Присъда в смъртта

Осма глава

Дон Уебстър се стресна в съня си от грохот, който отначало помисли за силни гръмотевици. Постепенно съзнанието му се проясни и той реши, че някой се опитва да разбие с тежък чук стената на апартамента му. Посегна към оръжието си и едва тогава разбра, че някой чука на външната врата.

Нахлузи джинсите си, грабна оръжието и погледна през шпионката. Изпита едновременно удоволствие и смущение, запита се дали не се сбъдват най-смелите му мечти и отвори на Ив.

— Сигурно случайно си се озовала в този квартал и си решила да ме посетиш — подхвърли подигравателно.

— Долен мръсник! — Тя го блъсна обратно в коридора и тресна вратата. — Този път ще отговориш на въпросите ми, и то незабавно!

— Никога не си обичала увертюрите, дори в леглото — подхвърли той и веднага съжали за хапливата си забележка. Прикри смущението си с широка усмивка и попита: — Какво има?

— Има още един мъртъв полицай, Уебстър!

Усмивката му помръкна.

— Кой е? Защо са го убили?

— Сам си отговори.

Двамата се втренчиха един в друг. Уебстър пръв извърна поглед и промълви:

— Не зная.

— Какво знаеш? Каква е ролята на твоя отдел в тази история? Само не ме лъжи, че не сте замесени.

— Какво си въобразяваш? — избухна той. — Нахлуваш в жилището ми в… Господи, минава един! Нахвърляш се върху мен и ми съобщаваш за смъртта на някакъв полицай. Дори не си ми казала кой е и как са го убили, а искаш информация.

— Мъртвият се казва Милс. Детектив Алан Милс от 128-и участък, отдел „Наркотици“. В същия отдел е бил и Коли. Интересуваш се как са го убили, нали? Разрязали са го от шията до топките, ето как! Знам го със сигурност, защото вътрешностите му се изсипаха в шепите ми.

— Господи! Боже Господи! — Той прокара длани по страните си. — Трябва да пийна нещо.

Тръгна по коридора, а Ив побърза да го последва. Бегло си спомняше жилището му по времето, когато Уебстър беше обикновен квартален полицай. Сегашният му апартамент беше много по-просторен и по-луксозно обзаведен. Очевидно служителите от отдела за „Вътрешно разследване“ бяха добре платени.

Влезе в кухнята и го видя да изважда кутия бира от хладилника. Той се обърна и взе още една кутия:

— Искаш ли? — Ив само го изгледа, при което той върна втората бира в хладилника и измрънка: — Май не ти се ще. — Отвори кутийката, жадно отпи, сетне попита: — Къде се е случило?

— Не съм дошла да ме разпитваш. Сигурно ме бъркаш с някого от твоите доносници.

— Ти също! — сопна се той и се облегна на вратата на хладилника. Трябваше бързо да подреди мислите си, да се овладее, за да не издаде нещо, за което по-късно ще съжалява.

— Не забравяй, че ти настоя да разговаряме — напомни му Ив. — Питам се дали си опипвал почвата, или си залагал капан. А може би си само куриер на отдела за „Вътрешно разследване“.

Лицето му се изопна от гняв, но той отново отпи от бирата си, сетне заяви:

— Ако си недоволна от мен, отнеси въпроса до големите клечки от отдела, пък да видим какво ще постигнеш.

— Свикнала съм да се справям сама. Какво свързва Коли, Милс и Макс Рикер?

— Ако се забъркаш с Рикер, ще бръкнеш в гнездото на осите и не отговарям за последствията.

— Вече се забърках с него. Изненадан си, а? — попита тя, като забеляза объркването му. — Още не си научил най-интересното — четирима от хората му охлаждат страстите си в ареста.

— Не ще успееш да ги задържиш там.

— Може би, но ще науча от тях повече, отколкото от своя колега. Все пак някога и ти беше полицай.

— Още съм полицай, Далас!

— С нищо не го показваш.

