Присъда в смъртта

Четиринайсета глава

— Браво, Далас! — похвали я Фийни, докато слизаха с асансьора. — Ще ти кажа онова, което шефовете премълчаха. Бейлис вече те е взел на мушка. Лошо ти се пише, ако го върнат на работа.

— Нямам време да се занимавам с фъшкии като него. В моргата са труповете на двама полицаи. Докато заловя престъпника, Бейлис може да вдига пара колкото си ще.

— Горещата пара причинява изгаряния, Далас. Бъди нащрек, пази се от удар в гърба. Отивам у вас да сменя Макнаб. Младежът има нужда да си отпочине.

— Ще се видим по-късно. Ще се отбия да поговоря с вдовицата на Коли, но искам Пийбоди да ме придружи. Познаваш ли Джереми Върнън от отдел „Борба с наркотиците“?

Фийни сви устни и се замисли, сякаш преглеждаше файловете в съзнанието си.

— Не, името ми е непознато.

— Държи се много наперено, дори враждебно. Притежава солидна сума в банката. Най-късно утре ще го повикам да си побъбрим. Искаш ли да присъстваш?

— Обичам да наблюдавам как си бъбриш със заподозрените.

Разделиха се, Ив тръгна към колата си, като си пробиваше път през тълпите пешеходци, които се връщаха на работните си места след обедната почивка. Седна зад волана, изчака да отмине един максиавтобус и потегли, като едновременно се свърза с Пийбоди:

— На път съм към дома на Коли. Чакай ме там. Отново ще разпитаме вдовицата.

— Тръгвам веднага, лейтенант. Макнаб откри още три банкови сметки на Върнън. Засега общата сума на спестяванията му възлиза на два милиона и шестстотин хиляди, но очакваме да нарасне.

— Интересно! Слушай, Фийни всеки момент ще бъде при вас. Искам Макнаб най-щателно да провери произхода на парите на Върнън. Да не излезе, че мръсникът е ударил голямата печалба от лотарията или е наследил някого от мъртвите си родственици. Направете справка за законните му приходи. Трябват ми факти, за да го притисна.

— Слушам, лейтенант. Веднага тръгвам към дома на Коли, но не съм сигурна колко време ще ми отнеме пътуването с образцовия градски транспорт.

— Вземи такси за моя сметка. За бога, побързай!

Докато шофираше по задръстените от движението улици, Ив размишляваше за разследването. Вече бе сигурна, че много служители от 128-и полицейски участък са корумпирани. „Заразата“ се бе разпространила в отдел „Борба с наркотиците“ и Бог знае още в кои отдели. Известно бе, че Макс Рикер е давал подкупите, а двама детективи от групата за разследването му бяха мъртви… — единият се беше оказал негов човек.

„Вътрешно разследване“ бяха провели тайна операция, използвайки другия детектив за примамка. Той е работил под прикритие в „Чистилището“, което е собственост на Рурк. Но какво общо има Рикер с клуба на Рурк?

Дали Бейлис е душил наоколо, опитвайки да открие връзка между двамата? Наистина беше фанатик, но предположението беше прекалено невероятно.

При все това от „Вътрешно разследване“ бяха изпратили стария й познайник Уебстър да й съобщи невярната информация за Коли.

Капитан Рот или не умееше да държи юздите на подчинените си, или също бе корумпирана. И в двата случая Ив трябваше да се примири с неприятния факт, че в списъка на заподозрените фигурира името на висш полицейски служител.

Ключът към загадката беше Рикер. Той бе съблазнявал и примамвал полицаите с големи суми, следователно знаеше кои ченгета са „на заплата“ при него. Престъпната му дейност зависеше от тези хора. Ако тя открие повечето от тях и ги арестува, дали наркопласьорът ще разкрие картите си? Дали ще реши да й отмъсти?

Разбира се, двубоят с него, както и задачата да извади от анонимност корумпираните ченгета, щяха да й доставят удоволствие, но не бяха най-важната й цел. Най-важното бе да разобличи продажните полицаи, за да открие убиеца.

