за празниците.

— Ти сериозен ли си? Каква връзка ще имаме? Колко време ще мине, преди да се търкаляш в кревата с някоя закръглена девойка с руси плитки?

Вярно беше — през по-голямата част от живота си Джаспър се бе отдавал на промискуитет, но никога не беше изневерявал на Верина. Перспективата да я изгуби изведнъж изглеждаше непоносима.

— Аз мога да бъда верен — отчаяно пророни той.

Верина видя мъката му и тонът й се смекчи.

— Джаспър, това е трогателно. Даже смятам, че го твърдиш сериозно. Но знам що за стока си, а познавам и себе си. Никой от нас не може да остане дълго време без връзка.

— Слушай — примоли се той. — Всички в света на американската телевизия знаят, че си търся работа, и ми предложиха само това. Не разбираш ли? Гърбът ми е опрян в проклетата стена. Нямам алтернатива!

— Разбирам и съжалявам. Но трябва да бъдем реалисти.

Джаспър намери симпатията й по-лоша и от нейното презрение.

— Все едно, това няма да е завинаги — предизвикателно отговори той.

— Нима?

— О, не. Аз ще се завърна.

— В Бон?

— Ще има повече европейски истории в челото на американските новини от когато и да било. Само ме гледай, по дяволите.

Лицето на Верина стана тъжно.

— Проклятие, ти наистина ще го направиш, нали така?

— Казах ти, че трябва.

— Е — със съжаление произнесе тя. — Не очаквай аз да съм тук при завръщането ти.

Джаспър никога не бе ходил в Будапеща. Като млад винаги бе гледал на запад, към Америка. Освен това през целия му живот Унгария се намираше под сивите облаци на комунизма. През ноември 1988 година обаче с икономиката й — в развалини — се случи нещо смайващо. Малка група реформистки настроени комунисти пое властта и един от тях, Миклош Немет, стана министър-председател. Една от въведените от него промени беше откриването на фондова борса.

За Джаспър това беше невероятно.

Само шест месеца по-рано Карой Грос, престъпният шеф на Унгарската социалистическа работническа партия, заяви пред списание Нюзуик, че в Унгария многопартийната демокрация била „историческа невъзможност“. Немет обаче прокара нов закон, който разрешаваше самостоятелни „политически клубове“.

Това беше голяма история. Бяха ли обаче промените постоянни? Или Москва скоро щеше да се намеси?

Джаспър долетя в Будапеща посред януарска снежна буря. Снегът дебело покриваше неоготическите кулички на сградата на Парламента край Дунав. Джаспър се срещна с Миклош Немет в тази сграда.

Джаспър си издейства интервюто с помощта на Ребека Хелд. Въпреки че не я познаваше отпреди, знаеше за нея от Дейв Уилямс и от Вали Франк. Щом пристигна в Бон, веднага се свърза с нея — единствено тя напомняше донякъде немски контакт. Понастоящем беше важна фигура в германското Външно министерство. Още по-хубаво, беше приятелка — а според Джаспър може би и любовница — на Фредерик Биро, сътрудник на Миклош Немет. Биро беше уредил интервюто.

Той посрещна Джаспър във фоайето и го придружи през лабиринта от коридори и коридорчета до кабинета на министър-председателя.

Немет беше едва на четиридесет и една години. Нисък човек с гъста кафява коса, спусната на лимба над челото му. Лицето му изразяваше интелигентност и решимост, но също тъй и притеснение. За интервюто бе седнал зад дъбова маса и от нервност се беше обкръжил със сътрудниците си. Несъмнено ясно осъзнаваше, че говори не само на Джаспър, но и на американското правителство — а и че Москва също ще го гледа.

Подобно на всеки министър-председател, той говореше с предсказуеми клишета. Предстояха трудни времена, но в крайна сметка страната щеше да излезе по-силна. „И тъй нататък, и тъй нататък, и тъй нататък“, каза си Джаспър. Трябваше му нещо по-добро от това.

Той попита дали новите политически „клубове“ биха могли въобще да се превърнат в свободни политически партии.

Немет изгледа Джаспър тежко и право в очите, после каза твърдо и ясно:

— Това е една от най-големите ни амбиции.

Джаспър скри изненадата си. Нито една страна зад Желязната завеса нямаше независими политически партии. Немет сериозен ли беше?

Джаспър попита дали Комунистическата партия въобще ще се откаже от своята „ръководна роля“ в унгарското общество.

Немет отново го изгледа по същия начин.

— След две години бих могъл да си представя, че начело на правителството може и да не стои член на Политбюро — заяви той.

Джаспър трябваше да се застави да не изтърси Иисусе Христе!

Беше му потръгнало и ето че дойде времето на големия въпрос.

— Възможно ли е съветското правителство да се намеси, за да прекрати тези промени, както през 1956 година?

За трети път Немет го изгледа по онзи начин.

— Другарят Михаил Горбачов вдигна капака от едно завряло гърне — бавно и отчетливо произнесе той. После добави: — Парата може и да е болезнена, но промените са необратими.

Джаспър знаеше, че е направил първия си голям репортаж от Европа.

Няколко дни по-късно гледаше видеозапис на репортажа си, както се бе появил по американските телевизии. До него седеше Ребека, спокойна, уверена жена над петдесетте, любезна, но излъчваща авторитет.

— Да, според мен Немет говори сериозно всяка дума — отговори тя на въпроса на Джаспър.

Той беше завършил предаването си, говорейки пред камерата пред сградата на Парламента, докато в косата му падаха снежинки.

— В тази източноевропейска страна земята е замръзнала — произнесе той. — Но, както винаги, под почвата семената на пролетта са неспокойни. Унгарският народ определено иска промяна. Ще я допуснат ли обаче неговите московски господари? Миклош Немет е убеден, че в Кремъл владее ново настроение на търпимост. Само времето ще покаже дали той е прав.

Това беше завършекът на Джаспър, но за своя изненада той видя как към неговия репортаж е добавен друг клип. Говорителят на Джеймс Бейкър, държавен секретар на новоизбрания президент Джордж Х. У. Буш, говореше на невидим журналист.

— Не бива да се доверяваме на признаци на омекване в отношението на комунистите — заяви говорителят. — Съветите опитват да създадат у Съединените щати лъжливо усещане за сигурност. Няма основания да се съмняваме в намеренията на Кремъл да се намеси в Източна Европа в мига, в който се почувства застрашен. Належащата необходимост сега е да се подчертае правдоподобността на възпиращата ядрена мощ на НАТО.

— Боже милостиви — обади се Ребека. — Те на коя планета се намират?

Таня Дворкина се завърна във Варшава през февруари 1989 година.

Неприятно й беше да остави Василий сам в Москва, най-вече защото той щеше да й липсва, но и защото все още леко се притесняваше, че той ще напълни апартамента с моми за женене. Тя не вярваше, че наистина ще го направи. Онези дни бяха минали. Все пак притеснението я гризеше мъничко.

Все едно, Варшава беше отлично назначение. Полша вреше и кипеше. По някакъв начин Солидарност възкръсна из мъртвите. Изненадващо, но генерал Ярузелски — диктаторът, който смаза свободата преди осем години — от отчаяние се беше съгласил на разговори на кръгла маса с опозиционните групи.

Според Таня Ярузелски не се беше променил — Кремъл се беше променил. Ярузелски си оставаше същият тиранин, но вече нямаше увереност в съветската подкрепа. Според Димка, на Ярузелски било съобщено, че Полша трябва да реши собствените си проблеми без помощ от Москва. Когато Михаил Горбачов каза това за пръв път, Ярузелски не беше повярвал. Никой от източноевропейските ръководители не го повярва. То обаче беше станало преди три години и най-накрая съобщението започна да се възприема.

Таня не знаеше какво ще стане. Никой не знаеше. Никога през живота си не бе чувала толкова приказки за промяна, либерализация и свобода. Но в съветския блок комунистите все още се разпореждаха. Наближаваше ли денят, в който тя и Василий щяха да могат да разкрият тайната си и да посочат на света истинската самоличност на писателя Иван Кузнецов? В миналото подобни надежди всеки път бяха приключвали размазани под гъсениците на съветските танкове.

Щом пристигна във Варшава, Таня бе поканена на вечеря в апартамента на Данута Горска.

Докато стоеше на вратата и натискаше звънеца, тя си спомни последния път, в който видя Данута — в нощта, в която Ярузелски обяви военно положение, от същия апартамент я измъкваше бруталната тайна милиция ЗОМО в камуфлажните си униформи.

Данута отвори вратата и се ухили широко — буйна коса и зъби. Прегърна Таня и я въведе в трапезарията на малкия апартамент. Съпругът й Марек отваряше бутилка унгарски Ризлинг, а на масата имаше чиния с миниатюрни кренвирши и чинийка с горчица.

— Бях в затвора осемнадесет месеца — обясни Данута. — Смятам, че ме освободиха, понеже радикализирах останалите затворнички.

Тя се разсмя и отметна глава назад.

Таня се възхищаваше на смелостта й. „Ако бях лесбийка, щях да хлътна по Данута“, помисли си тя. Всички мъже, които Таня бе обичала, бяха смели.

— Сега съм част от Кръглата маса — продължи Данута. — Всеки ден по цял ден.

— Това наистина ли е кръгла маса?

— Да, грамадно нещо. Теорията е, че никой не стои начело. На практика обаче Лех Валенса председателства на заседанията.

Таня се чудеше. Необразован електротехник водеше споровете за бъдещето на Полша. Това нещо е било мечтата на дядо й, болшевика и фабричен работник Григорий Пешков. Валенса обаче беше антикомунист. По някакъв начин тя се радваше, че дядо й не доживя, за да стане свидетел на тази ирония. Това можеше да разбие сърцето му.

— Ще излезе ли нещо от Кръглата маса? — попита я Таня.

Преди Данута да успее да отговори се намеси Марек:

— Това е трик. Ярузелски иска да отслаби опозицията, като приобщи водачите й и ги направи част от комунистическото управление, без да променя системата. Това е стратегия за оставането му на власт.

Данута продължи:

— Марек вероятно е прав. Само че номерът няма да подейства. Ние искаме независими профсъюзи, свободен печат и истински избори.

Таня се смая.

— Ярузелски обсъжда свободни избори?

Полша имаше нагласени избори, при които само комунистическите партии и съюзниците им можеха да издигат кандидати.

— Разговорите от време на време прекъсват. Но той има нужда стачките да спрат, затова свиква Кръглата маса отново и ние отново искаме избори.

— Какво стои зад стачките? — попита Таня. — Искам да кажа, каква е основната им причина?

Марек отново се намеси:

— Знаеш ли какво казват хората? „Четиридесет и пет години комунизъм и все още няма тоалетна хартия“. Ние сме бедни! Комунизмът не функционира.

— Марек е прав — съгласи се Данута. — Преди няколко седмици един магазин във Варшава обяви, че ще приема предварителни плащания за телевизори за следващия понеделник. Обръщам ти внимание, че нямаха телевизори, а просто се надяваха да получат. Хората започнаха да се редят на опашка в петък предишната седмица. В понеделник сутринта опашката броеше хиляда и петстотин души — само за да поставят имената им в списъка!

Данута отиде в кухнята и се върна с купа от ароматната зупа огуркова — супата от кисели краставички, която Таня обичаше.

— И какво ще стане? — попита Таня, докато се хранеше. — Ще има ли истински избори?

— Не — отсече Марек.

— Може би — продължи Данута. — Последното предложение е две трети от местата в парламента да бъдат запазени за комунистите, а свободните избори да се водят за останалия брой.

— Значи отново ще имаме нагласени избори! — завърши Марек.

— Но това ще е по-добре от сегашното положение. Не мислиш ли, Таня?

— Не знам — отвърна Таня.

Пролетното топене още не беше настъпило и Москва продължаваше да бъде под снежния си юрган, когато новият унгарски министър-председател дойде на посещение на Михаил Горбачов.

Евгений Филипов знаеше, че Миклош Немет пристига, и спипа Димка пред кабинета на генералния секретар няколко минути преди срещата.

— Тези неразумни стъпки трябва да бъдат спрени! — заяви той.

Според наблюденията на Димка, напоследък Филипов изглеждаше все по-истеричен. Сивата му коса бе рошава и той навсякъде се носеше забързано. Вече беше в началото на шестото си десетилетие и лицето му бе постоянно изкривено в неодобрителната гримаса, носена от него толкова дълго през живота му. Торбестите му костюми и свръхкъса подстрижка отново бяха на мода — на Запад хлапетата наричаха този стил Ретро.

Филипов мразеше Горбачов. Съветският ръководител стоеше зад всичко, срещу което Филипов се беше борил през целия си живот — охлабване на правилата, вместо строга партийна дисциплина; индивидуална инициатива, вместо централно планиране; приятелство със Запада, вместо война с капиталистическия империализъм. Димка почти можеше да изпитва съчувствие към човек, който е пропилял дните си, участвайки в изгубена битка.

Димка поне се надяваше битката да е загубена. Конфликтът все още не бе приключил.

— За какви неразумни стъпки конкретно говорим? — внимателно попита Димка.

— Независими политически партии!

Филипов го произнесе тъй, сякаш споменаваше някаква ужасна жестокост.

— Унгарците са започнали нещо опасно. Сега и Ярузелски говори за същото в Полша. Ярузелски!

Димка разбираше смайването на Филипов. Наистина бе смайващо как полският потисник говори, че ще направи Солидарност част от бъдещето на нацията и ще позволи на политически партии да се конкурират в избори като на Запад.

А освен това Филипов не знаеше всичко. Сестрата на Димка, кореспондентът на ТАСС във Варшава, му изпращаше точни сведения. Ярузелски не можеше да мръдне, а Солидарност бе непреклонна. Те не само приказваха, но и планираха избори.

Филипов и консерваторите в Кремъл се мъчеха да предотвратят това.

— Тези неща са крайно опасни! — заяви Филипов. — Те отварят вратите за контрареволюцията и за ревизионистични тенденции. Какъв е смисълът на това нещо?

— Смисълът е, че повече нямаме пари, за да субсидираме сателитите си…

— Ние нямаме сателити. Имаме съюзници.

— Каквито и да са, те не желаят да вършат това, което им наредим, ако не можем да платим за послушанието им.

— Разполагахме с армия за защитата на социализма, а вече и това нямаме.

В последното преувеличение имаше малко истина. Горбачов обяви изтеглянето на четвърт милион войници и на десет хиляди танка от Източна Европа — важна икономическа мярка, но и мирна стъпка.

— Не можем да си позволим такава армия — поясни Димка.

Филипов тъй възнегодува, сякаш щеше да се пръсне.

— Не виждаш ли, че говориш за края на всичко, за което сме работили от 1917 година?

— Хрушчов твърдеше, че ще ни трябват двадесет години, за да настигнем американците по богатство и военна мощ. Оттогава са изминали двадесет и осем години, а ние сме по-назад от 1961 година, когато той го заяви. Евгений, ти какво се бориш да запазиш?

— Съветския съюз! Какво си въобразяваш, че си мислят американците, докато ние намаляваме армията и позволяваме на ревизионизма да се промъква сред съюзниците ни? Присмиват ни се прикрито! Президентът Буш е привърженик на Студената война и възнамерява да ни премахне. Не се заблуждавай.

— Не съм съгласен — възрази Димка. — Колкото повече се разоръжаваме, толкова по-малко причини ще имат американците да подсилват ядрените си резерви.

— Надявам се да си прав — завърши Филипов. — Заради всички нас.

И той се отдалечи.

Димка също се надяваше да е прав. Филипов постави пръст в слабото място на стратегията на Горбачов. Тя се опираше на предположението, че президентът Буш ще бъде разумен. Ако американците отвърнеха на разоръжаването със същите мерки, Горбачов щеше да може да се защити, а кремълските му съперници щяха да изглеждат глупаво. Но ако Буш не отговореше — или по-лошо увеличеше военните разходи — то тогава Горбачов щеше да изглежда глупак. Това щеше да го отслаби, противниците му можеха да се възползват от възможността, да го свалят от власт и да се върнат към добрите стари дни на конфронтацията между свръхсилите.

