Прагът на вечността

11.

Джордж беше нащрек, когато отиде да обядва с Лари Мохини в Илектрик дайнър. Джордж не беше сигурен защо Лари предложи това, но се съгласи от любопитство. Двамата бяха на еднаква възраст и със сходни професии: Лари беше помощник в кабинета на началник-щаба на военновъздушните сили, генерал Къртис Ле Мей. Но шефовете им бяха скарани: братята Кенеди нямаха вяра на военните.

Лари беше в униформа на лейтенант от военновъздушните сили. Всичко във вида му беше военно: гладко обръснат, с ниско подстригана светла коса, здраво пристегнат възел на вратовръзката и лъснати обувки. — Пентагонът мрази сегрегацията — обяви той.

Джордж вдигна вежди.

— Наистина ли? Мислех, че армията по традиция с неохота поверява оръжие на негрите.

Мохини вдигна умиротворително ръка.

— Знам какво искаш да кажеш. Но първо, необходимостта винаги надделява над това отношение: негрите са се сражавали във всеки конфликт от Войната на независимостта насам. И второ, това е история. Днес Пентагонът има нужда от цветнокожи войници. И не искаме разходите и неефикасността на сегрегацията: две бани, две казарми, предразсъдъци и омраза между хора, от които се очаква да се сражават заедно.

— Добре, това го приемам — отговори Джордж.

Лари се зарови в сандвича си с печено сирене, а Джордж хапна пълна вилица чили кон карне.

— И така — продължи Лари. — В Берлин Хрушчов получи каквото искаше.

Джордж усети, че това е истинската тема на разговора на обяд.

— Слава Богу, не ни се налага да воюваме със Съветите — каза той.

— Кенеди се уплаши — отвърна Лари. — Източногерманският режим беше на път да се срине. Можеше да избухне контрареволюция, ако президентът беше приел по-твърда линия. Но Стената спря притока от бежанци на запад и сега Съветите могат да правят в Източен Берлин каквото пожелаят. Нашите западногермански съюзници са ни адски ядосани.

Джордж настръхна.

— Президентът избегна Трета световна война!

— В замяна позволи на Съветите да затегнат хватката си. Това не е точно победа.

— Това ли е мнението на Пентагона?

— До голяма степен.

Разбира се, раздразнено си рече Джордж. Сега му стана ясно — Мохини беше тук, за да защитава линията на Пентагона с надеждата да спечели подкрепата на Джордж. „Би трябвало да съм поласкан“, каза си той: „това говори, че сега хората ме приемат като част от вътрешния кръг на Боби“.

Но той нямаше намерението да слуша как нападат президента Кенеди, без да отвърне на удара.

— Май не трябва да очаквам нещо по-малко от генерал Ле Мей. Не го ли наричат Ле Мей Бомбаджията?

Мохини се свъси. Ако намираше прякора на началника си смешен, нямаше да го покаже.

Джордж смяташе, че надменният дъвчещ пури Ле Мей си заслужава подигравките.

— Знам, че той веднъж е казал, че ако има ядрена война и накрая останат двама американци и един руснак, значи сме победили.

— Никога не съм го чувал да казва подобно нещо.

— Явно президентът Кенеди му отговорил: „По-добре се надявайте американците да са мъж и жена“.

— Трябва да бъдем силни! — възкликна Мохини, който започваше да се сърди. — Загубихме Куба, Лаос и Източен Берлин, а сега има опасност да загубим Виетнам.

— Какво според теб можем да направим за Виетнам?

— Да пратим армията — тутакси отговори Лари.

— Нямаме ли вече две хиляди военни съветници там?

— Не е достатъчно. Пентагонът моли президента отново и отново да прати бойни отряди. Изглежда не му стиска.

Това подразни Джордж, понеже беше толкова несправедливо.

— На президента Кенеди не му липсва кураж — сопна се той.

— Тогава защо не нападне комунистите във Виетнам?

— Не вярва, че сме способни да победим.

— Би трябвало да слуша опитните и компетентни генерали.

— Трябва ли? Те му казаха да подкрепи глупавата операция в Залива на свинете. Ако в Обединеното командване са опитни и компетентни, как така не казаха на президента, че една инвазия на кубински емигранти е обречена на провал?

— Ние му казахме да прати поддръжка по въздуха…

— Извинявай, Лари, обаче цялата идея беше да се избегне замесването на американци. А когато нещата се объркаха, Пентагонът поиска да прати морската пехота. Братята Кенеди подозират, че ги удряте под пояса. Подведохте го да приеме обречената инвазия на емигрантите, защото искахте да го принудите да прати американски войски.

— Това не е вярно.

— Може би, но той мисли, че сега се мъчите да го подведете във Виетнам по същия начин. И е решен да не се подлъгва втори път.

— Добре, значи той ни има зъб заради Залива на свинете. Кажи ми сериозно, Джордж, това достатъчно добро основание ли е да оставим Виетнам да стане комунистически?

— Ще трябва да се съгласим да не се съгласяваме.

Мохини остави ножа и вилицата.

— Искаш ли десерт?

Беше разбрал, че си губи времето: Джордж никога нямаше да стане съюзник на Пентагона.

— Без десерт, благодаря — отговори Джордж. Той беше в кабинета на Боби да се бори за справедливост, за това децата му да могат да растат американски граждани с равни права. Трябваше някой друг да се бори с комунизма в Азия.

Изразът на Мохини се промени и той махна на някого в другия край на ресторанта. Джордж погледна през рамо и се сащиса.

Мохини махаше на Мария Самърс.

Тя не го видя. Вече обръщаше гръб на събеседничката си, бяло момиче на приблизително същата възраст.

— Това Мария Самърс ли е? — попита той невярващо.

— Аха.

— Ти я познаваш.

— Разбира се. Заедно следвахме право в Чикаго.

— Какво прави във Вашингтон?

— Смешна работа. Първоначално й бяха отказали работа в пресслужбата на Белия дом. После човекът, когото назначили, не се явил и тя била вторият избор.

Джордж се развълнува. Мария беше във Вашингтон — при това за дълго! Науми си да говори с нея, преди да излезе от ресторанта.

Хрумна му, че може да разбере нещо повече за Мария от Мохини.

— Излизал ли си с нея, докато учехте в юридическия факултет?

— Не. Тя излизаше само с цветнокожи момчета, и то не с много. Известна беше като айсберг.

Джордж не повярва на тази забележка. За някои мъже всяко момиче, което кажеше не, ставаше айсберг.

— Имаше ли си някой специален?

— Имаше един, с когото излизаше около година, но той я заряза, понеже тя не му пусна.

— Не съм изненадан — отговори Джордж. — Тя е от строго семейство.

— Откъде знаеш?

— Заедно участвахме в първия Поход на свободата. Поприказвахме си малко.

— Хубава е.

— Наистина.

Получиха сметката и си я поделиха. На излизане Джордж се спря до масата на Мария.

— Добре дошла във Вашингтон.

Тя се усмихна топло.

— Здравей, Джордж. Чудех се колко скоро ще се натъкна на теб.

— Здрасти, Мария — обади се Лари. — Тъкмо разправях на Джордж, че в юридическия беше известна като айсберг. — Той се разсмя.

Типична мъжка шега, нищо необичайно, но Мария се изчерви.

Лари излезе от ресторанта, но Джордж остана.

— Съжалявам, че той каза това, Мария. И ме е срам, че го чух. Наистина беше дебелашко.

— Благодаря ти — тя махна към другата жена. — Това е Антония Капел. Тя също е юристка.

Антония беше слаба и сериозна, със строго опънати назад коси.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Джордж.

Мария каза на Антония:

— В Алабама Джордж ме защити от един сегрегационист с лост и така се сдоби със счупена ръка.

Антония се впечатли.

— Джордж, ти си истински джентълмен.

Джордж забеляза, че момичетата се готвят да тръгват: сметката им беше в чинийка на масата, покрита с няколко банкноти. Той се обърна към Мария:

— Може ли да те изпратя до Белия дом?

— Разбира се.

— Трябва да изтичам до дрогерията — обади се Антония.

Излязоха навън, във влажния въздух на вашингтонската есен. Антония помаха за довиждане. Джордж и Мария се отправиха към Белия дом.

Докато пресичаха Пенсилвания авеню, Джордж я разглеждаше скришом. Носеше елегантен черен шлифер над бяло поло, облекло за сериозен политически служител, но не можеше да прикрие топлата си усмивка. Беше хубава, с малък нос и фина брадичка, а големите й кафяви очи и меките устни бяха секси.

— Спорих с Мохини за Виетнам — каза Джордж. — Мисля, че той се надяваше да ме убеди, като начин непряко да се добере до Боби.

— Не се и съмнявам — отговори Мария. — Но президентът няма да се поддаде на Пентагона по този въпрос.

— Откъде знаеш?

— Тази вечер ще държи реч и ще каже, че има граници на това, което можем да постигнем във външната политика. Не можем да поправим всяко зло и да възстановим всяко нещастие. Току-що написах съобщението за пресата за тази реч.

— Радвам се, че той ще стои твърдо.

— Джордж, ти не чу какво ти казах. Аз написах съобщение за пресата! Не разбираш ли колко необичайно е това? Обикновено мъжете ги пишат. Жените само ги напечатват на машина.

Джордж се усмихна.

— Поздравления.

Щастлив беше да е с нея и двамата бързо подновиха приятелството си.

— Запомни, ще открия какво мислят по въпроса, когато се върна в службата. Какво става в министерството?

— Явно нашия Поход на свободата наистина е постигнал нещо — енергично отговори Джордж. — Скоро във всички междущатски автобуси ще има надпис „Разполагането в това превозно средство не е според расата, цвета, вярата или националността“. Същите думи ще се отпечатват на автобусните билети. — Гордееше се с това постижение. — Какво ще кажеш?

— Добра работа — но Мария зададе ключовия въпрос. — Ще се спазва ли това правило?

— Това зависи от нас в Министерството на правосъдието и ние се стараем по-упорито от всякога. Вече се задействахме няколко пъти срещу властите в Мисисипи и Алабама. А изненадващо много градове в другите щати просто отстъпват.

— Трудно е да повярвам, че наистина побеждаваме. Сегрегационистите изглежда винаги имат в запас още някой мръсен номер.

— Следващата ни кампания е регистриране на гласоподавателите. Мартин Лутър Кинг иска да удвои броя на черните гласоподаватели в Юга до края на годината.

Мария отговори замислено:

— Това, което наистина ни трябва, е закон за гражданските права, който да пречи на южните щати да ги нарушават.

— Работим по въпроса.

— Значи ми казваш, че Боби Кенеди е поддръжник на гражданските права?

— Не, по дяволите. Преди една година това дори не влизаше в програмата му. Но Боби и президентът не могат да понесат онези снимки на насилието на бялата тълпа в юга. Заради тях семейство Кенеди изглежда зле на първите страници на вестниците в целия свят.

— А световната политика е онова, за което наистина ги е грижа.

— Именно.

Джордж искаше да я покани на среща, но се въздържа. Щеше да скъса с Норин Латимър възможно най-скоро: беше неизбежно сега, когато Мария беше тук. Но чувстваше, че трябва да каже на Норин, че романът им е приключил, преди да покани Мария да излязат. Всичко друго щеше да изглежда нечестно. А забавянето нямаше да е дълго — щеше да се види с Норин след няколко дни.

Влязоха в Западното крило. Черните лица в Белия дом бяха достатъчно необичайни и хората ги зяпаха. Отидоха в пресслужбата. Джордж с изненада установи, че тя е малко помещение, натъпкано с бюра. Пет-шест човека работеха съсредоточено на сивите пишещи машини Ремингтън и с телефоните с редове проблясващи лампички. От съседната стая долиташе тракането на телетипа, прекъсвано от прозвъняването, с което се бележеха особено важните съобщения. Имаше един вътрешен кабинет, за който Джордж предположи, че е на прессекретаря Пиер Селинджър.

Явно всички бяха съсредоточени и работеха здравата, никой не бъбреше и не зяпаше през прозореца.

Мария му показа своето бюро и го представи на жената на съседната пишеща машина, привлекателна червенокоса жена на около тридесет и пет години.

— Джордж, това е моята приятелка госпожица Фордам. Нели, защо всички са толкова смълчани?

Преди Нели да успее да отговори, Селинджър излезе от кабинета си, дребен топчест човек с отлично скроен костюм в европейски стил. С него беше президентът Кенеди.

Президентът се усмихна на всички, кимна на Джордж и заговори на Мария.

— Вие трябва да сте Мария Самърс. Написали сте добро съобщение за пресата — ясно и категорично. Отлична работа.

Мария се изчерви от удоволствие.

— Благодаря Ви, господин президент.

Кенеди явно не бързаше.

— С какво се занимавахте, преди да дойдете тук? — зададе въпроса, все едно нямаше нищо по-интересно на света.

— Учих в юридическия факултет на Чикагския университет.

— Харесва ли Ви в пресслужбата?

— О, да, вълнуващо е.

— Е, оценявам Вашата отлична работа. Продължавайте така.

— Ще направя всичко по силите си.

Президентът излезе, а Селинджър го последва.

Джордж развеселено погледна Мария. Тя изглеждаше замаяна. След малко Нели Фордам заговори:

— Така става. За минута ти беше най-красивата жена на света. Мария я погледна.

— Да. Точно така се почувствах.

Мария беше малко самотна, но иначе беше щастлива.

Обичаше работата в Белия дом, където беше заобиколена от умни и искрени хора, които искаха да направят света едно по-добро място. Чувстваше, че може да постигне много в правителството. Знаеше, че ще й се налага да се бори с предразсъдъците — към жените и към негрите — но вярваше, че може да ги преодолее с интелигентност и решителност.

Семейството й отдавна се справяше с трудностите. Дядо й, Саул Самърс, беше стигнал до Чикаго пеш от дома си в Голгота, Алабама. По пътя беше арестуван за „скитничество“ и осъден на тридесет дни работа във въглищна мина. Там беше видял как пазачите пребиват с бухалки един човек, който опитал да избяга. След тридесетте дни не го бяха освободили и когато се беше оплакал, го бяха били с пръчка. Беше рискувал живота си, избягал и успял да се добере до Чикаго. Тук в крайна сметка беше станал пастор в Презвитерианската църква Витлеем. Вече на осемдесет, той почти се беше оттеглил и проповядваше само от време на време.

Бащата на Мария, Даниъл, беше учил в негърски колеж и юридическо училище. През 1930, по време на Депресията, беше отворил малка правна кантора в квартала „Саут сайд“, където никой не можеше да си позволи да купи пощенска марка, какво остава за юридически услуги. Мария често беше слушала спомените как клиентите му плащали в натура: домашно приготвени сладкиши, яйца от кокошките в задния двор, безплатна подстрижка, малко дърводелска работа в кантората. Докато Новият курс на Рузвелт се задейства и икономиката потръгне, той се беше превърнал в най-популярния негърски адвокат в Чикаго.

Затова Мария не се боеше от трудностите. Но беше самотна. Всички около нея бяха бели. Дядо Самърс често казваше:

— Нищо им няма на белите хора. Те просто не са черни.

Мария знаеше за какво говори той. Белите хора не знаеха за „скитничеството“. Някак им се беше изплъзнало от умовете, че Алабама е продължила да праща негри в принудителни трудови лагери до 1927. Ако заговореше за такива неща, хората изглеждаха натъжени за миг, а после се извръщаха и тя знаеше, че мислят, че преувеличава. Черните, които говореха за предразсъдъци, бяха отегчителни за белите, също като болни, които рецитират симптомите на болестта си.

Доволна беше да види отново Джордж Джейкс. Би го издирила още с пристигането си във Вашингтон, но скромните момичета не тичат подир мъжете, колкото и чаровни да са те; пък и без това нямаше да знае какво да му каже. Харесваше Джордж повече от всички мъже, които беше срещала, след като скъса с Франк Бейкър преди две години. Щеше да се омъжи за Франк, ако той беше поискал, но той искаше секс без брак — предложение, което тя отхвърли. Когато Джордж я изпрати до пресслужбата, тя беше сигурна, че ще я покани на среща и се разочарова, че той не го направи.

Делеше апартамент с още две чернокожи момичета, но нямаше много общо с тях. И двете бяха секретарки и се интересуваха главно от мода и кино.

Мария беше свикнала да е изключение. В колежа й нямаше много чернокожи момичета, а в юридическия факултет — нито едно. Сега беше единствената чернокожа жена в Белия дом, ако не се броят чистачките и готвачките. Не се оплакваше: всички бяха дружелюбни. Но беше самотна.

Сутринта след срещата с Джордж проучваше някаква реч на Фидел Кастро в търсене на полезна информация, която пресслужбата да използва, когато телефонът й иззвъня и един мъжки глас попита:

— Би ли искала да поплуваш?

Плоският бостънски акцент й беше познат, но не се досещаше чий е.

— Кой се обажда?

— Дейв.