„Отмъщава заради смъртта на свой близък или заради предателство“ — бе казала Майра, когато съставяше психологическия профил на престъпника. Според Ив това беше още един ключ към загадката. Убиецът залива с кръв опозорената полицейска значка, за да я пречисти.

Питаше се дали е фанатик като Бейлис. Човек, който не се съобразява със закони и правила, а сляпо преследва поставената цел.

Като приближи дома на Коли, забеляза свободно място близо до сградата.

Тъкмо когато паркира, до нейния автомобил спря друга кола. Ив вдигна глава, а като видя вратите на другото превозно средство да се отварят, реагира машинално. За миг се озова вън от колата и извади оръжието си. Веднага прецени, че четирите „горили“ са много по-добре въоръжени от преследвачите, които Рикер бе изпратил първия път.

— Съпротивата е излишна, лейтенант — учтиво каза единият и разтвори елегантния си шлифер, за да й покаже лазерния си пистолет.

С периферното си зрение тя забеляза, че онзи вляво заобикаля колата. Тъкмо когато се питаше дали рязко да се обърне и да го зашемети с оръжието си, по улицата премина десетинагодишно хлапе, което караше раздрънкай велосипед. Единият от нападателите сграбчи малкия в прегръдките си и допря оръжието си до шията му, сетне изсъска:

— Избирай — ако не се предадеш, хлапето ще пукне.

Безразличието, с което тези типове бяха готови да отнемат човешки живот, я вбеси.

— Пусни го! — Тя се престори, че изключва оръжието си.

Хлапето ужасено се блещеше и издаваше звуци като котенце, което душат с примка. Ив дори не го погледна, иначе едва ли щеше да се осмели да осъществи онова, което беше намислила.

— Качвай се в колата, лейтенант. И без излишен шум, защото ще пострадат невинни хора.

Ив дори не се поколеба. Стреля и оръжието сякаш подскочи в ръката й. Зарядът улучи в челото онзи, който държеше момченцето. Хлапето падна. Тя с облекчение чу ужасените му писъци, просна се на платното и отново стреля. Сетне се претъркаля под колата, сграбчи детето за крака и го дръпна до себе си.

— Не мърдай оттук! — извика му. — И престани да цивриш!

Докато се мъчеше да се измъкне изпод шасито и същевременно прикриваше малкия с тялото си, чу виещия звук на оръжие, последва го вик:

— Хвърли го! Хвърли го, мръснико, или онова, на което казваш мозък, ще изтече през ушите ти!

„Уебстър!“ — каза си Ив, излази изпод колата и мълниеносно се хвърли към противника си, който се строполи на улицата. Хвана го за косата и няколко пъти удари главата му в асфалта. Едва тогава се огледа и забеляза, че другият престъпник вече е обезоръжен от Уебстър и стои с вдигнати ръце.

— Отново ли ме следиш, Уебстър?

— Исках да поговорим.

Ив се изправи, намръщи се от болка и едва сега забеляза дълбоката драскотина на коляното си.

— Напоследък си много словоохотлив. Успя ли да се справиш с този мръсник?

— Така мисля. — Той се усмихна, като чу воя на сирени. — Позволих си да повикам подкрепление.

Куцукайки, Ив събра оръжията на тримата нападатели, които лежаха в безсъзнание. Върна се при колата, клекна и надникна отдолу.

Слава богу, хлапето вече не пищеше. Плачеше беззвучно и едри сълзи се търкаляха по луничавите му страни.

— Излез, момченце. Страшното мина! — извика му.

— Искам при мама.

— Естествено. Хайде, ела.

Малчуганът изпълзя на четири крака, изправи се и избърса носа си с опакото на дланта си, сетне изплака:

— Искам да си отида вкъщи.

— Добре, след малко ще те заведат. Много ли те боли?

— Не. — Долната му устна затрепери. — Колелото ми счупено ли е?

— Не знам. Ще помоля някого да провери.

— Мама ми е забранила да карам на улицата.

— А ти защо не я слушаш? Виж как си изпати! — Щом патрулната кола спря, тя направи знак на един от униформените полицаи: — Вземи велосипеда и се погрижи за хлапето. — Обърна се към момченцето и добави: — Кажи името си на този чичко. Той ще те заведе у дома. Ако майка ти иска да говори с мен… — Тя затършува из джобовете и с изненада установи, че този път не е забравила визитните си картички. — Нека ми се обади на този номер.