Димка отиде в апартаментите на Горбачов. Той очакваше срещата с Немет. Събитията в Унгария бяха вълнуващи. Димка нямаше търпение също така да разбере какво ще каже Горбачов на Немет.

Съветският ръководител не беше предсказуем. Цял живот бе бил комунист, но не желаеше да налага комунизма в други страни. Стратегията му беше ясна — гласност и перестройка, откритост и преустройство. Тактиката му беше по-малко очевидна и във всеки отделен случай беше трудно да отгатнеш накъде ще се понесе. Той постоянно държеше Димка нащрек.

Горбачов не прояви топлота към Немет. Унгарският премиер поиска един час, а му предложиха двадесет минути. Срещата можеше да бъде трудна.

Немет дойде с Фредерик Биро, когото Димка вече познаваше. Секретарката на Горбачов веднага въведе и тримата в голямата приемна — огромна зала с висок таван, с боядисани в кремаво жълто стени. Горбачов седеше зад модерно, боядисано в черно дървено бюро, поставено в един от ъглите. На бюрото имаше само телефон и лампа. Посетителите седнаха на стилни черни кожени столове. Всичко символизираше съвременността.

Немет се захвана за работата след малко любезности. Заяви, че щял да насрочи свободни избори. Свободни означавало свободни — резултатът можел да бъде и некомунистическо правителство. Как щяла Москва да реагира на това?

Горбачов почервеня и пурпурният рожден белег на плешивото му теме потъмня.

— Подходящият курс е завръщането към корените на ленинизма — заяви той.

Това не означаваше много. Всеки, който опитваше да промени Съветския съюз, твърдеше, че се завръща към корените на ленинизма.

Горбачов продължи:

— Социализмът може отново да намери пътя си като се върне към времето преди Сталин.

— Не, не може — рязко заяви Немет.

— Само партията може да създаде справедливо общество! Това не може да бъде оставено на случайността.

— Тук не съм съгласен.

Немет започваше да изглежда зле. Лицето му побледня, а гласът му затрепера. Той беше кардинал, оспорващ авторитета на папата.

— Трябва да Ви задам много директно един въпрос — продължи той. — Ако проведем избори и партията загуби властта, Съветският съюз ще се намеси ли с военна сила, както през 1956 година?

В стаята се възцари мъртва тишина. Дори Димка не знаеше как ще отговори Горбачов.

Тогава Горбачов произнесе руската дума „нет“ — не.

Немет приличаше на човек, на когото са отменили смъртната присъда.

— Поне докато седя в това кресло — добави Горбачов.

Немет се засмя. Не вярваше, че съществува опасност от отстраняването на Горбачов.

Тук грешеше. Кремъл винаги изобразяваше единство за пред света, но никога не бе хармоничен, както претендираше. Хората нямаха и представа колко несигурен е контролът на Горбачов. Немет бе доволен да узнае какви са намеренията на Горбачов, но Димка бе по-добре запознат.

Както и да е, Немет не бе приключил. Той спечели от Горбачов изключителна отстъпка — обещание, че СССР няма да се намесва, за да предотврати премахването на социализма в Унгария! С изненадваща дързост обаче Немет поиска още една гаранция.

— Оградата е разнебитена — заяви той. — Трябва или да се поднови, или да се изостави.

Димка знаеше за какво говори Немет. Границата между социалистическа Унгария и капиталистическа Австрия беше подсигурена от двеста и четиридесет километрова ограда от неръждаема стомана. Естествено, поддържането й беше много скъпо. Обновяването на цялото съоръжение щеше да струва милиони.

— Ако има нужда от обновяване, обновявайте я — каза Горбачов.

— Не — възрази Немет. Може и да беше нервен, но бе решителен — Димка се възхищаваше на смелостта му. — Нямам парите, а и от оградата нямам нужда — продължи той. — Тя е съоръжение на Варшавския договор. Ако искате, трябва вие да я подновите.

— Това няма да стане — отвърна Горбачов. — Съветският съюз вече няма толкова пари. Преди десет години петролът вървеше по четиридесет долара барела и ние можехме да направим всичко. Сега е — колко, девет долара? Разорени сме.

— Нека е сигурно, че се разбираме един друг — поде отново Немет. Потеше се и си бършеше лицето с носна кърпичка. — Ако не плащате, ние няма да подновим оградата и тя ще спре да действа като ефективна преграда. Хората ще могат да отиват в Австрия и ние няма да ги спираме.

Още веднъж настъпи напрегната тишина. Най-накрая Горбачов въздъхна и каза:

— Така да бъде.

Това беше краят на срещата. Любезностите на сбогуване бяха повърхностни. Унгарците искаха да се измъкнат колкото може по-бързо. Те получиха всичко, което искаха. Стиснаха си ръцете с Горбачов и бързо напуснаха кабинета му. Сякаш искаха да се натоварят на самолета, преди той да е имал време да си промени мнението.

Димка се върна в своя кабинет в замислено настроение. Горбачов го изненада два пъти — първо, с неочакваната си враждебност към реформите на Немет, и второ, с това, че не им оказваше истинска съпротива.

Щяха ли унгарците да изоставят оградата? Тя бе важна част от Желязната завеса. Ако на хората изведнъж се разрешеше да пресичат границата и да минават на Запад, тази промяна можеше да се окаже по-важна и от едни свободни избори.

Филипов и консерваторите обаче все още не се бяха предали. Бяха в готовност и за най-малкия признак на слабост от страна на Горбачов. Димка не се съмняваше, че те имат планове за извършване на преврат.

Той умислено гледаше голямото революционно платно на стената на кабинета си, когато се обади Наталия.

— Ти знаеш какво е ракетата Ланс, нали? — без предисловие го попита тя.

— Тактическо ядрено оръжие тип земя-земя с малък обсег — отвърна той. — Американците имат около седемстотин в Германия. За щастие обхватът им е само около 120 километра.

— Вече не — прекъсна го тя. — Президентът Буш иска да ги усъвършенства. Новите ще летят близо 450 километра.

— По дяволите.

Димка се боеше от това, а Филипов го бе предсказал.

— Но това е нелогично. Неотдавна Рейгън и Горбачов изтеглиха балистичните ракети със среден обсег.

— Буш смята, че Рейгън е отишъл твърде далеч в разоръжаването.

— Колко разработен е този план?

— Според вашингтонската резидентура на КГБ Буш се е заобиколил с ястреби на Студената война. Секретарят по отбраната Чейни е готов за бой. Такъв е и Скаукрофт.

Брент Скаукрофт беше съветникът по националната сигурност.

— А има и една жена, Кондолиза Райс — също толкова лоша.

Димка се отчая.

— Филипов ще заяви: „Аз казах“.

— Филипов и други. Това е опасно развитие за Михаил Сергеевич.

— Какво е разписанието на американците?

— Ще окажат натиск върху западноевропейците на срещата на НАТО през май.

— Проклятие — рече Димка. — Сега я загазихме.

Ребека Хелд се намираше в апартамента си в Хамбург късно вечерта и работеше; книжата бяха пръснати по кръглата маса в кухнята. На канапето се мъдреше неумита чаша за кафе и поднос с трохите от сандвича с шунка, който изяде за вечеря. Беше съблякла елегантното работно облекло, изтрила грима, взела душ; после си сложи развлечено старо бельо и стара копринена кърпа около косата.

Приготвяше се за първото си посещение в САЩ. Отиваше заедно с началника си, Ханс-Дитрих Геншер, вицеканцлер на Германия, външен министър и председател на Свободната демократическа партия, към която принадлежеше и тя. Мисията им беше да обяснят на американците защо не искат повече ядрени оръжия. При Горбачов Съветският съюз ставаше по-малко заплашителен. Усъвършенстваните ядрени оръжия не просто не бяха необходими — те можеше да изиграят обратната роля, да подкопаят мирните ходове на Горбачов и да подсилят ястребите в Москва.

Тя четеше преценките на германското разузнаване за борбите за власт в Кремъл, когато на вратата се позвъни.

Тя погледна часовника си. Беше девет и половина. Тя не очакваше посетител и определено не бе подходящо облечена за посрещане на такъв. Както и да е — вероятно бе някой съсед от кооперацията с обикновената молба да вземе назаем опаковка мляко.

На нея не й се полагаше постоянна охрана — слава Богу, не бе тъй важна, че да привлича терористи. Все пак вратата й имаше шпионка, за да може да проверява, преди да отвори.

С изненада видя Фредерик Биро.

Чувствата й бяха смесени. Изненадващото посещение от любовника й беше нещо приятно — но тя изглеждаше ужасно. На петдесет и седем всяка жена има нужда да се подготви, преди да се покаже на мъжа си.

Тя обаче не можеше да го помоли да чака в антрето, докато се гримира и си смени бельото.

И отвори вратата.

— Скъпа моя — поздрави я той и я целуна.

— Радвам се да те видя, но ме хващаш по бели гащи — отвърна тя. — Всичко ми е с краката нагоре.

Той пристъпи навътре и тя затвори вратата. Задържа я на ръка разстояние и я огледа.

— Оплетена коса, очила, пеньоар, босонога — изреди той. — Изглеждаш прекрасно.

Тя се засмя и го отведе в кухнята.

— Вечерял ли си? — попита го тя. — Да ти направя омлет?

— Само кафе, моля. Ядох в самолета.

— Какво правиш в Хамбург?

— Началството ме прати.

Фред седна на масата.

— Премиерът Немет идва в Германия следващата седмица, за да посети канцлера Кол. Той ще му зададе един въпрос. Като всички политици, той иска да знае отговора, преди да е попитал.

— Какъв въпрос?

— Трябва да обясня.

Тя постави кафето пред Фред.

— Давай. Цялата нощ е моя.

— Надявам се, че няма да отнеме толкова време.

Той прокара ръка по крака й под пеньоара.

— Имам други планове.

Той достигна бельото й.

— О! — отбеляза той. — Широки гащи.

Тя се изчерви.

— Не те очаквах!

Той се ухили:

— Мога и двете си ръце да пъхна вътре — може би чак до лактите.

Тя отблъсна ръцете му и отиде от другата страна на масата.

— Утре ще изхвърля всичкото си старо бельо.

Ребека приседна срещу него.

— Спри да ме поставяш в неловко положение и ми кажи защо си тук.

— Унгария ще отвори границата си с Австрия.

Ребека сметна, че не го е чула добре.

— За какво говориш?

— Ще отворим границата си. Ще оставим оградата да се разпадне. Ще дадем свобода на хората да пътуват където искат.

— Не си сериозен.

— Това е колкото икономическо, толкова и политическо решение. Оградата се руши и ние не можем да си позволим възстановяването й.

Ребека започваше да разбира.

— Но ако унгарците могат да излязат, значи ще го могат и всички други. Как ще спрете чехите, югославяните, поляците…

— Няма да ги спираме.

— … и източните немци. О, Боже мой, семейството ми ще може да напусне!

— Да.

— Това не може да стане. Съветите няма да го позволят.

— Немет отиде до Москва и го съобщи на Горбачов.

— Горби какво каза?

— Нищо. Не е щастлив, но няма да се намеси. Не може да си позволи и подновяването на оградата.

— Но…

— Аз бях там, на срещата в Кремъл. Немет направо го попита дали Съветите ще нахлуят като през 1956 година. Отговорът му беше нет.

— Вярваш ли му?

— Да.

Тези новини променяха света. Ребека бе работила за това през цялата си политическа кариера, но не можеше да повярва, че ще стане наистина — семейството й ще може да пътува от Източна към Западна Германия! Свобода!

Тогава Фред продължи:

— Има едно възможно затруднение.

— Боях се от това.

— Горбачов обеща, че няма да има военна намеса, но не изключи икономически санкции.

Ребека реши, че това е най-малкият им проблем.

— Икономиката на Унгария ще се обърне към Запада и ще расте.

— Това искаме и ние. Но ще отнеме време. Хората може да изпитат затруднения. Кремъл може би се надява да ни докара до икономически колапс преди стопанството да е имало време да се пренастрои. Тогава може и да има контрареволюция.

Ребека видя, че той е прав. Това беше сериозна опасност.

— Знаех си, че е твърде хубаво, за да бъде вярно — унило се обади тя.

— Не се отчайвай. Имаме решение. Затова и съм тук.

— Какъв е планът ви?

— Трябва ни подкрепата на най-богатата страна в Европа. Ако може да ни бъде отпусната голяма кредитна линия от немски банки, ще можем да се опрем на съветския натиск. Следващата седмица Немет ще помоли Кол за заем. Знам, че не можеш лично да одобриш такова нещо, но се надявах да ми дадеш някакви насоки. Какво ще каже Кол?

— Не мога да си представя да каже „не“, ако наградата са отворени граници. Освен политическите изгоди, представи си какво ще означава това за германската икономика.

— Може да ни трябват много пари.

— Колко много?

— Може би милиард германски марки.

— Не се притеснявай — успокои го Ребека. — Ще ги получите.

Според доклада на ЦРУ пред конгресмена Джордж Джейкс съветската икономика ставаше все по-зле. Реформите на Горбачов — децентрализация, повече потребителски стоки, по-малко оръжия — не бяха достатъчни.

Върху източноевропейските сателити се оказваше натиск да следват СССР и да либерализират икономиките си, но Управлението предсказваше, че промените щели да бъдат незначителни и постепенни. Ако някоя страна отхвърлеше комунизма въобще, то тогава Горбачов щеше да изпрати танковете.

Това не звучеше добре на Джордж — той присъстваше на заседание на Конгресната комисия за надзор над разузнаването. Полша, Унгария и Чехословакия изпреварваха СССР в движението към свободно предприемачество и демокрация, а Горбачов не правеше нищо да ги възпре.

Президентът Буш и вицепрезидентът Чейни обаче силно вярваха в съветската заплаха и — както винаги — ЦРУ бе под натиск да казва на президента това, което той иска да чуе.

Заседанието остави у Джордж усещане за неудовлетворение и притеснение. Той взе спретнатия влак на метрото от станцията на Капитолия към офис сградата Канън Хаус, където държеше три препълнени стаи. Фоайето имаше бюро на рецепцията, канапе за чакащите посетители и кръгла заседателна маса. От едната страна се намираше административното помещение, претъпкано с бюра, лавици с книги и картотечни шкафове. Отсреща се намираше кабинетът на Джордж, с бюро, заседателна маса и портрет на Боби Кенеди.

В списъка за следобедните посещения с любопитство забеляза духовник от Анистън, Алабама — преподобния Кларънс Бойър, който искал да говори с него за гражданските права.

Джордж никога нямаше да забрави Анистън — градът, в който участниците в Похода на свободата бяха нападнати от тълпа, а автобусът им — взривен. Това бе единственият случай, в който някой сериозно се опита да убие Джордж.

Трябваше да е отвърнал с „да“ на молбата на човека за среща, при все че не можеше да си спомни защо. Предполагаше, че един проповедник от Алабама с желание да го види ще бъде афроамериканец, и се изненада, когато сътрудникът му въведе бял човек. Преподобният Бойър бе приблизително на възрастта на Джордж, облечен в сив костюм, бяла риза и тъмна вратовръзка, но обут в гуменки. Вероятно имаше много ходене из Вашинтон. Имаше едри предни зъби, полегата брадичка и прошарена коса, която засилваше приликата му с червена катерица. В него имаше нещо далечно познато. Придружаваше го момче в юношеска възраст, което много му приличаше.

— Опитвам се да доведа Благовестието на Иисуса Христа до войниците и останалите, които работят в армейските складове за боеприпаси в Анистън — представи се Бойър. — Мнозина от конгрегацията ми са афроамериканци.

Джордж реши, че Бойър е искрен, а и че има църква за хора от двете раси, което беше необичайно.

— Какво Ви влече към гражданските права, отче?

— Е, сър, като млад човек аз бях сегрегационист.

— Много хора бяха такива — отвърна Джордж. — Всички ние научихме много.

— Аз направих повече от това да науча нещо — продължи Бойър. — Прекарах десетилетия в дълбоко разкаяние.

Това звучеше малко силно. Някои от хората, които молеха за среща с конгресмени, бяха повече или по-малко луди. Сътрудниците на Джордж правеха всичко възможно да отсяват откачалките, но от време на време някой се промушваше през мрежата. Както и да е, Бойър се стори на Джордж съвсем нормален.

