Предани

56.

На следващия ден вземам един от камионите на Бюрото. Хората все още се възстановяват от объркването и никой не ме спира. Минавам по железопътната линия и потеглям към града. Гледам към хоризонта, но реално не виждам нищо.

Когато стигам до полетата, отделящи града от външния свят, натискам газта и камионът се понася през умиращата трева и натрупалия сняг. Скоро земята се превръща в павирания път в сектора на Аскетите, където времето е спряло. Улиците са същите, краката ми знаят къде да ме заведат, дори и съзнанието ми да не ги направлява. Спирам пред къщата близо до знака „Стоп“ с напуканата каменна алея пред входната врата.

Моята къща.

Влизам и се качвам на горния етаж. Ушите ми продължават да са глухи за звуците на света. Хората често говорят за скръбта, но не знам какво искат да кажат с всички онези думи. За мен скръбта е опустошителната празнота и липса на сетива.

Слагам ръка на панела пред огледалото и го дръпвам настрани. Макар че залезът е оранжев, светлината се е разляла по пода и осветява лицето ми отдолу, никога не съм бил по-бял. Никога не съм виждал такива черни сенки под очите си. Последните няколко дни нито спях, нито бях буден. Сякаш сънят е нещо прекалено екстремно, което не мога да постигна.

Включвам машинката за подстригване. Няма нужда да сменям накрайника, онзи е, който винаги бях използвал. Плъзгам го по косата си и внимавам да не си порежа ушите. Подстриганата коса пада по краката и раменете ми и предизвиква силен сърбеж при всяко съприкосновение с кожата ми. Прокарвам ръка по главата си, за да проверя за пропуснати дълги косми, но няма нужда да го правя, защото се научих да се подстригвам още като малък.

После бавно и старателно почиствам раменете си, измитам косата от пода и я изхвърлям в кофата за боклук. Когато приключвам, заставам отново пред огледалото и виждам огнените езици на татуировката си. Пламъкът на Безстрашните.

Изваждам ампулата със серума на паметта. Зная, че ще изтрие по-голямата част от живота ми, но ще е насочена към спомени, не към умения. Ще знам как да говоря, как да пиша, как да сглобявам компютър - тези неща са в отделна част на мозъка. Но няма да си спомням нищо друго.

Експериментът приключи. Йохана успя да убеди правителството - началниците на Дейвид - да остави бившите членове на кастите да си живеят в града. Условието е да могат да се изхранват сами, да признават властта на правителството и да позволяват на други хора да влизат в града и да остават, ако пожелаят. Чикаго ще стане като другите метрополиси, подобно на Милуоки. Бюрото, което преди се занимаваше с експеримента, сега трябва само да охранява града.

Чикаго ще бъде единственият град, управляван от хора, които не вярват в мита за увредените гени. Нещо като рай. Матю ми каза, че се надява хората от покрайнините да се решат да влязат в града и да намерят по-добър живот от досегашния си.

А аз искам само едно: да бъда някой друг. Така Тобиас Джонсън, синът на Евелин

Джонсън, може би ще живее скучен и празен живот, но поне ще бъде цялостна личност, а не тази отломка от човек, в която съм се превърнал - прекалено осакатен от болката, за да има някаква полза от мен.

- Матю ми каза, че си откраднал от серума на паметта и си задигнал и камион - чувам глас в дъното на коридора. Кристина. - Честно казано, не му повярвах.

Явно не съм я чул, в което няма нищо странно. Дори и сега гласът и звучи сякаш съм под вода, а тя накъде горе, на повърхността. Отнема ми време, докато разбера какво ми говори. Обръщам се и питам:

- Щом не си му повярвала, какво правиш тук?

- Дойдох за всеки случай - казва, без да откъсва очи от мен. - Освен това ми се иска да видя града, преди съвсем да се промени. Дай ми тази ампула, Тобиас.

- Не. - Стискам я здраво, готов на всичко, само не и да я дам. - Това е мое решение, не твое.

Тъмните и очи се разширяват, а залезът огрява лицето □. От ослепителната оранжева светлина косата й изглежда като в пламъци.

- Това изобщо не е твое решение. Това е решението на един страхливец. Мога да кажа много неща за теб, Фор, но не и че си страхливец.

- Може би съм станал такъв - отговарям безразлично. - Хората се променят. И тази промяна ми харесва.

- Не, не ти харесва.

Толкова съм изтощен, че успявам само да завъртя очи с досада.

- Не можеш да си позволиш да се превърнеш в човек, когото тя би мразила - казва Кристина съвсем тихо. - А тя би те намразила за това решение.

