Присъда в смъртта

Девета глава

Надин Фарст беше точна както винаги. В десет и половина влезе в миниатюрната канцелария и се подготви да излъчва на живо. Ив не беше дала съгласието си за подобно интервю, но не възрази. Жестът й не остана незабелязан от репортерката.

Бяха приятелки, което не учудваше нито Надин, нито Ив. Приготвиха се за интервюто без да бързат, без особено вълнение — не им беше за пръв път. Репортерката не очакваше сензационни разкрития. Знаеше, че Ив Далас не си хаби патроните, освен ако има някаква своя цел. Все пак фактът, че първа е интервюирала лейтенант Далас щеше значително да повиши рейтинга й. Всичко мина според предвижданията й. Настъпи моментът за заключителните й думи:

— От онова, което току-що научихме, излиза, че детектив Коли и лейтенант Милс са били убити по различен начин. Лейтенант Далас, мислите ли, че по някакъв начин са били обвързани, след като са работили в един и същ отдел в 128-и участък?

„Умница е тази Надин!“ — помисли си Ив. Сигурна бе, че репортерката си е направила труда да проучи биографиите на Коли и Милс и знае, че са участвали в залавянето на Рикер, но ще спомене името му едва когато приятелката й даде знак.

— Фактът, че жертвите са били колеги, както и някои доказателства, които засега са служебна тайна, ни навеждат на мисълта, че детектив Коли и лейтенант Милс са загинали от една и съща ръка. Двамата полицаи са работили заедно по разкриването на множество престъпления. Искам да уведомя обществеността, че нюйоркската полиция ще направи всичко възможно убиецът да бъде заловен и да си получи заслуженото.

— Благодаря, лейтенант. Аз съм Надин Фарст и предавам на живо от Централното полицейско управление. — Тя кимна на оператора да изключи камерата, настани се по-удобно на разнебитения стол и очаквателно се втренчи в приятелката си. „Прилича на котка, която се готви да изяде беззащитното канарче“ — помисли си Ив.

— Хайде, започвай, нямам търпение! — възкликна репортерката.

— Знаеш ли, закъснявам за съда…

Надин скочи на крака и възмутено извика:

— Далас, без тези номера!

— Защо не ме поизпратиш? — попита Ив и накриво погледна камерата.

— С удоволствие. Времето е прекрасно за разходка. — Надин се обърна към оператора: — Върни се в студиото. Аз ще взема такси.

— Както кажеш — отговори той. Разбираше, че двете жени искат да останат насаме.

— Започвай! — настоя Надин, когато операторът излезе. — Рикер е замесен, нали?

— Не желая да разговаряме тук. Да се поразходим.

— Ама ти сериозно ли говориш? — Репортерката жално погледна елегантните си обувки с висок ток. — Добре. Готова съм да страдам заради правото на обществото да бъде информирано.

— Знам, че носиш тези уреди за изтезания само защото подчертават хубавите ти крака.

— Точно така! — Надин примирено въздъхна и последва Ив по коридора. — Как вървят нещата… в личен план?

Вместо да й отговори, Ив предложи да използват ескалатора. Изкушаваше се да й разкаже за странното поведение на Рурк, което не й даваше покой. Може би Надин ще предложи някаква успешна стратегия. После се досети, че въпреки красотата си и ума си, остър като бръснач, репортерката няма късмет с мъжете, затова излъга:

— С Рурк се разбираме прекрасно.

— Доста мисли, преди да ми отговориш. Май и в рая понякога се случват неприятности.

Тонът на репортерката беше съчувствен и Ив отново се изкуши да й се довери, но само измърмори:

— Преуморена съм, това е всичко.

Излязоха навън и тя избра по-дългия път към сградата на съда. Искаше й се да подиша чист въздух, да подреди мислите си. Но най-много й се искаше да бъдат заобиколени от тълпи забързани минувачи и да е сигурна, че никой не подслушва разговора.

— Преди всичко настоявам да съобщиш, че си получила сведенията от анонимен полицейски източник, Надин.

— Дадено. Обаче след днешното интервю всеки ще се досети кой е този източник.

— Не думай!

Репортерката втренчено изгледа приятелката си:

— Извинявай, но днес загрявам по-бавно. Да разбирам ли, че искаш дадено лице да заподозре, че ти си ми дала изобличаващата го информация?

