Присъда в смъртта

Осемнайсета глава

Ив направи няколко разпечатки на посланието, прибра диска в пликчето за веществени доказателства и нареди на Фийни да вземе компютъра и да извлече информацията, съдържаща се в твърдия диск. Знаеше обаче, че убиецът е оставил само посланието до нея.

Рикер беше в нейния списък на заподозрените и тя възнамеряваше да го вкара в затвора, но сега не беше моментът да се занимава с него. Той със сигурност имаше пръст в убийствата, но не ги беше извършил.

Тя преследваше полицай ренегат и не се страхуваше да се изправи срещу него. Но нямаше да му позволи да я отклони от целта. Възнамеряваше стъпка по стъпка да стигне до истината.

Изтормози метачите да побързат, обади се в лабораторията и настоя спешно да обработят пробите, които им беше изпратила. Готова беше да работи денонощно, за да приключи разследването. Хората от екипа й действаха със същата всеотдайност.

Рурк също беше затрупан с работа, макар и от съвсем друго естествено. Реши да не губи време, като я разпита за намеренията й. Не възнамеряваше да влиза в спор с нея и да я моли да бъде предпазлива и да не се излага на опасност.

Остави я във вилата и сам отпътува обратно за Ню Йорк. Бързаше да осъществи плановете си.

Спря колата пред „Чистилището“, набра кода за отключване на вратата. Влезе в залата и се огледа. Счупените мебели бяха изнесени, подът вече не беше осеян с парчета стъкло, основният ремонт вече беше започнал. Скоро клубът отново щеше да се превърне в предишното убежище на греха и порока.

Светлината от лампите се отразяваше от пода, застлан със сребристи квадратни плочки. По нареждане на Рурк новите огледала зад бара бяха тъмносини. Създаваше се впечатление за странен извънземен свят… или по-точно подземен, каквато бе и целта на Рурк.

Той мина зад бара. Тъкмо когато наливаше бренди в две чаши, по витата стълба слезе Ру Маклийн и усмихнато промълви:

— Радвам се да те видя. Навярно ти е направило впечатление, че работата върви бързо.

— Клубът ще бъде отворен след три денонощия.

— Какво? — Тя взе чашата, която Рурк плъзна по плота, и смаяно го изгледа. — Мисля, че е невъзможно…

— Остави на мен. Сега с теб ще изготвим плана, ще се работи непрекъснато и на смени. Утре сутринта ще уведомиш персонала. Клубът ще отвори врати в петък вечерта, и то с грандиозно празненство. — Той отпи от чашата си, без да откъсва поглед от управителката на „Чистилището“.

— Разбира се… както кажеш… ти си шефът.

— Точно така. — Рурк извади табакерата си, запали цигара и попита: — С какво те заплаши той?

За миг в очите й проблесна паника, сетне тя озадачено попита:

— Какво? Не те разбирам…

— Използвал е клуба, за да върши мръсния си бизнес. Хората му, които са идвали тук, са дребни риби, които са сключвали маловажни сделки. Но той е имал повод доволно да потрива ръце в своята крепост и да си мисли, че е хвърлил моите камъни по моята глава. След време обаче ще стане нехаен… а може би вече е проявил типичната си небрежност, която го прави много опасен противник. Вероятно полицаят, който работеше тук, е надушил нещо, за което заплати с живота си.

Ру беше пребледняла така, че кожата й сякаш бе станала прозрачна.

— Мислиш ли, че Рикер е накарал да убият ченгето? — прошепна.

Рурк дръпна от цигарата, сетне изпусна облак дим и се втренчи в Ру:

— Може би убийството не е било извършено по негова поръчка, но последствията са печални. За ченгето, може би за мен и със сигурност за теб, Ру.

— Не те разбирам.

Тя понечи да отстъпи назад, но Рурк й попречи, като стисна ръката й.

— Недей! — Говореше спокойно, но Ру се разтрепери. — Ще стане по-лошо за теб. Отговори ми с какво те държи Рикер. Питам те, защото с теб отдавна сме приятели и мисля, че съм заслужил честен отговор.

— Знаеш, че нямам нищо общо с Рикер.

— Надявах се, че е така. — Той наклони глава. — Защо трепериш? Страхуваш ли се от мен? Виждала ли си ме да удрям жена, Ру?