Беше Дейв Пауърс, личният асистент на президента, наричан понякога Първият приятел. Мария беше разговаряла с него няколко пъти. Като повечето хора в Белия дом, той беше дружелюбен и очарователен.

Но сега Мария се изненада.

— Къде?

— Тук, в Белия дом, разбира се — отговори той през смях.

Мария си спомни, че има плувен басейн в Западната галерия, между Белия дом и Западното крило. Никога не го беше виждала, но знаеше, че е построен за президента Рузвелт. Чувала беше, че президентът Кенеди обича да плува поне веднъж дневно, понеже водата облекчаваше напрежението в болния му гръб.

— Ще има и други момичета — добави Дейв.

Мария първо помисли за косата си. Почти всички чернокожи жени чиновнички носеха кичури изкуствена коса или перука на работа. И чернокожите, и белите смятаха, че естественият вид на косите на черните просто не е делови. Днес Мария носеше голям кок с изкуствени кичури, умело вплетени в собствените й коси, които бяха изправени с химикали, за да наподобяват гладката права текстура на косите на белите жени. Не беше тайна — щеше да е очевидно за всяка чернокожа жена, която я зърнеше. Но един бял мъж като Дейв нямаше и да забележи.

Как би могла да иде да плува? Ако косите й се навлажняха, щяха да се разбъркат непоправимо.

Беше прекалено смутена да каже какъв е проблемът, но бързо намисли извинение.

— Нямам бански костюм.

— Ние имаме — отговори Дейв. — Ще те взема на обед. — И затвори.

Мария погледна часовника си. Беше дванадесет без десет.

Какво щеше да прави? Дали щяха да й позволят да се спусне внимателно откъм плиткия край и да опази косите си сухи?

Осъзна, че е задавала единствено неправилни въпроси. Наистина й беше нужно да знае защо е поканена и какво може да се очаква от нея — и дали президентът ще е там.

Погледна жената на съседното бюро. Нели Фордам не беше омъжена и работеше в Белия дом от десетилетие. Намекваше, че преди години е имала разочарование в любовта. Помагаше на Мария от самото начало. Сега изглеждаше любопитна.

— „Нямам бански костюм“? — цитира я тя.

— Поканена съм в президентския басейн — отговори Мария. — Трябва ли да ида?

— Разбира се! Стига да ми разкажеш всичко, когато се върнеш.

Мария сниши глас.

— Той каза, че ще има и други момичета. Мислиш ли, че и президентът ще е там?

Нели се огледа, но никой не ги чуваше.

— Джак Кенеди обича ли да плува, заобиколен от хубави момичета? — попита тя. — Няма награди за отговора на този въпрос.

Мария още не беше сигурна дали да иде. После си спомни как Лари Мохини я нарече айсберг. Това я жегна. Не беше айсберг. Беше девствена на двадесет и пет години, понеже никога не беше срещала мъж, на когото да поиска да се отдаде телом и духом, но не беше фригидна.

Дейв Пауърс се появи на вратата и попита:

— Идваш ли?

— Да, по дяволите.

Дейв я поведе покрай аркадата в края на Розовата градина към входа на басейна. В същото време дойдоха още две момичета. Мария ги беше виждала и преди, винаги заедно: и двете бяха секретарки в Белия дом. Дейв ги представи.

— Запознай се с Дженифър и Джералдин, известни като Джени и Джери.

Момичетата отведоха Мария в съблекалнята, където бяха накачени десетина бански костюма. Джени и Джери се съблякоха бързо. Мария забеляза, че и двете имат съвършени фигури. Не виждаше често голи бели момичета. Макар да бяха блондинки, пубисното им окосмяване беше тъмно и спретнато оформено в триъгълник. Мария се зачуди дали го подрязват с ножица. Никога не се беше замисляла да направи това.

Всички бански костюми бяха цели и памучни. Мария се отказа от по-ярките цветове и се спря на скромно тъмносиньо. Сетне последва Джени и Джери към басейна.

Три стени бяха изрисувани с карибски сцени, палми и кораби. Четвъртата беше огледална и Мария провери отражението си. Рече си, че не е твърде дебела, с изключение на дупето, което беше възголямо. Морскосиньото стоеше добре на тъмнокафявата й кожа.

Дейв седеше на ръба на басейна бос и с навити крачоли и пляскаше с крака във водата. Джени и Джери подскачаха наоколо, приказваха и се смееха. Мария седна срещу Дейв и потопи стъпала. Басейнът беше топъл като вана.

След минута се появи президентът и сърцето на Мария заби по-бързо.

Носеше обичайния тъмен костюм с бяла риза и тясна вратовръзка. Застана на ръба и се усмихна на момичетата. Мария долови лимоновия полъх от парфюма му 4711.

— Имате ли нещо против да се присъединя към вас? — попита той, все едно басейнът беше техен, а не негов.

— Моля, елате! — отговори Джени. Двете с Джери не бяха изненадани да го видят и Мария предположи, че не за пръв път плуват с президента.

Той влезе в съблекалнята и се върна със сини плувки. Беше строен и загорял, в отлична форма за мъж на четиридесет и четири, навярно благодарение на многото плаване с яхтата в Хаянис порт до Кейп Код, където имаше ваканционна къща. Седна на ръба и с въздишка се отпусна във водата.

Поплува няколко минути. Мария се чудеше какво би казала майка й. Мама не би одобрила дъщеря й да плува с женен мъж, ако той не е самият президент. Но сигурно нищо лошо не можеше да се случи тук, в Белия дом, пред Дейв Пауърс и Джени и Джери.

Президентът доплува до нея.

— Как се справяш в пресслужбата, Мария? — попита той, все едно това беше най-важният въпрос на света.

— Добре, благодаря, сър.

— Пиер добър началник ли е?

— Много добър. Всички го харесваме.

— И аз го харесвам.

От толкова близо Мария виждаше ситните бръчици в ъгълчетата на очите и устата му и сивото, което изпъстряше тук-там гъстата му червеникавокестенява коса. Очите му не бяха съвсем сини, а по-скоро лешникови.

Знае, че го разглеждам, каза си тя, и няма нищо против. Може би е свикнал. Може би му харесва. Той се усмихна и попита:

— Каква работа вършиш?

— Смесена — тя се чувстваше изключително поласкана. Може би той просто се държеше любезно, обаче изглеждаше искрено заинтересуван от нея. — Предимно правя проучвания за Пиер. Тази сутрин преглеждах една реч на Кастро.

— По-добре ти, отколкото аз. Речите му са дълги!

Мария се разсмя. Някъде в дъното на ума й един глас се обади: Президентът се шегува с мен за Фидел Кастро! В плувен басейн!

— Понякога Пиер иска от мен да напиша съобщение за пресата и това ми харесва най-много.

— Кажи му да ти възлага писането на повече съобщения. Добра си в това.

— Благодаря Ви, господин президент. Не мога да Ви кажа колко много означава това за мен.

— От Чикаго си, нали?

— Да, сър.

— Къде живееш сега?

— В Джорджтаун. Деля апартамента с две момичета, които работят в Държавния департамент.

— Звучи добре. Е, радвам се, че си се устроила. Ценя работата ти и знам, че Пиер също я цени.

Обърна се и заговори с Джени, но Мария не чуваше какво казва. Беше твърде развълнувана. Президентът помнеше името й, знаеше, че е от Чикаго; имаше високо мнение за работата й. И беше толкова привлекателен. Така леко й беше, че можеше да се понесе до луната.

Дейв погледна часовника си и обяви:

— Дванадесет и тридесет, господин президент.

Мария не можеше да повярва, че е била тук половин час. Стори й се като две минути. Но президентът излезе от басейна и отиде в съблекалнята.

Трите момичета излязоха.

— Вземете си сандвичи — предложи Дейв. Всички отидоха на масата. Мария опита да хапне нещо — беше обедната им почивка — но стомахът й се беше свил съвсем. Изпи бутилка сладка газирана напитка.

Дейв си отиде и трите момичета се преоблякоха в дрехите си за работа. Мария се погледна в огледалото. Косата й беше леко влажна, но всичко си беше на мястото.

Взе си довиждане с Джени и Джери и се върна в пресслужбата. На бюрото й имаше дебел доклад за здравеопазването и бележка от Селинджър, в която искаше резюме в две страници до час.

Срещна погледа на Нели, която попита:

— Е? За какво беше всичко?

Мария се позамисли за миг и отговори: — Нямам представа.

Джордж Джейкс получи съобщение да се отбие при Джоузеф Хюго в главната квартира на ФБР. Хюго сега работеше като личен асистент на директора Дж. Едгар Хувър. В съобщението се казваше, че ФБР разполага с важна информация за Мартин Лутър Кинг, която Хюго иска да сподели с екипа на главния прокурор.

Хувър ненавиждаше Мартин Лутър Кинг. В Бюрото нямаше и един чернокож агент. Хувър мразеше и Боби Кенеди. Той мразеше много хора.

Джордж се замисли дали да не откаже. Последното, което му се щеше, беше да разговаря с гадината Хюго, който беше предал движението за граждански права и лично Джордж. От време на време ръката го болеше от счупването в Атланта, което Хюго беше наблюдавал, докато си бъбреше с полицаите и пушеше.

От друга страна, ако новините бяха лоши, той искаше да ги узнае пръв. Може би ФБР беше хванало Кинг в извънбрачна афера или нещо подобно. Джордж би приветствал възможността да се справи с разпространението на всяка негативна информация за движението за граждански права. Не желаеше някой като Денис Уилсън да пусне мълвата. По тази причина се налагаше да се срещне с Хюго и навярно да изтърпи злорадстването му.

Главната квартира на ФБР се намираше на друг етаж в Министерството на правосъдието. Джордж намери Хюго в малко кабинетче до седалището на директора. Хюго имаше къса подстрижка като всички от Бюрото и носеше прост сив костюм с бяла найлонова риза и морскосиня вратовръзка. На бюрото му лежаха пакет ментолови цигари и папка.

— Какво искаш? — попита Джордж.

Хюго се ухили. Не можеше да прикрие задоволството си.

— Един от съветниците на Мартин Лутър Кинг е комунист.

Джордж беше потресен. Това обвинение можеше да опетни цялото движение за граждански права. Изстина от притеснение. Човек никога не можеше да докаже, че някой не е комунист и все пак истината почти не беше от значение: само намекът беше смъртоносен. Подобно на обвинението във вещерство през Средновековието, това беше лесен начин за подклаждане на омраза сред глупавите и невежи хора.

— Кой е този съветник? — попита той.

Хюго погледна в папката, все едно да поосвежи паметта си.

— Стенли Левинсън.

— Не ми звучи като негърско име.

— Евреин е — отговори Хюго, извади снимка от папката и му я подаде.

Джордж видя обикновено бяло лице с редееща коса и големи очила. Мъжът беше с папийонка. Джордж се беше срещал с Кинг и хората му в Атланта и никой не приличаше на този човек.

— Сигурен ли си, че работи за Конференцията на християнските водачи от Юга?

— Не казах, че работи за Кинг. Той е адвокат в Ню Йорк. Освен това е успял бизнесмен.

— В какъв смисъл тогава е „съветник“ на доктор Кинг?

— Помогна с издаването на книгата му и го предпази от съдебно преследване за неплащане на данъци в Алабама. Не се срещат често, но разговарят по телефона.

Джордж се изправи на стола.

— Как бихте могли да знаете подобно нещо?

— Източници — мъгляво отговори Хюго.

— Значи, твърдиш, че доктор Кинг понякога телефонира на нюйоркски адвокат и получава съвети по данъчни и издателски въпроси.

— От един комунист.

— Откъде знаеш, че е комунист?

— Източници.

— Какви източници?

— Ние не можем да разкриваме самоличността на нашите осведомители.

— Пред главния прокурор можете.

— Ти не си главният прокурор.

— Знаеш ли номера на картата на Левинсън?

— Моля? — Хюго се сащиса за миг.

— Членовете на Комунистическата партия имат карти, както знаеш. Всяка карта си има номер. Кой е номерът на картата на Левинсън?

Хюго се престори, че търси.

— Не мисля, че е в тази папка.

— Значи не можеш да докажеш, че Левинсън е комунист.

— Ние не се нуждаем от доказателство — отвърна Хюго, показвайки признаци на раздразнение. — Няма да го преследваме. Просто информираме главния прокурор за подозренията си, както сме длъжни да правим.

Джордж повиши глас:

— Вие очерняте името на доктор Кинг с твърдението, че се е съветвал с комунист, и не предлагате каквито и да било доказателства?

— Прав си — изненадващо отговори Хюго. — Нужни са ни повече доказателства. Затова ще помолим телефонът на Левинсън да се подслушва. — Главният прокурор трябваше да разреши подслушването. — Тази папка е за теб. — Хюго подаде папката.

Джордж не я взе.

— Ако подслушвате Левинсън, ще чуете някои от обажданията на доктор Кинг.

Хюго сви рамене.

— Хората, които разговарят с комунисти, поемат риска да бъдат подслушвани. Нещо нередно в това?

Джордж смяташе, че в една свободна страна има нещо нередно в това, но не го каза.

— Ние не знаем дали Левинсън е комунист.

— Следователно трябва да открием.

Джордж взе папката, стана и отвори вратата.

— Хувър несъмнено ще спомене това при следващата си среща с Боби. Затова не го запазвай за себе си — каза Хюго.

Тази мисъл беше минала през ума на Джордж, но сега той отговори:

— Няма, разбира се.

И без друго идеята беше лоша.

— И какво ще направиш?

— Ще кажа на Боби — отговори Джордж. — Той ще реши.

Излезе от кабинета. Качи се с асансьора на петия етаж. Няколко служители от Министерството на правосъдието тъкмо излизаха от кабинета на Боби. Джордж надзърна вътре. Както обикновено, Боби беше свалил сакото, ръкавите на ризата му бяха навити и беше сложил очила. Явно току-що беше приключил с някаква среща. Джордж погледна часовника си: разполагаше с няколко минути преди следващата. Влезе вътре.

Боби го поздрави топло.

— Здрасти, Джордж. Как вървят работите при теб?

Винаги се държеше така от деня, когато Джордж си беше въобразил, че се кани да го удари. Боби се държеше с него като с приятел от детинство. Джордж се питаше дали това не е някакъв модел. Може би Боби трябваше да се скара с някого, преди да се сближи с него.

— Лоши новини — рече той.

— Сядай и ми кажи.

Джордж затвори вратата.

— Хувър казва, че е намерил комунист в кръга на Мартин Лутър Кинг.

— Хувър е един минетчия, който създава главоболия — отвърна Боби.

Джордж се изуми. Да не би Боби да казваше, че Хувър е обратен? Изглеждаше невъзможно. Може би просто говореше обидно.

— Нарича се Стенли Левинсън — обясни той.

— Кой е той?

— Адвокат, с когото доктор Кинг се е съветвал по данъчни и други въпроси.

— В Атланта?

— Не, Левинсън е в Ню Йорк.

— Не звучи да е наистина близък на Кинг.

— Не вярвам да са близки.

— Но това надали има значение — изнурено рече Боби. — Хувър винаги може да изкара нещата по-лоши, отколкото са.

— От ФБР твърдят, че Левинсън е комунист, но не искат да ми кажат с какви доказателства разполагат. На Вас обаче може да кажат.

— Не искам да знам нищо за техните източници на информация — Боби отбранително вдигна ръце с дланите напред. — Оттам нататък ще вземат да ме обвиняват за всяко проклето изтичане на информация.

— Те дори нямат номера на партийната членска карта на Левинсън.

— По дяволите, те не знаят. Просто гадаят. Но това няма значение. Хората ще повярват.

— Какво ще правим?

— Кинг трябва да скъса с Левинсън — решително каза Боби. — Иначе Хувър ще пусне този слух, ще навреди на Кинг и цялата бъркотия с гражданските права само ще се усложни.

Джордж не смяташе кампанията за граждански права за „бъркотия“, но братята Кенеди я смятаха. Не това обаче беше важното. Обвинението на Хувър беше заплаха, с която трябваше да се справят, и Боби беше прав: най-простото решение беше Кинг да скъса с Левинсън.

— А как ще накараме доктор Кинг да направи това? — попита Джордж.

— Ти ще отлетиш за Атланта и ще му кажеш — отговори Боби.

Джордж се уплаши. Мартин Лутър Кинг се славеше с противопоставянето на всяка власт, а Джордж знаеше от Верина, че не е лесно човек да го придума за нещо нито в частния, нито в обществения му живот. Но прикри опасенията си зад маска на спокойствие.

— Сега ще се обадя и ще уговоря среща — рече той и тръгна към вратата.

— Благодаря ти, Джордж — отговори Боби с видимо облекчение. — Прекрасно е, че мога да разчитам на теб.

В деня след плуването с президента Мария вдигна телефона и отново чу гласа на Дейв Пауърс.

— Има сбирка за опознаване на личния състав в пет и половина — каза той. — Би ли искала да дойдеш?

