Предани

22. Трис

Писала е още само десетина пъти. Но нещата, които казва, не отговарят на въпросите ми, а само предизвикват още. И вместо да ми даде представа как се е чувствала, какво е изпитвала, какво е ставало в душата □, тя е писала на някакъв си Дейвид.

Чудя се дали е била права за Дейвид? Мисълта не ми дава мира. Дали наистина е ревнувал майка ми от баща ми? Дали ревността му се бе укротила с годините? Мога да видя отношенията и с Дейвид само през нейните очи, но не съм сигурна, че тя е най-точният източник на информация.

В по-късните писма тя звучи различно - по-зряла и по-сериозна. Езикът й е по-изгладен и по нищо не личи, че това е същото момиче, което е живяло в покрайнините. По-пораснала е.

Проверявам датата на следващото писмо. Няколко месеца по-късно от предишното е, но не е адресирано до Дейвид като предишните. Тонът е различен - не е толкова фамилиарен. Започвам да прехвърлям страниците напред, докато намеря следващото адресирано до него писмо.

Опитвам се да мина напред, но това е всичко. Няма повече писма. Последният документ във файла е смъртният и акт. За причина за смъртта е посочено: множество прострелни рани. Започвам да се клатушкам напред-назад, сякаш за да прогоня от съзнанието си спомена за падащото и на улицата тяло. Не искам да си мисля за смъртта □. Искам да знам повече за нея и за баща ми, за нея и Дейвид. За... каквото и да е друго, само не и да мисля за начина, по който животът й приключи.

Явно съм била съвсем отчаяна за информация - и за някакво действие, - за да ида в контролната зала при Зоуи по-късно същата сутрин. Тя говори с ръководителя на залата за някаква среща с Дейвид, а аз стоя и се взирам в нея с упорство, твърдо решена да не видя както има на мониторите. Имам чувството, че само един поглед към тях ще да ме залепи към камерите и няма да мога да откъсна очи. Ще се загубя в стария си свят, защото не зная какво да правя в новия.

Когато Зоуи свършва разговора си, твърдото ми решение да не поглеждам към мониторите отива по дяволите. Не мога да контролирам любопитството си и приковавам очи към големия екран над бюрата. Евелин седи на леглото си и гали нещо, поставено на нощното й шкафче. Приближавам се да видя какво е, а жената зад бюрото ми казва:

- Това е стаята й. Следим я денонощно.

- Можете ли да я чуете?

- Да, ако увеличим звука. Но по принцип не го пускаме често. Трудно се издържа на толкова много говор по цял ден.

- Какво е това, което гали?

- Някаква статуетка, не знам - свива рамене жената. - Но я гледа от доста време.

Разпознавам я - видях я в стаята на Тобиас, когато спах при него след провалената ми

екзекуция в централата на Ерудитите. Беше статуетка от синьо стъкло с абстрактна форма, напомняща на течаща вода.

Докосвам с пръсти брадичката си и се опитвам да си спомня. Тобиас ми беше казал, че Евелин му подарила тази статуетка, когато бил малък. Нещо като предизвикателство към баща му, който не одобрявал безполезни и красиви предмети. Тогава не обърнах внимание, но сега разбирам, че тази статуетка означава нещо важно за нея, след като си е дала труда да я пренесе чак от сектора на Аскетите до централата на Ерудитите и да я сложи на нощното си шкафче. Може би е символ на бунта й срещу кастите?

Евелин опира брадичка върху дланите си, без да откъсва очи от статуетката. После става, разкършва ръце и излиза.

Не, това не е никакъв символ на бунт. Това е спомен за Тобиас. Не знам защо не съм се замисляла досега, че когато Тобиас тръгна с мен, той не се превърна само във въстанал срещу лидера си бунтовник. А и в син, който изостави майка си. И сега тя тъгува за него.

А той? Дали той тъгува за нея?

Колкото и трудни и обтегнати да бяха отношенията им, такива връзки никога не се късат. Не е възможно да отделиш детето от майката.

Зоуи докосва рамото ми.

- Искаше да ме питаш нещо?