— Нима мислиш, че след като името ми не се цитира в пресата и като не залавям убийци, с което да спечеля възхищението на обикновените хора, пет пари не давам за професията си! — Той гневно остави кутийката от бира върху кухненския плот. — Изпълнявам дълга си именно защото милея за работата си. Ако всички ченгета бяха почтени като теб, нашият отдел нямаше да съществува.

— Милс и Коли били ли са корумпирани?

Лицето му отново стана безизразно.

— Не мога да отговоря.

— Не можеш или не искаш?

Уебстър я погледна в очите и за миг тя прочете в погледа му съжаление.

— Не мога да ти кажа.

— Интересувам се дали отделът ви е разследвал Милс, Коли и други полицаи от 128-и участък.

— Ако се провежда подобно разследване — отговори той, като внимателно подбираше думите си, — то е строго секретно. Не съм в състояние да го потвърдя или да го отрека, нито да обсъдя с теб подробностите.

— Откъде е взел Коли парите, които е инвестирал?

Уебстър стисна устни. Далас бе толкова упорита, не се отказваше да изтръгне информация от хора.

— Не желая да коментирам този въпрос.

— Ще открия ли, че и Милс притежава солидна банкова сметка?

— Без коментар!

— Готов си за политик, Уебстър. — Тя рязко се обърна и тръгна към вратата.

— Ив! — извика той. Никога не беше изричал името й, дори и в най-интимния миг. — Внимавай! — добави по-тихо. — Пази си гърба.

Ив дори не се обърна, не показа, че е чула предупреждението. Тресна вратата, а Уебстър за миг остана неподвижен. В гърдите му бушуваха противоречиви чувства. После се приближи до масичката с видеотелефона и избра номера на първия от хората, на които трябваше да съобщи за посещението на Ив.

Следващото й посещение беше в дома на Фийни. За втори път през тази нощ тя наруши спокойствието на човек, потънал в дълбок сън. След като упорито звъня на вратата му, ирландецът най-сетне й отвори. Изглеждаше по-уморен отвсякога, клепачите му бяха подпухнали. Носеше къс халат, изпод който стърчаха тънките му крака.

— Хей, Далас, известно ли ти е колко е часът?

— Извинявай, но се налагаше да те събудя.

— Влизай! Моля те обаче да говориш по-тихо, иначе жена ми ще се събуди и ще реши, че трябва да ни приготви кафе и Бог знае какво още.

Малкият апартамент беше несравним с разкошното и луксозно обзаведено жилище на Уебстър. В средата на всекидневната стоеше грамадно грозно кресло, обърнато към телевизора. Спуснатите щори създаваха впечатление за уют. Ив веднага се почувства като у дома.

Фийни я покани в малката кухня. До едната стена беше монтиран барплот. Ив знаеше, че е изработен от самия Фийни, тъй като седмици наред той се бе хвалил с творението си. Седна на високото столче и безмълвно изчака, докато домакинът програмира автоготвача да приготви кафе.

— Очаквах да се обадиш по-рано — промърмори Фийни. — Легнах си преди около час.

— Извинявай, случи се нещо непредвидено.

— Вече научих за подвизите ти. Забъркала си се с Рикер… не мислиш ли, че е прекалено голям залък за теб?

— Ще го преглътна, не бой се.

— Внимавай да не си повредиш стомаха. Вечно имам киселини, когато ям пуешките кюфтета, дето ги приготвя жена ми. — Постави чашите с димящото кафе на плота и седна на другото столче. — Нали ми заръча да проверя това-онова. Открих, че и на Милс не му е чиста работата.

— Той е мъртъв.

— Не думай! — Фийни замислено отпи от чашата си. — Оставил е солидно наследство. Засега съм открил два милиона и половина, внесени в различни сметки, може би има още. Постарал се е да заличи следите си, като е депозирал парите на името на негови починали родственици.

— Можеш ли да проследиш първоизточника им?