Мария и съквартирантките й планираха да гледат Одри Хепбърн и готиния Джордж Пепърд в Закуска в Тифани. Но младшите служители в Белия дом не казваха „не“ на Дейв Пауърс. Щеше да се наложи момичетата да се лигавят по Марчело без нея.

— Къде да ида? — попита тя.

— Горе.

— Горе ли? — това обикновено означаваше личното жилище на президента.

— Ще те взема — каза Дейв и затвори.

Веднага й се прииска да беше облякла нещо по-хубаво. Носеше плисирана пола на карета и семпла бяла блуза със златисти копчета. Изкуствените й коси бяха оформени в къса прическа с два извити като ятагани кичура край брадичката по последната мода. Опасяваше се, че изглежда като всички момичета във вашингтонските офиси.

— Канена ли си на среща за сближаване на личния състав тази вечер? — попита тя Нели.

— Не и аз. Къде е?

— Горе.

— Късметлийка си.

В пет и петнадесет Мария отиде в тоалетната да поправи прическата и грима си. Забеляза, че нито една от останалите жени не полага специални усилия и реши, че не са поканени. Може би срещата беше за назначените най-скоро.

В пет и половина Нели си взе чантата и се приготви да тръгва.

— Пази се сега — каза тя на Мария.

— И ти.

— Не, говоря сериозно — възрази Нели и излезе, преди Мария да успее да я попита какво иска да каже.

Дейв Пауърс се появи след минута. Поведе я навън покрай Западната колонада, край входа за басейна и отново вътре и нагоре с асансьора.

Вратите се отвориха в просторно преддверие с два канделабъра. Стените бяха боядисани в синьо-зеления цвят, за който Мария знаеше, че се нарича eau de nil. Почти нямаше време да го огледа.

— Намираме се в Западната дневна — обяви Дейв и я поведе през отворен вход в неофициална стая с удобни дивани и висок сводест прозорец с изглед към залеза.

Тук бяха същите две секретарки, Джени и Джери, но нямаше никой друг. Мария седна и се запита дали някой ще се присъедини към тях. На ниската масичка имаше поднос с коктейлни чаши и кана.

— Пийни дайкири — предложи Дейв и наля, без да дочака отговора й. Мария не пиеше често алкохол, но сега отпи и й хареса. Взе си кифличка със сирене от подноса със закуски. За какво беше всичко това?

— Ще се присъедини ли към нас Първата дама? — попита тя. — Много искам да се запозная с нея.

Последва кратко мълчание, което й създаде усещането, че е казала нещо нетактично; после Дейв рече:

— Джаки отиде в Глен Ора.

Глен Ора беше ферма в Мидълбърг, Вирджиния, където Джаки Кенеди имаше коне и ходеше на езда с ловната дружинка на Ориндж каунти. Намираше се на около час от Вашингтон.

— Взе Каролин и Джон Джон — додаде Джени.

Каролин Кенеди беше на четири годинки, а Джон Джон на една.

„Ако аз бях омъжена за него“, помисли си Мария, „нямаше да го оставям да язди моя кон“.

Изведнъж той влезе и всички станаха.

Изглеждаше уморен и напрегнат, но усмивката му беше топла както винаги. Свали си сакото, преметна го на облегалката на някакъв стол, седна на дивана, облегна се и качи крака на масичката.

Мария имаше чувството, че е приета в най-изключителната социална група в света. Намираше се в дома на президента, пиеше и похапваше, докато самият президент беше вдигнал крака на масичката. Каквото и друго да се случи, тя винаги щеше да си спомня това.

Пресуши чашата си и Дейв отново я напълни.

Защо ли си мислеше каквото и друго да се случи? Нещо тук не беше наред. Тя беше просто проучвател с надежди за ранно повишение като помощник на началника на пресслужбата. Атмосферата беше спокойна, но всъщност тя не беше сред приятели. Никой от тези хора не знаеше нищо за нея. Какво правеше тя тук?

Президентът се изправи и попита:

— Мария, би ли желала да обиколиш резиденцията?

Обиколка на резиденцията? Водена от самия президент? Кой би отказал?

— Разбира се — отговори тя и се изправи. Дайкирито я удари в главата и за миг тя се замая, но й мина.

Президентът излезе през една странична врата и тя го последва.

— Това тук беше спалня за гости, но госпожа Кенеди я преустрои в трапезария — обясни той. Стените бяха покрити с батални сцени от американската революция. Квадратната маса в центъра изглеждаше малка за стаята, а свещникът — голям за масата. Но Мария си мислеше преди всичко: аз съм сама с президента в резиденцията в Белия дом — аз, Мария Самърс!

Той се усмихна и я погледна в очите.

— Какво мислиш? — попита той, все едно не можеше да реши, докато не чуе мнението й.

— Много ми харесва — рече Мария, а й се щеше да измисли по-интелигентен комплимент.

— Насам — той я поведе обратно през Западното крило и през вратата в срещуположния край. — Това е спалнята на госпожа Кенеди — обясни той и затвори вратата зад гърбовете им.

— Красиво е — продума Мария.

Срещу вратата имаше два високи прозореца със светлосини завеси. Отляво на Мария имаше камина, а пред нея върху килим в цвета на завесите имаше диван. Над полицата бяха накачени картини, които изглеждаха изтънчени и интелигентни като самата Джаки. В другия край покривките на леглото и балдахинът също си подхождаха, както и покривката на помощната масичка в ъгъла. Мария не беше виждала подобна стая даже в списанията.

Но си мислеше: Защо той я нарича „спалнята на госпожа Кенеди“? Не спеше ли и той тук? Голямото двойно легло беше разделено на две отделни половини и Мария си спомни, че президентът трябва да спи на твърдо заради гърба.

Заведе я до прозореца и двамата погледнаха навън. Мека привечерна светлина обливаше Южната морава и фонтана, където понякога си играеха децата на семейство Кенеди.

— Толкова е красиво — каза Мария.

Той положи ръка на рамото й. За пръв път я докосваше и тя потрепери от вълнение. Помириса парфюма му, беше достатъчно близо да долови розмарина и мускуса под цитрусовия аромат. Той я гледаше с онази толкова съблазнителна лека усмивка.

— Това е една много уединена стая — продума той.

Тя го погледна в очите и прошепна:

— Да.

Чувстваше дълбока близост с него, все едно го познаваше цял живот, все едно знаеше вън от всяко съмнение, че може да му се довери и да го обича без предел. За миг виновно си помисли за Джордж Джейкс. После го отпъди от ума си.

Президентът положи другата си ръка на другото рамо и нежно я побутна назад. Когато краката й докоснаха леглото, тя седна.

Той я побутна още назад, докато тя се облегна на лакти. Продължаваше да я гледа в очите, докато разкопчаваше блузата й. За миг тя се засрами от евтините златисти копчета в тази неизразимо елегантна стая. После той сложи ръце на гърдите й.

Внезапно тя намрази найлоновия сутиен, който стоеше между нейната кожа и неговата. Бързо разкопча останалите копчета, измъкна се от блузата, пресегна се зад гърба си да разкопчае сутиена и също го захвърли. Той загледа с обожание гърдите й, после ги взе в меките си ръце, погали ги нежно в началото, после ги стисна силно.

Пресегна се под плисираната пола и събу гащичките й. Прииска й се да се беше досетила да оформи триъгълника си като Джени и Джери.

Той дишаше тежко. Тя също. Той разкопча панталоните си, захвърли ги и после легна върху нея.

Винаги ли ставаше толкова бързо? Не знаеше.

Той леко проникна в нея. После усети съпротива и спря.

— Не си ли го правила преди? — изненада се той.

— Не.

— Добре ли си?

— Да — тя беше повече от добре. Беше щастлива, изпълнена с желание, копнееща.

Той натисна по-нежно. Нещо поддаде и тя изпита остра болка. Не можа да сподави един тих вик.

— Добре ли си? — пак попита той.

— Да — не искаше той да спира.

Той продължи със затворени очи. Тя разучаваше лицето му, съсредоточеното изражение, усмивката на задоволство. После той въздъхна с удоволствие и всичко свърши.

Изправи се и вдигна панталоните си.

Усмихна се и каза:

— Банята е там — посочи една врата в ъгъла, после се закопча.

Внезапно Мария се засрами, легнала и разкрила голотата си. Бързо се изправи. Грабна блузата и сутиена, наведе се да вземе гащичките и изтича в банята.

Погледна в огледалото и каза:

— Какво се случи?

„Изгубих девствеността си“, рече си тя. „Направих го с един чудесен мъж. Който по случайност е президент на Съединените щати. Приятно ми беше“.

Облече се, после оправи грима си. За щастие, той не беше разбъркал косите й.

„Това е банята на Джаки“, рече си тя гузно, и внезапно й се прииска да си тръгне.

Спалнята беше празна. Отиде до вратата, после се обърна и погледна леглото. Осъзна, че той не я беше целунал нито веднъж.

Отиде в Западнта дневна. Президентът седеше сам, с крака върху масичката за кафе. Дейв и момичетата си бяха тръгнали и бяха оставили поднос с празни чаши и останките от закуските. Кенеди изглеждаше отпуснат, все едно не беше станало нищо важно. Това ежедневие ли беше за него?

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита той. — Кухнята е ето там.

— Не, благодаря, господин президент.

После си помисли: той току-що ме чука, а аз го наричам господин президент.

Той се изправи.

— При Южния портик те чака кола, която ще те отведе у дома.

Изпрати я до главния салон.

— Добре ли си? — попита я за трети път.

— Да.

Асансьорът дойде. Тя се запита ще я целуне ли за лека нощ.

Не го направи. Тя влезе в асансьора.

— Лека нощ, Мария.

— Лека нощ — отговори тя и вратите се затвориха.

Мина още седмица, преди Джордж да има възможността да каже на Норин Латимър, че връзката им приключва.

Много се страхуваше от това.

Естествено, и по-рано се беше разделял с момичета. След една-две срещи беше лесно: просто не се обаждаш. Опитът му показваше, че след по-дълга връзка чувството обикновено беше взаимно — и двамата знаят, че вълнението го няма. Норин обаче беше между двете крайности. Излизаха едва от няколко месеца и се разбираха добре. Джордж се надяваше скоро да преспят заедно. Тя не би очаквала да скъсат.

Срещнаха се на обяд. Норин помоли да я заведе в ресторанта в мазето на Белия дом, известен като мензата, но там не допускаха жени. Джордж не искаше да я води в някое изискано заведение като клуб Жокей, понеже се боеше, че тя ще си въобрази, че ще й предложи брак. Накрая отидоха в Олд Ебит, традиционен ресторант за политици, който беше видял и по-добри времена.

Норин приличаше повече на арабка, отколкото на негърка. Беше драматично красива, с вълнисти черни коси, маслинена кожа и извит нос. Носеше пухкав пуловер, който наистина не й прилягаше: Джордж предполагаше, че тя опитва да не изглежда заплашително пред началника си. Мъжете се чувстваха неловко с авторитетни на вид жени в кабинетите си.

— Наистина съжалявам, че отказах срещата снощи — каза Джордж, след като поръчаха. — Повикаха ме на среща при президента.

— Е, аз не мога да се състезавам с президента — каза тя.

Стори му се, че това е доста глупав отговор. Много ясно, че не може да се състезава с президента; никой не може. Но не искаше да започва този спор. Мина направо на въпроса.

— Нещо се случи — поде той. — Преди да те срещна, имаше друго момиче.

— Знам — отговори Норин.

— Какво искаш да кажеш?

— Харесвам те, Джордж. Ти си умен, забавен и мил. И хубав, ако не броим ухото.

— Но…

— Но мога да разбера, когато в сърцето на един мъж гори огън за друга.

— Можеш ли?

— Предполагам, че е Мария.

Джордж беше изумен.

— Откъде, за Бога, разбра това?

— Споменавал си името й четири или пет пъти. И никога не си говорил за друго момиче от миналото ти. Следователно, не е нужно да съм гений, за да разбера, че още е важна за теб. Но тя е в Чикаго и аз си помислих, че навярно ще успея да те отвоювам от нея — Норин внезапно се натъжи.

— Тя дойде във Вашингтон — каза Джордж.

— Умно момиче.

— Не заради мен. На работа.

— Каквото и да е, зарязваш ме заради нея.

Джордж надали би могъл да каже „да“ на подобно твърдение. Но беше истина, затова не каза нищо.

Поднесоха храната, но Норин не взе вилицата.

— Пожелавам ти всичко добро, Джордж — каза тя. — Пази се.

Стори му се много внезапно.

— Ъъ… и ти.

Тя се изправи.

— Довиждане.

Той можеше да каже само едно:

— Довиждане, Норин.

— Можеш да изядеш и моята салата — каза Норин и излезе.

Джордж си поигра с храната няколко минути. Чувстваше се зле. Норин беше благородна по някакъв свой начин. Направи нещата лесни за него. Джордж се надяваше всичко да е наред с нея. Не заслужаваше да бъде наранявана.

От ресторанта Джордж отиде в Белия дом. Трябваше да присъства на среща на президентския Комитет по равните възможности за работа, председателствана от вицепрезидента Линдън Джонсън. Джордж се беше съюзил със Скип Андерсън, един от съветниците на Джонсън. Но до началото на срещата оставаше половин час, затова той отиде в пресслужбата да потърси Мария.

Днес тя носеше рокля на точки с подходяща лента за коса. Лентата вероятно държеше на място перука: повечето чернокожи момичета ползваха сложни перуки, а сладката къса прическа на Мария определено не беше естествена.

Когато тя го попита как е, той не знаеше какво да отговори. Чувстваше се гузен заради Норин; но сега можеше да покани Мария на среща с чиста съвест.

— Общо взето, доста добре. Ти?

Тя сниши глас.

— В някои дни просто мразя белите хора.

— Това пък защо?

— Ти не познаваш дядо ми.

— Не съм срещал никого от семейството ти.

— Дядо все още понякога проповядва в Чикаго, но прекарва повечето време в родния си град Голгота, Алабама. Казва, че така и не е свикнал със студения вятър в Средния запад. Но още се държи. Облякъл си най-хубавия костюм и отишъл в съда в Голгота да се регистрира като гласоподавател.

— И какво се е случило?

— Унизили го — Мария поклати глава. — Знаеш номерата им. Дават на хората изпит по грамотност: трябва да прочетеш на глас част от конституцията на съответния щат, да я обясниш, после да я напишеш. Началникът на отдела по гражданското състояние определя кой член да прочетеш. Дава на белите някое просто изречение като „Нито един човек не бива да бъде затварян заради дълг“. Но негрите получават дълги и сложни параграфи, които само адвокат може да разбере. После зависи от чиновника да определи грамотен ли си, или не, и разбира се, той винаги решава, че белите са грамотни, а негрите не са.

— Кучите му синове.

— И това не е всичко. Негрите, които опитат да се регистрират, биват уволнявани за наказание. Дядо обаче не са могли да уволнят, понеже е пенсионер. Затова, когато излизал от сградата на съда, го арестували за безделничество. Той прекарал нощта в затвора — това не е пикник, когато си на осемдесет години. — В очите й имаше сълзи.

Разказът затвърди решимостта на Джордж. От какво имаше да се оплаче той? Е, някои от нещата, които се налагаше да върши, извикваха у него желанието да си измие ръцете. Работата за Боби Кенеди си оставаше най-ефективното нещо, което можеше да стори за хора като дядо Самърс. Един ден расистите от юга щяха да бъдат смазани.

Той си погледна часовника.

— Имам среща с Линдън.

— Кажи му за дядо.

— Може би ще му кажа — времето, което прекарваше с Мария, винаги му се струваше твърде кратко. — Съжалявам, че бързам така, но искаш ли да се видим след работа? Можем да пийнем, може би да вечеряме някъде?

Мария се усмихна.

— Благодаря ти, Джордж, но довечера имам среща.

— О — Джордж се сепна. Някак не му беше хрумвало, че тя може би вече излиза с някого. — Ъъ, утре трябва да отида в Атланта, но ще се върна след два-три дни. Може би в края на седмицата?

— Не, благодаря — тя се подвоуми, после обясни: — Имам сериозен приятел.

Джордж беше опустошен, а това беше глупаво: защо пък толкова привлекателно момиче като Мария да няма сериозен приятел? Какъв глупак беше той. Чувстваше се объркан, като че беше загубил почва под краката си.

— Щастливец — успя да продума той.

— Мило е, че го казваш — отговори Мария с усмивка.

Джордж искаше да разбере за конкурента си.

— Кой е той?

— Не го познаваш.

— Но това ще се промени, щом науча името му.

— Опитай.

Мария поклати глава.

— Предпочитам да не казвам.

Джордж беше ядосан извън всяка мярка. Имаше съперник и даже не знаеше името му. Искаше да я притисне, но се тревожеше да не я изтормози: момичетата мразеха това.

— Добре — неохотно се съгласи той. И съвършено неискрено додаде: — Пожелавам ти много хубава вечер.

— Със сигурност ще е така.

Разделиха се и Мария се отправи към пресслужбата, а Джордж — към кабинета на вицепрезидента.