Кимвам и извръщам глава от екрана. Зоуи изглеждаше много млада на снимката с майка ми и Дейвид, но все пак е била с тях, затова мисля, че трябва да знае нещо. Бих попитала Дейвид, но като ръководител на Бюрото той е зает почти винаги и човек трудно може да го намери.

- Искам да знам повече за родителите си - казвам. - Чета дневника и ми е малко трудно да разбера как са се срещнали и защо са решили заедно да се присъединят към

Аскетите.

- Ще ти кажа това, което знам - кимва тя. - Имаш ли нещо против да вървиш с мен до лабораториите? Трябва да кажа нещо на Матю.

Тя тръгва, сложила ръце зад гърба си, а аз - стиснала екрана, който Дейвид ми даде. Целият е покрит с отпечатъци от пръстите ми и е топъл, може би защото не спирам да го докосвам. Разбирам защо Евелин не изпуска онази статуетка от ръцете си. Това е последното парченце, останало от сина □. Така както екранът е последното нещо, което ми е останало от майка ми. Когато го нося до себе си, я чувствам близо до мен.

Може би затова не искам да го дам на Кейлъб, макар че и той има право да го види. Не съм сигурна, че мога да го пусна дори за малко.

- Запознаха се в училище - заразказва Зоуи. - Баща ти беше безспорно много умен човек, но така и не можа да се справи с психологията. Учителят, разбира се, Ерудит, беше много строг с него. Майка ти му предложи да му помага след часовете и той каза на родителите си, че ще прави някакъв проект за училище. И така няколко седмици. След това започнаха да се срещат тайно. Мисля, че едно от любимите им места беше фонтанът в южната част на парка Милениум. Как му казвахте? Бъкингамският фонтан? До тресавището.

Представям си как майка ми и баща ми седят при фонтана, водата ги пръска, краката им са потопени в него и леко докосват бетонното дъно. Зная за кой фонтан говори, но го бяха затворили отдавна и никога не съм виждала вода в него. Въпреки това картината, която въображението ми рисува, е много красива.

- Когато Изборната церемония наближи, баща ти нямаше търпение да напусне Ерудитите, защото бе разбрал, че там стават ужасни неща.

- Какво? Какви ужасни неща?

- Баща ти и Джанийн Матюс бяха добри приятели. - обяснява Зоуи. - Бе видял как тя прави експерименти върху безкастови в замяна на храна и дрехи. Изпробваше серума на страха, който по-късно Безстрашните въведоха в своята инициация. Преди години симулирането на страха не беше доразработено, тогава не се предизвикваха индивидуалните страхове на човека, а само ситуации, които биха уплашили повечето хора. Страх от височини, от паяци, такива неща. Нортън като представител на Ерудитите беше там през цялото време, гледаше и позволяваше тези експерименти да продължат колкото е необходимо, а не колкото е поносимо за един човек. Баща ти не можеше да приеме тези неща.

Стигаме до вратата и тя млъква. Прокарва картата си и влизаме в същия офис, в който Дейвид ми даде файла на майка ми. Матю седи забил нос в монитора, а очите му са присвити на три сантиметра от екрана. Не съм сигурна, че ни е забелязал.

Искам да се разсмея и разплача едновременно. Сядам на стола до празното бюро. Баща ми имаше труден характер, но беше добър човек.

- Баща ти искаше да напусне Ерудитите, а майка ти не искаше да се присъедини към тях, независимо че мисията и беше точно такава. Искаше да е до него. Затова двамата решиха да изберат Аскетите. Това доведе до обтягане на отношенията между майка ти и Дейвид. Сигурна съм, че си разбрала това. В крайна сметка той и се извини, но отказа да бъде свръзката ни с нея. Не знам защо, никога не сподели с никого. После всичко, което идваше от нея, беше много кратко, сбито, информативно, затова и не е приложено към файла й.

- Но тя е можела да изпълнява задълженията си към вас и в кастата на Аскетите.

- Да. И беше много по-щастлива там. Мисля, че едва ли би се чувствала така сред Ерудитите. Разбира се, Аскетите не се оказаха по-добри от Ерудитите. Изглежда, човек не може да избегне последствията от генетичното увреждане. Дори лидерът на Аскетите беше отровен от него.

