Присъда в смъртта

Седма глава

Без да повишава тон, с привидно спокойствие тя му разказа за перипетиите си през деня. Рурк безмълвно я слушаше. Не пророни нито дума, от което нервите й съвсем се опънаха. Взираше се в лицето й, а невъзмутимото му изражение не издаваше мислите му. Тя почувства, че се вледенява под изпитателния му поглед, под пронизващите му сини очи, които приличаха на айсберги.

Знаеше на какво е способен, когато го предизвикат… когато бе убеден, че каквото и да направи, е оправдано. Побиха я тръпки.

След като изслуша разказа й, стана и отиде до барчето, което беше вградено в стената. Наля си чаша вино и посочи бутилката на Ив:

— Искаш ли?

— Ами… да.

Рурк наля още една чаша. Държеше се така, сякаш бяха обсъждали обикновена случка от ежедневието. Ив не беше страхлива, не се боеше от болката и стотици пъти беше заставала лице срещу лице със смъртта, но поведението на Рурк я извади от релси. Взе чашата с вино и едва се въздържа да не я пресуши на един дъх. Сетне колебливо промълви, само и само да наруши неловкото мълчание:

— Е, това е всичко.

Рурк отново седна и тя неволно се възхити от грацията му. „Като пантера е — помисли си. — Голяма, кръвожадна пантера.“ Той отпи от виното, без да откъсва поглед от нея, сетне заговори с толкова мек глас, че би заблудил всяка друга жена:

— Лейтенант…

— Какво? — наежи се тя.

— Наистина ли очакваш да остана със скръстени ръце?

Ив остави кристалната чаша на масичката. В момента изобщо не й беше до вино.

— Да — отговори.

— Не си глупава. Знаеш, че най-много се възхищавам от интуицията и от интелекта ти.

— Не го прави, Рурк! Позволи ми да продължа разследването, не го превръщай в лично отмъщение.

Очите му проблеснаха като стоманени остриета:

— Въпросът наистина е личен.

— Грешиш — настоя Ив. Знаеше, че може да го разубеди. Трябваше да го разубеди. — Не бива да се хванеш на въдицата му, защото ще пострадаш. Рурк… не си глупав. Възхищавам се от инстинкта и от интелекта ти.

За пръв път през изминалия час той неволно се усмихна:

— Едно на нула за теб, Ив. Браво!

— Рикер е безсилен да ми причини зло. — Тя побърза да се възползва от благоприятния момент. Коленичи и се вкопчи в раменете на съпруга си. — Освен ако ти му помогнеш, защото единственият начин да ме засегне, е чрез теб. Не му позволявай да го стори. Не попадай в капана, който ти е заложил.

— Нима мислиш, че съм толкова глупав да захапя примамката?

Ив приклекна и промълви:

— Напротив, сигурна съм, че ще спечелиш в схватката с него. Но се страхувам от цената, която двамата с теб ще трябва да платим. Не се намесвай, Рурк. Остави тази работа на мен.

Той дълго мълча. Взираше се в очите й, опитваше се да прочете мислите й. Накрая промълви:

— Ако отново те докосне, ще го убия. Не, не ме прекъсвай. Ще изпълня желанието ти и засега няма да се намесвам. Но ако той премине границата, с него е свършено. Ще намеря време и начин завинаги да го отстраня от живота ти.

— Не е необходимо. Знаеш, че не съм безпомощна.

— Скъпа Ив… — Той нежно прокара пръсти по страната й. — Необходимо е, за да бъда спокоен. Не познаваш този човек, невъзможно е да го опознаеш само след една среща с него. Ала аз знам колко е опасен.

Ив си помисли, че понякога човек трябва да се задоволи и с малкото.

— Обещаваш ли, че няма да преследваш Рикер?

— Засега няма да предприема нищо срещу него. Но да знаеш, че правя голяма жертва само за да изпълня молбата ти.

Той стана, а Ив потръпна, като долови ледената нотка в гласа му. Тихо изруга и попита:

— Още ли ми се сърдиш?