— Добре. — Малчуганът отново подсмръкна и любопитно я изгледа. Очевидно вече не се страхуваше.

— И ти ли си полицай?

— Разбира се. — Ив извади от задния си джоб белезниците. — И аз съм полицай.

Обърна по гръб първия нападател, провери пулса му и повдигна клепача му. Помисли си, че за този не са необходими белезници.

— Не биваше да рискуваш — обади се Уебстър, който беше застанал зад нея. — Трябваше да го убиеш, за да осигуриш безопасността на момчето.

— Моля те, не ме учи какво да правя — горчиво промълви тя.

— Ако беше закъсняла с частица от секундата, ако беше стреляла неточно, сега хлапето нямаше да се прибере при мама.

— Знам. Благодаря ти за помощта.

Уебстър кимна и се отдръпна, докато Ив нареди на униформените да обградят местопрестъплението и да разпръснат насъбралите се зяпачи.

Пристигна линейката, зад нея спря такси, от което изскочи Пийбоди и се спусна към началничката си. Уебстър се изненада, като видя как новодошлата отказа да се подчини, когато Ив й направи знак да не се приближава. Двете ожесточено заспориха, после Ив вдигна ръце и закуцука към линейката, за да превържат крака й.

Той се приближи до Пийбоди и развеселено попита:

— Как я накара да потърси лекарска помощ?

Тя едва скри изненадата си, като го видя, но с престорено безразличие сви рамене:

— Заплаших я с Рурк.

— Моля?

— Напомних й, че ако се прибере вкъщи, без да са дезинфекцирали и превързали раната й, той ще се ядоса и сам ще й окаже първа помощ, после ще я натъпче с болкоуспокояващи. Лейтенантът мрази лекарствата, особено опиатите.

— Ясно — нещо като укротяване на опърничавата.

— Двамата са склонни на взаимни компромиси и бракът им е щастлив.

— Забелязах. Ще ми позволиш ли да поговоря с нея?

— Не зависи от мен — каза Пийбоди, но се отдалечи, за да се погрижи да натоварят престъпниците в патрулните коли.

Уебстър уж нехайно отиде до линейката и се наведе да разгледа раната на Ив.

— Изглежда по-лошо, отколкото е в действителност, но панталонът ти е за боклука.

— Казах й на Пийбоди, че е само драскотина, ама тя се заинати като магаре на мост — кисело измърмори Ив.

— Раната е замърсена — отбеляза човекът с бялата престилка.

— Раната била замърсена — подигравателно повтори тя и стисна зъби, когато медикът затвори разреза. — Мразя всички лекари!

— Славата ви се носи, лейтенант. Колегата ми предложи двайсетачка, за да ви превържа вместо него. — Той довърши работата си, без да обръща внимание на намръщената й физиономия, сетне отстъпи една крачка и подхвърли: — Готово. Искате ли едно бонбонче, задето бяхте толкова послушна?

Искаше й се да го наругае, но не посмя, защото устните й потрепваха от болката. Изправи се и измърмори:

— Никога не си изкарвал толкова лесно двайсет долара.

Отдалечи се, като все още леко накуцваше, а Уебстър се изравни с нея и попита:

— След като се позабавлявахме, ще ми отделиш ли малко време?

— Трябва да поговоря с един човек, после да разпитам тези мили момчета, да напиша рапорт за произшествието… — Тя въздъхна. — Какво искаш?

— Да се извиня.

— Добре. Приемам извинението. — Тръгна към колата си, но когато той я хвана за рамото, изсъска: — Уебстър!

— Отдели ми само минутка. — Уебстър подскочи като ужилен, сетне пъхна ръце в джобовете си. — Снощи се поувлякох и много съжалявам, задето те злепоставих. Бях ядосан… повече на себе си, отколкото на теб, но това ми даде повод да… Мамка му, ще бъда съвсем откровен: още те обичам!

Навярно ако й беше нанесъл силен удар, тя нямаше да е толкова потресена.

