Прагът на вечността

14.

Димка и Валентин се возеха на виенското колело в парка Горки заедно с Нина и Анна.

След като Димка беше привикан от ваканционния лагер, Нина беше тръгнала с някакъв инженер, но после бяха скъсали, затова сега отново беше свободна. Междувременно Валентин и Анна вече бяха двойка: той преспиваше в апартамента на момичетата през повечето почивни дни. Освен това, Валентин на няколко пъти казваше на Димка, че да се прави секс с една жена подир друга е просто фаза, през която мъжете минават на младини, което беше показателно.

„Би трябвало и аз да съм такъв късметлия“, мислеше си Димка.

В първите топли почивни дни на краткото московско лято, Валентин предложи двойна среща. Димка се съгласи с готовност. Нина беше умна и силна; тя го предизвикваше, а той харесваше това. Но преди всичко тя беше секси. Димка често мислеше с какво желание го беше целувала. Толкова много искаше да го направи пак. Спомняше си как зърната на гърдите й стърчаха в студената вода. Питаше се дали тя изобщо мисли за онзи ден на езерото.

Проблемът му беше, че не можеше да споделя Валентиновото жизнерадостно-използваческо отношение към момичетата. Валентин би казал всичко, за да вкара някое момиче в леглото си. Димка вярваше, че е лошо хората да се манипулират или притискат. Освен това вярваше, че ако някой ти каже „не“, ти трябва да го приемеш, докато за Валентин „не“ винаги означаваше „може би още не“.

Паркът Горки беше оазис в пустинята на строгия комунизъм, място, където московчани можеха просто да се забавляват. Хората обличаха най-хубавите си дрехи, купуваха си сладолед и сладкиши, флиртуваха с непознати и се целуваха в храстите.

Анна се преструваше, че се бои от виенското колело, и Валентин поде преструвката — прегърна я и обясни, че е съвършено безопасно. На Нина явно й беше приятно и не се тревожеше, което Димка предпочиташе пред подправения страх, но пък не му даваше възможност да се приближи.

Нина изглеждаше добре в памучната разкроена рокля на оранжеви и зелени райета. „Гледката отзад е особено съблазнителна“, мислеше си Димка, докато слизаха от колелото. За тази среща той беше успял да се сдобие с американски джинси и синя карирана риза. В замяна беше дал два билета за балет, които Хрушчов не искаше — за „Ромео и Жулиета“ в Болшой.

— С какво се занимаваш след последната ни среща? — попита Нина, докато се разхождаха из парка и пиеха хладка оранжада, купена от една сергия.

— Работя.

— И това ли е всичко?

— Обикновено отивам в кабинета час преди Хрушчов, за да се погрижа всичко да е готово за него: документите, които му трябват, чуждите вестници, разни досиета, които може да поиска. Той често работи до късно вечерта и аз почти никога не си тръгвам преди него — искаше му се да покаже работата си точно толкова вълнуваща, колкото беше. — Нямам много време за друго.

— Димка си беше такъв и в университета — обади се Валентин. — Работа, работа, работа.

За щастие, Нина явно не намираше живота на Димка скучен.

— И наистина ли си всеки ден с другаря Хрушчов?

— Повечето.

— Къде живееш?

— В Правителствения дом — това беше елитна жилищна сграда недалеч от Кремъл.

— Много хубаво.

— С майка ми — додаде Димка.

— И аз бих живяла с майка си, за да имам апартамент в тази сграда.

— Обикновено и сестра ми близначка живее с нас, но сега е в Куба. Тя е репортерка в ТАСС.

— Бих искала да ида в Куба — отвърна Нина с копнеж.

— Куба е бедна страна.

— Мога да го преживея при климат без зима. Представи си да танцуваш на плажа през януари.

Димка кимна. Той се вълнуваше от Куба по-иначе. Революцията на Кастро показа, че строгият съветски праволинеен социализъм не е единствената възможна форма. Кастро имаше нови и различни идеи.

— Надявам се Кастро да оцелее — каза той.

— Че защо не?

— Американците вече веднъж нахлуха в Куба. Заливът на свинете беше провал, но отново ще опитат, с по-голяма армия — вероятно през 1964, когато президентът Кенеди се кандидатира за преизбиране.

— Ужасно! Не може ли нещо да се направи?

— Кастро опитва да постигне мир с Кенеди.

— Ще успее ли?

— Пентагонът е против, а консервативните конгресмени вдигат шумотевица, затова цялата идея няма да стигне доникъде.

— Ние трябва да подкрепим кубинската революция!

— Съгласен съм. Но и нашите консерватори не харесват Кастро. Те не са убедени, че той е истински комунист.

— Какво ще стане?

— Зависи от американците. Може да оставят Куба на мира. Но не смятам, че са толкова умни. Моето предположение е, че ще продължат да тормозят Кастро, докато той реши, че единственото място, където може да търси помощ, е Съветският съюз. И така рано или късно ще ни помоли за защита.

— Ние какво можем да направим?

— Добър въпрос.

Валентин ги прекъсна.

— Гладен съм. Имате ли нещо за хапване у дома, момичета?

— Разбира се — отговори Нина. — Купих месо за яхния.

— Тогава какво чакаме? По пътя ние с Димка ще купим бира.

Взеха метрото. Момичетата имаха апартамент в сграда на стоманения тръст, където работеха. Жилището беше малко: спалня с две единични легла, дневна с диван пред телевизора, кухня с малка маса и баня. Димка предположи, че Анна е отговорна за възглавниците с дантелки на дивана и изкуствените цветя във вазата върху телевизора, а Нина е купила раираните завеси и плакатите с планински пейзажи по стените.

Димка се притесняваше от общата спалня. Ако Нина поискаше да спи с него, в една стая ли щяха да се любят двете двойки? Подобни решения не бяха непознати, когато Димка беше студент в претъпкано общежитие. Въпреки това идеята не му харесваше. Освен всичко останало, той не искаше Валентин да знае точно колко неопитен е.

Питаше се къде ли спи Нина, когато Валентин остава да нощува тук. После забеляза купчинка одеяла на пода в дневната и реши, че тя спи на дивана.

Нина сложи месото в голям тиган; Анна накълца голяма ряпа; Валентин извади прибори и чинии, а Димка наля бира. Всички, освен него знаеха какво следва. Той беше малко нервен, но се справяше.

Нина приготви поднос със закуски: консервирани гъби, блини, наденица и сирене. Докато яхнията се задушаваше, те отидоха в дневната. Нина седна на дивана и потупа мястото до себе си, за да покаже, че Димка трябва да седне там. Валентин се настани на креслото, а Анна седна на пода в краката му. Слушаха музика по радиото и пиеха бира. Нина беше сложила разни подправки в яхнията и от аромата, който се носеше от кухнята, Димка огладня.

Разговаряха за родителите си. Родителите на Нина бяха разведени, тези на Димка живееха разделени, а Анините се ненавиждаха.

— Моята майка не харесваше баща ми — каза Димка. — Аз също. Никой не харесва кагебистите.

— Бях омъжена веднъж и няма да повторя — каза Нина. — Познавате ли някой, който да е щастливо женен?

— Да — отвърна Димка. — Вуйчо ми Володя. Знайте, че вуйна ми Зоя е разкошна. Физичка е, но изглежда като филмова звезда. Като малък я наричах вуйничка от журнала, понеже приличаше на невъзможно красивите жени по снимките в списанията.

Валентин погали косите на Анна и тя положи глава на бедрото му по начин, който се стори съблазнителен на Димка. Искаше да докосне Нина и тя със сигурност не би възразила — защо иначе да го кани в апартамента си — но се чувстваше несръчен и засрамен. Искаше му се тя да направи нещо: тя беше опитната. Ала на нея явно й стигаше да слуша музика и да отпива от бирата с бегла усмивка на лицето си.

Накрая вечерята беше готова. Яхнията беше вкусна: Нина беше добра готвачка. Хапнаха я с черен хляб.

Когато се нахраниха и разтребиха, Валентин и Анна влязоха в спалнята и затвориха вратата.

Димка отиде в банята. Лицето в огледалото над мивката не беше хубаво. Най-привлекателната му черта бяха големите сини очи. Тъмнокестенявата му коса беше подстригана късо, по военному, както се смяташе подходящо за младите апаратчици. Изглеждаше като сериозен младеж, чиито мисли са далеч над секса.

Провери презерватива в джоба си. Такива работи бяха дефицитни и той положи много усилия да намери. Но не беше съгласен с мнението на Валентин, че забременяването е проблем на жените. Чувстваше, че няма да се наслади на секса, ако знае, че принуждава момичето да преживее или раждане, или аборт.

Върна се в дневната. За негова изненада, Нина беше облякла горна дреха.

— Мислех си да те изпратя до станцията на метрото.

Димка се изуми.

— Защо?

— Не смятам, че познаваш квартала, а не бих искала да се изгубиш.

— Искам да кажа, защо искаш да си тръгна?

— Какво друго да правиш?

— Бих искал да остана и да те целуна — отговори Димка.

Нина се разсмя.

— Каквото ти липсва като изтънченост, компенсираш с ентусиазъм.

Тя свали палтото и седна.

Димка седна до нея и плахо я целуна.

Тя отговори с желание, което му даде увереност. Димка осъзнаваше с растящо вълнение, че неговата неопитност не я притеснява. Скоро започна нетърпеливо да се бори с копчетата на роклята й. Тя имаше чудесни големи гърди. Затворени бяха в як практичен сутиен, но Нина го свали и подаде гърдите си за целувки.

След това нещата се развиха бързо.

Когато големият миг настъпи, тя легна на дивана с глава на страничната облегалка и едно стъпало на пода. Така лесно се настани, че Димка помисли, че трябва да го е правила и преди.

Той припряно извади презерватива и нескопосно почна да отваря опаковката, но Нина каза:

— Няма нужда.

Той се сепна.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога да забременея. Лекарите така казват. Затова мъжът ми се разведе с мен.

Димка пусна презерватива на пода и легна върху нея.

— Спокойно сега — каза Нина и го насочи да влезе.

„Направих го“, рече си Димка, „най-сетне загубих девствеността си.“

Моторницата беше от вида, използван навремето за превоз на ром: дълга и тясна, изключително бърза и болезнено неудобна за пътуване.

Прекоси Флоридския проток с осемдесет възела, като удари всяка вълна със силата на кола, която събаря дървена ограда. Шестимата мъже на борда бяха с колани — единственият начин да са в някаква безопасност в открита лодка при такава скорост. Скромният товар съдържаше автомати М3, пистолети и запалителни бомби. Плаваха към Куба.

Джордж Джейкс всъщност не трябваше да е с тях.

Взираше се отвъд осветените от луната води и страдаше от морска болест. Четирима от спътниците му бяха кубински имигранти от Маями. Джордж знаеше само малките им имена. Те мразеха комунизма, мразеха Кастро и мразеха всеки, който не е съгласен с тях. Шестият човек беше Тим Тедър.

Всичко започна, когато Тедър влезе в кабинета в Министерството на правосъдието. Беше смътно познат и Джордж го определи като човек от ЦРУ, макар той да беше официално „пенсиониран“ и да работеше като консултант по сигурността на свободна практика.

Джордж беше сам в стаята.

— Мога ли да Ви помогна? — вежливо попита той.

— Тук съм за срещата за „Мангуста“.

Джордж беше чувал за операция „Мангуста“, проект, в който участваше и незаслужаващият доверие Денис Уилсън, но не знаеше пълните подробности.

— Заповядайте — рече той и посочи един стол. Тедър влезе с картонена папка под мишница. Беше десетина години по-възрастен от Джордж, но изглеждаше като да се е облякъл през четиридесетте: беше в двуреден костюм, а чупливата му коса беше зализана с брилянтин и разделена на път високо на темето.

— Денис ще се върне след секунда — обясни Джордж.

— Благодаря.

— Как върви? „Мангуста“ имам предвид.

Тедър предпазливо отговори:

— Ще докладвам на срещата.

— Няма да присъствам — Джордж си погледна часовника. Измамно внушаваше, че е поканен, но беше любопитен. — Имам среща в Белия дом.

— Лошо.

Джордж си спомни един детайл.

— Според първоначалния план, вече би трябвало да сте във втора фаза, натрупването.

Лицето на Тедър се проясни, понеже той заключи, че и Джордж участва.

— Ето доклада — рече той и подаде картонената папка.

Джордж се правеше, че знае повече, отколкото знаеше. „Мангуста“ беше проект да се помогне на кубинските антикомунисти да подхванат контрареволюция. Планът имаше график, който предвиждаше свалянето на Кастро през октомври същата година, точно преди изборите за Конгреса. Обучени от ЦРУ екипи за проникване трябваше да се заемат с политическата организация и пропагандата против Кастро.

Тедър подаде на Джордж два листа. Като се преструваше на по-слабо заинтересован, Джордж попита:

— Спазваме ли си графика?

Тедър избягна въпроса.

— Време е да увеличим натиска. Тайното разпространение на листовки, които подиграват Кастро, не постига това, което ние искаме.

— Как можем да засилим натиска?

— Всичко е тук — отговори Тедър и посочи документа.

Джордж погледна. Онова, което видя, беше по-лошо от очакванията му. ЦРУ предлагаше да се саботират мостове, нефтени рафинерии, електроцентрали, захарни рафинерии и корабоплаването.

В този миг влезе Денис Уилсън. Яката на ризата му беше разкопчана, връзката охлабена, а ръкавите навити, досущ като на Боби, забеляза Джордж; но оредяващата му коса никога нямаше да наподоби игривия перчем на Боби. Когато Уилсън видя Тедър да разговаря с Джордж, той първо се изненада, а после се разтревожи.

— Ако взривите нефтена рафинерия и загинат хора, тогава всеки във Вашингтон, който е одобрил проекта, ще бъде виновен в убийство — обърна се Джордж към Тедър.

Денис Уилсън гневно се обърна към Тедър.

— Какво си му казал?

— Мислех, че има право да знае! — отвърна онзи.

— Имам — рече Джордж. — Нивото, на което ми е разрешено да боравя със секретни данни, е същото като на Денис. — После заговори на Уилсън. — Защо толкова си внимавал да опазиш това в тайна от мен?

— Защото знаех, че ще вдигнеш шум.

— И си бил прав. Ние не сме във война с Куба. Убийството на кубинци е убийство.

— Във война сме — възрази Тедър.

— О? Значи, ако Кастро прати агенти във Вашингтон и те бомбардират някоя фабрика и убият жена Ви, това няма да е престъпление?

— Не ставайте смешен.

— Освен факта, че това е убийство, не можете ли да си представите каква смрад ще се вдигне, ако това се разчуе? Ще има международен скандал! Представете си Хрушчов в ООН — как крещи на нашия президент да престане да финансира международния тероризъм. Помислете си за статиите в Ню Йорк Таймс. Може да се наложи Боби да подаде оставка. Ами кампанията за преизбирането на президента? Никой ли не е помислил за политиката във всичко това?

— Помислили сме, разбира се. Затова е свръхсекретно.

— И как ще работи? — Джордж отгърна страницата. — Наистина ли чета това? Опитваме да убием Кастро с отровени пури?

— Ти не си в екипа на този проект — каза Уилсън. — Затова просто забрави за него, става ли?

— Не, по дяволите. Отивам направо при Боби с това.

Уилсън се разсмя.

— Ама че си задник. Не разбираш ли? Боби отговаря за операцията!

Джордж беше разбит.

Въпреки това отиде при Боби, който спокойно му каза:

— Върви в Маями да нагледаш операцията, Джордж. Накарай Тедър да ти покаже кое как е. Върни се и ми кажи какво мислиш.

И така, Джордж посети големия нов лагер на ЦРУ във Флорида, където кубински бежанци биваха обучавани за мисиите по проникването.

— Може би и ти трябва да дойдеш на някоя мисия. Да видиш лично — каза Тедър тогава.

Беше предизвикателство и Тедър не очакваше Джордж да приеме. Но Джордж знаеше, че ако откаже, ще се постави в по-слаба позиция. Точно сега той имаше надмощие: беше противник на „Мангуста“ по морални и политически съображения. Откажеше ли участие в рейда, щеше да изглежда страхливец. А навярно и част от него не можеше да устои на предизвикателството да докаже смелостта си. Затова той неразумно отговори:

— Да. А ти ще дойдеш ли?

Това изненада Тедър и Джордж ясно видя, че му се иска да оттегли предложението. Но сега и към него беше отправено предизвикателство. Такова нещо Грег Пешков би нарекъл състезание по надпикаване. И Тедър се почувства неспособен да отстъпи; макар че каза, все едно току-що му беше дошло на ум:

— Разбира се, не можем да кажем на Боби, че си дошъл.

И ето ги тук. „Жалко“, размишляваше Джордж, „че президентът Кенеди толкова си пада по шпионските романи на британския писател Иън Флеминг“. Президентът явно си мислеше, че светът може да бъде спасен от Джеймс Бонд и наистина, както в романите, Бонд беше „упълномощен да убива“. Пълни глупости. Никой не беше упълномощен да убива.

Мишената им беше един градец на име Ла Исабела. Разположен беше на тесен полуостров, който стърчеше като пръст от северния бряг на Куба. Беше пристанище и единственият поминък беше търговията. Целта беше да унищожат пристанищните съоръжения.

Пристигането им беше предвидено за зазоряване. Небето на изток сивееше, когато шкиперът Санчес намали оборотите на мощния двигател и ревът му се сниши до ниско боботене. Санчес добре познаваше тази ивица от крайбрежието: преди революцията баща му беше притежавал тръстикова плантация недалеч. На мъждивия хоризонт започна да се очертава силуетът на града и Санчес угаси двигателя и извади чифт гребла.

Приливът ги понесе към града; греблата служеха главно за насочване. Появи се редица бетонни кейове. Зад тях Джордж смътно видя големи складове с полегати покриви. В пристанището нямаше големи кораби — по-нататък край брега бяха закотвени няколко малки рибарски лодки. Вълничките шепнеха тихо по сушата, иначе светът беше притихнал. Тихата моторница удари един кей.

Люкът се отвори и хората се въоръжиха. Тедър подаде на Джордж пистолет. Джордж поклати глава.

— Вземи го — настоя Тедър. — Опасно е.

Джордж знаеше какво си е наумил Тедър. Искаше Джордж да изцапа ръцете си с кръв. Така вече нямаше да може да критикува „Мангуста“. Но Джордж не се подлъгваше толкова лесно.

— Не, благодаря — отвърна той. — Аз съм единствено наблюдател.

— Аз ръководя тази мисия и ти заповядвам да го вземеш.

— Аз пък ти казвам да се разкараш.

Тедър отстъпи.

Санчес привърза лодката и всички слязоха. Никой не говореше. Санчес посочи най-близкия склад, който освен това изглеждаше и най-голям. Всички хукнаха нататък. Джордж беше последен.

Нямаше никого. Джордж виждаше редица къщи, не повече от дървени бараки. Спънато магаре пасеше оскъдната трева край черния път. Единственото превозно средство наоколо беше един ръждив пикап от четиридесетте. Много бедно място, осъзна Джордж. Личеше, че някога е било оживено пристанище. Джордж предполагаше, че е съсипано от президента Айзенхауер, който беше наложил ембарго върху търговията между САЩ и Куба през 1960.

Някъде се разлая куче.

Складът имаше дървени стени и покрив от гофрирана ламарина, но не и прозорци. Санчес намери малка врата и я отвори с ритник. Всички хукнаха навътре. Там имаше само празни опаковки — щайги, кашони, къси въжета и телове, изхвърлени чували и разкъсани мрежи.

— Отлично — рече Санчес.

Четиримата кубинци разпиляха по пода запалителните бомби. След миг те се възпламениха. Отпадъците начаса пламнаха. След секунди щяха да се запалят и дървените стени. Всички отново избягаха навън.

— Ей! Какво става? — попита някой на испански.

Джордж се обърна и видя беловлас кубинец в някаква униформа. Беше прекалено стар за полицай или войник, затова Джордж предположи, че е нощен пазач. Обут беше в сандали. На колана му обаче имаше пистолет и старецът отваряше кобура.

Преди да успее да извади оръжието, Санчес го застреля. По предницата на бялата му униформена риза рукна кръв и той падна назад.

— Да се махаме! — каза Санчес и петимата хукнаха към моторницата.

Джордж коленичи над стареца. Очите му се бяха втренчили невиждащо в просветляващото небе.

— Джордж! Да тръгваме! — кресна зад гърба му Тедър.

Кръвта бликаше от гърдите още няколко секунди, после намаля до струйка. Джордж провери за пулс, но нямаше. Поне човекът умря бързо.

Пожарът в склада се разпространяваше бързо и Джордж усещаше топлината му.

— Джордж! Ще те оставим тук! — каза Тедър.

Двигателят на моторницата запали с рев.

Джордж затвори очите на мъртвеца. Изправи се. Постоя няколко секунди прав, със сведена глава, после хукна към лодката.

Щом се озова на борда, моторницата свърна от кея и отплава през залива. Джордж се привърза с колана.

— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш? — изрева Тедър в ухото му.

— Убихме един невинен човек. Реших, че заслужава малко уважение.

— Той работеше за комунистите!

— Човекът беше нощен пазач. Сигурно не би могъл да различи комунизъм от сметанов десерт.

— Проклет женчо.

Джордж погледна назад. Складът вече се беше превърнал в огромен огън. Наоколо се трупаше народ. Навярно се мъчеха да потушат пожара. Джордж отклони поглед към морето напред и повече не се обърна към брега.

Когато най-сетне се върнаха в Маями и стъпиха на твърда земя, Джордж заговори на Тедър.

— Докато бяхме в морето, ти ме нарече женчо — знаеше, че е глупаво, почти толкова глупаво, колкото беше участието му в рейда, но беше прекалено горд, за да го остави така. — Сега сме на сушата и нямаме проблеми с безопасността. Защо не го кажеш пак?

Тедър го зяпна. Беше по-висок от него, но не толкова плещест. Трябваше да има известно обучение в ръкопашен бой и Джордж виждаше как претегля на ум възможностите, докато кубинците гледаха с неутрален интерес.

Очите на Тедър минаха по смачканото ухо на Джордж и той каза:

— Мисля, че просто ще го забравим.

— И аз така си помислих — рече Джордж.

В самолета до Вашингтон той нахвърля кратък доклад за Боби, в който се казваше, че по негово мнение операция „Мангуста“ е неефикасна, и освен това няма признаци хората в Куба (за разлика от емигрантите) да желаят свалянето на Кастро. Освен това операцията е заплаха за престижа на Съединените щати пред света, понеже ако се разкрие, ще предизвика антиамерикански настроения. Когато предаде доклада на Боби, сбито му каза:

— „Мангуста“ е ненужна и опасна.

— Знам — отговори Боби. — Но ние трябва да направим нещо.

Димка виждаше всички жени по-иначе.

Двамата с Валентин прекарваха повечето почивни дни в апартамента на Нина и Анна, като двойките се редуваха да спят на леглото и на пода в дневната. Нощем двамата с Нина правеха секс по два, че даже и по три пъти. Димка знаеше в по-големи подробности, отколкото си беше мечтал, как изглежда женското тяло, как мирише и какво е на вкус.

Следователно виждаше другите жени по нов, по-разбиращ начин. Можеше да си ги представи голи, да предполага каква е извивката на гърдите им, какво е телесното им окосмяване, да си представя лицата им, докато се любят. По някакъв начин като познаваше една жена, познаваше всички.

Чувстваше, че някак изневерява на Нина, докато се възхищаваше на Наталия Смотрова, облечена в яркожълт бански, с мокра коса и полепнали с пясък крака на плажа в Пицунда. Стройната й фигура нямаше такива извивки като тялото на Нина, но беше не по-малко приятна за окото. Може би интересът му можеше да бъде извинен: от две седмици беше на Черно море с Хрушчов и живееше като монах. Както и да е, изкушението не беше сериозно, понеже Наталия носеше венчална халка.

По пладне, докато той плуваше, тя четеше напечатан на машина доклад. После нахлузи рокля върху банския, Димка обу домашно ушитите гащета и двамата се отправиха от плажа към мястото, което наричаха Казармата.

Казармата беше грозна нова сграда със спални за сравнително нископоставените посетители като тях. Срещнаха се с останалите сътрудници в празната трапезария, която миришеше на варено свинско със зеле.

Срещата представляваше надпревара за служба преди заседанието на Политбюро следващата седмица. Както винаги, целта беше да набележат спорни проблеми и да претеглят поддръжката за едно или друго мнение. После сътрудникът можеше да предпази началството си от неудобството да поддържа мнение, което ще бъде отхвърлено.

Димка веднага влезе в атака.

— Защо Министерството на отбраната така се бави да изпрати оръжие на нашите другари в Куба? Куба е единствената революционна страна на американския континент. Тя е доказателството, че марксизмът е приложим в цял свят, не само на изток.

Симпатиите на Димка към кубинската революция бяха повече от идеологически. Той беше развълнуван от брадатите герои с бойни униформи и пури — такъв контраст с мрачните съветски водачи в техните сиви костюми. Предполагаше се, че комунизмът е един ведър поход, който ще превърне света в по-добро място. А Съветският съюз понякога беше повече като средновековен манастир, където всички бяха положили обет за бедност и послушание.

Евгений Филипов, референт на министъра на отбраната, настръхна.

— Кастро не е истински марксист. Той пренебрегва правилната линия на Кубинската народна социалистическа партия. — КНСП беше промосковската партия. — Той върви по свой собствен ревизионистки път.

По мнението на Димка комунизмът отчаяно се нуждаеше от ревизия, но той не го изрече на глас.

— Кубинската революция е мощен удар срещу капиталистическия империализъм. Трябва да я подкрепяме, дори само защото братята Кенеди толкова мразят Кастро!

— Мразят ли го? — отвърна Филипов. — Не ми е известно. Инвазията в Залива на свинете беше преди година. Какво са свършили американците оттогава?

— Отклониха мирните предложения на Кастро.

— Вярно. Консерваторите в Конгреса няма да допуснат Кенеди да сключи договор с Кастро, дори и той да го иска. Но това не означава, че той ще започне война.

Димка огледа събралите се в трапезарията сътрудници в ризки с къси ръкави и по сандали. Те наблюдаваха него и Филипов и дискретно запазваха мълчание, докато дойдеше време да преценят кой ще победи в този гладиаторски двубой. Той каза:

— Трябва да се погрижим кубинската революция да не бъде отхвърлена. Другарят Хрушчов вярва, че ще има нова американска инвазия, този път по-добре организирана и по-щедро финансирана.

— Но къде са Ви доказателствата?

Димка беше разгромен. Той беше нападателен и даде всичко от себе си, но позицията му беше слаба.

— Нямаме доказателства нито за едното, нито за другото — призна той.

— Трябва да вадим заключения от вероятностите.

— Или можем да отлагаме въоръжаването на Кастро, докато положението се изясни.

Неколцина от насядалите около масата закимаха в знак на съгласие. Филипов беше отбелязал значителна преднина пред Димка.

— Всъщност има известни доказателства — обади се в този момент Наталия. Тя подаде на Димка машинописните страници, които четеше на плажа.

Димка прегледа документа. Беше доклад от шефа на резидентурата на КГБ в Съединените щати и носеше заглавие „Операция Мангуста“.

Докато той четеше припряно, Наталия каза:

— Противно на твърденията на другаря Филипов от Министерството на отбраната, в КГБ са сигурни, че американците не са се отказали от Куба.

Филипов се разгневи.

— Защо този документ не е разпратен до всички ни?

— Току-що пристигна от Вашингтон — хладно отвърна Наталия. — Убедена съм, че днес следобед ще получите екземпляр.

Наталия като че винаги успява да се добере до важните сведения малко преди всички останали, размишляваше Димка. Това беше прекрасно качество за един референт. Очевидно тя беше много ценна за своя началник, министъра на външните работи Громико. Несъмнено затова заемаше толкова влиятелен пост.

Димка се изуми от прочетеното. То значеше, че той може да победи в днешния спор, но носеше и лоши новини за кубинската революция.

— Още по-зле, отколкото другарят Хрушчов се опасяваше! — каза той. — ЦРУ разполага с екипи диверсанти в Куба, които са готови да разрушават захарните фабрики и електроцентралите. Това е партизанска война! И те заговорничат да убият Кастро!

— Можем ли да разчитаме на тези сведения? — отчаяно попита Филипов.

Димка го изгледа.

— Какво е мнението Ви за КГБ, другарю?

Филипов млъкна.

Димка се изправи.

— Съжалявам, че трябва да закрия тази среща предсрочно. Но смятам, че генералният секретар трябва веднага да види това — каза той и излезе от сградата.

Мина по пътеката сред боровете до белосаната вила на Хрушчов. Обзавеждането беше изненадващо — бели завеси и мебели от дървесина, която беше обезцветена така, че да прилича на плавей. Чудеше се кой ли е подбрал такъв крайно съвременен стил. Със сигурност не ще да е бил селянинът Хрушчов, който — ако въобще обръщаше внимание на обстановката — навярно би предпочел плюшени тапицерии и килим с флорални мотиви.

Димка намери генералния секретар на горния етаж, на балкона с изглед към залива. Хрушчов държеше мощен бинокъл Комц.

Димка не се притесняваше. Знаеше, че Хрушчов го харесва. Началникът беше доволен от това как се противопоставя на другите сътрудници.

— Прецених, че бихте искали да се запознаете с този доклад веднага. Операция „Мангуста“…

— Ей сега го прочетох — прекъсна го Хрушчов и му подаде бинокъла. — Вижте там — рече той и посочи отвъд морето, към Турция.

Димка доближи бинокъла до очите си.

— Американски ядрени ракети — заяви Хрушчов. — Насочени към моята дача!

Димка не виждаше никакви ракети. Не виждаше и Турция, която беше на сто и петдесет мили в същата посока. Но знаеше, че този типичен за Хрушчов театрален жест по същество е точен. САЩ бяха разположили в Турция ракети Юпитер, остарели, но не и безобидни. Димка разполагаше с тази информация от вуйчо си Володя, който беше във военното разузнаване.

Димка не беше сигурен какво да прави. Да се престори ли, че вижда ракетите през бинокъла? Та Хрушчов трябваше да знае, че не могат да се видят.

Хрушчов реши проблема, като грабна бинокъла.

— И знаете ли какво ще направя аз?

— Моля, кажете ми.

— Ще дам на Кенеди да разбере как се чувствам. Ще разположа ядрени ракети в Куба, насочени към неговата дача!

Димка остана без думи. Не очакваше това. И не можеше да го приеме за добра идея. Съгласен беше с началника си по искането за повече военна помощ за Куба и се бореше с Министерството на отбраната по този въпрос — но сега Хрушчов отиваше твърде далеч.

— Ядрени ракети ли? — повтори той в опит да спечели време за мислене.

— Именно! — Хрушчов посочи доклада от КГБ за операция „Мангуста“, който Димка още стискаше в ръка. — И това ще убеди Политбюро да ме подкрепи. Отровени пури. Ха!

— Официалната ни линия е, че няма да разполагаме ядрени оръжия в Куба — каза Димка с тон на човек, който съобщава нещо най-случайно, а не спори. — Няколко пъти дадохме на американците това уверение и то публично.

Хрушчов се усмихна с пакостливо задоволство.

— Тогава Кенеди ще се изненада още повече!

В такова настроение Хрушчов плашеше Димка. Генералният секретар не беше глупак, но обичаше да рискува. Ако този план се объркаше, това щеше да доведе до свалянето на Хрушчов и — като странична щета — до края на кариерата на Димка. Нещо по-лошо, щеше да провокира именно онази американска инвазия в Куба, която целеше да предотврати. А любимата сестра на Димка беше в Куба. Съществуваше дори възможността да подпали ядрената война, която щеше да унищожи капитализма, комунизма и доста вероятно — целия човешки род.

От друга страна, Димка не можеше да не се вълнува. Какъв страшен удар щеше да падне върху богатите и надути момчета Кенеди, върху световния побойник САЩ и върху целия капиталистическо-империалистически блок. Ако хазартният ход успееше, каква победа щеше да е това за СССР и Хрушчов.

Какво трябваше да направи? Превключи на практичен режим и се напрегна да измисли как да намали апокалиптичните рискове, които се съдържаха в този план.

— Можем да започнем с подписването на мирен договор с Куба — рече той. — Американците надали биха се противопоставили, без да признаят, че са планирали да нападнат една бедна страна от Третия свят. — Хрушчов го гледаше без ентусиазъм, но не казваше нищо, затова Димка продължи: — После можем да увеличим доставките на конвенционални оръжия. Отново ще е неловко Кенеди да протестира: защо една страна да не купува оръжия за своята армия? Накрая можем да пратим ракетите…

— Не — рязко отсече Хрушчов. „Никога не е харесвал постепенните действия“, рече си Димка. — Ето какво ще направим. Ще промъкнем ракетите тайно. Ще ги сложим в сандъци с надпис „дренажни тръби“ или каквото и да е там. Даже капитаните на корабите няма да знаят какво има вътре. Ще пратим наши артилеристи в Куба да сглобят установките. Американците няма да имат представа с какво сме се захванали.

На Димка леко му призля, едновременно от страх и от възбуда. Щеше да е необикновено трудно да се опази такъв грамаден проект в тайна, дори в Съветския съюз. Хиляди хора щяха да са въвлечени в прибирането на оръжията в сандъците, в изпращането им с влакове до пристанищата, с отварянето им в Куба и с разполагането им. Възможно ли беше изобщо тези хора да мълчат?