— До този момент все удрям на камък. Парите са препрани толкова пъти, че вече са почти стерилни. Най-важното е, че две седмици преди Милс да започне да помпа пенсионния си фонд и личните си банкови сметки се е срещал с Рикер. Ясно е, че да изкормиш един полицай, без да окаже никаква съпротива е възможно, само ако се чувства в безопасност.

— Забелязах, че е пил алкохол. Навярно е обърнал няколко чаши със свой познат, също като Коли. Може би са седели в колата му, той е бил непредпазлив, позволил е да го упоят… и да го убият.

— Имаш право. Постъпила си правилно, като си възложила на Макнаб да прегледа записите от охранителните камери. Момчето има орлов поглед и положително ще открие нещо.

— Наредих на двамата с Пийбоди да бъдат у нас утре сутринта в осем. Ще се включиш ли в нашия отряд?

Фийни я погледна и печалното му лице се озари от усмивка:

— Мислех, че вече съм негов член.

Наближаваше четири часът, когато тя най-сетне се прибра у дома. Празните улици бяха мокри от ръмящия пролетен дъжд. Без да включва осветлението, Ив се изкъпа, сякаш горещата вода щеше да измие ужаса от преживяното. Стоя под душа, облегнала глава на стената, докато престана да усеща миризмата на кръв.

Нагласи ръчния си часовник да я събуди в пет. Възнамеряваше да притисне Луис, което означаваше, че трябва да бъде в управлението след около час и половина. Надяваше се да поспи през малкото време, което й оставаше.

Изтегна се в леглото и си помисли, че Рурк е буден. Спеше много леко и сигурно я беше усетил до себе си. Ала той не се обърна към нея както обикновено, не я взе в прегръдките си, за да я успокои. Ив затвори очи и си каза, че непременно трябва да заспи — отчаяно се нуждаеше от почивка.

Събуди се след час, но съпругът й вече го нямаше в леглото.

Тъкмо когато се готвеше да потегли с колата, Пийбоди изскочи от къщата и задъхано извика:

— Замалко да ви изпусна!

— Какво търсиш тук?

— С Макнаб пренощувахме във вашия дом — отвърна, а мислено добави, че цял живот ще мечтае за такава спалня. — Всъщност донесохме тук дисковете. Рурк каза, че е по-практично да му гостуваме, вместо да ни закара до апартамента на Макнаб, а днес да станем в ранни зори, за да се срещнем с вас.

— Рурк ви е наредил какво да правите, така ли?

— Ами… да. — Пийбоди се настани на предната седалка и закопча предпазния колан. — Взехме го в нашата кола, когато отидохме за дисковете, после той повика лимузината, дойдохме тук и се захванахме за работа.

— Кои се захванахте за работа?

Пийбоди долови ледената нотка в гласа на началничката си. Смути се, но привидно запази спокойствие.

— Ами… ние с Макнаб… и Рурк. И преди сме се обръщали към него за техническа консултация, та си помислих, че няма нищо нередно. Сърдите ли се?

— Не. Не виждам смисъл.

Пийбоди рязко се извърна и я погледна. Не беше свикнала началничката й да проявява подобно безразличие.

— Прекъснахме към три часа… — продължи, после реши, че ще е добре да поразвесели Ив: — Не бях спала в легло от гел. Имаш усещането, че лежиш върху облак, което, разбира се, е невъзможно, защото облакът ще се продъни под тежестта ти. Макнаб хъркаше като заклан, но заспах почти веднага. Сърдите ли се на Рурк?

— Не — отвърна Ив и си помисли: „Но той ми е обиден.“ — Успяхте ли да видите на записа колата на Милс?

— Божичко! Направо ми излезе от ума! Не мога да повярвам, че не съм ви го съобщила! Видяхме я! Преминала е през електронната бариера в двайсет часа и осемнайсет минути. Отдалеч изглежда, че Милс спи, кръвта се вижда едва като се увеличи изображението.

— Кой е шофирал, Пийбоди?

— Ще бъдете разочаровани — няма шофьор. Според Макнаб трябва да прегледаме данните от компютъра, вграден в таблото, но по всяка вероятност колата се е движела на автопилот.