— Разкаяние — повтори Джордж, докато се опитваше да печели време.

— Конгресмен Джейкс — тържествено обяви Бойър, — дойдох тук, за да Ви се извиня.

— За какво точно?

— През шестдесет и първа Ви ударих с лост. Смятам, че счупих ръката Ви.

Джордж изведнъж разбра защо човекът му се е сторил познат. Бил е сред тълпата в Анистън. Опита да удари Мария, но Джордж изпречи ръка пред него. Все още го болеше при студено време. Джордж смаяно гледаше искрения духовник.

— Значи Вие сте били — рече той.

— Да, сър. Не мога да поднеса извинения. Знаех какво върша и извърших зло. Но никога не съм Ви забравял. Просто бих желал да знаете колко съжалявам, а и синът ми Клам да бъде свидетел на това как се изповядвам за стореното от мен зло.

Джордж се намери натясно. Нищо такова не му се бе случвало.

— Значи Вие сте станали проповедник — рече той.

— Най-напред се пропих. Заради уискито загубих работата си, дома си и автомобила. Тогава една неделя Господ отведе стъпките ми до малка мисия в съборетина в някакъв беден квартал. Проповедникът се оказа черен и взе като основен текст двадесет и петата глава от Евангелието от Матея, особено стих четиридесети: „Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едното от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“.

Джордж беше чувал множество проповеди, основани на този стих. Посланието му бе, че стореното кому да е зло, е сторено на Иисуса. Афроамериканците, на които бяха причинени повече неправди, отколкото на повечето граждани, черпеха силна утеха от това. Стихът даже бе изписан върху Уелския прозорец в баптистката църква на Шестнадесета улица в Бирмингам.

Бойър продължи:

— Отидох в онази църква да се подигравам, а излязох от там спасен.

— Радвам се да науча за това как сте се променили, преподобни — отбеляза Джордж.

— Аз не заслужавам прошката Ви, господин конгресмен, но се надявам на Божията.

Бойър се изправи.

— Няма да отнемам повече от времето Ви. Благодаря Ви.

Джордж също стана. Знаеше, че не е отвърнал подобаващо на обзет от силно чувство човек.

— Преди да си тръгнете — рече той, — нека си стиснем ръцете.

Той пое ръката на Бойър в своята.

— Ако Бог може да Ви прости, Кларънс, смятам, че и аз би трябвало да мога.

Бойър се задави. В очите му напираха сълзи, когато стисна ръката на Джордж.

Джордж импулсивно го прегърна. Човекът се разтрисаше от ридания.

След минута Джордж го пусна и отстъпи крачка назад. Бойър опита да говори, но не можа. Разплакан, той се обърна и напусна стаята.

Синът му стисна ръката на Джордж.

— Благодаря Ви, господин конгресмен — с разтреперан глас се обърна към него момчето. — Не мога да изразя колко много значи прошката Ви за баща ми. Вие сте изключителен човек, сър.

И той последва Бойър вън от стаята.

Джордж седна и се почувства замаян. „Е“, рече си той, „ами това какво е сега?“

Разказа на Мария за случката същата вечер.

Нейната реакция не беше съчувствена.

— Предполагам, че имаш правото да им прощаваш, твоята ръка бе счупена — започна тя. — Аз пък не съм особено щедра в снизходителността си към сегрегационистите. Бих желала да видя как преподобният Бойър излежава година-две в затвора или може би в отряда за тежък физически труд, вързан на верига с останалите. Тогава може би бих приела извиненията му. Всички тия подкупни съдии, брутални ченгета и бомбаджии все още са свободни, знаеш. Вероятно някои си получават проклетите пенсии. И те ще искат прошка? Няма да им помогна да се чувстват уютно. Ако вината им ги прави нещастни, радвам се. Това е най-малкото, което заслужават.

Джордж се усмихна. Мария ставаше по-войнствена след петдесетата си година. Тя бе един от най-високопоставените служители в Държавния департамент, уважавана и от републиканци, и от демократи. Държеше се уверено и авторитетно.

Двамата бяха в нейния апартамент и тя приготвяше вечерята — пълнен с билки морски костур. Джордж приготвяше масата. Стаята беше пълна с деликатен аромат и устата на Джордж се изпълни със слюнка. Мария сипа в чашата му Линмар Шардоне и постави в тенджерата под налягане броколи. Беше понатежала малко и опитваше да възприеме вкусовете на Джордж към по-леката храна.

След вечеря си взеха кафето и седнаха на канапето. Мария се беше разнежила.

— Иска ми се да погледна назад и да кажа, че светът е бил по-безопасно място при оттеглянето ми от Държавния департамент, отколкото при постъпването ми там. Искам моите племенници и племеннички, и кръщелникът ми Джак да израснат в свят, в който над тях няма да тегне заплахата от холокост на свръхсилите. Тогава ще мога да кажа, че животът ми е бил добре прекаран.

— Разбирам чувствата ти — продължи Джордж. — Но това прилича повече на мечта. Възможно ли е?

— Може би. Съветският блок е по-близо до колапс, отколкото във всеки друг момент след Втората световна война. Според посланика ни в Москва Доктрината Брежнев е мъртва.

Според Доктрината Брежнев Съветският съюз контролираше Източна Европа, точно както Доктрината Мънро даваше на САЩ такива права в Южна Америка.

Джордж кимна.

— Ако Горбачов не иска повече да се разпорежда в комунистическата империя, то това е изключителна геополитическа придобивка за САЩ.

— И ние трябва да направим всичко по силите си да помогнем на Горбачов да остане на власт. Но ние не го правим, понеже президентът Буш смята, че цялата работа е номер от страна на Горбачов. Така че той планира да увеличи ядрените ни оръжия в Европа.

— Което с гаранция ще отслаби Горбачов и ще насърчи ястребите в Кремъл.

— Точно така. Както и да е, утре при мен идват неколцина германци, за да опитат да го вразумят.

— Пожелавам ти успех в това — скептично произнесе Джордж.

— Мда.

Той си допи кафето, но не му се тръгваше. Чувстваше се уютно, заситен с хубава храна и вино, а и винаги беше харесвал разговорите с Мария.

— Знаеш ли нещо? — попита я той. — Като оставя настрана сина си и майка си, харесвам те повече от всеки друг човек.

— Как е Верина? — рязко го попита Мария.

Джордж се усмихна.

— Излиза с твоя стар приятел Лий Монтгомъри. Сега той е редактор в Уошингтън Поуст. Според мен това е сериозно.

— Добре.

— Помниш ли…

Вероятно не трябваше да го казва, но бе изпил половин бутилка вино и си рече все тая.

— Помниш ли, когато се любихме на това канапе?

— Джордж — отвърна му тя, — не го правя толкоз често, че да забравя.

— За съжаление и аз съм така.

Тя се засмя, но продължи:

— Радвам се.

Той изпита носталгия:

— Кога беше това?

— В нощта на оставката на Никсън, преди петнадесет години. Ти беше млад и хубав.

— А ти беше почти толкова хубава, колкото си днес.

— Е, ласкател такъв.

— Беше хубаво, нали? Сексът, искам да кажа.

— Хубаво?

Тя се престори на обидена.

— Това ли е всичко?

— Беше страхотно.

— Даа.

Обзет бе от съжаление за пропуснатите възможности, Джордж вметна:

— Какво стана с нас?

— Следвахме отделни пътища.

— Май да.

Настъпи тишина, после Джордж попита:

— Искаш ли да го направим отново?

— Мислех си, че няма да попиташ.

Целунаха се и той веднага си припомни как беше първият път — толкова отпуснато, естествено и нормално.

Тялото й се бе променило. Беше по-меко, не толкова стегнато, а кожата — по-суха при докосване. Той предполагаше, че същото се отнася и за неговото тяло — мускулите му на борец бяха изчезнали отдавна. Но това нямаше значение. Устните и езикът й трескаво работеха върху неговите, и той изпита същото горещо удоволствие да бъде обгръщан от ръцете на чувствена и любяща жена.

Тя разкопча ризата му. Докато той я сваляше, тя се изправи и бързо се измъкна от роклята си.

— Преди да отидем по-нататък… — започна Джордж.

— Какво?

И тя отново седна.

— Да не би да имаш задни мисли?

— Напротив. Между другото, сутиенът е хубав.

— Благодаря ти. Можеш да го свалиш от мен след минута.

Тя разкопча колана му.

— Има обаче нещо, което искам да кажа. С риск да разваля всичко…

— Давай — каза му тя. — Опитай.

— Разбирам нещо. Май е трябвало да го направя по-рано.

Тя го погледна, усмихна се малко, не каза нищо и той изпита много странното усещане, че тя знае точно какво идва.

— Разбирам, че те обичам — призна той.

— Наистина?

— Да. Нещо против? Така добре ли е? Развалих ли атмосферата?

— Глупако — каза тя. — Влюбена съм в теб от години.

Ребека пристигна в Държавния департамент във Вашингтон в топъл пролетен ден. В лехите цъфтяха нарциси и тя бе изпълнена с надежда. Съветската империя отслабваше, може би фатално. Германия имаше шанса да стане обединена и свободна. Американците просто се нуждаеха от смушкване в правилната посока.

Ребека размишляваше, че е във Вашингтон, представлява страната си и преговаря с най-могъщите хора в света заради Карла, приемната си майка. Карла бе приела едно ужасено тринадесетгодишно еврейско момиче във военновременния Берлин и й бе дала увереност, за да може да стане международен държавник. „Трябва да направя снимка и да й я изпратя“, рече си Ребека.

Заедно с шефа си Ханс-Дитрих Геншер и неколцина сътрудници тя влезе в модернистичната сграда на Държавния департамент. Двуетажното фоайе беше украсено с огромен стенопис — Защитата на човешките свободи, който изобразяваше петте свободи, защитавани от американската армия.

Немците бяха поздравени от жена, която Ребека познаваше досега само като топъл интелигентен глас по телефона — Мария Самърс. Ребека изненадано установи, че Мария е афроамериканка. После изпита вина заради изненадата си — нямаше причина афроамериканец да не заема висок пост в Държавния департамент. Най-накрая Ребека осъзна, че в сградата има много малко тъмни лица. Мария бе необикновена — все пак изненадата на Ребека бе оправдана.

Мария бе любезна и гостоприемна, но скоро се изясни, че държавният секретар Джеймс Бейкър не изпитва същото. Немците чакаха пред кабинета му пет минути, после десет. Мария определено не можеше да си намери място. Ребека взе да се притеснява. Това не можеше да бъде недоразумение. Да караш вицеканцлера на Германия да те чака беше премерена обида. Бейкър беше враждебно настроен.

По-рано Ребека бе чувала, че американците правят такива неща. Впоследствие щяха да съобщят на пресата, че са се държали с посетителите така заради възгледите им, и в печата у дома щяха да се появят компрометиращи истории. Роналд Рейгън бе постъпил по същия начин с лидера на британската опозиция Нийл Кинък — също привърженик на разоръжаването.

Ребека не обръщаше внимание на обидата сама по себе си. Мъжете в политиката доста позираха. Бяха просто като момчета, които мерят мъжеството си. Това обаче означаваше, че срещата ще бъде непродуктивна, което пък бяха лоши новини за разведряването.

След петнадесет минути ги поканиха да влязат. Бейкър бе слаб, атлетичен мъж с тексаски акцент, но в него нямаше нищо селяшко — беше безупречно избръснат и облечен. Ръкува се подчертано кратко е Ханс-Дитрих Геншер и започна:

— Ние сме дълбоко разочаровани от вашето отношение.

За щастие, Геншер не беше мекушав. Беше вицеканцлер и външен министър на Германия от петнадесет години и знаеше как да не обръща внимание на лошите обноски. Оплешивяващ, очилат мъж, той имаше пълно, раздразнително лице.

— Според нас вашата политика е остаряла — отвърна той. — Положението в Европа се промени и вие трябва да вземете това под внимание.

— Ние трябва да поддържаме силата на възпиращите ядрени сили на НАТО — възрази Бейкър, все едно повтаряше мантра.

Геншер овладя нетърпението си с видимо усилие.

— Ние не сме съгласни — както и народът ни. Четирима от петима германци желаят изтегляне на всички ядрени оръжия от Европа.

— Те са подведени от пропагандата на Кремъл!

— Ние живеем в демократична държава. В крайна сметка нацията решава.

В кабинета беше и Дик Чейни, американският секретар по отбраната.

— Една от главните цели на Кремъл е да направи Европа безядрена — заяви той. — Не бива да попадаме в капана им!

Геншер бе очевидно раздразнен да бъде поучаван върху европейската политика от хора, които знаеха много по-малко от него по въпроса. Той приличаше на учител, който напразно опитва да обясни нещо на прекалено тъпи ученици.

— Студената война свърши — заяви той.

Ребека потресено видя, че дискусията ще бъде напълно безполезна. Никой не слушаше — всички бяха взели решенията си предварително.

Права беше. Двете страни си разменяха гневни забележки още няколко минути, после срещата свърши.

Нямаше снимки.

Докато германците си тръгваха, Ребека преравяше ума си за някакъв начин да спаси събитието, но не откри нищо.

Във фоайето я заговори Мария Самърс:

— Не стана така, както го очаквах.

Това не бе оправдание, но най-близкото, което Мария можеше да изрече в своето положение.

— Няма проблем — отвърна й Ребека. — Жалко, че нямаше повече диалог и по-малко надпревара.

— Има ли нещо, което да можем да направим, за да сближим високопоставените хора по този въпрос?

Ребека щеше да каже, че не знае, когато я осени мисъл.

— Може би има — каза тя. — Защо да не доведете президента Буш в Европа? Нека сам да види. Нека говори с поляците и унгарците. Смятам, че това ще промени мнението му.

— Права сте — съгласи се Мария. — Ще го предложа. Благодаря Ви.

— Успех — пожела й Ребека.

60.

Лили Франк и семейството й бяха смаяни.

Гледаха новините по западногерманската телевизия. Всички в Източна Германия гледаха западногерманска телевизия, дори комунистическите апаратчици — човек можеше да го разбере по ъгъла на антените на покривите им.

Тук се бяха събрали Карла и Вернер, родителите на Лили, заедно с Каролин и Алис и годеникът на Алис — Хелмут.

Днес, втори май, унгарците отвориха границата си с Австрия.

Не го направиха потайно. Правителството проведе пресконференция в Хегешалом, където пътят Виена-Будапеща прекосяваше границата. Може би почти опитваха да предизвикат съветска реакция. Много церемониално, пред стотици чужди камери, системата за електронно следене и алармите по цялата граница бяха изключени.

Семейство Франк гледаше невярващо.

Хванали гигантски резачки за тел, граничарите започнаха да кълцат оградата, да свалят големи правоъгълници бодлива тел, да ги отнасят настрани и небрежно да ги трупат на купчина.

— Боже мой, Желязната завеса пада — произнесе Лили.

— Съветите няма да търпят това — заключи Вернер.

Лили не бе тъй уверена. Напоследък не беше сигурна в нищо.

— Унгарците със сигурност не биха направили това, ако не са очаквали Съветите да го приемат, нали така?

Баща й поклати глава.

— Може и да си мислят, че ще им се размине…

Алис светеше от надежда.

— Но това означава, че Хелмут и аз можем да напуснем! — каза тя.

Тя и годеникът й отчаяно искаха да се измъкнат от Източна Германия.

— Можем просто да заминем за Унгария, все едно отиваме на почивка, и после да пресечем границата!

Лили ги подкрепяше — тя жадуваше Алис да има липсвалите й възможности в живота. Но едва ли можеше да е тъй лесно.

— Можем ли? Наистина ли? — попита Хелмут.

— Не, не можете — твърдо му отвърна Вернер и посочи екрана на телевизора. — Най-напред, все още не виждам когото и да е да пресича границата. Нека видим какво наистина става. Второ, във всеки момент унгарското правителство може да промени позицията си и да започне да арестува хората. Трето, ако унгарците наистина започнат да пускат хората да си заминават, Съветите ще изпратят танковете си и ще прекратят това.