Но Димка не каза нищо.

— И после, когато оръжията са готови за изстрелване — продължи Хрушчов, — ще направим изявление. Ще бъде свършен факт. Американците ще бъдат безпомощни и няма да могат да направят нищо.

Тъкмо подобни грандомански театрални жестове харесваше Хрушчов и Димка осъзна, че никога няма да успее да го разубеди.

— Чудя се как ли ще реагира президентът Кенеди на подобно изявление — предпазливо рече той.

Хрушчов изсумтя презрително.

— Той е момченце, неопитен, страхлив, слаб.

— Разбира се — съгласи се Димка, макар да се боеше, че Хрушчов може и да подценява младия президент. — Но те имат междинни избори на шести ноември. Ако разкрием ракетите по време на кампанията, Кенеди ще се окаже под тежък натиск да направи нещо драстично, за да избегне унижение на изборите.

— Тогава ще се наложи да го опазите в тайна до шести ноември.

— Кой? — попита Димка.

— Вие. Слагам Ви начело на този проект. Вие ще сте свръзката ми с Министерството на отбраната, което ще трябва да го изпълни. Вашата задача ще е да се погрижите те да не изтърват тайната, преди да сме готови.

Димка беше достатъчно потресен, та да избърбори:

— Защо аз?

— Защото мразите оня досадник Филипов. Следователно мога да Ви имам доверие, че ще го пришпорвате здравата.

Димка беше твърде изумен, та да се пита откъде Хрушчов знае, че мрази Филипов. Армията получаваше почти невъзможна задача, а ако нещо се объркаше, вината щеше да е на Димка. Катастрофа.

Но не беше толкова глупав, та да го изрече на глас.

— Благодаря Ви, Никита Сергеевич. Можете да разчитате на мен.

15.

Лимузината ГАЗ-13 се наричаше Чайка заради източените задни страни в американски стил. Можеше да развие сто и шестдесет километра в час, макар че тази скорост не беше удобна по съветските пътища. Произвеждаше се в два цвята: бургундско червено и кремаво с бели джанти, но тази на Димка беше черна.

Пътуваше на задната седалка, а колата се движеше към пристанището в Севастопол, Украйна. Градът се намираше на края на Кримския полуостров, там, където се вдаваше в Черно море. Преди двадесет години беше изравнен със земята от германските бомби и артилерия. След войната беше възстановен като жизнерадостен морски курорт със средиземноморски балкони и венециански арки.

Димка слезе и огледа кораба, закотвен в пристанището — товарен съд за дървен материал с нестандартно големи люкове, за да поемат дървените трупи. Под жаркото лятно слънце докерите товареха ски и четливо обозначени кашони с облекло за студено време, за да създадат впечатлението, че корабът ще отплава към мразовития север. Димка беше измислил преднамерено подвеждащото кодово название: операция „Анадир“, по името на един сибирски град.

Втора Чайка спря на пристана зад тази на Димка. От нея слязоха четирима мъже в униформи на военното разузнаване и зачакаха инструкции.

Успоредно на дока минаваше железопътна линия, а над нея се извисяваше масивен подемен кран, който беше разположен така, че да мести товарите направо от вагоните в корабите. Димка погледна часовника си. — Проклетият влак вече би трябвало да е тук.

Димка беше напрегнат като навита пружина. Никога в живота си не беше изпитвал такова напрежение. Даже не знаеше какво е стрес, докато не започна този проект.

Старши измежду военните беше полковник на име Панков. Въпреки чина си, той се обърна към Димка официално и почтително:

— Желаете ли да телефонирам, Дмитрий Илич?

Друг офицер, лейтенант Майер, се намеси:

— Струва ми се, че идва.

Димка погледна нататък по линията. В далечината видя как се приближават ниски отворени вагони, натоварени с дълги дървени сандъци.

— Защо, мамицата му, всички си мислят, че закъснението с петнадесет минути е нормално? — попита Димка.

Той се притесняваше за шпиони. Посетил беше началника на местния КГБ и беше прегледал неговия списък на подозрителните лица в региона. Всички бяха дисиденти: поети, духовници, художници абстракционисти и евреи, които искаха да заминат за Израел — типичните съветски недоволни, опасни колкото колоездачен клуб. Димка все пак нареди всички да бъдат арестувани, но никой не изглеждаше опасен. Почти сигурно в Севастопол имаше агенти на ЦРУ, но в КГБ не знаеха кои са.

По мостика се зададе човек в капитанска униформа и заговори на Панков:

— Вие ли командвате тук, другарю полковник?

Панков кимна към Димка.

Капитанът престана да се държи толкова почтително.

— Моят кораб не може да пътува до Сибир — съобщи той.

— Целта на пътуването е поверителна — отговори Димка. — Не говорете за това. — В джоба на Димка имаше запечатан плик, който капитанът трябваше да отвори, щом излезеше от Черно в Средиземно море. В този момент щеше да узнае, че плава към Куба.

— Трябва ми смазка за студено време, антифриз, обезледяваща екипировка…

— Затваряйте си устата — нареди Димка.

— Но аз трябва да протестирам. Условията в Сибир…

Димка се обърна към лейтенант Майер.

— Ударете го в муцуната.

Майер беше едър мъж с тежка ръка. Капитанът падна назад с разкървавена уста.

— Връщайте се на кораба — рече Димка. — Чакайте заповеди и си дръжте тъпата уста затворена.

Капитанът си тръгна и мъжете на кея отново насочиха вниманието си към приближаващия влак.

Операция „Анадир“ беше огромна. Задаващият се влак беше само един от деветнадесетте, а те бяха нужни само за докарването на тази първа ракетна единица в Севастопол. Димка пращаше в Куба общо петдесет хиляди души и 230 000 тона техника. Разполагаше с флотилия от осемдесет и пет кораба.

Все още не виждаше как ще опази цялата работа в тайна.

Много от хората с власт в Съветския съюз бяха небрежни, мързеливи, впиянчени или просто глупави. Те не разбираха правилно заповедите, забравяха, отнасяха се вяло към трудните задачи, после се отказваха, друг път просто решаваха, че знаят по-добре. Да се мъчи човек да ги вразуми беше безполезно; да ги очарова — още повече. Любезното отношение ги караше да смятат, че насреща им стои глупак, на когото могат да не обръщат внимание.

Влакът бавно приближаваше към кораба с пищене на стомана върху стомана. Всеки нарочно изработен вагон караше само по един дървен сандък, дълъг около двадесет и пет метра и с основа три квадратни метра. Кранистът се покатери и влезе в кабинката си. Докерите наскачаха по вагоните и започнаха да подготвят сандъците. Рота войници беше пътувала с влака и сега се заловиха да помагат на докерите. Димка с облекчение забеляза, че знаците на ракетните войски са махнати от униформите им, както беше наредил.

От една кола изскочи цивилен и Димка с раздразнение установи, че това е Евгений Филипов, който заемаше съответната на неговата позиция в Министерството на отбраната. Също като капитана, Филипов се обърна към полковника, но Панков каза:

— Другарят Дворкин командва тук.

Филипов сви рамене.

— Само няколко минути закъснение — рече той доволно. — Забавиха ни…

Димка забеляза нещо.

— О, не. Мамицата му.

— Нещо не е наред ли? — попита Филипов.

Димка взе да тропа с крак по бетонния кей и заповтаря.

— Мамицата му, мамицата му, мамицата му!

— Какво има?

Димка го изгледа гневно.

— Кой отговаря за влака?

— Полковник Кац е с нас.

— Веднага ми доведете този глупак.

На Филипов не му се нравеше да се подчинява на Димка, но не можеше да откаже тази заповед и тръгна.

Панков погледна Димка въпросително.

Димка попита уморено и ядно:

— Виждате ли какво пише отстрани на всеки сандък?

Панков кимна.

— Армейски код и номер.

— Именно — горчиво продума Димка. — Р-12 балистична ракета.

— Ох, мама му стара — рече Панков.

Димка поклати глава в безсилен гняв.

— За някои хора мъчението е твърде малко.

Опасяваше се, че рано или късно ще се сблъска с армията, и общо взето предпочиташе това да стане сега, при първото товарене. И беше подготвен.

Филипов се върна с един полковник и един майор.

— Добро утро, другари — поде по-старшият. — Аз съм полковник Кац. Малко закъснение, но иначе всичко върви гладко…

— Не, не върви гладко, малоумен тъпак такъв — прекъсна го Димка.

Кац не вярваше на ушите си.

— Какво казахте?

— Вижте сега, Дворкин — намеси се Филипов. — Не можете да говорите така на офицер.

Димка не му обърна внимание и продължи да говори на Кац.

— Застрашихте сигурността на цялата операция с Вашето неподчинение. Наредено Ви беше да покриете с боя всички армейски номера на сандъците. Предоставени Ви бяха нови надписи „Строителна пластмасова тръба“. Трябваше да сложите новите маркировки на всички сандъци.

— Нямаше време — раздразнено отвърна Кац.

— Дръжте се разумно, Дворкин — обади се Филипов.

Димка подозираше, че Филипов би се зарадвал от нарушаването на секретността, защото това щеше да доведе до дискредитирането на Хрушчов и навярно дори до падането му от власт.

Димка посочи на юг, към морето.

— Само на сто и петдесет мили се намира държава от НАТО, Кац, шибан идиот такъв. Не знаете ли, че американците имат шпиони? И ги пращат из места като Севастопол, който е военноморска база и важно съветско пристанище?

— Маркировките са кодирани…

— Кодирани? От какво по-точно се състои мозъкът Ви, от кучешки лайна ли? Какво обучение си въобразявате, че получават капиталистическо-империалистическите шпиони? Те са обучени да разпознават униформените знаци — например светкавиците на ракетните войски, които Вие също, противно на заповедите, носите на яката си, както и други военни знаци и маркировките на оръжията. Вие сте глупава фъшкия. Всеки предател и информатор на ЦРУ в Европа може да прочете армейския код на тези сандъци.

Кац се мъчеше да запази достойнство.

— За какъв се мислите? Не смейте да ми държите такъв тон. Аз имам деца на Вашата възраст.

— Освободен сте от командването — отговори Димка.

— Не ставайте смешен.

— Покажете му, ако обичате.

Полковник Панков извади от джоба си лист хартия и го подаде на Кац.

— Както виждате от този документ — каза Димка. — Разполагам с необходимата власт.

Видя как Филипов зяпна.

— Арестуван сте за предателство — продължи той. — Вървете с тези хора.

Лейтенант Майер и друг от групата на Панков чевръсто се разположиха от двете страни на Кац, уловиха го под мишниците и го поведоха към лимузината.

Филипов дойде на себе си.

— Дворкин, за Бога…

— Ако не можете да кажете нещо полезно, затваряйте си шибаната уста — нареди Димка. После се обърна към майора от ракетното поделение, който до момента не беше продумал. — Вие ли сте след Кац по старшинство?

Човекът изглеждаше ужасен.

— Да, другарю. Майор Спектор на Вашите услуги.

— Сега Вие командвате.

— Благодаря.

— Отстранете този влак. На север от тук има голямо депо. Уредете с управата на железниците да останете там дванадесет часа, докато пребоядисате сандъците. Върнете влака тук утре.

— Слушам, другарю.

— Полковник Кац заминава за трудов лагер в Сибир за остатъка от живота си, който няма да е много дълъг. Затова, майор Спектор, не правете грешки.

— Няма.

Димка влезе в лимузината. Докато се отдалечаваше, мина край Филипов, който стоеше на кея с вид на човек, който не е сигурен какво точно става.

Таня Дворкина стоеше на пристанището в Мариел, на северния кубински бряг, на четиридесетина километра от Хавана, където тесен пролив се отваряше в голямо естествено пристанище, скрито сред хълмовете. Наблюдаваше с тревога един съветски кораб, закотвен край бетонния кей. На кея беше паркиран камион ЗИЛ-130, който теглеше двадесет и четири метров влекач. Кран вдигаше дълъг дървен сандък от трюма на кораба и го носеше във въздуха болезнено бавно към камиона. На сандъка имаше надпис на руски „Пластмасова строителна тръба“.

Видя всичко това на светлината на прожектори. Корабите трябваше да разтоварват нощем, по заповед на нейния брат. Всички останали съдове бяха изкарани от пристанището. Патрулни лодки бяха затворили пролива. Леководолази претърсваха пристанището около кораба, за да предотвратят нападение под водата. Името на Димка се споменаваше със страх. Казваха, че думата му е закон, а гневът му е ужасен за гледане.

Таня пишеше за ТАСС статии, които разказваха как Съветският съюз помага на Куба и колко е признателен кубинският народ за приятелството на този съюзник на другия край на света. А истината запазваше за кодираните телеграми, които пращаше чрез системата на КГБ на Димка в Кремъл. Сега Димка й беше дал неофициалната задача да следи указанията му да се изпълняват без грешка. Затова се тревожеше.

С Таня беше генерал Пас Олива, най-красивият мъж, когото бе виждала.

Пас беше зашеметяващо привлекателен: висок, силен и малко страшен, докато не се усмихнеше и не заговореше с мек басов глас, който я караше да си мисли за струните на виолончело, галени от лъка. Беше на тридесетина години: повечето от военните на Кастро бяха млади. С тъмната кожа и меките къдрици изглеждаше повече негър, отколкото испанец. Той беше лицето на Кастровата политика за расово равенство, толкова различна от политиката на Кенеди.

Таня обикна Куба, но за това трябваше време. Василий й липсваше повече, отколкото бе очаквала. Осъзнаваше колко е привързана към него, макар да не бяха любовници. Тревожеше се за него в сибирския трудов лагер — гладен и премръзнал. Кампанията, заради която го арестуваха — осведомяването за болестта на певеца Устин Бодян — беше донякъде успешна. Бодян беше освободен, ала умря скоро в една московска болница. Василий би намерил тази ирония твърде красноречива.

С някои неща Таня не можа да свикне. Продължаваше да облича връхна дреха на излизане, макар тук никога да не ставаше студено. Бобът и оризът й втръснаха и за своя изненада тя закопня за паница каша със сметана. След безкрайни дни горещо лятно слънце понякога се надяваше да падне проливен дъжд и да освежи улиците.

Кубинските селяни бяха бедни като съветските, но изглеждаха по-щастливи, навярно заради времето. И накрая непобедимата радост от живота на кубинците омагьоса Таня. Тя пушеше пури и пиеше ром с туКола, местният заместител на Кока-Кола. Обичаше да танцува с Пас под неустоимо прелъстителния ритъм на традиционната трова. Кастро беше затворил повечето нощни клубове, но никой не можеше да спре кубинците да свирят на китари и музикантите се бяха преместили в малките барове, наречени касас де ла трова.

Но Таня се тревожеше за кубинския народ. Те се бяха възпротивили на съседа гигант, Съединените щати, който се намираше само на деветдесет мили отвъд Флоридския проток, и тя знаеше, че един ден ще бъдат наказани. Когато се замислеше за това, Таня се чувстваше като птичката, която храбро каца между отворените челюсти на крокодила и си вади храна от редовете зъби като строшени ножове.

Дали кубинската дързост си заслужаваше цената? Само времето щеше да покаже. Таня беше песимистично настроена относно изгледите за реформиране на социализма, но някои от нещата, които Кастро правеше, бяха достойни за възхищение. През шестдесет и първа, Годината на Образованието, десет хиляди студенти се бяха стекли в провинцията да ограмотяват селяните, героичен поход за изличаване на неграмотността в една кампания. Първото изречение в буквара беше „Селяните работят в кооператива“, но какво от това? Грамотните хора бяха по-добре подготвени да разпознаят какво стои зад правителствената пропаганда.

Кастро не беше болшевик. Той презираше праволинейността и неуморно търсеше нови идеи. Затова дразнеше Кремъл. Но не беше и демократ. Таня се натъжи, когато той обяви, че революцията е направила изборите ненужни. И имаше една област, където той сляпо подражаваше на Съветския съюз: съветван от КГБ, той създаде безмилостна и ефикасна тайна полиция, която да потъпква несъгласието.

Общо взето, Таня желаеше успех на революцията. Куба трябваше да се измъкне от изостаналостта и колониализма. Никой не искаше американците да се върнат със своите казина и проститутки. Но се питаше дали някога ще бъде позволено на кубинците да решават сами за себе си. Американската враждебност ги тласкаше в ръцете на Съветите; но колкото повече се доближаваше Кастро до СССР, толкова по-вероятно ставаше американците да нападнат. Това, от което Куба наистина се нуждаеше, беше да я оставят на мира.

Ала може би сега Куба получаваше своя шанс. Таня и Пас бяха сред шепата хора, които знаеха какво има в тези дълги дървени сандъци. Тя докладваше направо на Димка за ефективността на прикритието. Ако планът проработеше, можеше трайно да защити Куба от американско нападение и да даде на страната простор да намери собствен път към бъдещето.

Такава беше нейната надежда във всички случаи.

Познаваше Пас от година.

— Никога не говориш за семейството си — каза тя, докато гледаха как сандъкът се разполага на влекача. Говореше с Пас на испански: вече се справяше доста добре. Освен това беше понаучила малко от английския с американски акцент, който кубинците ползваха от време на време.

— Революцията е моето семейство — отговори той.

„Глупости“, помисли си тя.

Все пак, вероятно щеше да преспи с него.

Пас можеше да се окаже и тъмнокожа версия на Василий, хубав, чаровен и неверен. Сигурно имаше опашка гъвкави кубинки с блеснали очи, които се редуваха да паднат в леглото му.

Каза си да не става цинична. Това, че един мъж беше красив, не означаваше непременно, че е безмозъчен Дон Жуан. Може би Пас просто чакаше истинската жена, с която да се свърже доживот и която да се труди с него в мисията за изграждането на нова Куба.

Ракетата в сандъка беше наместена на дъното на влекача. Към Пас се приближи дребен раболепен лейтенант на име Лоренсо, който съобщи:

— Готови сме за тръгване, генерале.

— Действайте — отговори Пас.

Камионът бавно се отдели от дока. Ято мотоциклети зарева и тръгна пред него да освободи пътя. Таня и Пас се качиха в неговата военна кола, зелен Буик Ле Сабр комби, и последваха конвоя.

Пътищата на Куба не бяха пригодени за дълги двадесет и четири метра камиони. През последните три месеца инженери от Червената армия бяха построили нови мостове и бяха оправили острите завои. Въпреки това през повечето време камионът се движеше със скоростта на пешеходец. Таня с облекчение забеляза, че всички останали превозни средства са отстранени от шосетата. В селата, през които минаваха, ниските двустайни дървени къщурки бяха тъмни, а кръчмите бяха затворени. Димка щеше да е доволен.

Таня знаеше, че сега на пристанището следващата ракета се спуска в друг камион. Процесът щеше да продължи до изгрев. Разтоварването на всичко щеше да отнеме две нощи.

Засега стратегията на Димка действаше. Изглежда, никой не подозираше с какво се е захванал Съветският съюз в Куба. Нямаше шушукане в дипломатическите среди или по неконтролираните страници на западните вестници. Избликът на гняв в Белия дом, от който се страхуваха, още не беше започнал.

Но оставаха още два месеца до американските междинни избори; още два месеца, в които тези огромни ракети трябваше да се подготвят за изстрелване в пълна тайна. Таня не знаеше дали това е възможно.

След два часа навлязоха в широка долина, която беше овладяна от Червената армия. Тук инженерите строяха ракетната площадка. Тя беше една от повече от дузината площадки, скрити от поглед в гънките на планините по цялата дължина на 1243-те километра на остров Куба.

Таня и Пас слязоха от колата, за да наблюдават разтоварването на сандъка от камиона, отново на светлината на прожекторите.

— Успяхме — каза доволно Пас. — Сега разполагаме с ядрени оръжия. — Той извади пура и я запали.

— Колко ще отнеме разполагането им? — предпазливо попита Таня.

— Не много — пренебрежително отвърна той. — Две седмици.

Пас не беше в настроение да мисли за проблеми, но на Таня й се струваше, че задачата може да отнеме повече от две седмици. Долината представляваше прашна строителна площадка, където засега беше направено малко. Въпреки това Пас имаше право — свършили бяха с трудната част, докарването на ядрените оръжия в Куба, без американците да разберат.

— Виж само това бебче. Един ден ще може да падне в центъра на Маями. Бум — рече Пас.

При тази мисъл Таня потрепери.

— Надявам се да не стане.

— Защо?

Наистина ли трябваше да му обяснява?

— Целта на тези оръжия е да заплашват. Предполага се, че те ще накарат американците да се боят да нападнат Куба. Ако се стигне до използването им, значи не са изпълнили предназначението си.

— Може би. Но ако ни нападнат, ще сме в състояние да унищожаваме цели американски градове.

Таня се изнервяше от явната наслада, с която Пас мислеше за тази ужасна възможност.

— И каква полза от това?

Той май се изненада от въпроса.

— Това ще опази гордостта на кубинската нация — Пас произнесе испанската дума dignidad като нещо свещено.

Тя едва вярваше на ушите си.

— Значи вие бихте започнали ядрена война заради гордостта си?

— Разбира се. Какво би могло да е по-важно?

— Оцеляването на човешкия род например! — раздразнено отвърна Таня.

Пас пренебрежително размаха пурата.

— Загрижила си се за човешкия род. А мен ме е грижа за честта ми.

— Глупости. Да не си побъркан?

Пас я погледна.

— Президентът Кенеди е готов да използва ядрени оръжия, ако Съединените щати бъдат нападнати. Генералният секретар Хрушчов ще ги използва, ако Съветският съюз бъде нападнат. Същото важи за дьо Гол във Франция и който там е премиер на Великобритания. Каже ли един от тях нещо друго, ще бъде свален за броени часове. — Той дръпна от пурата, крайчето й припламна в червено, после издиша дима. — Ако аз съм побъркан, значи и те всичките са побъркани.

Джордж Джейкс не знаеше за какво е тревогата. Боби Кенеди привика него и Денис Уилсън на извънредна среща в Белия дом сутринта във вторник, шестнадесети октомври. Най-доброто предположение беше, че темата ще е първата страница на днешния Ню Йорк Таймс със заглавието:

Неписано правило беше бившите президенти да не нападат наследниците си. Джордж обаче не беше изненадан, че Айзенхауер го нарушава. Джак Кенеди беше победил на изборите, като нарече Айзенхауер слаб и измисли несъществуващо „изоставане в ракетите“ в полза на Съветския съюз. Явно Айк още страдаше от този удар под пояса. Сега Кенеди беше уязвим за подобно обвинение и Айзенхауер беше отмъстен — точно три седмици преди междинните избори.

Другата възможност беше по-лоша. Големият страх на Джордж беше да не е изтекла информация за операция „Мангуста“. Разкритието, че президентът и брат му организират международен тероризъм, щеше да е оръжие в ръцете на всеки републикански кандидат. Щяха да кажат, че братята Кенеди са престъпници, задето го правят, и глупаци, задето са позволили тайната да се разкрие. А какво ли отмъщение щеше да измисли Хрушчов?

Джордж виждаше, че началникът му е бесен. Боби не умееше да прикрива чувствата си. Гневът личеше във вирнатата му брадичка, в приведените рамене и ледения блясък на сините му очи.

Джордж харесваше Боби, задето даваше израз на чувствата си. Хората, които работеха с него, често можеха да надзърнат в сърцето му. Това го правеше по-уязвим, но и по-обичан.

Когато влязоха в Кабинета, президентът Кенеди вече беше там. Седеше от другата страна на дългата маса, на която бяха наредени няколко големи пепелника. Намираше се в средата, а на стената отзад над него беше президентският печат. От двете страни на печата два високи прозореца гледаха към Розовата градина.

С него беше малко момиченце в бяла рокличка, явно дъщеря му Каролин, която още нямаше пет годинки. Имаше къса светлокестенява коса, разделена на път като на татко й и прихваната с проста фибичка. Говореше му, сериозно обясняваше нещо, а той слушаше съсредоточено, като че нейните думи бяха не по-маловажни от всичко, казано в това средище на властта. Джордж беше дълбоко поразен от силата на връзката между родителя и детето. „Ако някога имам дъщеря“, рече си той, „ще я слушам така и тя ще знае, че е най-важният човек на света“.

Сътрудниците заеха местата си покрай стената. Джордж седна до Скип Дикерсън, който работеше за вицепрезидента Линдън Джонсън. Скип имаше много светла права коса и бледа кожа, почти като албинос. Отметна русия перчем от очите си и заговори с южняшки акцент:

— Имаш ли представа къде е пожарът?

— Боби не казва — отговори Джордж.

Непозната за него жена влезе и отведе Каролин.

— От ЦРУ имат новини за нас — каза президентът. — Да започваме.

В единия край на стаята, пред камината, имаше статив с голяма черно-бяла фотография. Човекът до статива се представи като специалист по разчитане на снимки. Джордж не подозираше за съществуването на такава професия.

— Снимките, които предстои да видите, са заснети от голяма височина от самолет Ю-2 на ЦРУ, който е прелетял над Куба.

Всеки знаеше за шпионските самолети на ЦРУ. Съветите бяха свалили един над Сибир преди две години и бяха съдили пилота за шпионаж.

Всички загледаха снимката на статива. Изглеждаше размазана и зърнеста и не показваше нищо, което Джордж да е в състояние да разпознае, освен може би дървета. Трябваше им специалист по четенето на снимки, за да им обясни какво гледат.

— Това е долина в Куба на тридесетина километра от пристанището Мариел — каза човекът от ЦРУ. Той посочи с показалчица. — Нов път с добро качество води към просторно открито поле. Тези разпръснати малки фигурки са строителни машини: булдозери, багери, самосвали. А тук… — и той почука по снимката да подчертае думите си — тук, в средата, виждате група форми като наредени летви. Всъщност това са сандъци двадесет и четири на три. Точният размер и форма да поберат една съветска балистична ракета със среден обсег Р-12, предназначена за ядрена бойна глава.

Джордж едва се насили да не каже: Дяволите да го вземат, но други не бяха толкова сдържани и за миг стаята се изпълни с удивени ругатни.

— Сигурен ли сте? — попита някой.

Специалистът по снимките отговори:

— Сър, от много години изучавам снимки, направени от разузнавателни самолети, и мога да Ви уверя в две неща. Първо, точно така изглеждат ядрените ракети. И второ, нищо друго не изглежда така.

„Господ да ни е на помощ“, уплашено помисли Джордж; „проклетите кубинци имат ядрено оръжие“.

— Как, по дяволите, са се озовали там? — попита някой.

— Явно Съветите са ги транспортирали до Куба в условия на пълна секретност — отговори специалистът.

— Промъкнали са ги точно под шибаните ни носове — уточни онзи, който попита.

— Какъв е обхватът на тези ракети? — поинтересува се друг.

— Повече от хиляда и шестстотин километра.

— Значи могат да ударят…

— Тази сграда, сър.

Джордж се принуди да потисне желанието да стане и да излезе начаса.

— И колко време ще отнеме?

— Да стигнат дотук от Куба ли? Тринадесет минути по наши сметки.

Неволно Джордж погледна към прозорците, все едно можеше да види как ракетата лети през Розовата градина.

— Кучият му син Хрушчов ме излъга — каза президентът. — Каза ми, че няма да разполага ядрени оръжия в Куба.

— И ЦРУ ни каза да му повярваме — додаде Боби.

Някой друг се обади:

— Това ще погълне напълно остатъка от предизборната кампания, още три седмици.

Джордж с облекчение насочи мислите си към вътрешнополитическите последици: вероятността от ядрена война беше прекалено страшна за осмисляне. Досети се за тазсутрешния брой на Ню Йорк Таймс. Колко още можеше да каже президентът Айзенхауер сега! Докато той беше президент, поне не допусна Съветският съюз да превърне Куба в комунистическа ядрена база.

Това беше катастрофа и то не само във външната политика. Една пълна победа за републиканците през ноември щеше да означава, че президентът Кенеди е с вързани ръце за оставащите две години от мандата. А това щеше да отбележи и края на дневния ред за гражданските права. С още републиканци на страната на южните демократи, които се противопоставяха на равенството за негрите, Кенеди нямаше да има възможност да внесе закона за гражданските права. И колко време щеше да мине преди дядото на Мария да получи разрешение да се регистрира като гласоподавател, без да го арестуват?

В политиката всичко беше свързано.

„Трябва да направим нещо за тези ракети“, каза си Джордж.

Нямаше представа какво.

За щастие, президентът Кенеди имаше.

— Първо, трябва да засилим наблюдението на Куба с Ю-2 — каза президентът. — Трябва да знаем колко ракети имат и къде са разположени. А след това ще ги махнем, за Бога.

Джордж се поободри. Изведнъж проблемът вече не изглеждаше толкова голям — САЩ разполагаха със стотици самолети и хиляди бомби. И когато президентът Кенеди предприемеше решителни и енергични действия в защита на Америка, това нямаше да навреди на демократите на междинните избори.

Всички гледаха генерал Максуел Тейлър, председател на Обединения комитет на началник-щабовете и най-старши военен командир в Америка след президента. Чупливата му коса, лъснала от брилянтин и разделена на път, караше Джордж да си мисли, че генералът може би е суетен. И Джак, и Боби му вярваха, но Джордж не знаеше защо.

— Един въздушен удар ще трябва да бъде последван от пълномащабна инвазия в Куба — каза Тейлър. — Имаме готов план за това. Можем да свалим стохилядна армия до седмица след бомбардировките.

Кенеди още мислеше за извеждането на съветските ракети.

— Можем ли да гарантираме разрушаването на всяка ракетна площадка в Куба? — попита той.

— Никога не можем да имаме стопроцентова гаранция, сър — отговори Тейлър.

Джордж не се беше замислял за тази пречка. Куба беше дълга около хиляда и двеста километра. Военната авиация можеше и да не намери всички ракетни площадки, какво остава да ги унищожи.

— И предполагам, че всяка ракета, която е останала след нашия въздушен удар, незабавно ще бъде изстреляна срещу Съединените щати — каза президентът.

— Би трябвало да вземем това предвид, сър — отговори Тейлър.

Президентът изглеждаше блед и Джордж внезапно изпита живо усещане за ужасното бреме на неговата отговорност.

— Кажете ми следното — рече Кенеди. — Ако една ракета падне в среден по размер американски град, колко зле ще е?

Изборната политика беше изтикана от мислите на Джордж и отново сърцето му изстина от ужасяващия образ на ядрената война.

Генерал Тейлър се посъветва набързо с хората си, после отново се обърна към масата.

— Господин президент, нашите изчисления са, че шестстотин хиляди души ще загинат.

16.

Майката на Димка, Аня, искаше да се запознае с Нина. Това го изненада. Връзката му с Нина беше вълнуваща и той спеше с нея при всеки сгоден случай, но какво общо имаше това с майка му?

Каза й го, а тя отговори раздразнено.

— Ти беше най-умното момче в училище, но понякога си такъв глупак. Слушай. В края на всяка седмица, когато не си някъде с Хрушчов, ти си с тази жена. Очевидно, тя е важна. Срещаш се с нея от три месеца. Разбира се, че майка ти иска да знае каква е! Как е възможно изобщо да питаш?

Димка предполагаше, че тя има право. Нина не беше просто някое момиче, с което излиза, не беше и приятелка. Тя беше негова любовница. Беше станала част от живота му.

Той обичаше майка си, но не я слушаше за всичко: тя не одобряваше мотоциклета, джинсите и Валентин. Но Димка би направил всичко разумно да й угоди, затова покани Нина у дома.

Първоначално тя отказа.

— Няма да се подлагам на оглед от семейството ти, все едно се каниш да купуваш кола втора ръка — възпротиви се тя. — Кажи на майка си, че не искам да се омъжвам. Тя скоро ще престане да се интересува от мен.

— Не е семейството ми, само тя е — отговори Димка. — Баща ми почина, а сестра ми е в Куба. Впрочем, какво имаш против брака?

— Ти какво, да не ми предлагаш?

Димка се смути. Нина беше вълнуваща и сексапилна, а той никога не се беше ангажирал толкова с жена, но не беше и помислял за женитба. Искаше ли да прекара остатъка от живота си с нея?

Избегна въпроса.

— Само се мъча да те разбера.

— Опитах брака и не ми хареса. Доволен ли си?

Тя по принцип си спореше. Димка нямаше нищо против. То беше част от нещата, заради които Нина беше толкова вълнуваща.

— Предпочиташ да не си обвързана.

— Очевидно.

— И какво му е толкова хубавото?

— Не ми се налага да угаждам на някой мъж, затова мога да угаждам на себе си. А когато искам нещо друго, мога да се видя с теб.

— Прилягам отлично в това място.

Тя се подсмихна на двойственото значение.

— Именно.

Но се поумисли и каза:

— Ох, по дяволите, не искам да подхващам вражда с майка ти. Ще дойда.

В деня на срещата Димка беше нервен. Нина беше непредсказуема.

Когато се случеше нещо да я разочарова — счупена по небрежност чиния, истинска или въображаема обида, нотка на неодобрение в гласа на Димка — тя се превръщаше във фурия като московския северен вятър през януари. Димка се надяваше да се разберат с майка му.

Нина не беше идвала в Правителствения дом. Впечатли се от преддверието, което беше с размерите на малка бална зала. Апартаментът не беше голям, но в сравнение с повечето московски жилища беше луксозно обзаведен с дебели килими, скъпи тапети и радиограма — шкаф от орехово дърво с грамофон и радио. Такива бяха привилегиите на висшите офицери от КГБ като бащата на Димка.