Гневът се разлива във вените ми горещ и жив, ушите ми се отпушват и започвам да чувам. Дори тихата улица на Аскетите става шумна. Силата на усещането ме разлюлява.

- Млъкни! - изкрещявам. - Млъкни! Не знаеш какво би намразила и какво не би! Ти не я познаваше, както я познавах аз! Ти...

- Аз знам достатъчно - отвръща гневно тя. - Знам, че никак не би и се харесало да я изтриеш от спомените си, сякаш е нямала никакво значение за теб!

Хвърлям се напред и я приковавам към стената.

- Ако само още веднъж посмееш да кажеш такова нещо, ще те... Ще те...

- Ще ме удариш? - изкрещява в лицето ми. - Има дума за мъже, които удрят жени. И тя е страхливци.

Спомням си как виковете на баща ми кънтяха из къщата, как впиваше ръце около врата и и я блъскаше в стените и вратите. Спомням си как гледах от стаята си стиснал здраво рамката на вратата. Спомням си сподавения и плач и как се заключваше в спалнята си, та той да не влезе.

Правя крачка назад и удрям стената. Тялото ми се свлича надолу.

- Съжалявам - казвам.

- Знам - отговаря кротко тя.

Няколко секунди стоим неподвижно и се гледаме. Спомням си как я намразих, когато я видях за първи път, защото беше Пряма и говореше каквото и дойде на ума, без да се съобразява. Но с времето тя ми показа, че е истински приятел, вярна на истината, смела и винаги готова да действа. Сега не мога да не я харесвам и да не виждам това, което Трис е видяла в нея.

- Знам какво е да искаш да забравиш всичко - казва тя. - Знам и какво е да убият човека, когото обичаш, ей така, без причина. Знам какво е да искаш да замениш всичките си спомени за миг спокойствие.

Тя хваща ръката, в която стискам серума.

- С Уил бяхме заедно за кратко, но той промени живота ми. Промени и мен. А Трис те промени още повече.

Суровото й изражение се стопява и тя леко докосва рамото ми.

- Това, което си сега, е нейно дело, и то трябва да живее. Ако изпиеш серума, никога няма да намериш пътеката към човека, който си сега.

Сълзите отново идват като в моргата пред тялото на Трис. Но този път с тях идва и болка, гореща и остра като нож в гърдите ми. Стискам ампулата в ръката си, облекчението, което би ми дала от агонията на всеки спомен, дерящ ме отвътре като нокти на озверяло животно.

Кристина ме прегръща и това прави болката още по-непоносима, защото ми напомня как Трис ме обгръщаше всеки път с тънките си малки ръце - в началото колебливо, но после по-силно и уверено. Напомня ми, че никога ничия прегръдка няма да бъде като нейната, защото нея я няма.

Няма и смисъл да плача, глупаво е, но не съм способен на нищо друго. Кристина ме държи дълго време и не казва и дума.

По едно време се опитвам да я отблъсна, но ръцете и остават на раменете ми, топли, здрави и мазолести. Може би хората загрубяват от болката така, както го прави кожата им. Но аз не искам да ставам груб човек.

На този свят има различни хора. Такива като Трис, които след страдание и предателство могат да намерят в сърцето си достатъчно любов, за да дадат живота си за брата, който ги е предал. Или като Кара, които могат да простят на човека, който е застрелял брат им в главата. Или пък като Кристина - хора, които са губили човек след човек, но въпреки това избират да продължат стоически напред и да изграждат нови приятелства. Виждам пред себе си нов избор - по-ярък и по-силен от този, който направих самият аз.

Отварям очи и й подавам ампулата. Тя я взема и прибира в джоба си.

- Знам, че Зийк все още страни от теб - казва тя, прегръщайки ме отново. - Но междувременно аз мога да ти бъда приятел. Можем даже да си разменим гривнички, както правят Аскетските момичета.

- Май няма да има нужда от последното.

Спускаме се по стълбите и излизаме навън, рамо до рамо. Слънцето е потънало зад сградите на Чикаго. Някъде в далечината чувам влак. Но ние си тръгваме от града и от всичко, което е значело то за нас. И това е добре.

Можеш да бъдеш смел по толкова различни начини. Понякога смелостта е да дадеш живота си за нещо по-голямо от теб самия или за друг човек. Понякога е да се откажеш от всичко, което познаваш, и от хората, които си обичал, в името на нещо по-велико.

Но понякога не е нито едното, нито другото.

Понякога смелостта е да стиснеш здраво зъби, да преглътнеш болката, да се бориш всеки ден и с бавни крачки да се запътиш към по-добър живот.

Точно от тази смелост имам нужда сега.