Предани

4. Тобиас

Майка ми винаги сяда на ръба. Стол, парапет, легло, винаги на ръба. Сякаш подозира, че може да и се наложи да бяга много бързо. Този път е седнала на бившето бюро на Джанийн с опрени за опора крака на пода, а зад нея е облачното мъждукащо небе на града. Жена от мускули, усукани около костите.

- Мисля, че е време да поговорим за лоялността ти - казва тя, но не прозвучава обвинително, а по-скоро изтощено. За секунди ми се струва съсипана от умора. Мога да видя в нея, през нея, но тя ме усеща и изправя рамене. Моментът отминава, усещането изчезва.

- В крайна сметка, точно ти помогна на Трис да пусне онова видео - продължава тя. -Никой не знае това, но аз го знам.

- Чакай малко! - започвам и облягам лакти на коленете си. - Нямах никаква представа какво има в онзи файл. Имах доверие на Трис, вярвах в преценката и повече, отколкото вярвах на себе си. Това е всичко.

Мислех си, че Евелин ще ми има повече доверие, щом и кажа, че съм скъсал с Трис. И се оказах прав. Сега е по-топла, по-открита. Колко много може да се постигне с една лъжа!

- А сега? След като знаеш какво има в материала, какво мислиш? Мислиш ли, че трябва да напуснем града? - пита тя.

Много добре зная какво се очаква да кажа - че не виждам никаква основателна причина да напускаме. Но не съм добър лъжец, затова избирам нещо средно между истината и лъжата. Част от истината:

- Страхувам се да напуснем - казвам. - Не мисля, че е разумно да тръгнем, при положение че не знаем нищо за опасностите, които ни дебнат навън.

Тя се взира в мен и започва да гризе бузата си отвътре. Неприятен навик, който бях прихванал от нея. Преди изгризвах бузата си до кръв, докато чаках баща ми да се прибере. Никога не бях сигурен кое от лицата му ще видя. Това лице, на което Аскетите се доверяваха и обожаваха, или другото - на онзи мъж, който стоварваше ударите си върху мен.

Прокарвам език по белезите от ухапванията по вътрешността на бузата си и преглъщам спомените като покачил се по гърлото стомашен сок.

Майка ми се плъзга напред по ръба на бюрото, изправя се и тръгва към прозореца.

- От известно време получавам доста обезпокоителна информация за бунтовническа организация в града. - Поглежда нагоре и повдига вежди. - Хората винаги се организират в някакви групи. Сякаш от това зависи човешкото съществуване. Очаквах го, но не вярвах да се случи толкова бързо.

- Каква организация?

- Организация, която събира хората, които искат да напуснат града. Тази сутрин са пуснали някакъв манифест. Наричат се Преданите. - Вижда обърканото ми изражение и добавя: - Защото се обявяват за предани и посветени на първоначалната цел на този град. Разбираш ли?

- Под първоначална цел имаш предвид това, което видяхме във видеото на Едит Прайър? Да пратим хора навън, когато в града има достатъчен брой Дивергенти?

- Да. Това да. Но Преданите искат да живеем в касти. Те считат, че сме задължени да живеем така, защото това е единственият начин на живот, който познаваме, така сме живели от самото начало. - Тя спира и клати глава. - Хората винаги ще се страхуват от промяната. Но не можем да задоволим капризите на всички.

Когато кастите отпаднаха, в известен смисъл се почувствах като пуснат на свобода затворник, прекарал целия си живот зад решетките. Вече не се налага да премислям и преценявам всяка своя мисъл и всеки свой избор, нито да се притеснявам дали това, което мисля, чувствам и избирам да направя със себе си, би се вписало в изключително тясната идеология на някаква група. Не, не искам кастите да се върнат.

Но Евелин не ни освободи, както си въобразява. Тя просто вкара всички ни в една каста - тази на безкастовите. Страхува се от това, което би избрал всеки от нас, ако ни даде истинска свобода. Но независимо дали вярвам, или не, дали подкрепям кастите, или не, мога да изпитвам само облекчение, че някъде някой въстава срещу нея.

Слагам маската на безразличието, но сърцето ми ще изскочи. Трябва да внимавам много, за да запазя благоразположението □. Мога лесно да излъжа всеки друг, но с нея това е почти невъзможно. Тя е единственият човек, който знае всички тайни на нашия Аскетски дом. Тя знае какви жестокости се вършеха зад стените му.

- Какво мислиш да правиш с тях? - питам.

- Ще ги контролирам, какво друго? Трябва да им наложа контрол.

Думата контрол ме кара да застина на стола си. В този град думата „контрол“ означава спринцовки, игли, серуми, да не виждаш с отворени очи. Означава манипулации, симулации като тези, които почти ме накараха да убия Трис, като тези, които превърнаха Безстрашните в армия.

- Със симулации? - питам бавно.

- Разбира се, че не. Аз не съм Джанийн Матюс - извиква ядно тя.

Г невът й ме стряска.

- Не забравяй, че аз почти не те познавам, Евелин - казвам.

Не й става приятно, че й го напомням.

- Е, нека ти кажа тогава. Никога не бих използвала симулации, за да направя нещата такива, каквито трябва да бъдат. Ще е по моя начин. Но не със симулации. Смъртта е по-добрият вариант.

Да, точно така - много вероятно е да постига своето на цената на човешки животи, да избива хора, за да държи всички в страх и подчинение. Ще задуши революцията им преди да е започнала. Не зная кои са тези Предани, но някой трябва да ги предупреди, и то много бързо.

- Мога да се опитам да разбера кои са - предлагам.

- Сигурна съм, че можеш. Защо иначе да ти казвам за тях?

Има много причини да ми каже. Да ме изпробва. Да ме хване. Да ми даде грешна информация. Знам много добре какво представлява моята майка - тя е човек, за когото средствата нямат значение, стига да се постигне желаната цел. Същата е като баща ми. А това понякога важи и за мен.

- Ще ги намеря.

Ставам. Пръстите □, студени и корави като клони на жилаво дърво, се впиват в ръката ми.

- Благодаря ти.

Насилвам се да я погледна. Очите и са приближени, а носът и е крив като моя. Има лоша кожа, по-тъмна от моята. За секунда си я спомням в Аскетското сиво. Гъстата и коса, свита в кокче, дузини фиби, забити около него, спомням си как седи срещу мен на масата за вечеря. Спомням си как кляка пред мен и оправя копчетата на ризата ми, преди да изляза за училище. Как стои до прозореца и чака баща ми - дланите и една в друга, но не нежно и женствено, а притиснати, с побелели от напрежение кокалчета на пръстите. Тогава бяхме единни в страха. Но сега, когато не се страхува от нищо, част от мен иска да разбере какво би станало, ако моята и нейната сила се обединят.

Усещам остра болка, сякаш съм я предал. Единствената жена, която ми беше съюзник, докато бях малък. Обръщам се и тръгвам, преди да взема всичките си думи назад и да се извиня.

Излизам от централата на Ерудитите. Отпред са се събрали хора. В първия момент очите ми започват да търсят цветовете на кастите. Не мога да свикна, че вече ги няма. Облечен съм в сива риза, сини джинси, черни обувки - нови дрехи. Но под тях усещам силата на своите татуировки. Татуировките на Безстрашните. Не всеки избор, който си направил, може да се изтрие. Особено този.