- За Маркъс ли говориш? - намръщвам се. - Защото той е Дивергент. Увреждането на гените няма нищо общо със злото.

- Когато човек е заобиколен от хора, в които злото е генетично заложено, той не може да не започне да подражава - казва Зоуи и после се обръща към Матю: - Дейвид иска да насрочи среща със супервайзъра ти, за да обсъдят как се развива проекта по единия от серумите. Последния път Алън забрави и ще те помоля да го доведеш.

- Добре - отвръща Матю, без да вдига очи от монитора.

- Благодаря ти. Трябва да тръгвам. Надявам се, че съм отговорила на въпросите ти, Трис - усмихва ми се Зоуи и се измъква през вратата.

Седя свита, с лакти, облегнати на коленете. Маркъс е Дивергент, генетично чист като мен. Но не мога да приема, че е бил лош човек само защото около него е имало хора с увредени гени. Нима и аз не бях заобиколена от такива? И Юрая. И майка ми. Но никой от нас, освен Маркъс, не бие любимите си хора с кожен колан.

- Не е много убедителна, нали? Доста дупки зеят в аргументите и - казва Матю. Облегнал се е на стола си, барабани с пръсти по облегалката му и ме гледа изпитателно.

- Да.

- Някои хора тук искат да хвърлят цялата вина върху увредените гени. Да се оправдаят с тях. Така им е по-лесно, отколкото да приемат истината, че не е възможно да разбереш всичко за човешката психика и защо хората действат по един или друг начин.

- Сякаш всеки се чувства длъжен да обвини някого или нещо за това, че светът е такъв, какъвто е - казвам. - Баща ми например обвиняваше Ерудитите.

- Тогава не е много разумно да ти казвам, че Ерудитите са ми любимци -усмихва се Матю.

- Наистина ли? Защо? - стягам се аз.

- Не знам. Може би съм съгласен с вижданията им, че ако всеки се посвети да учи, да наблюдава и изучава света около себе си, бихме имали много по-малко проблеми.

- Винаги съм била зле настроена към Ерудитите - казвам. - Баща ми ги мразеше и аз също се научих да мразя тях и начина, по който прекарват времето си. Сега за първи път се замислям, че може би е грешал. Или просто е бил... предубеден.

- За Ерудитите или за учението?

- И за двете - свивам рамене. - Толкова много Ерудити ми помогнаха, без дори да съм ги молила. Уил, Фернандо, Кара - всички те са Ерудити и може би едни от най-добрите хора, които познавам. Отдадени на единствената цел да направят света по-добро място. - Тръсвам глава. - Но това, което направи Джанийн, няма нищо общо с жаждата за знания, която според баща ми от своя страна води до жажда за власт и сила. Може би така мога да си обясня ужаса на Джанийн - правилно е предполагала, че светът е необятен, а тя - безсилна. Може би Безстрашните разбират нещата най-правилно.

- Има една стара приказка - казва Матю. - Знанието е сила. Сила да вършиш зло като Джанийн... или сила да вършиш добро, както правим ние. Силата сама по себе си не е

зло. Така че знанието само по себе си не може да е зло.

- Може би съм била възпитана да не се доверявам нито на едното, нито на другото. Нито на силата, нито на знанието - отвръщам. - Според Аскетите силата трябва да бъде давана само на хора, които не я искат.

- Има нещо вярно, но може би е време да преодолееш това недоверие.

Той пъха ръка под бюрото си и вади книга. Тя е черна, дебела, с избледнели корици и огъната по краищата. На нея пише БИОЛОГИЯ НА ЧОВЕКА.

- Тази книга ми помогна да разбера какво е да си човек - обяснява той. - Да си частица от сложна, загадъчна биологична машина и, което е най-удивителното, да имаш способността да я анализираш. Това е нещо толкова различно, без прецедент в цялата еволюция на Земята. Именно способността ни да опознаем себе си и света около нас ни прави хора.

Той ми подава книгата и отново се обръща към компютъра си. Поглеждам към износената корица и прокарвам пръсти по остарелите от годините ръбове на страниците. Матю говори за познанието като за дълбока тайна, като за нещо красиво, древно. Имам чувството, че ако прочета книгата, ще мога да се върна поколения назад до първия появил се човек, независимо преди колко години е станало това. Че ще мога да бъда част от нещо много по-голямо и древно от мен.