— Няма да ти дам информация, само ще те запозная с една хипотеза и ще ти прехвърля топката. Доколкото те познавам, вече знаеш, че Коли и Милс са участвали в изобличаването на Макс Рикер.

— Да, известно ми е. Но в специалния отряд са участвали повече от дузина полицаи, в операцията са били посветени и неколцина чиновника. Рикер е мръсник и престъпник, но не вярвам да си е наумил да очисти сума ти полицаи. Пък и няма причина. Може би ще възразиш, че е бил вбесен, задето е загубил куп пари? По-важното е, че не е влязъл в затвора.

— Имам основание да предполагам, че е имал връзка поне с единия от убитите — заяви Ив и си помисли: „Няма да й поднеса всичко на тепсия. Нека сама да се поразрови.“ — Днес сутринта ще се гледа предварително съдебно дело срещу четирима души, за които има подозрения, че са наемници на Рикер. Обвинени са в различни престъпления, включително в опит за отвличане на полицейски служител. Мисля си, че ако Рикер е толкова самоуверен и изпраща хората си да устройват преследване с коли посред бял ден, то нищо не му струва да поръча убийствата на две ченгета.

— Господи, нима е искал да те отвлече? Далас, тази новина е истинска сензация за репортерката Надин Фарст. — Тя сложи ръка на рамото на Ив и добави: — Но аз съм преди всичко твоя приятелка, затова те съветвам да заминеш, и то много, много далеч.

Спряха пред стъпалата пред сградата на съда. Ив промълви:

— Твоят източник от полицията няма право да ти съобщи, че Рикер е заподозрян в убийство или в заговор за убийството на двама полицаи. Но спокойно може да ти каже, че се извършва обстойно разследване на дейностите на лицето Макс Едуард Рикер.

— Ще се провалиш, Далас. Този човек е като дим, понесен от вятъра — непрекъснато променя посоката си и бързо изчезва.

— Хайде на бас, че ще го вкарам зад решетките — подхвърли Ив и се заизкачва по стъпалата.

„Ще следя всяка твоя стъпка — помисли си Надин. — И ще се тревожа да не ти се случи нещо лошо.“

Ив влезе във фоайето на сградата на съда и примирено въздъхна, като видя опашките, които се извиваха на пропусквателните бариери, където влизащите в залата се проверяваха за оръжие. Добре че пред бариерата, предназначена за полицейските служители и членовете на градската управа, опашката беше най-къса. Тъкмо когато премина през детектора, настъпи невъобразима суматоха.

Ив чу виковете, разнасящи се от втория етаж. Там се намираше залата, в която щеше да се гледа предварителното дело срещу Луис и съучастниците му. Сърцето й се сви от лошо предчувствие. Изтича нагоре по стълбите и си проби път сред тълпата.

Луис лежеше в коридора. Лицето му беше добило сивкав оттенък, очите му бяха забелени.

— Вървеше си най-спокойно и изведнъж падна — провикна се някой. — Повикайте линейка!

Ив изруга и приклекна до Луис.

— Госпожо, отдръпнете се — нареди униформен полицай.

— Аз съм лейтенант Ив Далас! Този човек е свидетел по важно дело!

— Извинете, лейтенант, не ви познах… Вече повиках линейка.

— Не виждаш ли, че не диша? — сопна се. Тя възседна Луис, разкопча ризата му и започна да му прави изкуствено дишане. — Накарай всички да се отдръпнат. Разчисти терена от зяпачи! — изкрещя и отново се зае с процедурата, макар да знаеше, че усилията й са напразни.

Прекрати усилията си едва когато екипът на „Бърза помощ“ пристигна и лекарят обяви, че Луис е мъртъв. Изправи се и извика полицая:

— Искам да знам какво се е случило от мига, в който изведохте задържания от килията.

— Не се случи нищо особено — намръщи се униформеният. Страхуваше се, че ще го обвинят в несправяне със служебните задължения само защото някакъв престъпник е получил инфаркт. — Съгласно нарежданията на подсъдимия бяха поставени белезници, после го докарахме тук.

— Кой още беше в колата?