Аня беше приготвила щедро закуски, които московчани предпочитаха пред официалната вечеря: пушена скумрия и твърдо сварени яйца с червен пипер върху филийки бял хляб; малки сандвичи от ръжен хляб с краставички и домати; и нейния pièce de résistance, блюдо „платноходки“ — овални препечени филийки с кашкавалени триъгълници на клечки за зъби като мачти.

Аня беше с нова рокля и се беше гримирала леко. Малко беше наддала на тегло след смъртта на съпруга си и това й отиваше. Димка имаше усещането, че майка му е по-щастлива след смъртта на баща му. Може би Нина имаше право за брака.

Първото, което Аня й каза, беше:

— Моят Димка е на двадесет и три години, а сега за пръв път води момиче у дома.

Щеше му се да не й беше казвала това. Изкарваше го начинаещ. Той беше такъв и Нина го беше разбрала отдавна, но все пак не искаше да й се напомня. Пък и той се учеше бързо. Нина казваше, че е добър любовник — по-добър от съпруга й — без да влиза в подробности.

За негова изненада Нина надмина себе си, за да се държи добре с майка му, наричаше я почтително Аня Григорийевна, помагаше в кухнята, питаше я откъде е взела роклята.

Когато пийнаха малко водка, Аня се отпусна достатъчно, та да каже:

— Е, Нина, моят Димка казва, че не искаш да се омъжваш.

Димка простена.

— Мамо, това е прекалено лично!

— Аз съм като Вас, вече бях омъжена — отговори Нина, която явно нямаше нищо против въпроса.

— Но аз съм стара.

Аня беше на четиридесет и пет, което общо взето се смяташе твърде напреднала възраст за повторен брак. Приемаше се, че на тези години жените вече не изпитват желание, а на обратното се гледаше с погнуса. Една почтена вдовица, която се омъжваше повторно на средна възраст, проявяваше благоразумието да каже на всеки, че е „само за компания“.

— Не изглеждате стара, Аня Григорийевна. Можете да минете за по-голяма сестра на Димка.

Пълни глупости, но на Аня й хареса. Навярно жените винаги се радваха на ласкателствата, независимо дали беше вярно. Аня не възрази.

— Но пък съм твърде стара да раждам.

— И аз не мога да имам деца.

— О! — Аня беше потресена от това откритие. То преобърна всичките й фантазии. За миг забрави тактичността и направо попита — Защо не?

— По медицински причини.

— О.

Явно Аня би искала да научи нещо повече. Димка беше забелязал, че медицинските подробности бяха особено интересни за много жени. Но Нина млъкна, както правеше винаги, щом се заговореше за това.

На вратата се почука. Димка въздъхна — знаеше кой може да е. Отвори.

На прага стояха баба му и дядо му, които живееха в същата сграда.

— А, Димка, та ти си бил тук! — възкликна с престорена изненада дядо му, Григорий Пешков. Беше в униформа. Вече беше на седемдесет и четири, но не се пенсионираше. По мнението на Димка старците, които не знаят кога да си тръгнат, бяха голям проблем в Съветския съюз.

Баба му Катерина си беше направила косата.

— Донесохме ви хайвер — обясни тя. Очевидно не беше обичайното наминаване, както се преструваха. Научили бяха, че Нина гостува, и идваха да я проверят. Семейството я оглеждаше, тъкмо както тя се боеше.

Димка ги запозна. Баба разцелува Нина, а дядо задържа ръката й по-дълго от необходимото. За облекчение на Димка, Нина продължаваше да се държи очарователно. Наричаше дядо „другарю генерал“. Начаса разбра, че той е податлив на привлекателността на момичетата и за негово задоволство започна да флиртува, като в същото време току поглеждаше баба, все едно искаше да й каже: Ние с тебе знаем какви са мъжете.

Дядо я разпита за работата й. Нина каза, че наскоро са я повишили и сега ръководи издателството и организира отпечатването на многобройните бюлетини на стоманения тръст. Баба се поинтересува от семейството й. Нина обясни, че не ги вижда често, понеже всички живеят в родния й град Перм, на цяло денонощие път с влака.

Димка беше доволен, че всички се разбират толкова добре, ала в същото време имаше неловкото усещане, че не може да контролира онова, което се случва тук. Все едно беше в кораб, който плава през спокойни води в неизвестна посока — за момента всичко беше наред, но какво предстоеше?

Телефонът иззвъня и Димка отговори. Вечер винаги той вдигаше — обикновено го търсеха от Кремъл.

— Току-що получих вести от резидентурата на КГБ във Вашингтон — обяви гласът на Наталия Смотрова.

На Димка му беше неудобно да разговаря с нея в присъствието на Нина. Каза си да не става глупав — дори не беше докоснал Наталия. Но си го беше мислил. Все пак един мъж не биваше да изпитва вина за мислите си, нали така?

— Какво е станало? — попита той.

— Президентът Кенеди е запазил телевизионно време за тази вечер и ще направи обръщение към американския народ.

Както обикновено, Наталия разполагаше с последните новини.

— Защо?

— Не знаят.

Димка веднага се замисли за Куба. Повечето от неговите ракети вече бяха там заедно с прилежащите ядрени бойни глави. Пристигнали бяха тонове спомагателна техника и хиляди военни. До няколко дни оръжията щяха да са готови за изстрелване. Мисията беше почти завършена.

Но до американските междинни избори оставаха две седмици. Димка обмисляше да отпътува за Куба — имаше редовни полети от Прага до Хавана — за да се погрижи похлупакът да остане затворен за още няколко дни. Жизненоважно беше тайната да се опази още малко.

Молеше се изненадващата поява на Кенеди по телевизията да е за нещо друго: Берлин например, или пък Виетнам.

— Кога е предаването? — попита той Наталия.

— Седем вечерта източно време.

Значи два през нощта в Москва.

— Ще му се обадя веднага — каза той. — Благодаря ти.

Прекъсна и набра номера на резиденцията на Хрушчов.

Отговори Иван Тепер, началник на домакинството, нещо като иконом.

— Здравейте, Иване. Той там ли е?

— Ще си ляга.

— Кажете му да се обува. Кенеди ще говори по телевизията в два през нощта наше време.

— Един момент, той е тук.

Димка чу приглушения им разговор, после гласа на Хрушчов:

— Намерили са Вашите ракети!

Сърцето на Димка се сви. Интуицията на Хрушчов обикновено не грешеше. Тайната беше разкрита и вината беше на Димка.

— Добър вечер, другарю генерален секретар — каза той и четиримата в стаята се умълчаха. — Още не знаем за какво ще говори Кенеди.

— За ракетите, няма за какво друго. Свикайте извънредна среща на Президиума.

— Кога?

— След един час.

— Разбрано.

Хрушчов затвори.

Димка се обади в дома на секретарката си.

— Здравейте, Вера. Спешен Президиум в десет тази вечер. Той е на път за Кремъл.

— Започвам да се обаждам — отговори Вера.

— Имате ли номерата им у дома?

— Да.

— Много ясно, че ги имате. Благодаря Ви. След няколко минути ще съм в кабинета — каза Димка и затвори.

Всички го гледаха. Чули го бяха да казва: Добър вечер, другарю генерален секретар. Дядо видимо се гордееше, баба и мама бяха угрижени, а очите на Нина блестяха от вълнение.

— Трябва да ида на работа — ненужно обясни Димка.

— За какво е тревогата? — попита дядо.

— Още не знаем.

Дядо го потупа по рамото и взе да сантименталничи.

— Когато отговорността е у хора като тебе и сина ми Володя, знам, че Революцията е в безопасност.

Димка се изкушаваше да му отговори, че му се ще и той да е толкова сигурен. Вместо това каза:

— Дядо, ще повикаш ли военна кола да откара Нина у дома?

— Разбира се.

— Съжалявам, че развалям празненството…

— Не се тревожи. Работата ти е по-важна. Върви, върви — успокои го Дядо.

Димка се облече, целуна Нина и излезе.

Докато слизаше с асансьора, той отчаяно се питаше дали някак не е дал тайната за кубинските ракети въпреки всичките си усилия. Ръководеше цялата операция със здрави мерки за сигурност. Беше жестоко ефикасен. Държеше се тиранично, наказваше грешките сурово, унижаваше глупаците, съсипваше кариерите на хора, които не следваха педантично заповедите. Какво повече можеше да стори?

Навън течеше вечерна репетиция за военния парад за годишнината от революцията след две седмици. Безкрайна колона танкове, оръдия и войници бучеше край брега на река Москва. „Каква полза от това, ако започне ядрена война“, мислеше си Димка. Американците не знаеха, но всъщност Съветският съюз разполагаше с малко ядрени оръжия, много по-малко от тези на САЩ. Съветите можеха да навредят на американците, да, но американците можеха да изтрият Съветите от лицето на земята.

Понеже пътят беше блокиран от процесията, а Кремъл беше на по-малко от километър и половина, Димка остави мотоциклета вкъщи и тръгна пеш.

Кремъл беше триъгълна крепост на северната страна на реката. Вътре имаше няколко двореца, сега превърнати в правителствени сгради. Димка отиде в стария Сенатски дворец, жълта сграда с бели колони, и се качи с асансьора на третия етаж. Тръгна по червения килим по коридора с високи тавани към кабинета на Хрушчов. Генералният секретар още не беше дошъл. Димка отиде две врати по-нататък в залата на Президиума. За щастие, беше чисто и подредено.

Президиумът на Централния комитет на КПСС беше на практика управляващият орган на Съветския съюз. Хрушчов беше негов председател. Тук се намираше властта. Какво щеше да направи Хрушчов?

Димка пристигна пръв, но скоро започнаха да се появяват членовете на Президиума и техните помощници. Никой не знаеше какво ще говори Кенеди. Евгений Филипов се появи с началника си, министъра на отбраната Родион Малиновски.

— Каква издънка — рече Филипов, неспособен да прикрие злорадството си. Димка не му обърна внимание.

Наталия дойде с външния министър, чернокосия и елегантен Андрей Громико. Преценила беше, че късният час позволява небрежно облекло и изглеждаше сладко с тесни американски джинси и свободен вълнен пуловер с голяма яка.

— Благодаря ти за предупреждението — прошепна Димка. — Наистина го оценявам.

Тя докосна ръката му.

— На твоя страна съм. Знаеш го.

Хрушчов дойде и откри срещата с думите:

— Вярвам, че телевизионното обръщение на Кенеди ще бъде за Куба.

Димка седеше до стената зад Хрушчов, готов да изпълнява поръчки.

На вожда можеше да потрябва папка, вестник или доклад; можеше да поиска чай, бира или сандвич. С Димка седяха още двама сътрудници на Хрушчов. Никой не знаеше отговорите на важните въпроси. Открили ли бяха американците ракетите? И ако беше така, то кой беше издал тайната? Бъдещето на света висеше на косъм, но Димка, донякъде за свой срам, също толкова се тревожеше за собственото си бъдеще.

Нетърпението го подлудяваше. Кенеди щеше да говори след четири часа. Дали Президиумът щеше да научи съдържанието на речта дотогава? За какво беше КГБ?

Министърът на отбраната Малиновски изглеждаше като застаряваща филмова звезда с правилните си черти и гъстата посребрена коса. Той твърдеше, че САЩ няма да нападнат Куба. Военното разузнаване имаше свои хора във Флорида. Там наистина се трупаха войски, но броят им в никакъв случай не беше достатъчен за инвазия, твърдеше той.

— Някакъв номер от предизборната кампания е — рече министърът. Според Димка той звучеше прекалено самоуверено.

Хрушчов също беше скептичен. Може и да беше вярно, че Кенеди не желае война с Куба, но свободен ли беше да действа по своя воля? Хрушчов вярваше, че американският президент е поне отчасти под контрола на Пентагона и на капиталисти и империалисти като фамилията Рокфелер.

— Трябва да разполагаме с резервен план, в случай че американците наистина нападнат — каза той. — Нашите войски трябва да са готови за всякаква ситуация.

Нареди десетминутна почивка, за да могат участниците да обмислят възможностите.

Димка беше ужасен от бързината, с която Президиумът започна да обсъжда войната. Планът съвсем не беше такъв! Когато Хрушчов реши да прати ракетите в Куба, намерението му не беше да предизвиква война. „Как стигнахме от там до тук“, питаше се отчаяно Димка.

Видя как Филипов и още неколцина са се скупчили в заплашителна групичка. Филипов пишеше нещо. Когато се събраха отново, Малиновски прочете проект на заповед до съветския командир в Куба, генерал Иса Плиев, с която му се позволяваше да използва „всички налични средства“ да защити Куба.

Димка искаше да каже: Да не сте се побъркали?

Хрушчов мислеше по същия начин.

— Така бихме дали на Плиев властта да започне ядрена война! — гневно каза той.

За облекчение на Димка, Анастас Микоян подкрепи Хрушчов. Вечният миротворец Микоян приличаше на адвокат в някой затънтен градец със спретнатия си мустак и оредялата коса. Но той беше човекът, който можеше да разубеди Хрушчов от изпълнението на най-неразумните му замисли. Сега той се противопостави на Малиновски. Микоян имаше допълнителен авторитет, понеже беше ходил в Куба малко след тамошната революция.

— А какво ще стане, ако предадем контрола над ракетите на Кастро? — попита Хрушчов.

Димка беше чувал началството да говори безумия, особено при хипотетични спорове, но тези думи бяха безотговорни дори по неговите стандарти. Какво си въобразяваше?

— Позволете да не се съглася — меко каза Микоян. — Американците знаят, че ние не искаме ядрена война, и докато ние контролираме оръжията, ще опитат да разрешат проблема чрез дипломация. Но на Кастро няма да имат вяра. Ако знаят, че неговият пръст е на спусъка, може да опитат да унищожат всички ракети в Куба с един масиран първи удар.

Хрушчов прие това, но не беше готов напълно да отпише ядрените оръжия.

— Това би означавало, че американците могат да си върнат Куба! — раздразнително отговори той.

В този момент заговори Алексей Косигин. Той беше най-близкият съюзник на Хрушчов, макар и с десет години по-млад. Рядката му коса беше оставила сив перчем на темето като нос на кораб. Лицето му беше червено като на пияч, но Димка го смяташе за най-умния човек в Кремъл.

— Не би трябвало да мислим кога да ползваме ядрени оръжия — каза Косигин. — Стигнем ли дотам, значи сме се провалили катастрофално. Въпросът, който трябва да обсъдим, е следният: какви ходове можем да направим днес, за да гарантираме, че ситуацията няма да се влоши до ядрена война.

„Слава Богу“, рече си Димка, „най-сетне някой заговори разумно.“

— Предлагам — продължи Косигин — генерал Плиев да бъде овластен да защитава Куба с всички средства, освен с ядрени оръжия.

Малиновски имаше съмнения — боеше се, че американското разузнаване някак може да научи за тази заповед, но въпреки неговите резерви за голямо облекчение на Димка предложението се прие и съобщението беше изпратено. Опасността от ядрена катастрофа все още съществуваше, но поне Президиумът се съсредоточи върху това да избегне войната, а не да я води.

Не след дълго, Вера Плетнер надзърна в залата и кимна на Димка. Той се измъкна навън. В просторния коридор тя му подаде шест листа и тихо обясни:

— Това е речта на Кенеди.

Слава Богу! Димка си погледна часовника. Беше един и петнадесет, час и четиридесет и пет минути преди излизането на американския президент по телевизията.

— Как се сдобихме с това?

— Американското правителство любезно предостави на нашето посолство във Вашингтон копия, а във Външно министерство бързо преведоха речта.

Димка остана прав в коридора, сам с Вера, и започна бързо да чете.

Кенеди нарича Куба остров, забеляза Димка, все едно тя не е отделна държава.

Доказан, учуди се Димка, как така доказан?

Димка продължи да чете, но за негов гняв Кенеди не казваше как се е добрал до тази информация — дали от предатели или шпиони в Съветския съюз или Куба, или по някакъв друг начин. Все още не знаеше дали тази криза е по негова вина.

Кенеди се възползва от съветската потайност, която нарече измама. Справедливо, рече си Димка; в неговото положение и Хрушчов би отправил същото обвинение. Но какво щеше да направи американският президент? Димка пропусна няколко страници, докато стигна до важния параграф.

„А“, каза си Димка, „блокада“. Блокадата беше в разрез с международното право, затова Кенеди я наричаше карантина, все едно се бори с някаква чума.

Димка веднага разбра, че това е само подготовка. Карантината нямаше да е от значение: повечето ракети вече бяха на място и бяха почти готови за изстрелване — и Кенеди със сигурност го знаеше, ако неговото разузнаване беше толкова добро, колкото изглеждаше. Блокадата беше символична.

Имаше и заплаха.

Димка имаше чувството, че в стомаха му се е спуснало нещо студено и тежко. Заплахата беше ужасна. Кенеди нямаше да се главоболи да проверява дали ракетата е изстреляна от кубинците, или от Червената армия; за него беше все едно. Нито пък щеше да го е грижа за мишената. Ако удареха Чили, щеше да е същото като да ударят Ню Йорк.

Когато се изстреляше някоя от ракетите на Димка, САЩ щяха да превърнат Съветския съюз в радиоактивна пустиня.

Димка видя в мислите си познатата на всички картина — гъбата на атомната бомба, която в неговото въображение се издигаше над центъра на Москва; Кремъл, домът му и всички познати сгради лежаха в руини, а овъглени трупове плаваха като зловещ отпадък по отровените води на Москва река.

Друго изречение привлече погледа му.

Лицемерието на американците остави Димка без дъх. Какво беше операция „Мангуста“, ако не сплашване?

Тъкмо „Мангуста“ убеди неохотния Президиум да прати ракетите. Димка започваше да подозира, че в международната политика агресивността е саморазрушителна.

Прочете достатъчно. Върна се в залата на Президиума, отиде бързо при Хрушчов и му подаде листовете.

— Телевизионното обръщение на Кенеди — каза той достатъчно високо, та да го чуят всички. — Копие, предоставено предварително от САЩ.

Хрушчов грабна листовете и започна да чете. Залата утихна. Нямаше смисъл да говорят, преди да разберат съдържанието на документа.

Хрушчов четеше бавно официалния абстрактен език. От време на време сумтеше презрително или пръхтеше изненадано. Докато напредваше в страниците, Димка усети, че настроението му се изменя от тревожност в облекчение.

След няколко минути той остави последната страница. Не казваше нищо, мислеше. Най-сетне вдигна поглед. Докато оглеждаше колегите си около масата, по грубоватото му селско лице се разля усмивка.

— Другари, спасихме Куба!

Както обикновено, Джаки разпитваше Джордж за любовния му живот.

— Излизаш ли с някоя?

— Току-що скъсах с Норин.

— Току-що ли? Че това беше преди шест месеца.

— О… май да.

Джаки беше сготвила пържено пиле с бамя и панирани царевични крокети, които наричаше кученца. Това беше любимото му блюдо като момче. Днес, на двадесет и седем, предпочиташе говеждо алангле със салата или паста с миден сос. Освен това обикновено вечеряше в осем, а не в шест. Но продължаваше да се тъпче и не казваше на майка си нищо от това. Предпочиташе да не разваля удоволствието, което й доставяше това, че го храни.

Джаки седеше срещу него на кухненската маса, както винаги.

— Как е Мария Самърс? Толкова е мила.

Джордж се помъчи да не се свие. Загубил беше Мария заради друг мъж.

— Мария има сериозен приятел.

— О? Кой е той?

— Не знам.

Джаки издаде някакъв звук на раздразнение.

— Не попита ли?

— Попитах, естествено. Не поиска да ми каже.

— Защо не?

Джордж сви рамене.

— Значи е женен — убедено рече майка му.

— Мамо, не е възможно да знаеш това — възрази Джордж, но имаше страшното подозрение, че може и да е права.

— Обикновено момичетата се хвалят с мъжа, с когото излизат. Мълчат ли, значи се срамуват.

— Може да има друга причина.

— Например?

Джордж не можа да измисли в момента друга причина.

— Може да е някой, с когото работи — продължи Джаки. — Искрено се надявам дядо й, проповедникът, да не разбере.

Джордж се досети за друга възможност.

— Може да е бял.

— Женен и бял, обзалагам се. Как изглежда началникът на пресслужбата, Пиер Селинджър?

— Дружелюбен човек, на тридесетина години, с хубави френски дрехи, малко пълен. Женен е и чувам, че има нещо със секретарката си, та не съм сигурен, че има време за още една приятелка.

— Може, ако е французин.

Джордж се усмихна.

— Ти срещала ли си някога французин?

— Не, но те имат репутация.

— А на негрите репутацията им е, че са мързеливи.

— Прав си, не трябва да говоря така. Хората са отделни личности.

— Винаги така си ме учила.

Джордж не мислеше единствено за разговора. Новината за ракетите в Куба се пазеше в тайна от американския народ вече цяла седмица, но Предстоеше да се разкрие. През тази седмица в тесния кръг хора, които бяха наясно, се водеха усилени спорове, но се реши малко. Като се върна назад, Джордж осъзна, че когато за пръв път научи за ракетите, малко подцени това. Мислеше главно за предстоящите междинни избори и отражението им върху кампанията за гражданските права. За миг даже искаше Америка да нанесе ответен удар. Едва по-късно схвана истината: че гражданските права вече няма да са важни и няма да има повече избори, ако избухне ядрена война.

Джаки смени темата:

— Главният готвач в работата ми има прекрасна дъщеря.

— Така ли?

— Синди Бел.

— Синди от какво е съкратено, от Синдърела ли?

— От Лусинда. Тази година завърши Джорджтаунския университет.

„Джорджтаун“ беше квартал на Вашингтон, но малцина от чернокожото мнозинство в града учеха в престижния университет.

— Бяла ли е?

— Не.

— Тогава трябва да е умна.

— Много.

— Католичка? — Джорджтаунският университет беше йезуитско учебно заведение.

— Нищо им няма на католиците — рече Джаки малко предизвикателно. Тя самата посещаваше Евангелистката църква Ветил, но беше широко скроена. — И католиците вярват в Бог.

— Но католиците не вярват в противозачатъчните средства.

— Не съм убедена, че и аз вярвам.

— Какво? Не говориш сериозно.

— Ако бях използвала противозачатъчни, нямаше да имам теб.

— Но ти не искаш да откажеш на другите жени правото да избират.

— Ох, не ставай свадлив. Не искам да забраня противозачатъчните — тя му се усмихна с обич. — Просто се радвам, че когато бях на шестнадесет, бях невежа и неразумна.

Джаки стана.

— Ще сложа кафе — на вратата се звънна. — Ще видиш ли кой е?

Джордж отвори предната врата на хубаво чернокожо момиче малко над двадесетгодишно, облечено в тесни панталони с дължина седем осми и свободен пуловер. Момичето се изненада да го види.

— О, извинете. Мислех, че това е домът на госпожа Джейкс.

— Така е. Аз съм на гости.

— Баща ми ме помоли пътем да оставя това — тя му подаде книга със заглавие Корабът на глупците. Чувал беше заглавието и преди: книгата беше бестселър. — Предполагам, че татко я е заел от госпожа Джейкс.

— Благодаря — рече Джордж, взе книгата и любезно додаде — Няма ли да влезете?

Тя се поколеба.

Джаки застана на кухненската врата. Оттам можеше да види кой е отпред — къщата не беше голяма.

— Здравей, Синди. Тъкмо говорех за теб. Влез, сварила съм прясно кафе.

— Наистина мирише хубаво — отговори Синди и пристъпи вътре.

— Може ли да пием кафето в салона, мамо? — попита Джордж. — Почти е време за обръщението на президента.

— Не искаш да гледаш телевизия, нали? Седни и си поговори със Синди.

Джордж отвори вратата на салончето и попита Синди:

— Имате ли нещо против да гледаме президента? Ще каже нещо важно.

— Откъде знаете?

— Помагах за написването на речта.

— Тогава трябва да гледам.

Влязоха. Дядото на Джордж, Лев Пешков, беше купил и обзавел тази къща за Джаки и Джордж през 1949. След това Джаки гордо отказваше да вземе каквото и да е от Лев, освен таксите за училището и колежа на Джордж. Със скромната си заплата тя не можеше да си позволи да сменя обзавеждането, затова салонът се беше променил малко през изминалите тринадесет години. Джордж го харесваше така: тапицерия с ресни, ориенталски килим, бюфет за порцелана. Беше старомодно, но уютно.

Главната новост беше телевизорът РСА Виктор. Джордж го включи и зачакаха зеленият екран да загрее.

Синди каза:

— Майка Ви работи в Университетския дамски клуб с татко, нали така?

— Точно така.

— Следователно не е било нужно аз да оставям книгата. Можеше да й я върне утре, на работа.

— Да.

— Нагласили са го.

— Знам.

Синди се закиска.

— О, добре де, какво толкова.

Джордж я хареса заради това.

Джаки влезе с поднос. Докато налее кафето, президентът Кенеди вече се беше появил на черно-белия екран и казваше: „Добър вечер, съграждани“. Седеше зад бюро. Пред него имаше малка катедра с два микрофона. Беше облечен в тъмен костюм, бяла риза и тясна вратовръзка. Джордж знаеше, че сенките от страшното напрежение по лицето му са прикрити с телевизионния грим.

Когато каза, че Куба е в състояние да нанесе ядрен удар в Западното полукълбо, Джаки пое дълбоко дъх, а Синди възкликна:

— О, Боже мой!

Четеше от листовете на катедрата с плосък бостънски акцент, „твърда“ информация ставаше „твъъда“, а „рапорт“ — „рапоът“. Говореше безизразно, почти скучно, но думите му бяха наелектризиращи.

— Накратко, всяка от тези ракети може да удари Вашингтон, окръг Колумбия…

Джаки тихичко изпищя.

— … Панамския канал, Кейп Канаверал, Мексико сити…

— Какво ще правим? — попита Синди.

— Почакайте — отвърна Джордж. — Ще видите.

— Как е станало възможно това? — учуди се Джаки.

— Съветите са коварни — каза Джордж.

Кенеди продължи.

— Ние нямаме желание да господстваме над никоя страна или да я превземаме, или да налагаме нашата система на други народи.

В този момент за Джаки би било обичайно да направи презрителна забележка за нападението в Залива на свинете, но сега тя стоеше над отбелязването на политически точки.

Камерата приближи, когато Кенеди каза:

— За да се спре това офанзивно струпване, е започната строга карантина на цялата офанзивна военна техника, която пътува към Куба.

— Каква полза? — обади се Джаки. — Ракетите вече са там — сам го каза току-що!

Бавно и подчертано президентът каза:

— Политиката на държавата ще е да смята всяка ядрена ракета, изстреляна от Куба срещу коя да е държава в Западното полукълбо, за нападение на Съветския съюз над Съединените щати, което изисква пълен ответен удар срещу Съветския съюз.

— О, Боже мой — повтори Синди. — Значи ако Куба изстреля една ракета, това означава тотална ядрена война.

— Точно така — отговори Джордж, който беше присъствал на срещите, на които беше съставена тази реч.

Когато президентът каза: „Благодаря и лека нощ“, Джаки изключи телевизора и нападна Джордж.

— Какво ще стане с нас?

Той копнееше да я успокои, да я накара да се почувства в безопасност, но не можеше.

— Не знам, мамо.

— Карантината няма никакво значение за нищо, това го разбирам дори аз — каза Синди.

— Тя е просто подготовка.

— И какво следва?

— Не знаем.

— Джордж, кажи ми истината веднага — настоя Джаки. — Ще има ли война?

Джордж се поколеба. Ядрени оръжия се товареха на самолети и се разместваха из страната, за да има гаранция, че поне някое ще оцелее след един съветски първи удар. Планът за нахлуване в Куба беше поправен, а Държавният департамент пресяваше кандидатите да оглавят проамериканското правителство, което да управлява страната после. Стратегическото въздушно командване беше променило статуса си на ОТПОЛ 3 — Отбранително положение 3 с готовност да започне ядрена атака след петнадесет минути.

С натежало сърце, Джордж каза:

— Да, мамо, мисля, че ще има война.

В крайна сметка Президиумът нареди всички съветски кораби, натоварени с ракети, които още плаваха към Куба, да обърнат и да се отправят към дома.

Хрушчов смяташе, че така губи малко, а Димка беше съгласен с него. Куба вече имаше ядрени ракети; надали имаше значение колко са. Съветският съюз щеше да избегне конфронтацията в открито море и да твърди, че в настоящата криза е миротворческата сила — и да си запази ядрената база на деветдесет мили от САЩ.

Всички знаеха, че това не е краят. Двете свръхсили още не се бяха обърнали към основния въпрос — какво да се прави с ядрените оръжия, които вече бяха в Куба. За Кенеди всички възможности оставаха открити, а доколкото Димка схващаше, повечето водеха до война.

Хрушчов реши да не се прибира у дома тази нощ. Беше твърде опасно да се отдалечава дори на няколко минути с колата: ако войната започнеше, той трябваше да е тук, готов да взема мигновени решения.

До неговия грамаден кабинет имаше малка стая с удобен диван. Генералният секретар си легна там облечен. Повечето членове на Президиума взеха същото решение и водачите на втората по сила страна в света се оттеглиха в кабинетите си за неспокоен сън.

Димка имаше едно стайче по-нататък по коридора. В кабинета му нямаше диван — само корав стол, казионно бюро и шкаф за документи. Опитваше да измисли къде ще е най-малко неудобното място да положи глава, когато на вратата се почука и влезе Наталия. Донесе лек аромат, различен от всички съветски парфюми.

Димка осъзна, че тя е направила разумен избор с небрежното облекло: всички щяха да спят с дрехите.

— Харесва ми пуловерът ти.

— Нарича се Слопи Джо — тя използва английското название.

— Какво означава?

— Не знам, но ми харесва как звучи.

Той се засмя.

— Тъкмо се мъчех да измъдря къде да спя.

— И аз.

— От друга страна не съм сигурен, че ще мога да спя.

— Искаш да кажеш, със знанието, че може и да не се събудиш?

— Именно.

— И аз изпитвам същото.

Димка се замисли за миг. Дори да прекараше нощта в тревоги и буден, можеше поне да намери удобно място.

— Това е дворец и е празен — каза той. Подвоуми се и предложи: — Да го изследваме?

Не беше сигурен защо го каза. Подобно нещо би казал приятелят му Валентин, женкарят.

— Добре — съгласи се Наталия.

Димка си взе палтото, за да го ползва като одеяло.

Просторните спални и будоари на двореца бяха грозно разделени на кабинети за бюрократи и машинописки и бяха натъпкани с евтини чамови и пластмасови мебели. В няколко от по-големите стаи имаше тапицирани столове за най-важните хора, но нищо, на което да се спи. Димка взе да се замисля как да устрои легло на пода. После, в далечния край на крилото минаха по коридор, задръстен с кофи и парцали, и стигнаха до голяма зала, пълна с мебели.

Помещението беше неотоплено и дъхът им се превърна в бяла пара. Големите прозорци бяха замръзнали. Позлатените плафони и канделабри имаха отвори за свещи, всичките празни. Мъждивата светлина идеше от две голи крушки на изрисувания таван.

Складираните мебели сякаш бяха тук от времето на революцията. Имаше очукани маси с тънки крака, столове с гниеща брокатена тапицерия и резбовани библиотечни шкафове с празни етажерки.

Мебелите се разпадаха, понеже бяха твърде ancien régime, та да се ползват в кабинетите на комисарите, макар според Димка подобни неща да можеха да се продадат за цяло състояние на аукционите на запад.

Имаше и легло с балдахин.

Завесите бяха пълни с прах, но избелялата синя кувертюра изглеждаше невредима. В леглото даже имаше дюшек и възглавници…

— Е, ето едно легло — обяви Димка.

— Май ще се наложи да си го поделим.

Тази мисъл беше хрумнала и на Димка, но той я пропъди. Понякога във фантазиите му хубави момичета небрежно му предлагаха да споделят леглото си с него, но никога наистина.

Досега.

А той искаше ли? Не беше женен за Нина, ала несъмнено тя искаше вярност, както и той определено очакваше същото от нея. От друга страна, Нина не беше тук, а Наталия беше.

— Предлагаш да спим заедно? — глуповато попита той.

— Само за да се топлим. Мога да ти се доверя, нали?

— Разбира се — отговори Димка. „Всичко е наред“, рече си той.

Наталия отмести старата кувертюра. Вдигна се прах и тя се разкиха. Чаршафите отдолу бяха пожълтели с годините, но бяха непокътнати.

— Молците не обичат памук — отбеляза тя.

— Не знаех.

Наталия си събу обувките. Пъхна се между чаршафите както си беше с джинси и пуловер. Потрепери и каза:

— Хайде. Не се срамувай.

Димка я зави с палтото си. После си развърза обувките и ги събу. Беше странно, но вълнуващо. Наталия искаше да спи с него, но без секс.

Нина никога не би повярвала.

А той все някъде трябваше да спи.

Свали си и вратовръзката и легна. Чаршафите бяха ледени. Прегърна Наталия. Тя сложи глава на рамото му и се притисна в него. Заради дебелия й пуловер и неговото палто не усещаше очертанията на тялото й, но въпреки това той се възбуди. Дори да го беше усетила, тя не го показа.

След няколко минути спряха да треперят и им стана по-топло. Лицето на Димка беше заровено в косите й, чупливи, гъсти и с мирис на лимонов сапун. Ръцете му бяха върху гърба й, но не усещаше кожата й под грапавия пуловер. Чувстваше дъха й върху шията си. Ритъмът на дишането й се промени, стана равен и плитък. Димка я целуна по темето, но тя не отговори.