— Не. — От очите й рукнаха сълзи. — Не си… Никога не причиняваш зло…

— Но Рикер не е като мен — прекъсна я той. — Какво ти стори?

Ру се разрида и задавено възкликна:

— Божичко, Рурк, не исках да го направя, повярвай ми. Двамина от хората му ме отвлякоха, докато се прибирах у дома. Заведоха ме в къщата му. Той се беше разположил в солариума пред отрупана с деликатеси маса. Обясни ми какво ще се случи, ако не изпълня нарежданията му.

— И ти се съгласи, така ли?

— Отначало отказах. — Тя се опита да запали цигара, но не успя, защото цялата трепереше. Рурк хвана ръката й и я задържа, докато тя щракна запалката. — Ти постъпи толкова благородно с мен, уважаваше ме, никога не ме измами. Сигурно няма да ми повярваш, но казах на Рикер да върви по дяволите. Казах му, че когато разбереш как се е отнесъл с мен, ще… наговорих му какви ли не страхотии. Той безмълвно ме наблюдаваше и злобно се усмихваше. Тръпки ме побиваха от погледа му. Все едно бях насекомо, което ще смачка, щом пожелае. После каза едно име и адрес — името и адреса на майка ми…

Тя се задави от вълнение, сетне отпи от чашата си, сякаш очакваше алкохолът да й вдъхне смелост.

— Показа ми видеозаписи… разбрах, че непрекъснато е била под наблюдение. Тя живее на неколкостотин километра от Ню Йорк в къщата, която й купих, благодарение на твоята щедрост. Бяха я заснели как пазарува, как отива на гости на приятелките си… Сковах се от страх, дори не изпитах гняв. Рикер обеща, че ако му помогна, майка ми няма да бъде изнасилена, изтезавана и обезобразена.

— Нямаше да й се случи нищо лошо, Ру, ако ти ми бе доверила с какво те заплашват.

Тя поклати глава:

— Рикер винаги разбира кое е слабото ти място. Упражнява натиск, докато се съгласиш на всичко, само и само да престане. Предадох те, за да спася майка ми. — Тя избърса сълзите си и добави: — Моля те да ми простиш.

— Обещавам, че този мръсник няма да стори нищо лошо на майка ти. Ще уредя да замине някъде, където ще бъде в безопасност, докато си уредя сметките с онова влечуго.

Ру недоумяващо го изгледа и той побърза да добави:

— Ще се успокоиш, като знаеш, че тя е на сигурно място. Искам да посветиш цялото си внимание на работата тук, следващите един-два дни ще бъдат много напрегнати.

— Нима ще ме оставиш на работа, след като те предадох?

— Не познавам майка си, но знам какво е да обичаш някого до полуда и да си готов на всичко, за да го защитиш. Трябваше да ми се довериш, Ру. Но не те обвинявам за стореното.

Тя седна на високото столче, закри с длани лицето си и беззвучно зарида. Рурк й наля още малко бренди, отвори бутилка с минерална вода и я постави пред нея:

— Изпий чаша вода, успокой се.

Ру отпусна ръце и го погледна. Клепачите й бяха зачервени и подпухнали, но гласът й бе равен:

— Сега разбирам от какво е продиктувана омразата му към теб. Мрази те заради благородството ти, на което не е способен. Не разбира защо хората те обичат, защо са ти предани. Затова те ненавижда. Не желае само смъртта ти, а иска да те унижи, да те съсипе.

— Тъкмо на това разчитам. Ще ти обясня какъв е планът ми.

Ив си казваше, че след като е омъжена почти от година, вече е научила един-два трика. Най-лесният начин да избегне недоволството на Рурк, задето се е заела с опасно разследване, бе възможно най-дълго да отлага разговора си с него.

За да спечели време, се обади вкъщи от колата, като избра номера на видеотелефона в спалнята, преценявайки, че в този момент Рурк най-вероятно е в кабинета си. „И вълкът сит, и агнето цяло — помисли си. — Имам оправдание, че съм го търсила, но той не се е обадил.“

Усмихна се и заговори, взирайки се в екрана:

— Здравей! Искам да те предупредя, че отивам в управлението. Имам много работа, но ще се опитам да подремна в канцеларията. Пътьом ще се отбия в лабораторията, за да пришпоря онзи мързеливец Дики. При първа възможност отново ще се свържа с теб. Доскоро.