— Да… и то много.

— Какво искаш да направя? — Тя гневно скочи на крака, едва сдържайки желанието си да забие юмрук в красивото му лице. — Вече се извиних, нали?

— Направи го, защото те принудих.

— Добре… хубаво… имаш право. — В този момент Ив мразеше еднакво и себе си, и него. В пристъп на отчаяние ритна канапето и промълви: — Не знам как да постъпвам в подобни ситуации. Обичам те и това ме подлудява. Не съм ли наказана достатъчно?

Рурк неволно се засмя. Изглеждаше толкова объркана.

— Господи, Ив, страхотна си!

— Смятам, че трябва да ме възнаградиш за… Да му се не види! — изсъска, когато комуникаторът й избръмча. Тя потисна желанието си да разбие устройството в стената. Вместо това отново ритна канапето.

— Далас слуша. Какво се е случило?

Обажда се диспечерът. Имам съобщение за лейтенант Ив Далас. Открит е мъртвец на второто ниво на моста Уошингтън. Установена е самоличността на жертвата — лейтенант Алан Милс от 128-и полицейски участък, отдел за „Борба с наркотиците“. Заповядано е веднага да отидете на местопроизшествието и да се заемете с разследването.

— Божичко! Исусе Христе! Прието. Свържете се със сътрудничката ми — полицай Дилия Пийбоди. Ще я чакам на моста.

За миг тя остана неподвижна. Стомахът й се свиваше, виеше й се свят.

— Друг полицай! Още едно мъртво ченге — прошепна.

— Идвам с теб. Ще отида там, лейтенант — повтори той, когато Ив поклати глава. — Ако не желаеш да те придружа, ще отида сам. Облечи се. Аз ще шофирам, за да стигнем по-бързо.

Мостът беше като осветена арка на фона на тъмното небе. В този час въздушното движение беше доста натоварено и летателните средства почти затъмняваха бледия лунен сърп.

Животът в големия град продължаваше стремителния си бяг.

На второто ниво на моста, което беше затворено за движението, стояха шест патрулни коли. Приличаха на хрътки, които всеки миг ще се впуснат в преследване. Докато си проправяше път през скупчените полицаи и цивилни детективи, Ив чуваше откъслечни думи, долитащи от видеотелефоните ругатни и проклятия. Въртящите се лампи на полицейските автомобили обагряха лицето й ту в синьо, ту в кървавочервено. Тя безмълвно се приближи до мръсната бежова кола, паркирана на аварийното платно.

Милс беше на предната седалка. Главата му беше клюмнала, очите му бяха затворени, сякаш бе отбил от магистралата да подремне. Дрехите му бяха просмукани с кръв.

Ив напръска дланите си със защитен спрей, който заместваше ръкавиците, и огледа трупа.

„Някой го е поставил на седалката“ — помисли си и се наведе през спуснатото стъкло да огледа купето. Видя полицейската значка и сребърните монети, които проблясваха на слабата светлина.

— Кой го е намерил?

— Добър самарянин. — Един от униформените пристъпи към нея, сякаш с нетърпение очакваше да каже репликата си. — Свидетелят е в патрулната кола, охраняват го неколцина колеги. Изпаднал е в шок.

— Записахте ли името и показанията му?

— Да, лейтенант. — Полицаят извади електронния си бележник и натисна няколко клавиша. — Свидетелят се казва Джеймс Стайн и живее на 95-та улица номер 1001. Каза, че тази вечер работил до късно. Докато шофирал към дома си, забелязал колата, спряла на аварийното платно. Движението не било натоварено, затова забелязал, че в автомобила седи човек. Обзело го лошо предчувствие. Отбил в страничното платно и отишъл да провери дали непознатият има нужда от помощ. Видял мъртвеца и побързал да се обади в полицията.

— В колко часа е позвънил?