На Лили й се струваше, че баща й е може би твърде песимистичен. Вече седемдесетгодишен, той бе станал плах с възрастта. Отнесе се презрително към идеята за дистанционни управления за телевизорите и когато те бързо станаха абсолютно необходими, фабриката му трябваше да наваксва с усилия.

— Ще видим — възрази Лили. — През следващите дни някои неизбежно ще опитат да избягат. Тогава ще видим дали някой ще ги спре.

Алис въодушевено се обади:

— Ами ако дядо Вернер бърка? Не можем просто да пренебрегнем такъв шанс! Какво да правим?

— Звучи опасно — притесни се майка й Каролин.

Вернер се обърна към Лили:

— Какво те кара да мислиш, че правителството на ГДР ще продължи да ни позволява да ходим до Унгария?

— Ще им се наложи — заяви Лили. — Ако прекъснат летните отпуски на хиляди семейства, със сигурност ще настане революция.

— Дори и да е безопасно за други, за нас може да се окаже различно.

— Защо?

— Понеже сме семейство Франк — ядосано продължи Вернер. — Майка ти е била общински съветник — социалдемократ, сестра ти унижи Ханс Хофман, Вали уби граничар, а ти и Каролин пеете протестни песни. А и семейният бизнес е в Западен Берлин, тъй че не могат да го конфискуват. Винаги сме били дразнител за комунистите. Следователно, за нещастие, получаваме и особено отношение.

— Значи трябва да вземем специални предпазни мерки, това е всичко. Алис и Хелмут ще бъдат извънредно внимателни.

— Искам да тръгна, независимо от опасността — натърти Алис. — Осъзнавам риска и съм готова да го поема.

Тя изгледа обвинително дядо си.

— Отгледал си две поколения при комунизма. Той е долен, брутален, а и е разорен — и въпреки това продължава да съществува. Аз искам да живея на Запад. Хелмут иска същото. Искаме децата ни да растат в свобода и просперитет.

Тя се обърна към годеника си.

— Нали така?

— Да — потвърди той, макар и Лили да усети, че е по-притеснен от Алис.

— Това е безумие — каза Вернер.

Карла се обади за пръв път.

— Не е безумие, скъпи — твърдо заяви тя на Вернер. — Да, опасно е. Спомни си обаче какво сме вършили, рисковете, които сме поемали за свободата.

— Някои от нас загинаха.

Карла не се даваше.

— Но смятахме, че си струва рискът.

— Водеше се война. Нацистите трябваше да бъдат надвити.

— Това е войната на Алис и на Хелмут — Студената война.

Вернер се поколеба, сетне въздъхна.

— Може би си права — неохотно пророни той.

— Чудесно — рече Карла. — В такъв случай да съставим план.

Лили отново погледна телевизора. В Унгария продължаваха да свалят оградата.

В деня на изборите в Полша Таня отиде на черква с Данута — тя беше кандидат.

Четвърти юни бе слънчев неделен ден с няколко пухкави облачета в синьото небе. Данута облече двете деца в най-хубавите им дрехи и ги среса. Марек си сложи вратовръзка в бялото и червеното на Солидарност — цветовете на полското знаме. Данута носеше шапка — бяла сламена капела с червено перо.

Таня се разкъсваше от съмнения. Това наистина ли ставаше? Избори в Полша? Оградите в Унгария падат? Разоръжаване в Европа? Горбачов сериозен ли беше по въпроса за гласността и преустройството?

Таня мечтаеше за свобода заедно с Василий. Двамата щяха да обиколят света — Париж, Ню Йорк, Рио де Жанейро, Делхи. Василий щеше да дава интервюта по телевизията и да обяснява за работата си и за дългите години спотайване. Таня щеше да пише статии за пътуванията и може би собствена книга.

Пробудеше ли се от мечтанията си, тя всеки час чакаше лошите новини — блокади по пътищата, танкове, арести, вечерен час, плешиви мъже в лоши костюми, които се появяват по телевизията и обясняват, че са провалили контрареволюционен заговор, финансиран от капиталистите империалисти.

Свещеникът насърчи енориашите си да гласуват за най-набожните кандидати. Тъй като всички комунисти бяха атеисти по принцип, това беше ясна инструкция. Авторитарното полско духовенство не харесваше твърде много либералното движение Солидарност, но знаеше кои са истинските му врагове.

Изборите настъпиха по-скоро от очакванията на Солидарност. Профсъюзът се беше впуснал да набира пари, да наема кабинети, да назначава служители и да прави национална предизборна кампания в рамките на няколко седмици. Ярузелски го направи нарочно, за да препъне Солидарност — той знаеше, че правителството разполага с утвърдена и готова да се задейства организация.

Това обаче бе последната умна стъпка на Ярузелски. От този момент насетне комунистите бяха летаргични, сякаш тъй вярваха в победата си, че не можеха да се насилят да водят кампания. Лозунгът им беше „С нас е по-сигурно“, което звучеше като реклама на презервативи. Таня вложи шегата в един от репортажите си за ТАСС и за нейна изненада редакторите не я махнаха.

В представите на хората това беше сблъсък между генерал Ярузелски, бруталния ръководител на страната почти цяло десетилетие, и бунтовния електротехник Лех Валенса. Данута се беше снимала с него — както всички останали кандидати на Солидарност — и снимките бяха поставени навсякъде. По време на кампанията профсъюзът издаваше всекидневник, списван основно от Данута и приятелките й. Най-популярният плакат на Солидарност показваше Гари Купър в ролята на щатския шериф Уил Кейн, хванал бюлетина вместо пистолет, с надпис ТОЧНО ПО ПЛАДНЕ, 4 ЮНИ 1989 ГОДИНА.

Таня разсъждаваше, че бездарността на комунистическата кампания е очаквана. Идеята да вървиш с протегната ръка сред хората и да им говориш „Моля, гласувайте за мен“, беше напълно чужда на полските управници.

Новата горна камара — Сенатът — имаше сто места и комунистите очакваха да спечелят повечето от тях. Според Таня в икономическо отношение полският народ бе в безизходица и вероятно щеше да гласува за познатия Ярузелски, а не за новоизлюпения Валенса. В долната камара — Сейма — комунистите не можеха да загубят, понеже шестдесет и пет на сто от местата бяха запазени за тях и техните съюзници.

Амбициите на Солидарност бяха скромни. Сметнали бяха, че ако спечелят значително малцинство от гласовете, комунистите ще бъдат принудени да им дадат участие в управлението.

Таня се надяваше да имат право.

След литургията Данута се ръкува с всички в църквата.

После Таня и семейство Горски отидоха до избирателната секция. Бюлетината беше дълга и сложна и Солидарност бяха устроили навес навън, за да покажат на хората как да гласуват. Вместо да отбележат предпочитаните си кандидати, те трябваше да задраскат с черта нежеланите от тях. Хората на Солидарност радостно показваха бюлетини — образци със задраскани всички комунисти.

Таня гледаше как хората гласуват. За повечето това бяха първите им свободни избори. Тя наблюдаваше как опърпано облечена жена мести молива си по списъка, изръмжава доволно при намирането на комунист и с озарена от удоволствие усмивка задрасква името. На Таня й се стори, че правителството може и да е сбъркало, като е избрало система за гласуване, при която отхвърлянето доставя такова удоволствие.

Тя разговаря с някои от тях и ги попита какво си мислят, когато избират.

— Гласувах за комунистите — заяви облечена в скъпо палто жена. — Те направиха тези избори възможни.

Изглежда, че повечето бяха избрали кандидати на Солидарност. Разбира се, извадката на Таня бе напълно ненаучна.

Тя отиде до Данута за обяд, а после двете жени оставиха Марек с децата и отидоха с колата на Таня до щаба на Солидарност на горния етаж на кафене Сюрприз в центъра на града.

Тук настроението беше жизнерадостно. Допитванията до общественото мнение даваха преднина на Солидарност, само че на това никой не разчиташе, понеже петдесет на сто бяха неопределили се. От друга страна, според съобщенията от цяла Полша, духът бил висок. Лично Таня се усещаше жизнена и оптимистична. Независимо от резултата, явно в страна от съветския блок се провеждаха истински избори, и дори само това беше повод за радост.

След затварянето на избирателните секции същата вечер Таня отиде с Данута, за да види как се броят гласовете й. Моментът беше напрегнат. Ако властите решаха да излъжат, то те разполагаха с огромно количество начини да нагласят резултата. Наблюдателите на Солидарност следяха внимателно, но никой не забеляза сериозни нередности. Само по себе си това беше смайващо.

И Данута спечели съкрушително.

От страшната й изненада Таня разбра, че тя не го е очаквала в действителност.

— Аз съм депутат — невярващо произнесе тя. — Избрана съм от народа.

После върху лицето й се разля широка усмивка и тя започна да приема поздравите на всички. Толкова много хора я целунаха, че Таня започна да се тревожи за хигиената.

Щом можаха да се измъкнат, те се върнаха с колата по осветените улици до кафене Сюрприз, където всички се бяха събрали около телевизорите. Резултатът на Данута не беше единствената смазваща победа — засега кандидатите на Солидарност се справяха по-добре от очакванията.

— Това е чудесно! — каза Таня.

— Не, не е — мрачно отвърна Данута.

Таня видя, че хората от Солидарност са потиснати. Изненада се от мрачната реакция на отличните новини.

— Какво става, по дяволите?

— Твърде добре се представяме — обясни Данута. — Комунистите няма да го приемат. Ще има реакция.

Таня не се беше замислила за това.

— Засега правителството не е спечелило нищо — продължи Данута. — Дори където срещу тях няма съперник, някои от кандидатите им не са събрали и минималните петдесет процента. Твърде унизително е. Ярузелски ще трябва да отхвърли резултатите.

— Ще говоря с брат си — рече Таня.

Разполагаше със специален номер, който й позволяваше бързо да се свърже с Кремъл. Късно бе, но Димка все още се намираше в кабинета си.

— Да, Ярузелски току-що се обади — съобщи й той. — Май комунистите са претърпели унизително поражение.

— Какво каза Ярузелски?

— Иска отново да въведе военно положение, точно както преди осем години.

Сърцето на Таня помръкна.

— Проклятие.

Тя си припомни как ЗОМО влачеше Данута към затвора, докато децата й плачеха.

— Не отново.

— Предлага да обяви изборите за нищожни и заяви, че „Ние все още държим лостовете на властта в ръцете си“.

— Вярно е — мрачно произнесе Таня. — Всичкото оръжие е в тях.

— Ярузелски обаче се бои да свърши всичко това сам. Иска подкрепата на Горбачов.

Таня се поокуражи.

— И какво каза той?

— Все още не е дал отговор. В момента го будят.

— Според теб какво ще направи?

— Вероятно ще остави Ярузелски да се оправя със собствените си проблеми. Това поне са твърденията му от последните четири години. Само че не мога да бъда сигурен. Да види партията толкова силно отхвърлена при едни свободни избори… това може да се окаже много дори и за Горбачов.

— Кога ще разбереш?

— Горбачов просто ще каже „да“ или „не“ и ще заспи отново. Обади ми се след час.

Таня окачи слушалката. Не знаеше какво да мисли. Ярузелски определено беше готов да затегне гайките, да арестува всички активисти на Солидарност, да суспендира гражданските свободи и отново да наложи диктатура както през 1981 година. Усетеше ли някоя комунистическа страна полъха на свободата, винаги ставаше това. Горбачов обаче обяви, че старите дни се свършили. Беше ли вярно?

Полша щеше да го установи.

Таня съзерцаваше телефона в състояние на напрегната агония. Какво да каже на Данута? Не искаше да паникьосва всички. Може би все пак трябваше да ги предупреди за намеренията на Ярузелски.

Данута я заговори:

— Сега и ти изглеждаш мрачна. Какво каза брат ти?

Таня се поколеба, после реши да отговори, че все още нищо не е било решено — което си беше вярно.

— Ярузелски се е обадил на Горбачов, но още не е говорил с него.

Продължиха да гледат екраните. Солидарност печелеше всичко. Засега комунистите не бяха спечелили и едно от оспорваните места. Повечето резултати просто потвърждаваха видяното по-рано. Думата „пълна победа“ не бе достатъчно силна — приличаше повече на цунами.

В стаята над кафенето еуфорията се смесваше със страх. Вече не можеше да става и дума за постепенна смяна във властта, на която се бяха надявали. През следващите двадесет и четири часа щеше да се случи едно от двете неща. Комунистите можеха отново да заемат властта със сила. Не го ли направеха, с тях беше свършено завинаги.

Таня се насили да изчака цял час, преди отново да звънне в Москва.

— Те разговаряха — каза й Димка. — Горбачов отказа да застане зад смазване на опозицията.

— Слава Богу — пророни Таня. — И какво ще прави Ярузелски?

— Ще се омете възможно най-бързо.

— Наистина?

Таня не можеше да повярва на толкова добри новини.

— Няма варианти за действие.

— Май да.

— Е, празнувай.

Таня затвори и се обърна към Данута.

— Няма да има насилие — съобщи тя. — Горбачов го е отхвърлил.

— Боже мой — произнесе Данута; в гласа й се смесваха неверие и ликуване. — Ние наистина спечелихме, нали?

— Да — каза Таня. Изпитваше удовлетворение и надежда с цялото си сърце. — Това е началото на края.

На седми юли в Букурещ лятото бе в разгара си и жегата беше страшна. Димка и Наталия бяха заедно с Горбачов на срещата на върха на Варшавския договор. Домакин им беше Николае Чаушеску, побърканият диктатор на Румъния.

Най-важната точка в дневния ред бе „унгарският проблем“. Димка знаеше, че източногерманският ръководител Ерих Хонекер го е поставил в списъка. Либерализацията на Унгария заплашваше всички останали държави от Варшавския договор, тъй като насочваше вниманието към репресивния характер на нереформираните им режими. За Източна Германия обаче положението бе най-лошо. Стотици нейни граждани на почивка в Унгария изоставяха палатките си и през горите и дупките в старата ограда отиваха към Австрия и към свободата. Пътищата от Балатонското езеро към границата бяха задръстени с малките им автомобили Трабант и Вартбург, изоставяни без съжаление. Повечето бяха без паспорти, но това нямаше значение — превозваха ги до Западна Германия, където автоматично им даваха гражданство и им помагаха да се установят. Хората несъмнено скоро заменяха старите си коли с по-надеждни и удобни машини Фолксваген.

Правителствените ръководители от Варшавския договор заседаваха в обширна зала с подредени в правоъгълник, покрити със знамена маси. Както обикновено сътрудниците като Димка и Наталия седяха по края на помещението. Движещата сила бе Хонекер, но Чаушеску поведе пристъпа. Той се изправи от мястото си до Горбачов и започна да напада реформаторската политика на унгарското правителство. Беше дребен, присвит човек с рошави вежди и блеснали очи. Въпреки че говореше на няколко десетки души в заседателна зала, той викаше и ръкомахаше все едно се обръща към хиляди хора на стадион. Изкривените му устни пръскаха слюнка, докато нареждаше. Не криеше какво иска — повторение на 1956 година. Призова към навлизане на Варшавския договор в Унгария, отстраняване на Миклош Немет и връщане на страната към праволинейно социалистическо управление.

Димка се огледа. Хонекер кимаше. Изражението на твърдия чех Милош Якеш бе одобрително. Тодор Живков от България несъмнено бе съгласен. Само генерал Ярузелски от Полша седеше неподвижен и безизразен, вероятно унизен от изборното си поражение.

Всички тези хора бяха брутални тирани, мъчители и масови убийци. Сталин не беше изключение, а нещо типично за комунистически водач. Димка размишляваше, че всяка политическа система, позволяваща на подобни хора да управляват, е зла. „Защо ни трябваше толкова време, за да го разберем?“

Като повечето от хората в залата обаче Димка наблюдаваше Горбачов.

Реториката повече нямаше значение. Не бе важно кой е прав и кой не е. Никой в стаята нямаше властта да свърши каквото и да е без мъжа с тъмночервеното петно на плешивата глава да е дал разрешение.

Димка смяташе, че знае какво ще направи Горбачов, но никога не можеше да бъде сигурен. Подобно на управляваната от него империя, Горбачов беше раздвоен между консервативен и реформистки импулс. Нямаше вероятност речите да повлияят на ума му. През повечето време той просто изглеждаше отегчен.

