Предани

6. Тобиас

Зная, че ще се случи нещо.

Усещам го. Докато вървя през столовата с таблата със закуската, виждам няколко безкастови да си шушукат с приведени над овесената каша глави. Не зная какво готвят, но ще е скоро.

Предния ден, когато излязох от офиса на Евелин, реших да се поразмотая из коридора и да дам ухо на следващата и среща. Преди да затвори вратата, спомена нещо за демонстрация. А това, което ме притесни най-много, е защо не ми каза нищо.

Вероятно ми няма доверие. Това може да значи само едно - не върша кой знае каква работа като нейна дясна ръка. Защо ли си бях въобразил съвсем друго?

Сядам на масата да закусвам. Ям каквото ядат и другите: купа овесена каша с нищожно количество кафява захар и чаша кафе. Наблюдавам групата безкастови и бутам кашата в устата си, без да усещам никакъв вкус. В групата има едно момиче, мисля, на около четиринайсет. Погледът й постоянно отскача към часовника.

Преполовил съм закуската, когато чувам виковете. Нервното момиче скача от стола си, сякаш в тялото и са опрели оголена електрическа жица. Всички стават и тръгват към вратата. Точно зад тях съм. Започвам да си проправям път към фоайето на централата на Ерудитите, където разкъсаният портрет на Джанийн Матюс все още лежи на пода.

Група безкастови са се се събрали пред сградата, в средата на Мичиган Авеню. Слънцето се е скрило зад напластилите се бледи облаци. Денят изглежда мъглив, светлината е изгубила блясъка си. Някой вика: „Смърт на кастите!“. Друг се присъединява към него и подемат. Повтарят го като мантра. „Смърт на кастите! Смърт на кастите!“ Ушите ми едва издържат на оглушителния рев. Виждам юмруците им във въздуха, както го правеха Безстрашните, но в тези юмруци няма радост и живина. Има злост. Лицата на хората са изкривени от ярост.

Започвам да си пробивам път към средата на групата и тогава чак виждам около какво са се скупчили всички. Огромните купели, пред които всеки един от нас бе направил избора си, са обърнати, съдържанието им се е разпиляло на земята. Въглища, стъкло, камък, земя, вода - всичко се е смесило в едно.

Спомням си как прерязах дланта си и оставих кръвта си да тече върху въглищата. Моето първо дело, с което предизвиках баща си. Спомних си онзи прилив на сила в тялото ми, разтърсващото облекчение. Избавлението. Тези купели бяха символ на моята свобода.

Сега сред тях стои Едуард. Парчетата стъкло са се превърнали в прах под краката му. Над главата си размахва метален чук. Стоварва го върху един от обърнатите купели, прави дупка в метала. Прах от въглища се издига в небето.

Едва се спирам да не хукна към него. Не мога, не трябва да допускам да унищожи този купел. Символът на моя триумф! Такива неща не бива да се унищожават.

Прииждат хора, тълпата става неконтролируема. Освен безкастовите с техните черни ленти с празен кръг, прииждат и хора, които някога бяха принадлежали към някоя от кастите. Те не носят ленти на ръцете си. Един Ерудит - все още се познават по прилежно сресаната, разделена на път коса - се изскубва от тълпата точно когато Едуард се кани пак да удари. Ерудитът слага татуираната си ръка около дръжката на чука над ръката на Едуард. Двамата застават един срещу друг, гневно стиснали челюсти.

Сред тълпата виждам руса коса. Трис. Облечена е в бяла тениска без ръкави. Част от татуировките на раменете и се виждат. Опитва се да стигне до Едуард и Ерудита, но Кристина я хваща и я стиска с две ръце.

Лицето на Ерудита посинява. Едуард е по-висок и по-силен. Ерудитът няма никакъв шанс. Глупаво е да опитва да го пребори. Едуард измъква чука от ръцете му и го завърта отново, но след схватката е загубил контрол, няма стабилна опора. Освен това гневът го е заслепил. Металният чук се стоварва върху рамото на Ерудита. Металът смазва костта.

За момент чувам единствено писъците на Ерудита. Сякаш всички други си поемат едновременно въздух.

И тогава тълпата експлодира. Всички яростно се втурват напред. Едни бягат към Едуард, други към Ерудита, всеки бие някого, някои удрят мен. Усещам ударите на рамене, лакти, глави. Удари по цялото ми тяло.

Не зная накъде да бягам: към Ерудита, към Едуард, към Трис? Не мога да мисля, не мога да дишам. Тълпата ме повлича към Едуард. Хващам го за ръката.

- Пусни чука! - опитвам се да надвикам тълпата. Неговото единствено око проблясва зловещо и ме заковава, зъбите му се оголват злостно, опитва се да се освободи от ръката ми.

Удрям го с коляно. Той се олюлява назад и изпуска чука. Вземам го, прибирам го плътно до крака си и тръгвам към Трис.

Тя е недалеч пред мен и се опитва да стигне до Ерудита. Виждам как някаква жена забива лакът в бузата □. Трис се олюлява назад, лицето и се изкривява от болка. Кристина избутва жената.

Тогава някой стреля с пистолет. Веднъж. И още веднъж. И още веднъж.

Тълпата се разпръсва, всички хукват да бягат ужасени от заплахата на куршумите. Опитвам се да видя кого са застреляли. Не съм сигурен дори, че някой е застрелян. Отвсякъде ме притискат тела и ме носят в друга посока.