Прекъсна връзката, с облекчение въздъхна и едва тогава забеляза изпитателния поглед на сътрудничката си.

— Лейтенант, интересува ли ви какво мисли една неомъжена девойка за брачния ви проблем?

— Не!

— Много добре знаете, че Рурк ще се разгневи, задето сте пренебрегнали заплахите на престъпника — продължи Пийбоди, като се престори, че не забелязва намръщената физиономия на началничката си. — Ето защо избягваше разговора с него. „Прекалено съм заета, скъпи, легни си и не ме чакай.“ — Тя презрително изсумтя: Сякаш той ще ви повярва! Няма да ви се размине.

— Млъкни! — Ив неспокойно се размърда на седалката. Под достойнството й беше да обръща внимание на съветите на Пийбоди, но любопитството й надделя: — Защо мислиш, че ще имам неприятности?

— Вие безсъмнено сте много умна, но той ще ви надхитри. Възможно е дори да ви остави да… полудувате, после ще има „бум“!

— За какво намекваш?

— За нищо. Не съм умна колкото вас. Но знам, че ще се случи. — Прозина се и се протегна, когато спряха пред сградата, където се помещаваше лабораторията. — Отдавна не съм се возила в патрулна кола. — Тупна с длан по твърдата и неудобна седалка и добави: — За което изобщо не съжалявам.

— Нямах избор, трябваше да се придвижим с нещо до Ню Йорк — ядно подхвърли Ив. — Сигурно ще имам неприятности, задето помолих един от местните полицаи да ми заеме колата си.

— Напротив — промърмори Пийбоди, отново се прозина и потърка очите си. — Младежът ви гледаше с такова страхопочитание, че сигурно ще сложи на седалката табелка с надпис: „Тук седя Ив Далас.“

— Престани да дрънкаш врели-некипели — промълви Ив, но неволно се усмихна. Докато прекосяваха улицата, за да влязат в сградата, добави: — Искам ти да се обадиш на автомеханиците, защото не те мразят, както мразят мен. Дано се съгласят по-бързо да поправят колата ми.

— Ще стане по-бързо, ако направя заявката от името на някой колега.

— Имаш право. — Ив доволно се усмихна. — Кажи, че автомобилът е на Бакстър. Капнала си от умора — продължи, когато сътрудничката й отново се прозина. — Като свършим тук, прескочи до вас и си легни за един час или вземи от ободряващите таблетки. Предстои ни много работа, трябва да си съсредоточена.

— Ще мина и без сън.

Пазачът на входа на лабораторията изглеждаше така, сякаш са го събудили от дълбок сън. Едва държеше очите си отворени, униформата му беше измачкана, а на страната му имаше следа от възглавницата.

— Достъпът ви е разрешен — избърбори и с тежки стъпки тръгна обратно към стаичката си.

— Нощем тук е като в гробница. — Пийбоди потръпна. — По-страшно е, отколкото в моргата.

— Сега ще стане по-весело — заяви Ив.

Знаеше, че Дики няма да се зарадва на посещението й, но не подозираше, че ще чуе гласа на Мейвис да кънти в залата, облицована с бели плочки.

Началник лабораторията Беренски, на когото колегите бяха дали прозвището „Тъпака“, се беше привел над микроскопа, подскачаше в такт с мелодията и фалшиво припяваше на Мейвис.

Ив доволно се усмихна — вече знаеше, че той ще изпълни всяко нейно желание, стига да получи онова, което тя ще му предложи.

— Здрасти, Дики.

— За теб съм господин Беренски. — Той вдигна глава и гневно я изгледа. Клепачите му бяха подпухнали, устните му бяха разтегнати в грозна гримаса. Тя забеляза, че е облякъл ризата си наопаки. — Заради теб ме измъкнаха от леглото посред нощ. Писна ми от шибаните ти важни случаи. Аз също имах важна работа. Бях в леглото с истинска богиня. Циците й са като шибани футболни топки. — Той направи красноречив жест, за да покаже размерите, а Ив кимна:

— Моля да ме извиниш, господин Беренски. Позволи ми да изтъкна, че прекалено често употребяваш прилагателното „шибан“. Според мен думата със същия корен би могла да се използва и като глагол.