Не можеше да разбере Наталия. Също като него, тя беше само сътрудничка, при това с не повече от три-четири години по-възрастна, но караше дванадесетгодишен прекрасно запазен Мерцедес. Обикновено се обличаше в традиционните за Кремъл зле ушити дрехи, обаче носеше скъп вносен парфюм. Беше чаровна до степен да флиртува, а се прибираше и готвеше вечеря за съпруга си.

Примамила беше Димка в леглото, после беше заспала.

Той беше сигурен, че няма да заспи, прегърнал топло момиче.

Но заспа.

Когато се събуди, навън още беше тъмно.

— Колко е часът? — промърмори Наталия.

Все още лежеше в прегръдките му. Той проточи шия да погледне часовника си — китката му беше зад лявото й рамо.

— Шест и половина.

— И още сме живи.

— Американците не ни бомбардираха.

— Още не.

— По-добре да ставаме — каза Димка и тутакси съжали за думите си. Хрушчов още нямаше да е буден. А и да беше, на Димка не му се искаше преждевременно да слага край на този приятен момент. Беше удивен, но щастлив. Защо, по дяволите, предложи да стават?

Наталия не беше готова.

— След минутка.

Приятна му беше мисълта, че й харесва да я прегръща.

Тогава тя го целуна по шията.

Възможно най-леко докосване на устните й върху кожата му, все едно от старите завеси беше полетял молец и го беше докоснал с крилца; не си го беше представял.

Наталия го беше целунала.

Той погали косите й.

Тя наклони глава и го погледна. Устата й беше леко отворена, плътните й устни бяха малко разделени и тя се усмихваше леко, сякаш беше приятно изненадана. Той все още се колебаеше да я целуне.

После Наталия каза:

— Днес вероятно ще ни бомбардират и ще изчезнем.

Затова Димка я целуна.

В миг целувката стана пламенна. Тя ухапа устната му и вкара език в устата му. Той я положи на гръб и пъхна ръце под торбестия пуловер. Тя бързо разкопча сутиена си. Гърдите й бяха приятно малки и твърди, с големи зърна, които вече щръкваха под пръстите му. Когато Димка ги засмука, тя остана без дъх от удоволствие.

Опита да събуе джинсите й, но тя имаше друга идея. Бутна го по гръб и трескаво разкопча панталоните му. Димка се боеше, че ще свърши веднага — според Нина, това често се случвало на мъжете — но не стана така. Наталия извади члена му. Почна да го гали с две ръце, притисна го в лицето си, целуна го, после го пое с уста.

Когато усети, че всеки миг ще избухне, Димка опита да излезе, отблъсквайки главата й: Нина предпочиташе така. Но Наталия издаде някакъв звук на недоволство, после започна да трие и да смуче по-силно и той не можа да се овладее и се изпразни в устата й.

След малко го целуна. Димка усети вкуса на спермата си върху устните й. Не беше ли странно? Стори му се просто изпълнено с обич.

Наталия свали джинсите и бельото си и Димка разбра, че е негов ред да я задоволи. За щастие, Нина го беше научила на това.

Тук окосмението й беше къдраво и гъсто, като косите й. Димка зарови лице. Копнееше да й върне удоволствието, което тя му беше доставила. Наталия беше сложила ръце на главата му и леко го притискаше, за да покаже дали целувките му трябва да са по-леки или по-силни. Движеше хълбоците си нагоре-надолу, за да знае той къде да се съсредоточи. Тя беше едва втората жена, на която Димка го правеше, и той се наслаждаваше на вкуса и аромата й.

С Нина това беше само подготовка, но Наталия изненадващо скоро извика, първо притисна главата му по-силно, а после — сякаш удоволствието беше прекалено голямо — го отблъсна.

Полежаха един до друг, за да си поемат дъх. За Димка това беше съвършено ново преживяване и той умислено рече:

— Цялата работа със секса е много по-сложна, отколкото си мислех.

За негова изненада, Наталия се разсмя от сърце.

— Какво казах?

Тя се разсмя още по-силно и успя само да каже:

— Ох, Димка, обожавам те.

Таня видя, че Ла Исабела е град призрак. Някога оживено кубинско пристанище, градът беше тежко ударен от търговското ембарго на Айзенхауер. Намираше се на километри от всичко, обграден от солени блата и мангрови тресавища. По улиците вървяха мършави кози. В пристанището бяха закотвени няколко разнебитени рибарски лодки — и Александровск, съветски товарен кораб с водоизместимост 5 400 тона, натъпкан до фалшбордовете с ядрени бойни глави.

Корабът плаваше за Мариел. След като президентът Кенеди обяви блокадата, повечето съветски кораби се бяха върнали, но няколкото, които се намираха на часове от сушата, получиха заповед бързо да се насочат към най-близкото кубинско пристанище.

Таня и Пас наблюдаваха как корабът приближава дока под проливния дъжд. Противовъздушните оръдия на борда бяха скрити под намотани въжета.

Таня беше ужасена. Нямаше представа какво ще се случи. Всички усилия на брат й да опази тайната до американските междинни избори се бяха провалили, а неприятностите за Димка заради това бяха най-малката й грижа. Очевидно блокадата беше само първи изстрел. Сега Кенеди трябваше да изглежда силен. А със силен Кенеди и с кубинци, които бранят скъпоценната си dignidad, всичко беше възможно — от американска инвазия до световна ядрена катастрофа.

Таня и Пас бяха станали по-близки. Разказали си бяха за детството, за семейството, за предишни любовници. Често се докосваха. Често се смееха. Но се въздържаха от роман. Таня се изкушаваше, но успяваше да устои. Идеята да прави секс с мъж просто защото е толкова красив, й се струваше нередна. Харесваше Пас, независимо от неговата dignidad, но не го обичаше. Навремето беше целувала мъже, които не обича, особено като студентка, но не беше правила секс с тях. Спала беше само с един мъж и го обичаше или поне така мислеше тогава. Но с Пас можеше и да преспи, дори само за да я прегръща някой, докато бомбите падат.

Най-големият от пристанищните складове беше опожарен.

— Питам се как ли е станало това — каза Таня и посочи.

— ЦРУ го подпали. Тук имаме много терористични нападения — обясни Пас.

Таня се огледа. Постройките до кея бяха празни и се рушаха. Повечето къщи бяха едноетажни дървени бараки. Дъждът се лееше по черните пътища. Американците можеха да вдигнат във въздуха цялото това място, без да навредят някак на режима на Кастро.

— Защо? — попита Таня.

Пас сви рамене.

— Лесна мишена е, тук на края на полуострова. Идват от Флорида с моторници, промъкват се на брега, взривяват нещо, застрелват един-двама невинни и се връщат в Америка. — После добави на английски: — Шибани страхливци.

Таня се чудеше всички правителства ли са еднакви. Братята Кенеди говореха за свобода и демокрация, но пращаха отвъд морето въоръжени банди, които тероризираха кубинците. Съветските комунисти говореха за освобождение на пролетариата, докато хвърляха в затвора или убиваха всеки несъгласен. Бяха пратили Василий в Сибир заради протеста му. Имаше ли някъде в света честен режим?

— Да тръгваме — каза Таня. — Пътят до Хавана е дълъг, а аз трябва да кажа на Димка, че този кораб е пристигнал. — В Москва бяха решили, че Александровск е достатъчно близо, за да стигне до пристанище, но Димка държеше на потвърждение.

Качиха се в Буика на Пас и излязоха от града. От двете страни на пътя се издигаха високи захарни тръстики. В небето се виеха лешояди, които търсеха тлъсти плъхове из нивите. В далечината високият комин на захарна фабрика стърчеше в небето като ракета. Равнинната централна част на Куба беше набраздена от единични железопътни линии, по които караха тръстиката от полето във фабриките. Където земята беше необработена, беше главно тропическа джунгла, огнени дървета, джакаранди и високи кралски палми; или остри шубраци, където пасеше добитъкът. Грациозните бели чапли, които вървяха след кравите, бяха единственото елегантно нещо в еднообразния пейзаж.

В Куба основното превозно средство все още бяха каруците, но с приближаването към Хавана пътищата се напълниха с военни камиони и автобуси, които караха запасняците към базите им. Кастро беше обявил пълна бойна готовност. Народът беше на бойна нога. При минаването на Буика на Пас войниците махаха и викаха: „Patria o muerte! Родина или смърт! Cuba si, yanqui no!“

В покрайнините на столицата Таня забеляза, че се е появил нов плакат, който вече покриваше всяка стена. Прост, в черно и бяло, той изобразяваше ръка, стиснала автомат, и думите A LAS ARMAS — НА ОРЪЖИЕ. Кастро наистина разбира от пропаганда, прецени Таня; за разлика от кремълските старци, чиято представа за лозунг беше „Да приложим решенията на двадесетия партиен конгрес!“.

Таня беше написала и шифровала съобщението си по-рано и сега трябваше само да попълни точния час на приставането на Александровск. Отнесе съобщението в съветското посолство и го даде на свързочника от КГБ, когото познаваше добре.

Димка щеше да си отдъхне, ала Таня продължаваше да се бои. Наистина ли беше добра новина, че Куба е получила още един товар ядрени оръжия? Нямаше ли кубинците — и самата тя — да са в по-голяма безопасност без тях?

Когато излезе, Таня попита Пас:

— Имаш ли други задължения за днес?

— Работата ми е да съм във връзка с теб.

— Но в тази криза…

— В тази криза нищо не е по-важно от ясната връзка с нашите съветски съюзници.

— Тогава да се разходим заедно по „Малекон“.

Отидоха с колата до морския бряг. Пас паркира пред хотел „Насионал“. Войниците разполагаха противовъздушно оръдие пред прочутия хотел.

Таня и Пас слязоха от колата и тръгнаха по променадата. Северният вятър гневно биеше морето и вълните се разбиваха в каменната стена, а експлозиите от водни капки засипваха променадата като дъжд. Това беше обичано място за разходки, но днес имаше повече хора от обичайното и те не бяха в настроение за развлечения. Трупаха се на групички, понякога разговаряха, ала повечето мълчаха. Не флиртуваха, не се шегуваха, не се перчеха с най-хубавите си дрехи. Всички гледаха в една посока, на север, към Съединените щати. Наблюдаваха за yanquis.

Таня и Пас ги погледаха малко. Тя усещаше със сърцето си, че инвазията предстои. Разрушители щяха да разцепят вълните; подводниците щяха да излязат на повърхността само на няколко метра оттук, а сивите самолети със синьо-белите звезди щяха да се появят от облаците, натоварени с бомби, които да хвърлят върху кубинците и техните съветски приятели.

Най-сетне Таня хвана Пас за ръка. Той леко я стисна. Таня погледна в дълбоките му кафяви очи.

— Мисля, че ще умрем — спокойно рече тя.

— Да.

— Искаш ли преди това да преспиш с мен?

— Да.

— Да идем ли в апартамента ми?

— Да.

Върнаха се в колата и стигнаха до една тясна улица в стария квартал, близо до катедралата, където Таня държеше жилище на горния етаж на една колониална сграда.

Първият и единствен любовник на Таня беше Пьотр Илоян, преподавател в нейния университет. Той обожаваше младото й тяло, гледаше гърдите й, докосваше кожата й, целуваше косите й, все едно никога не беше виждал подобно чудо. Пас беше на възрастта на Пьотр, но Таня бързо установи, че любенето с него ще е различно. Неговото тяло беше център на вниманието. Той се съблече бавно, все едно я дразнеше, после остана гол пред нея, за да й даде време да огледа съвършената му кожа и извивките на мускулите му. Таня беше щастлива да седи на края на леглото и да му се възхищава. Явно той се вълнуваше от това да се показва, понеже пенисът му вече се беше уголемил и беше почти в ерекция. Таня нямаше търпение да го докосне.

Пьотр беше бавен и нежен любовник. Успяваше да я доведе до трескаво очакване, после мъчително да се отдръпне. Променяше позите по няколко пъти, полагаше я по гръб, после заставаше на колене зад нея, после я караше да го възседне. Пас не беше груб, а енергичен и Таня се остави на вълнението и удоволствието.

После тя свари яйца и кафе. Пас включи телевизора и двамата гледаха речта на Кастро, докато се хранеха.

Кастро седеше пред кубинското знаме, чиито широки синя и бяла ивици изглеждаха черна и бяла на екрана. Както винаги, беше в бойна униформа, а единственият знак за ранга му беше звездата на еполета. Таня никога не го беше виждала в цивилен костюм, нито пък в помпозните окичени с медали униформи, които бяха толкова любими на комунистическите вождове другаде.

Таня усети прилив на оптимизъм. Кастро не беше глупак. Знаеше, че не може да победи Съединените щати във война, дори и със Съветския съюз на своя страна. Със сигурност щеше да излезе с някакъв театрален жест на помирение, някаква инициатива, която да промени положението и да обезвреди тази бомба с часовников механизъм.

Гласът му беше висок и дрезгав, но той говореше със завладяваща страст. Рошавата брада му придаваше вид на месия, който вика в пустинята, макар очевидно да се намираше в телевизионно студио. Черните му вежди изразително шаваха по високото чело. Жестикулираше с едрите си ръце и понякога размахваше пръст като учител, за да възпре несъгласието; често стискаше юмрук. От време на време стисваше дръжките на стола, все едно се мъчеше да се удържи да не полети като ракета. Явно нямаше текст на речта, нямаше даже бележки. Лицето му показваше раздразнение, гордост, презрение, гняв — но никога съмнение. Кастро живееше в една вселена на увереност.

Точка по точка той атакува телевизионното обръщение на Кенеди, което беше излъчено на живо по радиото за Куба. Подигра се с апела на Кенеди към „несвободния народ на Куба“. Презрително каза: „Ние не сме суверенни по милостта на янките“.

Но не каза и дума за Съветския съюз и за ядрените оръжия.

Речта продължи деветдесет минути. Беше изпълнена в духа на Чърчиловия магнетизъм: храбрата малка Куба ще устои на нападателната Америка и никога няма да се предаде. Речта със сигурност рязко повдигна духа на кубинците. Но иначе не промени нищо. Таня остана горчиво разочарована и дори се уплаши повече. Кастро не направи и опит да предотврати войната.

В края той извика: „Родина или смърт, ние ще победим!“. После скокна от стола и се завтече вън от студиото, все едно нямаше и минута за губене, понеже беше тръгнал да спасява Куба.

Таня погледна Пас. Очите му блестяха от сълзи.

Целуна го, после пак се любиха на дивана пред трепкащия екран на телевизора. Този път беше по-бавно и по-приятно. Таня се отнасяше с Пас така, като някога Пьотр се отнасяше с нея. Не беше трудно да обожава тялото му, а това несъмнено му се харесваше. Стискаше мишците му, целуваше зърната на гърдите му, заравяше пръсти в косата му.

— Толкова си красив — шепнеше тя и смучеше меката част на ухото му.

После, както лежаха и пушеха пура, чуха шум навън. Таня отвори балконската врата. Докато Кастро говореше по телевизията, градът беше стихнал, но сега хората излизаха по тесните улици. Беше нощ и някои носеха свещи и факли. Журналистическите инстинкти на Таня оживяха.

— Трябва да изляза — каза тя на Пас. — Това ще е голяма история.

— Ще дойда с теб.

Облякоха се набързо и излязоха. Улиците бяха мокри, но дъждът беше престанал. Излизаха още и още хора. Цареше празнична атмосфера. Всички викаха радостно или крещяха лозунги. Мнозина пееха националния химн „Ла Баямеса“. В мелодията нямаше нищо латиноамериканско — звучеше повече като немска кръчмарска песен — но пеещите вярваха във всяка дума.

Докато Таня и Пас маршируваха с тълпите по уличките на стария град, Таня забеляза, че много от хората са се въоръжили. Поради липсата на оръжие носеха градински сечива, ножове мачете, кухненски ножове и касапски сатъри, все едно щяха да водят ръкопашен бой с американците на „Малекон“.

Спомни си, че един Боинг Б-52 Стратофортрес на американските ВВС носи около тридесет тона бомби.

„Бедни глупци“, горчиво размишляваше тя, „каква полза от вашите ножове срещу това?“

17.

Джордж никога не се беше чувствал по-близо до смъртта, отколкото в Кабинета в Белия дом в сряда, двадесет и четвърти октомври.

Сутрешната среща започна в десет, а Джордж мислеше, че войната ще избухне преди единадесет.

Технически, това беше Изпълнителният комитет на Съвета за национална сигурност, накратко ЕксКом. На практика президентът Кенеди викаше всеки, за когото смяташе, че може да помогне в кризата. Брат му Боби винаги присъстваше.

Съветниците седяха на тапицирани с кожа столове около дългата, прилична на ковчег, маса. Сътрудниците им седяха на подобни столове край стените. Напрежението беше задушаващо.

Статусът на Стратегическото въздушно командване беше променен на ОТПОЛ-2, нивото точно преди предстояща война. Всеки бомбардировач на ВВС беше в готовност. Много от самолетите се намираха непрестанно във въздуха, натоварени с ядрени оръжия — патрулираха над Канада, Гренландия и Турция, възможно най-близо до съветските граници. Всеки бомбардировач имаше предварително зададена цел в Съветския съюз.

Избухнеше ли война, американците щяха да отприщят ядрена буря, която да изравни със земята всеки голям съветски град. Милиони щяха да умрат. Русия нямаше да се възстанови и след сто години.

А Съветският съюз трябва да имаше подобни планове за Съединените щати.

В десет блокадата влезе в сила. По всеки съветски кораб на петстотин мили от Куба вече можеше да се стреля. Първото прихващане на съветски кораб с ракети от американския Есекс се очакваше между десет и половина и единадесет. А в единадесет може би всички вече щяха да са мъртви.

Началникът на ЦРУ Джон Маккоун започна с преглед на всички съветски съдове на път за Куба. Говореше монотонно и всички започнаха да губят търпение, затова напрежението се засили. Кои съветски кораби трябваше да бъдат прихванати първи от военноморския флот? Какво щеше да стане после? Щяха ли Съветите да позволят проверка на техните кораби? Щяха ли да открият огън по американските кораби? И какво трябваше да прави флотът тогава?

Докато групата се мъчеше да отгатне мислите на колегите си в Москва, един сътрудник донесе на Маккоун бележка. Маккоун беше елегантен шестдесетгодишен мъж. Беше бизнесмен и Джордж подозираше, че професионалистите в ЦРУ не му казват всичко, което правят.

Сега той надзърна през очилата си без рамки в бележката. Тя явно го озадачи. Най-сетне каза:

— Господин президент, току-що получихме сведения от военноморското разузнаване, че всичките шест съветски кораба, които сега се намират в кубински води, или са спрели, или са обърнали курса.

„Какво, по дяволите, означава това“, замисли се Джордж.

Държавният секретар Дийн Ръск, плешив и с месест нос, попита:

— Какво имате предвид под кубински води?

Маккоун не знаеше.

— Повечето от тези кораби са с курс от Куба към Съветския съюз… — каза Боб Макнамара, президентът на Форд, когото Кенеди назначи за министър на отбраната.

— А защо сами не разберем? — прекъсна го раздразнително президентът. — За кораби, които отплават от Куба ли говорим, или за кораби, които плават към Куба?

— Ще разбера — рече Маккоун и излезе.

Напрежението се покачи още малко.

Джордж винаги си беше представял извънредните срещи в Белия дом като свръхестествено заредени — всеки снабдява президента с точни сведения, за да може той да отсъди мъдро. А това сега беше най-голямата възможна криза и цареше объркване и неразбиране. Джордж се боеше още повече.

Когато Маккоун се върна, каза:

Всички кораби плават на запад, към Куба — той изброи имената на шестте съда.

После заговори Макнамара. Беше на четиридесет и шест и изразът „момче чудо“ беше измислен за него, когато изведе компанията Форд мотор от загуба към печалба. Президентът Кенеди му вярваше повече, отколкото на всеки друг тук, с изключение на Боби. Сега Макнамара посочи по памет разположението на шестте кораба. Повечето все още се намираха на стотици мили от Куба.

Президентът беше нетърпелив.

— Сега, Джон, какво казват, че правят с тях?

— Или са спрели, или са обърнали курса — отговори Маккоун.

— Това всички съветски кораби ли са, или само избрани?

— Избрани. Общо са двадесет и четири.

Макнамара отново се намеси с ключова информация:

— Явно това са корабите, които се намират най-близо до линията, очертана от карантината.

— Съветите явно се отдръпват от ръба — прошепна Джордж на седналия до него Скип Дикерсън.

— Искрено се надявам да си прав — тихо отговори Скип.

— Не планираме да заловим някой от тези съдове, нали? — попита президентът.

— Не планираме да залавяме нито един кораб, който не напредва към Куба — отговори Макнамара.

Генерал Максуел Тейлър, председател на Обединения комитет на началник-щабовете, вдигна един телефон и нареди:

— Свържете ме с Джордж Андерсън.

Адмирал Андерсън командваше военноморските операции и отговаряше за блокадата. След няколко секунди Тейлър заговори тихо.

Последва пауза. Всички се мъчеха да осъзнаят наученото и да разберат значението му. Отстъпваха ли Съветите?

— Трябва първо да проверим — каза президентът. — Как разбираме дали шест кораба обръщат едновременно? Генерале, какво казват от флота за този доклад?

Генерал Тейлър вдигна поглед и отговори:

— Три кораба определено се връщат.

— Поддържайте връзка с Есекс и им наредете да изчакат един час. Трябва да действаме бързо, защото прихващането ще е между десет и половина и единадесет.

Всички си погледнаха часовниците.

Десет и тридесет и две.

Джордж зърна лицето на Боби. Изглеждаше като човек, който се е отървал от смъртна присъда.

Непосредствената криза беше отминала, но през следващите няколко минути Джордж осъзна, че нищо не е решено. Докато Съветите очевидно действаха за избягването на сблъсък по море, ядрените им ракети си оставаха в Куба. Часовникът беше върнат с един час назад, но продължаваше да тиктака.

ЕксКом обсъди Германия. Президентът се боеше, че Хрушчов може да обяви блокада на Западен Берлин в отговор на американската блокада на Куба. И по този въпрос не можеха да направят нищо.

Срещата приключи. Не беше нужно Джордж да присъства на следващия ангажимент на Боби, затова си тръгна със Скип Дикерсън.

— Как е приятелката ти Мария? — попита той.

— Добре, струва ми се.

— Вчера бях в пресслужбата. Тя се беше обадила, че е болна.

Сърцето на Джордж прескочи. Изоставил беше всяка надежда за романтична връзка с нея, но новината, че е болна, го изпълни с паника. Той се свъси.

— Не знаех.

— Не е моя работа, Джордж, но Мария е свястно момиче и си мисля, че е добре някой да се отбие да види как е.

Джордж го стисна за ръката.

— Благодаря ти, че ми каза. Ти си добър приятел.

Служителите в Белия дом не казват, че са болни в разгара на Студената война, разсъди Джордж; не и ако не са сериозно болни. Тревогата му се задълбочи.

Изтича в пресслужбата. Столът на Мария беше празен. Нели Фордам, дружелюбната жена на съседното бюро, каза:

— Мария не е добре.

— Чух. Каза ли какъв е проблемът?

— Не.

Джордж се свъси.

— Питам се дали бих могъл да се измъкна за час и да я видя.

— Ще ми се да можете. И аз съм притеснена.

Джордж си погледна часовника. Сигурен беше, че Боби няма да има нужда от него до след обяд.

— Май ще успея. Тя живее в „Джорджтаун“, нали?

— Да, но се премести от старото си жилище.

— Защо?

— Каза, че съквартирантките й са прекалено шумни.

Това му се видя разумно. Другите момичета щяха отчаяно да се мъчат да узнаят кой е тайният любовник. Мария беше толкова решена да запази тайната, че се беше изнесла. Това показваше колко сериозно се отнася към този мъж.

Нели листеше ролодекса.

— Ще Ви запиша адреса.

— Благодаря.

Подаде му листа и попита:

— Вие сте Джорджи Джейкс, нали?

— Да — той се усмихна. — Но отдавна никой не ме е наричал Джорджи.

— Навремето познавах сенатор Пешков.

Това, че тя спомена Грег, означаваше почти сигурно, че знае, че той е баща на Джордж.

— Наистина ли? Откъде го познавахте?

— Излизахме заедно, ако искате да знаете истината. Но нищо не се получи. Как е той?

— Доста добре. Обядвам с него приблизително веднъж в месеца.

— Предполагам, че той така и не се ожени.

— Още не.

— А вече трябва да минава четиридесетте.

— Вярвам, че в живота му има дама.

— О, не се тревожете, не го преследвам. Взех това решение много отдавна. Все пак, пожелавам му всичко хубаво.

— Ще му предам. Сега скачам в такси и отивам да видя Мария.

— Благодаря Ви, Джорджи. Или би трябвало да кажа Джордж.

Джордж бързо излезе. Нели беше привлекателна жена и имаше добро сърце. Защо Грег не се беше оженил за нея? Може би му беше по-удобно да е ерген.

Таксиметровият шофьор попита Джордж:

— В Белия дом ли работите?

— Работя за Боби Кенеди. Юрист съм.

— Без майтап! — шофьорът не си направи труда да прикрие изненадата, че един негър може да е юрист на такава важна служба. — Кажете на Боби, че трябва да бомбардираме Куба, докато стане на прах. Това трябва да направим. Да ги затрием по дяволите.

— Знаете ли колко голяма е Куба от единия до другия край? — попита Джордж.

— Какво сега, това да не Ви е някаква викторина? — презрително отвърна шофьорът.

Джордж сви рамене и не каза нищо повече. Напоследък избягваше политически разговори с външни хора. Обикновено те имаха лесни отговори: да пратим всички мексиканци у дома, да вкараме Ангелите на ада в армията, да кастрираме обратните. Колкото по-невежи бяха, толкова по-твърди бяха убежденията им.

„Джорджтаун“ беше само на няколко минути, но пътуването му се стори дълго. Джордж си въобразяваше как Мария е паднала на пода или лежи в леглото на прага на смъртта, или е в кома.

Адресът, който Нели даде, се оказа елегантна стара къща, разделена на малки апартаменти. Мария не отговори на позвъняването отдолу, но едно чернокожо момиче, което изглеждаше като студентка, пусна Джордж в сградата и му показа стаята на Мария.

Тя дойде на вратата по халат. Определено изглеждаше болна. Лицето й беше безкръвно, а изразът — отнесен. Не каза „Влез“, но се отмести, оставяйки вратата отворена, и той влезе. „Поне може да се движи“, рече си Джордж с облекчение; опасявал се беше от по-лошо.

Жилището беше малко — една стая с кухничка. Той предположи, че ползва общата баня по-нататък по коридора.

Огледа я продължително. Болеше го да я вижда така, не само болна, но и нещастна. Копнееше да я прегърне, но знаеше, че тя няма да го приеме добре.

— Мария, какво става? Изглеждаш ужасно.

— Просто женски проблеми, това е всичко.

Обикновено този израз се отнасяше до менструацията, но Джордж беше съвсем сигурен, че е нещо друго.

— Нека ти направя кафе или чай — предложи той. Свали си палтото.

— Не, благодаря.

Реши все пак да направи, само за да й покаже, че го е грижа. Но после погледна стола, на който тя се канеше да седне, и видя, че е изцапан с кръв.

Мария го видя в същия миг, изчерви се и промълви:

— О, по дяволите.

Джордж знаеше малко за женското тяло. През ума му минаха няколко възможности.

— Мария, ти пометна ли?

— Не — отговори тя безизразно. После се поколеба.

Джордж чакаше търпеливо.

— Аборт — каза тя най-сетне.

— Горкичката — грабна една кърпа от кухнята, сгъна я и я сложи върху кървавото петно. — Седни тук засега. Почивай си.

Погледна етажерката над хладилника и видя пакет жасминов чай. Предположи, че го харесва и сложи да се грее вода. Не каза нищо повече, докато не приготви чая.

Законите за аборта бяха различни в отделните щати. Джордж знаеше, че в окръг Колумбия абортът е разрешен в интерес на здравето на майката. Много лекари тълкуваха това свободно и включваха здравето и общото състояние на жената. На практика всеки с пари можеше да намери лекар, който е готов да направи аборт.

Макар да беше казала, че не иска чай, Мария взе чашата.

Джордж седна срещу нея с чаша за себе си.

— Тайният ти любовник. Предполагам, че той е бащата.

Тя кимна.

— Благодаря за чая. Разбирам, че Третата световна война още не е започнала, иначе нямаше да си тук.

— Съветите обърнаха корабите си, затова опасността от сблъсък по море намаля. Но кубинците все още имат ядрени ракети, насочени срещу нас.

Мария изглеждаше твърде потисната, за да я е грижа.

— Той няма да се ожени за теб — каза Джордж.

— Не.

— Защото вече е женен?

Мария не отговори.

— Затова ти е намерил лекар и е платил сметката.

Тя кимна.

Джордж мислеше, че това е достойно за презрение, но реши, че ако го каже, Мария ще го изхвърли, задето е обидил мъжа, когото обича. Като се мъчеше да овладее гнева си, Джордж попита:

— Къде е той сега?

— Ще се обади — тя погледна часовника. — Сигурно скоро.

Джордж реши да не задава повече въпроси. Нелюбезно щеше да бъде да я разпитва. И тя нямаше нужда да й се казва колко глупаво е постъпила. От какво имаше нужда? Реши да попита.

— Трябва ли ти нещо? Мога ли да направя нещо за теб?

Мария заплака. Между хлипанията каза:

— Едва те познавам! Как така ти си единственият ми истински приятел в целия град?

Джордж знаеше отговора. Тя имаше тайна, която не искаше да сподели. Затова беше трудно други да станат близки с нея.

— Имам късмет, че си толкова мил — продължи тя.

Благодарността й го смути.

— Боли ли?

— Адски.

— Да повикам ли лекар?

— Не е толкова зле. Казаха ми да го очаквам.

— Имаш ли аспирин?

— Не.

— Защо да не изтичам да ти купя?

— Би ли го направил? Противно ми е да карам някого да изпълнява поръчки.

— Няма нищо. Случаят е извънреден.

— На ъгъла на улицата има дрогерия.

Джордж остави чашата и навлече палтото.

— Мога ли да те помоля за още по-голяма услуга?

— Разбира се.

— Трябват ми дамски превръзки. Мислиш ли, че можеш да ми купиш една кутия?

Той се подвоуми. Мъж да купува дамски превръзки?

— Не, не, искам твърде много. Забрави — каза тя.

— По дяволите, какво ще ми направят, ще ме арестуват ли?

— Марката е Котекс.

Джордж кимна.

— Веднага се връщам.

Смелостта му не продължи дълго. Когато стигна дрогерията, страшно се смути. Каза си да се стегне. Е, неудобно беше. Мъжете на неговата възраст рискуваха живота си във виетнамските джунгли. Колко лошо можеше да е това тук?

В дрогерията имаше три каси на самообслужване и един щанд. Аспирините не бяха на рафтовете, а се продаваха на щанда.

За изумление на Джордж, дамските санитарни продукти — също.

Взе картон с шест бутилки Кока-Кола. Мария кървеше, значи й трябваха течности. Но той не можеше да отлага ужаса повече.

Отиде на щанда.

Аптекарката беше бяла жена на средна възраст. „Да си имам късмета“, помисли Джордж.

Сложи Кока-Колата на щанда и рече:

— Трябва ми аспирин, моля.

— Каква опаковка? Имаме малки, средни и големи шишенца.

Джордж се сащиса. Ами ако го попиташе и за размера на дамските превръзки?

— Ъ, май голяма.

Аптекарката сложи на щанда голямо шише аспирин.

— Друго?

Зад него се нареди млада жена с метална кошница, пълна с козметика. Явно щеше да чуе всичко.

— Друго? — повтори аптекарката.

Хайде, Джордж, бъди мъж.

— Трябва ми кутия дамски превръзки — рече той. — Котекс.

Младата жена зад него сподави кикота си.

Аптекарката го погледна над очилата.

— Млади човече, да не сте се хванали на бас с някого?

— Не, госпожо! — възмути се той. — Трябват на една дама, която се чувства твърде зле, за да дойде до магазина.

Тя го огледа от глава до пети, оцени тъмносивия костюм, бялата риза, семплата вратовръзка и сгънатата бяла кърпичка в джобчето. Джордж се радваше, че не изглежда като студент, който си бие шега.

— Добре. Вярвам Ви — пресегна се под тезгяха и взе кутия.

Джордж зяпна в ужас. Думата Котекс беше отпечатана отстрани с грамадни букви. И ще носи това на улицата?

Аптекарката се досети какво мисли.

— Предполагам, че ще искате да ги опаковам.

— Да, моля.

С бързи и ловки движения тя опакова кутията в кафява хартия и я прибра в торбичка с аспирина.

Джордж плати.

Аптекарката го изгледа строго, после поомекна.

— Съжалявам, че се усъмних във Вас. Трябва да сте добър приятел на някое момиче.

— Благодаря — отговори Джордж и бързо излезе.

Потеше се, въпреки октомврийския хлад.

Върна се в жилището на Мария. Тя изпи три аспирина, после се отправи по коридора към банята, стиснала увитата кутия.

