Присъда в смъртта

Седемнайсета глава

Ив провери дали предпазният й колан е закопчан и едва устоя на желанието да затвори очи.

— Знаеш ли, всъщност не бързам толкова — промълви.

Рурк, който умело пилотираше новия модел автомобил „земя-въздух“, произведен от неговата компания, иронично вдигна вежда:

— Когато ме помоли да те закарам, твърдеше точно обратното.

— Не подозирах, че изгаряш от желание да изпробваш новата си играчка. Господи! — възкликна тя, като неволно погледна надолу и видя океанския бряг. От тази височина разкошните вили и хотели изглеждаха като играчки. — Нарочно си се издигнал толкова високо, нали?

— Не, скъпа — усмихна се той. Знаеше, че съпругата му се страхува от височините и че ще се почувства по-добре, след като се приземят. Затова реши да включи двигателите на пълни обороти, за да постигне максимална скорост.

— Ще станем на пихтия, ако това чудо падне — избърбори Ив и се насили да мисли за друго. Напомни си, че пътуването до вилата на Бейлис щеше да й отнеме много повече време, ако използваше пострадалия си служебен автомобил. Дори да беше взела някоя от бързите спортни коли на Рурк, разстоянието беше прекалено голямо. Щеше да се забави, ако пътуваше по магистралата. Единственото разумно разрешение бе да помоли Рурк да я закара със самолет до там. Сега обаче съжаляваше за прибързаното си решение.

— Бейлис е бил изплашен — отбеляза тя, като се мъчеше да говори по-високо, за да не бъде заглушен гласът й от рева на мощните двигатели. — Отбил се е в къщата само за да вземе някакви дискети — кутията беше празна. Толкова е бързал, че дори не е програмирал отново домашния дроид.

— Само след няколко минути ще имаш възможност да го разпиташ. — Рурк издигна летящия автомобил на още по-голяма височина и направи завой.

Ив подозрително го наблюдаваше как управлява машината и как превключва на автопилот чрез устна команда до компютъра.

— Какво правиш?

— Провеждам изпитателен полет. Мисля, че новата ми играчка е готова за масово производство.

— Изпитателен полет ли? Масово производство… Какво искаш да кажеш?

— Това е само прототипът.

Ив пребледня като платно и прошепна:

— Значи досега никой не е летял с това чудо.

— Експериментът се оказа успешен, скъпа! — извика Рурк и широко се усмихна. Вятърът, нахлуващ през спуснатото странично стъкло, развяваше дългата му черна коса. — Вече падаме!

— Какво? — Тя се вцепени от страх.

— Приземяваме се, мила моя.

Ако беше сам, Рурк щеше да пикира, за да провери как машината реагира на управлението, но заради Ив продължи бавното спускане, докато се озова над шосето.

— Премини към приземяване — нареди на компютъра.

— Приземи машината.

Сребристото торпедо плавно се спусна на шосето, без да намали скоростта си.

— Намали, фукльо! — процеди Ив. — В този район скоростта на движение е ограничена.

— Тук сме по работа и няма да се съобразяваме с ограниченията. Обещавам, че когато времето се постопли, отново ще те разходя с новия ми автомобил, но ще свалим и гюрука.

Според Ив никога нямаше да стане достатъчно топло, за да се качи отново в двуместното сребристо торпедо, но предпочете да не сподели мислите си с Рурк. Забрави страховете си, като погледна електронната карта на местността на таблото и видя, че съпругът й е приземил машината само на километър разстояние от вилата на Бейлис.

След като опасността беше отминала, вече не съжаляваше, че е предприела опасното пътуване.

В тишината се чуваше шумът на прибоя. На брега бяха накацали къщи, построени от стъкло и рециклиран дървен материал, които сякаш се състезаваха помежду си по разкош и по броя на терасите с изглед към океана. Градините помежду им бяха засадени с растения, които виреят на камениста почва, а за украса служеха странни малки скулптори, изобразяващи нимфи и морски божества.

Тук-там проблясваха светлини, но повечето къщи тънеха в мрак. Тук богатите й привилегировани нюйоркчани търсеха убежище през горещите летни месеци.

— Не мога да повярвам, че не притежаваш една от тези вили — язвително подхвърли Ив.