— Господи! — Не се беше досетила за възможността маршрутът да бъде програмиран. Още едно потвърждение за самоувереността на престъпника. Убива Милс, после превключва автомобила на автопилот. Изобщо не го е грижа, че колата може да се натъкне на препятствие.

— Макнаб дори се пошегува, нарече автомобила „Метеорът на смъртта“… защото е модел „Метеор“, нали разбирате — смутено добави Пийбоди. — Когато човек е преуморен, пуска глупави шеги.

— Полицейските коли се програмират чрез специален код. Снабдени са със сложна охранителна система, която ги предпазва дори от крадци с добри познания по електроника.

— Рурк каза същото. — Пийбоди широко се прозина. — Каза още, че има начин за преодоляване на системата.

„И той, разбира се, го знае“ — кисело си помисли Ив.

— Ще проверим — каза рязко и се свърза по видеотелефона с Фийни. Нареди му лично да провери компютъра на колата на Милс. Докато маневрираше, за да влезе в гаража, продължи да разсъждава на глас: — Ако не открием проникване в охранителната система, това ще означава, че престъпникът е знаел кода.

— Невъзможно е, лейтенант. Ще означава, че е…

— Полицейски служител. Точно така!

Сътрудничката й ужасено я изгледа:

— Нали не мислите, че…

— Изслушай ме, полицай. Разследването на убийство не започва само с намирането на труп. Съставя се списък на заподозрените, на потенциалните възможности. В процеса на работата постепенно отпадат хората от списъка, кръгът на възможностите се стеснява. Вземаш предвид веществените доказателства, онова, което е открито на местопрестъплението и фактите, които си научил за жертвата. После започваш да сглобяваш мозайката, като търсиш мястото на всеки детайл… Не споменавай пред никого за предположението ми. Но ако престъпникът се окаже полицай, ще си получи заслуженото.

— Гроб съм — промълви Пийбоди. — Повдига ми се, като си помисля, че може би имате право.

— Вярвам ти. — Ив слезе от колата. — Обади се да доведат арестувания в помещението за разпит.

Ив изпи няколко чаши кафе, докато съзнанието й се избистри напълно. Взе си от автомата кифла с черешово сладко, която имаше вкус на трици, полети с туткал с черешов аромат, но все пак залъга празния й стомах.

Влезе в помещението за разпит и остави на масата чаша с ароматно кафе, защото знаеше, че мнозина биха се съгласили на всичко, само и само да опитат истинско кафе. Любезно се усмихна на арестувания, докато Пийбоди застана до вратата и мрачно се втренчи в него.

Ив включи записващото устройство, продиктува задължителната информация и се усмихна още по-широко:

— Добро утро, Луис. Навън времето е прекрасно.

— Чух, че вали.

— Нима не знаеш, че дъждът е полезен за цветята? Как спа?

— Добре.

Тя отпи от кафето и отново се усмихна. Сенките под очите му бяха сигурно доказателство, че той лъже.

— При последната ни среща се разбрахме да ми кажеш…

— Дръжки! Ще говоря само в присъствието на моя адвокат.

— Как си позволяваш да ми държиш такъв език? Пийбоди, превърти записа обратно. Искам да потвърдиш, че не съм предизвикала задържания към цинични забележки.

— Не ми излизай с тия номера! — озъби се Луис. — Имам право да мълча, нали така?

— Възползвай се от гражданските си права, докато можеш, защото не важат в затворническата станция „Омега“, където ще те изпратя. Обещавам, че ще те сложат в най-малката бетонна килия. Мълчи си на воля, аз ще говоря. Първо, заговор за отвличане на полицейски служител.

— Няма начин да го докажеш. И с пръст не сме те пипнали.

— Два автомобила с четирима въоръжени мъже преследват бедната Далас. Не трябваше да преминаваш междущатската граница, приятел. Обзалагам се, че от ФБР ще проявят жив интерес към теб. Като ти знам досието, нищо чудно да те изпратят на „Омега“ още със следващия транзитен полет. Да не забравяме и наркотиците…

— Не се друсам.