— Партньорът ми. Беше ни наредено лицето да няма контакт с другите заподозрени. Прекарахме го през детектора, после се изкачихме на втория етаж.

— Значи не сте използвали охранявания асансьор.

— Не, лейтенант — малко гузно отвърна униформеният. — Имаше голяма опашка, затова се качихме по стълбите. Задържаният беше кротък като агънце и не ни създаде никакви неприятности. Адвокатът му вече беше дошъл, но ни помоли да изчакаме, докато приключи консултацията си с друг клиент, която провеждаше по видеотелефона. Отдръпнахме се встрани, после подсъдимият залитна, строполи се на земята и се хвана за гърдите, като че не му достигаше въздух. Партньорът ми се наведе над него, а аз се опитах да задържа на разстояния любопитните. След няколко секунди дойдохте вие.

— От кой полицейски район си… — Тя погледна табелката с името му и добави: — … полицай Хармън?

— Работя в Централното управление, отдел „Охрана и безопасност“.

— Кой се е приближил до заподозрения?

— Никой, лейтенант. Аз вървях от едната му страна, партньорът ми от другата, както го изисква правилникът.

— Не може да бъде! Нима твърдиш, че никой не се е приближил до арестувания?

— Никой, лейтенант. Вярно е, че на пропусквателната бариера имаше опашка, но никой не е разговарял с този човек, нито се е доближавал до него. Само партньора ми го спряха и го попитаха къде се намира залата, където се гледат гражданските дела.

— Човекът, който помоли за указания, доближи ли се до Луис?

— Ами… всъщност беше жена, лейтенант. Изглеждаше много разтревожена и ни спря, докато минавахме покрай нея.

— Успя ли да я разгледаш, Хармън?

— Беше на около двайсет години, руса, със сини очи. Видях в очите й сълзи, лейтенант, макар че се мъчеше да се овладее. Цялата трепереше, дори изпусна чантата си и вещите й се разпиляха на пода.

— Обзалагам се, че с твоя партньор сте се надпреварвали кой да й помогне да ги събере.

В тона й се долови зловеща нотка и Хармън започна да се досеща, че нещо не е наред.

— Лейтенант, това ни отне не повече от десет секунди — заоправдава се, — а задържаният беше с белезници и въобще не го изпуснахме от поглед…

— Позволи ми да ти покажа нещо, Хармън — прекъсна го тя, — тъкмо ще го споделиш с партньора си. — Направи знак на медиците да се отдръпнат, отново клекна до трупа и продължи: — Погледни отблизо. Виждаш ли червеното петънце? Там е сърцето.

Хармън се подчини — подозираше какво се е случило и беше скован от ужас.

— Знаете ли какво е това?

— Не, лейтенант, нямам представа.

— Тази червена точица е от убождане с игла. Разтревожената и насълзена блондинка е екзекутирала с метална инжекция Луис под носа ви.

Ив нареди да претърсят цялата сграда за жена, отговаряща на описанието, дадено от Хармън, макар да знаеше, че не ще я открият. Очакванията й се потвърдиха. Обади се да изпратят екип на местопрестъплението, а самата тя си достави удоволствието да подложи на разпит Канарди.

— Знаели сте, че той ще „пропее“, нали?

— Не ви разбирам, лейтенант — преспокойно отвърна адвокатът, сякаш не се намираше в помещение за разпит. Престори се, че разглежда добре поддържаните си ръце и продължи: — Ще ви напомня, че присъствам тук доброволно. — Вие сте разбрали, че тази сутрин дори не съм се доближил до нещастния ми клиент, освен това още не е доказано, че смъртта му е предизвикана насилствено.

— Здрав като бик човек, който още няма петдесет години, умира от инфаркт. Колко навременна смърт, като се има предвид, че прокурорът щеше да му предложи включване в програмата за защита, ако свидетелства против друг ваш клиент.

— Не съм уведомен за подобно споразумение, лейтенант. Ако прокурорът наистина е възнамерявал да предложи имунитет на господин Луис, то в качеството си на защитник на последния щях да бъда уведомен по официален път. — Той злорадо се усмихна, а Ив забеляза колко бели и равни са зъбите му. — Мисля, че сте пренебрегнали или в най-добрия случай сте заобиколили правната процедура, което не е било в изгода на моя клиент.