Джордж остави Кока-Колата в хладилника, после огледа наоколо. Забеляза етажерка с правна литература над малко писалище, върху което бяха наредени снимки в рамки. Една семейна група, според него, бяха родителите й заедно с възрастен свещеник, който трябва да беше изтъкнатият дядо. На друга снимка беше Мария в тогата от дипломирането. Имаше и снимка на президента Кенеди. Мария имаше телевизор, радио и грамофон. Разгледа плочите й. Видя, че харесва най-новата попмузика: Кристълс, Литъл Ива, Букър Ти и Ем Джийс. На масата до леглото беше нашумелият роман Корабът на глупците.

Докато Мария беше навън, телефонът иззвъня.

Джордж вдигна.

— Това е телефонът на Мария.

— Мога ли да говоря с Мария, извинете? — попита мъжки глас.

Гласът беше смътно познат, но Джордж не можа да определи чий е.

— Излезе за малко — каза той. — Кой е… Изчакайте, тъкмо влиза.

Мария грабна слушалката.

— Ало? О, здрасти… Един приятел, донесе ми аспирин… О, не твърде зле, ще се оправя…

— Ще изляза навън, за да говориш насаме — каза Джордж.

Той никак не одобряваше любовника на Мария. Даже и да беше женен, скапанякът трябваше да е тук. Тя беше забременяла от него, значи той трябваше да се погрижи за нея след аборта.

Този глас… Джордж го беше чувал и преди. Наистина ли познаваше любовника на Мария? Нямаше да е изненада, ако беше някой колега, както предположи майка му. Но гласът по телефона не беше на Пиер Селинджър.

Момичето, което му беше отворило, мина край него на излизане. Усмихна му се, като го видя да стои пред вратата като наказано момче.

— Да не сте се държали неприлично в клас?

— Нямах този късмет — отвърна Джордж.

Момичето се разсмя и отмина.

Мария отвори вратата и той влезе отново вътре.

— Наистина трябва да се връщам на работа — каза той.

— Знам. Дойде да ме видиш в разгара на Кубинската криза. Никога няма да го забравя.

Внезапно Джордж осъзна нещо.

— Гласът! По телефона.

— Позна ли го?

Той беше изумен.

— Имаш връзка с Дейв Пауърс?

Смая се, когато Мария се разсмя с глас.

— Моля те! — рече тя.

Веднага разбра колко невероятно беше. Дейв, личният асистент на президента, беше грозноват мъж на петдесетина години, който още носеше шапка. Беше немислимо той да покори сърцето на една красива и жизнена млада жена.

След миг Джордж разбра с кого Мария има връзка.

— О, Боже — продума той и зяпна. Беше изумен от това, което току-що разбра.

Мария нищо не каза.

— Ти спиш с президента Кенеди — удивено рече той.

— Моля те, не казвай! Ако го направиш, той ще ме изостави. Обещай ми, моля те!

— Обещавам — отговори Джордж.

За пръв път в живота си на зрял човек Димка беше направил нещо наистина, безспорно и срамно грешно.

Не беше женен за Нина, но тя очакваше той да й бъде верен и допускаше, че и тя му е вярна. Затова нямаше съмнение, че е предал доверието й, като е прекарал нощта с Наталия.

Мислил беше, че това е последната нощ в живота му, но се оказа, че не е така и оправданието му се струваше слабо.

Не беше имал сношение с Наталия, но и това беше противно извинение. Онова, което направиха, беше по-интимно и изпълнено с любов от обикновения секс. Димка се чувстваше жалък и виновен. Никога не се беше възприемал като лъжлив, нечестен и незаслужаващ доверие.

Приятелят му Валентин навярно бодро би продължил връзката и с двете жени, докато го спипат. Димка дори не се замисляше за тази възможност. Чувстваше се достатъчно зле и след една нощ изневяра: не беше възможно да го прави редовно. Накрая щеше да се хвърли в Москва река.

Трябваше или да каже на Нина, или да скъса с нея, или и двете. Не можеше да живее с такава чудовищна измама. Но установи, че го е страх. Беше абсурдно. Та той беше Дмитрий Илич Дворкин, изпълнител на неприятни задачи за Хрушчов — някои го мразеха, мнозина се бояха от него. Как можеше да се страхува от едно момиче? Но се страхуваше.

Ами Наталия?

Имаше да я пита сто неща. Искаше да знае какво изпитва към съпруга си. Димка не знаеше нищо за него, освен името му — Ник. Развеждаха ли се? И ако беше така, имаше ли разпадането на брака им нещо общо с Димка? Най-важното, виждаше ли Наталия някаква роля за Димка в бъдещето си?

Продължаваше да я вижда из Кремъл, но нямаха възможност да останат насаме. Президиумът заседава три пъти във вторник — сутринта, следобед и вечерта — а сътрудниците бяха още по-заети в почивките. Всеки път, когато Димка погледнеше Наталия, тя му се струваше все по-прекрасна. Той все още носеше костюма, с който пренощува, както и всички мъже, но Наталия се беше преоблякла в тъмносиня рокля с подходящо сако и изглеждаше едновременно авторитетна и съблазнителна. На Димка му беше трудно да се съсредоточи по време на заседанията, макар задачата да беше предотвратяването на Трета световна война. Гледаше я, припомняше си какво правеха един с друг и отклоняваше смутено очи; след минута обаче отново я зяпваше.

Но ходът на работата беше толкова наситен, че Димка не можеше да поговори с нея лично дори за няколко секунди.

Хрушчов се прибра да спи в собственото си легло късно през нощта във вторник, затова всички останали направиха същото. Първата работа на Димка в сряда беше да съобщи на Хрушчов добрата новина — току-що пратена от сестра му от Куба — че Александровск е пристанал невредим в Ла Исабела. Остатъкът от деня беше също толкова натоварен. Непрестанно се срещаше с Наталия, но и двамата не можеха да отделят минута.

През това време Димка си задаваше въпроси. Какво според него означаваше нощта на понеделника? Какво искаше той в бъдеще? Ако оцелееха до края на седмицата, искаше ли той да прекара остатъка от дните си с Наталия или с Нина, или с нито една от тях?

В четвъртък вече отчаяно се нуждаеше от някои отговори. Ирационално настояваше, че не иска да загине в ядрената война, без да е решил това.

Имаше среща с Нина тази вечер — щяха да ходят на кино с Валентин и Анна. Ако можеше да се измъкне от Кремъл и да иде на срещата, какво щеше да каже на Нина?

Сутрешното заседание на Президиума обикновено започваше в десет, затова сътрудниците се събираха неофициално в осем в зала „Нина Онилова“. В четвъртък сутринта Димка имаше да представи на останалите ново предложение от Хрушчов. Освен това се надяваше на личен разговор с Наталия. Тъкмо щеше да я заговори, когато се появи Евгений Филипов с ранните издания на европейските вестници.

— Всички първи страници са еднакво лоши — обяви той. Преструваше се на съкрушен, ала Димка знаеше, че изпитва тъкмо обратното. — Завръщането на нашите кораби се описва като унизително отстъпление от страна на Съветския съюз!

Като прегледа вестниците, разтворени на евтините модерни маси, Димка разбра, че Филипов никак не преувеличава.

Наталия скочи в защита на Хрушчов.

— Разбира се, че ще напишат това — контрира тя. — Всички тези вестници са собственост на капиталисти. Нима очаквате да хвалят мъдростта и сдържаността на нашия вожд? Толкова ли сте наивни?

— А Вие толкова ли сте наивна? Лондонският Таймс, италианският Кориере делла Сера и парижкият Монд — това са вестниците, които четат и на които вярват ръководителите на страните от Третия свят, а ние се надяваме да ги спечелим на наша страна.

Вярно беше. Колкото и да беше несправедливо, хората по света вярваха на капиталистическия печат повече, отколкото на комунистическия.

— Не можем да определяме външната си политика на основата на възможните реакции на западните вестници — отвърна Наталия.

— Предполагаше се, че тази операция е свръхсекретна — каза Филипов. — Но американците разбраха за нея. Всички знаем кой отговаряше за сигурността. — Имаше предвид Димка. — Защо този човек седи тук? Не трябва ли да бъде разследван?

— А може да е виновна сигурността на армията — каза Димка. Филипов работеше за министъра на отбраната. — Когато узнаем как се е разкрила тайната, тогава и ще можем да решим кой трябва да се разследва.

Знаеше, че това е слаб отговор, но все още нямаше представа какво се е объркало.

Филипов смени тактиката.

— На тазсутрешния Президиум КГБ ще съобщи, че американците силно са ускорили мобилизацията във Флорида. Железопътните линии са задръстени с влакове с танкове и артилерия. Хиподрумът в Халандейл е зает от Първа бронирана дивизия и хиляди войници спят на трибуните. Фабриките за боеприпаси работят денонощно и произвеждат патрони, за да могат техните самолети да покосяват съветските и кубинските войски. Бомби с напалм…

— Това също се очакваше — прекъсна го Наталия.

— Но какво ще правим ние, когато те нахлуят в Куба? — продължи Филипов. — Ако отговорим само с конвенционални оръжия, не можем да победим: американците са твърде силни. Ще отговорим ли с ядрени оръжия? Президентът Кенеди заяви, че ако от Куба бъде изстреляна и една ядрена ракета, той ще бомбардира Съветския съюз.

— Не може да го е казал сериозно — възрази Наталия.

— Четете докладите на разузнаването на Червената армия. И в момента американските бомбардировачи обикалят около нас! — Филипов посочи тавана, все едно, ако погледнеха нагоре, можеха да видят самолетите. — Имаме само два възможни изхода: международно унижение, ако имаме късмет, и ядрена смърт, ако нямаме.

Наталия млъкна. Никой около масата нямаше отговор на това.

Освен Димка.

— Другарят Хрушчов има решение — обяви той.

Всички го погледнаха изненадано.

— На днешното заседание — продължи той — другарят Хрушчов смята да направи предложение на Съединените щати. — Настана мъртва тишина. — Ние ще демонтираме нашите ракети в Куба…

Беше прекъснат от реакциите на всички около масата — от шумно поемане на въздух, от изненада до възгласи на негодувание. Той вдигна ръка за тишина.

— Ние ще демонтираме нашите ракети в замяна на гаранция за онова, което сме искали през цялото време. Американците трябва да обещаят да не нападат Куба.

Трябваше им малко време да смелят това.

Наталия разбра най-бързо.

— Това е блестящо — каза тя. — Как може Кенеди да откаже? Така би признал намеренията си да нахлуе в една бедна страна от Третия свят. Цял свят ще го заклейми като колониалист. И той ще докаже правотата на нашето мнение, че Куба има нужда от ядрени ракети, за да се защитава. — Тя беше най-умна от всички тук, а също и най-хубава.

— Но ако Кенеди приеме, ще трябва да си приберем ракетите — каза Филипов.

— Това няма вече да е необходимо! — отвърна Наталия. — Кубинската революция ще е в безопасност.

Димка виждаше, че Филипов иска да спори, но не може. Хрушчов беше вкарал Съветския съюз в затруднение, но беше измислил и как да се измъкнат с чест.

Когато срещата свърши, Димка най-сетне успя да хване Наталия.

— Трябва ни минута да обсъдим точната формулировка на предложението на Хрушчов до Кенеди — каза той.

Оттеглиха се в един ъгъл и седнаха. Димка зяпаше предницата на роклята й и си припомняше малките й гърди с щръкналите зърна.

— Трябва да престанеш да ме зяпаш — каза тя.

Димка се почувства глупаво.

— Не те зяпах — отвърна той, макар очевидно да не беше вярно.

Наталия не обърна внимание на думите му.

— Ако продължаваш, даже мъжете ще забележат.

— Съжалявам. Не мога да се въздържа — Димка беше съсипан. Това не беше интимният радостен разговор, който той си представяше.

— Никой не бива да разбира какво сме направили — тя изглеждаше уплашена.

Димка имаше чувството, че говори с друг човек, а не с ведрото сексапилно момиче, което го беше съблазнило онзи ден.

— Е, не ми влиза в плановете да обикалям и да разправям на хората, но не знаех, че е държавна тайна.

— Аз съм омъжена!

— Имаш ли намерение да останеш с Ник?

— Що за въпрос е това?

— Имате ли деца?

— Не.

— Хората се развеждат.

— Съпругът ми никога няма да се съгласи.

Димка я зяпна. Очевидно това не беше краят на историята: една жена можеше да получи развод против волята на съпруга си. Разговорът всъщност не беше за правната страна на нещата. Нещо хвърляше Наталия в паника.

— Все пак, защо го направи? — попита Димка.

— Мислех, че всички ще умрем!

— И сега съжаляваш?

— Аз съм омъжена! — повтори тя.

Това не отговаряше на въпроса му, но Димка предполагаше, че няма да получи нещо повече от нея.

Борис Козлов, друг от сътрудниците на Хрушчов, се провикна през лавката:

— Димка! Хайде!

Димка стана.

— Можем ли скоро пак да поговорим? — прошепна той.

Наталия сведе поглед и нищо не каза.

— Димка, да вървим! — настоя Козлов.

Той тръгна.

Президиумът обсъждаше предложението на Хрушчов през по-голямата част от деня. Имаше усложнения. Щяха ли американците да настояват на инспекции на ракетните площадки, за да се уверят, че не са действащи? Щеше ли Кастро да приеме инспекция? Щеше ли Кастро да обещае, че няма да приема ядрено оръжие от никоя друга страна, например от Китай? Все пак Димка беше на мнение, че това засега е най-добрата надежда за мир.

Междувременно си мислеше за Нина и Наталия. Преди разговора сутринта смяташе, че от него зависи да избере една от двете жени. Сега осъзна, че се е заблуждавал, че изборът е негов.

Наталия нямаше да напусне съпруга си.

Разбра, че е луд по нея така, както никога не е бил по Нина. Всеки път, щом на вратата на кабинета му се почукаше, той се надяваше, че е Наталия. В спомените си отново и отново повтаряше времето, което прекараха заедно, и като обсебен чуваше пак всичко казано от нея, чак до незабравимото „О, Димка, обожавам те“.

Не беше обичам те, но беше близо.

Тя обаче нямаше да се разведе.

Все пак, Наталия беше тази, която той искаше.

Значи трябваше да каже на Нина, че връзката им е приключила. Не можеше да продължава с момиче, което харесваше на второ място. Нямаше да е честно. Във въображението си чуваше как Валентин се присмива на скрупулите му, но не можеше иначе.

Но Наталия имаше намерение да остане със съпруга си. Така Димка нямаше да има никоя.

Щеше да каже на Нина довечера. Четиримата щяха да се срещнат в апартамента на момичетата. Той щеше да отведе Нина настрани и да й каже… какво? Стори му се по-трудно, когато помисли за истинските думи. „Хайде“, каза си той, „писал си речи за Хрушчов, можеш да напишеш една и за себе си.“

Връзката ни приключи… Не искам да се виждаме повече… Мислех, че съм влюбен в теб, но осъзнах, че не съм… Беше забавно…

Всичко, за което помисли, звучеше жестоко. Нямаше ли мил начин да се каже? Може би не. Ами голата истина? Срещнах друга и наистина я обичам…

Това звучеше най-зле.

Към края на следобеда Хрушчов реши, че Президиумът трябва да направи публична демонстрация на добра воля в международните отношения, като иде en masse в Болшой театр, където американецът Джеръм Хайнс пееше в „Борис Годунов“, най-популярната руска опера. Сътрудниците също бяха поканени. Димка помисли, че идеята е глупава. Кой щеше да се заблуди? От друга страна, установи, че изпитва облекчение, задето можеше да отложи срещата си с Нина, от която вече се ужасяваше.

Обади се на работното й място и я хвана тъкмо на излизане.

— Няма да успея тази вечер — каза той. — Трябва да ида в Болшой с началството.

— Не можеш ли да се измъкнеш? — попита тя.

— Шегуваш ли се? — човек, който работи за генералния секретар, по-скоро би пропуснал погребението на майка си, отколкото да не се подчини.

— Искам да те видя.

— Дума да не става.

— Ела след операта.

— Късно ще е.

— Няма значение колко е късно, ела у нас. Ще съм будна, дори ако се наложи да чакам цяла нощ.

Той се озадачи. Нина обикновено не беше толкова настоятелна. Звучеше почти отчаяна, което не й беше присъщо.

— Нещо не е наред ли?

— Трябва да обсъдим нещо.

— Какво?

— Ще ти кажа довечера.

— Кажи ми сега.

Нина затвори.

Димка си облече палтото и отиде в театъра, който беше само на няколко крачки от Кремъл.

Джеръм Хайнс беше висок над метър и деветдесет и носеше корона с кръст: присъствието му беше внушително. Удивително могъщият му бас изпълни театъра и отекващото пространство стана някак малко. Ала Димка седя през цялата опера на Мусоргски, без да чува много. Не обръщаше внимание на спектакъла на сцената. Цяла вечер се тревожеше ту за реакцията на американците на мирното предложение на Хрушчов, ту за реакцията на Нина на края на връзката им.

Когато Хрушчов най-сетне пожела лека нощ, Димка се отправи пеш към жилището на момичетата, което беше на около километър и половина от театъра. По пътя се мъчеше да отгатне за какво искаше да разговаря Нина. Може би искаше да сложи край на връзката им: това щеше да е облекчение. Може да й бяха предложили повишение, което изискваше тя да се премести в Ленинград. Може даже да беше срещнала друг и да беше решила, че той е подходящият за нея. Или пък можеше да е болна от смъртоносна болест, навярно свързана с причините, поради които тя не можеше да забременее. Всички тези възможности предлагаха на Димка лесен изход и той осъзна, че ще се зарадва на всяка, дори — за негов срам — на смъртоносната болест.

„Не“, рече си той, „всъщност не искам тя да умре.“

Както беше обещала, Нина го очакваше.

Облечена беше в зелен копринен халат, все едно се канеше да си ляга, но косата й беше безупречна и тя имаше лек грим. Целуна го по устните и той отвърна на целувката й със срам в сърцето. Като се наслаждаваше на целувката, предаваше Наталия, а като мислеше за Наталия, предаваше Нина. От двойната вина стомахът го заболя.

Нина наля чаша бира и той бързо изгълта половината с надеждата това да го окуражи.

Седна до него на дивана. Димка беше напълно сигурен, че под халата е гола. В него се надигна желание и образът на Наталия в ума му поизбледня.

— Още не сме във война — каза той. — Това е моята новина. Каква е твоята?

Нина му взе бирата и я остави на масичката, после го хвана за ръката.

— Бременна съм.

Димка имаше чувството, че са го ударили. Зяпаше я потресен и неразбиращ.

— Бременна — глупаво промълви той.

— Два месеца и малко.

— Сигурна ли си?

— Два месеца поред нямам цикъл.

— Дори и така да е…

— Виж — тя разтвори халата и показа гърдите си. — По-големи са.

Така беше, Димка видя и изпита смесица от желание и объркване.

— И болят — тя затвори халата, но не съвсем. — А от пушенето ми призлява на стомаха. По дяволите, чувствам се бременна.

Това не можеше да е вярно.

— Но ти каза…

— Че не мога да имам деца — тя извърна поглед. — Така ми каза докторът.

— Беше ли на преглед?

— Да. Потвърдено е.

— И какво казва докторът ти сега? — попита Димка невярващо.

— Че това е чудо.

— Лекарите не вярват в чудеса.

— И аз така си помислих.

Димка се мъчеше да спре стаята да се върти около него. Преглътна с труд и опита да превъзмогне шока. Трябваше да е практичен.

— Ти не искаш да се омъжваш, а е адски сигурно, че и аз не искам. Какво ще правиш?

— Трябва да ми дадеш пари за аборт.

Димка преглътна.

— Добре.

Абортите бяха достъпни в Москва, но не бяха безплатни. Димка се замисли как да се сдобие с пари. Планираше да продаде мотоциклета и да купи употребявана кола. Ако го отложеше, можеше и да успее. Можеше да вземе назаем от баба си и дядо си.

— Мога да се справя — каза той.

Тя незабавно омекна.

— Всеки от нас може да плати половината. Направихме бебето заедно.

Внезапно Димка се почувства някак по-различно. Може би защото тя използва думата бебе. Откри, че се разкъсва. Представи си как държи едно бебе, как гледа дете, което прави първите си стъпки, учи го да чете, води го на училище.

— Сигурна ли си, че искаш аборт?

— Ти как се чувстваш?

— Неудобно — запита се защо се чувства така. — Не мисля, че е грях или нещо такова. Просто започнах да си представям едно малко бебе, нали така. — Не беше сигурен откъде идват тези чувства. — Можем ли да дадем детето за осиновяване?

— Да родиш дете и после да го дадеш на непознати?

— Знам, и на мен не ми харесва. Но е трудно да гледаш дете сама. Аз обаче ще ти помагам.

— Защо?

— Защото то ще е и мое дете.

Нина го хвана за ръката.

— Благодаря ти, че го казваш — изведнъж тя му се видя много крехка и сърцето му се сви. — Обичаме се, нали?

— Да — и в момента той я обичаше. Мислеше за Наталия, но някак представата за нея беше смътна и далечна, а Нина беше тук — от плът и кръв, рече си той и изразът му се стори по-жив от обичайното.

И двамата ще обичаме детето, нали?

— Да.

— Е, тогава…

— Но ти не искаш да се омъжваш.

— Не исках.

— Минало време.

— Чувствах се така, докато не забременях.

— Промени ли си мнението?

— Сега всичко ми се струва различно.

Димка беше замаян. Наистина ли говореха за брак? Отчаяно търсеше какво да каже и опита да се пошегува:

— Ако ми предлагаш, къде са хлябът и солта?

Традиционната церемония на годежа изискваше размяната на хляб и сол.

За негово изумление, Нина избухна в сълзи.

Сърцето му се стопи. Прегърна я. Първо тя се противеше, но след миг позволи да я прегръща. Сълзите й измокриха ризата му. Той я погали по косите.

Тя вдигна глава, за да получи целувка. След малко се отдели.

— Ще ме любиш ли преди да стана твърде дебела и грозна?

Халатът й се отвори и Димка видя меката й гърда, обсипана с очарователни лунички.

— Да — безразсъдно каза той и изтика образа на Наталия още по-назад в ума си.

Нина отново го целуна. Той улови гърдата й — стори му се още по-тежка от преди.

Тя пак се отдръпна.

— Не мислеше това, което каза в началото, нали?

— Какво казах?

— Че си адски сигурен, че не искаш да се жениш.

Димка се усмихна, все още с ръка на гърдата й.

— Не, не го мислех.

В четвъртък следобед Джордж Джейкс изпита лек оптимизъм. Тенджерата вреше, но капакът още беше отгоре. Карантината беше в сила, съветските кораби с ядрени оръжия бяха обърнали курса и нямаше сблъсък по море. Съединените щати не бяха нахлули в Куба и никой не беше изстрелял никакви ядрени ракети. Навярно все пак Третата световна война можеше да бъде предотвратена.

Това усещане трая още съвсем малко.

Сътрудниците на Боби Кенеди имаха телевизор в кабинета си в Министерството на правосъдието и в пет гледаха предаването от главната квартира на ООН в Ню Йорк. Съветът по сигурност беше в сесия — двадесет стола край маса във формата на подкова. В извитата част седяха преводачите със слушалки на ушите. Помещението беше претъпкано с помощници и други наблюдатели, които следяха прекия сблъсък между двете свръхсили.

Американският посланик в ООН беше Адлай Стивънсън, плешив интелектуалец, който се бори за президентската номинация на демократите през 1960 и беше победен от по-добре изглеждащия на телевизионния екран Джак Кенеди.

Съветският представител, Валериан Зорин, говореше с типичния си монотонен глас и отричаше в Куба да има ядрени оръжия.

Докато гледаше по телевизията във Вашингтон, Джордж ядно възкликна:

— Проклет лъжец! Стивънсън трябва просто да покаже снимките.

— Президентът му каза да направи точно това.

— Защо тогава не ги показва?

Уилсън сви рамене.

— Хората като Стивънсън все си мислят, че знаят по-добре.

На екрана Стивънсън се изправи.

— Нека Ви задам един прост въпрос — поде той. — Вие, посланик Зорин, отричате ли, че СССР е разположил и разполага ракети със среден и малък обсег на действие в Куба? Да или не?

Джордж каза:

— Браво, Адлай!

От хората в кабинета, които гледаха телевизия с него, се разнесе одобрителен шепот.

В Ню Йорк Стивънсън гледаше Зорин, който седеше само на няколко места от него на масата. Зорин продължаваше да дращи в бележника си.

Стивънсън нетърпеливо рече:

— Недейте чака превода — да или не?

Сътрудниците във Вашингтон се разсмяха.

Най-сетне Зорин отговори на руски и преводачът каза:

— Господин Стивънсън, продължете изказването си, моля, ще получите отговора, когато трябва, не се тревожете.

— Готов съм да чакам отговора, докато адът замръзне — рече Стивънсън.

Хората на Боби Кенеди нададоха радостни възгласи. Най-сетне Америка им даваше каквото си търсеха!

После Стивънсън додаде:

— И съм готов да представя доказателства в тази зала.

— Да! — възкликна Джордж и удари с юмрук във въздуха.

— Ако благоволите за момент — продължи Стивънсън. — Ще разположим статив в дъното на залата, където се надявам всички да го виждат.

Камерата фокусира пет-шест души в костюми, които чевръсто излагаха големи фотографии.

— Пипнахме копелетата! — каза Джордж.

Гласът на Стивънсън продължи да се носи отмерено и сухо, но някак зареден с нападателност.

— Първото доказателство показва района северно от селото Канделария, близо до Сан Кристобал, на югозапад от Хавана. На първата снимка виждате селото в края на август 1962 — тогава то представляваше само кротка провинция.

Делегатите и всички останали се тълпяха край стативите и опитваха да видят това, за което говореше Стивънсън.

— Втората снимка показва същия район в един ден от миналата седмица. Появили са се няколко палатки и превозни средства, появили са се нови странични пътища, а главният път е поправен.

Стивънсън замълча и залата утихна.

— Третата снимка, направена само двадесет и четири часа по-късно, показва условия за настаняването на батальон за ракети със среден обсег — каза той.

Възклицанията на делегатите се сляха в изненадано жужене.

Стивънсън продължи. Показани бяха още снимки. До този момент някои държавни ръководители бяха вярвали на твърденията на Съветския съюз. Сега всички знаеха истината.

Зорин седеше с каменно лице и не казваше нищо.

Джордж вдигна поглед от телевизора и видя да влиза Лари Мохини. Погледна го накриво — при последния им разговор Лари му се беше ядосал. Сега обаче изглеждаше дружелюбен.

— Здрасти, Джордж — рече той, все едно никога не бяха разменяли остри думи.

— Какви са новините от Пентагона? — попита неутрално Джордж.

— Дойдох да ви предупредя, че ще се качим на един съветски кораб — каза Лари. — Президентът взе решението преди няколко минути.

Сърцето на Джордж забърза.

— По дяволите. Тъкмо си мислех, че нещата може да се успокоят.

Мохини продължи:

— Явно той мисли, че карантината нищо не значи, ако не прихванем и проверим поне един подозрителен кораб. Вече го критикуват, защото пуснахме един петролен танкер.

— Какъв род кораб ще задържим?

— Марукла, ливански товарен кораб с гръцки екипаж, нает от съветското правителство. Отплавал е от Рига и се твърди, че кара хартия, сярна киселина и резервни части за съветски камиони.

— Не мога да си представя Съветите да поверят ракетите си на гръцки екипаж.

— Ако си прав, няма да има проблем.

Джордж си погледна часовника.

— Кога ще стане това?

— В Атлантическия океан вече е тъмно. Ще трябва да почакат до сутринта.

Лари си тръгна, а Джордж се запита доколко опасно е това. Трудно беше да разбере. Ако Марукла беше невинен кораб както твърдяха, навярно прихващането щеше да мине без насилие. Но какво щеше да стане, ако носеше ядрено оръжие? Президентът Кенеди беше взел поредното рисковано решение.

И беше прелъстил Мария Самърс.

Джордж не беше много изненадан, че Кенеди има връзка с черно момиче. Ако половината от клюките бяха верни, президентът не беше много придирчив към жените. Тъкмо обратното: харесваше зрели жени и девойки, блондинки и брюнетки, равни нему светски дами и празноглави машинописки.

За миг Джордж се запита има ли Мария представа, че е само една от многото.

Президентът Кенеди нямаше силни предразсъдъци по отношение на расата и винаги я беше смятал за чисто политически въпрос. Макар да не пожела да се снима с Пърси Марканд и Бейб Лий от страх, че може да загуби гласове, Джордж го беше виждал бодро да се здрависва с чернокожи мъже и жени, да бъбри и да се смее, спокоен и отпуснат. Чувал беше също, че Кенеди е присъствал на партита с проститутки от всякакви раси, но не знаеше верни ли са тези слухове.

Но коравосърдечието му беше потресло Джордж. Не процедурата, през която Мария беше преминала — но и тя беше достатъчно неприятна — а фактът, че беше сама. Мъжът, от когото Мария беше забременяла, трябваше да я вземе след операцията, да я заведе у дома и да стои с нея, докато се увери, че е добре. Телефонното обаждане не беше достатъчно. Това, че е президент, не беше извинение. Джак Кенеди беше паднал много в очите на Джордж.

Тъкмо когато мислеше за мъжете, заради чиято безотговорност момичетата забременяваха, влезе родният му баща.

Джордж се удиви. Грег никога досега не беше посещавал този кабинет.

— Здравей, Джордж — каза той и двамата си стиснаха ръцете, все едно не са баща и син. Грег носеше омачкан костюм от някакъв мек син раиран плат, който май съдържаше и кашмир. „Ако мога да си позволя такъв костюм“, рече си Джордж, „ще гледам да е изгладен“. Често си мислеше това, когато виждаше Грег.

— Не очаквах това — рече той. — Как си?

— Просто минавах край вашата врата. Искаш ли да си вземем по кафе?

Слязоха в кафетерията. Грег поръча чай, а Джордж взе бутилка Кока-Кола и сламка.

— Един човек ме пита за теб онзи ден. Една дама в пресслужбата — каза Джордж, когато седнаха.

— Как се казва?

— Нел някоя си. Мъча се да си спомня. Нели Форд?

— Нели Фордам — Грег се взря в далечината, а по лицето му се изписа носталгия по полузабравени удоволствия.

На Джордж му стана забавно.

— Явно приятелка.

— Нещо повече. Бяхме сгодени.

— Но не сте се оженили.

— Тя развали годежа.

Джордж се подвоуми.

— Май не е моя работа… но защо?

— Е… ако искаш да знаеш истината, тя разбра за теб и каза, че не иска да се омъжва за човек, който вече си има семейство.

Джордж беше очарован. Баща му рядко проговаряше за онези времена.

Грег изглеждаше умислен.

— Нели навярно беше права. Ти и майка ти бяхте моето семейство. Но не можех да се оженя за майка ти — не можех едновременно да правя политическа кариера и да имам чернокожа съпруга. И така, избрах кариерата. Не мога да кажа, че това ме е направило щастлив.

— Никога не си ми говорил за това.

— Знам. Нужна беше опасността от Трета световна война, за да ти кажа истината. Впрочем, как мислиш, че вървят нещата?

— Чакай малко. Някога имало ли е вероятност да се ожениш за мама?

— Когато бях на петнадесет, исках да се оженя за нея повече от всичко на света. Но баща ми адски добре се постара това да не стане. Имах друга възможност, десет години по-късно, но в този момент бях достатъчно голям, за да разбера колко откачена идея е това. Слушай, смесените двойки имат достатъчно трудности сега, през шестдесетте. Представи си какво щеше да е през четиридесетте. И тримата навярно щяхме да сме нещастни. — Грег се натъжи. — Освен това, не ми стискаше. Това е истината. А сега ми кажи за кризата.

Джордж с усилие насочи мислите си към кубинските ракети.

— Преди час започнах да мисля, че можем да минем през това, но сега президентът е наредил на флота да прихване един съветски кораб утре сутринта — той разказа на Грег за Марукла.

— Ако корабът е такъв, за какъвто се представя, няма да има проблеми.

— Точно така. Нашите хора ще се качат на борда и ще видят товара. После ще раздадат сладкиши и ще си идат.

— Сладкиши?

— Всеки прихващач получи по двеста долара за „материали за общуване“ — ще рече бонбони, списания и евтини запалки.

— Бог да благослови Америка. Но…

— Но ако екипажът се окаже от съветски военни и товарът е ядрени бойни глави, корабът може би няма да спре, когато му наредят. И тогава започва стрелбата.

— По-добре да те оставя да се върнеш към спасяването на света.

Станаха и излязоха от кафетерията. Във фоайето отново си стиснаха ръцете.

— Причината да се отбия… — поде Грег.

Джордж чакаше.

— Може всички да умрем в края на тази седмица и преди това да стане, има нещо, което искам да знаеш.

— Добре — Джордж се чудеше какво, по дяволите, се задава.

— Ти си най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

— Олеле — тихо продума Джордж.

— Не ме бива много като баща, а и с майка ти не бях добър и… всичко това ти е известно. Но се гордея с теб, Джордж. Нямам никаква заслуга, но се гордея, Бога ми.

Грег се беше просълзил.

Джордж нямаше представа, че чувствата на Грег са толкова силни. Беше изумен. Не знаеше какво да отговори на това неочаквано излияние. Накрая просто каза:

— Благодаря ти.

— Довиждане, Джордж.

— Довиждане.

— Бог да те благослови и да те пази — каза Грег и си тръгна.

Всеки петък сутрин Джордж отиваше в Кризисната зала в Белия дом.