— Няма значение. Открихме дрогата в кола, шофирана от теб. Ако ти беше пътникът, може би това щеше да се приеме като смекчаващо вината обстоятелство, обаче сега няма да ти се размине. Дори Рикер не може да ти помогне. Докато разбереш какво става, вече ще летиш към затворническата станция.

— Нямам какво да ти кажа.

— Това вече го чухме — подхвърли Ив. Забеляза, че ситни капчици пот са избили по челото на задържания. — Бас държа, че адвокатът ти е обещал това-онова! Искаш ли да ти кажа как те е забаламосал? „Ще полежиш в затвора, Луис, но ние ще те възнаградим. Ще задействаме връзките си и ще те уредим в някое хубаво местенце. Ще лежиш пет, най-много седем години, а като излезеш, ще бъдеш богат човек.“ Така ти каза адвокатът, нали?

Погледът на Луис й подсказа, че е улучила десетката.

— Разбира се, този боклук те лъже. Мисля, че не си толкова глупав и сам си го разбрал. Щом попаднеш зад решетките, няма излизане. А пък ако решиш да се оплачеш, някой от затворниците ще получи поръчение от Рикер. Ще сложи отрова в пюрето ти или ще те наръга с нож по време на едночасовата разходка в двора. Може и да се подхлъзнеш под душа и да си счупиш врата. Докато се усетиш, ще бъдеш мъртъв.

— Ако пропея пред теб, ще ме пречукат, преди да вляза в пандиза.

„Успях! — помисли си тя и се приведе. — Започва да се пропуква!“

— Ще те поставим под опеката на програмата за защита на свидетелите.

— Няма да се получи. Той е способен да ме намери, където и да съм.

— Хайде, де! Да не е магьосник? Предлагам ти изгодно споразумение, приятел. Ако ми кажеш онова, което ме интересува, ще се погрижа да те освободят и да започнеш нов живот тук или на друга планета.

— Не ти вярвам…

— Защо ми е да те лъжа? Освен това нямам причина да желая смъртта ти. Какво ще кажеш?

Луис мълчеше, само от време на време навлажняваше с език пресъхналите си устни.

— Направи ми впечатление, че Рикер не е с всичкия си — продължи Ив. — Ти как мислиш, Луис? — Изчака, като го остави да размисли, после добави: — Нищо чудно да си каже, че ти си сгафил. Никога няма да си признае, че е постъпил глупаво, като те е изпратил подир мен. Ще те обвини, че си ме изпуснал и си позволил да те заловят. Знаеш, че имам право. Този човек е откачен.

През безсънната нощ, която беше прекарал на тесния нар в килията, Луис беше стигнал до същото заключение. Не му се нравеше и студения поглед на адвоката Канарди. Известно му беше, че Рикер не обича свои служители, които са се провалили.

— Ще говоря, но при условие, че няма да лежа в панделата.

— Ще се постараем да го уредим.

— Ще го уредиш ли? Майната ти! Искам да получа имунитет. Няма да кажа нито дума, докато не се срещна с прокурора и не получа неговата гаранция. Ясно ли е, Далас? Искам нова самоличност, ново лице и сто и петдесет хиляди суха пара.

— А може би ще поискаш и красива жена заедно с куп дечурлига! — озъби се Ив.

— Ха-ха! Много смешно. — Луис се беше ободрил. Чувстваше се много по-сигурен, отколкото преди няколко часа. — Гледай да уредиш споразумението с прокурора. Чак тогава ще разговаряме.

— Веднага ще се заема. — Тя се изправи. — Сигурно ще се наложи да се явиш на предварителното разглеждане на делото. Тъкмо удобен случай да упражниш правото си да мълчиш. Бъди много, много внимателен. Ако Канарди се усъмни в нещо, незабавно ще докладва на Рикер.

— Играта ми е повече от ясна. Гледай да уредиш споразумението.