— Какво? Какво каза?

— Да му се не види! Признанието, което ще направя, така ще засегне самочувствието ми, че седмици наред ще ближа раните си. Да речем, че след онази нощ преди години се влюбих в теб и не можах да те забравя, въпреки че престанахме да се виждаме. А когато през зимата пътищата ни отново се пресякоха, любовта ми пламна с нова сила. Но защо ли ти го казвам, след като засяга само мен?

Ив се питаше какво да отговори — нищо подходящо не й идваше на ум.

— Не знам какво да кажа — изтърси накрая.

— Не ми трябва съчувствието ти. Исках да изясним взаимоотношенията си, да се освободя от натрапчивото чувство, което ме преследва години наред. Рурк имаше право да избие зъбите ми. — Той докосна с език зъбите си, сякаш да провери дали още са на мястото си. — Което едва не направи. Няма значение. — Уж небрежно вдигна рамене и добави: — Иска ми се веднъж завинаги да приключа с този въпрос.

— Съгласна съм. Вече ти казах колко съм зае…

— Щом съм започнал със самопризнанията, ще споделя още нещо, което тежи на съвестта ми. Изпълнявах заповед, когато ти наприказвах онези врели-некипели за Коли. Повярвай, че се срамувах, смятах го за предателство, но нямах избор. Научих, че си била в Кулата на съвещание, на което е присъствал и Бейлис.

— Той е мръсник.

— Вярно е. — Уебстър въздъхна. — Знаеш ли, постъпих в отдела за „Вътрешно разследване“, за да бъда полезен на обществото, като разобличавам корумпираните полицейски служители. Няма да се правя на светец и да ти изнеса лекция за злоупотребата с властта, но…

— Радвам се — прекъсна го тя, — защото аз пък ще ти обясня това-онова за скъпия ти началник Бейлис.

— Знам истината. Снощи те пресрещнах пред дома ти не само защото копнеех да те видя. Не ми допадаше начинът, по който Бейлис ръководеше операцията. Все ни повтаряше, че трябва да гледаме на картината като цяло, но аз си мисля, че е по-важно да се обръща внимание на подробностите.

Обърна се и се загледа след отдалечаващите се патрулни коли, сетне продължи:

— Като се замислих върху подробностите, Далас, проумях, че преследваш убиец на полицаи. Следователно рано или късно ще се изправиш лице срещу лице с Рикер.

— Не ми казваш нищо ново. Изненадай ме.

— Добре. — Той се обърна. — Искам да ме включиш в твоя екип.

— Няма да стане.

— Ще сгрешиш, ако не ми се довериш. Обещавам и да не предизвиквам сцени като снощната.

— Пет пари не давам дали ежедневно ще ми се обясняваш в любов. Дори да исках да работим заедно, нямам право без разрешение да те привлека към моите сътрудници.

— Ти водиш разследването и избираш екипа си.

Ив отстъпи крачка, пъхна ръце в джобовете си и презрително го изгледа:

— Кога за последен път си участвал в акция, Уебстър?

— Беше доста отдавна, но това е като сексът — не се забравя. Мисля, че преди малко го доказах — все пак спасих живота ти, нали?

— Щях да се справя и без теб. Защо смяташ, че ще ми бъдеш полезен?

— Защото имам важна информация и ще се добера до нови сведения. Вероятно след тази операция ще напусна отдела за „Вътрешно разследване“. Ще подам молба да бъда преместен в „Убийства“ или в „Тежки престъпления“. Знаеш, че съм истински професионалист, Далас. Работили сме заедно, и то с добър резултат. Изпробвай ме, искам да изкупя греха си спрямо теб.

Ив се колебаеше. Първата й мисъл беше да откаже, но имаше няколко причини, които накланяха везните в негова полза.

— Ще си помисля — каза накрая.

— Съгласен съм. Знаеш как да се свържеш с мен. — Отдалечи се, после се обърна и се усмихна: — Не забравяй да изтъкнеш заслугата ми за залавянето на тези хубавци.

Ив намръщено го проследи с поглед. Още не беше съвсем сигурна какви цели преследва Уебстър.