— В интерес на истината имам няколко къщи, които давам под наем, но нямам желание да летувам тук. Курортът ми се струва доста… еснафски. — Рурк закачливо й се усмихна. — Но ако държиш…

— Не, не! — побърза да каже тя. — Подозирам, че съседите ще ни канят на гости, след което и ние ще бъдем задължени да отвърнем на жеста им. Косата ми настръхва, като си представя как трябва да ги забавлявам, да приготвям напитки и Бог знае какво още…

— Кошмарна перспектива! — усмихна се Рурк, докато паркираше на алеята зад голям черен автомобил. — Това колата на Бейлис ли е?

— Да. — Ив огледа къщата, която почти не се различаваше от съседните постройки. Беше боядисана в бяло, големите прозорци гледаха към тераси, украсени с огромни сандъчета, в които растяха цветя или дръвчета. Многобройните стъклени стени проблясваха в здрача, а третият етаж на постройката беше опасан с тераса. — Едно ченге не може да си позволи подобен разкош. Но съпругата на Бейлис е богата. — Погледна Рурк и подхвърли: — Хубаво е да имаш богат брачен партньор.

— Така казват хората.

— Ако Бейлис е в къщата, защо не е включил осветлението? Изпитвам лошо предчувствие. — По пътя се беше питала как да накара Рурк да остане в колата, но сега инстинктивно почувства, че планът й трябва да се промени.

Слязоха от колата и тръгнаха по тясната пътека, водеща към входната врата, обградена със стъклени плоскости, гравирани със стилизирани раковини. През стъклото се виждаше просторната всекидневна, която също беше боядисана в бяло.

Ив машинално разкопча якето си, за да може по-лесно да извади оръжието си, и позвъни на вратата.

— Ако не беше колата, човек би си помислил, че къщата е необитаема — прошепна.

— Твоят човек може би е отишъл да се поразходи край океана. Курортистите обичат да слушат шума на прибоя.

Тя поклати глава:

— Бейлис едва ли е в настроение за разходки по брега.

Замисли се, после се наведе и извади резервното оръжие, което носеше в кобур, прикрепен към глезена си, и го подаде на Рурк:

— Заобиколи къщата и влез през задния вход. Използвай оръжието само при крайна необходимост.

— Знам правилата. — Той пъхна оръжието в джоба си. — Мислиш ли, че Бейлис е опасен?

— Не вярвам. Но не се знае кой дебне наоколо. Ще се кача на втория етаж да поогледам. Внимавай да не те нападнат в гръб.

— Ти също.

Разделиха се. Знаеха, че могат да разчитат един на друг, че дори разделени ще се справят, ако възникне опасност.

Ив се изкачи по външната стълба и се озова на просторната тераса. Стъклените врати бяха заключени и закрити с щори. Тя тръгна наляво. Пристъпваше предпазливо, нищо не убягваше от погледа й. Нещо проблесна в полумрака. Тя спря и приклекна. Някой беше разлял вода на терасата. Ив се изправи и реши да проследи откъде идва водата.

Шумът на океана се усили, в бученето на прибоя сякаш се долавяше зловеща нотка. Небето беше индиговосиньо, първите звезди вече блещукаха. Ив наостри уши — някой се изкачваше по стълбата отдясно. Извади оръжието си, но отпусна ръка, като видя Рурк.

— Стълбите са залети с вода — прошепна той.

— Също и терасата. — Тя посочи към страничната врата, която беше отворена.

Рурк кимна. Застанаха от двете страни на вратата и се спогледаха, после едновременно влязоха.

— Прицелвай се вдясно — прошепна Ив, нареди на осветлението да се включи. Отстъпи вляво и извика: — Капитан Бейлис! Аз съм лейтенант Далас. Нося заповед за арестуването ви. Къде сте?

Гласът й отекна сред просторното помещение с висок таван.

— Имам лошо предчувствие — промърмори. — Много лошо предчувствие.

Хвана оръжието с две ръце и тръгна към вратата, изпод която бликаше водата. С периферното си зрение забеляза отворения куфар върху леглото, небрежно захвърленото сако. Погледна към Рурк, който беше отворил вратата на грамадния дрешник, и му направи знак да я последва. Със свободната си ръка завъртя валчестата дръжка, отвори вратата, приведе се и мина под протегнатата ръка на Рурк.

