Предани

26. Трис

Навеждам се и поглеждам през микроскопа. Оранжевокафявият серум плува пред очите ми.

Толкова бях заета да следя лъжите на Нита, че истината почти ми убягна. След като Бюрото притежава серума, значи те са го разработили и са намерили начин да го дадат на Джанийн. Отдръпвам се от микроскопа. Как така Джанийн е работила с Бюрото? Та тя искаше с цената на всичко да остане в града, далеч от тях.

Но са имали обща цел. Джанийн и Бюрото са искали експериментът да продължи. Страхували са се до смърт какво би станало, ако бъде прекратен. Били са готови да пожертват невинни хора, за да постигнат своето.

Бях си помислила, че това място може да е мой дом. Но Бюрото е пълно с убийци. Залюлявам се на петите си, като че невидима сила разтърсва тялото ми. Излизам от стаята, а сърцето ми бие силно.

Не обръщам внимание на няколкото души, които се мотаят из коридорите. Продължавам напред и навътре в стомаха на звяра.

Това място може да стане мой дом. Така бях казала на Кристина.

Тези хора са убили родителите ти. Думите на Тобиас ехтят в главата ми.

Вървя без цел. Искам само пространство, въздух. Изваждам картата си, показвам я на охраната и на бегом излизам навън. Стигам до каменната скулптура. В момента няма светлина във водата, но капките продължават да се стичат с всяка изминала секунда. Заставам отпред и гледам. И тогава от другата страна на камъка виждам брат си.

- Добре ли си? - пита боязливо.

Не, не съм добре. Бях започнала да вярвам, че най-сетне съм намерила място, където мога да остана, място, което да ми даде стабилност, място без контрол и корупция. Дом. След всичко, което се случи, трябваше вече да съм разбрала, че такова място не съществува.

- Не - казвам.

- Какво има? - пита и тръгва бавно към мен.

- Какво има ли? - засмивам се истерично. - Нека се изразя така: току-що научих, че на този свят има по-зли хора дори от теб.

Клякам на земята и заровям ръце в косата си. Вцепенена съм и това ме ужасява още повече. Бюрото е виновно за смъртта на родителите ми. Защо трябва да си го повтарям, за да го проумея? Какво ми става?

- О... аз... съжалявам? - казва той.

Изсумтявам ядосано. Просто не съм способна да кажа нищо повече.

- Знаеш ли какво ми каза веднъж мама? - Как само изрича думата „мама“, все едно не я е предал... Готова съм да скоча и да го пребия. - Че всеки носи в себе си нещо зло. И първата стъпка, която правим, за да обикнем някого, е да си признаем, че носим същото зло в себе си. Само така можем да простим.

- Това ли искаш да направя? - казвам глухо и се изправям. - Да, вършила съм лоши неща, Кейлъб, но никога не бих те завела на собствената ти екзекуция.

- Не можеш да си сигурна. - Казва го, сякаш ме моли да призная, че съм същата като него, че не съм по-добра от него. - Не знаеш колко убедителна беше Джанийн...

И тогава нещо в мен се пречупва.

Удрям го с все сила в лицето.

И докато го удрям, единственото, за което си мисля, е как Ерудитите ми взеха часовника, събуха ми обувките и ме поведоха към голата маса, където щяха да ме убият. Може би Кейлъб бе изявил желание сам да я подготви за мен!

Мислех, че съм се научила как да овладявам подобни пристъпи на гняв, но когато Кейлъб пада назад с ръце върху лицето си, аз се навеждам, хващам го за ризата, вдигам го от земята и го блъсвам с все сила върху каменния блок. Не спирам да крещя, че е страхливец и предател, че ще го убия.

Една жена от охраната се приближава до мен, хваща ръката ми и... край. Пускам ризата му, разтърсвам горящата си ръка, обръщам се и си тръгвам.

В лабораторията на Матю върху стола зад винаги празното бюро виси бежов пуловер. Единият му ръкав се е свлякъл до пода. Никога не съм виждала супервайзъра и започвам да подозирам, че Матю сам върши цялата работа.

Сядам върху пуловера и разглеждам ръката си. Кокалчетата ми са разцепени от удара в лицето на Кейлъб. Май е съвсем в реда на нещата сблъсъкът да нарани и двама ни. Така е с всичко на този свят.

Когато снощи се прибрах в спалнята, Тобиас не беше там. Бях твърде ядосана, за да заспя. През часовете, през които гледах сенките по тавана, взех решение - няма да участвам в плана на Нита, но няма и да го спра. Истината за симулационната атака подклажда омразата ми към Бюрото и затова искам да наблюдавам как се разрушават отвътре.

Матю говори с някакви научни термини, които не разбирам, и, откровено казано, ми е трудно да се концентрирам.