— Върви се шибай! Е, как ти харесва?

— Схватлив ученик си.

Той изсумтя и отново се наведе над микроскопа, за да прикрие усмивката си.

— Изчезвай оттук! Престани да ми досаждаш. Ще получиш резултатите, когато приключа, нито секунда по-рано. Махни ми се от главата! Вече ти препоръчах как да се забавляваш.

— Известно ли ти е, че се възбуждам, когато съм до теб?

Дики отново вдигна глава и озадачено я изгледа. Поведението й беше необичайно. Обикновено беше заядлива и нападателна, а сега се усмихваше и подхвърляше шегички, което му вдъхна лоши предчувствия.

— Не мога да си обясня доброто ти настроение — промърмори, — като се има предвид, че онзи тип продължава да избива хората ни, а шефовете скоро ще те разпънат на кръст.

— Музиката, която слушаш, подобрява настроението ми. През другата седмица Мейвис ще изнесе концерт. Чух, че билетите вече са продадени, нали така, Пийбоди?

Сътрудничката й беше уморена до смърт, но умът й работеше бързо. Веднага разбра какво се иска от нея и се включи в играта:

— Да, лейтенант. Цял Ню Йорк говори за този концерт. Жалко, че тя няма да го повтори. Мисля, че е страхотна…

— И аз съм на същото мнение — намеси се Дики. — Използвах всичките си връзки, за да получа два билета на втория балкон.

— Май нямаш достатъчно солидни връзки — подхвърли Ив и се престори, че оглежда някаква драскотина на дланта си. — Ако имам приятел, който обожава изпълненията на Мейвис, мога да му уредя билети на първия ред на партера и пропуски за гримьорната й.

Той рязко вдигна глава, тънките му пръсти се вкопчиха в рамото й:

— Не се шегуваш, нали?

— Не, разбира се. Ако имам приятел, който работи денонощно, за да ми осигури необходимите данни, ще му уредя билети на първия ред и пропуски.

Дики се просълзи от щастие и възкликна:

— Знаеш, че аз съм най-добрият ти приятел.

— Трогната съм от топлите ти чувства. Искам резултатите след час — това е условието да получиш мечтаните билети. А ако откриеш нещо, което ще ми подскаже самоличността на престъпника, обещавам Мейвис да те целуне по устата.

Потупа го по главата, сякаш той беше послушно куче и направи знак на Пийбоди да я последва. Преди да излезе, се обърна и видя, че Дики стои като истукан и е зяпнал от изумление.

— Остават ти петдесет и девет минути, приятелю. Стрелките на часовника неумолимо се въртят.

Той се спусна към микроскопа.

— Добре го изпързаляхте — одобрително измърмори Пийбоди, докато прекосяваха улицата, за да се качат в колата.

Когато се върнаха в управлението, Ив възложи на сътрудничката си да напише рапорта за огледа на местопрестъплението, като използва видеозаписа и бележките й, а самата тя изпълни неприятното задължение да уведоми близките на Бейлис за смъртта му.

Разговорът по видеотелефона й отне повече време, отколкото можеше да отдели, и още повече я потисна. Съпругата на Бейлис беше толкова сломена от новината, че не беше в състояние да отговори на въпросите на Ив. Отказа да идентифицира мъртвеца чрез видео връзка и изпадна в истерия, което принуди сестра й да се намеси.

Ив се втренчи в чернокосата, бледа жена, чието лице се появи на монитора. Чуваше истеричните ридания на вдовицата.

— Сигурни ли сте, че няма грешка? — попита брюнетката.

— Самоличността на покойния е потвърдена. Ако желаете, ще уредя полицейски психиатър да дойде в хотела и да разговаря със сестра ви.

— Не, ще се помъча да я утеша. Намесата на непознати само ще влоши положението. Божичко, днес следобед тя му купи копчета за ръкавели! — Жената затвори очи, дълбоко си пое въздух и сякаш събра сили, което поуспокои Ив. — Ще уредя да се върнем незабавно. Бъдете спокойни, поемам грижата за всичко.

— Обадете ми се веднага, след като пристигнете. Налага се да поговоря с госпожа Бейлис. Позволете да ви изкажа най-искрени съболезнования за загубата.

Ив се облегна на стола и се загледа в празния екран. Бейлис беше подлец, но близките му щяха да тъгуват за него. Загубата му щеше да остави празнина в живота им.