— В… двайсет и един и петнайсет. С партньора ми първи пристигнахме на местопрестъплението, часът беше двайсет и един и двайсет и пет. Видяхме, че колата е полицейска, ето защо се свързахме с участъка, съобщихме регистрационния номер на превозното средство и описахме как изглежда мъртвецът.

— Добре. Някой да закара Стайн в дома му.

— Няма ли да го разпитате, лейтенант?

— Не и тази вечер. Проверете дали живее на посочения адрес и го закарайте вкъщи. — Тя се обърна и видя Пийбоди и Макнаб, които слязоха от току-що пристигналата патрулна кола.

— Лейтенант… — Сътрудничката й погледна към бежовия автомобил и лицето й се изкриви от болезнена гримаса. — Бях с Макнаб, когато ми се обадиха. Не успях да се отърва от него.

— Не се безпокой. — Ив извърна очи към Рурк, чийто силует се очертаваше над светлината на фаровете. — И аз имам подобен проблем. А сега на работа. Искам да заснемеш местопрестъплението. Не пропускай и най-малките подробности. Да не забравиш да напръскаш ръцете си със спрей — не ми се ще после да открием твоите отпечатъци.

В този момент пристигна още една патрулна кола. Още преди да спре напълно, предната врата се отвори и отвътре изскочи капитан Рот. Ив изруга, но отиде да я посрещне.

— Рапортувайте за инцидента, лейтенант.

И двете знаеха, че Ив не е длъжна да й рапортува. Размениха изпитателни погледи, сякаш бяха боксьори, всеки от които търси слабото място на противника си.

— Засега не знам повече подробности от вас, капитане — отговори Ив.

— А пък аз знам, че пак сте се провалили, което е причинило смъртта на друг наш колега.

Хората около тях внезапно млъкнаха, като че бяха прерязали гласните им струни. Ив отново си представи ловджийски хрътки, които стоят неподвижно и душат, за да разберат в каква посока е побягнала жертвата им.

— Капитан Рот, разбирам, че сте разстроени от смъртта на колегата ви и ще се престоря, че не съм чула неуместната ви забележка. Но ако желаете да ме порицаете, направете го по установения ред и не ми пречете да работя по случая.

— Аз поемам разследването.

Ив й препречи пътя и процеди през зъби:

— Случаят е мой, ето защо имам право да те отстраня при необходимост. Не ме принуждавай да го направя.

— Предизвикваш ли ме, Далас? — Рот заби пръст в гърдите й. — Искаш ли да си премерим силите?

— Не изгарям от желание да ти дам добър урок, но ще го сторя, ако още веднъж ме докоснеш или възпрепятстваш работата ми. Ако ми помагаш, си добре дошла, в противен случай ще те помоля да не пречиш на сътрудничката ми.

Очите на Рот гневно проблеснаха, устните й се разтегнаха в грозна гримаса, а Ив изтръпна, като си представи предстоящата разпра.

— Капитан Рот! — Клуни си проби път сред насъбралите се полицаи. — Капитан Рот, трябва да поговорим. Насаме, ако обичате… — Той се задъхваше, сякаш беше тичал.

Рот едва съумя да се овладее. Отривисто кимна и закрачи обратно към колата си.

— Съжалявам за неприятната сцена, лейтенант — промълви Клуни, впери поглед в мъртвия си колега и лицето му се изкриви. — Съкрушена е от смъртта на Милс.

— Разбирам. Какво те води тук, Клуни?

— Лошите вести се разпространяват бързо. — Той тежко въздъхна. — Тази вечер ще почукам на друга врата, ще утешавам друга вдовица… Мамка му, животът е несправедлив. — Обърна се и тръгна към колата, в която го чакаше Рот.

— Мисля, че капитан Рот съвсем безпричинно се нахвърли върху вас — обади се Макнаб, който беше застанал зад Ив. Тя се втренчи в окървавения мъртвец и промълви:

— Ето причината.

Макнаб беше на друго мнение, но реши да не спори.

— Искате ли да ви помогна? — попита.

— Ще те повикам, ако ни потрябваш. — Ив понечи да се отдалечи, но се обърна: — Хей, Макнаб!