Гласът на Чаушеску се издигна почти до писък. В същия миг Горбачов срещна погледа на Миклош Немет. Русинът прати на унгареца лека усмивка, докато Чаушеску пръскаше слюнки и упреци.

Тогава, за смайване на Димка, Горбачов намигна.

Задържа усмивката секунда повече, после извърна поглед и отново прие отегчен вид.

Мария успяваше да се изплъзва на Джаспър Мъри почти до края на европейското посещение на президента Буш.

Не беше виждала Джаспър досега. Знаеше как изглежда — както всички останали го бе виждала по телевизията. На живо беше по-висок. Толкоз. В продължение на години тя бе тайният източник на някои от най-добрите му истории, но той не го знаеше. Срещаше се само с посредника — Джордж Джейкс. И двамата внимаваха. Затова и не ги бяха разкрили.

Тя знаеше цялата история с уволнението на Джаспър от Днес. Белият дом оказа натиск върху Франк Линдеман, собственика на телевизионната мрежа. По този начин отстраниха звездния репортер, при все че с бъркотията в Източна Европа и нюха на Джаспър за добрите истории мястото се оказваше привлекателно.

Буш и обкръжението му, сред тях и Мария, се озоваха в Париж. На четиринадесети юли, деня на превземането на Бастилията, Мария стоеше на „Шанз-Елизе“ с журналистите, наблюдаваше нескончаемия парад на военна мощ, мислеше си как ще се прибере у дома и ще се люби с Джордж, когато Джаспър я заговори. Той посочи грамаден плакат на Иви Уилямс — реклама на крем за лице.

— На петнадесет години тя беше хлътнала по мен — започна той.

Мария погледна изображението. Иви Уилямс бе включена в черния списък на Холивуд заради политическите си възгледи, но беше голяма звезда в Европа. Мария си спомни прочетеното, че личната й серия от органични продукти за красота й докарвала повече пари от филмите.

— С Вас не сме се виждали никога — продължи Джаспър. — Но когато живеех с Верина Марканд, се запознах с кръщелника Ви Джак Джейкс.

Мария предпазливо се здрависа с него. Разговорите с репортери винаги бяха опасни. Нямаше значение какво казва човек — фактът, че е водил разговор, го поставяше в неизгодно положение, тъй като винаги можеше да има спор какво точно е казал.

— Радвам се най-накрая да се запознаем — каза тя.

— Възхищавам Ви се за постигнатото от Вас — изрече Джаспър. — За бял мъж кариерата Ви би била забележителна. За жена от афроамерикански произход е направо смайваща.

Мария се усмихна. Разбира се, че Джаспър бе очарователен — така предразполагаше хората да говорят. Беше и напълно ненадежден — би предал и майка си за някоя история. Тя продължи неутрално:

— Как Ви се струва Европа?

— Точно сега тя е най-интересното място на света — отвърна той. — Късметлия съм.

— Чудесно.

— За разлика от това — забеляза Джаспър, — тази обиколка не е успешна за президента Буш.

„Хайде сега“, рече си Мария. Тя се намираше в трудно положение. Трябваше да защитава политиката на президента и на Държавния департамент, макар и да бе съгласна с преценката на Джаспър. Буш не успя да застане начело на движението за свобода в Източна Европа — беше твърде плах. Тя обаче каза:

— Според нас е нещо като тържество.

— Е, длъжна сте да го казвате. Но, между нас казано, беше ли хубаво от страна на Буш да насърчава Ярузелски, комунистически потисник от старата школа, да се кандидатира за президент на Полша?

— Ярузелски може и да е най-добрият кандидат за това да се направляват постепенни реформи — отговори Мария, въпреки че не го вярваше.

— Буш вбеси Лех Валенса, като му предложи мизерна икономическа помощ в размер на сто милиона долара, докато Солидарност го бяха помолили за десет милиарда.

— Президентът Буш вярва в предпазливостта — изтъкна Мария. — Според него поляците трябва най-напред да реформират икономиката си, а после да получат помощ. В противен случай парите ще бъдат пропилени. Президентът е консервативно настроен. Това може и да не се харесва на Вас, Джаспър, но се харесва на американския народ. Затова са го и избрали.

Джаспър се усмихна, призна, че тя е отбелязала точка, но продължи.

— В Унгария Буш похвали за премахването на оградата комунистическото правителство, а не опозицията, която го притисна. Той продължава да обяснява на унгарците да не вървят твърде надалеч и твърде бързо! Що за съвети са това от водача на свободния свят?

Мария не възрази. Джаспър беше стопроцентово прав. Тя реши да го отклони. За да си даде миг за размисъл, загледа минаването на влекач с дълга, украсена с френското знаме ракета. После се обади:

— Изпускате по-добра история.

Той невярващо вдигна вежда. Такова обвинение не биваше отправяно често към Джаспър Мъри.

— Кажете — леко развеселено я подкани той.

— Не мога да говоря в официално качество с Вас.

— Тогава неофициално.

Тя го изгледа строго:

— Само докато сме наясно по това.

— Наясно сме.

— Окей. Вероятно знаете, че президентът получава съвети в смисъл че Горбачов е измамник, че гласността и перестройката са комунистически залъгалки, и че цялата комедия е само трик за залъгване на Запада да свали гарда и да се разоръжи прекалено рано.

— Кой му дава такива съвети?

Отговорът беше — ЦРУ, съветникът по националната сигурност и държавният секретар по отбраната. Мария обаче нямаше да ги издаде в разговор с журналист, дори и неофициално, тъй че продължи:

— Джаспър, ако вече не знаете това, то Вие не сте репортерът, за когото всички ние Ви вземаме.

Той се ухили.

— Окей. Та каква е голямата история?

— Президентът Буш беше наклонен да приеме тези съвети — преди да направи тази обиколка. Историята е там, че той не беше виждал реалността тук, в Европа, и промени възгледите си според нея. В Полша той заяви: „Изпитвам шеметното усещане, че виждам как историята се твори“.

— Мога ли да използвам цитата?

— Можете. Той го каза на мен.

— Благодаря.

— Сега президентът смята, че промяната в комунистическия свят е истинска и трайна и че е необходимо да я подпомогнем внимателно, вместо да се залъгваме, че тя не се извършва в действителност.

Джаспър продължително изгледа Мария и на нея й се стори, че погледът му съдържа в някаква степен изненада и уважение.

— Права сте — заключи той. — Това е по-добра история. Във Вашингтон ястребите като Дик Чейни и Брент Скоукрофт ще откачат.

— Вие казахте това — довърши Мария. — Не аз.

Лили, Каролин, Алис и Хелмут пътуваха от Берлин до езерото Балатон в Унгария в белия Трабант на Лили. Както обикновено отне два дни. По пътя Лили и Каролин изпяха всички познати им песни.

Пееха, за да прикрият страха си. Алис и Хелмут щяха да опитат да избягат на Запад. Никой не знаеше какво ще стане.

Лили и Каролин щяха да останат. И двете бяха неомъжени, ала животът им беше в Източна Германия. Те ненавиждаха режима, но искаха да му се опълчат, а не да бягат от него. За Хелмут и Алис бе различно — животът им беше пред тях.

Лили познаваше само двама души, опитали да избягат — Ребека и Вали. Годеникът на Ребека падна от някакъв покрив и остана сакат за цял живот. Вали прегази един граничар и го уби — травма, която го измъчваше в продължение на години. Нямаше щастливи прецеденти. Но сега положението се беше променило — нали?

На първата вечер във ваканционния къмпинг те се натъкнаха на мъж на средна възраст, Бертолд; приседнал пред палатката си, той държеше лекция на десетина пиещи бира младежи.

— Очевидно е, нали? — уверено произнесе той. — Цялата работа е нагласен от ЩАЗИ капан. Това е новият им начин да залавят подривните елементи.

Седнал на земята младеж, със запалена цигара изглеждаше скептичен:

— И как действа това?

— Щом пресечеш границата, австрийците те арестуват. Предават те на унгарската полиция, която те връща в Източна Германия в белезници. Тогава се озоваваш право в стаите за разпити на ЩАЗИ в Лихтенберг.

— Как би могъл да знаеш това? — попита застанало наблизо момиче.

— Братовчед ми опита да пресече границата тук — обясни Бертолд. — Последните му думи бяха: „Ще ти пратя пощенска картичка от Виена“. Сега е в затворнически лагер до Дрезден и работи в уранова мина. Това е единственият начин, по който нашето правителство може да застави хората да работят в тези мини. Никой не иска да го прави — от радиацията получаваш рак на белите дробове.

Семейството шепнешком обсъди теорията на Бертолд преди лягане.

— Бертолд е всезнайко. Как би могъл да разбере, че братовчед му работи в уранова мина? Правителството не признава, че използва по такъв начин затворниците — презрително изрече Алис.

Хелмут обаче бе притеснен.

— Може и да е идиот, но ако историята му е вярна? Границата може да е капан.

— Защо австрийците да връщат бегълците? Те не обичат комунизма — продължи Алис.

— Може и да не искат главоболията и разходите покрай тях. Защо пък австрийците да ги е грижа за източногерманците?

Спориха час и не стигнаха до заключение. Лили дълго време лежа будна и притеснена.

На следната утрин в столовата Лили забеляза как Бертолд предоставя теориите си на друга група младежи; пред него имаше голяма чиния с шунка и сирене. Беше ли наистина това, за което се представяше, или пък бе измамник на служба в ЩАЗИ? Каза си, че трябва да узнае. Изглеждаше, че той ще остане в столовата още известно време. Лили импулсивно реши да претърси палатката му. Излезе от помещението.

Палатките не се заключваха — почиващите получаваха съвета да не оставят пари или ценни вещи. Независимо от това, палатката на Бертолд бе плътно затворена.

Лили започна да развързва въжетата и опитваше да изглежда спокойна, сякаш имаше правото да го върши. Сърцето в гърдите й биеше като тъпан. Налагаше си да не поглежда виновно към минувачите. Беше навикнала да се промъква — концертите й с Каролин винаги бяха полулегални — но никога не бе вършила нещо точно такова. Ако по някаква причина Бертолд изоставеше закуската си рано и се върнеше по-скоро от очакванията й, какво щеше да каже тя? „О, сбъркала съм палатката, извинете!“ Палатките бяха еднакви. Той можеше и да не й повярва, но какво щеше да направи, да отиде в полицията?

Тя отмести навеса и влезе.

За мъж Бертолд бе подреден. Дрехите бяха сгънати в куфар, а имаше и пълна с пране торба с връвчици. Имаше тоалетна чантичка със самобръсначка и сапун за бръснене. Леглото представляваше брезент, опнат по метални тръби. До него имаше купчинка списания на немски. Всичко изглеждаше невинно.

„Не бързай“, рече си тя. „Гледай внимателно за доказателства. Кой е този човек и какво върши тук?“

Върху походното легло бе сгънат спален чувал. Когато Лили го повдигна, усети нещо тежко. Разкопча го и порови вътре. Намери книга с порнографски снимки — и пистолет.

Малък черен пистолет с къса цев. Тя не знаеше много за огнестрелните оръжия и не можеше да го определи точно, но й се стори, че е това, което наричат деветмилиметров. Изглеждаше проектиран да бъде лесен за укриване.

Тя го натъпка в джоба на джинсите си.

Получи отговор на своя въпрос. Бертолд не беше досаден всезнайко. Беше агент на ЩАЗИ, изпратен тук, за да сее плашещи истории и да обезкуражава бегълците.

Лили отново сгъна спалния чувал и излезе от палатката. Не видя Бертолд. Бързо завърза навеса на палатката с разтреперани пръсти. Още няколко секунди и щеше да бъде в безопасност. Щом Бертолд потърсеше оръжието си, той щеше да разбере, че някой е бил тук; измъкнеше ли се тя сега, той нямаше да разбере кой е бил. Лили сметна, че той няма да съобщи за кражбата дори на унгарската полиция — те определено нямаше да харесат как един немски таен агент е донесъл пистолет в лагер за отпускари.

Тя бързо се измъкна.

Каролин беше в палатката на Хелмут и Алис. Те говореха шепнешком и все още спореха дали пресичането на границата може да бъде капан. Лили прекъсна разговора.

— Бертолд е агент на ЩАЗИ — заяви тя. — Претърсих палатката му.

И извади пистолета от джоба си.

— Това е Макаров — каза Хелмут, който бе служил в армията. — Съветски полуавтоматичен пистолет, стандартното оръжие на ЩАЗИ.

Лили продължи:

— Ако границата наистина беше капан, ЩАЗИ щяха да го държат в тайна. Начинът, по който Бертолд говори на всички, доста добре показва, че не е вярно.

Хелмут кимна.

— За мен това е достатъчно. Тръгваме.

Всички станаха и Хелмут попита Лили:

— Искаш ли да ни отърва от оръжието?

— Да, моля те.

Тя му го подаде, облекчена, че се е освободила от него.

— Ще намеря усамотено място на брега и ще го хвърля в езерото.

Докато Хелмут се занимаваше с това, жените редяха кърпи, бански костюми и шишета с крем против изгаряне в багажника на Траби, все едно отиваха на излет за деня; те поддържаха фикцията за семейна почивка. Когато Хелмут се върна, отидоха до бакалията и купиха сирене, хляб и вино за пикник.

После потеглиха на запад.

Лили продължи да гледа назад, но доколкото можеше да каже, никой не ги следваше.

Караха осемдесет километра и близо до границата отбиха от главния път. Алис имаше карта и компас. Докато обикаляха по селските пътища и се преструваха, че търсят място за пикник из гората, видяха няколко изоставени коли с източногермански номера край пътното платно.

Нямаше и следа от служебни лица, но Лили все пак се притесняваше. Източногерманската полиция определено се интересуваше от бегълците, но вероятно не можеше да направи нищо.

Подминаваха някакво езерце и Алис се обади:

— По моя сметка тук се намираме на по-малко от километър и половина от граничната ограда.

Секунди по-късно Хелмут свърна встрани от пътя по черен път между дърветата. Спря колата на сечище само на няколко стъпки от водата. Изключи двигателя.

— Е — прозвуча той в тишината. — Ще се правим ли, че обядваме?

— Не — отвърна Алис; от напрежението гласът й бе станал пронизителен. — Искам да тръгна сега.

Всички излязоха от колата.

Алис ги поведе и провери компаса. Вървеше се леко — имаше малко храсталак, който да ги затруднява. Високите борове разреждаха слънчевата светлина и хвърляха златни кръпки върху килима от иглички по земята. Гората беше тиха. Лили чуваше провикването на някаква водна птица и от време на време далечното ръмжене на трактор.

Подминаха жълт Вартбург Рицар, полускрит от надвисналите ниско над него клони; стъклата му бяха счупени, а броните вече ръждясваха. От отворения му багажник излетя птица и Лили се зачуди дали не гнезди тук.

Тя постоянно се оглеждаше за парченца зелен или сив вълнен плат, които да издават граничарска униформа, но не забеляза такива. Обърна внимание, че Хелмут е също тъй нащрек.

Изкачиха някакво възвишение, после гората рязко свърши. Излязоха на ивица обезлесена земя и сто метра по-напред видяха оградата.

Не беше впечатляваща. Стълбовете бяха от грубо одялано дърво. Имаше няколко реда тел; вероятно по нея бе текъл ток. Най-горният ред, на височина от метър и осемдесет, беше проста бодлива тел. Оттатък жълто жито зрееше на августовското слънце.

Пресякоха обезлесената ивица и достигнаха оградата.

— Можем да прескочим оградата тук — предложи Алис.

— Наистина ли са спрели тока…? — поинтересува се Хелмут.

— Да — потвърди Алис.

Каролин нетърпеливо се протегна и докосна телта. Опита всички жици и стискаше всяка здраво с ръка.

— Изключено е — каза тя.

Алис целуна и прегърна майка си и Лили. С Хелмут си стиснаха ръцете.

Иззад едно хълмче на стотина метра от тях се появиха двама войници в сивите куртки и високите островърхи шапки на унгарската гранична охрана.

— О, не! — каза Лили.

И двамата войници вдигнаха оръжията си.

— Не мърдайте — нареди им Хелмут.

— Не мога да повярвам, че стигнахме толкова близо! — обади се Алис и заплака.