Коли, Милс, Бейлис… Тя се помъчи да забрави фактите и доказателствата, да си представи що за хора са били тримата мъртъвци. Най-важното бе, че са имали различно отношение към работата си, към дълга на полицая, който е получил правото да носи значка. Беше сигурна, че и тримата са познавали убиеца си, а Коли и Милс дори са били близки с него и напълно са му се доверявали.

Коли не би го поканил посред нощ в клуба, ако не са били приятели. Но защо е казал на жена си за срещата? Човек не споделя със съпругата си, когато пийва по чашка с някой приятел. Значи срещата е била по-скоро с колега, когото Коли е уважавал и с когото е искал да се посъветва. Предпочел е разговорът да бъде неофициален, като е поканил колегата си на чаша бира. Въпросният човек е бил служител в 128-и участък… и положително е имал връзка с Макс Рикер.

— Компютър, искам пълен списък на служителите от 128-и полицейски участък, включително на онези, които са се пенсионирали през последните три години. Провери дали срещу някого от тях е възбудено разследване по подозрение в тайно сътрудничество с Макс Рикер или със сина му Алекс Рикер. Интересуват ме и случаите, при които адвокат Канарди е присъствал на разпит на заподозрения или го е представял в съда.

— Тогава си размърдай мързеливия задник и не се мотай.

— Божичко, какъв тъпак! — възкликна Ив и побърза да добави: — Започни работа.

Приготви си кафе и използва компютъра в залата за конференции, за да получи наличните сведения за Върнън. Знаеше, че машината, която галено наричаше „тъпак“, е свръхмодерна и многофункционална, за разлика от предишния й компютър, задействащ се чрез удар с юмрук, но реши да не насилва късмета си.

Запознаването със сведенията за Върнън й отне около час. Възнамеряваше скоро да го повика на разпит и да му докаже, че е разкрила картите му.

Усети умора въпреки изпитото кафе, буквите на екрана сякаш започнаха да се сливат. В този момент комуникаторът й избръмча.

— Тук Далас.

— Заслужих си Мейвис да ме целуне и да ми пусне език — заяви Дики.

— Не съм ти обещавала пускане на езици — каза тя и си помисли, че трябва да предупреди Мейвис здраво да стисне устни, когато Тъпака се появи да получи обещаната целувка. — С какво ще ме зарадваш, Дики?

— С нещо, което ще накара дори каменното ти сърце да затупти по-бързо. Открих следа от изолиращ спрей върху ръба на ваната.

— Ако ми кажеш, че си намерил пръстов отпечатък, лично ще те разцелувам.

— Вие, ченгетата, вечно очаквате чудеса — измърмори той. Очевидно Ив беше попарила ентусиазма му. — Открих само следи от изолиращ спрей. Сигурно престъпникът е напръскал дланите и стъпалата си, но е натиснал прекалено силно бутона на флакона. Нали знаеш какво се прави при подобен случай?

— Да. Допълнителното количество се изстъргва, но все пак оставя следи. Великото ти откритие е безполезно, Дики!

— Ще ме изслушаш ли или ще си бърбориш празни приказки? Изглежда, престъпникът се е престарал с изстъргването и едно място е останало незащитено. Смятам, че благодарение на моя висок професионализъм и на уменията си ще успея да докажа нещо много важно — че парченцето, което открих, се е отчупило от нокътя на убиеца.

Тя едва се въздържа да не изкрещи от радост, само попита:

— Направи ли ДНК анализ? Може би нокътя е на Бейлис.

— За глупак ли ме мислиш?

Ив понечи да отговори утвърдително, но си напомни, че не може да мине без помощта му и промълви:

— Извинявай, Дики, уморена съм — тази нощ ми се струва безкрайна.

— На мен също. Не е на Бейлис. Открих миниатюрното парченце от вътрешната страна на една от лентите лейкопласт заедно с няколко косъма на мъртвеца. Може би ще кажеш, че косъмчетата са се отскубнали при отлепването на лентата, но няма начин нокът на Бейлис да попадне под лейкопласта. Е, какво е мнението ти?

— Мисля, че си гений, Дики. Започвам да се влюбвам в теб.

