Предани

31. Тобиас

Не мога да се върна в спалнята и да се изправя пред неизречените въпроси и обвинения. Зная, че не трябва да се връщам и към местопрестъплението си, въпреки че не е сред охраняемите зони, където ми е забранено да ходя. Почти всичко ми е забранено. Нямам право на достъп до повечето места в сградата, но повече ме гложди какво става в града. Като че ли искам да си спомня, че на света има място, където не ме мразят.

Влизам в контролната зала и сядам на един стол. Всеки екран показва различна част от града: Жестоката борса, фоайето на централата на Ерудитите, парка Милениум, небостъргача Ханкок.

Седя дълго и гледам как безкастовите обикалят около централата на Ерудитите. Имат ленти с празен кръг на ръцете си и пистолети на хълбоците си. Понякога се спират за кратък разговор и си разменят консерви с храна - стар обичай на безкастовите.

Чувам как някой в контролната зала казва: „Ето го!“. Погледът ми минава през всички екрани, за да разбера за кого говорят. И тогава го виждам. Маркъс стои пред небостъргача Ханкок и гледа часовника си.

Докосвам екрана, за да включа звука. В първия момент се чува само свистенето на вятъра, но след няколко секунди прозвучават и стъпки. Йохана е. Върви право към него. Той протяга ръка да се здрависат, но тя не реагира на жеста и ръката му остава увиснала във въздуха като непоета стръв.

- Знаех си, че си останал в града - казва тя. - Издирват те навсякъде.

Някои от хората в контролната зала застават зад гърба ми да гледат. Не им обръщам внимание. Концентриран съм единствено върху ръката на баща си - прибира я до тялото си и я свива в юмрук.

- Да не би да съм те обидил с нещо? - пита Маркъс. - Свързах се с теб, защото мислех, че сме приятели.

- А аз реших, че си се свързал с мен, защото знаеш, че съм лидер на Преданите и искаш нещо от нас. - Йохана накланя глава настрани, кичур коса пада и закрива белязаното и око. - И за целите ти аз съм единствено лидер на Преданите. Освен това, нашето приятелство приключи.

Маркъс сключва вежди. Вероятно е бил красив мъж на младини, но с годините бузите му са хлътнали, а чертите му са станали груби и строги. Косата му е както винаги късо подстригана по аскетски, но това не омекотява вида му. След последните и думи лицето му изразява само раздразнение.

- Не разбирам - казва той.

- Говорих с някои от приятелите си от Прямите - обяснява Йохана. - Зная какво е казало момчето ти, когато е било под влиянието на серума на истината.

Лицето ми пламва, свивам се в себе си и дори раменете ми се огъват.

- Не, Тобиас е... - започва Маркъс.

Йохана вдига ръка, за да го прекъсне, и започва да говори със затворени очи, сякаш той е нещо прекалено отвратително и гнусно, за да го гледа.

- Моля те! Виждала съм как се държи синът ти, наблюдавала съм и жена ти. Знам как изглеждат хората, осакатени от насилие. - Тя мушва кичур коса зад ухото си и добавя: -Разпознаваме се помежду си.

- Как е възможно да повярваш... - Маркъс млъква по средата на изречението и започва да клати глава. - Да, вярно е, че обичам дисциплината, но винаги съм искал само най-доброто...

- Един съпруг не може да дисциплинира съпругата си. Това е недопустимо дори и при Аскетите. А що се касае до сина ти... да, определено вярвам. Особено когато ти си замесен.

Пръстите на Йохана неволно докосват белега, разрязващ лицето □. Бесният ритъм на сърцето ми изтласква всяка друга емоция от тялото ми. Тя знае. И не защото ме е чула да признавам срама си в залата за разпити. Просто знае, защото самата тя е преживяла същото. Абсолютно съм сигурен. Чудя се кой и е причинил това - майка □, баща и ? Някой друг?

Често съм се питал какво би казал баща ми, ако някой му хвърли истината в лицето. Мислех си, че в такава ситуация маската му ще падне и всички ще видят как лидерът на Аскетите, самопожертвователният смирен човечец, се превръща в чудовището, което познавам аз. Мислех си, че ще свали колана си и ще започне да налага онзи, който се е осмелил да каже такова нещо за него. И така ще се разобличи. Би било хубаво да го видя, но реакцията му далеч не е такава.

Той просто стои и гледа объркано, сякаш не разбира за какво става дума. За момент се чудя дали наистина не е объркан. Дали с болното си съзнание не вярва на собствените си лъжи, че ме е дисциплинирал? Мисълта предизвиква буря в душата ми.

- Сега, след като бях откровена с теб - продължава Йохана малко по-спокойно, -можеш да ми кажеш защо ме потърси.

Маркъс с охота сменя темата, сякаш предишната изобщо не е била обсъждана. Той си има чекмеджета за всичко и може да ги отваря и затваря само с една заповед на болния си мозък. Едно от тези чекмеджета е запазено само за майка ми и за мен.

Един от служителите на Бюрото приближава камерата. Ханкок изглежда като огромна черна капка зад тях. През средата на екрана минава черна линия. Концентрирам се върху нея, за да не се налага да гледам баща си.