— Не се отчайвай — продължи Хелмут. — Още не е свършило.

Войниците се доближиха, свалиха пушките и заговориха на немски.

Несъмнено отлично знаеха какво става.

— Какво правите тук? — попита единият.

— Излязохме на пикник в гората — обясни Лили.

— Пикник? Наистина?

— Не сме имали престъпни намерения!

— Тук не е разрешено.

Лили ужасно се боеше, че войниците ще ги арестуват.

— Добре, добре — продължи тя. — Ще се върнем!

Страхуваше се, че Хелмут може да налети на бой. Можеха да убият и четиримата. Разтрепера се и краката й омаляха.

Вторият от граничарите заговори:

— Внимавайте — и махна към оградата в посоката, от която се бе появил. — На четиристотин метра оттук в оградата има дупка. Можете случайно да пресечете границата.

Двамата войници се спогледаха и се разсмяха сърдечно. После продължиха по пътя си.

Лили смаяно зяпаше гърбовете им. Продължиха да вървят и не погледнаха назад. Лили и останалите мълчаливо ги гледаха, докато онези не се скриха от поглед.

— Те май ни казаха… — поде Лили.

— Да стигнем до дупката в оградата! — довърши Хелмут. — Да го направим, бързо!

Те се забързаха в указаната им от граничарите посока. Придържаха се към края на гората, ако им се наложи да се крият. И наистина, след четиристотин метра стигнаха до място, където оградата бе премахната. Дървените стълбове бяха изтръгнати и прекъснатата на места тел лежеше на земята. Сякаш през мястото се бе движил тежък камион. Пръстта наоколо бе здраво отъпкана, а тревата — кафява и рядка. Отвъд пролуката пътека между две ниви водеше към далечна купчинка дървета и няколко покрива — село или просто къщи.

Свобода.

Малко борово дърво наблизо бе окичено с връзки ключове — тридесет, четиридесет, може би петдесет. Хората бяха оставили ключовете за апартаментите и колите си, предизвикателен жест в смисъл че няма да се връщат. Лек ветрец разклащаше клонките и металът проблясваше на слънцето. Приличаше на коледна елха.

— Не се колебайте — насърчи ги Лили. — Преди десет минути си взехме довиждане. Просто вървете.

— Мамо, Лили, обичам ви — произнесе Алис.

— Върви — каза й Каролин.

Алис хвана Хелмут за ръката.

Лили погледна и в двете посоки на обезлесената ивица покрай оградата. Не видя никого.

Двамата младежи минаха през дупката и внимателно прекрачиха падналата ограда.

От другата страна те спряха и помахаха, въпреки че бяха само на около три метра.

— Ние сме свободни! — възкликна Алис.

— Предай на Вали, че го обичам — рече Лили.

— И аз — добави Каролин.

Алис и Хелмут продължиха, хванати за ръце, по пътеката между нивите. В края й те отново помахаха.

После влязоха в селцето и се изгубиха от поглед.

Лицето на Каролин бе мокро от сълзи.

— Питам се ще ги видя ли отново някога — промълви тя.

61.

Западен Берлин настройваше Вали носталгично. Спомняше си как е бил тийнейджър с китара, как е свирил хитове на Евърли Брадърс в клуб Минезенгер до Ку’дам, и как е мечтаел да отиде в Америка и да стане поп звезда. „Получих каквото исках“, каза си той, „а и доста неща, които не исках“.

Докато се регистрираше в хотела си, той се натъкна на Джаспър Мъри.

— Дочух, че се навърташ насам — каза му Вали. — Предполагам, че е интересно да отразяваш събитията в Германия.

— Интересно е — съгласи се Джаспър. — Обикновено американците не се интересуват от европейските събития, но това е изключително.

— Твоето предаване Днес не е същото без теб. Чувам, че рейтингът му падал.

— Май трябва да се правя, че съжалявам. Ти какво ще правиш тия дни?

— Правя нов албум. Оставих Дейв да го миксира в Калифорния. Вероятно ще го развали със струнни инструменти и глокеншпил.

— Какво те води в Берлин?

— Ще се видя с дъщеря си Алис. Избягала е от Източна Германия.

— Родителите ти още ли са там?

— Да, и сестра ми Лили.

И Каролин, помисли си Вали, но не я спомена. Искаше и тя да избяга. Дълбоко в сърцето си още скърбеше за нея, въпреки изминалите години.

— Ребека е тук, в Западен Берлин — добави той. — Сега е голяма клечка във Външното министерство.

— Знам. Тя ми помогна. Може би ще направим статия за разделено от Стената семейство. Тя ще покаже причиненото от Студената война човешко страдание.

— Не — твърдо отсече Вали. Не беше забравил интервюто с Джаспър от шестдесетте, което донесе толкова неприятности на семейство Франк на Изток. — Източногерманското правителство ще причини страдания на семейството ми.

— Лоша работа. Както и да е, приятно ми беше да се видим.

Вали се настани в президентския апартамент. Включи телевизора във всекидневната. Машината беше Франк, произведена във фабриката на баща му. Новините бяха посветени изцяло на бегълците от Източна Германия през Унгария, а вече и през Чехословакия. Той имаше навика да държи телевизора включен, докато върши нещо друго. Развълнува се, когато научи, че Елвис правел същото.

Взе си душ и облече чисти дрехи. После от рецепцията му позвъниха, че Хелмут и Алис са долу.

— Нека се качат — отвърна Вали.

Чувстваше се нервен, което бе глупаво. Та това беше дъщеря му. Само дето я бе виждал един-единствен път за нейните двадесет и пет години. Тогава беше кльощава, русокоса и дългокоса тийнейджърка, която му напомни за Каролин при първата им среща през шестдесетте години.

Минута по-късно се позвъни и той отвори вратата. Алис вече бе млада жена без тийнейджърска непохватност. Косата й беше късо подстригана на бретон и тя вече не приличаше толкова поразително на младата Каролин, въпреки че имаше нейната усмивка от хиляда вата. Облечена беше в износени източногермански дрехи и протъркани обувки. Вали си взе бележка да я разведе из магазините.

Неловко я целуна по двете бузи и се здрависа с Хелмут.

Алис огледа апартамента и рече:

— Леле, хубава стая.

Нищо не представляваше в сравнение с хотелите в Лос Анджелис, но Вали не й го каза. Имаше да усвоява много, но и разполагаха с много време.

Той поръча кафе и сладкиши от румсървиса. Седнаха около масата във всекидневната.

— Това е странно — искрено започна Вали. — Ти си мое дете, но не се познаваме.

— Аз обаче знам твоите песни — каза му Алис. — Всичките. Теб те нямаше, но ти си пял за мен през целия ми живот.

— Това звучи чудесно.

— Да.

Разказаха му в подробности историята на бягството си.

— Погледнато в ретроспекция беше лесно — обобщи Алис. — Тогава обаче бях уплашена до смърт.

Те живееха временно в апартамент, нает за тях от счетоводителя на фабриката Франк, Енок Андерсен.

— Какво смятате да правите по-нататък? — попита Вали.

— Аз съм електроинженер, но искам да науча за бизнеса. Следващата седмица тръгвам на обиколка с един от търговските представители на телевизорите Франк. Според баща ти Вернер това бил начинът да навлезеш — обясни Хелмут.

— На Изток работех в аптека. Най-напред вероятно ще върша същото, но бих желала един ден да имам свой магазин — добави Алис.

Вали бе доволен, че мислят за работа. Тайничко се беше притеснявал, че може да искат да живеят от парите му, което би било зле за тях. Той се усмихна и каза:

— Радвам се, че никой от вас не иска да бъде в музикалния бизнес.

— Най-вече искаме да имаме деца — продължи Алис.

— Толкова се радвам. Нямам търпение да стана дядо рок звезда. Ще се жените ли?

— Обсъждахме го — каза тя. — На Изток не ни бе грижа за това, но сега ни се иска. Ти на какво мнение си?

— За мен бракът сам по себе си не е голям проблем, но ще бъда много развълнуван, ако решите да го сключите.

— Добре. Татко, би ли пял на сватбата ми?

Това бе изненадващо и извади Вали от равновесие. Той положи всички усилия, за да не заплаче.

— Разбира се, миличка — успя да каже той. — Ще се радвам.

За да прикрие чувствата си, той се обърна към телевизора.

Екранът показваше демонстрация от предишната вечер в Лайпциг, Източна Германия. Демонстрантите със свещи в ръце мълчаливо излизаха от някаква църква. Бяха мирни, но в тълпата се врязаха полицейски коли и прегазиха неколцина; после полицаите излязоха и се захванаха да арестуват хора от шествието.

— Тези гадове — промълви Хелмут.

— За какво демонстрират? — попита го Вали.

— За право на пътуване — обясни Хелмут. — Ние се изплъзнахме, но не можем да се върнем. Алис има теб, но не може да посети майка си. А аз съм разделен и от двамата си родители. Не знаем дали въобще ще ги видим някога.

Алис продължи гневно:

— Хората демонстрират, защото няма смисъл да живеем така. Аз трябва да мога да се виждам с майка си и с баща си. Трябва да ни бъде разрешено да пътуваме от Изток на Запад и обратно. Германия е една страна. Трябва да премахнем Стената.

— Амин — завърши Вали.

Димка харесваше началството си. Горбачов дълбоко вярваше в истината. От смъртта на Ленин насетне всеки съветски ръководител беше лъжец. Всички бяха замазвали грешките и бяха отказвали да признаят действителността. Най-смайващата характеристика на съветското ръководство през последните шестдесет и пет години беше отказът му да се изправи срещу фактите. Горбачов беше различен. Докато се мъчеше да определя курса посред връхлетялата Съветския съюз буря, той се придържаше към един основен принцип — че истината трябва да бъде казвана. Димка се възхищаваше.

Той и Горбачов бяха доволни, когато отстраниха Ерих Хонекер като ръководител на ГДР. Той беше загубил контрол над страната и над партията. Наследникът му обаче ги разочарова. За раздразнение на Димка властта бе поета от лоялния заместник на Хонекер, Егон Кренц — от трън, та на глог.

Все пак Димка смяташе, че на Горбачов ще се наложи да помогне на Кренц. Съветският съюз не можеше да допусне рухването на Източна Германия. Може би СССР щеше да оцелее със свободни избори в Полша и пазарна икономика в Унгария, но Германия беше нещо различно. Подобно на Европа и тя бе разделена на Източна и Западна, комунистическа и капиталистическа. Триумфът на Западна Германия щеше да означава възход на капитализма и край на мечтите на Маркс и Ленин. Дори Горбачов не можеше да го допусне — или?

Две седмици по-късно Кренц извърши обичайното поклонение в Москва. Димка се здрависа с човек с месеста физиономия, гъста сива коса и изглед на самодоволна удовлетвореност. На младини може и да е бил разбивач на сърца.

Във величествения си кабинет с боядисани в жълто стени Горбачов го посрещна с хладна любезност.

Кренц носеше със себе си доклад от главния планировчик — според него Източна Германия беше банкрутирала. Кренц заяви, че Хонекер укрил доклада. Димка знаеше, че истината за източногерманската икономика е била укривана в продължение на десетилетия. Цялата пропаганда за икономически ръст е била лъжа. Производителността във фабриките и мините беше с около петдесет процента по-ниска от тази на Запад.

— Поддържахме се със заеми — заяви Кренц на Горбачов, както си седеше на черно кожено кресло във величествения кабинет с жълти стени в Кремъл. — Десет милиарда германски марки годишно.

Дори и Горбачов бе шокиран.

— Десет милиарда?

— Теглехме краткосрочни заеми, за да плащаме лихвите по дългосрочните.

— Което е незаконно — намеси се Димка. — Ако банките разберат…

— Сега лихвите по дълга ни са четири и половина милиарда годишно, което представлява две трети от всичките ни приходи в твърда валута. Трябва ни помощта ви, за да се справим с тази криза.

Горбачов побесня. Мразеше врънкането за пари от страна на източноевропейските ръководители.

Кренц се сепна.

— В известен смисъл ГДР е дете на СССР.

И той опита с една мъжка шега:

— Човек трябва да припознава бащинството на децата си.

Горбачов дори не се усмихна.

— Не сме в положение да ви предложим помощ — рязко отсече той. — Не и в сегашното състояние на СССР.

Димка се изненада. Не бе очаквал Горбачов да бъде тъй рязък.

Кренц беше в недоумение.

— Тогава какво да правя аз?

— Трябва да бъдете честен с хората си и да им кажете, че повече не могат да продължават да живеят така, както са навикнали.

— Ще има вълнения — обади се Кренц. — Ще трябва да бъде обявено извънредно положение. Ще трябва да се вземат и мерки за предотвратяване на масов пробив в Стената.

На Димка му се стори, че това се доближава до политическо изнудване. На Горбачов му се стори същото и той се стегна.

— В такъв случай не очаквайте да получите подкрепа от Червената армия. Ще трябва сами да решите тези проблеми.

Наистина ли това имаше предвид? СССР наистина ли щеше да си измие ръцете по отношение на Източна Германия?

Възбудата на Димка се съчетаваше със смайването му. Беше ли Горбачов готов да извърви целия път?

Кренц приличаше на свещеник, осъзнал, че няма Бог. Източна Германия е била създадена от Съветския съюз, субсидирана от фондовете на Кремъл и защитавана от силата на съветската армия. Той не можеше да възприеме, че всичко това е приключило. Явно нямаше абсолютно никаква идея какво да прави от тук нататък.

Когато си излезе, Горбачов нареди на Димка:

— Изпрати напомняне на командирите на нашите войски в Източна Германия. При никакви обстоятелства не бива да се замесват в конфликти между тамошното правителство и гражданите. Това е на първо място.

„Боже мой“, рече си Димка, „това наистина ли е краят?“

Към ноември във всеки голям град на Източна Германия имаше демонстрации. Броят на хората нарастваше, а тълпите ставаха все по-дръзки. Бруталните полицейски нападения с палки не можеха да ги смажат.

Лили и Каролин бяха поканени да свирят на митинг на „Александерплац“, недалеч от дома им. Събраха се няколкостотин хиляди души. Някой бе нарисувал огромен плакат с надписа WIR SIND DAS VOLK, ние сме народът. По всички краища на площада имаше полиция в облекло за борба с безредиците; тя очакваше заповед да се вреже в множеството с палките си. Полицаите обаче изглеждаха по-уплашени от демонстраторите.

Оратор след оратор нападаше комунистическия режим, а полицията не направи нищо.

Организаторите допускаха и прокомунистически оратори — и за изненада на Лили избраният за защитник на правителството бе Ханс Хофман. От мястото си зад кулисите, където двете с Каролин очакваха реда си на сцената, тя гледаше познатата изгърбена фигура на човека, преследвал семейството й в продължение на четвърт век. Въпреки скъпото си синьо палто той трепереше от студ — или може би страх.

Когато Ханс опита да се усмихне приятно, той успя само да заприлича на вампир.

— Другари — започна той, — партията се вслуша в гласа на народа и биват подготвяни нови мерки.

Хората знаеха, че това са глупости, и започнаха да освиркват.

— Но ние трябва да действаме в порядък и да признаваме ръководната роля на партията в строителството на социализма.

Освиркването премина във викане.

Лили гледаше Ханс отблизо. Изразът му беше на гняв и безсилие. Преди година една негова дума би унищожила всеки от хората в множеството; днес внезапно сякаш те се сдобиха с властта. Той дори не можеше да ги застави да замълчат. Наложи се да повиши глас и да вика, за да го чуят, даже с помощта на микрофон.

— Особено не бива да превръщаме всеки член на организациите за държавна сигурност в изкупителна жертва на допуснатите от предишното ръководство грешки.

Това не бе нищо по-долу от молба за съчувствие към побойниците и садистите, тормозили хората в продължение на десетилетия, и тълпата изпадна в ярост. Хората задюдюкаха и закрещяха Stasi raus!, ЩАЗИ вън!

Ханс се развика пронизително:

— Все пак те само са изпълнявали заповеди!

Това предизвика взрив от презрителен смях.