— Всички жени накрая ме обикват. Изчакай, компютърът вече изкарва първоначалните данни. — По навик той прекоси лабораторията, използвайки като превозно средство любимия си стол на колелца. — Убиецът е от мъжки пол и от бялата раса. Засега толкова. Ако искаш да научиш приблизителната му възраст и други подробности, ще трябва да проявиш търпение. Не се надявай на чудеса, защото не разполагам с Бог знае какъв материал за изследване. Но може би щастието ще ми се усмихне — може би и друга част от дланта му е останала незащитена от спрея. Влакната, които открихме, са от Бейлис.

— Продължавай в същия дух. Браво, Дики.

— Благодаря. Знаеш ли какво, Далас? Ако заловиш този мръсник, съдът ще признае уликата, с която разполагаме. Ясно ли ти е?

— Ясно ми е, но първо трябва да го заловя. — Тя прекъсна връзката, облегна се на стола и затвори очи. „Частица от нокът — помисли си. — Понякога нещо толкова нищожно може да изпрати човек на бесилото…“

За пръв път престъпникът беше проявил небрежност, за пръв път непробиваемата му броня се беше пропукала.

Трийсетте сребърника са символ, свързан с религията. Ако жертвите са предатели като Юда, то кой е Христос? Не и убиецът. Христос е неопетнен, принесен е в жертва. Той е Божият син.

Единственият син на Господ Бог.

В писмото до лейтенант Далас престъпникът говори за угризения на съвестта. Грешката, която е допуснал по отношение на Коли, не му дава покой. Той се мъчи да успокои гузната си съвест, като обяснява причините за деянието си и се оправдава. Като поставя ултиматум: „Унищожи Рикер!“ Всичко се свежда до Рикер.

Рикер. Синът. Чистилището.

Рурк.

„Някой урежда стари сметки — помисли си. — Сметки от далечното минало.“

В стаята цареше непрогледен мрак. Тя беше в леглото, но не спеше. Опасно бе да заспи и да намери забрава в сънищата.

Както обикновено той се наливаше с алкохол, но този път не беше сам.

Двамата мъже често повишаваха глас и малката долавяше отделни думи. Напрягаше слуха си най-вече да долови думите на баща си, защото той ще влезе в тъмната й стая, ако не се напие до смърт. Ще застане на прага и тялото му ще закрие светлината, идваща от съседното помещение.

Ако посетителят го е разгневил и ако алкохолът не е замъглил съзнанието му, лошо й се пише. Може би ще има късмет и ще се размине само с плесници.

Но изневери ли й късметът, ръцете на мъжа ще я опипват, ще й причиняват болка, сетне той ще запъхти, ще я лъхне дъхът му, ухаещ на ментови бонбони. Прокъсаната тениска, която й служи вместо нощница, няма да я предпази от жестоките му ръце. Молбите й и съпротивата й само ще го възбудят още повече и той ще запъхти още по-силно, като локомотив. Сетне ще затисне с длан устата й, за да й попречи да изкрещи, и ще проникне в нея, като задъхано шепне: „Татко е приготвил нещо за теб, момиченце. За теб, малка мръснице.“

Тя потръпва, свива се на кълбо в леглото и се заслушва.

— Искам повече пари. Нали аз поемам целия риск. Аз си слагам главата в торбата. — Той заваля думите, но още не се е напил до забрава.

— Сключихме споразумение. Знаеш ли какво се случва с хората, които ме прецакват? Последният, който се опита да промени условията на споразумението си, не доживя, за да съжали за глупостта си. Още изваждат от река Ийст части от трупа му.

Този човек говореше тихо и малката напрягаше слуха си, за да го чуе какво казва. Но не беше пиян, тя знаеше как говорят пияните. И все пак от тона му я побиваха тръпки. Непознатият се изразяваше като образован човек, ала в гласа му се долавяше коварство и нещо неописуемо отблъскващо.

— Не си търся белята, Рикер — плачливо каза баща й и сърцето й се вледени. Ако той се изплаши, ще си го изкара на нея. Ще я налага с юмруци… — Имам големи разходи… отглеждането на дъщеря ми струва много пари…

— Пет пари не давам за личния ти живот. Интересува ме само моята стока. Постарай се утре вечер да я доставиш точно начаса на уговореното място и ще получиш остатъка от парите.

— Разчитай на мен.