— Браво на вас! — поздрави я Пийбоди, докато вървяха по коридора.

— Получи се. — Ив вече беше набрала номера на прокурора. Намръщи се, като чу механичен глас да съобщава в кои часове е приемното време. — Май днес ще вдигна още някого от леглото. Да се върнем у дома. Искам да видя записа. После ще инструктирам всички.

— Всички ли?

— Фийни също се включва в играта.

Очакваше да завари Рурк да помага на Макнаб, но остана разочарована. Младежът работеше сам на нейния компютър. Погледна вратата между двата кабинета и видя червената лампичка, която сигнализираше, че е задействан заключващият механизъм. Раздразнено си помисли, че няма да се унизи да почука.

— Невъзможно е да ви покажа нещо, което не съществува, лейтенант — заоправдава се Макнаб. — Почистих изображението и сега е кристално, но се вижда само мъртвец, който се вози в колата.

Ив взе разпечатката и се втренчи в Милс. После нареди:

— Прегледай записите след този кадър. Искам да увеличиш всяко превозно средство, било то кола, камионетка или мотоциклет, което е преминало по това ниво на моста, до момента, когато районът е бил блокиран.

— Интересувате се от всички превозни средства, които в разстояния на час са преминали по това платно на моста Джордж Уошингтън, така ли? — невярващо попита Макнаб.

Тя студено го изгледа:

— Точно така, детектив. Ако не си разбрал заповедта, ще я повторя.

— Разбрах, лейтенант! — тежко въздъхна младежът.

Ив се свърза по видеотелефона с доктор Майра и си уговори среща за следващия ден. Поколеба се, после се обади на командира:

— Сър, помолих капитан Фийни и детектив Макнаб да ми съдействат при настоящото разследване.

— Разрешавам ти да си сътрудничиш с колеги от всички отдели. Разчитам на правилната ти преценка, лейтенант. Напредваш ли с разследването на убийството на Милс?

— Предпочитам да ви докладвам лично, сър, когато разполагам с повече факти. Междувременно настоявам детектив Мартинес от 128-и участък да бъде поставена под наблюдение.

— Мислиш ли, че по някакъв начин е свързана със смъртта на колегите си?

— Нямам данни в подкрепа на подобно твърдение, сър. Но съм на мнение, че ако тя не ги е убила, то и нейният живот е в опасност. Възнамерявам да я разпитам, ала се страхувам междувременно да не пострада.

— Добре, лейтенант. Ще се погрижа да я охраняват.

— Сър, известно ли ви е дали от отдела за „Вътрешно разследване“ проверяват Коли, Милс и Мартинес?

Уитни присви очи:

— Не! А ти знаеш ли нещо по въпроса?

— Не… но имам известни подозрения.

— Забелязах. До обяд искам писмения ти рапорт. Медиите надушиха за случилото се и ме притискат. Двама убити полицаи — това е истинска сензация за репортерите.

— Ще го имате, сър.

После се свърза с Надин Фарст от Канал 75. Щом я видя, телевизионната репортерка засия:

— Далас, радвам се, че се обаждаш. Току-що научих нещо интересно. Кой избива ченгета?

Вместо отговор Ив отсече:

— Чакам те в управлението в… — Погледна часовника си и добави: — … точно в десет и половина. — Междувременно щеше да приключи работата с Фийни, да се отбие в съда, където щеше да се гледа предварителното дело срещу Луис, и да се върне в полицейското управление. — Ще научиш интересни факти, които не са известни на колегите ти. Съгласна съм да дам интервю.

— Изненадана съм от благосклонността ти. Какво искаш в замяна — да убия някого ли?

— Няма да стигнем чак дотам. Искам да разпространиш история, която уж си научила от анонимен източник в полицията. Страхлива ли си, Надин?

— Нима си забравила? Нищо не може да ме изплаши.

— Все пак те съветвам да бъдеш нащрек, за да не пострадаш. „Новината“ е свързана с Макс Рикер.