- Евелин и безкастовите са тирани - казва Маркъс. - Мирът, в който живееха кастите преди атаката на Джанийн, може да бъде възстановен. Сигурен съм. И искам да се опитам да го направя. Мисля, че вашата цел е същата.

- Така е. И какво предлагаш?

- Тази част може да не ти хареса, но се надявам да обсъдите предложението ми -казва баща ми. - Евелин може да контролира града, защото държи оръжията. Ако и ги отнемем, ще изгуби силата си и ще падне от власт.

Йохана кимва и потърква подметката си в паважа. Виждам само хубавата половина от лицето й, неувредената. Къдравата й, свободно падаща коса, плътните устни.

- Какво искаш от мен? - пита тя.

- Нека заедно управляваме Преданите. Аз съм бил лидер. Не само на Аскетите, бях сред водачите на целия град. Хората биха застанали зад мен.

- Хората вече са застанали, но не зад човек, а зад идея, защото искат да си върнат кастите. Какво те кара да си мислиш, че имам нужда от теб?

- Не искам да омаловажавам усилията ти, но Преданите са все още една много малка групировка, прекалено незначителна, за да представлява сериозна заплаха. Оказа се, че безкастовите са много повече, отколкото предполагахме. Знаеш, че имаш нужда от мен.

Баща ми умее да убеждава хората. Винаги ме е учудвало как го прави, защото дори не е чаровен. Той излага мнението си като елементарни факти, които никой не може да обори. И май именно липсата на колебание в изложените от него аргументи кара хората да му вярват. Докато го гледам, това ме ужасява, защото се сещам колко много пъти ми е казвал, че съм ненормален, че съм повреден, че съм кръгло нищо. Колко от тези неща е успял да ми внуши?

Виждам, че Йохана започва да се поддава на увещанията му. Може би преценява, че хората и са малко. Може би се сеща за групата, която изпрати начело с Кара отвъд оградата и за която не чу нищо повече. Може би си мисли колко самотна се чувства и се сравнява с баща ми и дългогодишния му опит на лидер. Иска ми се да и изкрещя с цяло гърло през екраните да не му се доверява, че той иска да върне кастите единствено за да си получи обратно властта. Но гласът ми не може да я достигне. Тя нямаше да ме чуе, дори и ако стоях точно до нея.

- Можеш ли да ми обещаеш, че каквото и да правиш, ще се постараеш максимално да ограничиш разрушенията, които ще предизвикаме?

- Разбира се - казва Маркъс.

Тя пак кимва, но този път сякаш за да убеди себе си.

- Понякога се налага да се водят битки в името на мира - казва по-скоро на плочките под нозете си, отколкото на него. - И сегашното време е едно от тези „понякога“. Мисля, че можеш да ни помогнеш да съберем повече хора около себе си.

Откакто чух за формирането на групата на Преданите, не спирах да се надявам да се разбунтуват. За мен това е неизбежно от момента, в който осъзнах по какъв начин Евелин избира да управлява града. Но сега при мисълта за въстанието им искам само едно - да повърна. Бунтовете никога няма да свършат - в Бюрото, в града, в покрайнините, навсякъде. А между тях има само малки глътки въздух, които ние сме достатъчно глупави да наричаме мир.

Отдалечавам се от екрана с намерението да изляза и да подишам свеж въздух, докато все още мога.

Но когато се запътвам към изхода на контролната зала, зървам на единия от екраните жена с тъмни коси. Крачи като обезумяла напред-назад в някакъв кабинет в централата на Ерудитите. Евелин - разбира се. Съвсем логично е да я сложат на най-големия екран.

Тя пъха пръсти в гъстите си коси, сякаш иска да ги оскубе. Изведнъж се свива на топка на пода. Около нея има разпиляна хартия, но тя не и обръща внимание. Мисля си, че плаче, но не съм сигурен, защото раменете й са напълно неподвижни.

Чувам как някой чука на вратата на кабинета □. Тя става, оправя косата си, избърсва лицето си и казва:

- Влез!

Тереза е.

- Току-що получих информация от патрулите. Никой не го е виждал никъде. Никаква следа от него.

- Прекрасно! - тръсва глава Евелин. - Аз го изпращам в изгнание, той си седи в града. Прави го само за да ме вбеси.

- Или пък се е присъединил към Преданите и те го пазят някъде - казва Тереза, сяда на единия от столовете и започва да подритва с ботушите си разпилените хартии.

- Очевидно. - Евелин слага ръка на стъклото на прозореца. После се обляга напред и се заглежда в града, над него, извън него, някъде отвъд тресавището. - Благодаря за информацията.

- Ще го намерим - обещава Тереза. - Не може да е стигнал далеч. Кълна се, че ще го намерим.

- Искам само да го няма - казва Евелин. Гласът й е тих, тънък като на уплашено дете. Дали все още се страхува от него? Така, както аз и досега се боя - като кошмар, който не си отива дори когато си буден. Колко си приличаме с майка ми - дълбоко вътре в нас, където пазим важните неща.

- Знам - казва Тереза и излиза.

Оставам дълго и наблюдавам как майка ми стои до прозореца, гледа навън, а ръцете и нервно потрепват. Какво съм аз? Нещо средно между майка ми и баща ми -жесток и импулсивен, депресиран и страхлив. Имам чувството, че съм изгубил контрола над това, в което съм се превърнал.