- Благодаря - казвам, но не за книгата, а за това, че ми върна нещо, което бях загубила много преди да имам възможността да се докосна до него и да го имам.

Фоайето на хотела мирише на лимон и белина - силна, дразнеща комбинация, която изгаря ноздрите ми. Минавам покрай висящите растения с цъфналите по клонките им цветя и се запътвам към хотелската стая. Тя се е превърнала в нашето временно „у дома“. Крача и се опитвам да изтрия с ръкава на ризата си отпечатъците от пръстите по стъклото на екрана.

Кейлъб е сам в стаята. Косата му е разрошена, а очите - червени, явно е спал. Примигва няколко пъти, когато минавам покрай него, и мятам книгата върху леглото си. Стомахът ми се сгърчва, имам чувството, че ще повърна. Стискам екрана плътно до себе си, като че ли така ще ми мине. Той е неин син, той има правото да го прочете.

- Ако имаш да ми казваш нещо, просто го направи - обажда се той.

- Мама е живяла тук - избълвам думите твърде бързо и високо, сякаш издавам дълбоко пазена тайна. - Родена е в покрайнините, но са я довели тук. Останала е в Бюрото две години, после е отишла в града, за да се опита да спре Ерудитите да избиват Дивергентите.

Кейлъб примигва срещу мен. Подавам му екрана бързо, като че ли ако не му го дам сега, ще загубя контрол над себе си и никога няма да се разделя с дневника на мама.

- Файлът й е тук. Не е много дълъг, но мисля, че трябва да го прочетеш.

Той става и хваща здраво стъкления екран. Толкова по-висок е, отколкото беше преди, толкова по-висок е от мен. Когато бяхме деца, в продължение на няколко години аз бях по-висока от него, макар че съм една година по-малка. Това бяха най-хубавите ни времена. Тогава не мислех, че е по-голям, по-умен, по-добър във всичко. Все още не подозирах, че е по-големият егоист.

- От колко време знаеш за това? - пита и присвива очи.

- Има ли значение? - правя крачка назад. - Нали ти казвам сега? Можеш да го задържиш, аз го изчетох.

Той избърсва екрана с ризата си и със сръчни пръсти отваря първата страница на файла. Очаквам, че ще седне и ще зачете, слагайки край на разговора ни, но той въздъхва и казва:

- И аз имам да ти показвам нещо. За Едит Прайър. Ела.

Тръгвам след него привлечена от името, а не от спомена за това, което бяхме.

Той ме води по коридора, завиваме няколко пъти и стигаме до помещение, намиращо се доста по-навътре в сградата на Бюрото, отколкото съм ходила досега. Тази стая е тясна и дълга. По стените и има рафтове, а по тях - еднакви сивосини и дебели книги, приличащи на речници. Между първите два рафта има маса с два стола до нея. Кейлъб натиска електрическия ключ и бледа светлина изпълва стаята, като ми напомня за централата на Ерудитите.

- Прекарах доста време тук - казва той. - Това е стаята, в която държат досиетата и файловете. Някои от данните за експеримента „Чикаго“ са все още тук.

После застава до рафтовете вдясно и бавно прокарва пръст по книгите, сякаш ги гали. Спира, изважда една от тях и я поставя на масата. Страниците и се отварят, сякаш се изливат пред очите ми. Изпълнени са с текст и снимки.

- Защо не пазят тези неща в компютрите? - питам.

- Предполагам, че са поддържали тази база данни преди да започнат да използват добре охраняваната компютърна система - отвръща той, без да вдига поглед. - Данните от компютрите никога не изчезват напълно, но това, което е на хартия, може да бъде унищожено завинаги, така че можеш лесно да се отървеш от него, ако не искаш да стигне до грешните хора. Всъщност е много по-сигурно всичко да ти е печатно.