— Господи, Далас! Обичам те! Разполагаш ли с информация, която го уличава в престъпление? Божичко, какво надушвам? Мисля, че е „Еми“… не… „Пулицър“ е!

— Успокой топката, скъпа. Чакам те в моята канцелария точно в десет и половина. Само да си се изпуснала пред някого, мисли му! Веднага ще разваля споразумението и ще ти почерня живота.

— Гроб съм! — провикна се Надин. — Чакай ме! Идвам!

Ив прекъсна връзката и се замисли. Като се обърна, видя, че Макнаб и Пийбоди се взират в нея.

— Какво има? На проблем ли се натъкнахте?

— Не, лейтенант — отвърна сътрудничката й. — Вече прегледах първата дискета, обхващаща период от десет минути.

— Действай по-бързо.

— Може би ще работя по-добре, ако хапна нещо.

— Тук си от осем часа и сигурно си унищожила всичката храна. — Тя отново погледна вратата между кабинетите и се запита дали да почука. Появата на Фийни не й позволи да се поддаде на изкушението.

— Успях! — победоносно заяви той. Остави дисковете на бюрото, настани се на един стол и протегна крака. — Диагностика, компютърен анализ… Главата си залагам, че автопилотът е бил програмиран от специалист.

— Използван ли е кодът на Милс? — нетърпеливо попита Ив.

— Не. В противен случай щях да предположа, че престъпникът е накарал Милс да му го съобщи и после го е убил. — Фийни извади от джоба си пакетче с любимите си захаросани бадеми. — Кодът е доста архаичен и почти не се използва. През последните години беше въведена нова система, но по-старите модели автомобили още се задействат чрез този код, който навремето се прилагаше от автомобилните техници в случаите, когато се налагаше транспортиране на повредени коли. Важното е, че програмирането става чрез специално устройство. Разбираш ли за какво намеквам?

— Устройството беше в джоба на Милс.

— Именно. — Фийни въздъхна. — Убиецът е знаел какво прави. Този човек не допуска грешки, Далас.

Тя безмълвно кимна и сърцето й се сви. Наблюдаваше изражението на ирландеца и си мислеше, че по лицето му сякаш са изписани собствените й мисли и страхове.

— Да приемем, че престъпникът е полицай. Може би е пенсиониран, а може би още е на служба.

— Мръсник! — промърмори Фийни и машинално лапна поредното бадемче.

— И двамата убити са познавали човека, който ги е очистил, и са му се доверявали. — Ив заобиколи бюрото, включи монитора на стената и започна да рисува диаграма. — Коли е свързан с Милс, а Милс с Мартинес. Рот е началник на участъка, в който тримата служат. А в основата на всичко или по-точно в центъра е Макс Рикер. Кой още? — Тя натисна един клавиш и на монитора се появи списък на хората от специалния отряд, които бяха работили по залавянето на Рикер, придружен със снимките им. — Спешно трябва да ги проверим. — Разгледа снимките и добави: — Много щателно… и много тайно. Насочете вниманието си към банковите им сметки. Оказа се, че и Коли, и Милс притежават прекалено големи влогове за скромните им заплати. Парите ще ни подскажат кой е корумпиран.

— Пфу! — възкликна Макнаб, който намръщено четеше списъка. — Лейтенант, ще ми обясните ли нещо? Да допуснем, че Коли и Милс са получавали подкупи от Рикер или от неговите хора. Но защо е трябвало да ги убият? Ако наистина убиецът е полицай, и то корумпиран, защо ги е отстранил?

— Мислиш ли, че мошениците знаят що е чест, Макнаб?

— Не… Но не виждам смисъл да ги убие.

— Може би го е направил, за да се защити, да прикрие следите си, или пък е имал угризения на съвестта. — Тя сви рамене. — Най-вероятно Рикер е подкупил някого и му е поръчал да намали броя на онези, които се издържат на негов гръб… Трийсет сребърника — добави замислено. — Забелязах, че Рикер има слабост към среброто. Възможно е в този списък да не е включен убиецът, а поредната жертва. Трийсет сребърника — повтори. — Символ на предателството. Може би престъпникът е искал да разберем, че тези полицаи са корумпирани. Трябва да разгадаем мотивите му. Но най-важното в момента е да разберем още колко ченгета са вземали подкупи.