— Виж, тук имаш право! — сопна се тя, преминавайки на „ти“. — Съобщи на твоя клиент, Канарди, че с това, което направи тук, само разпали гнева ми. Предай му още, че работя по-пълноценно, когато съм вбесена.

Адвокатът отново се усмихна, но погледът му беше студен. Ив си помисли, че този човек й напомня на опасна отровна змия.

— За съжаление не притежавам способността да контактувам с мъртъвци, лейтенант, ето защо е невъзможно да предам на моя клиент посланието ви. А сега моля да ме извините — трябва да изпълня дълга си към покойния господин Луис и да изкажа съболезнованията си на бившата му съпруга и на брат му. Ако по ирония на съдбата се окажете прави в предположението си, че някой го е убил, то ще посъветвам неговите родственици да подадат иск против нюйоркската полиция за проявена небрежност, вследствие на която е настъпила смъртта му. Повярвайте, че за мен ще бъде голямо удоволствие да ги представлявам в съда.

— Обзалагам се, че той дори не ти плаща, Канарди. Подхвърля ти кокала, а ти подскачаш и се търкаляш в калта, за да го уловиш.

Адвокатът продължи да се усмихва, но изражението му подсказваше, че го е засегнала на болното място. Стана, безмълвно кимна и излезе.

— Трябваше да го предвидя — добави Ив, след като рапортува на командира какво се е случило в сградата на съда. — Трябваше да се досетя, че Рикер има доносници в полицията и в прокуратурата.

— Не се самообвинявай. Взела си всички предохранителни мерки. — Уитни чувстваше, че гневът, който кипеше в гърдите му, го стимулира за по-решителни действия. — Само хората, непосредствено ангажирани със случая, бяха информирани за намерението да поискаме имунитет за Луис.

— При все това Рикер е бил осведомен. След смъртта на Луис нито един от тримата му съучастници няма да се съгласи да свидетелства против „работодателя“ си. Дори не съм сигурна, че ще получат най-тежки присъди. Трябва ми лост, сър. Щом веднъж успях да вляза под кожата на Рикер, да го предизвикам, ще го сторя отново. Но ми е необходим повод, за да го призова на разпит.

— Няма да бъде лесно да го вкараме в капан, умело е прикрил следите си. — Уитни въздъхна. — Сигурна ли сте, че Милс е бил негов човек?

— Не се съмнявам, сър. Не знам обаче дали е възможно да се докаже, че Рикер му е плащал, Фийни се опитва да открие някакво доказателство, имам предвид и още нещо.

— От днес искам ежедневни рапорти за всяка стъпка, която предприемаш не само ти, но и екипът ти, лейтенант. Всяка стъпка, лейтенант.

— Слушам, сър.

— Ще ми съобщаваш името на всеки полицай, който разследваш, независимо дали си се убедила в невинността му, или го подозираш.

— Слушам, сър.

— Ако смяташ, че са замесени и други колеги, освен Милс и Коли трябва да уведомим отдела за „Вътрешно разследване“.

Двамата безмълвно се втренчиха един в друг, сякаш знаеха, че е настъпил моментът да прекрачат невидимата граница. Ив първа наруши мълчанието:

— Сър, предпочитам да информираме „Вътрешно разследване“ само когато разполагам с доказателства, подкрепящи предположението ми.

— Колко време предполагаш, че ще ти отнеме откриването на въпросните доказателства?

— Отпуснете ми двайсет и четири часа, сър.

— Добре, Далас — кимна той. — Но нито миг повече — не може да си го позволим.

Ив побърза да се свърже с Мартинес и си уговори среща с нея в малко кафене — решила бе да разговарят на неутрална територия, далеч от заведенията, които се посещаваха от полицаи.

Мартинес закъсня няколко минути, което даде възможност на Ив спокойно да я огледа и да си състави мнение за нея. Поведението на мексиканката издаваше, че тя е нащрек.

— Наложи се да взема един час отпуска, за да се срещна с вас — недоволно промърмори тя и намръщено седна в сепарето срещу Ив. — А точно сега нямам време за губене.

— Аз също. Да прекратим официалностите и да поговорим като… приятелки. Искаш ли кафе?

— Не пия кафе.

— Сериозно ли говориш? Питам се как още си жива.