Стресна се, като чу оглушителната музика. Стените бяха боядисани в ослепително бяло, огледалата с позлатени рамки приличаха на езерца, а двойният умивалник беше с размерите на вана.

Писъците на Мейвис не заглушаваха напълно бученето на някакъв мотор. Ив тръгна към другата част на Г-образното помещение!

Видя снежнобяла вана, по която се стичаше кървава река. Кръвта капеше от ръката, която се подаваше над ръба, и обагряше полицейската значка, захвърлена на пода.

— Да му се не види! — извика Ив и се спусна към ваната, но веднага разбра, че е прекалено късно за медицинска помощ.

Бейлис лежеше във ваната, главата му беше положена върху сребриста възглавница, тялото му беше прикрепено към ваната с лейкопласт. Широко отворените му очи, които се взираха в Ив, бяха замъглени от смъртта.

На дъното на ваната блестяха сребърни монети. Без да ги преброи, тя знаеше, че са трийсет.

— Закъснях! — промълви. — Убиецът ме е изпреварил. Сигурно се е страхувал, че Бейлис ще ми разкрие картите си.

Рурк докосна рамото й:

— Да ти донеса ли чантичката с приспособленията?

— Да — отчаяно промълви тя. — Не вярвам убиецът да се навърта наоколо, но все пак внимавай. — Извади комуникатора си и добави: — Според правилника първо трябва да уведомя местните власти, после да се обадя в управлението и да съобщя за престъплението. Междувременно ще бъдеш мой помощник. Напръскай ръцете и подметките си с изолиращ спрей и не…

— Не пипай нищо — довърши той. — Каква ужасна смърт. Завързали са го, хвърлили са го във ваната и са пуснали водата. Той е гледал как нивото се покачва, знаел е, че смъртта е неизбежна. Помещението е звукоизолирано. Никой не е чул писъците му.

— Убиецът ги е чул — промълви Ив, обърна се и включи видеотелефона си.

Тя засне местопрестъплението и направи предварителен оглед, докато чакаше пристигането на местните полицаи. Знаеше, че трябва да бъде много тактична, ето защо не започна да дава нареждания на шериф Рийс, а го помоли да изпрати хората си да разпитат съседите.

— В момента нямаме много курортисти — осведоми я той. — Но през юли е истинска лудница.

— Знам. Може би ще извадим късмет. Шерифе, не мисли, че изземам пълномощията ти. Ако се потвърди, че убийството е свързано с разследването, което провеждам, аз ще се заема със случая. Но няма да се справя без помощта на местната полиция.

— Ще направим всичко възможно да ти помогнем, лейтенант. — Той изпитателно я изгледа. Бледозелените му очи се открояваха като малки езера върху мършавото му сбръчкано лице. — Може да сме провинциалисти, но не сме глупави. Вярно е, че тук не се извършват много престъпления като в големия град, но и ние знаем това-онова.

— Благодаря за разбирането. — Ив му подаде флакона със спрея. — Познавахте ли се с капитан Бейлис?

— Разбира се. — Рийс напръска подметките и дланите си. — Със съпругата му ежегодно летуваха тук през август, а през другото време идваха по за два дни всеки месец. Посрещаха гости, пазаруваха в селото. Не общуваха с местните хора, но бяха учтиви и любезни. Никога не са ни създавали неприятности.

Ив се заизкачва по стълбата редом с него и го попита:

— Идвал ли е в къщата сам?

— Почти никога. Един-два пъти годишно прескачаше дотук по за ден-два. Излизаше с лодката да лови риба. Казваше, че жена му мразела риболова. Съобщихте ли й тъжната вест!

— Разбрахме, че е заминала за Париж. Ще издирим в кой хотел е отседнала и ще й се обадим. Бейлис водил ли е други жени?

— Не. Мнозина курортисти водят тук приятели или метреси, да ме прощавате за израза. И жените не падат по-долу. Бейлис беше верен съпруг. Не съм го виждал с любовница.