Президентът беше устроил това помещение в мазето на Западното крило, където преди имаше пътека за боулинг. Явната цел беше да се ускорят комуникациите по време на криза. Истината беше, че според Кенеди военните му бяха спестявали информация при кризата в Залива на свинете, и искаше да е сигурен, че те никога няма да имат възможността да го повторят.

Тази сутрин стените бяха покрити с едромащабни карти на Куба и морските подстъпи към острова. Телетипите шумоляха като цикади в топла нощ. Тук се копираха телеграмите на Пентагона. Президентът можеше да чува военните комуникации. Операцията по карантината се водеше от едно помещение в Пентагона, известно като „Мостика“, но разговорите между него и корабите можеха да се чуят и тук.

Военните ненавиждаха Кризисната зала.

Джордж седеше на неудобен модерен стол пред евтина маса за хранене и слушаше. Още размишляваше върху снощния разговор с Грег. Дали Грег очакваше Джордж да се хвърли в прегръдките му и да проплаче: „Татко!“. Вероятно не. Явно му беше удобно в ролята на чичо. Джордж нямаше желание да променя това. На двадесет и шест години не можеше изведнъж да започне да се държи с Грег като с истински баща. Все пак беше някак щастлив от думите на Грег. „Баща ми ме обича“, каза си той, „това не може да е лошо.“

Корабът Джоузеф П. Кенеди сигнализира на Марукла по изгрев.

Кенеди беше 2 400-тонен разрушител, въоръжен с осем ракети, противоподводна ракетна установка, шест торпеда и двойка 127-милиметрови оръдия. Имаше и възможност да изстрелва ядрени подводни бомби.

Марукла веднага спря двигателите и Джордж задиша по-леко.

Кенеди свали лодка и шестима души отидоха на Марукла. Морето беше неспокойно, но екипажът на Марукла надлежно спусна въжена стълба. Въпреки това вълнението затрудняваше качването на борда. Офицерът не искаше да изглежда смешен, падайки във водата, но най-сетне рискува, скочи към стълбата и се качи на кораба. Хората му го последваха.

Гръцкият екипаж им предложи кафе.

С удоволствие отвориха люковете, та американците да инспектират товара им, който отговаряше на обявеното. Имаше миг на напрежение, когато американците настояха да бъде отворен сандък с надпис „Изследователска апаратура“, но се оказа, че вътре има лабораторни инструменти, не по-сложни от тези, които човек може да намери в някоя гимназия.

Американците си тръгнаха и Марукла продължи по пътя си към Хавана.

Джордж съобщи добрите новини на Боби Кенеди и скочи в едно такси.

Каза на шофьора да го откара до ъгъла на „Пета“ и „К“ улици, в един от най-лошите квартали на града. Тук, над автомобилен салон, се помещаваше Националният център по интерпретиране на фотографии на ЦРУ. Джордж искаше да разбере това изкуство и беше помолил за специален инструктаж. Понеже работеше за Боби, желанието му беше изпълнено. Мина по осеяния с бирени бутилки тротоар, влезе в сградата и мина охраняваната въртяща се преграда. После го придружиха до четвъртия етаж.

Наоколо го разведе сивокос интерпретатор на снимки на име Клод Хенри, който беше научил занаята по време на Втората световна война, анализирайки въздушни снимки на нанесените от бомбите щети в Германия.

Клод каза на Джордж:

— Вчера от флота пратиха над Куба самолети Крусейдър, затова сега имаме фотоси от малка височина, които са по-лесни за тълкуване.

На Джордж не му се стори лесно. Снимките, накачени в стаята на Клод, му приличаха на абстрактно изкуство, безсмислени форми без ред.

— Това е съветска военна база — обяви Клод и посочи една снимка.

— Как разбрахте?

— Това е футболно игрище. Кубинските войници не играят футбол. Ако това беше кубинска база, щеше да има ромбовидно бейзболно игрище.

Джордж кимна. „Умно“, рече си той.

— Ето колона танкове Т-54.

На Джордж му изглеждаха като тъмни квадрати.

— Тези палатки са заслони за ракети — продължи Клод. — Според нашите специалисти по палатките.

— Специалисти по палатките?

— Да. Аз самият всъщност съм специалист по сандъците. Написах наръчника на ЦРУ по сандъците.

— Не се шегувате, нали — засмя се Джордж.

— Когато Съветите превозват много големи товари, например бойни самолети, трябва да ги държат на палубата. Прикриват ги, като ги слагат в сандъците. Но ние обикновено разбираме размерите. А един МиГ-15 е с различни размери от МиГ-21.

— Кажете ми нещо. Съветите разполагат ли с такива специалисти?

— Не мислим така. Преценете сам. Свалиха един Ю-2, затова знаят, че разполагаме със самолети с камери, които летят на голяма височина. Въпреки това си въобразяваха, че могат да пратят ракети в Куба, без ние да разберем. Продължаваха да отричат съществуването на ракетите до вчера, когато им показахме снимките. И така, знаят за шпионските самолети и за камерите, но досега не знаеха, че можем да видим ракетите им от стратосферата. Това ме кара да мисля, че изостават от нас във фотоинтерпретацията.

— Звучи ми правилно.

— Но ето го и голямото откритие от снощи — Клод посочи някакъв обект с вертикални стабилизатори на една от снимките. — До час шефът ми ще осведоми президента за това. Дълго е десет метра и половина. Наричаме го ФРОГ — ракета с малък обсег, тактическа.

— Значи ще бъде използвана срещу американските войски, ако нападнем Куба.

— Да. И може да носи ядрена бойна глава.

— Мамицата му.

— Вероятно същото ще каже и президентът Кенеди — прецени Клод.

18.

В кухнята в дома на улица „Грейт Питър“ радиото беше включено в петък вечерта. По цял свят хората държаха радиоприемниците включени и със страх чакаха новините.

Кухнята беше голяма, с дълга маса от рендосани чамови дъски по средата. Джаспър Мъри препичаше филийки и четеше вестниците. Лойд и Дейзи Уилямс получаваха всички лондонски вестници, както и някои от континента. Основният интерес на Лойд като член на парламента бяха външните работи и това оставаше неизменно още от участието му в испанската гражданска война. Джаспър преглеждаше страниците в търсене на някакво основание за надежда.

Утре, събота, в Лондон щеше да се проведе протестен марш. Ако Лондон съществуваше на сутринта. Джаспър щеше да присъства като репортер на Сейнт Джулиънс Нюз, студентския вестник. Всъщност той не обичаше да прави новинарски репортажи — предпочиташе статиите, защото бяха по-дълги и смислени и писането можеше да е по-стилно. Надяваше се някой ден да работи за списание или даже за телевизия.

Но първо искаше да стане редактор на Сейнт Джулиънс Нюз. Постът вървеше с малка заплата и свободна от учение година. Беше много желан, защото на практика гарантираше добра работа в журналистиката след дипломирането. Джаспър беше кандидатствал за редактор, но Сам Кейкбред го победи. Името Кейкбред беше прочуто в британската журналистика: бащата на Сам беше заместник-редактор на Таймс, а чичо му беше много обичан радиокоментатор. Сам имаше по-малка сестра в Сейнт Джулиънс Колидж, която беше карала стаж в списание Вог. Джаспър подозираше, че Сам е спечелил работата заради името, а не заради качествата си.

Но в Британия никога не беше достатъчно да си способен. Дядото на Джаспър беше генерал и баща му беше поел по пътя на подобна кариера, докато не направи грешката да се ожени за еврейско момиче. В резултат не стигна до по-висок чин от полковник. Британското общество никога не прощаваше на хора, които нарушаваха правилата. Джаспър беше чувал, че в Съединените щати е различно.

В кухнята с Джаспър беше и Иви Уилямс. Седеше на масата и правеше плакат с надпис: ДОЛУ РЪЦЕТЕ ОТ КУБА.

Иви вече не изпитваше ученическа любов към Джаспър. Той беше облекчен. Иви беше на шестнадесет — красива с някаква бледа безплътна красота, но беше твърде сериозна и самовглъбена за неговия вкус. Всеки, който излизаше с нея, трябваше да споделя страстната й отдаденост към най-разнообразни кампании срещу жестокостта и несправедливостта, от апартейда в Южна Африка до експериментите с животни. Джаспър не беше отдаден на нищо и затова предпочиташе момичета като пакостливата Бийп Дюър, която още на тринадесет години вкарваше език в устата му и се триеше в еректиралия му пенис.

Джаспър гледаше как Иви изрисува вътре в О-то на ДОЛУ символа на Кампанията за ядрено разоръжаване.

— Значи твоят плакат подкрепя две идеалистични каузи на цената на една! — установи Джаспър.

— Нищо идеалистично няма тук — остро отвърна тя. — Ако довечера избухне война, знаеш ли коя ще е първата цел на съветските ядрени бомби? Британия. Защото ние имаме ядрени оръжия, които те трябва да елиминират, преди да нападнат Съединените щати. Няма да бомбардират Норвегия или Португалия, или коя да е държава с достатъчно здрав разум да страни от ядрената надпревара. Всеки, който разсъждава логично за отбраната на нашата страна, знае, че ядрените оръжия не ни защитават — те ни поставят в опасност.

Джаспър нямаше намерението забележката му да се приема сериозно, но Иви приемаше всичко сериозно.

Четиринадесетгодишният й брат Дейв също беше на масата и изработваше малки кубински знаменца. Използва шаблон, за да нанесе ивиците върху плътна хартия, а сега закрепваше листовете на малки летвички, изрязани от шперплат, с взет назаем телбод. Джаспър презираше привилегирования живот на Дейв, който имаше богати и свободомислещи родители, но много се стараеше да се държи приветливо.

— Колко знаменца правиш? — попита той.

— Триста и шестдесет.

— Предполагам, че бройката не е случайна.

— Ако не измрем всички тази нощ, ще ги продам утре на демонстрацията за шест пенса парчето. Триста и шестдесет по шест пенса са сто и осемдесет шилинга, или девет лири, колкото струва усилвателят за китара, който искам да си купя.

Дейв имаше нюх за бизнес. Джаспър си спомни неговия щанд за безалкохолни напитки, обслужван от хлапета, които работеха с огромна бързина, понеже Дейв им плащаше процент. Но Дейв се справяше зле с уроците и беше на последно или почти на последно място по всички учебни предмети. Това довеждаше баща му до лудост, понеже във всичко останало Дейв беше умен. Лойд обвиняваше сина си в мързел, но според Джаспър нещата бяха по-сложни. На Дейв му беше трудно да прочете каквото и да е. Пишеше ужасно, с много грешки и даже обръщаше някои букви. Напомняше на Джаспър за най-добрия му приятел в училище, който не беше способен да изпее училищната песен и му беше трудно да чуе разликата между собственото си мучене и мелодията, която пееха другите момчета. По същия начин на Дейв му се налагаше да се съсредоточи, за да види разликата между д и б. Копнееше да изпълни очакванията на преуспелите си родители, но никога не смогваше.

Докато защипваше своите шестпенсови знаменца, умът му явно блуждаеше, понеже без връзка с нищо каза:

— Твоята майка и моята майка не ще да са имали много общо, когато са се запознали.

— Не — отговори Джаспър. — Дейзи Пешков е дъщеря на руско-американски гангстер. Ева Ротман е дъщеря на лекар от еврейско семейство от средната класа в Берлин, изпратена в Америка, за да избяга от нацистите. Твоята майка е приела моята майка.

Иви, която беше кръстена на Ева, се обади:

— Мама просто има голямо сърце.

— Ще ми се някой да ме прати в Америка — каза Джаспър почти на себе си.

— Защо просто не заминеш? — попита Иви. — Можеш да им кажеш да оставят кубинците на мира.

В този момент в кухнята влезе жената с голямото сърце. Дейзи Уилямс беше все още привлекателна на четиридесет и шест години: с големи сини очи и светли къдрици. На младини трябва да е била неустоима, помисли Джаспър. Тази вечер беше облечена скромно, със синя пола и подходящо сако, без бижута; крие богатството си, сардонично си рече Джаспър, за да играе по-добре ролята на съпруга на политик. Фигурата й още беше стройна, макар и не така слаба като навремето. Джаспър си я представи гола и реши, че ще е по-добра в леглото от дъщеря си Иви. Дейзи трябва да беше като Бийп, готова на всичко. Изненада се, когато се улови да фантазира така за жена на възрастта на майка му. Колко хубаво, че жените не могат да четат мислите на мъжете.

— Каква мила картинка — топло рече Дейзи. — Три деца работят кротко. — Имаше отчетлив американски акцент, макар да беше позагладен от четвърт век в Лондон. Погледна изненадано знаменцата на Дейв. — Ти не се интересуваш често от световната политика.

— Ще ги продавам по шест пенса всяко.

— Можех да предположа, че усилията ти нямат нищо общо със световния мир.

— Оставям световния мир на Иви.

— Някой трябва да се тревожи за това — със страст отговори Иви. — Знаете, че всички може и да сме мъртви до началото на марша утре, само защото американците са такива лицемери.

Джаспър хвърли поглед на Дейзи, но тя не беше обидена. Свикнала беше с острите етични изказвания на дъщеря си.

— Струва ми се, че американците са много уплашени от ракетите в Куба — меко рече тя.

— Значи могат да си представят как се чувстват другите народи и да си приберат ракетите от Турция.

— Мисля, че си права. Президентът Кенеди сгреши с разполагането им там. Все пак, има разлика. Ние в Европа сме свикнали да има насочени към нас ракети и от двете страни на Желязната завеса. А с тайното изпращане на ракети в Куба Хрушчов потресаващо измени статуквото.

— Което си е така, така си е.

— А практическата политика е нещо друго. Но вижте как историята се повтаря. Моят син е като баща ми, винаги нащрек за възможност да спечели някоя пара, дори и на ръба на Третата световна война. Дъщеря ми е като чичо ми, болшевика Григорий, решена да промени света.

Иви вдигна поглед.

— Ако е бил болшевик, значи наистина е променил света.

— Но дали го е променил към по-добро?

Влезе Лойд. Също като прадедите си миньори, той беше нисък и широкоплещест. Нещо в походката му напомни на Джаспър, че някога е бил и шампион по бокс. Облеклото му беше старомодно — черен костюм с фина шарка на рибена кост и блестящо бяла ленена кърпичка в джобчето. Явно родителите щяха да присъстват на някакво политическо събитие.

— Готов съм, ако и ти си готова, скъпа — обърна се той към Дейзи.

— За какво е срещата ви? — попита Иви.

— За Куба. За какво друго? — отговори татко й. Забеляза плаката. — Виждам, че вече имаш мнение по въпроса.

— Не е сложно, нали? — каза Иви. — На кубинците трябва да се позволи сами да избират съдбата си. Не е ли това основен принцип на демокрацията?

Джаспър видя, че се задава разправия. В това семейство половината разправии бяха за политика. Отегчен от идеализма на Иви, той подхвърли:

— Ханк Ремингтън ще изпее „Отровен дъжд“ утре на площад Трафалгар.

Ремингтън, ирландско момче, чието истинско име беше Хари Райли, беше водач на групата Кордс. Тази песен беше за падането на радиоактивните частици.

— Той е чудесен — отвърна Иви. — Такава ясна мисъл.

Ханк беше един от нейните герои.

— Дойде да се срещне с мен — каза Лойд.

Иви тутакси смени тона.

— Не си ми казал!

— Това стана днес.

— Какво мислиш за него?

— Истински гений от работническата класа.

— Какво искаше той?

— Искаше да говоря в Камарата на общините и да разоблича президента Кенеди като подпалвач на война.

— Така и трябва!

— И какво става, ако Лейбъристката партия спечели следващите общи избори? Представи си, че стана министър на външните работи. Може да ми се наложи да ида в Белия дом и да търся от президента Кенеди подкрепа за нещо, което лейбъристкото правителство иска да направи, например резолюция на ООН срещу расовата дискриминация в Южна Африка. Кенеди може да си спомни как съм го обидил и да ми каже да се разкарам.

— Все пак би трябвало да го направиш — настоя Иви.

— Да наречеш някого подпалвач на войни обикновено не помага. Ако смятах, че това ще реши сегашната криза, щях да го направя. Но това е карта, която можеш да изиграеш само веднъж. И аз предпочитам да го направя, когато имам печеливша ръка.

Джаспър смяташе Лойд за практичен политик. Одобряваше това.

Иви обаче мислеше обратното.

— Вярвам, че хората трябва да се изправят и да говорят истината — каза тя.

Лойд се усмихна.

— Гордея се, че имам такава дъщеря. Надявам се цял живот да се придържаш към тази вяра. Сега обаче трябва да ида да обясня сегашната криза на поддръжниците си в „Ийст Енд“.

— Довиждане, деца. Ще се видим по-късно — каза Дейзи.

Двамата излязоха.

— Кой излезе победител в спора? — попита Иви.

„Баща ти, и то с лекота“, помисли Джаспър, но не го каза.

Джордж се върна в центъра на Вашингтон силно разтревожен. Всички работеха с убеждението, че една инвазия в Куба непременно ще успее. Ракетите ФРОГ променяха всичко. Американските войски щяха да се изправят срещу ядрено оръжие на бойното поле. Навярно и така щяха да надделеят, но войната щеше да е по-тежка и да вземе повече жертви, а изходът вече не беше предрешен.

Слезе от таксито пред Белия дом и се отби в пресслужбата. Мария беше на бюрото си. Джордж се зарадва да види, че тя изглежда много по-добре, отколкото преди три дни.

— Добре съм, благодаря ти — каза тя в отговор на въпроса му. Малка част от бремето на тревогите падна от сърцето му, но по-голямата остана да му тежи. Мария се възстановяваше физически, но той не знаеше колко е навредила на душата й тайната любовна история.

Не можеше да й задава по-интимни въпроси, защото Мария имаше компания. С нея беше чернокож младеж в сако от туид.

— Запознай се с Леополд Монтгомъри. Работи в „Ройтерс“. Дойде да вземе съобщението за печата.

— Наричай ме Лий — каза младежът.

— Май няма много цветнокожи репортери, които да отразяват Вашингтон.

— Само аз съм — отговори Лий.

— Джордж Джейкс работи с Боби Кенеди — каза Мария.

Лий изведнъж се заинтригува повече.

— Що за човек е той?

— Работата е страхотна — каза Джордж, отклонявайки въпроса. — Преди всичко съветвам по гражданските права. Предприемаме правни действия срещу южните щати, които пречат на негрите да гласуват.

— Но ни трябва закон за гражданските права.

— Ти го каза, братко — Джордж се обърна към Мария: — Не мога да остана. Радвам се, че се чувстваш по-добре.

— Ще повървя с теб, ако отиваш в министерството — каза Лий.

Джордж избягваше компанията на новинари, но към Лий изпитваше другарски чувства, понеже човекът се опитваше да се справи в белия Вашингтон също като него, затова отговори:

— Добре.

— Благодаря, че се отби, Лий — рече Мария. — Моля, обади ми се, ако имаш нужда от изясняване на нещо по това съобщение.

— Разбира се.

Джордж и Лий излязоха и тръгнаха по Пенсилвания авеню.

— Какво пише в съобщението? — попита Джордж.

— Макар че корабите са обърнали курса, Съветите продължават да строят ракетни площадки в Куба и го правят с най-голяма бързина.

Джордж се замисли за снимките от въздушното разузнаване, които беше видял току-що. Изкушаваше се да разкаже на Лий за тях. Щеше да му е приятно да даде едно рамо на млад чернокож репортер. Но това щеше да е пробив в сигурността и Джордж устоя на порива.

— Май е така — рече той неангажиращо.

— Правителството като че не прави нищо — продължи Лий.

— Какво искаш да кажеш?

— Карантината явно не е ефикасна, а президентът не прави нищо друго. Джордж се докачи. Той беше част от правителството, макар и дребна, и се чувстваше несправедливо обвинен.

— В телевизионното обръщение в понеделник президентът каза, че карантината е само началото.

— Значи ще има по-нататъшни действия?

— Очевидно това имаше предвид.

— Но какво ще направи?

Джордж се усмихна, разбирайки, че Лий се мъчи да измъкне информация от него.

— Погледни натам — каза той.

Когато Джордж се върна в Министерството на правосъдието, Боби беше бесен. Той не викаше и не хвърляше предмети из стаята. Неговият гняв беше студен и жесток. Хората говореха за ужасяващия поглед на сините му очи.

— На кого е ядосан? — обърна се Джордж към Денис Уилсън.

— На Тим Тедър. Пратил е три диверсионни отряда от по шест души в Куба. И още очакват да тръгнат.

— Какво? Защо? Кой е казал на ЦРУ да прави това?

— Част от операция „Мангуста“. А явно никой не им е казал да спрат.

— Но така те могат да предизвикат Трета световна война!

— Затова Боби бълва змии и гущери. Още нещо. Пратили са двама да взривят някаква медодобивна мина — и за нещастие са загубили връзка.

— Значи е възможно тези двамата вече да са в затвора и да чертаят схеми на отделението на ЦРУ в Маями за съветските разпитващи.

— Аха.

— Глупав момент за подобни неща по толкова много причини — продължи Джордж. — Куба се готви за война. Сигурността на Кастро винаги е била добра, а сега трябва да е под тревога.

— Именно. След няколко минути Боби отива на среща за операция „Мангуста“ в Пентагона и очаквам да разпъне Тедър на кръст.

Джордж не отиде с Боби в Пентагона. Той все още не беше поканен на срещите за „Мангуста“ — до известна степен за негово облекчение. Пътуването до Ла Исабела го беше убедило, че цялата операция е престъпна и не искаше повече да има нищо общо с нея.

Седна на бюрото си, но откри, че му е трудно да се съсредоточи. И без това гражданските права сега бяха на заден план: тази седмица никой не мислеше за равенството на негрите.

Джордж имаше чувството, че кризата се изплъзва от контрола на президента Кенеди. Въпреки собствената си преценка, президентът беше наредил военните да се качат на борда на Марукла. Минало беше без проблеми, но какво щеше да стане следващия път? Сега в Куба имаше тактически ядрени оръжия — Америка все още можеше да нахлуе, но на висока цена. И за да добави още малко риск, ЦРУ играеше своя игра.

Всички отчаяно се мъчеха да охладят нещата, но ставаше тъкмо обратното — кошмарна ескалация на кризата, която никой не желаеше.

По-късно следобед Боби се върна от Пентагона с доклад от телеграфната служба.

— Какво е това, по дяволите? — обърна се той към хората си. Започна да чете: — „В отговор на ускорената кампания по изграждането на ракетни площадки в Куба, се очакват незабавни ответни действия от страна на президента Кенеди… — и той вдигна показалец във въздуха — … според източници, близки до главния прокурор“. — Боби се огледа. — Кой се е разприказвал?

— Ох, мамицата му — продума Джордж.

Всички го погледнаха.

— Имаш ли нещо да ми кажеш, Джордж? — попита Боби.

Джордж искаше да потъне в земята.

— Съжалявам. Единственото, което направих, беше да цитирам речта на президента, където се казваше, че карантината е само началото.

— Не можеш да казваш такива неща на репортери! Дал си им чисто нова история.

— Божичко, вече го знам.

— И си засилил кризата тъкмо когато всички се опитваме да успокоим нещата. Следващата история ще се занимава с въпроса какви действия има предвид президентът. После, ако не направи нищо, ще кажат, че се колебае.

— Да, сър.

— Защо въобще си разговарял с този репортер?

— Представиха ми го в Белия дом и той вървя по Пенсилвания авеню с мен.

Денис Уилсън попита Боби:

— Това репортаж на „Ройтерс“ ли е?

— Да. Защо?

— Вероятно е написан от Лий Монтгомъри.

Джордж изстена на ум. Знаеше какво следва. Уилсън преднамерено правеше така, че инцидентът да изглежда още по-лош.

— Какво те кара да кажеш това, Денис? — попита Боби.

Уилсън се позабави, затова Джордж отговори на въпроса.

— Монтгомъри е негър.

— Ти затова ли разговаря с него, Джордж? — продължи Боби.

— Май не исках да му кажа да се разкара.

— Следващия път му кажи точно това. На него и на всеки друг репортер, който се опитва да измъкне някаква история от теб, независимо какъв цвят е.

Джордж с облекчение чу думите „следващия път“. Това означаваше, че няма да го уволнят.

— Благодаря. Ще го запомня.

— И добре ще направиш — отвърна Боби и влезе в кабинета си.

— Размина ти се — рече Уилсън. — Късметлия си ти.

— Аха — съгласи се Джордж и додаде саркастично: — Благодаря ти за помощта, Денис.

Всички се върнаха към задълженията си. Джордж направо не можеше да повярва какво е направил. Непреднамерено и той беше налял масло в огъня.

Все още се чувстваше потиснат, когато получи телефонно обаждане от Атланта.

— Здрасти, Джордж. Верина Марканд е.

Гласът й го ободри.

— Как си?

— Притеснена.

— И ти, и целият свят.

— Доктор Кинг ме помоли да ти се обадя да попитам какво става.

— Навярно вие знаете колкото нас — отговори Джордж. Още го болеше от конското на Боби и нямаше да рискува пак да прояви непредпазливост. — Общо взето, всичко е във вестниците.

— Наистина ли ще нападнем Куба?

— Само президентът знае.

— Ще има ли ядрена война?

— Дори президентът не знае.

— Липсваш ми, Джордж. Иска ми се да мога да седна с теб и просто да си поговорим, знаеш ли.

Това го изненада. В Харвард не бяха близки, а и не се бяха виждали половин година. Той нямаше представа, че Верина е дотам привързана към него, че да й липсва. Не знаеше как да отговори.

— Какво да кажа на доктор Кинг? — попита Верина.

— Кажи му… — Джордж млъкна. Помисли за всички хора около президента Кенеди: генералите с горещи глави, които искаха война веднага; онези от ЦРУ, които се правеха на Джеймс Бонд; репортерите, които се оплакваха от бездействието на президента, докато той просто беше предпазлив. — Кажи му, че за това отговаря най-умният човек в Съединените щати и не можем да искаме нещо по-добро.

— Добре — отговори Верина и затвори.

Джордж се запита вярва ли в онова, което каза току-що. Щеше му се да мрази Джак Кенеди заради отношението му към Мария. Ала можеше ли друг да се справи с тази криза по-добре от него? Не. Джордж не можеше да се досети за друг човек с подходящото съчетание на храброст, мъдрост, сдържаност и спокойствие.

Късно следобед Уилсън прие някакво телефонно обаждане и после каза на всички в стаята:

— Получаваме писмо от Хрушчов. В момента идва в Държавния департамент.

— Какво пише?

— Не много засега — отговори Уилсън. Погледна в бележника си. — Още нямаме целия текст. „Заплашвате ни с война, но добре знаете, че най-малкото, което ще получите в отговор, ще е да понесете същите последици…“. Пратено е до нашето посолство в Москва малко преди десет тази сутрин, наше време.

— Десет сутринта! — възкликна Джордж. — Сега е шест вечерта. Какво отнема толкова време?

Уилсън отговори с уморена снизходителност, все едно му е додеяло да обяснява на разни новаци най-елементарни процедури.

— Нашите хора в Москва трябва да преведат писмото на английски, после да го шифроват и да дадат ключ. След като се получи тук, във Вашингтон, чиновниците от Държавния департамент трябва да го дешифрират и напечатат. И всяка дума трябва да се провери три пъти, преди президентът да направи каквото и да е. Процесът е дълъг.

— Благодаря ти — каза Джордж. Уилсън беше самодоволен досадник, обаче знаеше много.

Беше петък вечер, но никой не се прибра у дома.

Посланието на Хрушчов пристигаше на части. Както можеше да се предвиди, важното беше накрая. „Ако Съединените щати обещаят да не нападат Куба“, пишеше Хрушчов, „необходимостта от присъствието на нашите военни специалисти ще отпадне“.

Това беше компромисно предложение и трябваше да е добра новина. Но какво по-точно значеше?

Навярно Съветите щяха да изтеглят ядрените си оръжия от Куба. Нищо по-малко от това нямаше да е от значение.

Ала можеха ли Съединените щати да обещаят никога да не нападат Куба? Щеше ли президентът Кенеди въобще да се замисли да си върже ръцете по този начин? Джордж смяташе, че Кенеди няма да е готов да изостави всяка надежда да се отърве от Кастро.

А и как щеше да реагира светът на подобна сделка? Нямаше ли да я приемат като външнополитически успех за Хрушчов? Или щяха да кажат, че Кенеди е принудил Съветите да отстъпят?

Добра новина ли беше това? Джордж не можеше да реши.

Лари Мохини показа остриганата си глава през вратата.

— Куба вече има ядрени оръжия с малък обсег — обяви той.

— Знаем — отговори Джордж. — ЦРУ ги намери вчера.

— Ще рече, ние трябва да имаме същите — каза Лари.

— Какво искаш да кажеш?

— Войската, която ще влезе в Куба, трябва да е въоръжена с тактически ядрени оръжия.

— Трябва ли?

— Разбира се! Предстои Обединеният комитет на началник-щабовете да го изиска. Ти би ли пратил нашите войници в бой по-зле въоръжени от противника?

Джордж разбираше, че Лари има право, но имаше една страшна последица.

— Значи сега всяка война с Куба ще е ядрена от самото начало.

— Адски вярно — отговори Лари и излезе.

Предната вечер Джордж се отби в дома на майка си. Джаки свари кафе и постави пред него чиния сладки. Джордж не си взе.

— Вчера видях Грег — каза той.

— И как е?

— Както винаги… Само дето ми каза, че аз съм най-хубавото нещо, което някога му се е случвало.

— Хм! — презрително отвърна Джаки. — И поради каква причина?

— Искаше да знам колко се гордее с мен.

— Добре, добре. Останало е още добро в този мъж.

— Откога не си се виждала с Лев и Марга?

Джаки подозрително присви очи.

— Що за въпрос е това?

— Ти се разбираш добре с баба Марга.

— Защото тя те обича. Когато някой обича детето ти, това спечелва симпатиите ти. Сам ще откриеш, когато имаш деца.

— Не си я виждала от церемонията по завършването, преди повече от година.

— Вярно е.

— През почивните дни не работиш.

— Клубът е затворен в съботите и неделите. Когато беше малък, трябваше да почивам в събота и неделя, за да те гледам, като не си на училище.

— Първата дама е завела Каролин и Джон Младши в Глен Ора.

— Оу, и ти май си мислиш, че аз трябва да ида в провинциалната си къща във Вирджиния и да пояздя конете си няколко дни?

— Можеш да идеш при Марга и Лев в Бъфало.

— Да ида в Бъфало за почивните дни? — попита тя невярващо. — За Бога, дете! Ще прекарам цялата събота във влака за Бъфало и цялата неделя във влака насам.

— Можеш да идеш със самолет.

— Не мога да си го позволя.

— Ще ти купя билет.

— Боже милостиви. Мислиш, че руснаците ще ни ударят тези дни, нали?

— Никога не е било по-близо от сега. Иди в Бъфало.

Джаки допи кафето, после стана и отиде да измие чашата. След малко попита:

— А ти?

— Трябва да остана тук и да направя каквото мога, за да го предотвратя.

Джаки решително тръсна глава.

— Няма да ходя в Бъфало.

— Мамо, така много ще ми олекне на сърцето.

— Ако искаш да ти олекне на сърцето, моли се на Господа Бога.

— Нали знаеш какво казвали арабите? „Вярвай в Аллах, но вържи камилата“. Ще се моля, ако ти идеш в Бъфало.

— А откъде знаеш, че руснаците няма да ударят Бъфало?

— Не знам със сигурност. Но бих казал, че това е второстепенна мишена. И може да е вън от обсега на ракетите в Куба.

— Като за адвокат се представяш неубедително.

— Говоря сериозно, мамо.

— И аз говоря сериозно. Добър син си, тревожиш се за майка си. Но сега ме чуй. От шестнадесетгодишната си възраст аз съм отдала живота си единствено на това да те отгледам. Ако всичко, което съм направила, бъде заличено от ядрен удар, няма да искам да съм жива, за да го разбера. Оставам там, където си ти.

— Или и двамата ще оцелеем, или и двамата ще умрем.

— Бог дал, Бог взел — цитира Джаки. — Да се слави името Господне.

Според Володя, вуйчото на Димка, който работеше във военното разузнаване, Съединените щати имаха повече от двеста ядрени ракети, които могат да достигнат Съветския съюз. Володя казваше още, че според американците СССР има половината от този брой междуконтинентални ракети. Всъщност имаше точно четиридесет и две.

И някои от тях бяха остарели.

Когато Съединените щати не отговориха непосредствено на съветското компромисно предложение, Хрушчов предложи даже най-старите и несигурни ракети да се приведат в готовност за изстрелване.

В ранните часове на съботната сутрин Димка се обади в центъра за изпитване на ракети в Байконур в Казахстан. Военната база там разполагаше с две петмоторни Семьорки, остарели Р-7 от типа, който изведе Спутник в орбита преди пет години. Подготвяха ги за изстрелването на сонда до Марс.

Димка отложи експедицията до Марс. Семьорките се включиха в броя на четиридесет и двете съветски междуконтинентални ракети. Нужни бяха за Третата световна война.

Нареди на учените да сложат на двете ракети ядрени бойни глави и да ги заредят.

Подготовката за изстрелването щеше да отнеме двадесет часа. Семьорките ползваха нестабилно течно гориво и не можеха да се държат в готовност повече от ден. Щяха да бъдат използвани или през тези почивни дни, или никога.