Мартинес кисело се усмихна, повика сервитьора-дроид и си поръча чаша вода.

— Гледай да не е от чешмата — добави. — Веднага ще разбера и ще те ликвидирам. — Обърна се към Ив и продължи: — Права си, нямаме време за увъртане. Искаш от мен да ти съобщя нещо, уличаващо Коли или Милс, обаче няма да те огрее. Повдига ми се, като си помисля, че се ровиш в мръсотията, само за да направиш услуга на гаднярите от „Вътрешно разследване“!

Ив отпи от кафето си, което за нейна изненада не беше отвратително, и с невъзмутимо изражение изгледа Мартинес:

— Ясно. А сега ми отговори откъде имаш тази информация.

— Когато едно ченге се стреми да натопи колегите си, новината бързо се разчува. Двама служители от 128-и участък са мъртви. Мисля, че е редно да потърсиш убиеца им, вместо да оскверняваш паметта им още преди да легнат в гроба.

Ив се възхити от откровеността и темпераментното изявление на мексиканката, ала тези нейни качества едва ли щяха да спомогнат за издигането й в служебната йерархия.

— Независимо какво си чула и какво е мнението ти, най-важната ми задача е да открия кой ги е убил.

— Да, бе! Най-важната ти задача е да спасиш задника на мъжленцето си!

— Моля?

— Той е собственик на „Чистилището“. Подозирам, че там са ставали мръсни сделки и Коли е подушил нещо. Не са знаели, че е ченге, затова не са били много предпазливи. Когато е станал опасен, на бърза ръка са го очистили.

— Какво ще кажеш за Милс?

— Имаш ли доказателства, че двете убийства са свързани?

— Знаеш ли, когато се запознах с двама ви с Милс, си помислих, че той е кръгъл глупак. Сега обаче се убеждавам колко ласкателно е била преценката ми за теб — глупачката си ти.

— Не съм ти подчинена! — Тъмните очи на Мартинес проблеснаха като черни слънца. — Няма да търпя да ме обиждаш!

— Тогава приеми съвет от колежка, която има по-голям стаж в полицията. Научи се кога да нападаш и кога да изчакваш. Тук си само от три-четири минути, а ми каза повече, отколкото очаквах. Всъщност отговори и на незададените ми въпроси.

— Нищо не съм ти казала!

— Напротив. Съобщи, че някой пуска слухове сред служителите в 128-и участък. Говори се упорито, че Коли и Милс са вземали подкупи. Сама си отговори кой е източникът на слуховете. Кой има интерес да настрои ченгетата срещу мен? Размърдай си мозъка, детектив. — Ив отпи от кафето си и продължи: — Не прикривам Рурк. Той е способен да се защити, ако се наложи. Само човек, който е обезпокоен от разследването, има причини да подозира, че съм открила незаконните сделки на двамата покойници.

— Е, тези неща се разчуват — промърмори Мартинес, но вече не изглеждаше толкова сигурна. Когато сервитьорката й донесе чашата с вода, тя жадно отпи.

— Вярно е, особено ако някой си го постави за цел. Вярваш ли, че съм уредила в сметките на Коли и Милс да бъдат внесени над три милиона долара, само и само да прикрия съпруга си? Или пък да злепоставя двама свои колеги?

— Твърдиш, че са притежавали огромни суми в банката, и искаш да повярвам на думата ти, така ли?

— Да.

Мартинес дълго мълча и се взира в очите на Ив. После стисна клепачи и прошепна:

— Мамка му! Няма да натопя колегите си! Пет поколения от фамилията Мартинес са служили в полицията. Това означава много за мен. Мисля, че трябва взаимно да се поддържаме и защитаваме.

— Не те моля да осъждаш никого, само да размислиш. Не всеки от нас държи на полицейската чест, на значката. Двама твои колеги са мъртви. И двамата притежават повече пари, отколкото един полицай може да спести през целия си живот. Сега са мъртви. Доверили са се на някого, който ги е очистил, преди да разберат какво им се случва. Искаш ли да те постигне същата съдба?

— За какво намекваш? — Очите на Мартинес отново гневно проблеснаха. — Мислиш ме за корумпирана, тъй ли?

— Няма доказателства, че си получавала подкупи. Вече проверих.