— На вашите услуги, лейтенант.

— Понякога си мисля, че не си чак толкова глупав.

Младежът се усмихна, пъхна ръце в джобовете си и отиде при Рурк.

— Здравей. Виждам, че и ти си тук в ролята на придружител.

— Така изглежда — въздъхна Рурк. Умираше за една цигара и беше поизнервен. — Идваш тъкмо навреме. Разкажи ми нещо повече за капитан Рот. — Усмихна се и добави: — Не се прави на света вода ненапита, Иан. Всеизвестно е, че детективите от информационния отдел знаят всичко за всички.

— Имаш право. Честно казано, заинтересувахме се от Рот, тъй като Коли беше от нейния участък. Тя е „стара пушка“, от осемнайсет години работи в полицията, има заслуга за залавянето на много престъпници. Неведнъж е предлагана за награждаване, има и няколко порицания за неподчинение. Доста се е потрудила, за да стигне до този висок пост. Няма и година, откакто е произведена в чин капитан, но се носят слухове, че ще я понижат, задето е позволила на Рикер да се отърве безнаказано.

Двамата машинално погледнаха към мястото, където се беше разиграла неприятната сцена между Ив и Рот, после Рурк промълви:

— Ето защо е толкова… докачлива.

— Може би. Преди няколко години е имала малък проблем с пиенето, но се е подложила на терапия, преди да стане алкохоличка. Омъжена е втори път и се говори, че бракът й е в криза. Казват още, че работата е смисълът на живота й. — Той помълча, докато наблюдаваше как Рот и Клуни разговарят, после продължи: — Според мен тя е много властна и не обича да й съперничат. Може би именно заради тези качества е получила капитански нашивки. Донякъде разбирам озлоблението й. Двама нейни подчинени са зверски убити, отгоре на всичко поверяват разследването на друго ченге, и то на ченге с репутацията на Далас.

— Виж ти! Ще ми обясниш ли с каква репутация се ползва скъпата ми съпруга?

— Няма по-способна от нея — простичко отговори Макнаб и се поусмихна. — Пийбоди мечтае да стане като нея, когато порасне. Като заговорихме за нея, ми хрумна да ти благодаря за полезния съвет — започнах да я ухажвам и мисля, че резултатът е положителен.

— Радвам се.

— Само дето не мога да я накарам да зареже онова влечуго — жиголото. Не разбирам какво толкова намира в този мазник. — Макнаб извади пакетче дъвки и предложи една на събеседника си. Рурк се поколеба, после протегна ръка.

Двамата съсредоточено задъвкаха, докато наблюдаваха как любимите им жени работят.

Ив се помъчи да не забелязва хората, които я наблюдаваха. Можеше да нареди на местопрестъплението да останат само служителите от техническия персонал, но й се стори, че ще постъпи коравосърдечно. Полицаите не се разотиваха не само защото беше убит техен колега, но сякаш за да се уверят, че са живи.

— Жертвата е идентифицирана като лейтенант Алан Милс от 128-и полицейски участък, отдел „Наркотици“. — Докато диктуваше на записващото устройство, Ив леко повдигна брадичката на мъртвеца. — Трупът е открит от гражданина Джеймс Стайн на предната седалка на служебния автомобил, паркиран на аварийното платно на моста Джордж Уошингтън. Пийбоди, направи ли ти впечатление, че Милс е пил алкохол?

— Откъде разбрахте, лейтенант?

— Долавям миризмата на джин.

— Бог знае как я подушвате сред тази воня — процеди сътрудничката й.

Ив разгърна сакото на мъртвия и видя, че оръжието му е в кобура.

— Дори не го е извадил. Странно, нали? Питам се защо не е шофирал собствената си кола. Повечето полицаи не поверяват никому служебния си автомобил. — Сбърчи нос и добави: — Усещам още някаква миризма освен на джин, на кръв и на изпражнения. — Освободи предпазния колан и инстинктивно отдръпна ръка, когато вътрешностите се изплъзнаха изпод ризата му.