— Привършихме тук, лейтенант. — Пийбоди, която изгаряше от любопитство, се приближи до началничката си. — Единственият нападател, който още се държи на крака, ще бъде закаран в ареста. Мъртвецът вече отпътува за моргата, другите двама към болницата. Записах името и адреса на хлапето. Да повикам ли някого от организацията за защита на децата? Редно е техен представител да присъства, когато вземате показанията на малкия.

— Почакай. Предпочитам някоя колежка да запише показанията му. Нали разбираш… бях принудена да използвам максималната степен на оръжието ми, затова е за предпочитане друг да се занимава с детето. Знаеш на какви тестове ни подлагат, когато при изпълнение на задълженията си убием човек. Ще опиша случилото се в рапорта до Уитни, но първо ще „поговоря“ с онзи глупак, дето излезе по-късметлия от съучастниците си. А сега да свършим онова, заради което дойдохме тук.

— Боли ли ви кракът?

— Не. — Тъй като сътрудничката й я наблюдаваше, Ив се помъчи да не куца.

— Слава богу, че Уебстър е бил наблизо — отбеляза Пийбоди.

— Да, извадих голям късмет. Искаш ли да не говорим по този въпрос?

— Както кажете — вие командвате.

— Добре, че от време на време си спомняш кой командва! — сопна се Ив, когато влязоха в сградата на Коли. — Няма да ти простя, че ме направи за смях пред колегите и пред зяпачите с глупавото настояване да потърся лекарска помощ заради някаква драскотина.

„Постигнах каквото исках, нали?“ — помисли Пийбоди, но тактично си замълча.

Някаква жена, която Ив не познаваше, открехна вратата на апартамента и подозрително изгледа посетителките.

— Аз съм лейтенант Далас от нюйоркската полиция. — Ив й показа значката си. — Ако обичате, искам да поговоря с госпожа Коли.

— Тя се чувства зле…

— Съжалявам, че я безпокоя в такъв момент, но разследвам смъртта на съпруга й. Трябва да й задам още няколко въпроса.

— Кой е, Карла? — Патси надникна през тясната пролука. Като видя Ив, в очите й проблесна омраза. — Ти си, значи! — възкликна и рязко отвори вратата, докато другата жена безпомощно кършеше ръце и се мъчеше да я успокои. — Как смееш да идваш в дома ми?

— Патси, успокой се. Докторът каза да си почиваш. — Непознатата се обърна към Ив: — Вървете си. Не виждате ли, че тя не е в състояние да разговаря?

— Не, пусни я! Искам да й кажа това-онова!

Ив влезе в коридора и едва не се сблъска със сержант Клуни, който промърмори:

— Патси, успокой се.

— Как да се успокоя? Утре погребват съпруга ми, а тази жена се опитва да опетни паметта му, да съсипе репутацията му, да унищожи всичко, за което е работил!

Клепачите й бяха подпухнали от сълзи, но тя вече не плачеше. Ив предпочиташе гнева й пред сълзите й.

— Госпожо Коли, грешите.

— Мислиш ли, че не съм чула, че не знам как си го очернила? — Подигравателно се усмихна, когато Ив погледна Клуни. — Не, не те е натопил той. Напротив, все ме убеждава, че само вършиш работата си…

— Патси! — Сержантът сложи ръка на рамото й и продължи да говори с равен глас: — Успокой се, нали не искаш да изплашиш децата?

Ив се огледа и с ужас забеляза, че стаята е пълна с дечурлига. Две бебета лежаха в креватчетата си, малко по-голямо дете, което току-що беше проходило, се приближи и я стресна, като се вкопчи в панталона й, за да запази равновесие. Момченцето, което при първото им посещение Пийбоди беше завела в парка, седеше на пода с момиченце на приблизително същата възраст. Двете хлапета не откъсваха поглед от нея. Личеше, че са изплашени.

Тя си помисли, че предпочита схватка с четирима въоръжени бандити, отколкото да усмирява разплакани малчугани.

— Карла, моля те, заведи децата в парка — обърна се Патси към жената, която очевидно бе нейна сестра.

