Предани

30. Трис

- Влезе ли при него?

Кара стои със скръстени ръце до мен. Вчера преместиха Юрая в стая с вътрешен прозорец. Предполагам, защото през цялото време не спирахме да настояваме да го видим. Сега Кристина седи до леглото и държи отпуснатата му ръка.

Мислех, че ще го видя разкъсан като парцалена кукла без конци, но той изглежда почти същият, има само няколко охлузвания и няколко превързани рани. Струва ми се, че всеки миг ще се събуди, ще се усмихне и ще попита какво, за Бога, прави тук и защо го гледаме така.

- Влизах снощи - отговарям. - Не е редно да го оставяме сам.

- Обясниха ми, че има вероятност, в зависимост от това колко е пострадал мозъкът му, да ни чува и да ни усеща - казва Кара. - Но според тях прогнозата не е добра.

Понякога ми се иска да я шамаросам. Няма нужда някой да ми казва през една минута, че Юрая няма да се оправи.

Предната вечер, когато излязох от стаята му, тръгнах безцелно из сградата. Може би трябваше да мисля за приятеля си, разпънат между този свят и каквото има след живота, но си мислех само за това, което казах на Тобиас. И как се почувствах, когато очите ни се срещнаха. Сякаш нещо се счупи.

Не му казах, че слагам край на връзката ни. Отидох именно с тази цел, но когато го погледнах, тези думи станаха невъзможни за изричане. Отново усещам как сълзите се надигат. Правят го на всеки половин или един час и постоянно трябва да се боря с тях и да ги преглъщам.

- И сега какво - спаси Бюрото - поглежда ме Кара. - В доста конфликти се забъркваш. Предполагам, че всички трябва да сме благодарни за самообладанието ти в кризисни ситуации.

- Не съм спасила Бюрото. И нямам никакви такива намерения - отвръщам. - Успях да предотвратя едно опасно оръжие да попадне в ръцете на опасни хора. Това е. Всъщност ти комплимент ли ми направи, или саркастична забележка?

- Аз съм способна да видя и да призная силните страни на другите - усмихва се Кара. - Освен това мисля, че нашите проблеми вече се разрешени и на рационално, и на емоционално ниво - добавя и прочиства гърлото си. Питам се дали има нещо, което да я кара да се чувства некомфортно. - Изглежда, знаеш нещо за Бюрото, което те е настроило срещу тях. Чудех се дали искаш да споделиш какво е.

Кристина слага ръка на матрака на леглото на Юрая и тялото й рухва настрани.

- Дали някога ще разберем цялата истина? - питам по-скоро себе си.

- Хм... - Кара се замисля, веждите и се събират и образуват онази бръчка, която толкова ми напомня на Уил. Поглеждам встрани. - Може би трябваше да кажа моля.

- Добре. Знаеш за серума на симулацията, който Джанийн използваше, нали? Е, не е бил неин - въздъхвам. - Ела, нека ти покажа. Така ще стане по-лесно.

Няма да е по-лесно. Мога просто да и разкажа за всичко, което видяхме в онзи склад, скрит дълбоко сред лабораториите на Бюрото. Истината обаче е, че искам да правя нещо, за да не мисля за Юрая. Или за Тобиас.

- Изглежда, никога няма да стигнем до дъното на всички тези измами и лъжи - казва Кара, докато вървим към склада. - Кастите, видеото, Едит Прайър... лъжа след лъжа и всичко е направено така, че да ни налагат да вярваме в това, което им е изгодно.

- Това ли е мнението ти за кастите? Наистина ли? Мислех, че ти харесва да си Ерудит.

- Харесваше ми. - Тя се почесва по врата и ноктите и оставят червени следи. - Но Бюрото ме накара да се чувствам като пълна глупачка, задето се биех и защитавах всичко, задето вярвах в Преданите... А аз не обичам да ме правят на глупачка.

- И не мислиш, че всичко това си е струвало? Вече не вярваш в Преданите?

- А ти? Вярваш ли? - пита Кара.

- Преданите ни помогнаха да излезем - казвам. - А навън разбрахме истината. И истината, и вярата в Преданите са за предпочитане пред безкастовото общество на Евелин, където никой няма право на избор.

- Може би е така - съгласява се тя. - Просто... гордея се с това, че съм човек, който може да вижда през нещата, включително и през кастовата система.

- Знаеш ли какво казват Аскетите за гордостта?

- Нещо гадно, предполагам.

Разсмивам се.

- Да, разбира се. Казват, че гордостта прави хората слепи и те не могат да видят истината за самите себе си.

Стигаме до вратите на лабораториите. Почуквам няколко пъти, защото зная, че Матю е залисан и не чува. Докато чакаме да ни отвори, Кара се обръща към мен и ме поглежда странно.

- В едно от старите писания на Ерудитите се казва горе-долу същото.

Никога не бих предположила, че някой Ерудит ще каже нещо срещу гордостта, че неща като морала изобщо ги интересуват. Но явно съм грешала. Искам да я разпитам повече, но точно тогава Матю отваря вратата с ябълка между зъбите.

- Ще ме пуснеш ли в склада? Искам да покажа нещо на Кара.

Той отхапва сърцевината на ябълката и кимва.

- Разбира се.

Представям си горчивия вкус на семената, сгърчвам лице и тръгвам след него.