— Божичко! — Пийбоди пребледня като платно, задави се и отскочи назад. — Далас…

— Отдръпни се. Дишай дълбоко!

— Добре съм… Нищо ми няма… — избърбори Пийбоди. Зави й се свят, краката й се подкосиха. Едва стигна до парапета и повърна.

Ив затвори очи за миг и с усилие се овладя. Ушите й бучаха, сякаш наблизо бушуваше океан. Опита се да не мисли за нищо, докато се убеди, че бученето, което чува, е от колите, преминаващи по другото ниво на моста, и от многобройните въздухоплавателни средства.

Ръцете й не трепереха, когато разкопча окървавената риза на Милс. Видя, че е разсечен от гръдната кост до чатала и макар да й се повдигаше, отново задиктува на записващото устройство. Отстъпи назад и с пълни гърди пое въздух. Огледа хората, които се бяха скупчили около жълтата лента, обграждаща автомобила. Някои бяха ужасени, други изплашени, трети мрачно се взираха в трупа. И други полицаи, освен Пийбоди се бяха надвесили над парапета.

— Нищо ми няма… Оправих се…

Гласът на Пийбоди се заглушаваше от бученето в ушите на Ив.

— Ела, скъпа, поседни за малко — засуети се Макнаб.

— Макнаб, вземи от нея камерата — нареди Ив.

— Не, ще се справя! — Пийбоди отблъсна ръката на младежа и изпъна гръб. Беше мъртвешки бледа. Потрепери, но смело тръгна обратно към колата с мъртвеца. — Извинете, лейтенант.

— Няма нищо срамно. Дай ми камерата. Искам по-бързо да приключа с тази работа.

— Не, лейтенант. Ще издържа.

Ив втренчено я изгледа, сетне кимна:

— Добре. Опитай се да не мислиш какво правиш, все едно изключваш съзнанието си.

— Де да можех — промълви Пийбоди, но се залови за работа.

Ив понечи да отметне косата си, но изведнъж осъзна с какво е изцапана ръката й.

— Да му се не види, защо се бави съдебният лекар! — възкликна гневно.

— Вземи, лейтенант. — Рурк се приближи и й подаде снежнобяла копринена носна кърпа.

— Благодаря. — Тя машинално я взе, без да обръща внимание с какво бърше ръцете си. — Нямаш право да си тук. Не бива. — Огледа се и вместо да хвърли кърпата, я пъхна в пликче за веществени доказателства.

— Не бързай, остани за малко при мен — промълви Рурк. — На твое място всеки би го сторил.

— Невъзможно е. Ако проявя и най-малкия признак на слабост, ще изгубя контрол. — Отново напръска дланите си със спрей и подаде на Рурк пликчето. — Извинявай, задето съсипах хубавата ти копринена кърпа.

Рот се приближи, следвана от Клуни. Като видя ужасяващата гледка, спря, сякаш се беше натъкнала на невидима стена, и се втренчи в жалките останки на своя подчинен.

— Света Богородице! — прошепна, но лицето й остана безизразно, само очите й горяха като нажежени въглени. Клуни се просълзи и възкликна:

— Господи! Милс, какво са направили с теб! — Стисна клепачи и дълбоко пое въздух. — Невъзможно е да съобщим да близките му истината. Никога не бива да я узнаят. Капитан Рот, да побързаме да уведомим семейството му, преди някой да им е казал какво се е случило. Надявам се да им спестим ужасяващите подробности.

— Добре, Арт. Ще постъпим както искаш. — Тя забеляза, че Ив изважда комуникатора си и попита:

— Какво правиш?

— Ще проверя къде се губи съдебният лекар.

— Току-що се обадих. Ще бъде тук след около две минути. Може ли да поговорим насаме, лейтенант? Клуни, постарай се да помогнеш на сътрудничката на Далас. Никой не бива да има достъп до местопрестъплението, дори полицаите.