Сърцето го болеше. Харесваше Мария повече от всяко друго момиче, което беше срещал, а я беше загубил заради друг мъж.

Питам се кой ли е, мислеше си Джордж.

Мария се съблече и влезе във ваната при президента Кенеди.

Джак Кенеди пиеше хапчета по цял ден, но нищо не облекчаваше болката в гърба му като това да е във водата. Той даже се бръснеше във ваната сутрин. Ако можеше, щеше да спи в басейна.

Това беше неговата вана в неговата баня, с неговото тюркоазено-златисто шише парфюм 4711 на полицата над мивката. След първия път Мария никога не беше се връщала в покоите на Джаки. Президентът имаше отделна спалня и отделна баня, свързани с апартамента на Джаки с къс коридор, където по неизвестна причина се помещаваше грамофонът.

Джаки отново беше извън града. Мария се беше приучила да не се измъчва с мисли за съпругата на любовника си. Знаеше, че коравосърдечно предава една достойна жена и се натъжаваше, затова не мислеше по въпроса.

Мария харесваше банята, която беше по-луксозна от сън, с меки кърпи и бели халати, и скъп сапун — и едно семейство жълти гумени патета.

Бяха установили рутина. Когато Дейв Пауърс я поканеше, което се случваше приблизително веднъж седмично, тя вземаше асансьора до Резиденцията след работа. В Западната дневна винаги я очакваше кана Дайкири и поднос закуски. Понякога Дейв беше там, понякога Джени и Джери, понякога нямаше никого. Мария си сипваше питие и чакаше, изпълнена с желание, но търпелива, докато президентът дойде.

Не след дълго се преместваха в спалнята. Това беше най-любимото място на Мария в целия свят. Имаше легло със син балдахин, два стола пред истински огън и камари книги, списания и вестници навсякъде.

Чувстваше, че може да живее весело в тази стая до края на дните си.

Той нежно я беше научил да прави орален секс. Тя се оказа енергична ученичка. Обикновено той искаше това, когато дойдеше. Често нямаше търпение, желаеше го почти отчаяно и в това имаше нещо възбуждащо. Но Мария го харесваше най-много после, когато се отпускаше и ставаше по-топъл и обичлив.

Понякога пускаше плоча. Харесваше Синатра, Тони Бенет и Пърси Марканд. Никога не беше чувал за Миракълс или Шайърлес.

В кухнята винаги имаше студена вечеря: пиле, скариди, сандвичи, салата. След като се нахранеха, те се събличаха и отиваха в банята.

Мария седна в противоположния край на ваната. Той сложи две патета във водата и каза:

— Обзалагам се на четвърт долар, че моето пате е по-бързо от твоето — с бостънския си акцент казваше „четвът“ като англичанин, без „р“.

Тя взе едно пате. Най-много го обичаше, когато беше такъв: игрив, весел, като дете.

— Добре, господин президент, но нека го направим цял долар, ако ти стиска.

— Не мога да си позволя да загубя долар — разсмя се той. Но беше чувствителен и разбра, че тя не е в добро настроение. — Какво има?

— Не знам — отговори тя и сви рамене. — Обикновено не ти говоря за политика.

— Защо не? Политиката е моят живот, твоят също.

— Преследват те по цял ден. Времето, което прекарваме заедно, е за отпускане и забавление.

— Направи изключение — той вдигна стъпалото й, което лежеше до бедрото му във водата, и погали пръстите й. Тя си знаеше, че има красиви стъпала и винаги си лакираше ноктите. — Нещо те е ядосало — тихо каза той. — Кажи ми какво.

Когато я гледаше така сериозно с лешниковите си очи и кривата усмивка, Мария беше безпомощна.

— Онзи ден дядо ми беше арестуван, задето опита да се регистрира като гласоподавател.

— Арестуван? Не могат да направят това. Какво беше обвинението?

— Безделничество.

— О. Това е станало някъде в Юга.

— Голгота, Алабама; родния му град — тя се поколеба, но реши да му каже цялата истина, въпреки че можеше да не му хареса. — Искаш ли да знаеш какво каза той, когато излезе от затвора?

— Какво?

— Казал: „С президента Кенеди в Белия дом мислех, че мога да гласувам, но май съм сбъркал“. Така ми каза баба.

— По дяволите — отговори президентът. — Той ми е повярвал, а аз го предадох.

— Май той така мисли.

— А ти какво мислиш, Мария? — той продължаваше да гали пръстите на крака й.

Тя отново се замисли и се вгледа в тъмното си стъпало в неговата бяла ръка. Боеше се, че разговорът може да стане ожесточен. Той беше докачлив и за най-малкия намек, че е неискрен или неверен, или пък не е спазил обещанията си като политик. Ако го притиснеше прекалено, можеше да прекрати връзката им. А тогава тя щеше да умре.

Но трябваше да е честна. Пое дълбоко дъх и опита да запази спокойствие.

— Доколкото виждам, въпросът не е сложен — поде тя. — Южняците постъпват така, защото могат. Законът такъв, какъвто е, им позволява да се измъкнат въпреки Конституцията.

— Не напълно — прекъсна я той. — Брат ми Боб увеличи броя на делата, заведени от Министерството на правосъдието за нарушаване на избирателните права. С него работи един умен млад адвокат негър.

Тя кимна.

— Джордж Джейкс. Познавам го. Но това, което те правят, не е достатъчно.

Той вдигна рамене.

— Не мога да отрека.

Тя продължи.

— Всички са съгласни, че трябва да променим закона с нов Акт за Гражданските права. Много хора са на мнение, че си го обещал по време на предизборната кампания. И… никой не разбира защо още не си го направил — тя прехапа устни, после рискува докрай. — Аз също.

Лицето му стана по-сурово.

Тя незабавно съжали за откровеността.

— Не се гневи — помоли го тя. — За нищо на света не бих те ядосала, но ме попита и исках да съм честна. — Очите й се насълзиха. — А бедният ми дядо прекара цяла нощ в затвора, в най-хубавия си костюм.

Той се усмихна насила.

— Не съм сърдит, Мария. Поне не на теб.

— Можеш да ми кажеш всичко. Обожавам те. Трябва да знаеш, че никога няма да те съдя. Просто кажи какво чувстваш.

— Май съм ядосан, защото съм слаб. Имаме мнозинство в Конгреса само ако включим демократите от Юга. Ако внеса законопроект за гражданските права, те ще го саботират. И не е само това. Като отмъщение, ще гласуват против всичко останало във вътрешната ми законодателна програма, включително срещу здравеопазването. А то би могло да подобри живота на цветнокожите американци дори повече от законодателството за гражданските права.

— Значи ли това, че си се отказал от гражданските права?

— Не. Следващия ноември имаме междинни избори. Ще помоля американския народ да прати повече демократи в Конгреса, за да изпълня обещаното по време на кампанията.

— А американците ще го направят ли?

— Вероятно не. Републиканците ме нападат по външната политика. Загубихме Куба, загубихме Лаос, а сега губим Виетнам. Наложи ми се да оставя Хрушчов да издигне ограда от бодлива тел по средата на Берлин. По дяволите, тъкмо сега съм притиснат до стената.

— Колко странно — замисли се Мария. — Не можеш да позволиш на негрите от Юга да гласуват, защото си уязвим във външната политика.

— Всеки водач трябва да изглежда силен на международната сцена, иначе не може да постигне нищо.

— Не можеш ли просто да опиташ? Да внесеш законопроекта за гражданските права, макар че вероятно ще загубиш. Поне хората ще знаят колко си искрен.

Той поклати глава.

— Ако внеса законопроект и ме бият, ще изглеждам слаб, а това ще изложи на опасност всичко останало. И така никога няма да получа втори шанс за гражданските права.

— Какво тогава да кажа на дядо?

— Че да постъпваш правилно не е толкова лесно, колкото изглежда, дори човек да е президент.

Той се изправи и Мария го последва. Подсушиха се един друг с хавлии и отидоха в спалнята му. Мария облече една от неговите меки сини памучни нощници.

Отново се любиха. Ако той беше уморен, беше кратко, като първия път, но тази вечер беше спокоен. Настроението му стана игриво и двамата лежаха по гръб и си играеха един с друг, все едно нищо друго нямаше значение.

После той заспа бързо. Тя лежеше до него, благословено щастлива. Не искаше да идва утрото, когато трябваше да се облече, да иде в пресслужбата и да започне ежедневната си работа. Живееше в истинския свят, все едно е сън, и чакаше само обаждането от Дейв Пауърс, което означаваше, че трябва да се събуди и да се върне в единствената реалност, която имаше значение.

Знаеше, че някои от колегите й може да се досещат какво прави. Знаеше, че той никога няма да напусне съпругата си заради нея. Знаеше, че трябва да се притеснява от бременност. Знаеше, че всичко, което прави, е глупаво и грешно и не е възможно да свърши добре.

И беше прекалено влюбена, че да я е грижа.

Джордж разбираше защо Боби е толкова доволен, че може да го прати да говори с Кинг. Щом се налагаше да притисне движението за граждански права, имаше повече възможност да успее, ако използва чернокож пратеник. Джордж смяташе, че Боби е прав за Левинсън, но въпреки това не се чувстваше съвсем удобно в ролята си — усещане, което му ставаше все по-познато.

Атланта беше студена и дъждовна. Верина го посрещна на летището, облечена в жълтеникаво палто с черна кожена яка. Изглеждаше красива, но Джордж още го болеше твърде много от отказа на Мария, та да се почувства привлечен.

— Познавам Стенли Левинсън — каза Мария, докато караше през големия град. — Много откровен човек.

— Той е адвокат, нали?

— Повече от това. Помогна на Мартин с написването на Крачка към свободата. Близки са.

— ФБР твърди, че Левинсън е комунист.

— За ФБР всеки, който не е съгласен с Дж. Едгар Хувър, е комунист.

— Боби нарече Хувър минетчия.

Верина се разсмя.

— Мислиш ли, че е говорил сериозно?

— Не знам.

— Хувър — пудра? — тя поклати невярващо глава. — Прекалено хубаво, за да е вярно. Истинският живот никога не е толкова забавен.

Шофираше под дъжда към квартала „Олд Форт Уърд“, където се намираха стотици предприятия, собственост на чернокожи. Като че ли имаше църква на всеки ъгъл. Авеню „Обърн“ беше наречено веднъж най-процъфтяващата негърска улица в Америка. Главната квартира на Конференцията на християнските водачи от Юга се помещаваше на номер 320. Верина спря пред дълга двуетажна сграда от червени тухли.

— Боби мисли, че доктор Кинг е арогантен — каза Джордж.

Верина сви рамене.

— Мартин мисли, че Боби е арогантен.

— А ти какво мислиш?

— Че и двамата са прави.

Джордж се разсмя. Харесваше остроумието на Верина.

Минаха бързо по мокрия тротоар и влязоха вътре. Почакаха петнадесет минути пред кабинета на Кинг, после ги повикаха.

Мартин Лутър Кинг беше хубав мъж на тридесет и три години, с мустаци и преждевременно оредяла черна коса. Беше нисък, според Джордж — около метър и седемдесет, и малко закръглен. Носеше отлично изгладен тъмносив костюм с бяла риза и тясна черна сатенена вратовръзка. В джобчето на сакото му имаше бяла копринена кърпичка. Носеше големи копчета за ръкавели. Джордж долови намек за одеколон. Създаваше впечатлението на човек, който много държи на достойнството си. Джордж му симпатизираше: и той се чувстваше така.

Кинг се здрависа с него и каза:

— Последния път, когато се срещнахме, Вие участвахте в Похода на свободата и пътувахте за Анистън. Как е ръката?

— Напълно излекувана, благодаря. Отказах се от състезанията по борба, но и без това бях готов да го направя. Сега съм треньор на един гимназиален отбор в „Айви сити“.

„Айви сити“ беше негърски квартал във Вашингтон.

— Добре правите — отвърна Кинг. — Да учите негърските момчета да използват силата си в един дисциплиниран спорт, с правила. Моля, седнете — той махна по посока на един стол и се настани зад бюрото си. — Кажете, защо главният прокурор Ви изпраща да говорите с мен.

В гласа му се долавяше намек за наранена гордост. Навярно Кинг мислеше, че Боби е трябвало да дойде лично. Джордж си спомни, че прякорът му в движението за граждански права е Лорда.

Джордж сбито очерта проблема със Стенли Левинсън и не спести нищо, освен искането за подслушване.

— Боби ме прати да настоявам пред Вас възможно най-убедително да прекъснете всички връзки с господин Левинсън — заключи той. — Това е единственият начин да се избавите от обвинението, че сте помагач на комунистите — обвинение, което може да нанесе неизразима вреда на движението, в което Вие и аз вярваме.

Когато свърши, Кинг каза:

— Стенли Левинсън не е комунист.

Джордж отвори уста да зададе въпрос.

Кинг вдигна длан и го смълча: не беше човек, който търпи прекъсване.

— Стенли никога не е членувал в Комунистическата партия. Комунизмът е безбожен и аз като следовник на Господа Иисуса Христа щях да намеря за невъзможно да съм близък приятел с един атеист. Но… — и той се приведе над бюрото — това не е цялата истина.

Помълча малко, ала Джордж знаеше, че не бива да говори.

— Нека Ви кажа цялата истина за Стенли Левинсън — продължи най-сетне Кинг и Джордж реши, че му предстои да чуе проповед. — Стенли го бива да прави пари. И това го кара да се срамува. Чувства, че би трябвало животът му да минава в помощ за ближните. И тъй, като младеж, той бил… очарован. Да, това е думата. Бил очарован от идеалите на комунизма. Макар никога да не станал член, използвал забележителните си дарби да подпомага Комунистическата партия на САЩ. Скоро видял колко греши, скъсал връзката и отдал подкрепата си на каузата на свободата и равенството на негрите. И така той стана мой приятел.

Джордж изчака да се увери, че Кинг е свършил, после каза:

— Дълбоко съжалявам да чуя това, преподобни. Ако Левинсън е бил финансов съветник на Комунистическата партия, той е завинаги опетнен.

— Но той се промени.

— Аз Ви вярвам, но други няма да Ви повярват. Като продължавате отношенията с Левинсън, Вие предоставяте оръжие в ръцете на нашите врагове.

— Така да бъде — отсече Кинг.

Джордж се изуми.

— Какво искате да кажете?

— Трябва да се подчиняваме на нравствените закони, дори когато това не ни устройва. Иначе защо са ни те?

— Но ако претеглите…

— Ние не претегляме. Стенли направи лошо като помогна на комунистите. Той се разкая и се поправи. Аз съм проповедник в служба на Господа. Трябва да прощавам, както Иисус прощава, и да посрещна Стенли с разтворени обятия. Че тъй и на небесата повече радост ще има за каещия се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние. Аз самият твърде често се нуждая от Божията благодат, та да отказвам милост на ближния си.

— Но цената…

— Аз съм християнски пастор, Джордж. Учението за опрощението е дълбоко вкоренено в душата ми, по-дълбоко дори от свободата и справедливостта. Не бих могъл да отстъпя от него на никаква цена.

Джордж осъзна, че мисията му е обречена. Кинг беше напълно искрен. Нямаше изгледи да промени отношението му.

Той се изправи.

— Благодаря, че отделихте от времето си да обясните Вашата гледна точка. Оценявам това, оценява го и главният прокурор.

— Бог да ви благослови — рече Кинг.

Джордж и Верина излязоха от кабинета и тръгнаха навън. Без да разговарят, влязоха в нейната кола.

— Ще те оставя в хотела ти — каза Верина.

Джордж кимна. Мислеше върху думите на Кинг. Не му се говореше.

Пътуваха мълчаливо, докато Верина спря пред входа на хотела.

— Е? — попита тя.

— Кинг ме накара да се срамувам от себе си — отговори Джордж.

— Това правят проповедниците — каза майка му. — Това им е работата. Добре е за теб.

Наля му мляко и му даде парче кекс. Джордж не ги искаше.

Беше й разказал цялата история, докато седеше в кухнята й.

— Беше толкова силен. Разбере ли кое е правилно, прави го, независимо от всичко.

— Не го поставяй твърде високо — отвърна Джаки. — Никой не е ангел, особено ако е мъж.

Беше късен следобед и тя още беше облечена в работните си дрехи — семпла черна рокля и ниски обувки.

— Как беше Верина?

— Ще ми се да можеше да я видиш с това палто с черната кожена яка.

— Изведе ли я?

— Вечеряхме — не я беше целунал за лека нощ.

Съвсем изненадващо Джаки каза:

— Харесва ми тази Мария Самърс.

Джордж се удиви.

— Откъде я познаваш?

— Членува в клуба — Джаки оглавяваше цветнокожия персонал в Университетския дамски клуб. — Няма много черни членове, така че разговаряме, естествено. Тя спомена, че работи в Белия дом, аз й разказах за теб и осъзнахме, че двамата вече се познавате. Има хубаво семейство.

На Джордж му стана забавно.

— Това пък откъде го знаеш?