— Мръсница! Скъсах си задника от бачкане, за да стана детектив, а сега ще ме хвърлиш на песовете от „Вътрешно разследване“!

— Няма да те хвърля на никого. Но ако не си откровена с мен, лошо ти се пише. Ще загинеш от ръката на престъпника или пък аз ще те подредя. Отново те питам — кой е в центъра на интригата? — Ив се приведе към събеседницата си. — Нали си детектив, редно е да се досетиш. Кой е свързващото звено между Коли и Милс и притежава достатъчно пари да превърне полицаи в свои доносници?

— Рикер! — възкликна мексиканката и така се вкопчи в ръба на масата, че кокалчетата на пръстите й побеляха. — Мътните го взели!

— Били са стегнали примката около шията му, нали? Когато сте нахлули в склада му, си имала достатъчно доказателства, за да бъде арестуван и осъден Рикер. Била си добре подготвена.

— Събирането на информацията ми отне месеци. Живеех с този случай седем дни в седмицата, двайсет и четири часа в денонощието. Постарах се да нямам пропуски, не бързах. После… целият ми труд отиде на вятъра. Не проумявах какво се е случило. Казвах си, че онзи мръсник е прекалено хитър и прекалено добре е опекъл работата си. И все пак… ме гризеше подозрението, че някой вътрешен човек го е предупредил. Всъщност бях почти сигурна, че информаторът му е един от нас. Но не ми се искаше да го повярвам… Още не ми се ще…

— Време е да погледнеш нещата в истинската им светлина. Престани да си затваряш очите за истината.

Мексиканката отново жадно отпи от чашата си, сякаш гърлото й беше пресъхнало, сетне попита:

— Защо ме следят?

— Забелязала си, така ли?

— Да. Реших, че си ме взела на мушка и не ме чака нищо добро.

— Лошо ти се пише, ако открия, че играеш с Рикер. Засега хората ми те следят, за да осигурят безопасността ти.

— Разкарай ги. Ако ще си сътрудничим, искам да се движа, без да ми дишат във врата. Притежавам разпечатки на всички сведения, на всички мои бележки, както и на плана, който следвахме, за да уличим Рикер. Прегледах материалите, след като той се отърва от затвора, но бях обезсърчена. Сега отново имам стимул за работа.

— Дай ми едно копие.

— Осъзнаваш ли какво ми е струвало да събера тези материали?

— Когато арестуваме Рикер, ще те препоръчам за повишение.

— Благодаря. Обичам работата си, живея за нея. Това дело… капитан Рот казваше, че има опасност да се увлека, да разсъждавам субективно. Имаше право. — Мартинес кисело се усмихна. — Денонощно мислех за работата си, бях обсебена от мисълта да пипна Рикер. Ако не бях толкова заслепена, щях да предвидя какво ще се случи. Щях да осъзная, че Милс постепенно започва да ме измества и да диктува какво да правим. Помислих, че е проява на типичното му поведение на неотразим самец.

— Научени сме да се държим един за друг и взаимно да се подкрепяме. Нямала си основание да го подозираш.

— Погребението на Коли е вдругиден. Ако се убедя, че е бил в комбина с Рикер, ще се изхрача на гроба му. Дядо ми е загинал при изпълнение на дълга си по време на Гражданските войни, докато е опитвал да спаси две деца. Сега те са по-възрастни от мен и всяка година изпращат на баба ми картички за Коледа и на годишнината от спасяването им. Не го правя само заради повишението, Далас, а заради честта на нашата професия.

Ив кимна, поколеба се и отново се приведе към мексиканката:

— Мартинес, бях обработила един от биячите на Рикер. Беше готов да натопи шефа си в замяна на включване в програмата за защита на прокурорските свидетели. Днес сутринта трябваше да се гледа предварителното дело. Докато е влизал в сградата на съда, свидетелят е бил убит, въпреки че е бил охраняван от двама полицаи. Съществуват пробиви в нашата система за сигурност и не зная откъде да започна да ги запушвам. Преди да обещаеш да ми сътрудничиш, искам да те предупредя, че едва ли ще съумея да запазя в тайна участието ти. Има опасност престъпниците да те вземат на мушка.

Мартинес отмести празната си чаша и заяви:

— Както вече казах, всеки полицай трябва да приема рисковете на професията.