Ив кимна и двамата се приближиха до ваната. Рийс въздъхна:

— Ужасна гледка. Честно да си кажа, не съжалявам, че ти ще се занимаваш със случая, лейтенант. — Почеса се по главата и попита: — Ако престъпникът е искал да инсценира самоубийство, защо не е освободил ръцете и краката на мъртвеца?

— Не се е опитал да инсценира самоубийство. Искал е полицейската значка да бъде окървавена. Това е нещо като негов „подпис“. Вече заснех местопрестъплението, а след като и ти вече си тук, ще изпразня ваната, за да огледам трупа.

— Действай. — Шерифът отстъпи назад и въпросително изгледа Рурк, който току-що беше влязъл.

— Моят временен помощник — обясни Ив. — А това е шериф Рийс.

— Познавам ви — промърмори шерифът. — Виждал съм ви по телевизията. Известно ми е, че притежавате няколко къщи в околността.

— Вярно е.

— Поддържате ги добре, което прави добро впечатление на местните хора. Колата пред къщата ваша ли е?

— Да — усмихна се Рурк. — Моделът е съвсем нов.

— Страхотна е.

— Ако ви интересува, разгледайте я, след като приключите работата си тук.

— С удоволствие, падам си по хубави коли.

Ив изключи помпата, изтласкваща вода във ваната, включи записващото устройство и задиктува:

— Жертвата е мъж от бялата раса. Удостоверявам самоличността му — Бойд Бейлис, четирийсет и осем годишен, капитан от нюйоркската полиция. Предполагаема причина за смъртта — удавяне. На лявата китка се вижда дълбок разрез. — Сложи очила, каквито използваха микрохирурзите, огледа раната и добави: — Не се забелязват други наранявания, свидетелстващи, че Бойд е оказал съпротива. — Свали очилата и продължи да диктува: — Жертвата носи златна венчална халка и златен ръчен часовник. Тялото е прикрепено към ваната с помощта на лейкопласт.

Когато водата се източи, Ив се обърна към шерифа:

— Искам да огледам трупа. Ти ще записваш.

— Предпочитам да съм провинциален шериф, отколкото ченге в отдел „Убийства“ — отбеляза Рийс и прикрепи записващото устройство към яката на ризата си.

Ив влезе във ваната. Представяше си как е било извършено убийството. Бейлис сигурно е бил в безсъзнание, когато са го донесли тук, иначе не би позволил да го удавят, без да окаже съпротива. Наведе се и започна да разлепва лейкопласта:

— Използвана е самозалепваща лента, с каквато се пакетират кашони. Лепилото не се разтваря във вода. Престъпникът си е служил с обикновена или с градинарска ножица. Действал е методично, не се е страхувал, че някой ще го изненада.

Тя внимателно отлепи лейкопласта от влажната вана и го прибра в плик за веществени доказателства. Сетне повдигна главата на мъртвеца, но на тила липсваше подутина от удар.

„Мръсникът е зашеметил жертвата с електрошокова палка — помисли си. — Нищо чудно да е използвал служебното оръжие, което са му дали от полицията.“

Продължи да отлепва лейкопласта, като грижливо прибираше лентите в плика.

Рурк я наблюдаваше отстрани. Тя работеше бързо, очите й бяха безизразни, сякаш се опитваше да пренебрегне чувствата си и да съсредоточи цялото си внимание върху работата. Възхити се от смелостта й, която тя не осъзнаваше. Искаше се много кураж да застанеш лице срещу лице със смъртта и неуморно да се трудиш за залавянето на престъпника… особено когато отмъщаваш заради човек, който е бил твой враг.

— Подай ми очилата — промълви Ив и Рурк побърза да се подчини.

Тя клекна и разгледа охлузванията по кожата, предизвикани от усилията на Бейлис да се освободи от лейкопласта. Предположението й се потвърждаваше — Бейлис е наблюдавал как водата във ваната се покачва, крещял е, молил е за пощада. И още нещо бе сигурно — че е познавал убиеца си и е викал името му.

Внимателно го обърна по корем, сякаш той беше жив човек, на когото може да причини болка. На гърба и на задните му части имаше едва забележими ожулвания от притискането до ваната. На бедрото му беше татуирана полицейска значка, точно копие на окървавената значка на пода на банята.