— Доведе родителите си на обяд. Баща й е голям адвокат в Чикаго. Познава тамошния кмет Дейли. — Дейли беше известен поддръжник на Кенеди.

— Ти знаеш за нея повече от мен!

— Жените слушат. Мъжете говорят.

— И аз харесвам Мария.

— Добре — Джаки се умисли и си спомни първоначалната тема на разговора. — Какво каза Боби Кенеди, когато ти се върна от Алабама?

— Ще одобри подслушването на Левинсън. Това означава, че ФБР ще чува някои от телефонните разговори на доктор Кинг.

— Колко важно е това? Всичко, което Кинг прави, е предназначено да стане обществено достояние.

— Федералните може да узнаят предварително какво ще прави Кинг. Ако го направят, ще подсказват на сегрегационистите, които ще могат да планират и да намерят как да подкопаят стореното от Кинг.

— Лошо е, но не е краят на света.

— Мога да подскажа на Кинг за подслушването. Да кажа на Верина да го предупреди да внимава какво казва по телефона на Левинсън.

— Така ще предадеш доверието на колегите си от службата.

— Тъкмо това ме тревожи.

— Всъщност може да се наложи да си подадеш оставката.

— Именно. Защото ще се чувствам предател.

— Освен това, те могат да открият за подсказването и когато се поогледат за възможната изкупителна жертва, ще видят едно черно лице в стаята — твоето.

— А може би трябва да го направя, ако това е правилно.

— Ако напуснеш, Джордж, няма да има черно лице във вътрешния кръг на Боби Кенеди.

— Знаех си, че ще кажеш да си мълча и да остана.

— Тежко е, но — да, мисля, че трябва да останеш.

— И аз така мисля — каза Джордж.

12.

Живееш в изумителна къща — каза Бийп Дюър на Дейв Уилямс.

Дейв беше на тринадесет, живееше тук откакто се помнеше и всъщност никога не беше обръщал внимание на къщата. Вдигна поглед към тухлената фасада откъм градината с правилните редове джорджиански прозорци.

— Изумителна ли? — отвърна той.

— Толкова е стара.

— Мисля, че е от осемнадесети век. Значи е само на около двеста години.

— Само! — засмя се тя. — В Сан Франциско нищо не е на двеста години! Къщата се намираше на улица „Грейт Питър“ в Лондон, на няколко минути пеш от Парламента. Повечето къщи в квартала бяха от осемнадесети век и Дейв смътно знаеше, че са били построени за членовете на Парламента и перовете, които трябвало да присъстват в Камарата на общините и Камарата на лордовете. Бащата на Дейв, Лойд Уилямс, беше депутат.

— Пушиш ли? — попита Бийп и извади пакет цигари.

— Само когато ми падне сгоден случай.

Тя му даде цигара и двамата запалиха.

Урсула Дюър, наречена още Бийп, също беше на тринадесет, но изглеждаше по-голяма от Дейв. Носеше готини американски дрехи, стегнати пуловери, тесни джинси и ботуши. Твърдеше, че може да кара кола. Казваше, че британското радио е тъпо — само три станции, които не пускат рокендрол — и спират работа в полунощ! Когато хвана Дейв да зяпа малките издутинки на гърдите й под черното поло, тя даже не се засрами; само се усмихна. Но никак не му даде възможност да я целуне.

Нямаше да е първото момиче, с което се целува. Би искал да я осведоми за това, просто в случай че тя го мисли за неопитен. Тя щеше да му е третата, ако се брои Линда Робъртсън — той включваше и нея в сметката, нищо че не отговори на целувката му. Работата беше там, че той знае какво прави.

С Бийп обаче не беше успял, още не.

Близо беше. Дискретно беше поставил ръка на раменете й на задната седалка на бащиния му Хъмбър Хоук, но тя беше извърнала лице и се беше зазяпала в осветените от лампите улици. Не се кискаше, когато я погъделичка човек. Танцували бяха джайв под звуците на грамофона Дансет в стаята на петнадесетгодишната му сестра Иви; но Бийп отказа бавния танц, когато Дейв пусна „Самотна ли си тази вечер“ на Елвис.

Все пак Дейв живееше с надежда. Тъжно, но се оказа, че моментът не е сега — двамата стояха в малката градинка в зимния следобед, Бийп се беше обгърнала с ръце да се топли, и двамата бяха сковани в официалните си дрехи. Щяха да излизат по тържествен семеен повод. По-късно обаче щеше да има парти. Бийп имаше четвъртинка водка в чантичката, за да подправи безалкохолните напитки, които щяха да им сервират, докато родителите лицемерно се наливат с уиски и джин. А после всичко беше възможно. Дейв зяпаше розовите й устни, свити около филтъра на цигарата Честърфийлд, и с копнеж си представяше какво би могло да бъде.

Майка му се провикна от къщата с американския си акцент.

— Влизайте, деца — тръгваме!

Двамата хвърлиха цигарите в цветната леха и влязоха.

Двете семейства се събираха в хола. Бабата на Дейв, Ет Лекуит, щеше да бъде „представена“ в Камарата на лордовете. Това означаваше, че ще стане баронеса, ще я наричат Лейди Лекуит и ще бъде пер в Камарата на лордовете от името на лейбъристката партия. Родителите на Дейв, Лойд и Дейзи, чакаха заедно със сестра му Иви и един млад приятел на семейството, Джаспър Мъри. Тук бяха и семейство Дюър, приятели от времето на войната. Уди Дюър беше фотограф и беше командирован за една година в Лондон. Довел беше съпругата си Бела и двете си деца, Камерън и Бийп. Всички американци изглеждаха очаровани от пантомимата на британския обществен живот, затова семейство Дюър се присъединиха към тържеството. Бяха голяма група, когато излязоха от къщата и се отправиха към площада на Парламента.

Докато вървяха през мъгливите лондонски улици, Бийп прехвърли вниманието си от Дейв на Джаспър Мъри. Той беше на осемнадесет и изглеждаше като викинг, висок, плещест и рус. Носеше тежко сако от туид. Дейв мечтаеше да е голям и мъжествен, та Бийп да го гледа със същия израз на възхищение и желание.

Дейв се отнасяше към Джаспър като към по-голям брат и търсеше съветите му. Признал му беше, че обожава Бийп и не може да измисли как да спечели сърцето й.

— Продължавай да опитваш — беше го посъветвал Джаспър. — Понякога простото постоянство върши работа.

Дейв чуваше какво говорят.

— Значи, ти си братовчед на Дейв? — питаше Бийп, докато прекосяваха площада на Парламента.

— Всъщност не. Не сме роднини.

— Как тогава живееш у тях, без да плащаш наем и тем подобни?

— Майка ми е била съученичка на майката на Дейв в Бъфало. Там са се запознали с твоя баща. Така всички са станали приятели.

Дейв знаеше, че има и още. Майката на Джаспър, Ева, беше избягала от нацистка Германия, а неговата майка я беше приела с присъщата си щедрост. Но Джаспър предпочиташе да подценява степента, в която неговото семейство беше задължено на семейство Уилямс.

— Какво учиш? — попита Бийп.

— Френски и немски. Аз съм в Сейнт Джулиънс, който е един от най-големите колежи в Лондонския Университет. Но преди всичко пиша в студентския вестник. Ще стана журналист.

Дейв му завиждаше. Той никога нямаше да научи френски или да иде в университета. Беше в дъното на класа по всички предмети. Баща му се беше отчаял.

— Къде са родителите ти? — обърна се Бийп към Джаспър.

— В Германия. Обикалят цял свят с армията. Баща ми е полковник.

— Полковник! — възхити се Бийп.

Сестрата на Дейв, Иви, прошепна в ухото му:

— Какво си въобразява, че върши малката никаквица? Първо ти трепка с мигли, после флиртува с мъж, който е с пет години по-стар!

Дейв не коментира. Знаеше, че сестра му страшно си пада по Джаспър. Можеше да я подразни, но се въздържа. Харесваше сестра си, пък и беше по-добре да си спести заяждането за следващия път, когато тя се държи гадно с него.

— Не трябва ли да си роден благородник? — питаше Бийп.

— Дори и в най-старите семейства все някой трябва да е пръв — обясни Джаспър. — Но днес имаме пожизнени перове, които не предават титлата на наследниците си. Госпожа Лекуит ще бъде пожизнен пер.

— Ще трябва ли да й правим реверанс?

— Не, глупаче — разсмя се Джаспър.

— Кралицата ще присъства ли на церемонията?

— Не.

— Какво разочарование.

— Глупава кучка — прошепна Иви.

Влязоха в Уестминстърския дворец през входа за лордовете. Поздрави ги мъж в дворцови одежди, включително гащи до коляното и копринени чорапи. Дейв чу как баба му казва с напевния си уелски акцент:

— Старомодните униформи са сигурен белег на институция, която се нуждае от промяна.

Дейв и Иви бяха посещавали сградата на Парламента цял живот, но за Дюърови това беше ново преживяване и те се дивяха. Бийп забрави да се държи очарователно разсеяно и каза:

— Всяка повърхност е украсена! Плочите на пода, пъстрите килими, тапетите, дървените ламперии, цветните стъкла, каменните фигури!

Джаспър я погледна с повече интерес.

— Типична викторианска готика.

— Наистина ли?

Дейв започна да се дразни от това как Джаспър впечатлява Бийп.

Групата се раздели и повечето последваха разсилния нагоре по стълбите до галерията, която гледаше към заседателната зала. Приятелите на Етел вече бяха тук. Бийп седна до Джаспър, но Дейв успя да се настани от другата й страна, а Иви се вмъкна до него. Дейв беше посещавал често Камарата на общините, в другия край на същия дворец, но тук украсата беше по-пищна и пейките бяха тапицирани с червена кожа, а не със зелена.

След дълго чакане долу се пораздвижиха и баба влезе. Вървеше в редица с още четирима, всички със смешни шапки и крайно глупави тоги, поръбени с кожа.

— Изумително! — възкликна Бийп, но Дейв и Иви се разкикотиха.

Процесията спря пред един трон и баба коленичи — не без затруднение, понеже беше на шестдесет и осем. Падна голямо подаване на свитъци, които трябваше да бъдат прочетени на глас. Майката на Дейв, Дейзи, с приглушен глас обясняваше церемонията на родителите на Бийп — високия Уди и пухкавата Бела, но Дейв я изключи. Пълни глупости, наистина.

След малко Етел и двама от придружителите й седнаха на една от пейките. Последва най-голямата смехория.

Седнаха, после веднага се изправиха. Свалиха си шапките и се поклониха. Пак седнаха и пак си сложиха шапките. Повториха цялата работа. В очите на целия свят изглеждаха като кукли на конци: стани, шапки долу, поклони се, седни, наложи шапките. По това време Дейв и Иви вече бяха безпомощни от сподавяния смях. После онези долу направиха всичко за трети път.

— Престанете, моля ви, престанете! — избъбри Иви и от това Дейв се разсмя още повече. Дейзи ги изгледа строго със сините си очи, но тя самата имаше достатъчно чувство за хумор, та да види смешната страна. Накрая Дейзи също се разсмя.

Най-сетне всичко свърши и Етел напусна камарата. Семейството и приятелите й се изправиха. Майката на Дейв ги поведе през лабиринт от коридори и стълбища към една стая в мазето, където щеше да е увеселението. Дейв провери дали всичко е наред с китарата, която беше оставил в един ъгъл. Двамата с Иви щяха да изпълнят нещо, обаче тя беше звездата, а той само щеше да акомпанира.

След няколко минути стаята се изпълни със стотина души.

Иви притисна Джаспър и взе да го разпитва за студентския вестник. Темата беше близка на сърцето му и той отговаряше с ентусиазъм, но Дейв беше сигурен, че Иви ще загуби. Джаспър беше момче, което знаеше как да се погрижи за собствените си интереси. Точно сега той разполагаше с луксозно жилище, за което не плащаше наем, и което се намираше на съвсем кратко разстояние с автобус от колежа. Не беше вероятно да дестабилизира това удобно положение като започне роман с дъщерята в този дом. Такова беше циничното мнение на Дейв.

Иви обаче отклони вниманието на Джаспър от Бийп и остави полето чисто за Дейв. Той й взе джинджифилова бира и я попита какво мисли за церемонията. Тя тайничко сипа водка в безалкохолните. След минута всички започнаха да аплодират Етел, която влезе, вече с нормални дрехи — червена рокля, подходящо палто и шапчица, кацнала върху сребристите й къдрици.

— Някога трябва направо да са примирали по нея — прошепна Бийп.

Според Дейв беше гнусно да мислиш за баба си като за красива жена.

— Такова удоволствие е да споделя този случай с всички вас — заговори Етел. — Съжалявам единствено, че обичният ми Бърни не доживя този ден. Той беше най-мъдрият човек, когото познавам.

Дядо Бърни почина година по-рано.

— Странно е да се обръщат с „милейди“ към теб, особено ако цял живот си бил социалист — продължи тя и всички се разсмяха. — Бърни би ме попитал дали съм победила противниците си, или просто съм се присъединила към тях. Затова, нека ви уверя, че се присъединих към съсловието на перовете, за да го премахна.

Всички аплодираха.

— Сериозно, другари, отказах се от мястото на представител за „Олдгейт“, за да го заеме някой по-млад, но не съм се пенсионирала. В нашето общество има прекалено много несправедливости, прекалено много лоши жилища и бедност, прекалено много глад по света — а на мен като че ли ми остават само двадесет-тридесет години за кампании!

Това извика нов пристъп на смях.

— Посъветвана бях, че в Камарата на лордовете е разумно да приемеш една кауза и да я превърнеш в своя. Аз реших с какво ще се занимавам.

Всички се смълчаха. Хората винаги нямаха търпение да узнаят какво ще прави Ет Лекуит.

— Миналата седмица почина моят добър стар приятел Роберт фон Улрих. Той се сражава в Първата световна война, имаше неприятности с нацистите през тридесетте и накрая държеше най-добрия ресторант в Кембридж. Навремето, когато бях млада шивачка в една работилница с ужасяващи условия в „Ийст Енд“, той ми купи нова рокля и ме заведе на вечеря в Риц… — тя предизвикателно вирна брадичка. — И той беше хомосексуалист.

В стаята ясно се чу изненадан шепот.

— Дявол да ме вземе! — промърмори Дейв.

— Баба ти ми харесва — каза Бийп.

Хората не бяха навикнали да чуват този въпрос да се обсъжда така открито, особено от жена. Дейв се подсмихна. Добрата стара баба, още прави пакости след всичките тези години.

— Не мърморете, не сте истински шокирани — остро каза тя. — Всички знаете, че има мъже, които обичат мъже. Такива хора не вредят никому — всъщност, моят опит показва, че по правило са по-нежни от другите мъже — но според законите на нашата страна те извършват престъпление. Нещо по-лошо, цивилни полицаи се преструват, че са като тях и им залагат клопки, арестуват ги и ги хвърлят в затвора. По мое мнение, това е също толкова лошо, колкото да преследваш хората задето са евреи, пацифисти или католици. Затова моята основна кампания в Камарата на лордовете ще е реформа на закона за хомосексуализма. Надявам се всички вие да ми пожелаете успех. Благодаря ви.

Получи ентусиазирани аплодисменти. Дейв прецени, че почти всички тук искрено й желаят успех. Беше впечатлен. Мислеше, че да се затварят обратните е глупаво. Камарата на лордовете се издигна в очите му: щом тук можеш да работиш за подобна промяна, може би мястото не е съвсем смехотворно.

Накрая Етел каза:

— А сега, в чест на нашите американски приятели и роднини, една песен.

Иви излезе отпред, последвана от Дейв.

— Можеш да вярваш на баба, че ще им даде повод за размисъл — прошепна му тя — Обзалагам се и че ще успее.

— Общо взето, тя получава каквото иска — Дейв взе китарата и изсвири един акорд в сол.

Иви веднага запя.

— О, кажи, виждаш ли в първите лъчи на утрото…

Повечето присъстващи не бяха американци, а британци, но гласът на Иви ги накара да се заслушат.

— … онова, което тъй гордо приветстваме в последния отблясък на здрача…

Дейв смяташе, че националната гордост е пълна тъпотия, наистина, но въпреки себе си се позадави. От песента беше.

— … чиито широки ивици и ярки звезди в страшния бой над бастионите гледахме, така храбро да се веят.

Стаята беше толкова тиха, че Дейв можеше да чуе собственото си дишане. Иви умееше да прави това. Застанеше ли на сцената, всички гледаха.

— И аленият блясък на ракетите, свистящите бомби, доказваха в нощта, че флагът ни е още там.

Дейв видя как майка му попи една сълза.

— О, кажи дали обсипаният със звезди флаг още се вее над страната на свободните и дома на храбрите?

Всички ръкопляскаха и аплодираха. Дейв трябваше да й отдаде дължимото: от време на време беше голяма досада, но умееше да омагьосва публиката.

Взе още една джинджифилова бира и се заозърта за Бийп, но тя не беше в стаята. Видя по-големия й брат Камерън, който беше чешит.