— Не ми се ще да останеш сама.

— Не се безпокой за мен. Изведи децата, разходи ги. Цял ден са в тази стая.

Ив любопитно наблюдаваше приготовленията, които й напомниха на добре репетиран цирков номер. Сложиха бебетата в двойна количка, макар че те упорито се съпротивляваха и размахваха юмручета. Току-що проходилото дете тупна на дупето си и избухна в смях, докато му надяваха нещо като хамут с юзди. Настъпи суматоха, защото якето на момченцето беше изчезнало. Намериха го под леглото и наредиха на двете деца да се облекат и да се хванат за ръце. Оглушителните крясъци и бърборене внезапно заглъхнаха, когато шумната група се изниза от апартамента.

— Няма да те поканя да седнеш — тросна се Патси, — нито ще ти предложа кафе. Присъствието ти в този дом е нежелано. Съпругът ми беше прекрасен човек. — Тя се задави от сълзи, овладя се и добави: — Беше почтен до мозъка на костите си. Никога не би посрамил себе си и семейството си…

— Знам, госпожо Коли — прекъсна тирадата й Ив. — По време на разследването установих, че съпругът ви е невинен.

— Тогава защо разпространяваш лъжи по негов адрес? Защо позволи на колегите му да повярват, че той е взимал подкупи?

— Патси! — намеси се Клуни и сложи ръка на рамото й. — Лейтенант Далас само изпълнява задълженията си, както Тадж изпълняваше своите. Седни, успокой се.

— Искам тази жена да ми отговори! — сопна се тя, но позволи на Клуни да я настани на канапето. — Заслужавам да науча истината.

— Вярно е, Патси — каза Ив. — Единственото, което имам право да ти съобщя засега, е, че съпругът ти е работил под прикритие — трябвало е да изиграе ролята на ченге, което взима подкупи. Участвал е в операция за изобличаване на корумпираните служители в нюйоркската полиция. Според мен Тадж е загинал при изпълнение на служебния си дълг. Ще го отразя и в официалното заключение след приключване на разследването.

— Не разбирам… — Патси отново се просълзи и закри с длани лицето си. — Защо…

— Засега нямам право да разгласявам подробностите. Решена съм да заловя убиеца на съпруга ти и искам да ми помогнеш.

— Как да ти помогна? Извинявай, че се държах толкова грубо. Заповядай, седни. Ще приготвя кафе.

— Не си прави труда…

— Трябва да върша нещо, за да подредя мислите си. Извинете… връщам се веднага.

— Държи се мъжки — промълви Клуни, когато тя излезе. — Дори прекалено се владее. Сигурно не иска да тревожи децата. А като разбра какво говориш по адрес на съпруга й…

Ив рязко се извърна и подозрително го изгледа:

— Какви си й ги наговорил, сержант?

— Помъчих се да я успокоя, лейтенант! — тросна се той. — Да я убедя, че съпругът й е бил прекрасен човек, а ти само си вършиш работата. — Замълча за миг, овладя гнева си и добави: — Бог знае откъде е научила, че обвиняваш Тадж в корупция. Отказа да сподели дори с мен кой е „доброжелателят“. Преди два часа ми се обади. Разбрах, че е на ръба на нервна криза. — Взе някакво детско камионче, което беше захвърлено на пода и го разгледа, сякаш си даваше време да се успокои. — Човек не знае върху какво ще седне или от какво ще се спъне, когато къщата е пълна с дечурлига.

— Защо Патси те повика, сержант?

— Защото отчаяно се нуждаеше от съчувствие. Забелязал съм, че близките на наскоро починали хора търсят съчувствие, копнеят някой да ги успокои. Тъкмо затова съм тук. През последните два дни колегите говорят, че нарочно си опетнила името на Коли. — Той погледна Ив в очите. — Усъмних се в приказките им, но всъщност не те познавам — нищо чудно в обвиненията им да има известна доза истина. Но не съм споделил подозренията си с Патси. Задачата ми е да я успокоя, не да й създам допълнителни тревоги.

— Браво! Хрумва ли ти причина, поради която да реша да очерня почтен полицай, когото дори не познавам?