- ... правим такива генетични анализи, което е чудесно, но преди разработвахме серума на паметта като вирус - обяснява той. - Да се разпространява с подобна скорост, да го прави по въздушен път, да поразява много хора за малък период от време. Създадохме и ваксина за вируса. Само временна, действа 48 часа, но и това е нещо...

- Значи сте правили всички тези неща, за да подобрите ефективността на експеримента в другите градове, така ли? - питам. - За да няма нужда да се инжектират хората, просто го пускате във въздуха и той се разпространява сам.

- Точно така. - Изглежда развълнуван, че проявявам интерес към работата му и към това, което говори. - Освен това е по-добре да имаш възможност да избереш определени представители на населението, които не искаш да засегнеш с вируса, и да ги ваксинираш.

Кимвам.

- Добре ли си? - пита Матю, опрял чашата с кафе до устата си. Не отпива, оставя я и казва: - Чух, че снощи охраната трябвало да те спре да не пребиеш някого.

- Брат ми. Кейлъб.

- Аха! И какво е направил този път?

- Всъщност нищо. - Започвам нервно да дърпам ръкавите на пуловера си. Опърпани са по краищата. - Нервите ми бяха опънати до пръсване, така или иначе щях да гръмна. Той просто се появи в кофти момент.

Докато говоря, зная какво ме пита с очи. Искам да му обясня всичко за Нита и за това, което тя ми показа, но дали мога да му се доверя?

- Вчера чух нещо - започвам бавно, колкото да опипам почвата. - За Бюрото. За града. За симулациите.

Той застива и ме поглежда странно.

- Какво има? - питам.

- От Нита ли го чу?

- Да. Откъде знаеш?

- Помогнах й няколко пъти - отвръща той. - Аз я пуснах в склада. Каза ли ти друго?

Матю е информаторът на Нита? Не мога да повярвам, че човекът, който надълго и

нашироко ми обясняваше каква е разликата между моите „чисти“ гени и „увредените“ гени на Тобиас, е помагал на Нита.

- Спомена за някакъв план - казвам много бавно.

Той става и тръгва към мен странно напрегнат. Инстинктивно се свивам назад в стола.

- Ще го направят ли? Знаеш ли кога?

- Какво става тук? Защо си помагал на Нита?

- Защото цялата тая работа с „генетичните увреждания“ е пълна глупост. Много е важно да ми отговориш на въпроса!

- Да, ще го направят. Не знам кога, но ще е скоро.

- Мамка му! - Матю заравя лице в ръцете си. - Не, това не отива на хубаво!

- Ако не започнеш да ми говориш ясно и ако не спреш да ми усукваш, ще те шамаросам - скачам на крака аз.

- Помагах □, докато не разбрах какви са истинските намерения на тези хора от покрайнините. И на Нита, разбира се. Искат да влязат в лабораторията за оръжия и да...

- Да вземат серума на паметта, знам.

- Не. - Матю клати глава. - Не, не искат серума на паметта, искат серума на смъртта. Подобен е на този, който имаха Ерудитите, нали него щяха да ти инжектират, когато уж трябваше да те екзекутират. Ще убият хора, много хора. Просто отваряш аерозола и готово. Дай го на „правилните“ хора и веднага се стига до анархия, жестокости, масови убийства, а точно това искат хората от покрайнините.

Да, разбирам. Цялата картина ми е ясна. Представям си пръста на Нита върху аерозола. Представям си труповете на Аскетите, труповете на Ерудитите, осеяните със смърт улици, сгради, стълбища, канавки. Представям си как този малък свят, за който сме се хванали като удавници, пламва и рухва.

- Мислех, че и помагам да направи нещо по-умно - обяснява Матю. - Ако знаех, че Е помагам да започне нова война, никога не бих го направил. Трябва да действаме. Веднага!

- Казах му! - прошепвам нежно, но не на Матю, а на себе си. - Казах му, че тя го лъже.

- Начинът, по който се третират „увредените“ в тази държава, е проблем, но той няма да бъде разрешен с още убийства - казва. - Хайде, трябва да идем в офиса на Дейвид.

Не зная кое е правилно и кое е грешно. Не зная нищо за тази страна, за начина, по който се случват нещата тук, какво трябва да се промени. Но зная, че серумът на смъртта в ръцете на Нита е също толкова опасен, колкото ако остане в ръцете на Бюрото. Затова хуквам след Матю. Тръгваме с бърза крачка към главния вход, през който влязох за първи път в тази сграда.

Когато минаваме покрай скулптурата, мярвам Юрая. Стои до нея и ми маха с ръка. Устните му са свити в черта. Ако се постарае повече, може и да мине за усмивка. Над него контейнерът с вода е окъпан в светлина - символът на безполезната, безсмислена борба за нещо, което няма никакво значение и дори не съществува.

Точно минавам през охраната, когато виждам как стената до Юрая експлодира.

