Предани

40. Тобиас

Амар се съгласи да ни вкара в града. Не се наложи да го убеждавам, защото е жаден за приключения, както и предполагах. Решаваме да се съберем след вечеря с Кристина, Питър и Джордж, който трябва да намери камион.

След това се връщам в хотелската стая, лягам на леглото и захлупвам лицето си с възглавницата. Какво да кажа на Зийк? „Много съжалявам, просто направих нещо, което мислех за правилно, но се оказа грешка, и понеже всички останали се грижеха за Юрая, аз не мислех, че...“

Минавам през всякакви сценарии. Хората влизат и излизат от стаята, отоплението ту се включва, ту се изключва, а аз лежа и се мъча да измисля какво да кажа. Решавам да не се оправдавам, няма смисъл. После започвам да планирам с какъв тон, с какви жестове, как... Накрая се вбесявам, хвърлям възглавницата в стената и сядам. Кара, която точно изглажда с длан несъществуващите гънки на съвсем чистата си риза, подскача от уплаха.

- Мислех, че спиш - казва.

- Извинявай.

Тя приглажда косата си, за да се увери, че всеки кичур е добре прибран. Движенията и са толкова бавни и премерени, че ми напомня как със същото внимание музикантите на Миротворците опъват струните на банджото.

- Искам да те питам нещо - казвам. - Лично е.

- Добре - съгласява се тя и сяда срещу мен на леглото на Трис. - Питай.

- Как намери сили да простиш на Трис, след като уби брат ти? Ако си и простила, разбира се.

- Хм... - Кара скръства ръце пред тялото си. - Понякога си мисля, че съм и простила... друг път не съм сигурна. Не знам как. Все едно да попиташ някой как продължава да живее, след като е загубил близък човек. Просто го правиш, прощаваш. На другия ден се събуждаш и пак прощаваш, и продължаваш да живееш. Всеки ден.

- А има ли нещо, което тя направи, за да не те боли толкова?

- Защо питаш? - Кара слага ръка на коляното ми. - Заради Юрая ли?

- Да - казвам твърдо и размърдвам крака си, за да отместя ръката □. Нямам нужда да ме потупват и да ме успокояват. Не искам да ме гледа с нежните си състрадателни очи, с разбиращо извитите си вежди, не ми трябва мекият и нежен глас. Не искам да задушава емоция, която предпочитам да запазя.

- Добре - казва тя, става и отново зазвучава делово. - Мисля, че най-важното нещо, което тя направи, бе че призна, без да се оправдава. Има разлика между това да си признаеш и да се оправдаеш. При оправданието неминуемо се опитваш да смекчиш нещата, да търсиш извинение за нещо, което не може да се бъде извинено. А признанието е да кажеш жестоката истина за престъплението, което си извършил. Точно от това имах нужда. И след като признаеш истината пред Зийк, няма да е зле да го

оставиш сам толкова дълго, колкото му е необходимо. Това е всичко, което можеш да направиш.

Кимвам.

- Но... Фор - добавя тя. - Не ти уби Юрая, не ти сложи експлозивите, които го раниха. Не ти измисли този план.

- Но аз участвах в него.

- О, я стига! Млъкни вече! - казва го с усмивка. - Случи се. Беше ужасно. Ти не си съвършеното човешко същество. Никой не е. Не бъркай тъгата си с вина!

Оставаме погълнати от самотата на тишината в празната стая. Опитвам се да пусна думите й в съзнанието си.

Вечерям с Амар, Джордж, Кристина и Питър. Седнали сме между шалтера с храната и няколко кофи за отпадъци. Супата в чинията ми изстива, преди да я изям.

Амар ни казва къде и кога да се срещнем. След това отиваме в коридора близо до кухнята, за да не ни гледат, и той изважда малка черна кутийка със спринцовки. Дава по една на Кристина, на Питър и на мен, заедно с антибактериални кърпички. Само Амар би се сетил да се погрижи за кърпички!

- Какво е това? - пита Кристина. - Няма да си го бия, преди да знам какво е.

- Добре - казва Амар и вдига ръце в знак, че се предава. - Има вероятност да сме все още в града, когато пуснат серума на паметта. Трябва да се ваксинираме с това нещо, освен ако не държите да забравите всичко, което знаете сега. Със същото ще инжектирате и семействата си, не се тревожете.

Кристина изпъва ръка и започва да си търси вена, а аз по навик забивам иглата във врата си, където десетки пъти съм си бил серума на страха. По едно време го правех по няколко пъти седмично. Амар забива спринцовката във врата си като мен. Забелязвам, че Питър само се преструва, че си бие ваксината. Когато натиска буталото, течността потича по врата му и той най-безцеремонно я избърсва с ръкава си.

Какво ли е да искаш да забравиш всичко?

След вечеря Кристина идва при мен и ми казва:

- Трябва да поговорим.

Тръгваме надолу по безкрайните стълби, които водят към подземията на генетично увредените. Когато стигаме долу, тя скръства ръце. Лилава светлина пада върху устата и носа й.

