Проклятието на огледалото

I.

Като гледаше безстрастно наблюдаващата го през очилата си с дебели рогови рамки Ела Зелински Дърмът Крадък реши, че тя е прекалено съвършена, за да бъде истинска. Със спокойна деловитост тя чевръсто извади лист с машинописен текст от едно чекмедже и му го подаде.

— Почти съм сигурна, че няма никакви пропуски — рече тя. — Възможно е обаче тук да са включени едно иди две имена на местни хора, които всъщност да не са били в къщата. Или такива, които са си тръгнали по-рано, или такива, които да не са могли да бъдат открити и затова не са били доведени тук. Все пак съм по-склонна да предположа, че списъкът е верен.

— Много добре сте си свършила работата — похвали я Дърмът.

— Благодаря ви.

— Предполагам — аз съм пълен невежа в тези неща, че самата ви работа изисква да поддържате високо професионално равнище. Така ли е?

— Ако имате предвид, че всичко трябва да е добре написано на машина, така е.

— Какви други задължения предполага вашата длъжност? Вие да не би да сте, ако мога да се изразя така, нещо като своеобразен офицер за свръзка между Госингтън Хол и студиото?

— Не, със студиото нямам нищо общо. Разбира се приемам и изпращам послания до студиото по телефона. Работата ми е да се грижа за публичните прояви на мис Грег, за обществените й и частни ангажименти, в донякъде — да наглеждам домакинството.

— Тази работа харесва ли ви?

— Работата ми е изключително добре платена и я намирам за достатъчно интересна. Във всеки случай, в договора не бяха предвидени убийства — добави тя сухо.

— Това наистина невероятно ли ви се видя?

— Толкова невероятно, че ще ви запитам дали сте наистина сигурен, че става дума за убийство?

— Едно шестократно превишаване на дозата на диметил и така нататък трудно би могло да бъде нещо друго.

— Може да е било и нещастен случай.

— И според вас как е могъл да протече този нещастен случай?

— Много по-лесно, отколкото можете да си представите, тъй като не познавате декора. Този дом просто е претъпкан от какви ли не лекарства. Като казвам „лекарства“ нямам предвид „наркотици“. Говоря за неща, които са си надлежно предписани с рецепта. При повечето от тях обаче, това, което наричат, ако не се лъжа, летална доза, не се отличава много по размер от лечебната.

Дърмът кимна с разбиране.

— Хората, свързани с киното и театъра, имат много любопитни непълноти в познанията си. Понякога ми се струва, че колкото си по-талантлив като артист, толкова си по-отдалечен от обикновения здрав разум в делничния си живот.

— Може и да е така.

— Тези хора постоянно мъкнат със себе си какви ли не бутилчици, флакончета, прахове, кутийки и хапчета. Веднъж си вземат успокоително, друг път си вземат тонизиращо. Не мислите ли, не при това положение лесно да се обърка нещо?

— Не виждам как бихме могли да обясним случилото се по този начин.

— Аз мисля, че е възможно. Някой от гостите или гостенките например би могъл да реши, че му трябва ободряващо средство, да е бръкнал в малкия контейнер, който постоянно мъкне със себе си и тъй като не е запомнил добре дозировката, да кажем, защото отдавна не е ползвал съответното лекарство, да си е налял прекалено много от него в чашата. След това се е разсеял и е тръгнал за някъде, а през това време се явява мисис Едикояси, решава, че това е нейната чаша, взима я и я изпива. Намирате ли да има обяснение, по-правдоподобно от това?

— Не допускате ли, че всички тези възможности вече са били разглеждани?

— Сигурно е така. Така или иначе, там имаше много хора и много чаши, пълни с напитки. Сам знаете, че много често се случва някой да вземе по грешка чужда чаша и да отпие от нея.

— Излиза, че според вас Хедър Бедкок не е била отровена умишлено. Смятате ли, че тя е отпила от нечия чужда чаша?

— Друго по-правдоподобно обяснение не ми идва на ум.

— В такъв случай — започна Дърмът предпазливо, — това е била чашата на Марина Грег. Нали ме разбирате? Марина й е подала собствената си чаша.

— Марина й е подала това, което е мислела, че е нейната собствена чаша — поправи го Ела Зелински. — Нали все още не сте разговарял с Марина? Тя е много разсеяна. Спокойно може да вземе чужда чаша, да реши, че е нейна и да я изпие. Виждала съм я неведнъж да прави това.

— Тя ползва ли „Калмо“?

— Всичките го ползваме.

— И вие ли, мис Зелински?

— И аз понякога прибягвам до него — каза Ела Зелински. — В тези неща човек се влияе от другите, нали ме разбирате.