Като разлистваща се пъпка на огнено и смъртоносно цвете. Стъкла и метал летят от центъра □, а тялото на Юрая пада безжизнено. Разлюлявам се зяпнала, крещя името му с все сила, но не чувам собствения си глас от бученето в ушите си.

Всички около мен са се свили на земята и са покрили с ръце главите си. Но аз съм права и гледам дупката в стената. Никой не влиза.

След секунди всички хукват да бягат далеч от експлозията. Аз се хвърлям срещу потока от хора, като си прокарвам път с лакти - трябва да стигна до Юрая. Някой ме блъсва, падам, лицето ми удря нещо грапаво и твърдо. Ръб на маса. Изправям се и бърша с ръкав потеклата от веждата ми кръв. Виждам навсякъде около себе си единствено тела, крака, ръце и ужасени очи. С периферното си зрение мервам табелата ИЗХОД.

- Пускайте сирената - вика някой от охраната. Мушвам се под нечия ръка и се дръпвам встрани от потока хора.

- Пуснах я, не работи - крещи друг охранител.

Матю ме хваща за рамото и изкрещява в ухото ми:

- Какво правиш? Не отивай към...

Започвам да се движа още по-бързо, щом си намирам пространство без хора, които да стоят на пътя ми. Матю тича след мен.

- Не трябва да вървим към експлозията. Който и да я е предизвикал, вече е влязъл в сградата - казва той. - Към лабораторията за оръжия! Веднага! Хайде!

Лабораторията!

Мисля си за лежащото сред стъклото и метала неподвижно тяло на Юрая. Всеки мой мускул е устремен към него, но знам, че сега не мога да му помогна по никакъв начин. По-важното е да използвам това, което знам за хаоса и атаките, за да попреча на Нита и приятелите й да откраднат смъртоносния серум.

Матю е прав. Това няма да доведе до нищо добро.

Той ме повежда, гмурка се в тълпата, сякаш е море. Опитвам се да не губя тила му от погледа си, но лица, ръце, тела застават между нас, виждам изкривените от ужас очи, отворените за писък усти. Изгубвам го за няколко секунди, но после го зървам отпред да завива по коридора вдясно.

- Матю! - изкрещявам и започвам да блъскам хората, които запречват пътя ми. Най-сетне успявам да го догоня и го хващам за ризата. Той се обръща и стиска ръката ми.

- Добре ли си? - пита, като гледа веждата ми. Забравила съм за нея, сякаш се е случило преди години. Притискам ръкава си към раната и той почервенява от кръвта, но кимвам окуражително.

- Добре съм. Хайде!

Тичаме един до друг по някакъв страничен коридор, по който няма толкова много хора, но виждам, че тези, които са гръмнали стената, вече са минали оттук. По пода лежат охранители и само някои са живи. До фонтана намирам захвърлен пистолет, пускам ръката на Матю и се хвърлям към оръжието.

Подавам му го, но той поклаща глава:

- Никога не съм стрелял.

- За Бога, Матю!

Пръстът ми застава на спусъка. Не е като тези, които имаме в града. Не тежи, няма барабан, спусъкът се натиска леко. Много по-лесно ми е да го хвана, защото не предизвиква старите спомени в съзнанието ми.

Матю едва диша. Аз също, но за мен случилото се не е нещо необичайно - и преди съм бягала сред хаос. Завиваме към друг коридор, който е празен, с изключение на лежаща на пода жена в униформа. Не помръдва.

- Не е далеч - казва той, а аз слагам пръст на устните си, за да го предупредя да пази тишина.

Забавяме крачка, стискам пистолета и потта ми го прави хлъзгав. Когато минаваме покрай убитата жена, се спирам да я претърся за оръжие. Намирам пистолет под хълбока □. Паднала е настрани и ръката с оръжието е останала под тялото □. Матю я гледа втрещен и дори не мига.

- Ей, давай напред! Движи се! После ще му мислиш - казвам тихо.

Смушквам го с лакът в ребрата и тръгвам пред него. Осветлението е слабо, а по тавана минават тръби. Чувам гласове пред нас и вече няма нужда Матю да ме упътва.

Когато стигаме до завоя на коридора, спирам и се притискам до стената.

Надниквам за секунда и виждам двойни стъклени врати, които вероятно тежат колкото метални. Отворени са. Зад тях има друг коридор, в който няма никой... освен трима души в черно. Носят специални дебели и тежки дрехи и много големи пистолети. Едва ли бих могла да повдигна такова оръжие, какво остава да стрелям с него. Лицата им са покрити с черни маски с отвори само за очите.

Пред двойните врати виждам Дейвид паднал на колене с опряно в главата дуло. По брадата му се стича кръв. А сред похитителите стои момиче с черна маска и тъмна коса, прибрана на опашка.

Нита.