— Ще избухне невъобразим скандал, когато истината излезе наяве — намеси се Фийни. — Мнозина няма да ти простят, че си опетнила полицейската значка…

— Полицейската значка вече е окървавена — прекъсна го тя. — Отивам в управлението, а оттам в съда. Предлагам днес да работим тук. Ще инсталираме още един компютър, за да използвате международната информационна мрежа.

Хвърли поглед към вратата между кабинетите и забеляза, че червената лампичка още е включена. Реши, че не желае да се унизи пред колегите си. Излезе в коридора, преглътна гордостта си и почука на вратата на Рурк. Той веднага отвори:

— Здравей, лейтенант. Тъкмо се готвех да изляза. — Посочи куфарчето, което носеше.

— Аз също. Днес колегите ми ще работят тук. Възможно ли е да включим още един-два компютъра?

— Съмърсет ще им даде всичко, което им е необходимо.

— Ами… добре. Благодаря…

Рурк я хвана под ръка и я поведе към стълбището:

— Искаш ли да ми кажеш още нещо?

— Не мога да работя, като знам, че още ми се сърдиш.

— Вярвам ти. Какво да направя по въпроса?

Подигравателният му тон я вбеси, идваше й да го ритне.

— Извиних се, нали? — сопна се.

— Така е. Какъв съм грубиян! Извиняваш се, а аз продължавам да се сърдя.

— Престани да ми се подиграваш — намръщи се Ив. — Неравностойни противници сме. Не е честно!

— Нима не си разбрала, че в живота справедливостта почти не съществува? — Ала сърцето му се смекчи от печалното й изражение. Той спря и я погледна в очите: — Обичам те, Ив. Винаги ще те обичам, каквото и да направиш. Но понякога ме вбесяваш.

Тя изпита едновременно облекчение и раздразнение: приятно й беше да чуе любовното му признание, но не смяташе, че трябва да бъде порицавана, задето си върши работата.

— Слушай, не исках да се забъркваш…

— Именно — прекъсна я той и притисна пръст до устните й, за да я накара да замълчи. — Именно в това е проблемът. В момента и двамата нямаме време да обсъдим въпроса, но ако днес, докато се бориш за възтържествуването на справедливостта, ти останат няколко свободни минути, помисли върху думите ми.

— Не ми говори като на малоумна!

Рурк я целуна, което донякъде я успокои, но тя усети, че липсва нещо.

— Отивай на работа, Ив. Ще поговорим по-късно.

— Как става така, че все той има последната дума! — гневно възкликна Ив. Чу как Рурк каза нещо на Съмърсет, после външната врата се затвори.

Докато слизаше по стълбата, в съзнанието й нахлуха язвителни и иронични думи, с които можеше да срази съпруга си, ако й бяха хрумнали преди малко.

— Лейтенант — икономът, който стоеше във фоайето, й помогна да облече якето си — нещо, което никога досега не беше правил, — ще се погрижа да осигуря на колегите ви всичко необходимо.

— Добре.

— Лейтенант…

— Мамка му, изплюй най-сетне камъчето! — озъби се тя.

Съмърсет очевидно не се обиди от грубата й забележка:

— Относно снощната ви постъпка…

— Няма да търпя забележки и от теб, грознико! — Тя мина покрай него и рязко отвори вратата.

— Според мен постъпихте правилно — кротко добави икономът и сякаш я зашемети със собственото й оръжие. Ив зяпна от изумление и прошепна:

— Какво каза?

— Мисля още, че слухът ви е увреден, а аз мразя да повтарям. — Съмърсет се обърна и тръгна по коридора.

Тя го проследи с поглед, но не помръдна. От изненада сякаш се беше вкаменила.