— Очаквам с нетърпение да получа възможност да разговарям с мис Грег — каза Дърмът. — Депресията й изглежда е доста продължителна.

— Въпрос на темперамент — рече Ела Зелински. — Тя обича да драматизира нещата. Освен това, досега не й се беше налагало да се справя и с убийство.

— Но вие се справяте, нали, мис Зелински?

— Когато всички наоколо са постоянно свръхвъзбудени — каза сухо Ела, — на теб ти се иска да отидеш в другата крайност.

— Значи, гордеете се с това, че сте се научила да не ви мига окото дори и пред ужасяващи трагедии?

Тя не му отговори веднага.

— Възможно е това да не е дотам хубава черта на характера — каза тя след малко, — но ако не съумееш да я развиеш, по всяка вероятност не след дълго и ти ще отидеш в трапа.

— Трудно ли е да се работи с мис Грег?

Въпросът бе от твърде лично естество, но Дърмът го зададе съвсем съзнателно и целенасочено. Ако Ела Зелински повдигнеше въпросително вежди и го попиташе какво общо има това с убийството на мисис Бедкок, той щеше веднага да се съгласи с нея, че няма нищо общо. Допусна обаче, че Ела Зелински може би ще изпита удоволствие от това, че ще може да сподели с него какво мисли за Марина Грег.

— Тя е голяма артистка. Притежава лично обаяние, което се чувства и на екрана по удивителен начин. Поради това човек не може да не приеме работата си с нея, освен като привилегия. А иначе в чисто човешки план тази работа е ад.

— Тъй ли?

— В нея няма никаква умереност в нищо, нали ме разбирате. Или лети във висините, или се сгромолясва в низините. Всичко при нея е ужасно преувеличено. Непрестанно си променя настроението и освен това има страшно много неща, които човек не трябва да споменава в нейно присъствие, защото я хвърлят в тревога.

— Какви например?

— Например, не трябва да се говори за нервни сривове и за санаториуми за нервноболни. Това че е чувствителна на тази тема, е съвсем разбираемо. Не трябва да се говори и нищо, свързано с деца.

— С деца? В какъв смисъл?

— В смисъл, че винаги се чувства потисната, когато види деца, или когато чуе за хора, които са щастливи родители. Чуе ли, че някоя жена е бременна или току-що е родила, веднага изпада в депресия. Тя самата не може да има повече деца, нали ме разбирате, а собственото й единствено дете е увредено. Не знам дали това ви е било известно.

— Чух това. Да, то наистина е много тъжно. Логично е обаче да се предположи, че с течение на годините човек започва да не мисли непрестанно за тази работа.

— Нейният случай не е такъв. Тя е вманиачена на тази тема. Постоянно си мисли за това.

— А мистър Ръд как приема тази работа?

— А, детето не е от него. То е от предишния й съпруг, Айсидър Райт.

— А, да, вярно. А той къде е сега?

— Ожени се повторно и живее във Флорида — побърза да отговори Ела Зелински.

— Бихте ли казала, че Марина Грег е успяла да си създаде много врагове?

— Не. По-точно, не повече от другите. Е, винаги има разни разправии, свързани с други мъже, с други жени и с други роли, нали ме разбирате.

— Не ви е известно да се е страхувала от някого?

— Марина ли? Да се е страхувала от някого ли? Не. Защо? Би ли трябвало да се страхува?

— Не знам — отвърна Дърмът и взе списъка с имената. — Много ви благодаря, мис Зелински. Ако ми се наложи да ви попитам още нещо, ще ви потърся отново. Нали не възразявате?

— Не, разбира се. И аз, и останалите желаем да помогнем с всичко, което ни е по силите.

II.

— Казвай сега, Том, какво ми носиш?

Детектив-сержант Тидлър се усмихна добродушно. Казваше се не Том, а Уилям, но колегите му бяха свикнали да го наричат Том Тидлър.

— Кажи какви златни и сребърни монети ми носиш — продължи Дърмът Крадък.

И двамата се бяха настанили в „Синия глиган“ и Тидлър току-що се бе завърнал там след един цял ден прекаран в киностудиото.

— Златните са много малко — отвърна Тидлър. — За случилото се не се говори много. Няма и никакви сензационни слухове. Само на едно-две места подхвърлиха, че може да става дума за самоубийство.

— Защо пък самоубийство?

— Казаха, че може да се е скарала с мъжа си и да се е опитала по този начин да го накара да страда. Но че всъщност не е възнамерявала сериозно да стигне до край. Натам избиха догадките.

— Не намирам тези догадки да са ни от особено голяма полза — каза Дърмът.