— Полицай до мозъка на костите си — промърмори тя. — Или поне се е мислил за такъв. Едва ли си е представял, че ще умре по този начин — гол и безпомощен. — Въздъхна и събра сребърните монети. — Точно трийсет са — добави, преди да ги пусне в пликчето, което Рурк й подаде. — Престъпникът убива жертвите си по различен начин, но не променя символиката… Кръвта още не е започнала да се съсирва, което означава, че не е изминало много време от настъпването на смъртта. Ако бяхме дошли по-рано, може би щяхме да заловим убиеца на местопрестъплението… Подай ми уреда за определяне на точния час на смъртта.

— Лейтенант — обади се Рурк, — струва ми се, че твоите хора пристигнаха.

— Така ли? — Ив протегна ръка и той й подаде уреда. По стълбището вече отекваха стъпки, чуваха се приглушени гласове. — Почти привърших. Умрял е само преди час! — възкликна, като разчете показанията на устройството. — Да му се не види, изпуснахме го за малко!

В този момент Пийбоди влезе в помещението и тя побърза да й нареди:

— Включи записващото си устройство. Организирай транспортирането на трупа до моргата. Метачите да започнат работата си. Повика ли някого от компютърния отдел?

— Фийни и Макнаб са в другата кола. Ще пристигнат всеки момент.

— Щом дойдат, незабавно да се заемат с наблюдаващите камери и с видеотелефоните. Благодаря за съдействието, шерифе. — Тя протегна ръка за записващото устройство, което му беше поверила, и добави: — Това е сътрудничката ми, полицай Пийбоди. Тя ще поеме огледа на местопрестъплението, ако не възразявате.

— Нямам нищо против.

— Ще претърся къщата. Необходими са ми дискетите, които Бейлис е донесъл.

— Кабинетът е на първия етаж — намеси се Рурк. — Ще ти го покажа.

Тонът му подсказа на Ив, че е за предпочитане при огледа на кабинета да не присъстват сътрудниците й. Тя потисна раздразнението си, задето си е позволил сам да разгледа къщата, и се обърна към Рийс:

— Ако обичаш, провери какво са научили твоите хора, които са разпитали съседите. Възможно ли е да се свържеш с патрулните коли? Може би някой е забелязал непознат автомобил в околността.

— Добре, лейтенант. Ако не възразяваш, ще се свържа с тях отвън. Имам нужда от чист въздух.

— Благодаря. — Двамата с Рурк излязоха от банята и изчакаха да се разминат с полицаите, които се изкачваха по стълбището. Щом останаха сами, Ив гневно възкликна: — Как ти хрумна сам да обикаляш из къщата? Известно ли ти е, че цивилни не трябва да присъстват на местопрестъплението?

— Нали ме беше назначила за временен помощник — парира я той. — Мислех, че няма да имаш нищо против. Между другото, всички врати и прозорци бяха затворени. Алармената система е свръхмодерна — произведена от една моя компания. Престъпникът я е изключил, което означава, че е знаел кода. Открих и помещението с мониторите за наблюдателните камери, Фийни сигурно ще потвърди, че убиецът е обезвредил и системата за сигурност. Няма да откриете записи на случилото се вътре и вън от къщата след седем часа вечерта.

— Добра работа.

— Кого хвалиш — мен или престъпника?

— Ха-ха, много си духовит. Този човек има стоманени нерви. Не изпада в паника, не бърза, заличава следите си, въпреки че е обзет от ярост и от жажда за мъст. Сигурно е отличен полицай.

Влязоха в просторния кабинет. През остъклената стена се разкриваше величествен изглед към океана, който бучеше в мрака.

Ив веднага забеляза преобърнатата чаша върху бюрото. Течността беше образувала локвичка върху никелираната повърхност. На пода бяха разхвърляни дискове и мъжки дрехи. Ив забеляза, че това бе костюмът, който Бейлис носеше на съвещанието при началника на полицията.