Двете се отдръпнаха настрана, далеч от ярките светлини. Ив си помисли, че миризмата на изгорели газове и нажежен асфалт й действа като балсам на отворена рана.

— Далас, искам да се извиня, задето преди малко се нахвърлих върху теб.

— Приемам извинението.

— Май реагира доста прибързано.

— И твоето извинение беше прибързано.

Рот примигна и кимна:

— Мразя да се извинявам. До гуша ми е дошло да сдържам нервите си и да поднасям извинения, но това е единственият начин да се издигнеш. Мисля, че същото важи и за теб. Жените в полицията ги наблюдават под микроскоп, съдят ги по-строго.

— Може би е вярно, но аз не се влияя от предразсъдъците.

— Тогава си по-волева от мен или не си толкова амбициозна. Аз не мога да се примиря! — Тежко въздъхна и добави: — Нахвърлих се върху теб под въздействие на раздразнението си и както обикновено реагирах необмислено и неразумно. Ще ти призная, че се разгневих от смъртта на Коли, защото много го харесвах… за разлика от Милс. — Погледна към колата и продължи: — Зная, че за мъртвите се говори само добро, но Милс беше мръсник с отвратителен характер. Не криеше, че според него работата на жените е да готвят и да раждат деца, не да носят полицейска значка. Мразеше чернокожите, евреите, азиатците, накратко всички, които се различават от него. А той беше един затлъстял глупак. Но беше и мой подчинен, затова искам да заловя онзи, който го е разпорил.

— Аз също.

Рот отново кимна. Двете мълчаливо проследиха с поглед линейката, която спря наблизо и от нея слезе съдебният лекар. Ив видя, че са изпратили Морис, и иронично си помисли: „Само най-доброто за момчетата със сини униформи.“

— Не се занимавам с разследване на убийства, Далас — продължи Рот. — Клуни успя да ме убеди да не заставам на пътя ти. Известна ми е репутацията ти, разчитам да заловиш престъпника. Искам… — Тя се сепна и за миг замълча, като се мъчеше да потисне раздразнението си. — Ще ти бъда признателна, ако ми изпратиш копие от рапорта си.

— Ще го имаш утре сутринта.

— Благодаря ти. — Тя любопитно изгледа Ив. — Наистина ли си толкова способна, както се твърди?

— Не обръщам внимание какво говорят за мен.

Рот горчиво се изсмя:

— Ако мечтаеш за повишение, започни да се вслушваш в хорските приказки. — Протегна ръка, Ив здраво стисна дланта й.

После се разделиха. На едната предстоеше да говори за смъртта, на другата да я наблюдава.

Докато отиваше към линейката, вдигна поглед и забеляза първия медиен хеликоптер да кръжи над моста. Каза си, че ще остави за по-късно този проблем.

— Доколкото разбрах, разпорили са го като животно в кланица — отбеляза Морис, облече престилката си, сетне напръска със защитен спрей дланите и обувките си.

— Накарай онези от лабораторията да побързат — промълви Ив. — Обзалагам се, че Милс е бил в безсъзнание, когато е направен разрезът. Дори не е извадил оръжието си, липсват наранявания, получени при самозащита. Усетих и миризмата на джин.

— Имаш ли представа колко джин трябва да изпие едър човек като него, та да позволи да го изкормят, без да гъкне? Мислиш ли, че са го убили в колата?

— Да, ако се съди по изтеклата кръв. Убиецът го е напил или го е упоил, направил си е труда да разкопчее ризата му и го е разсякъл. После е закопчал дрехата и предпазния колан, дори е нагласил седалката така, че вътрешностите на мъртвия да останат в гръдната и в коремната кухина, докато някой късметлия махне предпазния колан.

— Подозирам, че ти си била късметлийката. — Морис съчувствено се усмихна.