За Ханс най-лошото нещо бе да му се присмиват. Той почервеня от бяс. Изведнъж Лили си спомни сцената отпреди двадесет и осем години, когато Ребека хвърли обувките на Ханс по него от прозореца на горния етаж. Тогава той изпадна в ярост заради презрителния смях на съседките.

Сега той остана на микрофона, неспособен да надвика шума, но и нежелаещ да се откаже. Това бе сблъсък на воли между него и множеството, и той загуби. Арогантното му изражение рухна и той изглеждаше близо до това да се разреве. Най-накрая се дръпна от микрофона и слезе от трибуната.

Погледна още веднъж тълпата, която се смееше и викаше срещу него, и се предаде. Както си тръгваше, той видя Лили и я позна. Погледите им се срещнаха, докато тя отиваше на сцената заедно с Каролин, и двете с китари в ръце. В този миг той приличаше на бито псе — толкова трагично, че Лили почти го съжали.

После го подминаха и отидоха в средата на сцената. Част от множеството разпозна Лили и Каролин; други знаеха имената им и се понесе одобрителен рев. Двете застанаха на микрофоните. Изсвириха мажорен акорд, после заедно запяха „Тази страна е твоя страна“.

Тълпата пощуря.

Бон бе провинциален град на брега на Рейн. Беше неочакван избор за национална столица и то точно по тази причина, за да се подчертае временната му природа и вярата на германския народ, че някой ден Берлин отново ще бъде столицата на обединена Германия. Това обаче бе било преди четиридесет години, а Бон продължаваше да бъде столица.

Беше скучно място, но това бе отлично за Ребека — тя винаги бе твърде заета да води светски живот, освен когато Фред Биро не се намираше в града.

Тя беше натоварена. Сферата на нейната компетентност бе Източна Европа, обзета от революция, чийто край никой не можеше да види. През повечето дни имаше работни обеди, но днес си взе почивка. Излезе от Външното министерство и пеш отиде до любимия си евтин ресторант, където си поръча любимото блюдо, Himmel und Erde, небе и земя — картофи и ябълки с бекон.

Докато се хранеше, Ханс Хофман се появи.

Ребека избута стола назад и стана. Първата й мисъл бе, че е дошъл да я убие. Щеше да извика за помощ, но видя изражението на лицето му. Изглеждаше победен и тъжен. Страхът й изчезна — той вече не беше опасен.

— Моля те, не се бой, нямам лоши намерения — започна Ханс.

Тя остана права:

— Какво искаш?

— Да кажа нещо. Минута или две, не повече.

За миг тя се запита как е успял да дойде от Източна в Западна Германия, после се усети, че ограниченията за пътуване не важат за старшите офицери в тайната полиция. Те можеха да правят каквото си поискат. Вероятно е казал на колегите си, че е на разузнавателна задача в Бон. Може би беше на такава.

Собственикът на ресторанта дойде и попита:

— Всичко наред ли е, госпожо Хелд?

Ребека изгледа Ханс още малко. После отвърна:

— Да, Гюнтер, благодаря ти. Мисля, че всичко е наред.

Тя отново седна, а Ханс седна срещу нея.

Ребека хвана вилицата и отново я остави. Беше загубила апетит.

— Хайде, минута-две.

— Помогни ми — каза той.

Тя не можеше да повярва на ушите си.

— Какво? — попита го тя. — Да помагам на теб?

— Нещата се разпадат. Трябва да се измъкна. Тълпите ми се присмиват. Боя се, че ще ме убият.

— Ти какво си въобразяваш, че мога да направя за теб?

— Имам нужда от място, пари и документи.

— Ти да не си обезумял? След всичко, което причини на мен и на семейството ми?

— Не разбираш ли защо съм направил тези неща?

— Защото ни мразеше!

— Защото те обичам.

— Не ставай смешен!

— Да, разпределен бях да шпионирам теб и семейството ти. Излизах с теб, за да проникна в къщата. Но тогава нещо стана. Влюбих се в теб.

Той го беше казвал и преди, в деня, когато тя избяга отвъд Стената. Той беше сериозен. Реши, че е полудял. Отново започна да изпитва уплаха.

— Не казах на никого за чувствата си — продължи той и се усмихна носталгично, сякаш си припомняше невинен юношески роман, а не долна измама. — Преструвах се, че те използвам и манипулирам чувствата ти. Но наистина те обичах. Тогава ти каза, че трябва да се оженим. Аз бях в рая! Разполагах със съвършеното оправдание за пред началниците си.

Той живееше в измислен свят, но не беше ли това вярно за цялата източногерманска върхушка?

— Годината, която прекарахме заедно, като мъж и жена, е най-хубавото време от целия ми живот — обясни Ханс. — Това, че ме отхвърли, разби сърцето ми.

— Как можеш да кажеш това?

— Според теб защо не съм се оженил отново?

Тя се вкамени.

— Не знам — беше отговорът й.

— Другите жени не ме интересуваха. Ребека, ти си любовта на моя живот.

Тя го зяпна. Разбра, че това не е просто глупава измислица или отчаян опит да спечели съчувствие. Ханс беше искрен. Всяка дума бе сериозна.

— Приеми ме отново — примоли се той.

— Не.

— Моля те.

— Отговорът е „не“. И винаги ще бъде „не“. Никакви твои думи няма да променят мнението ми. Моля те, не ме карай да си служа с груби думи, за да те накарам да разбереш.

„Не знам защо се колебая да го нараня“, мина през ума й; „той никога не се е колебал да бъде жесток към мен“.

— Просто приеми казаното от мен и си тръгни.

— Добре — тъжно произнесе той. — Знаех, че това ще кажеш, но трябваше да опитам.

Стана.

— Благодаря ти, Ребека. Благодаря ти за онази година щастие. Винаги ще те обичам.

Той се извърна и излезе от ресторанта.

Ребека го гледаше, все още дълбоко разтърсена. Боже милостиви, помисли си тя — това нещо не го очаквах.

62.

Беше студен ноемврийски ден в Берлин, със затъмняваща мъгла и с адска миризма на сяра във въздуха от димящите фабрики в източната част. Таня, набързо прехвърлена тук от Варшава, за да помага за отразяването на засилващата се криза, усещаше, че Източна Германия ще получи сърдечен удар. Всичко се разпадаше. Като забележително повторение на събитията от 1961 година, преди издигането на Стената, толкова хора бяха избягали на Запад, че училищата затваряха заради недостига на учители, а болниците работеха с минимален персонал. Останалите зад Стената ставаха все по-гневни.

Новият ръководител Егон Кренц се съсредоточи върху пътуванията. Надяваше се, че ако може да удовлетвори хората по този въпрос, другите оплаквания ще отшумят. Според Таня той грешеше — искането за повече свобода вероятно щеше да стане навик за източногерманците. На шести ноември Кренц обнародва нови правила за пътуване — разрешаваше се на хората да пътуват зад граница с разрешение от Вътрешното министерство и да вземат със себе си петнадесет марки, горе-долу колкото за чиния кренвирши и халба бира в Западна Германия. Хората се отнесоха презрително към тази отстъпка. Днес, девети ноември, все по-отчаяният Кренц свика още една пресконференция, за да обнародва още един нов закон за пътуванията.

Таня симпатизираше на желанието на източногерманците да бъдат свободни и да вървят където пожелаят. Тя искаше същата свобода и за себе си и Василий. Той бе световноизвестен, но трябваше да се крие под псевдоним. Никога не беше излизал от СССР, където книгите му не се издаваха. Трябваше да може да излезе, да приеме спечелените от неговото друго аз награди и да се погрее за малко на светлината на славата — а тя искаше да бъде с него.

За нещастие, не виждаше как Източна Германия би могла да освободи народа си. Тя не можеше да съществува като независима държава — най-вече по тази причина бяха построили Стената. Позволяха ли на гражданите си да пътуват, милиони щяха да напуснат завинаги. Западна Германия може и да беше консервативна страна със старомодно отношение към правата на жените, но бе рай в сравнение с Изтока. Никоя страна не можеше да оцелее при напускането на най-предприемчивите си млади хора. Ето защо Кренц никога не би дал доброволно на източногерманците единственото нещо, което те искаха.

Тъй че Таня отиде в Международния пресцентър на улица „Морен“ с малки очаквания няколко минути преди шест вечерта. Залата бе претъпкана с журналисти, фотографи и телевизионни камери. Редиците с червени столове бяха заети и Таня трябваше да се присъедини към тълпата на правостоящите край стените на залата. Международният прескорпус беше в пълния си състав — всички можеха да надушат кръвта.

Точно в шест в залата се появи прессекретарят на Кренц, Гюнтер Шабовски, заедно с още трима служители, и седна на масата на подиума. Беше сивокос, носеше сив костюм и сива вратовръзка. Представляваше компетентен бюрократ, към когото Таня изпитваше доверие. В продължение на един час обявяваше министерски промени и административни преобразования.

Таня се дивеше на гледката как едно комунистическо управление се бори да задоволи обществените искания за промяна. Нещо подобно бе почти непознато. В редките случаи, когато е ставало, танковете са го спирали. Тя си припомни мъчителните разочарования на Пражката пролет от 1968 година и на Солидарност от 1981 година. Според брат й обаче Съветският съюз вече нямал силата или волята да смазва недоволството. Тя не смееше да се надява това да е вярно. Представи си живот, в който тя и Василий можеха да пишат истината без страх. Свобода. Трудно да си го представиш.

В седем часа Шабовски обяви новия закон за пътуванията.

— За всеки гражданин на Германската демократична република ще бъде възможно да напуска страната през граничните контролно-пропускателни пунктове — обяви той. Това не уточняваше кой знае какво и неколцина журналисти настояха за пояснения.

Самият Шабовски изглеждаше несигурен. Той си сложи очилата и прочете указа на глас.

— За частни пътувания до чужди страни може да се кандидатства без покриване на съществуващите изисквания за издаване на визи, без нуждата да се доказва необходимостта от пътуването или пък семейни връзки.

Всичко бе написано на мъгляв бюрократичен език, но звучеше добре.

Някой попита:

— Кога влиза в сила новата разпоредба?

Шабовски явно не знаеше. Таня забеляза, че се поти. Предположи, че новият закон е бил съставен набързо. Човекът прелисти хартията пред себе си в търсене на отговор.

— Доколкото знам — каза той, — веднага, без отлагане.

Таня бе смаяна. Нещо влизаше в сила незабавно — но какво? Можеше ли някой просто да отиде до пункта и да пресече? Пресконференцията обаче свърши без допълнителна информация.

Таня се чудеше какво да пише, докато покриваше краткото разстояние до хотел Метропол на „Фридрихщрасе“. В позацапаната импозантност на мраморното фоайе нагоре-надолу сновяха агенти на ЩАЗИ в обичайните си кожени якета и джинси, пушеха и гледаха някакъв телевизор с лош образ. Той показваше запис от пресконференцията. Докато се добере до ключа от стаята си, Таня чу как едната рецепционистка попита другата:

— Какво означава това? Можем ли просто да отидем?

Никой не знаеше.

Вали се намираше в западноберлинския си хотелски апартамент и гледаше новините заедно с Ребека, долетяла, за да се види с Алис и Хелмут. Те планираха да излязат заедно на вечеря.

Вали и Ребека се двоумяха над сдържания репортаж по програмата Днес на Це Де Еф в седем вечерта. Имаше нови разпоредби за пътуванията за източногерманците, но не беше ясно какво означават. Вали не можеше да разбере дали на семейството му ще бъде позволено да го посети в Западна Германия, или не.

— Чудя се дали ще мога да видя Каролин отново — размишляваше той.

Алис и Хелмут дойдоха няколко минути по-късно и свалиха зимните палта и шаловете.

В осем Вали се прехвърли на Всекидневното предаване на А Ер Де, но не научи много повече.

Изглеждаше невъзможно Стената, засегнала живота на Вали, да бъде отворена. Той много образно си спомни и преживя няколкото болезнени секунди на кормилото на стария черен микробус Фрамо на Джо Хенри. Припомни си своя ужас, когато видя как граничарят коленичи и прицелва автомата, паниката си при завъртането на волана и насочването към войника, объркването си, когато куршумите натрошиха предното стъкло. Беше му призляло от усещането, че колелата му прегазват човешко същество. После проби бариерата към свободата.

Стената му беше отнела невинността. Тя му отне и Каролин. И детството на дъщеря му.

Тази дъщеря, само няколко дни преди двадесет и шестия си рожден ден, попита:

— Стената още ли е Стената или не?

— Не мога да разбера. Сякаш са отворили границата по погрешка — заключи Ребека.

— Дали да не излезем и видим какво става на улиците? — предложи Вали.

Лили, Каролин, Вернер и Карла редовно гледаха Всекидневното предаване на А Ер Де, както правеха милиони хора в Източна Германия. Според тях то казваше истината, за разлика от собствените им държавно контролирани новинарски емисии — те представяха измислен свят, в който никой не вярваше. При все това бяха озадачени от двусмислените новини в осем.

— Границата отворена ли е или не е? — попита Карла.

— Не може да бъде — изкоментира Вернер.

— Е, аз ще погледна — обади се Лили.

Накрая и четиримата отидоха.

Щом излязоха от къщи и вдишаха студения нощен въздух, те усетиха емоционално заредената атмосфера. Улиците на Източен Берлин, мътно осветени от жълтите лампи, бяха необичайно изпълнени с хора и коли. Всички се бяха запътили в една посока, към Стената, повечето на групички. Някои младежи опитваха да се качат на стоп — престъпление, за което щяха да бъдат арестувани преди седмица. Хората си говореха с непознатите, питаха ги какво знаят и дали наистина е вярно, че вече може да се ходи в Западен Берлин.

Каролин се обърна към Лили:

— Вали е в Западен Берлин. Чух го по радиото. Трябва да е дошъл да види Алис.

Тя изглеждаше замислена.

— Надявам се да се харесват.

Семейство Франк тръгна на юг по „Фридрихщрасе“, докато не видя в далечината мощните светлини на Чекпойнт Чарли — комплекс, който заемаше улицата между цели две пресечки, от „Цимерщрасе“ на комунистическата страна до „Кохщрасе“ откъм свободната.

При идването си видяха как от станцията на метрото Щадтмитте се изсипват хора и тълпата нараства. Имаше и върволица коли — шофьорите им явно се колебаеха дали да доближават пункта, или не. Лили усещаше празничното чувство, но не беше сигурна дали има нещо за празнуване. Доколкото можеше да види, вратите не бяха отворени.

Много хора се държаха назад, извън светлината на прожекторите, от страх да си покажат лицата; по-дръзките обаче се доближаваха и извършваха углавното престъпление „неоправдано проникване в гранична зона“ въпреки риска от арест и тригодишна присъда в трудов лагер.

При доближаването до пропускателния пункт улицата се стесняваше, а тълпата се сгъстяваше. Лили и семейството й си пробиха път до челото. Пред тях, под ярки като слънцето светлини, можеха да видят порталите в червено и в бяло за пешеходци и автомобили, граничарите с оръжията им, митническите постройки и стърчащите над всичко вишки. Посред изцяло стъклените стени на командния пункт някакъв офицер говореше по телефона и махаше широко и ядосано с ръце, докато говореше.

От ляво и от дясно на пропускателния пункт, по „Кохщрасе“ се простираше омразната Стена. Лили усети как стомахът й се бунтува. През по-голямата част от живота й това съоръжение разделяше семейството й на две половини, които почти не се бяха срещали. Тя ненавиждаше Стената повече и от Ханс Хофман.

— Някой опитал ли се е да премине? — на висок глас запита Лили.

Една жена до нея заговори ядосано:

— Връщат хората. Казват, че човек трябва да има виза от полицейски участък. Аз обаче отидох до участъка, а там не знаеха нищо за това.

Преди месец жената би свила рамене при това типично бюрократично недомислие и би се върнала у дома. Тази вечер обаче нещата бяха различни. Тя все още стоеше тук — недоволна и протестираща. Никой не се прибираше.

Хората около Лили завикаха ритмично:

— Отворете! Отворете!

Когато замлъкнаха, на Лили й се стори, че дочува викове от отсрещната страна. Тя напрегна слух. Какво казваха? Най-накрая тя го разбра: „Елате! Елате!“ Явно и хората от Западен Берлин се събираха на пропускателните пунктове.