Зелените му очи трескаво оглеждат страниците, докато търси това, което иска да ми покаже. Пръстите му действат бързо и ловко, това са пръсти на човек, роден за едно-единствено нещо - да прелиства страници. Спомням си как се опитваше да прикрие наклонностите си, как тайно внасяше книги в аскетския ни дом. И така до деня, в който пусна кръвта си да тече в купела с вода на Ерудитите. Още тогава трябваше да се досетя, че е лъжец, че е верен единствено на себе си.

Стомахът ми пак се сгърчва от силната болка, започва да ми се гади. Едва издържам да седя в едно стая с него, вратата зад нас е затворена, стените ме смачкват и доближават до него. Дели ни само една маса.

- А, ето тук. - Пръстът му се заковава върху страницата и той обръща книгата, така че да може да ми покаже.

Изглежда като копие от договор, но е написано на ръка.

Аманда Мари Ритър. Жената от видеото, Едит Прайър, моята предшественица.

Поглеждам към Кейлъб, който греее от знанието, сякаш от очите му извира ток.

Не моя, наша предшественица.

Издърпвам единия стол и сядам.

- Тя е била предшественица на татко?

Той кимва и сяда срещу мен.

- Живяла е преди седем поколения. Да, била му е леля. Брат и е продължил да носи името Прайър.

- А това... какво е?

- Това е формуляр за съгласие - казва той. - С този документ е приела да участва в експеримента. Според бележките по-долу, това е оригиналното копие. Тя е била сред основателите на експеримента. Член на Бюрото. В експеримента са участвали много малко членове на Бюрото - почти всички хора, вкарани вътре, не са работили за правителството.

Чета думите отново и отново, опитвам се да ги разбера. Когато я видях на видеото, ми се стори съвсем логично да пожелае да стане част от нас, да се присъедини към нашите касти, доброволно да остави всичко зад гърба си. Но това беше преди да видя с очите си какъв е животът отвъд стената. А той не изглежда толкова кошмарен, както го описва тя в посланието си към нас.

Видеото е една майсторска манипулация. Целта и е била да ни направи предани на Бюрото и на неговото внушение - че светът навън е унищожен и Дивергентите трябва да излязат и да помогнат на хората там, да излекуват човечеството. Не е съвсем невярно, защото хората в Бюрото вярват, че излекуваните гени ще оправят нещата, ще помогнат на хората да преодолеят част от проблемите си. Убедени са, че ако се интегрираме в останалото население, ще предадем здравите си гени на нашите деца. Така светът щял да стане по-добър. Но от друга страна, те не се нуждаят от нас. Не са очаквали, че наистина ще излезем от града като армия да се борим с несправедливостта и да спасяваме всички, както внушава Едит. Дали е вярвала на собствените си думи, или ги е казала само защото й се е налагало?

На следващата страница има нейна снимка. Устните и са здраво стиснати в права линия. Около лицето и падат кичури кестенява коса. Трябва да е видяла нещо наистина ужасяващо тук, за да се съгласи да и изтрият всичките спомени, да прекроят целия и живот.

- Знаеш ли защо се е съгласила? - питам.

Кейлъб поклаща глава отрицателно.

- Не, но според някои от данните, а те не са никак много и не са изчерпателни, хората са били принудени да се присъединят към експериментите, за да избегнат глада и бедността. Било е наистина ужасно. Семействата на участниците са получавали стипендия. Била е месечна и са им я давали в продължение на десет години. Това очевидно не е бил нейният мотив, понеже е работила за Бюрото. Предполагам, че се е случило нещо лошо, което е искала да забрави на всяка цена.

Смръщвам се срещу снимката. Не разбирам. Нима мизерията и гладът са били толкова ужасяващи, че да накарат човек да забрави себе си и всички, които обича, само и само за да осигури на семейството си месечна стипендия? Може и да съм живяла с Аскетите на хляб и зеленчуци почти през целия си живот, но никога не съм била толкова отчаяно гладна. Положението, в което са били тези хора, трябва да е било кошмарно, далеч по-потресаващо от всичко, което съм виждала в града.

Не мога да си представя и защо Едит е била така отчаяна. Или може би не е имала никого, за когото да иска да си спомня.

- Много ми е интересно що за законен прецедент е това да дадеш съгласие и от името на наследниците си - казва Кейлъб. - Възможно е да го направиш от името на децата си, когато са под осемнайсет, но за следващите поколения е много странно.