Семьорките често избухваха при изстрелване. Ако не избухнеха обаче, можеха да стигнат до Чикаго.

На всяка щеше да бъде сложена 2,8 мегатонна бомба.

Ако едната успееше да достигне целта си, щеше да разруши всичко в радиус от над десет километра от центъра на Чикаго — от брега на езерото до Оус парк според атласа на Димка.

Когато се увери, че командващият офицер е разбрал заповедите му, Димка си легна.

19.

Телефонът събуди Димка. Сърцето му блъскаше: започнала ли беше войната? Колко минути му оставаха да живее? Грабна слушалката. Беше Наталия. Както обикновено първа с новините, тя каза:

— Има телеграма мълния от Плиев.

Генерал Плиев командваше съветските войски в Куба.

— Какво? — попита Димка. — Какво пише?

— Смятат, че американците ще нападнат днес призори тяхно време.

В Москва още беше тъмно. Димка включи нощната лампа и погледна часовника. Беше осем сутринта: би трябвало да е в Кремъл. Но до изгрева в Куба оставаха още пет часа. Сърцето му се поуспокои.

— Откъде знаят?

— Не е важно — нетърпеливо отвърна тя.

— А кое е важно?

— Ще ти прочета последното изречение. „Решихме в случай на американска атака срещу нашите съоръжения да приложим всички възможни средства на противовъздушна отбрана“. Ще използват ядрени оръжия.

— Не могат да го направят без наше разрешение!

— Но предлагат именно това.

— Малиновски няма да им позволи.

— Не се обзалагай на това.

Димка тихо изруга. Понякога изглеждаше, че военните искат именно ядрено унищожение.

— Ще те чакам в лавката.

— Дай ми половин час.

Димка взе душ набързо. Майка му предложи закуска, но той отказа, затова тя му даде парче черен ръжен хляб за из път.

— Не забравяй, че има тържество за дядо ти днес — напомни Аня.

Беше рожденият ден на Григорий — навършваше седемдесет и четири.

Щеше да има голямо угощение в неговото жилище. Димка беше обещал да доведе Нина. Планираха да изненадат всички като обявят годежа си.

Но ако американците нападнеха Куба, нямаше да има никакво тържество.

Димка тъкмо тръгваше, когато Аня го спря.

— Кажи ми истината. Какво ще стане?

Димка я прегърна.

— Съжалявам, майко, не знам.

— Сестра ти е в Куба.

— Знам.

— Точно на огневата линия.

— Американците имат междуконтинентални ракети, майко. Всички сме на огневата линия.

Аня го прегърна, после се извърна от него.

Димка отиде в Кремъл с мотоциклета. Когато влезе в сградата на Президиума, Наталия го очакваше в лавката. Също като Димка, тя се беше облякла набързо и изглеждаше малко раздърпана. Рошавата й коса падаше върху лицето по начин, който Димка намираше очарователен. Трябва да престана да мисля така, каза си той: ще постъпя правилно, ще се оженя за Нина и ще отгледаме нашето дете.

Питаше се какво ли ще отговори Наталия, когато й съобщи това.

Но сега не беше моментът. Димка измъкна от джоба си резена ръжен хляб.

— Да можех да взема и малко чай — рече той. Вратите на лавката бяха отворени, но още не обслужваха.

— Чувала съм, че ресторантите в Америка отварят, когато хората искат да се хранят, а не когато персоналът иска да работи — подхвърли Наталия. — Вярно ли е според тебе?

— Може би е само пропаганда — отговори Димка и седна.

— Нека да подготвим отговор за Плиев — каза Наталия и отвори бележник.

Докато дъвчеше, Димка се съсредоточи върху въпроса.

— Президиумът трябва да забрани на Плиев да използва ядрени оръдия без изрична заповед от Москва.

— По-скоро бих му забранила дори да монтира бойните глави на ракетите. Така не могат да ги изстрелят по случайност.

— Правилна мисъл.

Влезе Евгений Филипов. Носеше кафяв пуловер под сиво сако от костюм.

— Добро утро, Филипов — поздрави Димка. — Идвате да ми се извините ли?

— За какво?

— Обвинихте ме, че съм допуснал разкриването на тайната за нашите кубински ракети. Дори казахте, че би трябвало да ме арестуват. Сега знаем, че ракетите са били фотографирани от шпионски самолет на ЦРУ. Очевидно ми дължите най-раболепно извинение.

— Не ставайте смешен — изрепчи се Филипов. — Не мислехме, че техните фотографии от голяма височина могат да покажат нещо толкова малко като ракета. Какво кроите вие двамата?

Наталия му каза истината.

— Обсъждаме тазсутрешната мълния от Плиев.

— Вече разговарях с другаря Малиновски за нея — отвърна Филипов. Той работеше за министъра на отбраната. — Той е съгласен с Плиев.

Димка изпадна в ужас.

— Не може да се позволява на Плиев да започва Трета световна война по своя инициатива!

— Той няма да я започне. Ще защитава нашите войски от американската агресия.

— Нивото на ответния удар не може да се решава на място.

— Може да няма време за нищо друго.

— Плиев трябва да печели време, а не да подпалва ядрена война.

— Другарят Малиновски вярва, че ние трябва да защитаваме оръжията, които имаме в Куба. Ако те бъдат унищожени от американците, това ще отслаби способността ни да защитаваме Съветския съюз.

Димка не се беше замислял за това. Значителна част от ядрените оръжия на СССР в момента се намираха в Куба. Американците можеха да унищожат всички тези скъпи оръжия и сериозно да отслабят Съветския съюз.

— Не — възрази Наталия. — Цялата ни стратегия трябва да се основава на неизползването на ядрените оръжия. Защо? Защото имаме твърде малко от тях в сравнение с американския арсенал. — Тя се приведе над масата. — Чуйте ме, Евгений. Стигне ли се до тотална ядрена война, те печелят. — Наталия седна отново. — Можем да се хвалим, можем да се перчим, можем да заплашваме, но не можем да изстреляме нашите ракети. За нас ядрената война означава самоубийство.

— Министерството на отбраната не го вижда по този начин.

Наталия се поколеба.

— Говорите, все едно вече е взето решение.

— Така е. Другарят Малиновски прие предложението на Плиев.

— Хрушчов няма да одобри това — каза Димка.

— Напротив. Съгласи се.

Димка разбра, че е пропуснал обсъждане рано сутринта, понеже снощи беше работил до много късно. Това го поставяше в неизгодно положение. Той стана и каза на Наталия:

— Да вървим.

Излязоха от лавката. Докато чакаха асансьора, Димка каза:

— По дяволите. Трябва да променим това решение.

— Сигурна съм, че Косигин ще повдигне въпроса на днешния президиум.

— Защо не напечаташ заповедта, която планирахме, и не предложиш на Косигин да я внесе на заседанието? Аз ще опитам да смекча позицията на Хрушчов.

— Добре.

Разделиха се и Димка отиде в кабинета на Хрушчов. Генералният секретар четеше преводите на западни вестникарски статии, прикачени към оригиналите.

— Четохте ли статията на Уолтър Липман?

Липман беше либерален американски автор с постоянна колонка. Говореше се, че е близък с президента Кенеди.

— Не.

Димка още не беше прегледал вестниците.

— Липман предлага замяна — ние изтегляме нашите ракети от Куба, а те изтеглят техните от Турция. Това е послание за мен от Кенеди!

— Липман е само един журналист…

— Не, не. Той е говорител на президента.

Димка се съмняваше, че американската демокрация работи по този начин, но не каза нищо.

— Значи, ако ние предложим тази размяна, Кенеди ще приеме — продължи Хрушчов.

— Но ние вече поискахме нещо друго — обещание да не нападат Куба.

— Значи ще оставим Кенеди да гадае!

Със сигурност ще го объркаме, помисли Димка. Но това беше маниерът на Хрушчов. Защо да постоянства? Така само би облекчил живота на врага.

Димка смени темата.

— На Президиума ще се повдигнат въпроси за съобщението от Плиев. Като му даваме властта да използва ядрено оръжие…

— Не се тревожете — пренебрежително махна с ръка Хрушчов. — Американците няма да атакуват сега. Даже разговарят с генералния секретар на ООН. Те искат мир.

— Разбира се — почтително отвърна Димка. — Щом знаете, че ще стане.

— Да, да.

Водачите на Съветския съюз се събраха след няколко минути в залата на Президиума. Стените й бяха покрити с ламперия. Хрушчов откри заседанието с дълга реч, в която твърдеше, че времето за американско нападение е отминало. После повдигна въпроса за това, което наричаше „предложение на Липман“. То не се посрещна с голям ентусиазъм около дългата маса, но никой не се зае да спори с Хрушчов. Повечето хора си даваха сметка, че един вожд трябва да води дипломацията по свой начин.

Хрушчов беше толкова развълнуван от новата идея, че продиктува на място писмото си до Кенеди, а останалите слушаха. После нареди писмото да бъде прочетено по „Радио Москва“. Така американското посолство можеше да го препрати във Вашингтон без отнемащата толкова време процедура по шифроването.

Най-сетне Косигин повдигна въпроса за телеграмата на Плиев. Твърдеше, че контролът върху ядрените оръжия трябва да остане в Москва, и прочете приготвената от Димка и Наталия заповед.

— Да, да, пращайте — нетърпеливо отговори Хрушчов и Димка задиша по-леко.

Час по-късно Димка беше с Нина и се качваха с асансьора в Правителствения дом.

— Нека опитаме да забравим тегобите си за малко — каза й той. — Няма да говорим за Куба. Отиваме на празненство. Нека се повеселим.

— Устройва ме — отговори Нина.

Отправиха се към жилището на Димкините баба и дядо. Катерина, облечена в червена рокля, им отвори вратата. Димка с удивление забеляза, че роклята е до коленете, по последна западна мода, и че баба му още има стройни крака. Докато съпругът й беше на дипломатическа служба, Катерина беше живяла на запад и се беше научила да се облича по-стилно от повечето съветски жени.

Огледа Нина от главата до петите с непочтителното любопитство, присъщо на старите хора.

— Добре изглеждаш — каза тя и Димка се зачуди защо ли гласът й звучи малко странно.

Нина го прие като комплимент.

— Благодаря. Вие също. Откъде взехте тази рокля?

Катерина ги въведе в дневната. Димка си припомни как идваше тук като момче. Баба му винаги го черпеше с белев, традиционен руски ябълков десерт. Устата му се напълни със слюнка — и сега би си взел от него.

Катерина изглеждаше малко неустойчива на обувките с високи токове. Григорий седеше на креслото срещу телевизора както винаги, макар че сега телевизорът беше изключен. Вече беше отворил бутилка водка. Може би затова баба леко се олюляваше.

— Поздравления за рождения ден, дядо — каза Димка.

— Пийни си — предложи Григорий.

Димка трябваше да внимава. Пиян нямаше да е от полза на Хрушчов. Гаврътна водката, която Григорий му поднесе, и остави чашата по-далеч от него, за да избегне допълването.

Майката на Димка вече беше тук и помагаше на Катерина. Излезе от кухнята с чиния бисквити с червен хайвер. Аня не беше наследила стилния вид на майка си. Каквото и да облечеше, винаги изглеждаше приятно закръглена.

Тя разцелува Нина.

На вратата се звънна. Дойде вуйчо Володя със семейството си. Беше на четиридесет и осем и късо подстриганата му коса беше посивяла. Носеше униформа — всеки момент можеха да го викнат по служба. Последва го вуйна Зоя. Макар и почти на петдесет, все още беше красива като някаква бяла руска богиня. Подире й вървяха братовчедите на Димка, Котя и Галина, на гимназиална възраст.

Димка представи Нина. Володя и Зоя я поздравиха сърдечно.

— Вече всички се събрахме! — обяви Катерина.

Димка се огледа: старата двойка, която беше започнала всичко; безцветната му майка и синеокият й брат; красивата вуйна и братовчедите; и пищното червенокосо момиче, за което щеше да се ожени. Това беше неговото семейство. И то беше най-скъпоценното от всичко, което щеше да се загуби днес, ако страховете му се оправдаеха. Всички живееха на не повече от два километра от Кремъл. Ако тази вечер американците изстреляха ядрените си оръжия срещу Москва, хората в тази стая щяха да са мъртви до сутринта — мозъците им щяха да се сварят, телата им да бъдат смазани и кожата им — изгоряла. А единствената утеха беше, че няма да ги оплаква, понеже също ще е мъртъв.

Всички пиха в чест на рождения ден на Григорий.

— Ще ми се малкият ми брат Лев да беше с нас — рече той.

— И Таня — додаде Аня.

— Лев Пешков отдавна не е малък, татко. Той е на шестдесет и седем, милионер в Америка.

— Питам се има ли внуци в Америка.

— В Америка няма — обясни Володя. Военното разузнаване може да провери такива работи, знаеше Димка. — Незаконният му син, Грег, сенаторът, не е женен. Но законната му дъщеря Дейзи, която живее в Лондон, има две деца, момче и момиче, приблизително на възрастта на Котя и Галина.

— Значи имам английски праплеменници — умислено и доволно заключи Григорий. — Как се казват? Сигурно Джон и Бил.

Другите се засмяха на странно звучащите английски имена.

— Дейвид и Иви — уточни Володя.

— Знаете, че аз трябваше да замина за Америка. Но в последната минута се наложи да дам билета си на Лев — впусна се в спомени. Семейството беше чувало историята и преди, но сега пак слушаха, доволни, че могат да му угодят на рождения му ден.

След малко Володя отведе Димка по-настрани и го попита:

— Как мина президиумът тази сутрин?

— Наредиха на Плиев да не изстрелва ядрени оръжия без изрична заповед от Москва.

— Загуба на време — изсумтя Володя презрително.

— Защо? — изненада се Димка.

— Няма да е от значение.

— Да не казваш, че Плиев няма да се подчини на заповедта?

— Мисля, че никой командир не би се подчинил. Ти не си участвал в сражение, нали? — Володя се втренчи изпитателно в Димка със сериозните си сини очи. — Когато те нападнат и се бориш за живота си, ти се защитаваш с всички средства, които са ти под ръка. Това е нещо първично, не можеш да го промениш. Ако американците нападнат Куба, нашите войски там ще хвърлят всичко срещу тях, независимо от заповедите от Москва.

— По дяволите — каза Димка. Ако Володя беше прав, всичките му усилия от сутринта отиваха на вятъра.

Разказът на дядо привършваше и Нина докосна ръката на Димка.

— Може би сега моментът е подходящ — каза тя.

Димка се обърна към семейството.

— След като почетохме рождения ден на дядо, искам да кажа нещо. Моля за тишина — той изчака братовчедите да млъкнат. — Помолих Нина да се омъжи за мен и тя се съгласи.

Всички ги поздравиха.

Наля се още водка, но този път Димка успя да се отърве.

Аня целуна Димка.

— Отлично, сине. Тя не искаше да се омъжва, докато не срещна теб.

— Може би скоро ще имам правнуци! — рече Григорий и открито смигна на Нина.

— Татко, не притеснявай горкото момиче — намеси се Володя.

— Да я притеснявам ли? Глупости. Ние с Нина сме приятели.

— А за това не се безпокой — обади се Катерина, която беше подпийнала. — Тя вече е бременна.

— Майко! — възропта Володя.

Катерина сви рамене.

— Жените могат да познаят.

Значи затова огледа Нина така подробно, когато дойдохме, каза си Димка. Видя как Володя и Зоя се споглеждат: Володя въпросително вдигна вежда, Зоя кимна лекичко и Володя беззвучно изрече: „О!“.

Аня изглеждаше потресена.

— Но ти ми каза… — заговори тя на Нина.

Димка се обади.

— Знам. Мислехме, че Нина не може да има деца. Но лекарите сбъркаха!

Григорий вдигна поредната чаша.

— Ура за невежите лекари! Нина, искам момче — правнук, който да продължи рода Пешкови-Дворкини!

— Ще се постарая, Григорий Сергеевич — отговори Нина с усмивка. Аня все още изглеждаше притеснена.

— Лекарите са сгрешили?

— Знаете ги какви са, никога няма да си признаят грешката — каза Нина. — Твърдят, че е чудо.

— Само се надявам да доживея да видя правнука — продължи Григорий. — Проклети да са американците.

Котя, шестнадесетгодишното момче, се обади:

— Защо американците имат повече ракети от нас?

— Когато през четиридесета — отговори Зоя, — ние, учените, започнахме да работим по ядрената енергия и казахме на правителството, че тя може да се ползва за създаването на свръхмощна бомба, Сталин не ни повярва. И така, Западът изпревари Съветския съюз и още са пред нас. Това става, когато правителствата не слушат учените.

Володя додаде:

— Но не повтаряй в училище какво ти е казала майка ти, нали?

— Че кого го е грижа? — възкликна Аня. — Сталин изтреби половината от нас, сега Хрушчов ще изтреби другата половина.

— Аня! — възмути се Володя. — Не пред децата!

— Мъчно ми е за Таня — продължи Аня, без да обръща внимание на забележката на брат си. — Чак в Куба, очаква американците да нападнат. — Тя захлипа. — Иска ми се да можех да видя красивото ми момиченце отново — каза тя и внезапно по страните й се застичаха сълзи. — Само веднъж, преди да умрем.

Към събота сутринта Съединените щати бяха готови да нападнат Куба.

Лари Мохини съобщи на Джордж подробностите в подземната Кризисна зала в Белия дом. Президентът Кенеди я наричаше кочина, защото я намираше тясна — но той беше отраснал в красиви и просторни къщи — стаята беше по-голяма от апартамента на Джордж.

Според Мохини ВВС разполагаха с петстотин седемдесет и шест самолета в пет бази, готови за въздушно нападение, което да превърне Куба в Димяща пустиня. Пехотата беше мобилизирала 150 000 души за инвазията, която щеше да последва. Флотът имаше двадесет и шест разрушителя и три самолетоносача, които обикаляха островната държава. Мохини изброи всичко това с гордост, все едно беше негова лична заслуга.

Джордж мислеше, че Мохини е твърде словоохотлив.

— Нищо от това няма да свърши работа срещу ядрените оръжия — каза той.

— За щастие, и ние имаме такива — отвърна Мохини.

Като че ли това оправяше нещата.

— Как точно ги изстрелваме? — попита Джордж. — Искам да кажа, какво прави президентът? Физически?

— Трябва да се обади в Обединената военна стая в Пентагона. Телефонът му в Овалния кабинет има един червен бутон, който го свързва незабавно.

— И какво казва?

— Той има едно черно кожено куфарче със серия кодове, които трябва да използва. Куфарчето е навсякъде с него.

— И после…?

— Автоматично е. Има една програма, наречена Единен интегриран оперативен план. Нашите бомбардировачи и ракети тръгват с около три хиляди ядрени оръжия и се отправят към хиляда цели в комунистическия блок. — Мохини направи жест, все едно заглажда нещо. — Изтриваме ги от лицето на земята — произнесе той с наслада.

Подобно отношение не минаваше пред Джордж.

— И те правят същото с нас.

Мохини се раздразни.

— Виж какво, ако ние нанесем първия удар, можем да унищожим повечето им оръжия, преди да са се отделили от земята.

— Но не е вероятно ние да нанесем първия удар, понеже не сме варвари и не искаме да започнем ядрена война, която ще погуби милиони.

— Ето тук вие, политиците, грешите. Да нанесеш първия удар означава да победиш.

— Дори и да направим каквото ти искаш, ние ще унищожим само повечето им оръжия, сам го каза.

— Очевидно не можем да успеем сто процента.

— Значи каквото и да става, САЩ ще бъдат ударени с ядрено оръжие.

— Войната не е пикник — ядоса се Мохини.

— Ако избегнем войната, можем да продължим да ходим по пикници.

Лари си погледна часовника.

— ЕксКом в десет — обяви той.

Излязоха от Кризисната зала и се качиха в Кабинета. Старшите съветници на президента се събираха заедно със сътрудниците си. Президентът Кенеди дойде няколко минути след десет. Джордж го виждаше за пръв път след аборта на Мария. Гледаше го с нови очи. Този мъж на средна възраст с тъмен костюм на фино райе беше преспал с една млада жена, после я беше оставил сама да иде на лекар и да направи аборт. Джордж изпита мигновен пристъп на искрен отровен гняв. В този момент можеше да убие Джак Кенеди.

Въпреки това президентът не изглеждаше лош. Буквално носеше напрежението на грижите на целия свят и противно на волята си Джордж изпита и съчувствие към него.

Както обикновено, директорът на ЦРУ Маккоун откри срещата с доклад на разузнаването. С обичайния си приспивно монотонен глас той съобщи новините, които бяха достатъчно страшни, че да държат всички будни. Пет площадки за ракети със среден обсег на действие в Куба вече бяха напълно завършени. Всяка имаше по четири ракети, значи сега имаше двадесет ядрени ракети, насочени към Съединените щати и готови за изстрелване.

Поне една ще се цели в тази сграда, мрачно си каза Джордж, и стомахът му се сви от страх.

Маккоун предложи денонощно наблюдение на площадките. Осем самолета на военноморския флот бяха готови за излитане от Кий Уест, за да прелитат ниско над площадките за изстрелване. Други осем щяха да летят по същото трасе следобед. Когато се стъмнеше, те щяха да се върнат и да осветят мястото със сигнални ракети. Освен това полетите на голяма височина на шпионските самолети Ю-2 щяха да продължават.

Джордж се питаше каква е ползата от това. Полетите можеха да установят предшестващата изстрелването дейност, но какво биха могли да направят САЩ? Дори и американските бомбардировачи да излетят незабавно, те няма да стигнат Куба преди изстрелването на ракетите.

Имаше и друг проблем. Наред с насочените към САЩ ядрени ракети, Червената армия в Куба разполагаше и с ракети земя-въздух, чието предназначение беше да свалят самолети. Маккоун докладва, че всичките двадесет и четири батареи са годни и радарното им оборудване е включено. Така че американските самолети, които прелитат над Куба, могат да бъдат проследени и взети на прицел.

В Кабинета влезе един помощник с дълъг лист хартия, откъснат от телетипа. Даде го на президента Кенеди.

— Това е от Асошиейтед Прес в Москва — каза Кенеди и прочете на глас: — Премиерът Хрушчов каза вчера на президента Кенеди, че би изтеглил офанзивните оръжия от Куба, ако Съединените щати изтеглят своите ракети от Турция.

Макджордж Бънди, съветникът по националната сигурност, възрази:

— Не е казал това.

Джордж беше озадачен като всички останали. Вчерашното писмо на Хрушчов изискваше САЩ да обещаят да не нахлуват в Куба. Не казваше нищо за Турция. Дали Асошиейтед Прес не грешеше? Или Хрушчов пак правеше някакви номера?

— Може да праща ново писмо — предположи президентът.

Оказа се, че това е истината. През следващите няколко минути новите доклади изясниха положението. Хрушчов правеше съвсем отделно ново предложение и то беше излъчено по „Радио Москва“.

— Добре ни хваща с това — каза президентът Кенеди. — Мнозина ще сметнат, че предложението не е неразумно.

Макджордж Бънди не хареса идеята.

— Кои „мнозина“, господин президент?

— Струва ми се, ще установиш, че е трудно да обясним защо искаме да предприемем враждебни военни действия в Куба, когато той казва: „Вземете си вашите от Турция и ние ще махнем нашите от Куба“. Това е много деликатен момент.

Съветникът по националната сигурност твърдеше, че трябва да се върнат към първото предложение на Хрушчов.

— Защо да тръгваме по този път, когато той през последното денонощие ни предложи другия път?

Президентът нетърпеливо отговори:

— Това е тяхното ново и последно предложение. И е направено публично.

Пресата още не знаеше за писмото на Хрушчов, но това ново предложение беше направено чрез медиите.

Бънди настояваше. Казваше, че американските съюзници в НАТО ще се почувстват предадени, ако САЩ заменя ракети.

Министърът на отбраната Боб Макнамара изрази учудването и страха на всички.

— В писмото имаме една сделка, а сега получаваме друга. Как можем да преговаряме с някого, който променя предложението си, преди да сме имали възможността да отговорим?

Никой не знаеше.

В тази събота кралските поинсетии по хаванските улици разцъфтяха с яркочервени цветове като кървави петна на фона на небето.

Рано сутринта Таня отиде в магазина и мрачно накупува провизии за края на света: пушено месо, кондензирано мляко, пушено сирене, стек цигари, бутилка ром и батерии за фенерчето. Макар да беше по изгрев-слънце, имаше опашка. Но Таня чака само петнадесет минути — нищо за човек, навикнал на московските опашки.

По тесните улички на стария град властваше настроение на обреченост. Гражданите на Хавана вече не размахваха ножове мачете и не пееха химна. Събираха пясък в кофи, за да гасят пожари, залепваха ивици хартия по прозорците, за да намалят щетите от летящите отломки, мъкнеха чували с брашно. Бяха проявили глупостта да предизвикат могъщия си съсед и сега щяха да бъдат наказани. Трябваше да са по-разумни.

Прави ли бяха? Неизбежна ли беше вече войната? Таня беше сигурна, че нито един държавен ръководител в света не иска война, даже Кастро, който звучеше на границата на лудостта. Но можеше да се случи. Тя се замисли мрачно за събитията от 1914 година. И тогава никой не е искал война. Но австрийският император виждал заплаха в сръбската независимост, както Кенеди виждаше заплаха в кубинската независимост. И когато Австрия обявила война на Сърбия, плочките на доминото започнали да падат със смъртоносна неизбежност, докато половината свят не бил въвлечен във война, по-жестока и кръвопролитна от всички дотогава. Ала сега навярно войната можеше да се избегне.

Замисли се и за Василий Енков в затворнически лагер в Сибир. Иронията беше, че той можеше и да оцелее в ядрената война. Наказанието можеше да спаси живота му. Таня се надяваше да е така.

Когато се върна в жилището си, включи радиото. Настроено беше на една от американските радиостанции, които излъчваха от Флорида. Новината беше, че Хрушчов е предложил на Кенеди сделка. Той щеше да изтегли своите ракети от Куба, ако Кенеди стореше същото в Турция.

Таня погледна кутийките мляко и я заля облекчение. Може би нямаше да й трябват запасите за извънреден случай.

Каза си, че е твърде рано да се чувства в безопасност. Щеше ли Кенеди да приеме? Щеше ли да се окаже по-мъдър от ултраконсервативния австрийски император Франц Йосиф?

Навън се чу клаксон. Таня отдавна имаше уговорка за днес — да отлети с Пас до източния край на Куба, за да пише за съветска противовъздушна батарея. Всъщност не беше очаквала, че Пас ще се появи, но когато погледна през прозореца, видя неговия Буик комби на бордюра. Чистачките се мъчеха да преборят тропическата дъждовна буря. Взе си дъждобрана и чантата и излезе.

— Видя ли какво направи вашият вожд? — ядосано попита той, когато Таня влезе в колата.

Гневът му я изненада.

— Имаш предвид предложението за Турция?

— Даже не се консултира с нас!

Пас потегли. Караше твърде бързо по тесните улици.

Таня дори не се беше замисляла трябва ли кубинските ръководители да бъдат част от преговорите. Очевидно и Хрушчов беше пропуснал нуждата от тази проява на любезност. Светът разглеждаше кризата като сблъсък на свръхсилите, но кубинците естествено си представяха, че тя все още е заради тях. И смътните изгледи за договаряне на мир им се струваха предателство.

Таня трябваше да успокои Пас, пък дори само за да предотврати някоя пътна злополука.

— А какво бихте казали вие, ако Хрушчов ви беше попитал?

— Че няма да заменим нашата сигурност за сигурността на Турция! — отговори той и удари волана с длан.

„Ядрените оръжия не донесоха сигурност на Куба“, мислеше Таня. Стана обратното. Днес кубинската независимост беше в по-голяма опасност от когато и да било. Но реши да не гневи Пас като изтъква това.

Той стигна до една военна писта извън Хавана, където ги очакваше самолетът — Яковлев Як-16, витлов лек съветски пътнически самолет. Таня го огледа с интерес. Никога не беше предвиждала да става военен кореспондент, но за да не изглежда невежа, тя се постара да научи нещата, които мъжете знаеха, особено как да идентифицира самолети, танкове и кораби. Това беше военната модификация на Як, с картечница в куличка над фюзелажа.

Таня и Пас споделяха десетместния самолет с двама майори от Тридесет и втори гвардейски противовъздушен полк, облечени в ярките карирани ризи и бричове, които бяха раздадени на съветските военни в неумел опит да бъдат предрешени като кубинци.

Излитането се получи прекалено вълнуващо — в Карибско море беше дъждовният сезон, духаше и поривист вятър. Когато успяваха да зърнат земята между облаците, съзираха мозайка от кафяви и зелени парчета, набраздени от кривите жълти линии на пътищата. Бурята подмята самолетчето в продължение на два часа. После небето се проясни внезапно, както беше присъщо за промените във времето в тропиците, и кацнаха гладко близо до град Банес.

Посрещна ги полковник от Червената армия на име Иванов, който вече знаеше всичко за Таня и статията, която тя пише. Откара ги в базата на противовъздушните войски. Пристигнаха в десет сутринта местно време.

Мястото беше изградено като шестолъча звезда с команден пост в центъра и установки в краищата. До всяка установка имаше влекач, натоварен с по една ракета земя-въздух. Войниците изглеждаха окаяно в прогизналите окопи. В командния пост офицерите се взираха неотклонно в зелените екрани на радарите, които бипкаха монотонно.

Иванов представи Таня и Пас на майора, който командваше батареята. Той беше видимо напрегнат. Несъмнено би предпочел да не посреща високопоставени гости в такъв ден.

Няколко минути след пристигането им на голяма височина и на триста и двадесет километра в западна посока беше засечен чужд самолет, навлизащ в кубинското въздушно пространство. Обозначиха го като Мишена № 33.

Всички говореха на руски, тъй че Таня трябваше да превежда на Пас.

— Трябва да е шпионски Ю-2 — каза той. — Нищо друго не лети толкова високо.

Таня се усъмни.

— Това учение ли е? — обърна се тя към Иванов.

— Планирахме заради вас да направим нещичко. Но всъщност това сега е истинско.

Изглеждаше толкова притеснен, че Таня му повярва.

— Няма да го свалим, нали? — попита тя.

— Не знам.

— Нагли американци! — беснееше Пас. — Да летят точно над нас! Какво биха казали, ако кубински самолет лети над Форт Браг! Представете си как ще се възмутят!

Майорът обяви бойна тревога и съветските войници започнаха да прехвърлят ракетите на установките и да свързват кабелите. Вършеха всичко спокойно и ефективно и Таня предположи, че са се упражнявали многократно.

Един капитан чертаеше на картата курса на Ю-2. Куба беше дълга и тясна, около хиляда и двеста километра от изток на запад, но едва от осемдесет до сто и шестдесет от север на юг. Таня видя, че шпионският самолет вече е на осемдесет километра в Куба.

— Колко бързо летят тези самолети? — попита тя.

— Осемстотин километра в час — отговори Иванов.

— А на каква височина?

— На тридесетина километра, приблизително двойно по-високо от обикновен реактивен самолет.

— Можем ли наистина да улучим цел, която е толкова далече и се движи толкова бързо?

— Не ни е нужно пряко попадение. Ракетата има неконтактен взривател. Експлодира, когато приближи.

— Знам, че се прицелваме в този самолет — каза Таня. — Но моля Ви, кажете ми, че няма наистина да стреляме по него.

— Майорът се обажда за инструкции.

— Но американците може да отговорят на удара.

— Не решавам аз.

Радарът следеше самолета натрапник и един лейтенант четеше от екрана височината, скоростта и разстоянието. Навън съветските артилеристи насочваха установките така, че да следват Мишена № 33. Ю-2 премина над Куба от север на юг, после обърна на изток по брега и се насочи към Банес. Установките бавно се въртяха на подвижните си основи и следяха мишената като вълци, които душат във въздуха.

— Ами ако стрелят по случайност? — обърна се Таня към Пас.

Той не мислеше за това.

— Снима нашите позиции! — каза Пас. — Снимките ще се ползват, за да насочват техните войски, когато нахлуят. А това може да стане до няколко часа.

— Инвазията е много по-вероятна, ако убиете американски пилот!

Майорът държеше телефонната слушалка до ухото си и наблюдаваше радара за контрол на огъня. Погледна Иванов и каза:

— Говорят с Плиев.

Таня знаеше, че Плиев е съветският главнокомандващ в Куба. Но нали Плиев не може да свали американски самолет без разрешение от Москва.

Ю-2 стигна до най-южната точка на Куба и обърна край северния бряг. Банес беше близо до брега. Курсът на Ю-2 щеше да го доведе точно над тях. Но всеки миг можеше да се насочи на север и тогава, летейки със скорост километър и шестстотин метра в секунда, бързо щеше да излезе от обсег.

— Свалете го! — каза Пас. — Веднага!

Никой не му обърна внимание.

Самолетът обърна на север. Беше почти над батареята, но на повече от двадесет километра височина.

„Само още няколко секунди“, молеше се Таня на незнайно кой бог.

Таня, Пас и Иванов гледаха майора. Майорът гледаше екрана. В помещението се чуваше само бипкането на радара.

После майорът рече:

— Слушам.

Какво следваше — избавление или не?

Без да затваря телефона, майорът каза на хората в стаята:

— Унищожете Мишена № 33. Изстреляйте две ракети.

— Не! — промълви Таня.

Разнесе се рев. Таня погледна през прозореца. Една ракета излетя от установката и изчезна в миг. Втора я последва след няколко секунди. Таня закри устата си с длан, понеже усещаше, че може да повърне от страх.