Какво щеше да стане? Как щеше да свърши това?

По „Цимерщрасе“ до пункта дойдоха шест микробуса и от тях излязоха петдесет или шестдесет въоръжени граничари.

Застанал до Лили, Вернер мрачно произнесе:

— Подкрепления.

Димка и Наталия седяха на черните кожени кресла в кабинета на Горбачов и се чувстваха едновременно въодушевени и напрегнати. Стратегията на Горбачов — да остави източноевропейските сателити да вървят по своя път — доведе до криза, която явно се усилваше. Това можеше да бъде опасно или да подава надежди. Може би беше и двете.

За Димка както винаги въпросът бе в какъв свят ще живеят внуците му.

Григорий, неговият син от Нина, вече бе женен; дъщерята на Димка и Наталия, Катя, учеше в университет; и двамата вероятно щяха да имат деца през следващите няколко години. Какво ли готвеше бъдещето за тези деца? Беше ли старият социализъм наистина свършен? Димка все още не знаеше.

Той се обърна към Горбачов:

— Хиляди хора се събират на пропускателните пунктове на Берлинската стена. Ако източногерманското правителство не отвори портите, ще има бунтове.

— Това не е наш проблем — заяви Горбачов. Това беше литания — той винаги го съобщаваше.

— Искам да говоря със западногерманския канцлер Кол — продължи той.

— Тази вечер той е в Полша — обясни Наталия.

— Свържете се с него по телефона колкото може по-скоро — не по-късно от утре. Не искам той да говори за обединение на Германия. Това ще ескалира кризата. Отварянето на Стената вероятно е единствената дестабилизация, с която ГДР може да се справи сега.

Димка си рече, че той е напълно прав. Ако отвореха границата, една обединена Германия може би не беше далеч в бъдещето. Точно сега обаче бе по-добре да не се повдига такъв горещ въпрос.

— Сега ще звънна на западногерманците — рече Наталия. — Още нещо?

— Не, благодаря.

Наталия и Димка станаха. Горбачов все още не им бе казал какво да се прави в настоящата криза. Димка го попита:

— Ако Егон Кренц се обади от Източен Берлин?

— Не ме будете.

Димка и Наталия напуснаха стаята.

Отвън той й каза:

— Ако не направи нещо сега, ще бъде твърде късно.

— За какво? — попита Наталия.

— За спасяването на социализма.

Мария Самърс се намираше в дома на Джаки Джейкс в „Принц Джордж Каунти“ и вечеряше рано с кръщелника си Джак. Телевизорът беше включен и тя видя как Джаспър Мъри, с палто и шал, прави репортаж от Берлин. Намираше се от западната, свободна страна на Чекпойнт Чарли, посред тълпата до малкия съюзнически пост, поставен по средата на „Фридрихщрасе“, до четириезичния надпис ВИЕ НАПУСКАТЕ АМЕРИКАНСКИЯ СЕКТОР. Зад него се виждаха прожекторите и вишките.

Джаспър заговори:

— Тази вечер кризата на комунизма достигна нов връх. След седмица демонстрации днес източногерманското правителство обяви отварянето на границите със Запада — но явно никой не е съобщил на граничните войски или на паспортните служби на полицията. Затова хиляди берлинчани са се събрали от двете страни на ужасната Стена и настояват да упражнят новополученото си право да преминат, докато правителството не прави нищо, а въоръжената гранична охрана става все по-нервна.

Джак довърши сандвича си и отиде да се къпе.

— Деветгодишен е и вече се стеснява — усмихнато обясни Джаки. — Казва ми, че бил твърде голям, за да го къпела баба му.

Мария беше погълната от новините от Берлин. Спомняше си как нейният любовник, президентът Кенеди, се обърна към света: Ich bin ein Berliner.

— Прекарала съм целия си живот в работа за американското правителство — обясни тя на Джаки. — През цялото време целта ни беше да победим комунизма. Но накрая той сам си нанесе поражение.

— Защо се случва това? — попита Джаки. — Не мога да го разбера.

— На власт дойде ново поколение ръководители, най-вече Горбачов. Когато отвориха счетоводните баланси и погледнаха цифрите, те си казаха: „Ако това е най-доброто, което можем да направим, какъв е смисълът от комунизма?“ Струва ми се, че е можело и да не постъпвам в Държавния департамент — аз и стотици други хора.

— Какво друго би вършила?

— Бих се омъжила — отвърна Мария, без да се замисля.

Джаки приседна.

— Джордж никога не ми е споделял твоите тайни — започна тя. — Но през шейсетте си мислех, че си влюбена в женен мъж.

Мария кимна.

— През живота си съм обичала двама души — съгласи се тя. — Него и Джордж.

— Какво стана? Той върна ли се при жена си? Обикновено така правят — попита Джаки.

— Не — отговори й Мария. — Умря.

— О, Боже мой! — рече Джаки. — Да не е бил президентът Кенеди?

Мария я зяпна смаяно.

— Как го разбра?

— Не съм го разбирала. Предположих.

— Моля те, не казвай на никого! Джордж го знае, и никой друг.

— Аз мога да пазя тайни — усмихна се Джаки. — Грег не знаеше, че е баща, докато Джордж не стана шестгодишен.

— Благодаря ти. Ако това излезе, ще ме разнасят из долнопробните вестници, дето вървят из супермаркетите. Господ знае какви щети би нанесло това на кариерата ми.

— Не се тревожи. Само чуй. Джордж скоро ще си дойде. Вие двамата практически живеете заедно. Толкова добре си подхождате.

Тя сниши глас.

— Харесвам те много повече от Верина.

Мария се засмя.

— Стига да знаеха, и нашите биха предпочели Джордж пред президента Кенеди — можеш да се обзаложиш на това.

— Мислиш ли, че ти и Джордж можете да се ожените?

— Проблемът е, че не мога да върша работата си, ако съм омъжена за конгресмен. Трябва да бъда надпартийна или поне да изглежда така.

— Някой ден ще се пенсионираш.

— Още седем години и съм на шестдесет.

— Ще се омъжиш ли за него тогава?

— Ако ме помоли — да.

Ребека беше от западната страна на Чекпойнт Чарли заедно с Вали, Алис и Хелмут. Тя гледаше да избягва Джаспър Мъри и телевизионните му камери. Смяташе, че сливането с уличната тълпа не е уместно за депутат от Бундестага, да не говорим за министър в правителството. Тя обаче нямаше да пропусне това, най-голямата демонстрация срещу Стената — Стената, осакатила любимия й мъж и опропастила живота й. Източногерманското правителство не би могло да я надживее — или пък да?

Въздухът беше студен, но тълпата я сгряваше. На участъка от „Фридрихщрасе“ към Чекпойнт Чарли имаше няколко хиляди души. Ребека и останалите бяха близо до челото на многолюдното мнозинство. Веднага след кабинката на часовия откъм съюзническата страна, там, където „Фридрихщрасе“ се пресичаше с „Кохщрасе“, бе очертана бяла линия. Тя показваше края на Западен Берлин и началото на Източен Берлин. Кафене Адлер на ъгъла не можеше да се отърве от клиенти.

Стената вървеше по пресечката — „Кохщрасе“. Всъщност стените бяха две — и двете направени от високи бетонни панели, разделени от ивица прочистена територия. Откъм западната страна бетонът бе изпъстрен с шарени графити. Точно срещу Ребека имаше пролука, зад която неколцина въоръжени граничари стояха пред трите врати в бяло и червено — две за превозни средства и една за пътници. Зад тях стърчаха три вишки. Ребека можеше да види войниците зад стъклените прозорци — те зловещо наблюдаваха хората през бинокли.

Някои от хората около Ребека говореха с граничарите и ги умоляваха да пуснат хората от Изток. Войниците не отговаряха. При стълпотворението дойде офицер и обясни, че засега няма нови правила за пътуванията от Изток. Никой не му повярва — бяха го видели по телевизията!

Натискът на тълпата беше неумолим и постепенно Ребека беше отнесена напред, докато не прекоси бялата черта и не се озова технически в Източен Берлин. Граничарите гледаха безпомощно.

След малко те се оттеглиха зад портите. Ребека се изненада. Обикновено източногерманските войници не се отдръпваха от множествата — контролираха ги с помощта на необходимата за случая бруталност.

Сега на кръстовището нямаше граничари и тълпата продължи напред. И от двете им страни двойната стена свършваше с къса напречна стена, свързваща вътрешните и външните бариери; тя блокираше достъпа до междинната ивица. За смайване на Ребека, двама дръзки демонстранти се качиха на стената и седнаха на заоблените ръбове на бетонните панели.

Граничарите ги доближиха и ги заговориха:

— Моля, слезте.

Хората учтиво отказаха.

Сърцето на Ребека бумкаше. Те бяха в Източен Берлин — като нея — и можеха да бъдат застреляни от войниците заради прехвърлянето на Стената, като много други през последните двадесет и осем години.

Нямаше стрелба обаче. Вместо това, още няколко души изкачиха Стената на различни места, седнаха на върха, спуснаха крака от двете й страни и предизвикаха граничарите да направят нещо по въпроса.

Граничарите се върнаха на позициите си зад портите.

Това беше смайващо. По комунистическите стандарти то беше беззаконие и анархия. Никой обаче не правеше нищо да го спре.

Ребека си спомни как в неделя, през август 1961 година, тя бе на тридесет, напусна дома си, за да отиде до Западен Берлин, и намери всички пунктове за преминаване блокирани с бодлива тел. През половината й живот бариерата си беше на мястото. Възможно ли беше тази ера да приключва? Тя го жадуваше с цялото си сърце.

Тълпата вече открито предизвикваше Стената, граничарите и източногерманския режим. Ребека също така видя, че настроението на войниците се променя. Някои си говореха с демонстрантите, което беше забранено. Един от хората се пресегна, свали кепето на войник и го наложи на главата си. Войникът го помоли:

— Можете ли да ми го върнете, моля? Трябва ми или ще загазя.

Демонстрантът великодушно му го върна.

Ребека погледна часовника си. Беше почти полунощ.

От източната страна хората около Лили скандираха:

— Пуснете ни! Пуснете ни!

От западната страна на пункта се донесе скандиране в отговор:

— Елате! Елате! Елате!

Множеството постепенно се беше приближавало до войниците, докато не достигна портите на една ръка разстояние, а граничарите не се оттеглиха в комплекса си.

Зад Лили по „Фридрихщрасе“ се беше простряла тълпа от десетки хиляди души и редица коли — по-далеч от погледа й.

Всички знаеха, че положението е опасно и нестабилно. Лили се боеше, че войниците просто ще започнат да стрелят в тълпата. Те нямаха достатъчно муниции, за да се защитят от десет хиляди разгневени хора, но какво можеха да направят?

Лили го разбра в следващия миг.

Изведнъж се появи офицер и изрева:

— Alles auf!

Веднага всички порти се отвориха.

От множеството се понесе рев и хората се впуснаха напред. Лили се мъчеше да остане близо до семейството си, докато всички вървяха през портите и за превозни средства, и за пешеходци. Те минаха през комплекса — тичаха, викаха и пищяха от радост. Портите от другата страна също бяха отворени. Хората преминаха и Изтокът се срещна със Запада.

Хората плачеха, прегръщаха се и се целуваха. Тези, които чакаха, носеха букети с цветя и бутилки с шампанско. Шумът на радостта беше оглушителен.

Лили се огледа. Родителите й бяха току след нея. Каролин беше малко по-напред.

— Чудя се къде ли са Вали и Ребека — попита тя.

Завръщането на Иви Уилямс в Америка беше триумф. Тя получи овации в първата вечер на Куклен дом на Бродуей. Мрачната интроспективна драма на Ибсен отлично съответстваше на емоционалната наситеност на най-добрите й актьорски изпълнения.

Когато публиката най-накрая се умори да аплодира и напусна театъра, Дейв, Бийп и шестнадесетгодишният им син Джон Лий се отправиха зад сцената, за да се присъединят към множеството на почитателите. Гримьорната на Иви беше пълна с хора и цветя, а имаше и няколко бутилки шампанско върху лед. Странно — хората мълчаха, а шампанското стоеше неотворено.

В единия ъгъл имаше телевизор и повечето от актьорите се бяха скупчили около него и смълчано гледаха новините от Берлин.

— Какво е това? Какво става? — обади се Дейв.

Кам се намираше в кабинета си в Лангли с Тим Тедър, двамата гледаха телевизия и пиеха уиски. Джаспър Мъри предаваше на живо от Берлин и викаше въодушевено:

— Портите са отворени и източногерманците идват! Прииждат със стотици и с хиляди! Това е исторически ден! Берлинската стена падна!

Кам намали звука.

— Вярваш ли го?

— Краят на комунизма — и Тедър вдигна чашата си за наздравица.

— За това сме работили през всички тези години — отбеляза Кам.

Тедър скептично поклати глава.

— Всичко, сторено от нас, бе изцяло неефективно. Въпреки усилията ни Виетнам, Куба и Никарагуа станаха комунистически страни. Погледни другите места, където опитахме да предотвратим комунизма — Иран, Гватемала, Чили, Камбоджа, Лаос… Нито едно от тях не ни прави голяма чест. А сега Източна Европа изоставя комунизма без помощ от наша страна.

— Все едно, трябва да измислим начин да си припишем заслугата. Или поне президентът да я получи.

— Буш е на поста си по-малко от година и през цялото време изоставаше — възрази Тим. — Той не може да твърди, че е причина за това — ако е направил нещо, то то беше да опита да забави всичко.

— Може би Рейгън? — мислеше гласно Кам.

— Бъди разумен — рече Тедър. — Рейгън не направи това. Направи го Горбачов. Той и цената на петрола. И фактът, че комунизмът и без това никога не е действал.

— Ами Звездните войни?

— Оръжейна система, която никога нямаше да излезе от стадия на научната фантастика, както знаеха всички, включително и съветите.

— Все пак Рейгън държа тази реч — „Господин Горбачов, съборете тази стена“. Помниш ли?

— Помня. Ще кажеш ли, че комунизмът е рухнал, задето Рейгън е държал една реч? Хората няма да го повярват.

— Ще го повярват — възрази Кам.

Първият човек, когото Ребека видя, бе баща й — висок мъж с оредяваща руса коса и спретнато вързана вратовръзка в отворената яка на палтото. Той изглеждаше по-възрастен.

— Виж! — викна тя на Вали. — Това е татко!

Лицето на Вали разцъфтя в широка усмивка.

— Така е — каза той. — Не вярвах, че ще ги намерим в това множество. Той положи ръка на рамото на Ребека и двамата си запроправяха път в блъсканицата. Хелмут и Алис ги следваха плътно.

Движението беше дразнещо трудно. Тълпата беше гъста, всички танцуваха, скачаха от радост и прегръщаха непознатите.

Ребека видя майка си до баща си, а после и Лили и Каролин.

— Не са ни видели още — обърна се тя към Вали. — Махай!

Нямаше смисъл да вика. Всички крещяха. Вали отбеляза:

— Това е най-голямото улично увеселение в света.

Някаква жена с накъдрена коса връхлетя върху Ребека и тя щеше да падне, ако не я бе подкрепила ръката на Вали.

Тогава най-после двете групички се достигнаха. Ребека се хвърли в прегръдките на баща си. Тя усети устните му на челото си. Познатата целувка, докосването на леко наболата брадица, ароматът на одеколона му за след бръснене — това изпълни сърцето й до пръсване.

Вали прегърна майка им. После се размениха. Ребека не можеше да вижда от сълзи. Те прегърнаха Лили и Каролин. Каролин целуна Алис.

— Не вярвах, че ще те видя отново толкова скоро. Не знаех дали въобще ще те видя отново.

Ребека гледаше как Вали поздравява Каролин. Той взе ръцете й и двамата се усмихнаха един на друг. Вали простичко каза:

— Толкова съм щастлив да те видя отново, Каролин. Толкова съм щастлив.

— Аз също — промълви тя.

Те се подредиха в кръг, с хванати ръце, посред нощ, в средата на Европа.

— Ето ни — произнесе Карла, огледа цялата фамилия в кръг и се усмихна широко и щастливо. — Най-накрая сме заедно. След всичко.

Тя спря и го повтори:

— След всичко.