Предани

9. Тобиас

Нощният въздух се влива в дробовете ми. Имам чувството, че това е една от последните ми отредени глътки въздух. Утре ще напусна това място и ще търся ново.

Юрая, Зийк и Кристина тръгват към централата на Ерудитите. Хващам ръката на Трис и я задържам до мен.

- Чакай - казвам. - Нека отидем някъде.

- Да отидем, но...

- Само за мъничко. - Скривам я зад ъгъла на сградата. Въпреки че е нощ, мога да видя черната вода, която пълни празния канал. Лунната светлина разлива светли петна по вълничките. - Ти си с мен, нали не си забравила? Няма да те арестуват.

Устните й леко се извиват, почти се усмихва.

Завиваме по улицата, тя обляга тялото си на стената, а аз заставам пред нея. Реката тече зад мен. Трис си е сложила нещо черно около очите, така че цветът им изпъква още повече - ярък и поразителен.

- Не знам какво да правя. - Притиска лицето си с ръце и заравя пръсти в косата си. -За Кейлъб.

- Не знаеш ли?

Тя се отдръпва встрани, за да ме погледне.

- Трис. - Слагам ръце на стената от двете страни на главата и и се навеждам към нея. - Не искаш той да умре. Знам, че не искаш.

- Там е работата, че... - Тя затваря очи. - Толкова съм... препълнена с гняв. Не искам да мисля за него, защото всеки път, когато мисля, ми се иска да...

- Знам. Господи, знам! - През целия си съзнателен живот бях мечтал и си бях представял как ще убия Маркъс. Веднъж дори направих план. Щях да го убия с нож, за да усетя как топлината на тялото му го напуска, за да съм достатъчно близо да наблюдавам как светлината в очите му гасне. И докато мислех за това, докато планирах, се вцепенявах от същия онзи ужас, който изпитвах от него и от нечовешката му жестокост.

- Родителите ми вероятно биха искали да го спася. - Тя вдига очи към небето. - Биха казали, че е егоистично да оставиш някого да умре само защото е съгрешил спрямо теб. Прощавай, прощавай, прощавай безкрайно.

- Тук не става дума за това какво искат те, Трис.

- Напротив, за това става дума. - Тя се оттласква от стената. - Винаги е било така, винаги е ставало както те искат. Защото той принадлежи на тях повече, отколкото принадлежи на мен. А аз искам да ги накарам да се гордеят с мен. Това е всичко, което искам.

Поглежда ме решително. Никога не съм имал родители, които да ми дадат добър пример, родители, чиито очаквания спрямо мен да бъдат достатъчен мотив да живея и да се боря. Но при нея нещата не стоят така. Представям си ги вътре в нея как я изпълват

със смелост и красота, как оставят своя отпечатък.

Докосвам бузата й и прокарвам пръсти през косите й.

- Ще го измъкна.

- Моля?

- Ще го измъкна от килията. Утре, преди да тръгнем. Ще го направя.

- Наистина ли? Сигурен ли си?

- Разбира се, че съм сигурен.

- Аз... - Тя ме поглежда притеснено. - Благодаря. Ти си... изключителен.

- Не ми благодари и не казвай такива неща, защото не си разбрала какъв е скритият ми мотив - засмивам се аз. - Не те доведох тук, за да си говорим за Кейлъб.

- О? Така ли?

Слагам ръце върху бедрата и и леко я притискам към стената. Тя вдига глава и ме поглежда с чистите си нетърпеливи очи. Навеждам се да усетя дъха □, но веднага се отдръпвам, колкото да я подразня.

Тя закача пръсти в гайките на колана ми и се опитва да ме придърпа към себе си. Не успява. Изпънал съм ръце, опрени на стената, и те държат цялата тежест на тялото ми. Опитва се да ме целуне, но извръщам глава. Искам да я предизвикам, да я разпаля. Целувам само меката кожа под ухото □, после врата. Вдишвам уханието и - мирише на сол, на нощен бяг.

- Направи ми една услуга - прошепва в ухото ми. - Моля те, никога не действай без този скрит мотив.

После слага длани върху ръцете ми. Пръстите и нежно погалват всички татуирани места по кожата ми. Плъзгат се под колана на джинсите ми и тя ме придърпва рязко към себе си. Заравям лице във врата й, почти не мога да дишам. Не мога да помръдна.

А когато най-сетне се целуваме... какво облекчение! Тя въздъхва, а аз усещам как дръзка усмивка се разлива по лицето ми.

Повдигнам я, опирам я на стената, краката и обвиват кръста ми. Тя ме целува и се смее, а аз се чувствам непобедим. Може би и тя се чувства така. Пръстите и остават впити в мускулите на ръцете ми. Нощният въздух изпълва дробовете ми. Сякаш това е една от първите ми глътки истински въздух. Сякаш едва сега се уча да дишам.