— Позна. — Ив още чувстваше как органите на мъртвия се изсипват в шепите й и знаеше, че кошмарното усещане ще я преследва дълго. — Убиецът е докарал Милс тук, после преспокойно е напуснал местопрестъплението. Обзалагам се, че няма да намерим негови отпечатъци. — Тя се огледа. — За втори път се убеждавам, че този човек е безумно смел. Сигурно дълго е седял тук, може би дори е извършил престъплението на това място, макар да не вярвам, че е проявил чак толкова голям кураж. И все пак е седял редом с мъртвеца и е изчаквал удобен момент да слезе от колата. Сигурно собственият му автомобил е бил паркиран наблизо.

— Вярваш ли, че е имал съучастник?

— Може би. Не изключвам подобна възможност. Ще разпитаме пътните полицаи дали тази вечер са забелязали друга кола, спряла на аварийното платно. Мръсникът не е скочил от моста. Имал е план и го е изпълнил. Морис, надявам се на съдействието ти, за да получа час по-скоро резултатите от токсикологията.

Пийбоди и Макнаб стояха до перилото. Ив видя, че сътрудничката й вече не е пребледняла като мъртвец. Запита се какви ли кошмари ще я преследват тази нощ.

— Макнаб, желаеш ли да ни помогнеш?

— Да, лейтенант.

— От вас двамата искам да съберете дисковете от всички камери, монтирани в будките за събиране на пътна такса. Интересуват ме записите от последните двайсет и четири часа.

— Необходими ли са дисковете от будките на другото ниво?

— Не бива да пропускаме и най-беглата вероятност… може би ще ни излезе късметът. Незабавно започни да преглеждаш записите. Като начало обърни внимание на дисковете от кабинките, намиращи се на това ниво, и то в часовия пояс между десет часа и полунощ. Много важно е да разберем с каква кола се е изплъзнал убиецът.

— Слушам, лейтенант.

— Пийбоди, проучи добрия самарянин Джеймс Стайн. Не мисля, че е замесен в престъплението, но трябва да се убедим в невинността му. Очаквам те у нас точно в осем. Ще използваш кабинета в дома ми.

— Не забравяйте, че утре сутринта трябва да притиснете Луис — напомни й Пийбоди. — Ще се явя в управлението в шест и трийсет, както ми бяхте наредили.

— Остави Луис на мен. Предстои ти безсънна нощ.

— На вас също — заинати се Пийбоди. — Ще бъда в управлението точно в шест и половина, лейтенант.

— Прави каквото искаш, с теб на глава не се излиза. — Ив прокара пръсти през косата си и добави: — Помоли полицаите, които първи са пристигнали на местопрестъплението, да те закарат у дома. — Забелязах, че единият е голям ентусиаст. Изгаря от желание да бъде полезен.

Обърна се и се приближи до Рурк:

— Налага се да те изоставя.

— Ще пътувам до полицейското управление с теб, а оттам ще повикам кола да ме закара до вкъщи.

— Не отивам направо в управлението. По пътя ще се отбия на едно-две места. Ще помоля някого от полицаите да те върне вкъщи.

Рурк подозрително огледа патрулните коли и промърмори:

— Ще намеря начин да се прибера. Все пак благодаря за предложението.

Ив гневно се запита защо тази вечер всички са решили да й противоречат.

— Няма да те зарежа на моста, ясно ли е?

— Не бой се, все някак ще намеря пътя до вкъщи. Между другото, къде отиваш?

— Да свърша това-онова, преди да напиша рапорта си — отвърна тя и сърцето й се сви от ледения му тон. Никога не я беше гледал с подобно безразличие. — Докога ще ми се сърдиш?

— Не съм решил. Но ще те уведомя, когато настъпи моментът да ти простя.

— Караш ме да се чувствам като неблагодарница — промълви тя.

— Скъпа, и без моя помощ се чувстваше по същия начин, не отричай.

В гърдите й бушуваха противоречиви чувства — преобладаваха усещането за вина и гневът. Втренчи се в Рурк, прошепна „майната на всичко!“, хвана го за реверите, привлече го към себе си и страстно го целуна.

— Ще се видим по-късно — подхвърли и се отдалечи.

— Ще те чакам.