До края на деня Ив седя пред компютъра. Преглежда и сверява различните данни, докато очите я заболяха. Отби се и при Патси Коли под предлог, че иска да й зададе допълнителни въпроси. След двайсет минути вече беше наясно, че опечалената вдовица не е знаела за парите в банковите сметки на съпруга си.

„Подсказва ми го интуицията“ — мислеше си тя, когато отново седна зад волана на колата си. Само че вече не се доверяваше на интуицията си.

В съзнанието си пазеше списък на хората, които Макнаб разследваше. На всеки два часа младежът й съобщаваше от кои полицаи са отпаднали всички подозрения, върху репутацията на кои още тегне съмнение.

Тъй като полицейското управление беше по-близо, отколкото домът й, където работеха сътрудниците й, тя отиде в канцеларията си, въведе в компютъра новите данни и имена и провери вероятностите. Както и да комбинираше сведенията, не откри нищо конкретно, което не я изненада. Налагаше се да проникнат по-дълбоко в живота на заподозрените. Всеки оправдан ще сваля част от бремето на плещите й.

Знаеше какво означава това — да позволи на хрътките от отдела за „Вътрешно разследване“ да оскърбят колегите й. Доказването на невинност не премахваше горчилката от обидата да бъдеш заподозрян.

Невъзможно бе да проникне по-дълбоко, без да уведоми „Вътрешно разследване“. Освен ако… Ако използва нерегистрираните и незаконни компютри на Рурк. Невъзможно беше да го стори без негова помощ, не притежаваше неговите познания.

Само че не можеше да потърси помощта му, след като беше вдигнала скандал и бе заявила, че не желае той да си пъха носа в работата й.

Прилепи длани до слепоочията си и без изненада, дори с удоволствие установи, че започват да пулсират. Ако я заболи глава, ще има причина да се чувства нещастна.

Реши да се прибере вкъщи. Докато шофираше, отново видя рекламното табло с изпълнението на Мейвис. Импулсивно включи видеотелефона и се обади на певицата, макар да се съмняваше, че ще я намери у дома.

— Ало? Хей, Далас, радвам се да те видя!

— Знаеш ли какво гледам в момента?

— Гол и еднорък пигмей.

— Да му се не види! Позна! По-късно отново ще ти позвъня.

— Почакай! — Мейвис се изкиска и наклони глава, сякаш искаше да види какво гледа приятелката й. — Хайде, кажи ми. Не измъчвай любопитството ми.

— Любувам се на твоето изображение, което е милион пъти увеличено и украсява площад „Таймс“.

— О, жестоко е, нали? Направо е върхът! Все си намирам повод да мина оттам и да му се полюбувам. Идва ми да разцелувам мъжа ти и дори да му пусна език. Леонардо твърди, че предвид извънредните обстоятелства няма нищо против, обаче ми се щеше да поискам и твоето разрешение.

— Рурк може да целува, когото пожелае. Не съм му опекун!

Мейвис така повдигна вежди, които в момента беше обагрила в пурпурен цвят, че стигнаха чак до косата й, боядисана в къпиново.

— О, долавям, че нещо не е наред. Скарали ли сте се?

— Не. Да. Не… Да му се не види, не знам какви са отношенията ни, Рурк разговаря с мен само служебно. Ти… всъщност няма значение.

— Какво? — Внезапно певицата закри с длани монитора и зашепна на някого, който беше извън обсега на видеото. После отдръпна ръце и продължи: — Извинявай, но Леонардо трябваше да ми пробва нов сценичен костюм. Слушай, защо не се отбиеш у дома?

— Виждам, че си заета. Не искам да ти преча.

— Глупости, ти никога не ми пречиш. Хайде, Далас, вече не стъпваш в бившия си апартамент. Щом си на площад „Таймс“, значи се намираш на една крачка от нас. Тъкмо се канех да си приготвя коктейл. Идвай, чакаме те с нетърпение.

— Не искам — започна Ив, но екранът потъмня — приятелката й беше прекъснала връзката. Понечи отново да й се обади и да й каже, че няма да отиде, но си спомни студеното отношение на Рурк, безразличието му. Сви рамене и промърмори: — Какво пък, ще се отбия за няколко минути при Мейвис.