— Ей, Кам, къде отиде Бийп?

— Сигурно навън, да изпуши една цигара.

Дейв се зачуди ще успее ли да я намери. Реши да иде да види. Остави питието си.

Приближи изхода едновременно с баба си, затова й задържа вратата. Сигурно беше тръгнала за тоалетната. Дейв имаше някаква смътна представа, че възрастните дами трябва много често да ходят. Тя му се усмихна и тръгна по настлано с червен килим стълбище. Дейв нямаше представа къде се намира и затова я последва.

На средната площадка я спря един възрастен господин с бастун. Дейв забеляза, че е облечен в елегантен костюм от някаква хубава материя, светлосив на бледи райета. От джобчето на сакото му стърчеше пъстра копринена кърпичка. Лицето му беше на петна и косата му беше бяла, но личеше, че навремето е бил хубав.

— Поздравления, Етел — рече той и й стисна ръката.

— Благодаря ти, Фиц — явно двамата добре се познаваха.

Мъжът задържа ръката й.

— Значи вече си баронеса.

— Животът е странен, нали? — усмихна се тя.

— Изумява ме.

Двамата препречваха пътя и Дейв стоеше и чакаше. Макар че думите им бяха обикновени, в разговора им се долавяше подтекст на страст. Дейв не можеше да разбере точно какво е.

— Не възразяваш, че икономката ти е получила благородническа титла? Икономка ли? Дейв знаеше, че Етел в началото е била прислужница в голям дом в Уелс. Този мъж трябва да е бил работодателят.

— Отдавна престанах да се вълнувам от този род неща — отговори той. Потупа ръката й и я пусна. — За да съм по-точен, по времето на правителството на Атли.

Тя се разсмя. Явно й беше приятно да говори с него. В разговора им имаше силен подтекст. Не беше любов, не беше и омраза, а нещо друго. Ако не бяха толкова стари, Дейв щеше да реши, че е секс.

Той загуби търпение и се прокашля.

— Това е внукът ми, Дейвид Уилямс — каза Етел. — Ако наистина си спрял да обръщаш внимание на такива неща, можеш да се здрависаш с него. Дейв, това е граф Фицхърбърт.

Графът се подвоуми и за миг Дейв реши, че ще откаже да му стисне ръката; после мъжът явно взе решение и подаде ръка. Дейв я стисна и каза:

— Приятно ми е.

— Благодаря ти, Фиц — каза Етел. Или по-скоро, почти каза, но се задави, преди да довърши изречението. Без да продума повече, тя продължи по пътя си. Дейв кимна вежливо на стария граф и я последва.

След миг Етел изчезна зад врата с надпис „Дами“.

Дейв предположи, че има някаква история между Етел и Фиц. Реши да попита майка си. После забеляза врата, която навярно водеше навън, и забрави всичко за старците.

Излезе и се озова във вътрешен двор с неправилна форма и с кофи за смет. Това ще е чудесно местенце за тайно натискане, прецени Дейв. Не беше проход, горе нямаше прозорци и имаше причудливи ъгълчета. Той се обнадежди.

Нямаше следа от Бийп, но Дейв подуши цигарен дим.

Мина край кофите и надзърна зад ъгъла.

Както се надяваше, тя беше там, и в лявата си ръка държеше цигара. Но беше с Джаспър и двамата се прегръщаха. Дейв се вторачи в тях. Телата им бяха като залепени и те се целуваха страстно. Дясната ръка на Бийп беше в косата на Джаспър, а неговата — върху гърдите й.

— Лъжливо копеле си ти, Джаспър Мъри — рече Дейв, обърна се и се върна в сградата.

Иви Уилямс предложи да изиграе гола сцената с полудяването на Офелия в училищната постановка на Хамлет.

Само при мисълта за това на Камерън Дюър му ставаше неудобно топло.

Камерън обожаваше Иви. Само мразеше възгледите й. Тя поддържаше всяка сърцераздирателна кауза от новините, от жестокото отношение към животните до ядреното разоръжаване, и говореше все едно хората, които не правеха същото, бяха жестоки и глупави. Но Камерън беше свикнал с това: той не беше съгласен с повечето си връстници и с цялото си семейство. Родителите му бяха безнадеждно либерални, а баба му навремето беше списвала вестник с невероятното заглавие Бъфалски анархист.

Семейство Уилямс бяха същата стока, левичари до един. Единственият донякъде разумен обитател на къщата на улица „Грейт Питър“ беше оня хрантутник Джаспър Мъри, който беше повече или по-малко циник във всичко. Лондон беше гнездо на подривни елементи, по-лош дори от родния град на Камерън, Сан Франциско. Щеше да се радва, когато командировката на баща му приключи и могат да се върнат в Америка.

Само дето Иви щеше да му липсва. Камерън беше на петнадесет години и се влюбваше за пръв път. Той не искаше роман: имаше си твърде много работа. Но докато седеше на чина в училище и се опитваше да запамети френски и латински думи, установи, че си припомня как Иви пее „Флаг, обсипан със звезди“. Убеден беше, че тя го харесва. Иви съзнаваше, че той е умен и му задаваше сериозни въпроси: Как работят ядрените електроцентрали? Холивуд истинско място ли е? Как се отнасят към негрите в Калифорния? А още по-хубаво беше, че слушаше отговорите му с внимание. Не водеше празни разговори — също като него и тя не се интересуваше от бръщолевеници. Във фантазията на Камерън двамата щяха да се превърнат в добре известна интелектуална двойка.

През тази година Камерън и Бийп учеха в училището на Иви и Дейв — прогресивна лондонска институция, където — доколкото Камерън можеше да разбере — повечето учители бяха комунисти. Спорът за сцената с полудяването мълниеносно обиколи училището. Учителят по театрално изкуство Джеръми Фокнър, брадатко с раиран колежански шал, всъщност одобряваше идеята. Старшият учител обаче не беше толкова откачен и я стъпка решително.

Това беше един случай, в който Камерън би бил щастлив либералният упадък да надделее.

Семействата Уилямс и Дюър отидоха заедно да гледат пиесата. Камерън мразеше Шекспир, но очакваше с нетърпение да види какво ще направи Иви на сцената. У нея имаше някаква сила, която излизаше наяве пред публика. Според баба й Етел, тя приличала на прадядо си Дай Уилямс, пионерът профсъюзен водач и евангелистки проповедник. Етел, дъщерята на Дай, казваше:

— Баща ми имаше същата светлина в очите, която казваше, че е обречен на слава.

Камерън беше разучил „Хамлет“ съвестно — така учеше всичко, за да получава добри оценки — и знаеше, че Офелия се слави като особено трудна роля. На пръв поглед патетична, тя лесно можеше да стане комична със своите неприлични песни. Как щеше едно петнадесетгодишно момиче да изиграе тази роля и да завладее публиката? Камерън не искаше Иви да се проваля (макар тайничко да си фантазираше как прегръща нежните й рамене и я утешава, докато тя оплаква унизителния си неуспех).

Заедно с родителите и с малката си сестра Бийп се настани в училищния салон, който служеше и за гимнастическа зала, затова миришеше по равно на прашни книги с църковни песнопения и на потни гуменки. Заеха местата си до семейство Уилямс: Лойд Уилямс, депутат от лейбъристката партия; американската му съпруга Дейзи; бабата Ет Лекуит и наемателят Джаспър Мъри. Младият Дейв, по-малкият брат на Иви, беше някъде другаде и организираше бар за антракта.

През изминалите няколко месеца Камерън неведнъж беше чувал историята как майка му и баща му за пръв път се срещнали тук, в Лондон, през войната, на едно от събиранията, организирани от Дейзи. Тате изпратил мама до вкъщи: когато той разказваше, в очите му се появяваше особен блясък и мама го поглеждаше, все едно искаше да каже: Веднага замълчи, по дяволите. И той млъкваше. Камерън и Бийп неприлично се питаха какво ли са правили мама и татко по пътя.

Няколко дни по-късно татко скочил с парашут в Нормандия и мама решила, че никога повече няма да го види; но въпреки това прекратила годежа си с друг човек.

— Майка ми побесня — казваше мама. — Така и не ми прости.

Камерън намираше седалките в училищния салон неудобни дори за половинчасовото утринно събиране. Тази вечер щеше да е същинско чистилище. Знаеше отлично, че цялата пиеса е пет часа. Иви го беше уверила, че това ще е съкратена версия. Камерън се питаше колко съкратена.

Обърна се към Джаспър, който седеше до него:

— С какво ще бъде облечена Иви за сцената с лудостта?

— Не знам. На никого не казва.

Светлините угаснаха и завесата се вдигна над крепостните стени на Елсинор.

Рисуваните декори, които оформяха пейзажа, бяха работа на Камерън. Имаше добър усет за визуалните ефекти, навярно по наследство от баща му, фотографа. Беше особено доволен как нарисуваната луна прикриваше прожектора, който осветяваше стража.

Нямаше кой знае какво друго за харесване. Всяка училищна пиеса, която Камерън беше гледал, беше ужасна. Тази не правеше изключение. Седемнадесетгодишното момче, което играеше Хамлет, се мъчеше да изглежда загадъчно, обаче успяваше единствено да се държи като дърво. Но Иви беше нещо друго.

В първата сцена Офелия почти само слушаше снизходителния си брат и надутия си баща, а накрая предупреди брат си да се пази от двуличието в кратка реч, която произнесе със злостно удоволствие. Но във втората сцена, когато разказваше на баща си за лудото нахълтване на Хамлет в личните й покои, Иви разцъфтя. В началото беше като трескава, после се успокои, стана по-тиха и по-съсредоточена, а накрая зрителите едва смееха да дишат, когато тя произнесе: „И после такава покъртителна въздишка изтръгна се от неговата гръд“. А в следващата сцена, когато гневният Хамлет бълнуваше как тя трябва да иде в манастир, тя изглеждаше толкова объркана и наранена, че Камерън искаше да скочи на сцената и да го изхвърли с бой. Джеръми Фокнър мъдро беше решил първата част да свърши в този момент и аплодисментите бяха неудържими.

Дейв стопанисваше бара за антракта. Продаваха безалкохолни напитки и сладкиши. Десетина негови приятели обслужваха гостите с възможно най-голяма бързина. Камерън беше впечатлен: никога не беше виждал ученици да работят така усърдно.

— Да не си им дал някакви енергизиращи хапове? — попита той Дейв, докато си вземаше черешова напитка.

— Ами. Само двадесет процента от всичко, което продадат.

Камерън се надяваше Иви да дойде да поговори със семейството си през антракта, но тя още не се беше появила, когато удари звънецът за втората част. Той се върна на мястото си разочарован, но нетърпелив да види какво ще направи Иви.

Хамлет се пооправи малко, когато трябваше да тормози Офелия с мръснишки шеги пред всички. Камерън нелюбезно си помисли, че това иде отвътре на изпълнителя. Смущението и мъката на Офелия растяха, докато стигнаха почти до истерия.

Но сцената с полудяването й надмина всичко.

Тя влезе с вид на обитателка на лудница, в мръсна и покъсана нощница от тънък памук, която едва стигаше до средата на бедрата й. Далеч не беше жалка — тя беше саркастична и нападателна, като пияна уличница. Когато каза: „А казват, че кукумявката била хлебарска дъщеря“, изречение, което за Камерън нямаше никакъв смисъл, то прозвуча като злостна подигравка.

Камерън чу как майка му прошепва на баща му:

— Не мога да повярвам, че това момиче е само на петнадесет.

При стиха: „Мъжът туй чака, не прощава, подлеца му с подлец“ — Офелия посегна към гениталиите на краля и предизвика тревожно хихикане у публиката.

После настана внезапна промяна. Сълзи се затъркаляха по страните й и гласът й стихна почти до шепот, когато заговори за мъртвия си баща. Зрителите се умълчаха. Тя отново беше дете, когато каза: „Но не мога да не плача като си помисля, че са го положили в хладната пръст“.

Камерън също искаше да заплаче.

Сетне тя подбели очи, залитна и изкряка като стара вещица. „Каляската ми, моля!“ — викна лудо тя. Улови с две ръце деколтето на дрехата си и я съдра отпред. Зрителите зяпнаха. „Лека нощ, госпожи!“ — изкрещя тя и остави дрехата да падне на пода. Съвършено гола, тя викаше: „Лека нощ, лека нощ, лека нощ!“ После избяга.

След това пиесата беше мъртва. Гробарят не беше забавен, а дуелът в края беше толкова изкуствен, че чак доскуча. Камерън можеше да мисли единствено за голата Офелия, която бълнуваше на сцената, малките й гърди бяха щръкнали гордо, окосмението в слабините й беше огнено кестеняво; едно красиво момиче, доведено до лудост. Предполагаше, че всеки мъж в публиката се чувства така. Никой не го беше грижа за Хамлет.

Когато изпълнителите излязоха пред завесата, най-гръмките аплодисменти бяха за Иви. Но главният учител не излезе на сцената да предложи пространните хвалби и благодарности, които обичайно се даваха и на най-безнадеждните аматьорски представления.

Когато излязоха от салона, всички гледаха семейството на Иви. Дейзи бодро бъбреше с другите родители и приемаше нещата храбро. Лойд, в строг сив костюм с жилетка, не каза нищо, но изглеждаше мрачен. Бабата на Иви, Ет Лекуит, леко се усмихваше: може би имаше резерви, но нямаше да се оплаква.

Семейството на Камерън също реагираше различно. Устните на майка му бяха свити неодобрително. Баща му се усмихваше толерантно. Бийп щеше да се пръсне от възторг.

— Сестра ти е блестяща — каза Камерън на Дейв.

— И аз харесвам твоята сестра — усмихна се Дейв в отговор.

— Офелия открадна представлението от Хамлет!

— Иви е гениална — отвърна Дейв. — Направо побърква нашите.

— Защо?

— Те не вярват, че шоубизнесът е сериозна работа. Искат и двамата да влезем в политиката — Дейв подбели очи.

Уди Дюър, бащата на Камерън, ги чу.

— И аз имах същия проблем. Баща ми беше сенатор, дядо ми също. Те не можеха да разберат защо искам да бъда фотограф. Просто не им се струваше истинска работа. — Уди работеше за списание Лайф, навярно най-доброто илюстрирано списание в света след Пари Мач.

И двете семейства отидоха зад кулисите. Иви излезе от гримьорната на момичетата. Изглеждаше скромно в костюмче с пола под коленете, облекло, което явно беше подбрано да каже аз не съм ексхибиционистка, това беше Офелия. Ала изражението й беше на тих триумф. Каквото и да кажеха хората за голотата й, никой не можеше да отрече, че нейното изпълнение бе пленило публиката.

Баща й заговори пръв.

— Само се надявам да не те арестуват за непристойно поведение.

— Всъщност не го бях планирала — отвърна Иви, все едно той й беше направил комплимент. — Беше като решение в последния миг. Даже не бях сигурна, че нощницата ще се скъса.

„Глупости“, рече си Камерън.

Джеръми Фокнър се появи с типичното си шалче. Беше единственият учител, който позволяваше на учениците да му говорят на малко име.

— Това беше приказно! — изрева той. — Върховно!

Очите му блестяха от вълнение. На Камерън му хрумна, че Джеръми също е влюбен в Иви.

— Джери — каза му тя, — това са родителите ми, Лойд и Дейзи Уилямс.

За миг учителят се поуплаши, но бързо дойде на себе си.

— Госпожо, господине, вие трябва да сте били по-изненадани и от мен — каза той и ловко се измъкна от отговорност. — Трябва да знаете, че Иви е най-блестящата ученичка, на която някога съм преподавал.

Той стисна ръката на Дейзи, а после — на Лойд, който видимо нямаше желание за това.

— Поканен си на празненството на изпълнителите — каза Иви на Джаспър. — Ти си моят специален гост.

Лойд се свъси.

— Празненство? След това?

Явно смяташе, че не е уместно да се празнува.

Дейзи го докосна по ръката.

— Всичко е наред.

Лойд сви рамене.

— Само за час. Утре сутрин си на училище!

— Твърде стар съм — отговори Джаспър. — Ще се чувствам не на място.

— Ти си само с година по-голям от шестокласниците — възрази Иви.

Камерън се чудеше защо, по дяволите, й е притрябвал. Той беше твърде стар. Беше студент в университета: нямаше място на купон на гимназисти.

За щастие, и Джаспър беше на това мнение.

— Ще се видим у дома — твърдо отговори той.

— Не по-късно от единадесет, ако обичаш — намеси се Дейзи.

Родителите си тръгнаха.

— Божичко, размина ти се! — възкликна Камерън.

— Знам — усмихна се Иви.

Отпразнуваха го с кафе и торта. На Камерън му се щеше Бийп да е тук и да долее малко водка в кафето, но тя не беше участвала в представлението, затова си отиде у дома, както и Дейв.

Иви беше център на вниманието. Дори момчето, което игра Хамлет, призна, че тя е звездата на вечерта. Джеръми Фокнър не спираше да обяснява как голотата подчертавала колко уязвима е Офелия. Хвалбите му за Иви станаха притеснителни и накрая малко гадни.