Ракетите щяха да се издигнат на височина двадесет километра за около минута.

„Нещо може да се обърка“, мислеше Таня. „Ракетите може да се повредят, да се отклонят и да паднат в морето“.

На радара две малки точки приближаваха към една по-голяма.

Таня се молеше да пропуснат.

Движеха се бързо. После трите точки се сляха.

Пас извика победоносно.

Тогава по екрана се сипнаха множество ситни точки.

— Мишена № 33 унищожена — каза майорът по телефона.

Таня погледна през прозореца, все едно можеше да види как Ю-2 се разбива в земята.

Майорът повиши глас.

— Улучихме. Добра работа.

— И какво ще ни направи сега президентът Кенеди? — попита Таня.

В събота следобед Джордж беше изпълнен с надежда. Посланията на Хрушчов бяха непоследователни и объркващи, но изглежда той търсеше изход от кризата. А президентът Кенеди определено не искаше война. При добра воля от двете страни сякаш бе немислимо да се провалят.

На път към Кабинета, Джордж се отби в пресслужбата и завари Мария на бюрото й. Тя носеше елегантна сива рокля, но на косите й имаше яркорозова лента, все едно обявяваше на света, че се чувства добре и е щастлива. Джордж реши да не я пита как е: явно тя не искаше да се отнасят с нея като с инвалид.

— Заета ли си?

— Чакаме отговора на президента Кенеди до Хрушчов. Съветското предложение беше отправено публично, затова смятаме, че и американският отговор ще бъде предоставен на пресата.

— Затова е и срещата, на която отивам с Боби — каза Джордж. — Да подготвим отговора.

— Размяната на ракетите в Куба с ракетите в Турция изглежда разумно предложение — рече Мария. — Особено защото може да спаси живота на всички ни.

— Слава Богу.

— Майка ти говори така.

Той се засмя и си тръгна. В Кабинета се събираха съветниците и екипите им за срещата на ЕксКом в четири. Застанал сред група военни край вратата, Лари Мохини говореше:

— Трябва да им попречим да дадат Турция на комунистите!

Джордж изпъшка. Военните приемаха всичко като битка до смърт.

Всъщност никой нямаше да даде Турция. Предложението беше да се махнат няколко ракети, които и без това бяха остарели. Пентагонът наистина ли щеше да се противопостави на мирната сделка? Направо не можеше да повярва.

Президентът Кенеди дойде и зае обичайното си място, в средата на дългата маса, с прозорците зад гърба. Всички разполагаха с копия на плана за отговор, който беше изработен по-рано. В него се казваше, че САЩ не могат да обсъждат ракетите в Турция, докато Кубинската криза не се разреши. Президентът не харесваше текста на този отговор.

— Ние отхвърляме неговото послание — оплака се Кенеди. „Той“ винаги означаваше Хрушчов. Кенеди разглеждаше това като личен конфликт. — Това няма да успее. Той ще обяви, че ние сме отхвърлили предложението му. Нашата позиция трябва да бъде, че ние се радваме да обсъдим този въпрос — след като получим положителни индикации, че те са прекратили работата си в Куба.

— Това наистина превръща Турция в quid pro quo — каза някой.

Съветникът по националната сигурност Макджордж Бънди се съгласи:

— Това е и моята тревога — Бънди, с оредяваща коса, макар и само на четиридесет и три, беше от републиканско семейство и беше склонен да поддържа твърда линия. — Ако покажем на НАТО и на другите ни съюзници, че искаме да направим тази размяна, ще имаме истински неприятности.

Джордж се обезкуражи: Бънди вземаше страната на Пентагона против сделката.

Съветникът продължи:

— Ако изглежда, че заменяме отбраната на Турция срещу заплаха за Куба, ще ни се наложи да посрещнем радикално спадане на ефективността на съюза.

Там е проблемът, осъзна Джордж. Ракетите Юпитер може и да бяха остарели, но те символизираха решимостта на Америка да се съпротивлява на разпространението на комунизма.

Бънди не можа да убеди президента.

— Ситуацията се променя в тази посока, Мак.

— Обосновката за това послание е, че ние очакваме то да получи отказ — настоя Бънди.

Нима, помисли Джордж. Беше напълно убеден, че президентът Кенеди и брат му не гледат така на нещата.

— Очакваме да започнем действия срещу Куба утре или вдругиден продължи Бънди. — Какъв е нашият военен план?

Не така си представяше Джордж тази среща. Трябваше да говорят за мир, а не за война.

Министърът на отбраната, Боб Макнамара, момчето чудо от Форд, отговори на въпроса.

— Масиран въздушен удар, последван от инвазия — после той върна разговора към Турция. — За да минимизираме съветския ответен удар срещу НАТО след американска атака срещу Куба, изваждаме ракетите Юпитер от Турция преди кубинското нападение и осведомяваме Съветите. На тази основа, не вярвам Съветите да ударят Турция.

Каква ирония, разсъждаваше Джордж: за да защитим Турция, беше нужно да премахнем нейните ядрени оръжия.

Държавният секретар Дийн Ръск, когото Джордж смяташе за един от по-умните тук, предупреди:

— Те могат да предприемат действия другаде — в Берлин.

Джордж се дивеше, че американският президент не може да нападне един карибски остров, без да изчислява отзвука на осем хиляди километра от там, в Източна Европа. Това показваше, че цялата планета е шахматна дъска за двете свръхсили.

Макнамара каза:

— В този момент не съм подготвен да препоръчам въздушно нападение на Куба. Просто казвам, че сега трябва да започнем да гледаме на това по-реалистично.

Заговори генерал Максуел Тейлър. Той поддържаше връзка с Обединения комитет на началник-щабовете.

— Началник-щабовете препоръчват големия удар, Оперативен план 312, да се изпълни не по-късно от понеделник сутринта, освен ако междувременно не се появи неоспоримо доказателство за демонтирането на офанзивните оръжия.

Седнали зад Тейлър, Мохини и приятелите му изглеждаха доволни. Същински военни, разсъждаваше Джордж: нямат търпение да влязат в бой, дори това да означава края на света. Молеше се политиците в стаята да не бъдат подведени от войниците.

Тейлър продължи:

— А изпълнението на този план за удар да бъде последвано от изпълнението на 316, плана за инвазия, седем дни по-късно.

— Е, изненадан съм — саркастично каза Боби.

Около масата се разнесе гръмък смях. Явно всички мислеха, че препоръките на военните са абсурдно предсказуеми. Джордж изпита облекчение.

Но настроението отново помръкна, когато Макнамара прочете бележката, която му подаде един от хората му, и внезапно каза:

— Един Ю-2 е свален.

Джордж зяпна. Знаеше, че един от шпионските самолети на ЦРУ не е предавал по време на мисия над Куба, но всички се надяваха, че е имало проблем с радиото и самолетът е на път към дома.

Президентът Кенеди явно не беше осведомен за липсващия самолет.

— Ю-2 е свален? — попита той със страх в гласа.

Джордж знаеше защо президентът е ужасен. Досега свръхсилите бяха изправени една срещу друга, но само се заплашваха. А вече беше даден първият изстрел. От този миг нататък избягването на войната ставаше много по-трудно.

— Райт току-що съобщи, че сваленият самолет е намерен — каза Макнамара. Полковник Джон Райт беше от военното разузнаване.

— Пилотът убит ли е? — попита Боби.

Както ставаше често, той зададе най-важния въпрос.

— Тялото на пилота е в самолета — отговори генерал Тейлър.

— Някой виждал ли е пилота? — попита президентът.

— Да, сър — рече Тейлър. — Отломките на самолета са на земята и пилотът е мъртъв.

Стаята притихна. Това променяше всичко. Един американец беше мъртъв, свален над Куба от съветско оръжие.

— Това повдига въпроса за ответен удар — продължи Тейлър.

Определено беше така. Американският народ щеше да поиска отмъщение. Джордж изпитваше същото. Внезапно му се прииска президентът да нареди масираното въздушно нападение, за което настояваше Пентагонът. В ума си виждаше стотици бомбардировачи в плътен ред да се носят над Флоридския проток и да хвърлят смъртоносния си товар върху Куба като буря. Искаше всяка ракетна площадка да бъде взривена, всички съветски войски — изтребени, Кастро — убит. Ако целият кубински народ пострада, така да бъде. Това ще ги научи да не убиват американци.

Срещата продължаваше вече два часа и стаята беше потънала в тютюнев дим. Президентът обяви почивка. Добра идея, каза си Джордж. Той самият определено имаше нужда да се поуспокои. Ако и другите изпитваха същата жажда за кръв като него, значи не бяха в състояние да вземат разумни решения.

Джордж знаеше, че по-важната причина за почивката е президентът Кенеди да си вземе лекарствата. Повечето хора знаеха, че има болки в гърба, но малцина разбираха, че той води непрестанна битка срещу още цял куп болести, включително болестта на Адисън и колит. Два пъти дневно лекарите му биеха коктейл стероиди и антибиотици, за да продължава да работи.

Боби се зае да преработи писмото до Хрушчов с помощта на ведрия млад Тед Соренсън, автор на президентските речи. Двамата се оттеглиха с хората си в кабинета на президента, тясна стая до Овалния кабинет. Джордж взе писалката и жълтия бележник и записа всичко, което Боби му каза да запише. Обсъждан само от двама души, отговорът вървеше бързо. Важните параграфи бяха:

Съединените щати приемаха първото предложение на Хрушчов. А второто? Боби и Соренсън се съгласиха отговорът да е такъв:

Не беше много, само намек за обещание да се обсъди нещо, но вероятно това беше максималното, което ЕксКом щеше да позволи.

Джордж пък се питаше как е възможно това да е достатъчно.

Предаде ръкописната чернова на една от президентските секретарки и я помоли да напечата текста. След няколко минути Боби беше повикан в Овалния кабинет, където се събираше по-малка група: президентът, Дийн Ръск, Макджордж Бънди и още двама или трима, с най-близките им сътрудници. Вицепрезидентът Линдън Джонсън не участваше: по мнението на Джордж той беше умен политик, но грубите му тексаски маниери дразнеха изтънчените бостънци братя Кенеди.

Президентът поиска Боби да отнесе писмото лично на съветския посланик във Вашингтон, Анатолий Добринин. През последните няколко дни Боби и Добринин бяха провели няколко неофициални срещи. Не си допадаха много, но можеха да разговарят откровено и представляваха полезен канал, който подминаваше вашингтонската бюрокрация. В една лична среща навярно Боби можеше да се разпростре по-подробно по намека за обещание да се обсъдят ракетите в Турция — без да е нужно предварително одобрение от ЕксКом.

Дийн Ръск предложи Боби да стигне малко по-далеч с Добринин. На днешните срещи беше станало ясно, че всъщност никой не иска ракетите Юпитер да останат в Турция. От строго военна гледна точка те бяха безполезни. Проблемът беше козметичен: турското правителство и останалите съюзници от НАТО щяха да се разгневят, ако Съединените щати изтъргуват тези ракети в споразумението за Куба. Ръск предложи едно решение, което според Джордж беше много умно.

— Предложете да изтеглим Юпитерите по-късно, да речем, след пет-шест месеца — каза той. — Тогава ще можем да го направим тихо, със съгласието на нашите съюзници, и за компенсация ще засилим активността в Средиземноморието на нашите ядрени подводници. Но Съветите трябва да обещаят да запазят тази сделка в пълна тайна.

Изненадващо предложение, но блестящо, рече си Джордж.

Всички се съгласиха забележително бързо. Дискусиите на ЕксКом скачаха от точка на точка из целия свят, но по-малката група в Овалния кабинет изведнъж доби решаващо значение.

— Обади се на Добринин — нареди Боби на Джордж. Погледна си часовника, Джордж — също. Беше седем и четвърт вечерта. — Помоли го да се срещне с мен в Министерството на правосъдието след половин час.

— И дайте писмото на пресата петнадесет минути по-късно — добави президентът.

Джордж отиде в стаята на секретарките до Овалния кабинет и вдигна телефона.

— Свържете ме със съветското посолство — помоли той телефонистката.

Посланикът незабавно се съгласи на срещата.

Джордж отнесе напечатаното писмо на Мария и каза, че президентът иска то да се даде на пресата в осем.

Тя притеснено си погледна часовника и каза:

— Добре, момичета, да се заемаме за работа.

Боби и Джордж излязоха от Белия дом и една кола ги откара на няколко преки до Министерството на правосъдието. В сумрачното осветление в почивния ден статуите в Голямата зала сякаш наблюдаваха с подозрение двамата мъже. Джордж обясни на екипа по сигурността, че скоро при Боби ще дойде важен посетител.

Качиха се с асансьора. Джордж мислеше, че Боби изглежда изтощен, и несъмнено беше така. Празните коридори на огромната сграда отекваха. Грамадният кабинет на Боби беше слабо осветен, но той не си направи труда да запали още лампи. Отпусна се зад широкото бюро и потърка очи.

Джордж гледаше уличните лампи през прозореца. Центърът на Вашингтон представляваше красив парк, пълен с паметници и дворци, но останалата част на града беше гъсто населен метрополис с пет милиона жители, повече от половината чернокожи. Дали градът щеше да е тук утре по това време? Джордж беше виждал снимки от Хирошима: километри разрушени до основи сгради, обгорени и осакатени оцелели в покрайнините, отправили неразбиращи погледи към неузнаваемия свят наоколо. Дали Вашингтон щеше да изглежда така на сутринта?

Точно в осем без четвърт въведоха посланик Добринин. Той беше плешив човек, малко над четиридесетте, и явно се радваше на неофициалните срещи с брата на президента.

— Искам да изложа настоящата тревожна ситуация така, както президентът я вижда — каза Боби. — Един от нашите самолети беше свален над Куба и пилотът е мъртъв.

— Вашите самолети нямат право да летят над Куба — бързо отвърна Добринин.

Разговорите на Боби с Добринин можеха да са доста бойки, но днес главният прокурор беше в по-различно настроение.

— Искам да разберете политическите реалности — каза той. — Сега върху президента се оказва сериозен натиск да отвърне с огън. Ние не можем да прекратим тези полети: това е единственият начин да проверим състоянието на изграждането на вашите ракетни бази. Но ако кубинците стрелят по нашите самолети ние ще отговорим на огъня.

Боби каза на Добринин какво е съдържанието на писмото на президента Кенеди до генералния секретар Хрушчов.

— А Турция? — остро попита Добринин.

Боби отговори предпазливо.

— Ако това е единственото препятствие пред постигането на споразумението, което споменах по-рано, президентът не вижда никакви непреодолими трудности. Най-голямата трудност за президента е публичното обсъждане на въпроса. Ако сега обявим такова решение, то ще разкъса НАТО. Нужни са ни четири или пет месеца да отстраним ракетите от Турция. Но това е крайно поверително — само шепа хора знаят, че Ви го казвам.

Джордж внимателно наблюдаваше лицето на Добринин. Дали си въобразяваше или наистина дипломатът прикриваше вълнението си?

— Джордж — каза Боби, — дай на посланика телефонните номера, които ползваме, за да се свържем пряко с президента.

Джордж грабна един бележник, написа три номера, откъсна листа и го даде на Добринин.

Боби се изправи, посланикът — също.

— Нужен ми е отговор утре — рече Боби. — Това не е ултиматум, а реалност. Нашите генерали нямат търпение да влязат в бой. И не ни пращайте някое от онези дълги писма на Хрушчов, чийто превод отнема по цял ден. Нуждаем се от вашия ясен и делови отговор, господин посланик. При това бързо.

— Добре — отвърна Добринин и излезе.

В неделя сутринта главният резидент на КГБ в Хавана докладва на Кремъл, че според кубинците сега американската атака е неизбежна.

Димка се намираше в една правителствена дача в Ново Огарьово, колоритно селце близо до Москва. Дачата представляваше малък дворец с бели колони и напомняше на Белия дом във Вашингтон. Димка се готвеше за срещата на Президиума, която щеше да се проведе тук след няколко минути, в дванадесет. Тръгна около дългата дъбова маса с осемнадесет папки със сведения в ръка и започна да оставя по една пред всяко място. В тях беше руският превод на последното послание на Кенеди до Хрушчов.

Димка беше обнадежден. Американският президент се беше съгласил с всички първоначални искания на Хрушчов. Ако по някакво чудо това писмо беше дошло минути след първото послание на генералния секретар, кризата щеше да свърши начаса. Но забавянето беше позволило на Хрушчов да добави нови искания. И за съжаление в писмото на Кенеди Турция не се споменаваше пряко. Димка не знаеше дали това ще се превърне в непреодолимо препятствие за неговия началник.

Членовете на президиума вече се събираха, когато в стаята влезе Наталия Смотрова. Димка първо забеляза, че къдравите й коси изглеждат по-дълги и по-привлекателни, и второ — че Наталия е уплашена. Димка беше опитвал да открадне няколко минути с нея, за да й съобщи за годежа. Чувстваше, че не може да сподели новината с никого в Кремъл, докато не каже на Наталия. Но отново моментът не беше подходящ. Трябваше да я види насаме.

Тя дойде право при него и каза:

— Онези малоумници са свалили американски самолет.

— О, не!

Тя кимна.

— Шпионски Ю-2. Пилотът е мъртъв.

— По дяволите. Кой го е направил — ние или кубинците?

— Никой не иска да каже, значи най-вероятно сме ние.

— Но такава заповед не е била издавана!

— Именно.

От това се страхуваха и двамата: че някой ще започне стрелба, без да е упълномощен.

Членовете на Президиума вече заемаха местата си, а сътрудниците им, както винаги, бяха зад тях.

— Отивам да му съобщя — каза Димка, но докато говореше, Хрушчов влезе. Димка се завтече към него и прошепна новината в ухото му, докато той сядаше. Хрушчов не отговори, но изглеждаше мрачен.

Откри срещата с предварително подготвена реч.

— Имаше време, когато напредвахме, както през октомври седемнадесета. Но през март осемнадесета трябваше да отстъпим и да подпишем Брест-Литовския договор с немците — поде той. — Сега сме изправени пред опасността от война и ядрена катастрофа, а резултатът навярно ще е унищожението на човешкия род. За да спасим света, ние трябва да отстъпим.

„Думите му звучат като начало на довод в полза на компромис“, помисли Димка.

Но Хрушчов бързо мина към военни въпроси. Какво трябва да направи Съветският съюз, ако американците нападнат Куба днес, каквито са очакванията на самите кубинци? На генерал Плиев трябва да бъде наредено да защитава съветските войски в Куба. Но той трябва да поиска разрешение, преди да ползва ядрени оръжия.

Докато Президиумът обсъждаше тази вероятност, Димка беше повикан навън от секретарката си Вера Плетнер. Имаше телефонно обаждане за него.

Наталия го последва.

Външното министерство разполагаше с новини, които незабавно трябваше да бъдат предадени на Хрушчов — да, по време на заседанието. Току-що беше получена телеграма от съветския посланик във Вашингтон. Боби Кенеди му беше казал, че ракетите в Турция ще бъдат премахнати до четири или пет месеца, но това трябваше да остане в пълна тайна.

— Добра новина! — възкликна доволно Димка. — Ще му кажа веднага.

— Още нещо — каза чиновникът от Външното министерство. — Боби Кенеди непрестанно подчертавал нуждата от бързина. Явно американският президент е под силен натиск от Пентагона да нападне Куба.

— Тъкмо както си мислехме.

— Боби все казвал, че има много малко време. Те трябва да получат отговора днес.

— Ще му предам.

Димка затвори. Наталия стоеше до него и го гледаше очаквателно. Имаше нюх за новините.

— Боби Кенеди предложил да махнат ракетите от Турция — каза Димка.

Наталия се усмихна широко.

— Свърши се! Победихме!

После го целуна по устните.

Димка се върна много развълнуван в залата. Говореше министърът на отбраната Малиновски. Димка приближи до Хрушчов и заговори тихо.

— Телеграма от Добринин — получил е ново предложение от Боби Кенеди.

— Кажете на всички — отвърна Хрушчов и прекъсна министъра.

Димка повтори каквото беше научил.

Членовете на Президиума рядко се усмихваха, но сега Димка видя широки усмивки около масата. Кенеди им беше дал всичко, което бяха поискали! Това беше победа за Съветския съюз и лично за Хрушчов.

— Трябва да приемем възможно най-бързо — каза Хрушчов. — Доведете стенограф. Незабавно ще продиктувам нашето писмо, в което изразяваме съгласие, и то трябва да бъде излъчено по „Радио Москва“.

— Кога да наредя на Плиев да започне да демонтира ракетните установки? — попита Малиновски.

Хрушчов го изгледа, все едно е малоумен.

— Веднага.

След Президиума Димка най-сетне видя Наталия насаме. Тя седеше във вестибюла и преглеждаше бележките си от заседанието.

— Трябва да ти кажа нещо — подхвана Димка. По някаква причина имаше неприятно чувство в стомаха, макар да нямаше от какво да се притеснява.

— Давай — тя отгърна нова страница в бележника.

Димка замълча, понеже виждаше, че не разполага с цялото й внимание. Наталия остави бележника и се усмихна.

Сега или никога.

— Ние с Нина се сгодихме и ще се женим.

Наталия пребледня и зина от изумление.

Димка имаше нужда да каже още нещо.

— Вчера казахме на семейството ми. На рождения ден на дядо ми. „Спри да дрънкаш“, каза си той. „Млъквай“.

— Той е на седемдесет и четири.

Когато Наталия заговори, думите й го потресоха.

— Ами аз?

Димка не разбираше какво иска да каже.

— Ти ли?

Гласът на Наталия се сниши до шепот.

— Прекарахме една нощ заедно.

— Никога няма да я забравя — Димка се смая. — Но след това ми каза единствено, че си омъжена.

— Страх ме беше.

— От какво?

На лицето й беше изписано искрено страдание. Широката й уста беше изкривена в болезнена гримаса.

— Не се жени, моля те!

— Защо не?

— Защото не искам.

Димка съвсем се сащиса.

— Защо не ми каза?

— Не знаех какво да правя.

— Сега обаче е късно.

— Наистина ли? — Наталия го погледна умоляващо. — Можеш да развалиш годежа… ако искаш.

— Нина очаква дете.

Наталия шумно пое въздух.

— Трябваше да кажеш нещо… преди…

— И ако бях казала?

Той поклати глава.

— Няма смисъл да го обсъждаме.

— Няма. Разбирам.

— Добре — заключи Димка. — Поне избегнахме ядрената война.

— Да — отговори Наталия. — Живи сме. И това е нещо.

20.

Миризмата на кафе събуди Мария. Тя отвори очи. Президентът Кенеди седеше в леглото до нея, подпрян на няколко възглавници, пиеше кафе и четеше неделното издание на Ню Йорк Таймс. Облечен беше в светлосиня нощница, както и тя.

— О! — възкликна Мария.

Той се усмихна.

— Звучиш изненадана.

— Така е. Изненадана съм, че съм жива. Мислех, че ще загинем през нощта.

— Не и този път.

Беше легнала да спи с някаква половинчата надежда това да се случи. Ужасяваше се от края на тяхната любов. Знаеше, че връзката им няма бъдеще. За него да напусне съпругата си щеше да означава край на политическата кариера; да го направи заради една чернокожа жена беше немислимо. Пък и той не искаше да напуска Джаки — обичаше я и обичаше децата им. Той беше щастливо женен. Мария беше негова любовница и той щеше да скъса с нея, когато му омръзне. Понякога тя имаше чувството, че предпочита да умре, преди да дойде време за това — особено ако смъртта дойде докато са заедно в леглото, с един миг на ядрена разруха, който да свърши, преди да разберат какво става.

Мария не каза нищо такова: нейната роля беше да го радва, а не да го натъжава. Седна по-изправена, целуна го по ухото, надзърна през рамото му във вестника, взе чашата от ръката му и отпи от неговото кафе. Въпреки всичко беше щастлива, че още е жива.

Той никога не спомена аборта. Беше почти все едно го е забравил. Мария никога не го беше споменавала пред него. Беше се обадила на Дейв Пауърс и му беше казала, че е бременна; Дейв й даде някакъв телефонен номер и каза, че ще има грижата да плати на лекаря. Единственият случай, когато президентът спомена това, беше когато й се обади след процедурата. Имаше си по-големи грижи.

Мария мислеше сама да повдигне въпроса, но бързо реши да не го прави. Също като Дейв, тя искаше да предпазва президента от грижи, а не да го обременява допълнително. Сигурна беше, че това е правилното решение, макар да не можеше да не съжалява, че няма как да разговаря с него за нещо толкова важно.

Боеше се, че след процедурата сексът може да е болезнен. Но снощи, когато Дейв я помоли да иде в резиденцията, на нея толкова не й се искаше да отклонява поканата, че пое риска. Всичко беше наред — всъщност беше чудесно.

— По-добре да се размърдам — каза президентът. — Тази сутрин съм на църква.

Тъкмо щеше да стане, когато телефонът звънна. Той вдигна.

— Добро утро, Мак.

Мария предположи, че говори с Макджордж Бънди, съветника по националната сигурност. Скочи от леглото и отиде в банята.

Кенеди често приемаше обаждания сутрин в леглото. Мария прецени, че хората, които му звънят, или не знаят, или не се интересуват, че той може да има компания. Тя спестяваше на президента неудобството, като изчезваше по време на тези разговори, за всеки случай — ако се окажеха свръхсекретни.

Подаде се иззад вратата тъкмо навреме да го види как затваря телефона.

— Прекрасни новини! — обяви той. — „Радио Москва“ съобщава, че Хрушчов демонтира кубинските ракети и ги връща в Съветския съюз.

Мария трябваше да се удържи да не извика от радост. Всичко свърши!

— Чувствам се като нов човек — каза президентът.

Мария го прегърна и го целуна.

— Ти спаси света, Джони.

Той се позамисли. След минута каза:

— Аха, май е така.

Таня стоеше на балкона, облегната на парапета от ковано желязо, и вдишваше дълбоко влажния хавански утринен въздух, когато Буикът на Пас спря долу и препречи тясната улица. Той изскочи от колата, погледна нагоре, видя я и викна:

— Ти ме предаде!

— Какво? — удиви се тя. — Как?

— Знаеш.

Пас беше с горещ и изменчив нрав, но Таня никога не го беше виждала толкова гневен и се радваше, че не се е качил в жилището й. Недоумяваше обаче каква е причината за избухването му.

— Не съм разкривала тайни и не съм спала с друг мъж. Значи съм сигурна, че не съм те предала.

— Тогава защо демонтират ракетните установки?

— Така ли? — ако беше вярно, това означаваше край на кризата. — Сигурен ли си?

— Не се преструвай, че не знаеш.

— За нищо не се преструвам. Но ако е истина, значи сме спасени — с крайчеца на окото си Таня зърна как съседите отварят прозорците и вратите, за да наблюдават кавгата с неприкрито любопитство. — Защо се сърдиш?

— Защото Хрушчов сключи сделка с янките и дори не я обсъди с Кастро!

Съседите издадоха разни неодобрителни звуци.

— Естествено, че не знаех това — раздразнено отвърна Таня. — Да не би да си въобразяваш, че Хрушчов обсъжда такива неща с мен?

— Защото те прати тук.

— Не лично.

— Той говори с брат ти.

— Наистина ли вярваш, че съм някакъв специален емисар на Хрушчов?

— А защо според теб те следвах навсякъде с месеци?

— Представях си, че го правиш, защото ме харесваш — отговори Таня с по-тих глас.

Жените, които подслушваха, загукаха съчувствено.

— Вече не си желана тук — кресна Пас. — Събирай си куфарите. Трябва да напуснеш Куба незабавно. Днес!

С тези думи той скочи обратно в колата и подкара с рев.

— Приятно ми беше, че се запознахме — каза Таня.

Тази вечер Димка и Нина празнуваха в едно заведение недалеч от нейното жилище.

Димка беше решил да не се замисля за обезпокоителния разговор с Наталия. Той не променяше нищо. Пропъди я от мислите си. Имаха кратка авантюра и тя свърши. Той обичаше Нина и тя щеше да бъде негова съпруга.

Димка купи две шишета слаба руска бира и седна до нея на пейката.

— Ние ще се оженим — нежно рече той. — Искам да имаш прекрасна рокля.

— Аз не искам много шумотевица.

— Нито пък аз, но това може да се окаже проблем — свъси се Димка. — Аз съм първият от моето поколение, който ще се жени. Майка ми, баба ми и дядо ми ще искат голямо тържество. А твоето семейство? — Знаеше, че баща й е загинал във войната, но майка й още беше жива. Нина имаше и брат, по-млад от нея с две години.

— Надявам се мама да е достатъчно добре и да дойде.

Майката на Нина живееше в Перм, на около хиляда и четиристотин километра източно от Москва. Ала нещо подсказваше на Димка, че тя всъщност не държи майка й да дойде.

— А брат ти?

— Ще помоли за отпуска, но не знам дали ще му дадат — братът на Нина служеше в Червената армия. — Нямам представа къде се намира. Доколкото знам, може и в Куба да е.

— Ще разбера — отговори Димка. — Вуйчо Володя може да се обади тук-там.

— Не си прави чак толкова труд.

— Искам. Това може би ще е единствената ми сватба.

— Какво искаш да кажеш? — сопна се Нина.

— Нищо — Димка искаше да се пошегува и съжаляваше, че я е раздразнил. — Забрави, че го казах.

— Мислиш, че и с тебе ще се разведа, както се разведох с първия си съпруг ли?

— Казах тъкмо обратното, нали? Какво ти става? — той се усмихна насила. — Днес трябва да сме щастливи. Ще се оженим, ще имаме бебе. А и Хрушчов спаси света.

— Не разбираш. Аз не съм девойка.

— Досетих се за това.

— Ще се държиш ли сериозно?

— Добре.

— Нормално е на сватбата двама млади да си обещаят, че ще се обичат вечно. Не можеш два пъти да кажеш такова нещо. Не разбираш ли, че се срамувам отново да правя това, понеже вече веднъж се провалих?

— О! Да, сега, като ми го обясни, разбирам — отношението на Нина беше малко старомодно — толкова хора вече се развеждаха — но може би тя беше такава, защото беше от провинциален град. — Значи искаш празненство, което е подходящо за втори брак: без екстравагантни обещания, без шеги с младоженците, зряло разбиране, че животът невинаги върви по план.

— Точно така.

— Е, любов моя, щом това искаш, ще се погрижа да е така.

— Наистина ли?

— Какво те кара да мислиш, че не бих го сторил?

— Не знам. Понякога забравям какъв добър човек си.

Тази сутрин, на последния ЕксКом за кризата Джордж чу как Бънди изнамери нов начин за описване на противостоящите страни сред съветниците на американския президент.

— Всеки знае кои са ястребите и кои са гълъбите — каза Бънди. Той самият беше ястреб. — Днес е денят на гълъбите.

Но тази сутрин ястребите бяха малко: всички ценяха начина, по който президентът се справи с кризата, дори някои от онези, които до скоро твърдяха, че е опасно слаб, и го притискаха да въвлече Съединените щати във война.

Джордж събра смелост да се пошегува с президента.

— Може би сега трябва да се справите с индокитайската гранична война, господин президент.

— Не мисля, че някой от тях или пък който и да е друг иска да го направя.

— Но днес Вие нямате равен.

Президентът се разсмя.

— Това ще продължи около седмица.

Боби Кенеди се радваше, че ще може да прекара повече време със семейството си.

— Почти забравих пътя до дома — рече той.

Само генералите бяха нещастни. Комитетът на обединените началник-щабове, който се беше събрал в Пентагона да завърши плановете за въздушното нападение над Куба, беше гневен. Пратиха на президента спешно съобщение, че съгласието на Хрушчов е само хитрина за печелене на време. Къртис Ле Мей каза, че това е най-големият разгром в американската история. Никой не обърна внимание.

Джордж беше научил нещо и усещаше, че му трябва време да го смели. Политическите въпроси бяха по-тясно преплетени, отколкото си беше представял досега. Винаги беше мислил, че проблеми като Берлин и Куба са отделни и имат слаба връзка с въпроси като гражданските права и здравеопазването. Но президентът Кенеди не можеше да се справи с Кубинската ракетна криза, без да се замисля за отзвука в Германия. А ако се беше провалил в Куба, предстоящите междинни избори щяха да навредят на вътрешнополитическата му програма и да стане невъзможно той да прокара закона за гражданските права. Всичко беше свързано. Разбирането на този факт имаше отражение върху кариерата на Джордж, за което той трябваше да поразсъждава.

Когато срещата на ЕксКом завърши, Джордж се отправи към дома на майка си, без да сваля костюма. Беше слънчев есенен ден и листата бяха обагрени в червено и златисто. Майка му приготвяше вечеря за него, както обичаше да прави. Имаше пържоли и картофено пюре. Пържолите бяха препечени — Джордж не успя да я убеди да ги приготвя по френски средно изпечени. Но и така се наслаждаваше на храната, защото беше приготвена с любов.

После Джаки изми чиниите, той ги избърса и се приготвиха за вечерната служба в евангелистката църква Ветил.

— Трябва да благодарим на Бога, че ни избави — рече Джаки, докато стоеше пред огледалото до вратата и нагласяше шапката си.

— Ти, мамо, благодари на Бога — отвърна обичливо Джордж. — Аз ще благодаря на президента Кенеди.

— А защо просто не се договорим да благодарим и на двамата?

— Приемам — съгласи се Джордж и излязоха.