— Влязъл е през страничната врата откъм терасата — замислено каза тя. — Бейлис тъкмо си е приготвил напитка. — Взе чашата и я подуши. — Мирише на уиски… После се е заловил да преглежда информацията, записана на дискетите. Чул е подозрителен шум, вдигнал е поглед и е видял човека на прага. Скочил е на крака и е разлял напитката си. Може би дори е имал време да извика името на нападателя, после онзи го е зашеметил с електрошоковата палка. — Тя се разходи из кабинета, заобиколи бюрото и продължи да говори: — Убиецът го е съблякъл още тук. Действал е според грижливо подготвен план. Навярно е идвал във вилата и преди и е знаел къде се намира наблюдаващата камера. Излязъл е, изключил е камерата, взел е дисковете с инкриминиращите го записи. Дали е донесъл лейкопласта със себе си?

Заотваря чекмеджета и шкафове и внезапно възкликна:

— Ето запечатана ролка от същата залепваща лента. Открил е каквото му е трябвало в кабинета на Бейлис. Изхвърлил е остатъка от лентата и ножицата, която е използвал. Няма да ги намерим…

— Лейтенант — прекъсна я Рурк, — прегледай дискетите.

— Ще стигна и до тях… После е занесъл Бейлис на горния етаж. По тялото на мъртвия не забелязах охлузвания от влачене, което говори, че престъпникът е много силен и го е носил на ръце. Поставил го е във ваната и го е „облепил“ с лейкопласта. Докато се е занимавал с това, е свалил обувките, но не и дрехите си — повърхността на ваната не е издраскана, а отвън има локви, навярно водата се е стичала от панталона му.

Сцената сякаш се разиграваше пред очите на Ив. Представяше си човека, който действа методично и търпеливо, макар да го разяжда убийствена ярост.

— Изчакал е жертвата му да се свести, после му е обяснил защо трябва да умре, с какво е заслужил да бъде подложен на унижение и изтезание. Пуснал е водата, а Бейлис е закрещял за милост, за пощада. Нивото постепенно се е покачвало, включило се е джакузито, и е разпенило горещата вода. Престъпникът е бил глух за молбите на жертвата си. Бил е невъзмутим и равнодушен. Човек трябва да остане безучастен пред лицето на смъртта, за да не обсеби тя душата му. Убиецът преспокойно е наблюдавал приближаването й.

Не е бил възбуден, нито опечален. За него това е работа, която трябва да се свърши, и то добре. Да се свърши целенасочено. Когато водата е проникнала в белите дробове на Бейлис и той вече не е помръдвал, а облещените му очи са станали неподвижни, екзекуторът му е хвърлил монетите върху трупа. Трийсетте сребърника на Юда.

Излязъл е от ваната, без да обръща внимание на водата, стичаща се от дрехите му, сложил си е обувките и е напуснал къщата. Оставил е вратата отворена, защото е искал мъртвият скоро да бъде открит, смъртта му да бъде обсъждана от колегите му. Този човек смята задачата си за изпълнена едва когато от полицията научат за смъртта на още едно ченге.

— Възхищавам се от умението ти да направиш възстановка на случилото се — промълви Рурк.

— Много е лесно.

— Едва ли. — Той се запита колко ли подобни сцени са запечатани в паметта й. Колко ли жертви и колко убийци се криеха в тъмните ъгълчета на съзнанието й.

„Човек трябва да остане безучастен пред лицето на смъртта, за да не обсеби тя душата му“ — бе казала Ив, но никога не оставаше равнодушна. Може би затова вършеше работата си безупречно, но споменът за жертвите не й даваше покой, преследваше я дори в съня й.

— Прегледай дискетите, Ив.

Този път тя се подчини. Тайната „картотека“ на Бейлис съдържаше досиета на полицейски служители, някои от които бяха много високо в йерархията.

— Поне е бил демократичен при лова на вещици. — Видя и своето име върху един диск и заяви: — Ще приберем всички като веществени доказателства. Доста работа ще падне, докато се запознаем със съдържанието им. Компютърът му още работи — изненадано отбеляза тя, седна и намръщено се втренчи в монитора.

— Вътре има диск, който според мен не е от картотеката на Бейлис — обади се Рурк.

— Пипал ли си компютъра? — Ив рязко се обърна и гневно го изгледа. — Предупредих ли те да не…

— Млъкни и провери какво е записано на диска.

Искаше й се хубаво да го насоли, но предпочиташе да изчака, докато останат насаме. Отново се обърна към компютъра и му нареди да се включи.

Екранът на монитора се обагри в сиво, появиха се думи. Нямаше звук, само бели букви на сив фон.