— Не — въздъхна Клуни. — Тъкмо това казах на Патси, казвах го и на себе си. — Реши да премълчи, че е споделил мнението си и с капитан Рот. — Но действията ти накараха колегите от 128-и участък да изпитват подозрение към теб, дори да те намразят. Не ги вини, реакцията им е оправдана.

Патси се върна с поднос, остави го на масичката и промълви:

— В името на Тадж ще направя всичко възможно да ти помогна. Не знаех за тази… операция. Той никога не обсъждаше с мен работата си. Като разбрах за банковите сметки, реших, че ти си му устроила клопка, за да го злепоставиш. Какво ти струва да внесеш големи суми на негово име, нали съпругът ти е богат? Бях толкова разгневена… озлобена.

— И на мен не ми е лесно — промълви Ив. — Бясна съм, защото ме използват, за да ти причинят мъка, да съсипят репутацията на човека, за когото съм дала клетва да защитавам. Кой ти каза, че аз съм внесла парите на името на Тадж?

— Всъщност никой не ми го е казвал. — Лицето й помръкна, изглеждаше уморена и посърнала. Гневът й се замени от недоумение. — Знаеш, че когато човек е ядосан, казва първото, което му дойде на ум. Изненадах се, като видях колко негови колеги са му били приятели. Бяха толкова мили с мен. Капитан Рот също ме посети и каза, че Тадж ще бъде погребан с траурна церемония.

— Тя ли ти съобщи, че разпространявам неверни слухове за Тадж?

— Не. Каза, че каквото и да се говори за съпруга ми, трябва да се гордея с него. Жестът й ме трогна, признанието й означаваше много за мен. Повечето полицаи от участъка също ми изказаха съболезнованията си и ми предложиха помощта си.

— Доколкото разбрах, днес ти се е обадил някой, чиито думи са те разтревожили.

— Вярно е, но той само искаше да ме успокои, че колегите на Тадж не вярват в слуховете, които се носят за него. Отначало не разбрах за какво намеква, а той обясни, че не бива да се тревожа, задето ти се мъчиш да очерниш съпруга ми. Обвиненията били скалъпени. Когато разбра, че съм в пълно неведение, отказа да ми съобщи подробности, но аз настоях.

— Кой е този благороден човек?

— Не ми се ще да си има неприятности. — Тя стисна юмруци. Очевидно се колебаеше да издаде „информатора“, същевременно искаше съпругът й да бъде оневинен. — Добре, ще ти кажа — Джери Върнън… детектив Върнън. Но той само искаше да ме утеши.

— Разбирам. Беше ли близък с Тадж?

— Не. Тадж почти не общуваше с колегите си. Няколко души са идвали у дома на вечеря, от време на време посещавам сбирки на полицейските съпруги.

— Много е важно да разбера кои са били близките му приятели.

Патси изреди няколко имена. Докато говореше, сякаш се поуспокои.

— Май пропусна някого — обади се Клуни. — Обиждаш ме, скъпа.

— Разбира се, че и ти си наш приятел, Арт. — Тя се вкопчи в ръката му, като че търсеше опора.

— Истината е, че Тадж се беше сприятелил със сина ми — обясни Клуни. — От време на време момчетата ме канеха да изпием по една-две бири. Но, общо взето, Тадж беше домашар.

— Патси — отново заговори Ив, — по време на предишното ми посещение спомена, че през онази нощ съпругът ти съобщил за срещата си с някого в „Чистилището“. Предупредил те, че ще закъснее, защото ще остане в бара след края на работното време.

— Точно така. Обаче не ми каза с кого има среща, а пък аз не го попитах. Честно казано, омръзнало ми беше да съм все сама с децата. Отначало дори му се поразсърдих, задето ще закъснее, но както винаги той ме накара да му простя. — Патси печално се усмихна. — Обеща, че скоро ще престане да работи извънредно, че ще получи онова, което му трябва. Помислих, че говори за пари — мечтаеше да купи по-голямо жилище. После ми поръча да целуна децата вместо него и добави: „Обичам те, Патси.“ Не подозирах, че това се последните му думи, които чувам. Каква ирония на съдбата, нали?