— Така е, разбира се. Там всъщност не знаят нищо определено. Знаят само това, с което непосредствено се занимават. Имат нагласата на хора, за които единственото важно нещо е да не се нарушава графика на снимането на филма. Вълнува ги само това, кога Марина Грег ще се върне на снимачната площадка. Тя преди време им била провалила един или два филма със своите нервни кризи.

— Там обичат ли я?

— Бих казал, че я намират за много досадна, но че в същото време не крият възхищението си от нея. Между другото, казаха, че мъжът й бил влюбен до уши в нея.

— Там какво мислят за него?

— Мислят, че е най-добрият жив режисьор или директор на продукция, не разбрах точно.

— Има ли слухове да се е замесил с някаква друга звезда, въобще, с някаква жена?

Том Тидлър примигна.

— Не — каза той. — Даже и намек нямаше за такова нещо. Защо питате? Съществува ли такава възможност?

— Не знам — отвърна Дърмът. — Марина Грег е убедена, че леталната доза е била предназначена за нея.

— И сега ли мисли така? Има ли основание?

— Почти съм убеден в това — каза Дърмът. — Но не това е важното. Важното е, че не го е казала на съпруга си. Споделила го е единствено със своя лекар.

— Смятате ли, че е щяла да му го каже, ако…

— Чудя се дали не е имала едно на ум, че съпругът й би могъл да бъде отговорен за това. Стори ми се, че докторът се изрази по един доста своеобразен начин. Допускам, че може и да си внушавам това, но съм по-склонен да мисля обратното.

— Както и да е, в киностудиото няма слухове в този смисъл. Ако ги имаше, щяха веднага да се разпространят.

— А самата тя да се е забъркала с друг мъж?

— Не. Впечатлението е, че е много влюбена в Ръд.

— Нещо интересно да си научил за миналото й?

Тидлър се ухили:

— Нищо, което да не можеш да прочетеш във филмовите списания.

— Май ще трябва да почна да ги чета — каза Дърмът. — За да уловя атмосферата.

— Нямате представа какви неща пишат и намекват там — предупреди го Тидлър.

— Чудя се дали мис Марпъл чете филмови списания — каза замислено Дърмът.

— Това нали е старата дама, която живее в къщичката до църквата?

— Точно така.

— Казват, че умът й сечал като бръснач — рече Тидлър. — И че нямало нищо, което да става тук и мис Марпъл да не го знае. Може и да не са й известни много неща за филмовия свят, но навярно би могла да ви съобщи доста неща за семейство Бедкок.

— Нещата вече са различни — каза Дърмът. — Тук вече има много нови хора. Започнаха да строят огромен жилищен район. Семейство Бедкок са от пришълците, които живеят в него.

— Разбира се, не научих много неща за местните жители — каза Тидлър. — Съсредоточих се главно върху сексуалния живот на филмовите звезди.

— Не си научил много — изръмжа Дърмът. — А да си успял да разбереш нещо повече за миналото на Марина Грег?

— Само това, че доста често се е омъжвала на младини, макар и не по-често от останалите кинозвезди. Първият и мъж бил много обикновен човечец, търгувал със земи и къщи, как му се викаше на това?

— Агент по продажбата на недвижими имоти, ако не се лъжа.

— Както и да е, не й подхождал много, та се отървала от него и се омъжила за някакъв чуждестранен княз или граф. И този брак не продължил дълго, но се разделили с добро. Тъкмо скъсала с него, и веднага се заловила за номер три, кинозвездата Робърт Тръскот. Тази връзка се описа като любовна история, наситена с много страст. На тогавашната му съпруга не й се щяло много-много да го изпуска, но нямало как, наложило й се. Плащал й обаче голяма издръжка. Ако съм разбрал добре, на всички тези хора им е много трудно, защото плащат много пари за издръжка на бившите си съпруги.

— Обаче и този брак не е просъществувал.

— Така е. Тя страдала повече от него от раздялата им, доколкото разбрах. След година или две обаче срещнала нова голяма любов, Айсидър Едикойси, драматург.

— Наистина екзотичен живот — рече Дърмът. — Е, за днес ни стига. Утре ще трябва да се заемем с малко по-трудна работа.

— Като например?

— Като например проверката на един списък, с който се сдобих днес. От двадесет и няколко имена ще трябва да елиминираме поне една част, а сред останалите ще трябва да търсим Хикс.

— Имате ли представа кой може да е Хикс?

— Никаква. Е, разбира се, ако не е Джейсън Ръд. Ще трябва да се отбия при мис Марпъл и да понауча нещо за местната обстановка — добави Дърмът Крадък с иронична усмивка.