Камерън чакаше търпеливо и им позволяваше да я узурпират, понеже знаеше, че има огромното предимство да я отведе у дома.

В десет и половина те си тръгнаха.

— Радвам се, че баща ми получи тази работа в Лондон — каза Камерън, докато криволичеха из задните улички. — Противно ми беше да напусна Сан Франциско, но тук е доста готино.

— Хубаво — отвърна тя без ентусиазъм.

— А най-хубавото е, че се запознах с теб.

— Много сладко. Благодаря ти.

— Това наистина промени живота ми.

— Определено не е така.

Не вървеше както Камерън си го представяше. Бяха сами на пустите улици, говореха тихо и вървяха близо един до друг през кръговете светлина от лампите и езерцата тъмнина, но нямаше чувство на близост. По-скоро бяха като хора, които водят светски разговор. Все пак Камерън не се предаваше.

— Искам да сме близки приятели.

— Ние вече сме — малко нетърпеливо отговори тя.

Стигнаха улица „Грейт Питър“, а той още не беше казал каквото искаше. Когато наближиха къщата, той спря. Иви пристъпи напред, затова Камерън я улови за ръката и я задържа.

— Иви, аз съм влюбен в теб.

— О, Кам, не ставай смешен.

Камерън имаше чувството, че някой го е ударил.

Иви опита да тръгне. Камерън я стисна по-силно, без да го е грижа, че вече може да я заболи.

— Смешен ли? — попита той. Гласът му трепна притеснително и той заговори пак, по-твърдо. — Защо това трябва да е смешно?

— Нищо не знаеш — отговори тя с досада.

Това беше особено обидно. Камерън се гордееше, че знае много, и си представяше, че тя го харесва заради това.

— И какво не знам?

Тя енергично изви ръката си и я измъкна.

— Аз съм влюбена в Джаспър, глупако — отговори Иви и влезе в къщата.

13.

На сутринта, докато още беше тъмно, Ребека и Бернд отново се любиха.

Живееха заедно от три месеца в старата къща в берлинския квартал „Митте“. За щастие, къщата беше голяма и те я споделяха с родителите на Ребека — Вернер и Карла, — плюс брат й Вали, сестра й Лили и баба Мод.

За известно време любовта ги утешаваше за всички загуби. И двамата бяха без работа, а тайната полиция им пречеше да си намерят нова — въпреки отчаяния недостиг на учители в Източна Германия.

И двамата обаче бяха разследвани като обществени паразити — престъплението да си безработен в комунистическа страна. Рано или късно щяха да ги осъдят и да ги хвърлят в затвора. Бернд щеше да иде в затворнически трудов лагер, където навярно щеше да умре.

Затова те щяха да избягат.

Днес беше последният им ден в Източен Берлин.

Когато Бернд нежно плъзна ръка под нощницата на Ребека, тя каза:

— Твърде нервна съм.

— Може да нямаме много други възможности — отговори той.

Тя го прегърна и се притисна към него. Знаеше, че е прав. И двамата можеха да умрат при опита за бягство.

А по-лоша беше възможността единият да умре, а другият да оцелее. Бернд се пресегна да вземе презерватив. Бяха се разбрали да се оженят, когато се доберат до свободния свят, а дотогава да се предпазват от забременяване. Ребека не искаше да отглежда дете в Източна Германия, ако плановете им пропаднеха.

Въпреки всички страхове, които я измъчваха, Ребека бе завладяна от желание и откликна енергично на докосването на Бернд. За нея страстта беше ново откритие. В повечето случаи се беше наслаждавала умерено на секса с Ханс и с двамата си предишни любовници, но никога досега желанието не я беше заливало, не я беше поглъщало до степен да забрави всичко останало за известно време. Сега мисълта, че това може да е за последен път, правеше желанието й още по-силно.

Когато свършиха, той каза:

— Ти си тигрица.

— Преди да те срещна, не бях. Заради теб е — отвърна тя през смях.

— Заради нас е. Ние сме прави.

— Хората бягат всеки ден — отговори тя, когато успя да си поеме дъх.

— Никой не знае колко са.

Бегълците преплуваха канали и реки, покатерваха се през оградата от бодлива тел, укриваха се в коли и камиони. Западногерманци, които биваха допускани в Източен Берлин, носеха подправени западногермански паспорти за роднините си. Съюзническите войски можеха да се придвижват навсякъде, затова един мъж от Източна Германия си купи американска военна униформа от магазин за театрални костюми и мина през контролния пункт, без някой да го спре.

— И мнозина умират — додаде Ребека.

Граничарите нямаха нито милост, нито срам. Стреляха на месо. Понякога оставяха ранените да умрат от кръвозагуба в ничията земя като урок за останалите. Наказанието за опит да напуснеш комунистическия рай беше смърт.

Ребека и Бернд планираха да избягат през „Бернауерщрасе“.

Една от мрачните иронии на Стената беше, че на някои улици сградите бяха в Източен Берлин, а тротоарите — в Западен. Жителите на източната страна на „Бернауерщрасе“ бяха отворили вратите си в неделя, тринадесети август 1961, и бяха открили оградата от бодлива тел, която не им позволяваше да излязат навън. В началото мнозина скачаха от прозорците, за да се озоват на свобода — някои се нараняваха, други падаха върху одеялата, разгънати от западноберлинските пожарникари. Сега всички тези сгради бяха опразнени, а вратите и прозорците им бяха заковани.

Планът на Ребека и Бернд беше друг.

Облякоха се и слязоха да закусват със семейството — навярно последната им закуска за дълго време. Беше напрегнато повторение на закуската от тринадесети август миналата година. Тогава семейството беше тъжно и притеснено: Ребека планираше да избяга, но не с риск за живота си. Сега бяха уплашени.

Ребека се помъчи да се държи бодро.

— Може един ден всички да ни последвате през границата.

— Знаеш, че няма да го направим — отговори Карла. — Вие трябва да тръгнете, нямате живот тук. Ние обаче оставаме.

— А работата на татко?

— Засега продължавам — рече Вернер. Той вече не можеше да ходи в собствената си фабрика, понеже тя се намираше в Западен Берлин. Между двете половини на града нямаше телефонна връзка, затова Вернер трябваше да прави всичко по пощата, а тя винаги можеше да бъде забавена от цензорите.

За Ребека това беше мъчение. Семейството беше най-важното нещо в света за нея, но тя беше принудена да ги напусне.

— Е, нито една стена не стои вечно — каза тя. — Един ден Берлин ще се обедини отново и ние пак ще можем да бъдем заедно.

На вратата се позвъни и Лили скочи от масата.

— Надявам се да е пощальонът с отчетите от фабриката — каза Вернер.

— Ще премина стената при първия сгоден случай — обади се Вали. — Няма да прекарам живота си на изток, където някой стар комунист ще ми казва каква музика да свиря.

— Можеш сам да вземаш решения, когато пораснеш — отговори Карла.

Лили се върна в кухнята. Изглеждаше уплашена.

— Не е пощальонът. Ханс е.

Ребека тихичко изписка. Със сигурност отчужденият й съпруг не би могъл да знае плана й за бягство?

— Сам ли е? — попита Вернер.

— Така мисля.

Баба Мод се обърна към Карла.

— Помниш ли как се справихме с Йоахим Кох?

Карла погледна децата. Очевидно не се предполагаше те да знаят какво е станало с Йоахим Кох.

Вернер приближи кухненския бюфет и отвори най-долното чекмедже. Там държаха тежките тигани. Той издърпа чекмеджето докрай и го остави на пода. После се пресегна дълбоко в отвора и извади черен пистолет с кафява ръкохватка и малка кутия патрони.

— Иисусе — продума Бернд.

Ребека не разбираше много от оръжия, но знаеше, че това е Валтер Р38. Вернер явно го беше задържал след войната.

„Какво ли е станало с Йоахим Кох“, питаше се Ребека. „Убит ли беше?“

От мама? И баба?

— Ако Ханс Хофман те изведе от този дом, никога повече няма да те видим — каза й Вернер. После започна да зарежда пистолета.

— Може да не е дошъл да арестува Ребека — каза Карла.

— Вярно — съгласи се Вернер. Обърна се към Ребека: — Говори с него. Разбери какво иска. Ако стане нужда, викай.

Ребека стана. Бернд също.

— Не ти — каза му Вернер. — Ако те види, може да се разгневи.

— Но…

— Татко е прав — намеси се Ребека. — Просто бъди готов да дойдеш, ако извикам.

— Добре.

Ребека пое дълбоко дъх, успокои се и отиде в салона.

Ханс стоеше там в новия си сиво-син костюм и носеше вратовръзката, която Ребека му беше подарила за последния рожден ден.

— Получих документите за развода — каза той.

Ребека кимна.

— Очаквал си ги, разбира се.

— Може ли да поговорим за това?

— Има ли нещо за казване?

— Може би.

Тя отвори вратата на трапезарията, която ползваха за официални вечери, иначе децата си пишеха домашните там. Влязоха и седнаха. Ребека не затвори вратата.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита Ханс.

Ребека се уплаши. За бягството ли говореше? Знаеше ли?

— Какво да направя? — успя да продума тя.

— Да се разведеш.

— Защо не? — обърка се Ребека. — И ти го искаш.

— Така ли?

— Ханс, какво се опитваш да ми кажеш?

— Че не се налага да се развеждаме. Можем да опитаме отново. Този път без лъжи. Щом вече знаеш, че съм офицер от ЩАЗИ, няма да са нужни лъжи.

Това й се стори като някакъв глупав сън, в който се случват невъзможни неща.

— Но защо? — настоя тя.

Ханс се приведе над масата.

— Не знаеш ли? Не можеш ли поне да предположиш?

— Не, не мога! — каза тя, макар в ума й да проблесна едно противно предположение.

— Обичам те — каза Ханс.

— За Бога! — викна Ребека. — Как можа да кажеш такова нещо? След всичко, което си сторил!

— Искрен съм. В началото се преструвах. Но след време осъзнах каква прекрасна жена си. Исках да се оженя за теб, не беше само работа. Ти си красива, умна и отдадена на учителството — аз се възхищавам на отдадеността. Никога не съм срещал жена като тебе. Върни се при мен, Ребека. Моля те.

— Не! — изкрещя тя.

— Помисли си. Помисли един ден. Една седмица.

— Не!

Крещеше отказа си с цяло гърло, а той се държеше все едно боязливо се прави на неохотна.

— Пак ще си поговорим! — рече той с усмивка.

— Не! Никога! Никога! Никога! — викна Ребека и избяга от стаята.

Всички стояха на отворената врата на кухнята и изглеждаха уплашени.

— Какво? Какво стана? — попита Бернд.

— Не иска развод — изплака Ребека. — Казва, че ме обича. Иска да почнем отначало, да си дадем още един шанс!

— По дяволите, ще го удуша — отвърна Бернд.

Но не стана нужда да го удържат. В същия миг чуха входната врата да се затръшва.

— Отиде си — рече Ребека. — Слава Богу.

Бернд я прегърна и тя зарови лице в рамото му.

— Е — с треперещ глас подзе Карла. — Не очаквах това.

Вернер извади патроните от пистолета.

— Не е свършило — каза баба Мод. — Ханс ще се върне. Офицерите от ЩАЗИ не вярват, че обикновените хора могат да им казват не.

— И са прави — додаде Вернер. — Ребека, трябва да тръгнете днес.

Тя се откъсна от прегръдката на Бернд.

— О, не. Днес?

— Веднага — настоя баща й. — Намирате се в страшна опасност.

— Прав е — каза Бернд. — Ханс може да се върне с подкрепления. Сега трябва да направим онова, което планирахме за утре сутрин.

— Добре — съгласи се Ребека.

Ребека и Бернд изтичаха нагоре към стаята си. Бернд си сложи черния кадифен костюм с бяла риза и черна вратовръзка, все едно отива на погребение. Ребека също се облече изцяло в черно. И двамата обуха черни гуменки. Изпод леглото Бернд измъкна навитото въже за пране, което беше купил миналата седмица. Преметна го през тялото си като патрондаш, после облече кафяво кожено яке, за да го прикрие. Ребека наметна тъмно късо палто над черното си поло и панталони.

Готови бяха само за няколко кратки минути.

Семейството ги очакваше в салона. Ребека прегърна и целуна всички. Лили плачеше.

— И да не ви убият — изхлипа тя.

Бернд и Ребека нахлузиха черни кожени ръкавици и се отправиха към вратата.

Помахаха още веднъж на семейството и излязоха.

Вали ги следваше от разстояние.

Искаше да види как ще го направят. Не бяха разкрили плана си пред никого, дори пред семейството. Мама казваше, че единственият начин да се опази тайна е да не се казва на никого. Двамата с татко бяха много твърди по този въпрос и Вали мислеше, че това се дължи на загадъчните преживявания през войната, които те никога не обясняваха.

Вали беше казал на всички, че ще свири на китара в стаята си. Вече имаше електрическа китара. Ако не чуваха шум, домашните щяха да решат, че се упражнява на изключен инструмент.

Измъкна се през задната врата.

Ребека и Бернд вървяха хванати за ръка. Крачеха отривисто, но не толкова бързо, че да привличат внимание. Беше осем и половина и утринната мъгла започна да се вдига. Вали можеше лесно да следи двете фигури. Въжето за пране издуваше рамото на Бернд. Двамата не поглеждаха назад, а Вали вървеше безшумно с гуменките. Забеляза, че те също са обути с гуменки и се запита защо.

Вали беше развълнуван и уплашен. Каква удивителна сутрин. За малко да падне, когато татко измъкна онова чекмедже и извади отвътре пистолет, по дяволите. Старецът беше готов да застреля Ханс Хофман! Май в крайна сметка не беше чак такъв изветрял глупак.

Вали се страхуваше за любимата си сестра. Можеха да я убият през следващите няколко минути. Но и се вълнуваше. Ако тя успее да избяга, значи може и той.

Вали не се отказваше от решението да избяга. След като не послуша баща си и отиде в клуб Минезенгер въпреки заповедта му, изобщо нямаше неприятности: татко каза, че унищожаването на китарата е достатъчно наказание. Ала Вали все пак страдаше под властта на двама тирани, Вернер Франк и генералния секретар Валтер Улбрихт, и възнамеряваше да се отърве и от двамата при първа възможност.

Ребека и Бернд стигнаха до една улица, която водеше право до Стената. В далечния край се виждаха двама граничари, които потропваха с ботуши заради утринния хлад. На раменете им бяха преметнати съветски автомати с кръгли пълнители ППШ-41. Вали не виждаше възможност някой да се прехвърли през Стената пред погледите на тези двамата.

Но Ребека и Бернд свърнаха от улицата и влязоха в едно гробище.

Вали не можеше да ги последва по алеите между гробовете: щеше да е прекалено забележим на толкова открито. Забърза косо и се озова зад параклиса в средата на гробището. Надзърна иззад ъгъла. Явно не го бяха забелязали.

Наблюдаваше как стигат до северозападния ъгъл на гробището.

Там беше опъната ограда от телена мрежа, а зад нея се намираше задният двор на някаква къща.

„Това обяснява гуменките“, рече си Вали. Ами въжето за пране?

Постройките на „Бернауерщрасе“ се рушаха, но страничните улици се обитаваха нормално. Ребека и Бернд, напрегнати и изпълнени със страх се прокрадваха през задния двор на една от къщите на такава уличка, на пет врати от края на улицата, където Стената я затваряше. Покатериха се през още една ограда, после през трета и с всяко минаване се доближаваха все повече до Стената. Ребека беше на тридесет години и пъргава. Бернд беше по-възрастен, на четиридесет, но в добра форма: беше треньор на училищния футболен отбор. Стигнаха до гърба на третата къща от края.

Веднъж вече бяха идвали в гробището, пак облечени в черно, за да изглеждат като опечалени, а истинската им цел беше да огледат тези къщи. Нямаха съвсем добър изглед, а не можеха да си позволят риска да ползват бинокъл, но бяха почти сигурни, че третата къща предлага възможен достъп до покрива.

Един покрив водеше до друг и накрая — до празните постройки на „Бернауерщрасе“.

Сега, когато вече беше близо, Ребека се разтревожи още повече.

Планирали бяха да се изкачат по една ниска пристройка за въглища, после по сайвант с плосък покрив и накрая по една стена с фронтон с доста издаден перваз на прозореца. Но откъм гробището всички височини им се бяха видели по-малки. А отблизо изкачването изглеждаше трудно.

Не можеха да влязат в къщата. Обитателите можеха да вдигнат тревога — не го ли стореха, по-късно щяха да бъдат сурово наказани.

Покривите бяха влажни от мъглата и щяха да са хлъзгави, но поне не валеше дъжд.

— Готова ли си? — попита Бернд.

Не беше готова. Беше ужасена.

— Да, по дяволите — отговори Ребека.

— Ти си тигрица.

Складът за въглища беше висок до гърдите. Качиха се отгоре. Меките им обувки почти не вдигаха шум.