- Мисля, че всички определяме съдбата на децата си чрез решенията, които вземаме за себе си - отвръщам разсеяно. - Дали аз и ти бихме направили същия избор, ако мама и татко не бяха решили да се присъединят към Аскетите? Не знам. Може би, ако те не бяха направили такъв избор, нямаше да се чувстваме задушени и притиснати. Може би щяхме да бъдем съвсем различни хора.

И тази мисъл се плъзва в съзнанието ми като хлъзгава змия. Може би щяхме да станем по-добри хора, които не предават собствените си сестри.

Забивам поглед в масата. През последните няколко минути беше лесно да се преструваме, че отново сме брат и сестра. Но можеш да се отдалечиш от реалността и от гнева си само за малко. После те те заливат с цялата си отприщена мощ. Вдигам очи към Кейлъб. Искам да го погледна така, както го гледах в затвора на Ерудитите. Но съм прекалено уморена да се боря с него, да слушам оправданията му. Писнало ми е да ми пука и да мисля как собственият ми брат ме предаде и изостави.

- Едит се е присъединила към Ерудитите, нали? Макар че е имала Аскетско име? -питам кратко.

- Да! - отвръща той, но без да забележи промяната в тона ми. - Всъщност повечето от нашия род са били Ерудити. Имало е няколко Аскети и един или двама Прями, но като цяло линията е последователна.

Усещам студ и започвам да треперя.

- Предполагам, че в извратеното ти съзнание тази последователност е извинение за сторенето от теб? - казвам остро. - За това, че избра Ерудитите, че им остана предан. Искам да кажа, че ако си бил предназначен за един от тях, е лесно да приемеш и да повярваш в девиза „Кастата над кръвта!“.

- Трис... - Очите му ме молят да го разбера. Но не мога. Не искам.

Изправям се.

- Е, сега аз знам за Едит, а ти знаеш за майка ни. Да оставим нещата така.

Понякога, когато го гледам, изпитвам болезнено състрадание, а друг път - желание да

го хвана за гърлото и да го удуша. Но в този миг искам само едно - да избягам и да си въобразя, че това никога не се е случвало. Излизам от стаята и хуквам. Обувките ми скърцат по плочките. Тичам към хотелската стая с все сила, тичам, докато усещам миризмата на лимон и белина. Едва тогава спирам.

Тобиас стои пред вратата на стаята. Останала съм без дъх, усещам пулса си дори в пръстите на ръцете. Чувствам се затрупана под усещането за загуба, под удивлението, изненадата, гнева и копнежа.

- Трис, добре ли си? - пита той загрижено.

Поклащам глава. Едва дишам. Хвърлям се напред и притискам тялото му към стената, покривам го с моето, устните ми намират неговите. Той се опитва да ме спре, но после може би решава, че точно сега не е времето да ме пита дали съм добре, или не, не го е грижа дали той е добре, или не, просто не го е грижа за нищо. Не сме оставали сами от дни. Седмици. Месеци.

Той заравя пръсти в косата ми, а аз се притискам в обятията му като перките на два вентилатора, вклинени една в друга. Той е най-силният мъж, когото познавам. И най-топлият. Но никой не вижда топлината му. Той е като тайна, която трябва да се пази цял живот. И аз ще да я пазя.

Тобиас свежда глава и целува шията ми. Устните му са настоятелни, а ръцете - гладки и нежни по цялото ми тяло. Закачам пръсти на гайките на колана му и затварям очи. В този миг зная точно какво искам: да махна всички дрехи между нас, да разкъсам и унищожа всичко, което ни дели, миналото, настоящето и бъдещето.

От дъното на коридора се чува смях. Разделяме се. Някой, може би Юрая, си подсвирква с уста, но едва го чувам през пулсиращото в ушите ми сърце.

Очите на Тобиас срещат моите и е като първия път, когато наистина се вгледах в него по време на инициацията ми, след първата симулация. Тогава се взирахме един в друг както сега - твърде дълго, твърде напрегнато.

- Млъкнете! - виквам, без да откъсвам очи от неговите.

Кристина и Юрая влизат в стаята, а ние ги следваме, сякаш нищо не се е случило.