Трис и Кристина са клекнали до Ерудита със смазаното рамо. Лицето му е оплискано с кръв, по тялото му са стъпвали хора, оставили са мръсни следи от обувки. Прилежно сресаната му коса е разрошена. Не мърда.

На няколко метра от него Едуард лежи в собствената си кръв. Куршумът го е прострелял в корема. Има и други изпопадали хора, хора, които не познавам, хора, които са загинали под нозете на бягащата тълпа или са били застреляни. Предполагам, че куршумите са били предназначени само за Едуард и за никой друг. Загиналите хора са се оказали там по злочесто стечение на обстоятелствата.

Оглеждам се като обезумял, но не виждам никой с пистолет. Който и да е бил, явно се е скрил в тълпата.

Пускам чука на земята и клякам до огънатия метален купел, където лежеше Едуард. Камъните на Аскетите се забиват в коленете ми. Единственото му око се движи под клепача. Жив е. Засега.

- Трябва да го откараме в болницата - казвам. Не знам на кого. Може би никой не ме чува, всички са се разбягали.

Поглеждам през рамо към Трис и към Ерудита, който не помръдва.

- Той... дали е... ?

Пръстите и са на шията му и се опитват да напипат пулса му. Очите и са огромни, празни. Поклаща глава. Не, не е жив. Така и предполагах.

Затварям очи. Виждам само обърнатите разрушени купели. Виждам разсипаното им, попиляно по улиците съдържание. Купчини от нищо. Символите на целия наш предишен живот са унищожени, един човек е убит, други са ранени. Защо?

За нищо. Заради празното, тесногръдо мислене на Евелин. Заради глупавата и представа за град, в който иска да накара хората да се откажат от кастите си, да им отнеме ценностите против волята им.

Казваше, че иска да имаме повече от пет избора. А какво стана? Сега нямаме нито един.

Винаги съм знаел, а сега вече съм сигурен, че не мога да и бъда верен, не мога да и се подчинявам. Никога няма да мога.

- Трябва да тръгваме - казва Трис. Зная, че не говори за Мичиган Авеню, нито пък за тръгване към болница. Казва, че е време да си тръгнем от града.

- Трябва да тръгваме - повтарям аз.

Болницата в централата на Ерудитите мирише на лекарства и на всякакви химикали. Миризмата е толкова силна, че когато вдишвам, имам чувството, че се полепва и наслагва като песъчинки в носа и в дробовете ми. Затварям очи. Трябва да изчакам Евелин.

Толкова съм ядосан. Не искам да седя тук, не искам да я чакам. Искам само да си опаковам нещата и да тръгна. Сигурен съм, че сама е планирала тази демонстрация. Как иначе щеше да знае от предния ден? И вероятно е била сигурна, че нещата ще излязат от контрол, както и стана. Знаела е, че напрежението ще ескалира. И въпреки това го е направила. Да покаже, да се докаже, да изрази виждането си за кастите, това за нея е много по-важно от безопасността на хората. Загинали хора? За нея няма никакво значение. Не знам защо това отново ме поразява.

Чувам как вратите на асансьора се отварят. И после гласът й:

- Тобиас!

Хуква към мен, улавя лепкавите ми от кръвта ръце в своите. Кафявите и очи са разширени от ужас и страх.

- Ранен ли си? - пита.

Тревожи се за мен? Мисълта, че може да изпитва тревога, ме пробожда като игла. Вероятно ме обича. Защо иначе да се тревожи за мен? Може би все още е способна да обича.

- Кръвта е на Едуард. Пренесох го тук.

- Как е той? - пита.

- Мъртъв.

Не зная по какъв друг начин да й го кажа.

Тя се отдръпва, пуска ръцете ми, свива се и сяда на един от столовете. Майка ми прие Едуард, след като Безстрашните го раниха. Вероятно го е обучавала да бъде отново боец, макар че е загубил окото, кастата и статута си. Никога не съм предполагал, че са били толкова близки. Блесналите и от сълзи очи, треперещите и пръсти - едва сега го разбирам. Това е единствената силна емоция, която си позволи да покаже от времето, когато бях дете и баща ми размаза тялото й в стените на всекидневната ни.

Опитвам се да напъхам спомена в някое от чекмеджетата на съзнанието си, но всяко едно от тях е прекалено малко да го побере.

- Съжалявам - изричам. Не съм сигурен дали наистина съжалявам, или го казвам, за да си мисли, че съм все още на нейна страна. После колебливо питам: - Защо не ми каза за демонстрацията?

- Не знаех - поклаща глава.

Лъже. Сигурен съм. Решавам да и позволя да ме лъже. Искам да остана на нейна страна. На нейната добра страна. Трябва да избягвам всякакви конфликти с нея. Или може би просто не искам да човъркам проблема след смъртта на Едуард. Понякога ми е много трудно да определя къде свършва стратегията и къде започва съчувствието ми към нея.

- Можеш да влезеш да го видиш, ако искаш - казвам и се почесвам зад ухото.

- Не. - Видът и подсказва, че мисълта и е отплувала някъде далеч. - Знам многс добре как изглеждат труповете. - Отдалечава се още повече.

- Може би е време да си вървя.

- Остани - казва. Докосва празния стол между нас. - Моля те.

Сядам до нея. И колкото и да се убеждавам, че съм само един агент под прикритие, който изпълнява определени задължения пред мнимия си лидер, се чувствам като обикновен син, който утешава опечалената си майка.

Седим един до друг, дишаме в ритъм, раменете ни се докосват, мълчим.