Оттам Бернд се опря на лакти на плоския покрив на сайванта и се покатери. Легна по корем и изтегли Ребека. Двамата се изправиха на покрива. На Ребека й се въртеше главата от усещането, че ги виждат, но когато се огледа, не забеляза никого, с изключение на една самотна далечна фигура в гробището.

Следващата част беше страшна. Бернд качи едно коляно на перваза на прозореца, но той се оказа тесен. За щастие, завесите бяха спуснати, така че и да имаше хора в стаята, нямаше да видят нищо — стига да не чуеха шум и да не дойдеха да проверят. С известна трудност, той качи и другото коляно. Опря се на рамото на Ребека и успя да застане прав. Щом стъпи здраво на крака, макар и на тясно, Бернд помогна на Ребека да се качи.

Тя приклекна на ръба и опита да не гледа надолу.

Бернд се протегна към ръба на островърхия покрив, следващата им стъпка нагоре. Не можеше да се покатери от мястото, на което стоеше: можеше да улови само ръба на една плоча. Вече бяха обсъдили този проблем. Все още на колене, Ребека се стегна. Бернд положи стъпало на дясното й рамо. Като се придържаше за покрива за равновесие, той отпусна цялата си тежест върху нея. Болеше, но Ребека понесе напрежението. След миг лявото стъпало на Бернд се озова върху лявото й рамо. С равномерно разпределената тежест, тя можеше да го удържи — за няколко мига.

След секунда Бернд качи крака си през ръба на плочите и се търкулна горе на покрива.

Просна се, разперил ръце и крака за по-добро сцепление, и се протегна надолу. С едната си облечена в ръкавица ръка стисна яката на дрехата на Ребека, а тя го улови за мишницата.

Завесите внезапно се отвориха и едно женско лице се втренчи в Ребека от няколко сантиметра.

Жената изпищя.

Бернд с усилие вдигна Ребека, докато тя успее да прехвърли крак през наклонения ръб на покрива, после я изтегли в безопасност до себе си.

Но и двамата загубиха контрол и започнаха да се плъзгат надолу.

Ребека разтвори ръце и притисна облечените си в ръкавици длани към плочите в опит да спре плъзгането. Бернд направи същото. Ала продължиха да се пързалят, бавно и неумолимо. После гуменките на Ребека опряха в железен улук. Не беше много здрав, но удържа и двамата спряха.

— Какъв беше този писък? — попита тревожно Бернд.

— Една жена в спалнята ме видя. Не мисля, че може да са я чули на улицата обаче.

— Но тя може да вдигне тревога.

— Нищо не можем да направим. Да продължаваме.

Запълзяха като раци по наклонения покрив. Къщите бяха стари и някои плочи бяха строшени. Ребека се стараеше да не отпуска тежестта си върху улука, до който се докосваха стъпалата й. Напредваха болезнено бавно.

Представи си как жената на прозореца разговаря със съпруга си: „Ако не направим нищо, ще ни обвинят в помагачество. Можем да кажем, че сме спали дълбоко и не сме чули нищо, но навярно и без това ще ни арестуват. А даже и да позвъним на полицията, ще ни арестуват по подозрение. Когато нещата се объркат, те арестуват всички наоколо. Най-добре да си траем. Пак ще спусна завесите“.

Обикновените хора избягваха всякакви контакти с полицията, но жената на прозореца можеше и да не е обикновена. Ако тя или съпругът й бяха партийци с хубава служба и привилегии, имаха известен имунитет срещу полицейския тормоз и при тези обстоятелства несъмнено щяха да вдигнат тревога.

Но секундите минаваха и Ребека не чу никакво раздвижване. Може би на двамата с Бернд им се беше разминало.

Стигнаха до един ъгъл на покрива. Бернд опря стъпала от двете страни и успя да изпълзи нагоре, докато прехвърли ръце през билото на покрива. Сега имаше по-безопасен захват, макар да рискуваше върховете на пръстите му в тъмните ръкавици да бъдат забелязани от полицаите на улицата.

Преодоля ъгъла и продължи да пълзи, като с всяка секунда се доближаваше до „Бернауерщрасе“ и свободата.

Ребека го последва. Погледна през рамо, като се питаше дали някой може да ги забележи. Тъмните им дрехи не се открояваха върху сивите плочи, но не бяха и невидими. Гледаше ли някой? Тя виждаше задните дворове и гробището. Тъмната фигура, която беше забелязала преди малко, сега тичаше от параклиса към портата на гробището. Студен оловен страх се спусна в стомаха й. Дали ги беше видял и сега бързаше да предупреди полицията?

За миг изпита паника, после осъзна, че фигурата й е позната.

— Вали? — промълви тя.

Какво си беше наумил, по дяволите? Явно ги беше проследил. Но с каква цел? И къде беше тръгнал с такава скорост?

Тя не можеше да стори нищо друго, освен да се тревожи.

Стигнаха до задната стена на жилищната сграда на „Бернауерщрасе“.

Прозорците бяха заковани. Бернд и Ребека бяха обсъдили дали да не разбият дъските и да влязат вътре, после да разбият дъските от другата страна и да излязат, но бяха решили, че ще е прекалено шумно, ще отнеме време и ще е трудно. По-лесно ще е, предполагаха те, да се прехвърлят отгоре.

Билото на покрива, по който се движеха, беше на нивото на улуците на съседната висока сграда, затова можеха да преминат лесно.

Отсега нататък щяха да са ясно видими за войниците с автоматите на страничната улица долу.

В този момент бяха най-уязвими.

Бернд изпълзя по покрива на къщата до билото, прекрачи го, после се покатери на по-високия покрив на жилищната сграда и се отправи нагоре.

Ребека го последва. Вече дишаше тежко. Коленете й бяха натъртени и раменете, където Бернд беше стъпил, я боляха.

Докато се прехвърляше през билото на по-ниския покрив, тя погледна надолу. Беше тревожно близко до полицаите на улицата. Те тъкмо си палеха цигарите: един да погледнеше нагоре, всичко беше загубено. И тя, и Бернд бяха лесни мишени за автоматите.

Но бяха едва на няколко стъпки от свободата.

Ребека се подготви да изпълзи по покрива отпред. Под лявото й стъпало нещо помръдна. Гуменката й се плъзна и тя падна. Все още беше обкрачила билото на покрива и ударът попадна в слабините й. Тя извика приглушено и за един ужасяващ миг се наклони настрани, от което й призля. После възстанови равновесието си.

За нещастие хлабавата плоча, която причини подхлъзването, изтрополи през улука и падна на улицата, където се разби с трясък.

Полицаите чуха и погледнаха парчетата на тротоара.

Ребека застина.

Полицаите се заозъртаха. Всеки миг щеше да им хрумне, че плочата трябва да е паднала от покрива, и щяха да погледнат нагоре. Но преди да го сторят единият беше улучен от хвърлен камък. След миг Ребека чу гласа на брат си, който крещеше:

— Всички ченгета са путьовци!

Вали взе друг камък и го хвърли по полицаите. Този път не улучи.

Знаеше, че да се подиграваш на източногерманските полицаи е самоубийствена глупост. Вероятно щяха да го арестуват, да го пребият и да го хвърлят в затвора. Но трябваше да го направи.

Виждаше, че Бернд и Ребека са безнадеждно уязвими. Полицаите щяха да ги забележат всеки момент. Те никога не се колебаеха да застрелят бегълците. Намираха се наблизо, на петдесетина стъпки. И двамата бегълци щяха да бъдат надупчени с куршумите на автоматите за секунди.

Освен ако нещо не разсееше полицаите.

Не бяха много по-големи от Вали. Той беше на шестнадесет, те изглеждаха двадесетинагодишни. Озъртаха се объркано, току-що запалените цигари висяха между устните им. Не можеха да разберат защо една плоча се е разбила и два камъка са били хвърлени.

— Свине! — викна Вали. — Лайнари! Майките ви са пачаври!

Тогава те го видяха. Беше на стотина метра от тях и се виждаше, въпреки мъглата. Щом го съгледаха, те тръгнаха към него.

Той заотстъпва.

Те хукнаха.

Вали се обърна и побягна.

На вратата на гробището погледна назад. Единият беше спрял, несъмнено давайки си сметка, че не бива да напускат поста си при Стената, за да гонят някой, който само е хвърлял камъни. Още не бяха стигнали дотам да се чудят защо му е на някой да прави нещо толкова смахнато. Вторият полицай приклекна и насочи автомата си.

Вали се плъзна в гробището.

Бернд преметна въжето за пране около един тухлен комин, затегна го и върза здрав възел.

Ребека лежеше върху билото на покрива, гледаше надолу и дишаше тежко. Видя как единият полицай търчи през улицата след Вали, а Вали бяга през гробището. Вторият се връщаше на поста, но за щастие продължи да гледа назад към колегата си. Ребека не знаеше дали да изпитва облекчение, или ужас, задето брат й рискува живота си, за да отклони вниманието на полицаите през следващите няколко съдбоносни секунди.

Погледна от другата страна, в свободния свят. На отсрещния тротоар на „Бернауерщрасе“ мъж и жена я наблюдаваха и разговаряха развълнувано.

Хванал въжето, Бернд седна и се плъзна по задник по западния склон на покрива към ръба. После преметна въжето два пъти около гърдите си под мишниците и остави дълга опашка от петдесетина стъпки. Вече можеше да се наведе през ръба, придържан от въжето, завързано за комина.

Върна се при Ребека и обкрачи билото на покрива.

— Седни изправена — каза той. Омота свободния край на въжето около нея и завърза възел. Стисна го здраво в облечените си е кожени ръкавици длани.

Ребека погледна Източен Берлин за последен път. Видя как Вали чевръсто се прехвърля през оградата в далечния край на гробището. Фигурата му прекоси улицата и изчезна в някаква алея. Полицаят се отказа и се върна.

После случайно погледна нагоре към покрива на жилищната сграда и зина от изумление.

Несъмнено беше видял Ребека. Двамата с Бернд бяха кацнали на върха на покрива и се виждаха ясно на фона на небето.

Полицаят извика и посочи, после побягна.

Ребека се претърколи през билото и бавно се плъзна по покрива, докато гуменките й докоснаха улука отпред.

Тя чу автоматичен откос.

Бернд стоеше прав до нея, омотан в завързаното за комина въже.

Ребека усети как той поема тежестта й.

„Започна се“, рече си тя.

Търкулна се през улука, плъзна се и увисна във въздуха.

Въжето обтягаше болезнено гръдния й кош над гърдите. Тя увисна за миг, после Бернд отпусна въжето и тя започна да се спуска на резки тласъци.

Упражнявали се бяха в къщата на родителите й. Бернд я беше спуснал от най-високия прозорец чак до долу в задния двор. Каза, че ръцете го заболяват, но може да се справи, ако има хубави ръкавици. Все пак, Ребека беше инструктирана да спира за кратко всеки път, когато може да се опре на някоя прозоречна рамка, за да му даде миг почивка.

Чу насърчителни викове и предположи, че от западната страна на Стената, на „Бернауерщрасе“, вече се е събрала тълпа.

Виждаше тротоара долу и бодливата тел, която вървеше по фасадата на сградата. В Западен Берлин ли беше вече? Граничарите биха застреляли всеки от източната страна, но имаха строги указания да не стрелят на запад, понеже Съветите не искаха дипломатически инциденти. Но Ребека висеше точно над бодливата тел, нито в едната страна, нито в другата.

Чу нов откос от автомата. Къде бяха полицаите и по кого стреляха? Предполагаше, че ще опитат да се покатерят на покрива и да застрелят двама им с Бернд, преди да е станало твърде късно. Ако следваха същия труден път като плячката си, нямаше да стигнат навреме. Но навярно можеха да спестят време като влязат в сградата и просто отърчат нагоре по стълбите.

Ребека почти стигна. Стъпалата й докоснаха бодливата тел. Тя се отблъсна от сградата, но бедрата й не се отдръпнаха съвсем от телта. Усети как шиповете раздират панталоните й и болезнено разкъсват кожата й. После наоколо се събра тълпа и й помогна, пое тежестта й, отдели я от бодливата тел, отмота въжето от гърдите й и я изправи да стъпи на земята.

Когато стъпи стабилно, Ребека вдигна поглед. Бернд беше на ръба на покрива и разхлабваше въжето около гърдите си. Тя пресече улицата, за да вижда по-добре. Полицаите още не се бяха добрали до покрива.

Бернд стисна здраво въжето с две ръце и пристъпи заднешком от покрива. Заспуска се бавно край стената, като плъзгаше въжето в ръцете си. Беше извънредно трудно, понеже висеше с цялата си тежест на ръце. Беше се упражнявал у дома — спускаше се по задната стена на къщата нощем, когато никой не можеше да го забележи. Но тази сграда беше по-висока.

Тълпата на улицата го насърчаваше с викове.

После на покрива се появи полицай.

Бернд се заспуска по-бързо, като рискува да изтърве въжето, за да спечели скорост.

— Дайте одеяло! — извика някой.

Ребека знаеше, че няма време за това.

Полицаят насочи автомата към Бернд, но се поколеба. Не можеше да Стреля в Западна Германия. Можеше да улучи и други хора, освен бегълците. Тъкмо такъв инцидент можеше да доведе до война.

Обърна се и огледа вързаното около комина въже. Можеше да го отвърже, но дотогава Бернд вече щеше да е стигнал до земята.

Имаше ли нож?

Явно не.

После получи вдъхновение. Опря дулото на автомата във въжето и стреля само веднъж.

Ребека изкрещя.

Въжето се скъса и краят му полетя във въздуха над „Бернауерщрасе“.

Бернд падна като камък.

Тълпата се пръсна.

Бернд удари тротоара с болезнен звук.

После остана да лежи неподвижно.

Три дни по-късно Бернд отвори очи, погледна Ребека и каза:

— Здравей.

— О, слава Богу — рече Ребека.

Беше обезумяла от тревога. Лекарите бяха казали, че Бернд ще дойде в съзнание, но тя не можеше да повярва, докато не го видя. Претърпя няколко операции, а през останалото време беше тежко упоен. Сега за пръв път тя видя проблясък на разум по лицето му.

Като се мъчеше да не плаче, Ребека се приведе над болничното легло и го целуна по устните.

— Ти се върна. Толкова се радвам.

— Какво стана? — попита той.

— Падна.

Той кимна.

— Покрива. Помня. Но…

— Полицаят сряза въжето ти.

Бернд погледна тялото си.

— Гипсиран ли съм?

Ребека копнееше той да дойде на себе си, но и се ужасяваше от този момент.

— От кръста надолу — отговори тя.

— Не… не мога да помръдна краката си. Не ги чувствам — той се огледа панически. — Ампутирани ли са?

— Не — Ребека пое дълбоко дъх. — Счупил си повечето кости в краката си, но не можеш да ги почувстваш, защото гръбначният ти стълб е частично прекъснат.

Бернд размисли продължително.

— Ще се оправи ли? — попита той.

— Докторите казват, че нервите може и да заздравеят, макар и бавно.

— И…

— И в крайна сметка можеш да възстановиш някои функции от кръста надолу. Но ще бъдеш в инвалидна количка, когато излезеш от болницата.

— Казват ли за колко време?

— Казват… — тя трябваше да положи усилия да не се разплаче. — Трябва да си готов за възможността да е завинаги.

Бернд извърна поглед.

— Аз съм сакат.

— Но сме свободни. Ти си в Западен Берлин. Избягахме.

— Избягах, за да се озова в инвалидна количка.

— Не го мисли така.

— Какво ще правя, по дяволите?

— Измислила съм го — Ребека говореше много по-твърдо и уверено, отколкото се чувстваше. — Ще се ожениш за мен и ще се върнеш към учителството.

— Няма такава вероятност.

— Вече телефонирах на Анселм Вебер. Нали помниш, че сега той е директор на училище в Хамбург. Има места и за двама ни от септември.

— Учител в инвалидна количка?

— Какво значение има? Пак ще можеш да обясняваш физиката така, че и най-глупавото дете в класа да разбере. За това не ти трябват крака.

— Ти не искаш да се омъжиш за сакат човек.

— Не искам. Но искам да се омъжа за теб. И ще го направя.

Бернд заговори с горчивина.

— Не можеш да се омъжиш за някой, който не функционира от кръста надолу.

— Слушай ме — отвърна тя страстно. — Допреди три месеца аз не знаех какво е любов. Току-що те намерих и няма да те губя. Избягахме, оцеляхме и ще живеем. Ще се оженим, ще преподаваме в училище и ще се обичаме.

— Не знам.

— От теб искам само едно. Не трябва да губиш надежда. Ще се изправяме срещу всички трудности заедно и ще решаваме всички проблеми заедно. Аз мога да се справя с всяко затруднение, стига да съм с теб. А сега ми обещай, Бернд Хелд, че никога няма да се предадеш. Никога.

Последва дълго мълчание.

— Обещай — каза тя.

Той се усмихна.

— Ти си тигрица.