Дочу се изскърцването на стол, после непознатият каза:

— Гледай да изпълниш обещанието си, за да не пострадате нито ти, нито дъщеря ти. Пиеш много, а аз мразя пияниците. Гледай утре вечер да бъдеш трезвен.

Малката чу стъпки, отварянето и затварянето на вратата. Настъпи тишина, която само след миг бе нарушена от трясъка на чаша, запратена в стената, от грозните ругатни на баща й. Тя се разтреперва като лист и се подготвя за най-лошото.

— Мръсник! Мръсник!

Стените се тресат от ударите му. „Добре, че не си изкарва яда на мен — помисли си тя. — Дано да блъска с юмруци по стените, дано да намери пълна бутилка. Господи, дано да излезе да си купи алкохол, да намери друга жертва. Моля те, Господи!“

Но вратата на стаята й с трясък се отвори. Той застана на прага и тялото му закри светлината, идваща от съседното помещение.

— Какво си ме зяпнала, малка мръснице? Подслушвала си разговора ми, а? Пъхаш си носа в моите работи, така ли?

Тя безмълвно поклати глава, а ужасените й очи бяха приковани към лицето му.

— Заслужаваш да те оставя на плъховете и на ченгетата! Плъховете ще изгризат пръстите на ръцете и на краката ти. После ще дойдат ченгетата. Нали знаеш как постъпват с любопитните момиченца? — Залитайки, той се приближи, хвана кичур от косата й и дръпна толкова силно, сякаш искаше да я скалпира. Болката беше нетърпима и малката изкрещя против волята си. — Заравят ги в земята, а буболечките влизат в ушите им. Искаш ли да те заровят в земята, момиченце?

Тя се разрида. Не искаше да се разплаче, но сълзите сами рукнаха от очите й. Баща й я зашлеви. Веднъж, два пъти… но явно мислеше за друго и в съзнанието й проблесна искрица надежда.

— Ставай, мързелано, стига си се търкаляла в леглото! Събери си партакешите. Предстои ми да се видя с едни хора. Тръгваме на юг, момиченце. — Усмихна се, но усмивката му по-скоро приличаше на зловеща гримаса, а очите му налудничаво блестяха. — Рикер си въобразява, че ще ме изплаши. Майната му! Дал ми е половината от уговорената сума, ама и наркотиците са у мен. Ще видим кой ще се смее последен. Сигурно ще съм аз, не скапаняка Макс Рикер!

Тя побърза да се подчини. Докато пъхаше дрехите си в чантата, съзнанието й беше завладяно само от една мисъл — че поне тази нощ изпитанието й се е разминало. Спасена е била от човек на име Макс Рикер.

Ив се стресна и се събуди. Сърцето й биеше до пръсване, гърлото й беше пресъхнало.

Рикер! О, Господи! Рикер и баща й!

Вкопчи се в страничните облегалки на креслото, за да се успокои, за да не се върне в спомените си. Дали сцената наистина се е разиграла, или е възникнала в съзнанието й вследствие на умората и на трескавото й въображение?

Защо се самозалъгва? Картините и сцените от миналото, които понякога възкръсваха в паметта й, винаги бяха истински. Стори й се, че вижда слабичкото момиченце с огромни очи, което се е свило на леглото като животно в дупката си. Отново чу гласовете…

Приведе се и притисна с пръсти клепачите си. Макс Рикер и баща й са се познавали… Сигурна беше, че събитията през онази нощ са се разиграли в Ню Йорк. След колко ли време двамата с баща й са се озовали в Далас? Колко ли време е изминало до нощта, когато ножът се бе оказал в ръката й, докато баща й я изнасилваше?

Колко ли време е изминало до нощта, когато го беше убила?

Достатъчно дълго, за да свършат парите, а Рикер да изпрати копоите си по следите на човека, който го беше ограбил.

Ала тя ги бе изпреварила и беше сложила край на живота му.

Стана и закрачи напред-назад. Случилото се преди толкова много години нямаше връзка с настоящето, не биваше да му позволи да попречи на разследването или да й повлияе.

По каква ирония съдбата отново изпречваше на пътя й Макс Рикер? Рикер и баща й са били свързани, Рикер и Рурк също.

Ето че и тя бе обвързана с него.

Не й оставаше друго, освен отново да разсече порочния възел.