- Амар не знае, че опитваме да спрем рестартирането?

- Не - казвам. - Той е лоялен на Бюрото и не искам да го забърквам.

- Наясно си, че градът е все още на ръба на война. - Сега лицето и е обагрено в синьо. - Мотивът на Бюрото да предприеме такава стъпка е, че искат да предотвратят масовите убийства. Ако спрем... рестарта, Преданите ще атакуват Евелин, тя ще пусне серума на смъртта и ще загинат много хора... вероятно всички. Все още съм ти ядосана, но знам, че не искаш това. Знам, че не искаш и родителите ти да загинат.

- Ако трябва да ти отговоря честно, не ми пука за тях - заявявам.

- Не говориш сериозно - смръщва се тя. - Те са ти родители.

- О, съвсем сериозен съм. Искам да отида и да кажа на Зийк и на майка му какво не направих за Юрая. Като оставим това настрана, не ме е грижа какво ще стане с Евелин и

Маркъс.

- Добре, може би не ти пука за напълно разрушеното ти семейство, но не може да не ти пука от факта, че всички ще умрат! - казва тя, хваща ме здраво за рамото и ме принуждава да я погледна в очите. - Фор, малката ми сестра е там. Ако Преданите и Евелин започнат война, тя ще пострада, а аз няма да съм в града, за да я спася.

Видях семейството на Кристина, когато дойдоха в деня за свиждане. Тогава за мен Кристина все още бе приказлива и шумна като всеки трансфер от Прямите. Гледах как майка и оправя якичката на ризата и с горда усмивка. Ако пуснат серума на паметта, този спомен ще бъде да изличен от съзнанието на майка □. Ако ли не, семейството и ще се окаже в капана на поредната битка за надмощие.

- Какво предлагаш да направим? - питам.

Кристина ме пуска.

- Трябва да има начин да предотвратим сблъсъка, но без всички да се събудят без спомени.

- Може би има - съгласявам се. Досега не се бях замислял за това, защото не ми се струваше необходимо. А всъщност е много необходимо. - Имаш ли някакви идеи?

- Ако погледнеш на нещата реалистично, в случая става дума за сблъсък между родителите ти. Майка ти срещу баща ти - казва тя. - Не можеш ли да говориш с тях, да им кажеш нещо, което да ги спре да се избиват, повличайки покрай себе си невинни хора?

- Да говоря с тях? Да им кажа нещо? Ти имаш странно чувство за хумор. Те не слушат никого. Няма да направят нищо, ако то не им носи лична облага.

- Значи не можеш да го направиш, така ли? Ще оставиш града да се разкъса на парчета?

Свеждам поглед към яркозелената светлина, която пада върху обувките ми. Замислям се. Ако имах други родители - разумни родители, които не се ръководят от болката, гнева и жаждата за отмъщение, - можеше и да стане. Може би биха се вслушали в сина си. За съжаление, нямам други родители, а разполагам само с тези.

Разбира се, мога да направя нещо, ако искам да си ги върна. Малко серум на паметта в сутрешното кафе или във водата на нощното шкафче и ще са нови хора с нов живот, без никакви спомени за чудовищните си постъпки. Тогава ще трябва да им съобщи, че имат син. Някой ще трябва да им каже името ми.

Това е същата техника, с която мислим да излекуваме Бюрото. Защо да не го направя и с тях?

Вдигам очи към Кристина.

- Намери ми малко серум на паметта - казвам. - Докато ти, Питър и Амар търсите семействата си, аз ще се погрижа за тях. Може би няма да имам време да намеря и двамата, но и единият стига.

- Как ще тръгнеш сам? Какво ще кажем на другите?

- Трябва ми... Не знам. Трябва да предизвикаме някакво усложнение, някаква ситуация, при която да се наложи да се разделим.

- Спукана гума? - предлага тя. - Нали ще пътуваме през нощта. Мога да кажа на Амар, че искам да спрем, за да ида до тоалетна. И тогава да срежа гумата. После ще се наложи някой, тоест ти да тръгнеш да търсиш друг камион.

Замислям се. Мога да кажа на Амар истината какво всъщност искаме да направим, но това означава да се захвана да разплитам възел по възел всичките лъжи, които Бюрото

му е набило в главата. А нямаме време.

Ще е много по-бързо да го излъжа. Амар знае, че баща ми ме е научил как да паля двигателя на кола само с жиците, без ключ. Бях още малко момче, когато се сдобих с това умение. Няма да се усъмни, ако предложа да намеря кола.

- Мисля, че ще стане - съгласявам се.

- Добре. - Кристина обляга глава назад. - Значи наистина ще изтриеш паметта на един от родителите си?

- Как се постъпва, когато родителите ти са зли? Набавяш си нови. Ако поне единият от тях се освободи от целия товар на миналото, може би ще могат да постигнат съгласие и да върнат мира.

Тя ме гледа намръщено няколко секунди, като че ли иска да ми каже нещо, но накрая просто кимва.